5. Гражданскоправни науки – 55-86 въпрос

Print Friendly, PDF & Email

Въпрос 55.

            Принципи на гражданския процес

            Много често звучат за практикуващи юристи като лозунги. Вж. чл. 46 ЗНА – обявени са за основни начала. С този термин се борави и в ГПК – основни начала. Синоним е на правни принципи. Това не са само теоретични постулати, не са лозунги, не са измислица на теорията. Не са и само ръководни идеи, а са основни правни норми. Характерно за новия ГПК е, че в глава 2. Основни начала на гражданския процес, намираща се в част 1 – Общи правила (важи за всички граждански процеси) – законодателят изрично формулира в изрични правни норми правните принципи – от чл. 5 до чл. 13. Девет принципа – на законност (5), за диспозитивно начало (6), служебно начало (7), състезателно начало, равенство на страните, установяване на истината, публичност и непосредственост, вътрешно убеждение на съда и новия принцип, изрично обявен в ГПК – разглеждане и решаване на делата в разумен срок, във връзка с чл. 6 ЕКПЧ. Малко е съмнително е обаче доколко законодателят добре е очертал правните принципи. Има доста спорни неща.

Принципите са два вида относно източника им – 1) установени в Конституцията. Значението им е огромно, т.к. е от значение не само за правоприлагането, но и законодателната дейност (законодателят създавайки или изменяйки един закон трябва да отчита обявените в К принципи. Иначе законът може да бъде атакуван пред Конституционния Съд. Имало е текстове на ГПК, обявени за противоконституционни. Във всички правни клонове общи принципи – принцип на законност. Имаме и типични за процесите, установени в К – принципа за дирене на истината, състезателното начало, равенството на страните в процеса. Ако има в ГПК правна норма, която е в противоречие на тези правни принципи, законът може да бъде обявен за противоконституционен. 2) Установени в ГПК правни принципа – девет. Както законодателят се е постарал да ги обяви в изрични правни норми, така нареченото концентрационно начало не е обявено изрично като правен принцип, макар че се разглежда в теорията и практиката като един от най-важните принципи, но той е един елемент на обявения в чл. 13 – за разглеждане и решаване на делата в разумни срокове. Правните принципи, установени в К и ГПК не действат откъснато един от друг. Те действат в една система, такава, каквато е създадена от законодателя. Ако трябва да прилагаме в пълна мяра принципа на дирене на истината, без принципа на законност – ние не бихме спазвали законов ред. Ако го откъснем от принципа за състезание на страните, бихме стигнали до евентуално избягване на изискването за безпристрастност на съда. Ако откъснем състезателното начало, от принципа на равенството на страните, то ще отиде на кино.

Отделни принципи, установени в ГПК.

Принцип за законност. В чл. 4 К – България е обявена за правова държава – всички органи на Б-я, всички държавни органи са длъжни точно да спазват закона. Този конституционен принцип е даден в едно по-специфично съдържание в ГП-цес – отразява задължението на съдебен орган, съд, съдебен изпълнител. Първото основно съдържание на този принцип е съблюдаването от страна на правозащитния държавен орган (съд, съдебен изпълнител, вкл. частния, на който са дадени публични функции) – те са длъжни да спазват процесуалния закон. Както е казвал Любен Велинов – „вие процесуалистите сте големи формалисти“ – но ако не се спазват точно правните норми, това би довело до беззаконие. Процесуалните действия на страните също трябва да съответстват на процесуалните норми. Иначе те се смятат за недействителни, за невалидно извършени. Но при едно условие, създадено в 101 ГПК – задължението на съда да даде възможност на страната да поправи това действие. Другото проявление на принципа на законност е спазване на материалния закон. Съдът е длъжен освен да постанови решението съобразно изискванията на процесуалния закон, да реши спора съобразно материалния закон. Правната квалификация, която дава ищецът не задължава съда. Съдебният изпълнител също е длъжен да спазва процесуалния закон. Той не решава правни спорове. Но изпълнителният процес също трябва да съответства на мат закон. По тази причина е дадена възможност на длъжника ако оспорва вземането – 439 ГПК – да подаде иск. В това исково производство, той може да иска спирането на принудителното изпълнение до решаването на материалноправния спор. Всички принципи, които са дадени тук са като че ли повече ориентирани към исковия процес. Но ние извличаме тези правила и за изпълнителния и обезпечителния процес. Чл. 5 – съдът разглежда и решава делата според точния смисъл на законите… – разглежда и решава. Редакцията на чл. 5 много се критикува на теорията – тук е повторено тълкувателното правило на чл. 46 ЗНА. Но никога няма съмнение за спазването на процесуалния и материалния закон. При липса на закон – решението се основава на правните принципи, обичая и морала. Гаранции за спазването на закона – процесуалния и материалния, са възможностите за обжалването на акта на правозащитния орган. Решенията на първа инстанция подлежат на обжалване пред въззивния съд и ние можем да съборим решението. Въззивното решение също подлежи на обжалване пред ВКС, т.е. имаме основание за касационно обжалване за нарушение на материалния закон и 2 – съществено нарушение на процесуалния закон. Това изискване за законност върви на всички инстанции. В изпълнителния процес – поначало когато действията на съдебния изпълнител противоречат на процесуалния закон, ние можем да се браним с жалба. Но с оглед на по-бързо движение на процеса рязко стесни кръга на обжалването и в 435 са лимитативно изброени действията и бездействията, подлежат на обжалване. Но в 441 ГПК – изрична правна норма, установяваща имуществена отговорност на съдебния изпълнител, когато с е причинил увреждане. Оказва се, че тази имуществена отговорност е доста добър стимул съдебните изпълнители да съблюдават процесуалния закон. Макар че като не могат да обжалват тези действия, може да се окаже след дъжд качулка – едно е да избегна да бъда увреден, друго е след това да искам обезщетение. Обезщетението е един заместител, който много често не е равен на изгубеното.

Принципът на законност се спазва и в обезпечителния процес – възможност за обжалване на определението на съда за допускане на обезпечението и на обезпечителната мярка, когато тя не съответства на обезпечителната нужда. Освен тази възможност, друга гаранция за спазване на принципа на законност е изискването за независимост и безпристрастие на съда – чл. 22 ГПК (и в К-та) – съдът задължително да си направи отвод. Задължението на съда да не приложи подзаконов НА – 15/2 ЗНА също е гаранция. Забраната за страните и процесуалните им представители – 9 ГПК – да злоупотребяват с процесуалните си права, също е гаранция за съблюдаването на принципа, защото тя е скрепена и с имуществена отговорност. Бавната защита, не е незаконосъобразна защита (Сталев). Според В. Попова тя не е незаконосъобразна защита, когато бавността се дължи на самите процесуални норми. Например когато имаме контролно-отменителна система на 2 или 3 инстанция, която е свързана с възможността за връщане на делата за ново разглеждане – така е в Италия, там законът им е такъв, че процесът си върви бавно. Когато обаче съдът не е спазил установените в закона срокове, тази бавна защита е незаконосъобразен ГП-цес. Например имаме 1-месечен срок съдът да си постанови решението. Съдиите говорят за инструктивни срокове, защото не им се погасява задължението да решат делото. Но инструктивен не означава когато ти скимне. Не са просто инструктивни, но съдиите гледат на тези срокове така. Това е чест случай.

 

Диспозитивно и служебно начало

 

Иманентно присъщ е принципа, наречен диспозитивно начало – чл. 6 ГПК. Съдът не може служебно да започне един процес, не може да се самосезира, а трябва да бъде сезиран от страните. Само в изрично посочените от закона случаи прокурорът може (26 ГПК) да сезира съда с иск по гражданско дело. Тогава, когато законодателят е решил, че обществения интерес обуславя неговата легитимация. Например искът за поставяне под запрещение, за бигамия, но и когато прокурорът е легитимиран, съдът пак не може да започне делото сам. ГП е защита-санкция при незаконосъобразно развитие на материалните ПО-я, където има автономия на волята –от носителя зависи дали да го упражнява. Респ. защитава. Обемът на дължимата защита и съдействие се определя от страните по делото. Съдът – 2 ГПК дължи защита само ако е сезиран и само с това, с което е сезиран. Ако той се произнесе по пред непредявен иск, решението му е недопустимо. Ако той уважи иска плюс искането, без да е направено увеличение на иска от ищеца, неговото решение е също недопустимо – подлежи на обезсилване пред втора инстанция, респ. пред ВКС за въззивното решение. За тази недопустимост по-горния по степен съд следи служебно. ДО такава степен е важно диспозитивното начало. Последното ще бъде нарушено от съда и ако се произнесе по непредявени от ответника възражения. Например – на прихващане, или за давност. В ОП – тя не се прилага служебно – ЗЗД, но това е процесуална норма, нищо че е материален закон, която е частица от проявлението на диспозитивното начало. Последното би било нарушено от съда, ако той уважи исканията не по реда, по който са предявени. Процесуалните действия могат да се извършват като евентуални такива под вътрешнопроцесуални условия. Напр. аз съм предявил иск за собственост срещу Б. Но Б казва моля, договорът е нищожен, отхвърлете иска. Затова аз мога да кажа ако уважите това възражение на ответника, моля да ме признаете за собственик въз основа на давност. И ако съдът ме признае за собственик въз основа на давност, аз мога да искам това решение да бъде отменено и да искам да бъда признат за собственик въз основа на договора. Вярно е,че съдържанието на собствеността е еднакво, но стабилността на правото е различна. Напр. ако ми е продадена вещта с недостатъци, мога да разваля договора, а ако е въз основа на оригинерното основание, аз не мога нищо да искам. Ако ответникът направи възражение за погасителна давност, и кажа – ако все пак приемете, че не е  изтекла давност, защото той е прекъсвал давността, може да уважите възражение за прихващане. Ако съдът уважи направо второто, той отново е в нарушение на диспозитивното начало – аз със прихващането си жертвам мое насрещно вземане. Само ако съм сезиран, с каквото съм сезиран и докато съм сезиран. Диспозитивното начало има още един елемент – на ищеца е призната правна възможност да оттегли иска си, а страните по всяко време могат да сключат спогодба. Съдът трябва да прекрати делото. При отказа също. При съдебната спогодба, той следи дали тя не противоречи на закона и на добрите нрави. Ако не противоречи, съдът е длъжен да я одобри и да прекрати делото. Не може да каже – не, аз ще реша делото, за да се види истината.

Служебно начало. СН има също няколко елемента. Първият се състои в служебното движение на делото. Предявяването на иска е моторът на исковия процес. Веднъж като е сезиран съдът, е длъжен да извърши процесуалните действия. Затова в чл. 7 е установено, че съдът служебно извършва процесуалните действия по движението и приключването на делото. Гаранция за това е независимостта, безпристрастността и молбата за определяне на срок за бавност. Може да искаме да бъде задължен да извърши процесуалното действие. Още едно негово служебно задължение, тясно свързано с изискването за законност, съдът е длъжен да следи служебно за допустимостта на извършените процесуалните действия от страните. В Чл. 129 ГПК, във връзка с предявяването на иска – съдът е длъжен служебно да следи за редовността на исковата молба. Ако не е редовна – съдът е длъжен да даде указания на ищеца да я поправи. Чл. 426 – подобно правило за съдебния изпълнител, да следи за редовността на молбата за принудително изпълнение. В чл. 101 ГПК – още едно общо правило – съдът следи служебно за редовността на извършените процесуални действия и дава указания на страните. Въпреки чл. 7 и чл. 101 като общи правила за всички производства в гражданския процес, за съжаление се утвърди почти практика на ВКС, която В. Попова не споделя за заповедното производство, понеже там няма пак повторено, че трябва да се дадат указания за индивидуализиране, няма право да даде такова указание. Това становище противоречи на чл. 7 и чл. 101 ГПК. Те забравят, понеже са съдии, че този човек, който не е индивидуализирал вземането си, въпреки това е платил 2 процента държавна такса и само, че не е направил изявлението си както трябва. Това разбиране противоречи на основния принцип в чл. 7, включително за заповедното производство. Изключително важно за исковия процес е третият елемент на служебното начало – задължението на съда да съдейства на страните при изясняването на делото. Законодателят в това отношение прояви непоследователност от 97 г. насам. До 97 г. – 109/3 ГПК (отм. ) – норма задължаваща съда да даде указания за доказателствената тежест. Изведнъж като даде демокрацията съдиите казаха, че няма такова нещо в света, повлияни от филмите за американския граждански процес. След войната, от 50-те години насам в европейските страни е приложен като принцип – принцип за активно участие на съда при изясняването на делото, защото практиката след войната се е ориентирала така, че независимо дали страната се явява сама или с адвокат – да се създаде правен ред, който да ги направи не само правови, но и социално ориентирани държави. Старият ГПК – като немския ZPO. Законодателят установи изрично сега това правило като елемент от принципа за служебното начало и конкретни правни норми, като задължителният писмен доклад, който съдът прави по делото, с което той осъществява, изпълнява задължението да уведоми страните за предмета на делото така както той го е схванал. Той е длъжен да им даде указания за доказателствената тежест (все в 146 ГПК) – кой кои факти трябва да докаже, също че и не сочат доказателства за тези факти и да им даде възможност да дадат доказателства., Но няма правото да се позовава на факти, които не са посочени от страната, нито да изгражда решението си въз основа на доказателства, които не са посочени от страната. Само за назначаването на вещо лице, когато за някои  от фактите от значение на делото са необходими специални знания и ако се налага оглед също – съдът е задължен. Той не може да дава указания на страните да твърдят факти. Напр. съдът вижда, че е изтекла давността – не може да каже да се направи възражение за давност. Активното участие не е да влезе във фактическите твърдения на страните, но да им подпомогне, да им съдейства, че трябва да си докажат фактите, че съдът на голи твърдения вяра не дава. Друго за активно участие на съда – той е длъжен да зададе въпроси на всяка от страните по отношение на твърденията на другата, но и по отношение на собствените ѝ твърдения, когато те са неясни. Така изпълнявайки своето задължение за служебно движение на процеса, за съдействие на страните, нашият съд стига до съдебно решения и го постановява. Сега в чл. 7, ал. 2 ГПК – изрично задължение на съда да изпрати на страните препис от актовете, които подлежат на обжалване. Това е много важно, т.к. страната вече не е принудена да ходи много пъти до съда, за да види постановено ли е решението. Преди се изпращаха съобщения, че решението е изготвено. Сега се изпраща целият акт, заедно с мотивите.

 

Състезателно начало и равенство на страните в производството

 

Състезателно начало и равенство на страните. В Конституцията тези два принципа са в 121, ал. 1 Конст. – съдилищата осигуряват равенство и условия за състезателност. В ГПК те са дадени като два принцип. Те са неотменимо свързани помежду си. Състезанието е правно регламентирано състезание. Затова не можем да го откъснем от принципа на законност в неговия елемент съобразяване на процесуалния закон. В какво е решил законодателят, че ще се състои състезателното начало – всяка страна има право да бъде изслушана от съда, преди да бъде постановен актът със значение за нейните права и интереси. Затова разглеждането на делата става в съдебни заседания. Ако съдът наруши това начало и задължението да изслуша страните, ще имаме съществено процесуално нарушение. Страните посочват фактите, на които основават исканията и предоставят доказателствата. Ако съдът се позове на факти, които не са посочени от страните, ще наруши състезателното начало. Той няма право и сам да събере доказателства, с изключение на 195 ГПК – където той е задължен да назначи вещо лице – специално знание от науката, занаятите, изкуствата. Във връзка със служебното начало, той е длъжен да дава указания, че страната трябва да докаже фактите, но не трябва да ѝ дава указания че трябва да твърди определен факт, нито точно кои доказателства да представи. Ако страната не представи такива, съдът няма да тръгне извън процеса да събира доказателства. Защо е така? Страните са тези, които спорят по ПО и те си познават ПО-то. Съдът осигурява възможност на страните да се запознаят с исканията и доводите на противната страна, за предмета на делото и неговото движение. Напр. получена е искова молба – трябва да има препис от нея за противната страна за всеки ответник, според броя на лицата. Когато съдът получи отговор на исковата молба, отговорът също трябва да е в препис за ищеца, според броя на лицата. Всички процесуални действия които се извършват извън съдебното състезание, трябва да бъдат в препис за противната страна. Само така, имайки възможности да се запознае с исканията на противната страна, само така може да се състезава страната в процеса. По стария ГПК страната ако не се яви по делото, изпраща становище, с което не бихме могли да се запознаем. За да осигури възможност за състезание между страните, съдът трябва да ги запознае и с предмета на делото, което прави с писмения доклад. В стария ГПК докладването на делото се правеше устно в съдебното заседание. Ако се видят протоколи по стария ГПК – съдът дава ход на делото и го докладва, но масово не са с правили доклади. Състезателното начало е иманентно свързан с принципа на равенство на страните в процеса. Не може да имаме състезание без да има равенство.

Първо, какво означава равенството. В огромната част на правата и задълженията – те са еднакви за двете страни – право да бъда призован поне една седмица преди съдебното заседание. Правото на всяка страна да посочва факти, да представя доказателства; да обжалва решението, когато то не  е изгодно; правото на всяка страна да бъде изслушана по делото; да посочи и предостави доказателства. Затова ако не ми е дадена възможност да си изкажа тезата и да си направя исканията, имаме нарушаване на принципа на равенство на страните. Мога да атакувам това като съществено процесуално нарушение. Според правилата на ГПК, това което е отразено в протокола, това действие се смята за извършено. Затова трябва да се наложи да бъде отразено дадено действие в протокола. Когато говорим обаче за еднакви права, трябва да имаме предвид, че в процеса има две противопоставени страни с различни процесуални роли – затова те имат различни права, обусловени от различните роли. Разликата им също е предвидена, за да се проведе принципа на Р в процеса. И ответникът има право на правосъдна защита. Той няма как да предяви иск, той ще се брани с възражение. Чрез последното той ще упражни правото си на правосъдна защита, защото не е допустимо да има висящи две дела за едно и също ПО, защото може да има осъждане два пъти за едно и също нещо. Само ищецът може да направи отказ от иска, оттегляне на иска. Но ако оттеглянето на иска е направено след първото съдебното заседание, делото няма да се прекрати, ако ответникът не е съгласен с прекратяването. Защото той е вкаран в процеса, направил е тези разходи на време и средства, за да гарантира защитата. Законът му гарантира точно в този процес да се разреши делото, а след това да има възможност да бъде обезпокояван в друго дело. В ГПК обаче има правила, които се отклоняват от принципа на равенство на страните, като преклузивните срокове за привличане на трето лице помагач – ответникът – в срока за отговор на исковата молба, а ищецът – може да направи това и в първото съдебно заседание.

 

 Принцип за дирене на истината в гражданския процес

 

Принцип за установяване на истината (УИ), който е обявен и в Конституцията, и в чл. 10 ГПК –съдът осигурява на страните възможност и им съдейства за изясняване на фактите  от значение за решаване на делото – да установим истината по отношение на фактите. Съдът не е обвързан от правната квалификация, която страните дават. В теорията се говори за принцип на обективна истина и принцип на формална истина. Принципът на обект истина се свързва със силно изразено служебно начало – задължение на съда за активно участие при изясняването на делото. Формалната истина се свързва със силно изразено състезателно начало и с това, че всъщност решението се смята за неправилно, когато не съответства на събраните по делото доказателство. Но нито в ГПК, нито в Конституцията има такива епитети. Принципът за установяване на И не може да бъде откъснат от принципа на законност. Принципите действат в една система, а не откъснато един от друг. С други думи, в Конституцията и в ГПК е установен принципът за дирене и установяване на истината по реда, установен в закона. При прилагане на състезателно начало и равенство на страните, на законност и активно участие на страните и още – концентрационното начало (разглеждане и решаване на делото в разумни срокове). Редът, по който ще се установява истината се установява от законодателя. Според неговата концепция за начина на установяване на истината може да има по силно изразено състезателно начало, може да е свързано със състезателно начало и активно участие на съда при изясняване на делото (каквото имаме сега), но ние имаме и т.нар. концентрационното начало. Упражнявайки равните си процесуални права по отношение на твърдението на фактите и посочване на доказателствата, страните са тези, които активно участват при УИ, съдът само им съдейства, чрез: задължителен писмен доклад (146 ГПК), където съдът дава и правна квалификация на предявения иск – там докладва какви са тези искания (систематизират се нещата), очертава се предметът на делото, изясняват се нещата. Още нещо – съдът дава указания на страната за доказателствената тежест. Страната не е длъжна да знае процесуалния закон. От там –активното участие на съда – не само, че тези факти трябва да се докажат, но да се даде възможност на страната да посочи и представи доказателства. Проявление на принципа на дирене на истина и установяването ѝ намираме във възможността да обжалваме решението във въззивната инстанция и тя да отмени решението  като неправилно. Но решението е неправилно когато не съответства на събраните от първа и втора инстанция доказателства. Проявление на принципа за дирене на истината имаме и във възможността ВКС да отмени решението на въззивния съд като неправилно, но при конкретно определени основания (освен нарушение на материалния закон), когато неправилността се дължи на съществени процесуални нарушения или необоснованост (обсъдени са доказателствата, но изводите на съда не се връзват с житейската, нормалната логика). Принципа за дирене на истината е тясно свързан с принципа – 13 – разглеждане на делото в разумни срокове. Затова е създадено концентрационното начало – ранни преклузии на възможността за твърдения на факти и посочване на доказателства. Ответникът трябва да си направи възражения в отговора на исковата молба. Съдът ще му даде указания в 1. Инстанция само за доказателствената тежест и посочване на фактите, но н е  може да му даде указания относно фактите. Това е много страшно за ответника и отговорността на адвоката му е много голяма. Вж. чл. 147 ГПК. По-нататък в първа инстанция страните могат да твърдят нови факти, само ако те са новооткрити и не е могла страната да знае за тях. Ако са новооткрити, но страната е могла да знае за тях, страната не може да се позовава. Чл. 260 – във въззивната жалба аз мога да се позова само на новооткрити и нововъзникнали факти., Не може въз основа на факти и доказателства, които е могла да знае. Чл. 266 – ако съм могъл да знае за този факт, не мога да го твърдя във въззивна инстанция. Проява на принципа за дирене на истината е възможността за отмяна на влезли в сила решения. Класическото основание по 303, т. 1 – когато има новооткрити писмени доказателства, които страната не е могла да знае в първа и втора инстанция по време на съдебното сирене, до приключването му.

Публичност и непосредственост. И в К-та е обявен принципа за ПН и в ГПК – разглеждането става устно в открито заседание, освен ако в закона е предвидено в закрито. Открито съдебно заседание е това заседание, за което страните се призовават. Закрито е заседанието, в което съдът сам си заседава, без да се призовават страните. Когато се получи исковата молба – съдът има закрито заседание, в което преценява дали искът е допустим. Той, в кабинета си решава дали тази искова молба е редовна и да образува делото, ако не – да даде указания на страните. След това той чака отговор на исковата молба, преценява в закрито заседание допустимостта отново на исканията, направени от ответника. Има разлика между открито съдебно заседание, закрито съдебно заседание и заседание при закрити врата. Откритото съд заседание е публично – всеки може да дойде в залата и да слуша. Заседанията – 135, 136 ГПК. Само при условията на чл. 136 съдът може да изключи публичността, но той не може да изключи участието на страните в процеса. Изключвайки публичността, той ще гледа заседанието в открито заседание при закрити врата. Публичността е една гаранция за безпристрастност на съда и за законност. Сега например, в новия ГПК не е предвидено решението да се обявява в съдебно заседание. В старият това беше предвидено, но обикновено не ставаше. Законодателят сега позволява по-голяма публичност – решенията се подреждат в регистри на решенията и се обявяват на съответната страница на съда, като се заличават имената на страните. Всеки трябва да може да види за какво става дума. Но за съжаление някои съдии казват, че това е инструктивно. Според В. Попова с това изискване в ЗСВ се осигурява по-голяма публичност. Докато по стария ГПК е имало сборници съдебна практика и съдиите са си избирали какво да бъде публикувано. В един и същи текст, заедно с публичността, е установен принцип за непосредственост.

            Принцип за непосредственост  – отделен е от предишния. Доказателствата се събират в съдебно заседание с участието на съда. В 1 инстанция съставът е едноличен. Той не праща стажанта да събере доказателства. Това е от изключително важно, защото може да има системи, при които докладчикът събира доказателства.л При нас не е възможно това. Не е допустимо и съдът да се позовава на доказателства по друго дело, макар и между същите страни. Всичко се събира по висящото дело. Има обаче едно отклонение от принципа за непосредственост, което е съществена разлика между ГП и НП – тук няма принцип за несменяемост на състава на съда. Вярно е, че в ЗСВ се казва, че само в изключителни случаи може да се замени съдията (напр. болен или умрял, пенсионирал се). Докато в наказателния процес делото започва отново, тук делото си продължава. И съставът на съда, който постановява решението е този, при който е приключило разглеждането на делото. Друго отклонение от принципа за непосредственост. Във втора инстанция също се събират доказателства, но въззивният съд не събира отново същите доказателства, както първоинстанционния, а черпи информация от протоколите на съдебни заседания на първоинстанционния съд, за да се осигури по-голяма бързина в процеса. Още едно отклонение – при огледа, като способ за събиране на доказателства, е дадена възможност да се извърши от член на състава на съда. При освидетелстването е възможно вещото лице, което дава експертиза – да се извърши от вещо лице.

ВКС – не събира доказателства, но той може да отмени решението и да реши делото по същество, ако е необосновано. ВКС прави тази преценка на база на това, което вижда в кориците на делото, а не събира доказателства.

Още едно отклонение – при търговските спорове – възможност на съда да реши делото без съдебно заседание, ако страните предоставят писмени доказателства.

Принцип – вътрешно убеждение – чл. 12 ГПК. Така формулираният принцип се критикува в литературата, защото тук е установено едно процесуално правило, което е при решаване на делото, но то си е обявено като пр на ГП. Какво означава то – никой няма право да се намесва в работата на съдията дали един факт ще го приеме за доказан или не, решавайки дали доводът на страната е основателен или не. Затова делото се решава в закрито заседание. В първо заседание съдията си решава сам. Няма право никой да му въздейства. Въззивният съд е в състав от 3-ма съдии, така и ВКС – в закрито съдебно заседание – протокол за него не се води, освен че не се викат страните – това е така, за да не бъдат атакувани страните, И секретарката не може да стои там. Обаче, както казва Сталев – това вътрешно убеждение не е безконтролно и не е откъснато от изискването на законност – съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства. Не стори ли това, той допуска съществено процесуално нарушение, и решението може да бъде отменено на топва основание – неправилно е, ако не са обсъдени всички доказателства. Има контрол от трета инстанция, ако решението е необосновано – обсъдени са всички доказателства, но изводите му не съответстват на правилата на житейската логика. Съдът може формално да ги е обсъждал, напълнил е 5 страници. Това вътрешно убеждение трябва да не е в противоречие с процесуалните правила за неговото изграждане. Обявените в К-та постулати, прокарани в ЗСВ за безпристрастност и независимост на съда – гаранции за принципа.

Принцип за разглеждане и решаване на делото в разумни срокове – чл. 13 ГПК. Той е тясно свързан и с чл. 6 от Конвенцията за правата на човека – изрично е постановено задължението на държавата да осигури разглеждането на делата в разумни срокове. Когато процесуалният закон създава възможност за разглеждане на делата в много дълъг срок, държавата рискува да бъде осъдена в Страсбург – Италия, Франция. Законодателят трябва да създаде такива процесуални правила, които да гарантират разглеждането и решаването на делата в разумни срокове. И в двата елемента (процесът е динамичен фактически състав) – за разглеждане и за решаване на делото. Съдът е длъжен да постанови решението най-късно в 1-месечен срок след приключване на разглеждането на делото. Иначе той може да носи дисциплинарна отговорност, а страната има възможност за молба за бавност. Такава се избягва в практиката, защото същият съдия ще си остане. Другото е самото разглеждане на делото да е в разумни срокове. Нашият законодател спази това правило посредством т.нар. концетрационно начало – ако ответникът не си направи възраженията, преклудира му се тази възможност. Ако съдът е дал указания за доказателствена тежест, а страните не са се възползвали – ранна преклузия. Ако страните не са си изчерпали всички факти и доказателства, за които са могли да знаят в първа инстанция – преклузия. По стария ГПК е имало възможност при непълнота на доказателства, независимо от причината, е могло пред въззивна инстанция – въпрос на тактика. Сега такава тактика е пагубна за страната. Това концентрационно начало ускори делата. Но те не се движат бързо, защото съдилищата са затрупани с дела и ги насрочват за много по-късна дата – заради фактическите проблеми на съда, но не се увеличава броя на съдиите и на залите.

 

Съотношение с административния процес и административното правораздаване. Чл. 17 – съдът, когато има един административен акт, елемент от ФС, пораждащ спорното ПО, съдът е длъжен да не го зачете, ако той е нищожен, независимо дали актът подлежи на обжалване или не. Когато обаче той е унищожаем, съдът няма право нито да го отменя, нито да преценява дали е унищожаем, поради противоречие със закона. Така се реши един спор в теория и практика, който е съществувал по-рано, косвен контрол – може да не го отчете. Но само когато този акт е издаден в административно производство, в което страните са участвали, ако засяга трето лице, което не е участвало в това производство и не е имало възможност да участва, съдът няма да го зачете. Актовете подлежат на съдебен контрол – ако имаме висящо дело пред административен съд, а административният акт (АА) е от значение за делото, на основание 229 ГПК съдът е длъжен да спре делото, т.к. имаме висящ процес пред съд. На основание 299 ГПК съдът е длъжен да зачете решението на административния съд, когато е по жалба по АА, който е елемент от ФС на спорното ПО, ако страните са същите – т.е. когато страната ние е трето лице, на което не може да бъде противопоставен АА или решението на административния съд – съдът не може да зачита този акт, нито да спира делото – пример чл. 6 ЗОСОИ.

Съотношение с процеса в КС – 229 – съдът трябва да спре делото, когато КС е допуснал разглеждането на искането по същество. Само ВКС може да сезира КС. По-ниските по степен съдилища – районен, окръжен, апелативен нямат тези правомощия.

Въпрос 56.

 

Страни в исковия граждански процес.

 

Чл. 26 от ГПК посочва че това са лицата, от чието име и срещу които се води делото. Законът сочи това формално качество – този, който предявява иска, се означава като ищец, а този, срещу когото искът се води е ответник. Това са лицата, без които процесът не може да възникне, да съществува и да се развие, да приключи с решение. Наред със съда, който е ответна страна и на ищеца и на ответника. За да се развие ГП трябва да имаме компетентен съд и две срещупоставени страни – ищец и ответник и две…  Страните са задължителен кръг лица, …

Процесът е възможно да се развие без друга категория лица – участници в процеса, чието участие не е задължително за съществуването на процеса. Тези лица могат да извършват процесуални действия – свидетели, вещи лица, преводачи, тълковници и др., без които процесът е допустим.

Посочвайки индивидуално страните като участници в спора, от името на които делото се води, законът отграничава понятието страни и понятието участници в спорното материално ПО. Между тях може и да има съвпадане, но може такова съвпадане да не е налице. При предявен отрицателен установителен иск и съдът потвърди тезата на ищеца и потвърди иска, спорно материално ПО няма. Обратно, ако се води един основателен, положителен установителен иск, ищецът твърди че притежава едно материално право – вземане, а длъжникът ответник отрича това, потвърждаването на твърдението на ищеца с решение – страните в материалното ПО съвпадат -ищецът ще е кредитор, а ответникът – длъжник в материалното ПО.

В този смисъл, качеството страна като процесуално понятие, е основно в исковия процес, защото именно страните са основния субект, който носи материалното ….

Какви видове страни урежда законът?

„Главни страни“ – този, който предявява иска, ищеца и ответникът, срещу когото искът е предявен, са участници в спора и ще бъдат носители на последиците от решаването на спора. Без спорещите процесът е невъзможен. Именно главните страни – ищец и ответник, затова са главни, защото без тях процесът е неизбежен. Главните страни подлежат и на две други класификации, от своя страна.

В зависимост от това дали те притежават правото на искова защита на разрешаване на този спор, те биват надлежни и ненадлежни страни. Процесът е допустим, може да се развие и да приключи с решение, само ако ищецът и ответникът са надлежни страни. Тези, които не са надлежни, се наричат формални страни. Всеки може да предяви иск срещу всеки, но съдът разглежда и решава спора, ако прецени че конкретните страни са надлежни, имат правото на иск. Правото на иск – когато страните са участниците в правния спор и всяка от тях твърди че спорът засяга нейно материално право. Пример: А и Б спорят дали скоро предоставената сграда на Шипка 6 на Министерство на културата или пък университетът трябва да упражнява … А и Б не могат да предявят такъв иск, с такъв предмет – за сградата на Шипка 6. Ректорът, като представител на СУ може да предяви иск срещу Министъра на културата като представител на МК, защото те вече са надлежни страни по един такъв спор.

Друго деление на главните страни, но вече само на надлежните главни страни, на тези, които имат правото на искова защита за да търсят решението на правния спор, е делението на „типични“ и нетипични. Основа на това деление е ал. 2 на чл. 26. С исковия процес може да се търси защита само на свое материално право, което спорът засяга. Не може да се твърди че се иска защита на чуждо право, засегнато от спора. Примерът е същия – не може да се предяви иск …. (примерът със Шипка 6 – А не може да търси защита на правото на университета, ако не представител на университета). Само в предвидени от закона случаи, може надлежни страни да бъдат лица, които защитават чуждо право. Тези законови разпоредби са 5 – т.нар. процесуална субституция, в която надлежна страна е и този, който защитава чуждо право, защото законът го позволява. Пример в това отношение е кредиторът, когато защитава правата на своя длъжник при негово бездействие срещу трето лице – 134 ЗЗД – специална процесуална възможност да се води този косвен, сурогаторен иск (чрез него се търси решаването на спора и защита на правото на длъжника чрез неговия длъжник).Нетипична, но надлежна страна е това лице, което защитава чуждо право. Но, и типичните и нетипичните страни са надлежни страни, защото имат право на иск – те ще водят процеса, ще получат съдебното решение и в тяхната правна сфера ще настъпят неговите последици.

 

Законът познава и урежда друг вид страни – т.нар. „допълнителни страни“ – регламентирани в закона чрез своята процесуална роля „Подпомагащи страни“. Без тях процесът може да съществува. При определени условия трето лице, което не е нито ищец, нито ответник, може да се включи и да стане подпомагаща страна. Затова трябва да отговарят тези лица на определени условия, но след конституирането им от съда като подпомагащи страни, те придобиват вече своята процесуална роля. Едната или другата главна страна – не е просто …

Не са страни в ГП представителите на страните! В ГП представителите са друга категория субекти, от кръга участници, без които процесът може. Представителството е нужно в определени случаи, възможно в други, но представителите не са страни, за разлика от процесуалните субституенти. Представителят не е страна, няма право на иск, води действията от чуждо име за чужда сметка и в чужд интерес, но като участник в процеса си има собствен кръг процесуални възможности.

Главните страни се конституират когато и както бъдат посочени в исковата молба. Възможно е по-късно да настъпи правоприемство или изменение на иска. В тези случаи имаме конституиране на главни страни и в течение на процеса, докато делото е висящо (промяна в качеството главна страна – ищец или ответник), но, винаги процесът е двустранно производство, трябва да има две страни, срещупоставени. Не може да имаме припокриване на качествата ищец и ответник в едно лице.Ако в материалното ПО тези качества се слеят, процесът следва да се прекратява. Ако се прекрати ЮЛ без правоприемство или при смърт на ФЛ, при което няма материално правоприемство, не е възможно и процесуално правоприемство. Когато е възможна промяна в процесуалното качество – ищец или ответник за друго лице в течение на процеса, процесът спира, за да даде възможност в него да вземат участие новите страни, правоприемниците.

 

Процесуална правоспособност и дееспособност

 

За участието в процеса като ищец или ответник, това важи и за подпомагащите страни, са необходими две други качества, други условия: 1. те да са процесуално правоспособни и да са 2. процесуално дееспособни. По отношение на процесуалната правоспособност – 27 ГПК, стои за същите лица и по същия начин, които са правоспособни по гражданското право в широк смисъл на думата, представлява по аналогия „призната и гарантирана от закона възможност едно лице да е носител на процесуални права и задължения“. Съдържанието на процесуалната правоспособност е различно от съдържанието на материалната правоспособност. Ако материалната правоспособност е ограничена, процесуалната може да бъде само пълна – обхваща целия комплекс от възможни и допустими от закона права и задължения. ФЛ – от раждането до смъртта, заченатия, ако е роден жив и жизнеспособен, ЮЛ – местни и чуждестранни, учреждения със самостоятелна бюджетна сметка, независимо от другите елементи за добиване статута на ЮЛ, е правоспособен. Клонове и поделения – чл. 20 на ТЗ, те не са правоспособни, това че по тяхното местонахождение може да се определя местната подсъдност, не ги прави правоспособни по гражданското процесуално право. При трудовата правоспособност има известни особености – работодател може да бъде и цеха или работодател, който няма формална регистрация, за да добие качество ЮЛ, ако е работодател, има и пълна процесуална правоспособност по тези дела. Държавата винаги е процесуално правоспособен субект по граждански дела.

Призната и гарантирана от закона възможност да се извършват процесуални действия и да се приемат процесуални действия лично – процесуална дееспособност. Иначе, няма да бъдат валидни.

Обща процесуална дееспособност – да се извършват всички процесуални действия и да се приемат всички процесуални действия – принадлежи на всички ФЛ, навършили пълнолетие, които не са поставени под пълно запрещение с влязло в сила съдебно решение.

Специална дееспособност – непълнолетни или поставени под ограничено запрещение съпрузи по брачни дела – 319 ГПК, непълнолетните по трудови ПО и сделките по чл. 3 или 6 от ЗЛС. Тези лица имат пълна дееспособност, но нямат по другата ….

За тези лица правоспособността е ограничена, с изключение на делата, по които биха имали специална дееспособност, която ще е пълна… родителят и попечителят нямат ролята на процесуален представител – лични действия със съгласието на тези лица, но те не са представители.

Лица без процесуална дееспособност – малолетни, поставени под пълно запрещение, ЮЛ и държавата. Те участват в процеса чрез представители, законни или пълномощници.

Значението на тези две категории: трябва да са налице, за да може страните да участват в процеса, те предпоставят правото на иск и затова са процесуални предпоставки (процесът да се образува и да се движи). Без процесуална правоспособност не може да се обособи страната като такава в процеса, а без процесуална дееспособност, правото на иск не може да се упражнява. За тези две предпоставки съдът следи служебно, докато делото е висящо. Съдът служебно трябва да провери тези качества на лицето. Извършените действия от неправоспособни или недееспособно лице, респ. Извършените срещу такова лице действия, се считат невалидни. Липсата на кое да е от двете предпоставки е поправима, този дефект може да бъде саниран. Лицето, което е било неправоспособно може да придобие това качество и да валидира процеса, действия извършени от ограничено дееспособния може да бъдат санирани също, това става с обратна сила – чл. 101 от ГПК.

По същия начин, съдът трябва да процедира като констатира липсата на тези две предпоставки. Ако делото е предявено от недееспособно лице или срещу такова, няма как да се развие, затова исковата молба подлежи на връщане, но ако е било образувано такова дело или исковата молба е подадена от недееспособно лице без съгласие на представителя, трябва да се остави исковата молба без движение и да бъде посочено на страната да отстрани порока. Ако процесуалното действие, което е порочно, не е първоначалното процесуално действие, а в течение на процеса недееспособното лице извърши действие без одобрението  на попечителя, тогава не може да бъде зачетено само порочното действие. Ако страната види в течение на процеса, че страната е неправоспособността или правоспособността отпадне, започналото дело се прекратява с определение, защото този порок не може да се санира.

Всички актове на съда, които преграждат развитието на делото поради липсата на правоспособност или дееспособност,подлежат на обжалване с частна жалба пред следващата инстанция. Ако с порок в дееспособността се стигне до постановяване на решение, това решение е порочно. Този порок води до (въпреки че липсата на тези две качества като процесуални предпоставки характеризират допустимостта на процеса, би трябвало да води до недопустимост на решението, законът ги разглежда не като недопустими, а като неправилни и то само в интерес на тази страна, за която е липсвала правоспособността или дееспособността. Насрещната страна няма право на отмяна – по 303 ГПК, защото се предполага че в неин интерес е това, че насрещната страна не е била правоспособността или дееспособността. Това е причината законът да третира такива порочни решения като неправилни, а не като недопустими. И двете страни по принцип имат право да искат поправяне на недопустимите решения, затова и в този случай не недопустими -а неправилни.

При възникнал спор за дееспособност, това е спор за процесуална предпоставка, лицето, въпреки че може да се окаже неправоспособно или недееспособно, то може да участва в този процес по този спор. Това е процес относно процеса. Ако спорът е за правото на иск, ненадлежните страни, тези които нямат право на иск, участват и имат право да участват в решаването на този въпрос.

 

Процесуална легитимация

 

Страни. Понятие. Видове

 

Делене на страните на надлежни и ненадлежни страни

Процесуална легитимация – тя е качество именно на надлежните страни. Това са лицата, които имат право на иск, които могат да сезират съда като ищци или да бъдат насрещна страна като ответници и това не е само тяхно формално качество, а те имат гарантирана от закона процесуална възможност – те са процесуално легитимирани. Процес легитимация се свързва с процесуалното право на искова защита. Кои са тези лица от множеството субекти на правото – които имат правото на иск, така че да имат процесуална легитимация? Отговор на този въпрос се дава в чл. 26, ал. 2 ГПК и от 124, ал. 1 ГПК. По-ясно, позитивно изразено е формулираното в 124/ 1 – лицето, което иска да възстанови материалното си право, когато е нарушено. Съчетано с формулировката на 26, това е лицето, което защитава свое нарушено право. Процес легитимация принадлежи на такова лице, което бидейки участник в правен спор твърди, че поведението на насрещната страна в спора засяга неговата материалноправна сфера. Ако между две лица просто съществуват просто противоречиви виждания относно сградата на Шипка 6 това е формално правен спор, но не и процесуален. За да има някой легитимацията да иска решаване на спора, той трябва да твърди, че поведението на другия в спора засяга правната му сфера. Спорещи трябва да са такива субекти, всеки от които твърди, че поведението на другия засяга материалния му интерес. Това могат да бъдат участници в спора и следователно лица, които твърдят, че този конфликт ги засяга. Всеки, отричайки позицията на насрещната страна., твърди, че тя засяга негова претенция. Всички останали не са страни в правен спор. Или: оплакал се синът ми, че сключил облигационноправен договор със свой колега; завършили; настъпил падежът, не се връща заемът. Аз не съм страна в спора и не мога да участвам в претенцията. Само тези, като имат противопоставими правни твърдения, от това твърдят, че тяхната материалноправна сфера се засяга. Легитимацията да се води дело принадлежи на този, който като участник в правен спор, твърди, че поведението на отстрещната страна смущава неговата правна сфера.

Трябва да извлечем – легитимиран е не този, който е носител на засегнато право, а този, който твърди, че притежава засегнато право. Никой, най-вече съдът не знае кой е истинският носител на засегнатото право и кой е неистинската страна. Затова е процесът, за да може със СПН да се разреши конфликтът и от този момент нататък да няма спор – да се установи чие правно твърдение е вярно и чие е лъжливо. Предварително ние не знаем на кого принадлежи засегнатото право. Обикновено то принадлежи на единия, освен когато имаме частично основателна претенция. Всеки от участниците в правния спор е легитимиран да води дело. Всеки от двете страни може да претендира, независимо кой ще се окаже с потвърдена правна позиция. Отговорът на въпроса – кой ще бъде носител на защитата и кой ще бъде носител на процесуалната санкция. Процесът със своята възстановителна функция служи със съдебното решение да се даде защита на правоимащия и санкция на нарушителя. Но ние се интересуваме кой може да търси защита и такава може да търси всеки претендент от спорещите, защото предварително не се знае кой има право на защита. Оттук излиза, че имаме един правен спор, този спор има един предмет (дадено материално право), което обаче единият от спорещите твърди, а другият отрича. Има двама спорещи – едно спорно право. Носител на спорното право може да бъде само единият, може да не бъде никой. Но процесуалната легитимация се свързва не с принадлежността на спорното право, а с принадлежността на засегнато от спора право. Понятието на спорно право и засегнато от спора право не са еднозначни. Когато едно лице неоснователно претендира, че е собственик на една вещ и предявява претенцията срещу собственика. Спорното право е това, което първият претендира. Но ако това правно твърдение е невярно – не е възникнала собствеността за това лице и съдът отхвърли претенцията и установи, че спорното право не съществува. След като правното твърдение на този ищец е отхвърлено, процесът за него ще бъде санкция, а ще бъде защита за насрещната страна, която отрича правото на първия претендент. Правната му сфера няма да бъде обременявана повече с една правна претенция. Спорното право е само претендираното от първия субект право на собственост. Не се интересуваме дали насрещната страна притежава действително право на собственост. Може да е държавата. Но вторият претендент е част от спора. Не всеки който отрича правото на собственост е легитимиран участник в спора, а само този, който заявява сам права върху обекта, с тази претенция засяга претендираното от първия субективно право. Когато говорим за легитимация, трябва да уточним кое е спорното право, за да можем да видим от претенцията по него, кои са двете насрещни страни. Само тогава тези две лица могат да имат правна легитимация. И всеки от спорещите ще бъде легитимиран да заведе дело, да заведе иск. Правният спор не предопределя процесуалните роли. Само при някои искове  е така. Всеки е в състояние да инициира процес, защото и двете страни са легитимирани. Ако не твърди, че насрещната страна, с претенцията или с отричането засяга неговата сфера, той не е легитимираният спорещ.

Процесуалните роли не се предопределят, предопределя се само видът на иска. Този, който твърди, че притежава спорното право, той едновременно с това твърди, че спорното право е неговото засегнато от спора право. Другата страна с отричането си това право засяга. Това могат да бъдат положителен установителен, осъдителен или конститутивен иск. Но насрещната страна може да бъде само лице, което твърди, че претенцията е неоснователна, защото засяга неговата правна сфера. Този участник, който отрича спорното право с отричането си всъщност твърди, че претенцията е неоснователна и точно затова той е засегнат, неговата материалноправна сфера е засегната. Затова също може да заведе иск – но неговият иск ще бъде отрицателен установителен. Дали единият или другият ще инициира процеса е правни ирелевантно за предмета на спора – спорното право е едно. Какво ще реши съдът – ще получи защита или претендентът на правото – и потвърденото спорно право ще стане безспорно. Ако съдът отрече спорното право, защитено ще бъде това право, което насрещната страна твърди, че е било засегнато от неоснователната претенция.

Процесуалната легитимация може да се свърже с делението на надлежните страни на типични и нетипични. Това, което говорихме  дотук се отнася до правилото в процеса, че всеки от участниците търси защита на свое засегнато право. Всеки друг., който иска защита на чуждо право няма право на иск, освен по изключение. Изключението се извежда от чл. 26, ал. 2 ГПК – от където следва, че в изрично посочени в закона хипотези може едно лице да има право на иск, да търси решаване на спор, ако твърди, че е засегнато чуждо право  в този спор – само когато законът му позволява. В примера със сина ми – няма такова право, а само ако имам качеството спрямо сина ми като негов кредитор. Чл. 134 ЗЗД оправомощава кредитора да води иск за защита правата на своя длъжник спрямо трети лица. Това е по изключение, защото законът му позволява. Редки са хипотезите, когато надлежни страни са лица, които не са лично засегнати от спора. По 134 кредиторът има косвен интерес. Затова искът се нарича косвен. Кредиторът е легитимиран, защото косвено брани и собствения си материалноправен интерес, защото ще привлече в масата за принудително изпълнение имуществената маса на своя длъжник.

Съотношение между понятията материална и процесуална легитимация. Материалната легитимация винаги се свързва с принадлежността на материалното право – материално легитимиран е носителят на материалното право. Пасивно материално легитимиран е носителят на задължението. Т.е. говорим за активна и пасивна материална легитимация. При процесуалната легитимация – тя принадлежи на спорещите, свързана е с правото на иск, не е свързана с принадлежност на спорното материално право, но тя произтича от твърдението на лицето, че притежава материална легитимация. Процесуалната легитимация произтича от твърдението за материалната легитимация. Освен това процесуалната легитимация като процесуално явление е еднакво активна – независимо кой ще предяви иска, процесуалната легитимация на двете страни е почти еднаква по обем (с изключение на десезирането на съда, което може да прави само ищецът). Процесуалната легитимация на ищеца и на ответника е еднакво активна – комплекс от права, които ще му позволят да убеди съда в своята позиция.

 

Процесуално представителство. Правната уредба – глава 5; чл. 28/4 – чл. 36 ГПК. Логично ПП е възможността да се извършват или приемат процесуални действия от друго лице, вместо страната, от нейно име, с последици в нейната правна сфера (тези три момента са характерни и за материалното П). ПП произтича от същите нужди, от които и материалното П – да се гарантира валидното извършване на процесуални действия, от името на страната. За разлика от МПП, то не може да бъде скрито и косвено – винаги е пряко и винаги е явно. Ако някой скрито представлява – ефектите са си за него. Това е една фигура на лицето, което не е страна в процеса, което е процесуален представител и това му качество трябва да бъде известно на съда, за да може да извършва действията. ПП-во е налице винаги, когато едно друго лице твърди, че извършва действия от чуждо име – от името на страната. Самото извършване на такива действия, е достатъчно за да има действия, извършвани от представител., Но за да настъпят последиците на ПП, е едно друго явление – наличието за представителя на представителна власт (ПВ). ПВ е правото и задължението едно лице да има ролята на представител. Условията за ПВ са различни, в зависимост от видовете представителство. Съдът трябва да я провери и затова именно ПВ се явява процесуална предпоставка, за да се извършват валидни процесуални действия. Понеже съдът следи за нея служебно, тя е от категорията на абсолютните предпоставки за допустимост. Когато липсва ПВ у този, който твърди, че е представител, това не прави автоматично неговите действия невалидни. По правило тези действия могат да бъдат санирани – или чрез потвърждаването им от самата страна, от представлявания, за което съдът дава срок; или ако представителят придобие междувременно ПВ и ги извърши повторно. Ако това не се случи, извършеното от представителя не поражда последици. Ако в дадения от съда срок няма валидиране, процесът не може да започне. Ако в течение на процеса отпадне ПВ и не бъде валидирано, то извършените действия няма да бъде взети и решението ще се постанови, без да бъдат вземани предвид. Ако съдът не е забелязал липсата на ПВ и постанови решение, това решение не е нищожно. То страда от порок, но законът го квалифицира – решенията са неправилни (това означава, че ненадлежно представляваната страна, никой друг, не може да иска отмяна на такова решение. Ако не го поиска, решението ще породи последици). В зависимост от това кога се констатира липсата на ПВ, се преценява до какви последици това води. За ППредставител можем да кажем, че той е участник в процеса. Разделихме всички лица, вземащи участие – на една категория участници (всички), субекти (насрещните страни и съдът). Процесуалният представител не е субект, а участник, защото без неговото участие процесът е възможен и допустим. Субекти са само участващите в процесуалното ПО на защита санкция. ППредставител не е задължителен субект – без него процесът се развива, поради това, че той не става страна по делото. ППредставител в ГПроцес няма качеството на страна. Той има различни функция, различна роля и от процесуалния субституент (по 134 кредиторът има свое право на иск и има собствена процесуална легитимация – следователно е страна). ППредставител упражнява чужди материални права. Но той е субект на по-малък комплекс процесуални права и задължения (носи отговорност за вреди, за разноски).

 

Законно процесуално представителство на физически и юридически лица и на държавата.

 

Видове.

Законово (законно) представителство – при него ПВ за едно лице произтича директно от разпоредбата на закона. Представителството при ФЛ – чл. 28, ал. 4 ГПК – от такова се нуждаят недееспособните, малолетните или поставените под пълно запрещение (в лицето на настойниците им). Родителите на непълнолетни и попечителите не са ППредставители. Съгласие и потвърждаването на действията от тях не ги прави такива. Законно е представителството, съгласно 29/1, на обявените за отсъстващи, в лицето на въведените във владение техни наследници. След като бъде въведено в наследството, това му качество ги прави законни представители.

Законът познава и друг вид – особени представители, които съдът назначава. Дали ще наречем това представителство законово или не, за да възникна ПВ е необходим акт на назначение на съда. То повече клони към законовото представителство – волята на представлявания и на представителя е ирелевантна. Вж. чл. 29 ГПК.

Правим разлика и отличаваме случаи, в които имаме назначени от съда особени процесуални представители на недееспособни лице, защото има хипотези на назначаване на представители и при дееспособни лице. Случаите на недееспособни лице, при които се назначава особен представител – 29/2 – когато законният представител и представляваният имат противоречиви интереси или в хипотезите когато няма все още назначен законен представител(ал. 4). Тези хипотези са в следните случаи – когато едно лице  е безвестно изчезнало или обявено за отсъстващо. Лице, макар и дееспособно, което няма известен адресат (нито постоянен, нито настоящ) – тук нуждата от назначаване на представител е лицето да бъде призовано и да му бъдат връчени книжа – 29/3 и 48/2. Връчване на книжа – когато – 47 ГПК 0 е залепено уведомление, а лицето не се е явило за да си получи книжата. Чл. 208/5 – когато се търси обезпечаване на доказателства (преди да бъде заведено делото), не се знае нито името, нито адресът на страната, срещу която се търси. И още една хипотеза – наследниците на все още незаето наследство, ако е необходимо да бъдат представлявани, съдът назначава.

Законен представител е и синдикът на обявения в несъстоятелност (преобладаващо се смята така). При законовите представители на ФЛ и при назначените особени представители, по правило ПВ е обща. Винаги е обща, когато има законови представители. При назначените от съда може да бъде обща, а в някои хипотези може да е специална (например при обезпечаване на доказателства, при връчването на книжа) – с оглед на конкретни действия.

Чл. 29, ал. 4 ГПК – не е достатъчно пълна. Назначените от съда особени представители, когато трябва да извършват действия, при които се изисква изрично пълномощно, се иска одобрението на съда. Но на още по-голямо основание, би трябвало това да важи за тези процесуални действия, когато те се извършват от законен представител.

Т.к. ЮЛ-ца и държавата са недееспособни в процеса, те участват в процеса винаги чрез представител. Този представител се сочи било от закона, било от устройствените актове на ЮЛ. ППредставител по закон на държавата общо – 31/1 е министърът на финансите. По искове за собственост, вещни права, граници и владения върху недвижими имоти, които са държавна собственост – министърът на регионалното развитие и благоустройството.

Областният управител – по дела на държавата може да е представител,, но той ще е по пълномощие, не е законен.

44/1 ЗМСМА – кметовете са законови представители на общината.

При ЮЛ-ца (учреждения, ТД-ва и други ЮЛНЦ) също се предвиждат норми, които сочат на лицата, явяващи се законни представители. При държавните учредения – чл. 30/3 – еднолично – този който е ръководител, управител.

БНБ – еднолично –от нейния управител.

При ТД-ва, завиди какъв е видът. При събирателните – от всеки съдружник; при командитните – от всеки неограничено отговорен; при ООД – управителя; при КДА и АД – членовете на управителния орган (колективно представителство), освен ако учредителните документи допускат еднолично представителство.

Търговските банки – от две лица.

Процесът не съдържа особени други изисквания.

Синдикът – на обявените в несъстоят.

Кооперациите – от техния председател. Чл. 10 ЗЮЛНЦ – колективният орган. Ако има противоречие на интереси – общото събрание избира.

 

Представителство по пълномощие

 

Представителство по пълномощие – произтича от волята на упълномощителя (представлявания) от едностранна упълномощителна сделка. ПВ не произтича от договора за правна услуга (сключван с адвоката). Трябва да е достатъчно идентифициращо белезите на пълномощника. То трябва да е писмено. Може да стане и устно пред съда, когато изявлението бъде обективирано в съдебния протокол (единственото доказателствено средство за действията, извършени в заседанието – той има отрицателна доказателствена сила – нищо, което не е отразено в протокола, не се е извършило).

Може овластяването да е от ограничено дееспособно лице, но за да произведе последици, е необходимо одобрението на родителя, респ. попечителя – чл. 28.

При ПП обаче, за разлика от МП, по пълномощие ГПК посочва лимититативно кръгът от лица, които могат да бъдат пълномощници – 32 ГПК. Пълномощникът задължително трябва да бъде дееспособен. Освен това – да принадлежи към посочените в кръга лица по чл. 32. На първо място са посочени адвокатите – лице с правно познание (в 99 процента от казусите те са пълномощниците). ГПК през 2008 г. въведе задължителното приподписване на касационната жалба от адвокат или юрисконсулт. Това се е обмисляло и за въззивните жалби. Второ, определеният тесен кръг лица, които имат роднинска връзка с представлявания – само съпруг – формалното качество – трябва да има и родител или дете (друг не може да бъде ППредставител). Юрисконсулти и други лица с юридическо образование, които са в трудовоправна или друга връзка с ЮЛ. Областните управители – ако има упълномощаване и други случаи, в които може да се посочи едно лице – управител на етажна собственост. Търговският пълномощник – 26/2 ТЗ. Има едно ТР, което отрича по аналогия тази възможност за прокуриста. Но в теорията преобладава обратното виждане, по аргумент за по-голямото основание. Също – съдебният адресат – лице (често адвокат) – посочено, за да приема книжата – чл. 40 ГПК. Също така качеството на пълномощника не може да се съвместява с други процесуални качества. Не може да бъде и страна – да представлява себе си – тогава ще е страна. За валидността на процесуалните действия на пълномощника е важно да се прецени от съда какъв е обемът на неговата представителна власт. Когато говорим за този обем, можем да кажем, че тя може да е пълна, може да е ограничена. Но за да я преценим като една или друга, трябва да имаме отправна точка. Ако е упълномощено едно лице да води едно дело на страната, по отношение на това дело тази ПВ е обща, защото включва всички съдопроизводствени действия, във всички инстанции, ако не е уговорено друго. Но ако разсъждаваме с оглед на всички други дела, които може да води тази страна – упълномощаването е специално, изрично, само за това дело. Зависи от коя гледна точка преценяваме, за да се прецени това. Ограниченият обем може да бъде действия само в една инстанция; само за определен род действия в рамките на една инстанция (най-често – до приключване с влязло в сила решение). Едно общо пълномощно не се отнася до процесуалните действия, свързани с атакуване на влязлото в сила решение – – отмяната по 303. Това общо пълномощно не включва един особен вид процесуални действия, за които винаги се изисква изрично пълномощно – разпоредителните действия с иска и спора – оттегляне на иска, сключване на съдебна спогодба и др. – чл. 34, ал. 3 ГПК. Пълномощникът може да преупълномощава, ако изрично не му е отнето това право. Но ако е упълномощен за изрични действия, той не може да преупълномощава, освен ако не е упълномощен за това.

Всички извършени от пълномощника процесуални действия, ако са извън обема на представителната му власт, не са валидни – те или трябва да бъдат извършени повторно, или да бъдат потвърдени от представлявания.

Кога се прекратява ПВ? Прекратяването погасява процесуалното право на пълномощника, възможността да извършва валидни процесуални действия от чуждо име. Основанията за това са: 1) оттегляне на упълномощаването. Зависи кой е авторът на упълномощаването. Но за да има правен ефект пред съда, последният трябва да е уведомен. Представляваният има ангажимента да уведоми съда. Иначе ще понесе риска – чл. 35 ГПК. Оттегляне на ПВ, на упълномощаването може да бъде пълно или частично. В един момент пълномощникът може да остане с един по-тесен кръг правомощия.

Неговата смърт или поставянето му под запрещение също са основания за погасяване на ПВ – извежда се от материалноправната хипотеза, от ЗЗД. Тук можем да кажем, че в тези случаи фактът на смъртта или поставянето на упълномощителя под пълно запрещение води до спиране на делото (последното не е свързано с отпадане на пълномощното за представителя, за да може новата страна да вземе участие в процеса). Поставеният под запрещение вече ще участва чрез настойник. Последният може да упълномощи друго лице или да извършва действията лично. Съгласно чл. 36 ГПК по същия начин смъртта или поставянето под запрещение на самия пълномощник са основание да бъде прекратена представителната му власт. Той също трябва да уведоми съда – когато упълномощеният направи изрично волеизявление, че се отказва от ролята си на пълномощник. Упълномощеният може да се откаже да бъде пълномощник. Само когато това стане известно на съда, ще настъпят последиците на отказа. Съгласно 36 делото само може да бъде отложено. Това няма да е основание за спирането. Да му мисли представляваният. Той трябва своевременно да вземе мерки. За целта може само да иска отлагане на делото.

 

Въпрос 57.

Иск и правото на иск като основополагащи процесуални категории (И и ПИ). Искът (И) – терминът се употребява нееднозначно. Той се употребява в материалното право, за да се обозначи самото материално право. Нерядко вземането се посочва като иск. Но това, което интересува процеса е използването на термина като процесуално понятие. То се разглежда като едно понятие с двояко съдържание. От една страна, искът е изявлението за знание относно спорното право. То ни се представя чрез правното твърдение на ищеца и съдържа неговото становище относно всички елементи на спорното право (ЮФ-ти, съдържание и субекти). Тези три елемента на иска като правно твърдение, по-нататък в процеса, получават еманацията си в основанието, петитума и страните., Основанието са юридическите факти; петитумът е съдържанието на спорното ПО-е и страните кореспондират със субектите в материалноправната връзка. От гледна точка на това дали правното твърдение, искът като такова е вярно (истинно) или невярно (неистинно) – искът може да бъде квалифициран като основател или неоснователен. Ако съдът отхвърлил иска като неоснователен – означава че правното твърдение е отречено като невярно. За коя от двете страни процесът ще бъде защита и за кого санкция.

Искът има и друг аспект. Той се проявява като израз на воля – волята на ищеца, насочена към съда, обективирана, което към момента на предявяване на иска е в състояние да породи задължението на съда да образува делото и да го приключи със съдебно решение. Едната страна на иска е невъзможна без другата – това произтича от идеята за материалното право като обект на защитно въздействие. Искът си има материалноправно съдържание, но е и акт на воля към съда. От гледна точка на това дали волеизявлението е валидно или нее валидно се поставя въпросът за допустимост или недопустимост на иска. Верността на твърдението определя основателността. Валидността на волеизявлението определя допустимостта на процеса. Именно от гледна точка на тази втора страна – на иска като волеизявление, което определя дали процесът може да се движи, се поставя другото процесуално понятие – правото на иск.

Право на иск.

ПИ – основна правна категория, понятие в процеса. В процесуалната теория дълги години то е било дискусионно понятие – поради наличието на различен подход относно съществуването на специални обособени публични права, поради особеностите на връзката с материалните права, за да остане основа след това на всички процесуални институти. Съвременното, господстващо разглеждане на правото на иска е свързано с отговор на тези въпроси. Едно понятие за ПИ – което признава съществуването му като правна категория – но го разглеждаме като право на този, който е носител на материалното право. Правото на иск дори да се приеме, че е обособено, то става съставка от материалното право. Това много не служи на процеса като теория и практика, защото ние не даваме отговор на въпроса кое е това нещо, което е необходимо в началото на процеса и ще го поддържа висящ. Ако е част от материалното право – можем да го кажем когато процесът приключи. Едното не може без другото. Колкото материалното право е обвързано от правото на иск, толкова е и обратното. Да си изграждаме подобни конструкции, нищо не ни се обяснява.

Това е довело до противопоставяне на тези материалноправни виждания на т. нар. чисти процесуални теории, които отиват в другата крайност. Донякъде и българската процесуална теория до вижданията на проф. Сталев. Става дума за основни теоретични понятия. Чисто процесуалните теории са останали в историята в средата на миналия век. Най-важното за тях е, че те до такава степен изчистват ПИ от МП-тежести, че казват, че право на процес има всеки, който се сети, че има нужда нещо да търси от съда. Процесът е отворена врата за всеки, който желае. И се оказва, че ПИ има и този, който дори е недееспособен, който не е легитимиран, защото не е участник в правния спор.

Ето защо в крайна сметка процесуалното ПИ се разглежда в такива негови характеристики, с такива негови ЮФ, наречени предпоставки, които са условия такова право да възникне и да бъде надлежно упражнено. ПИ се свързва с конкретни пара,метри на конкретни лица, за решаването на конкретен спор, с конкретни цели. ПИ е конкретно право – право на субект към държавата. То трябва да бъде обособено с оглед редица негови характеристики. То не може да се размие в обща възможност – то се основава на правоспособността, но е конкретно.

ПИ е функционално свързано с материалното право – функционалният тип връзка не е връзка нито на произход, нито е причинно-следствена, тя е свързана с ефекта, който процесът има върху материалните права, когато те са накърнени – когато трябва да възстанови нормалното им функциониране. То е едно самостоятелно, необусловено от съществуването на материалното право конкретно субективно право, което е функционални свързано с негои поради защитната си функция. То спада към категорията на публичните права – връзката между ФЛ/ЮЛ и носител на власт и в които методът е на власт и подчинение. Освен че е публично, то е процесуално, целящо да осъществи правораздаване (решаването на правен спор със СПН – с ефект по-нататък спорът да се превърне в безспорност). В този смисъл правото на иск е едно от правата на защита, които К-ята припознава и урежда, то е елемент от правото на защита, право на правораздаване. В конкретния случай ПИ е право на гражданско правораздаване.

Като характеристика на това публично процесуално право, то е елемент , съставна част от по-общата категория – правото на искова защита. То е правото на защита, но ПИ не изчерпва правото на искова защита. Едно решение, което е постановено, без да има ПИ, то е процесуално недопустимо. Като такова, то следва да бъде атакувано и обезсилено. За да може да бъде обезсилено, страните трябва да разполагат с право на въззивно обжалване. Последното може да съществува, въпреки, че ПИ е нямало и решението не е трябвало да бъде постановено. Ние говорим за ПИ като правото да се сезира съда. Но порочното решение – ПИ няма, но право на искова защита във въззивна и касационна инстанция трябва да има, за да се обезсили постановеното решение поради липса на ПИ. Недопустимият акт е в интерес на всяка от страните да иска атакуването. Липсата на ПИ е нетърпимост в правния мир (за разлика от примера с липсващата представителна власт – там има корекция – докато няма решение – делото подлежи на прекратяване, но ако се стигне до решение, порокът се трансформира в неправилност – но това е отклонение от общото правило). В ПИ като равностойни стоят и други права.

ПИ има сложен характер. Тази сложност се изразява в това, че то е едно потестативно право, което е в латентно състояние, като една възможност само, да бъде сезиран съдът със спора. То принадлежи преди процеса на неговия носител. Обратно – за да има процес, за да се образува процес, трябва да го има ПИ. То е предпроцесуално и в момента, в който то възникне то е право да се образува процесът. Правото да се предяви иск е част от ПИ като сложно право. ПИ ще възникне преди процеса, в момента, в който възникне самият спор – оттам ще стане ясно за какво се спори и кои са спорещите. В момента обаче, в който всеки от спорещите (всеки има интерес да реши спора), предяви иска, ПИ започва своята втора фаза. Тя е динамична. Тя започва с предявяването на иска и приключва с влизането на решението в сила с постановяването на окончателното решение. Потестативно, предпроцесуално, сложно (двуфазно – втората фаза е динамична). В какво се изразява динамиката – на основата на това ПИ, което в крайна сметка е право на СПН по спора, постъпателно се развиват, възникват, погасяват се и се осъществяват една поредица от прости процесуални права и задължения – все на основата на ПИ. То съществува, докато не се породи СПН – право на иск все има, защото целта му е СПН. Докато се стигне до този ефект, процесът се развива. В ПИ се съдържа система от прости, елементарни права и задължения към съда. С предявяването на иска на практика се стартира динамичната фаза на процеса, но едновременно с това вече се е погасило първото процесуално правомощие – правото да се предяви иск, но с действието на предявяването се е породило следващо процесуално правомощия – право да се иска връчване на препис от исковата молба на ответника. Следващото – да се насрочи открито заседание; да получат страните призовки страните; след това – да даде становище и др. процесуални правомощия, които възникват от предходното процесуално действие и се осъществяват със следващото. Това е комплекс от постъпателно осъществяващи се права и задължения, всяко от които намира реализация в следващо процесуално действие.

Характерно за това сложно ПИ е, че то с упражняването си чрез подаване на исковата молба слага началото на втората паралелно съществуваща и развиваща се процесуална връзка – правото на иск на ответника спрямо съда. Има развитие на две двойки процесуални ПО-я между всяка от страните и съда. Общият участник е съдът. Съдът винаги дължи да реагира. Страните разполагат преди всичко с права (задължения са да се говори истината и т.н.). В този сложен механизъм на ПИ е характерно, че съдът почти винаги дължи действията, а страните имат правото да изискват от съда неговото процесуално поведение по движение на процеса.

Потестативното право преди предявяването на иска принадлежи на всеки от участниците в спора, но този, който стане инициатор, той ще провокира да се развие процесуалната връзка на другата страна със съда. На основата на това потестативно ПИ на всеки от порещите, всеки от тях може да инициира цялото развитие на ПИ.

Процесуални предпоставки – понятие, видове и правно значение

Условия, от които зависи пораждането на това право на иск и неговото упражняване (кои са юридическите факти – в процеса ги наричаме процесуални предпоставки; практикуващите и в теорията ги наричат условия).

Те са лимитиран, краен брой условия, които законът изисква и поставя. С оглед различното им значение, влияние върху самото ПИ и допустимостта на процеса, ние ги групираме. Самият закон, по-нататък – теорията и съдебната практика ги групират, защото имат различна роля.

Критерии за подреждане. Първо, в зависимост от това дали условието (процес предпоставка) трябва да съществува, за да обуслови правото на иск или трябва да несъществува – говорим за положителни и отрицателни процесуални предпоставки. Първите трябва да са налице а вторите – препятстват правото на иск.

Вторият критерий с практическо значение за процеса – дали процесуалните предпоставки обуславят възникването и съществуването на ПИ или само надлежното му упражняване пред съда. Може ПИ да съществува, но да не са налице друга група условия, свързани с валидността на процеса. Втората група поддържа висящността на процеса.

Трети критерий е в зависимост от това какъв е интензитетът на значението им, за да е допустим процесът – абсолютни и относителни. Абсолютните са тези, които са толкова важни, че съдът следи служебно, а относителните (те са малко) – не са чак толкова съществени и затова са предоставени на усмотрението на страната, само ако тя се позове на подобна предпоставка, тя ще бъде релевантна. Ако не се позове чрез възражение (отвод) – тя губи значение.

Всяка предпоставка може да се квалифицира с оглед на тези три критерии, за да можем да преценим значението ѝ. Ако само един елемент не е налице, цялото ПИ е опорочено и процесът се оказва невалиден.

Кои са тези процесуални предпоставки, които обуславят възникването и съществуването на ПИ. На първо място това е наличието преди процеса на възникнал правен спор между две лица (да има противопоставимо поведение на двама насрещни участника в спора, от които всеки един от тях твърди, че поведението на насрещната страна засяга негово материално право). Наличието на такъв спор се явява в две предпоставки – правен интерес и процесуална легитимация. Правният спор ни сочи кое право е засегнато и кой е носител на засегнатото право, кога има нужда от защита на едно право – това означава, че е налице интерес. Този, който твърди, че засегнатото право му принадлежи, има правен интерес. Тук става дума за твърдения. Всеки, който твърди, че е носител на засегнатото право има ПИ и е легитимиран. Това става ясно преди да има процес. Съдът като получи исковата молба това ще преценява. За да възникне, да съществува ПИ – тези две процесуални предпоставки, които извличаме от правното твърдение, трябва да съществуват към момента на предявяване на иска докато се стигне с решаването му със СПН. Те поддържат цялата висящност на конфликта и поради това са важни за съществуването на правото – поради това са абсолютни процесуални предпоставки. В същото време тези предпоставки са положителни, защото и интересът и легитимацията трябва да са налице. Ако липсва интерес и легитимация, правният спор не засяга правата на тези участници, ПИ не съществува. За да има правен спор, трябва да е ясно, че спорът трябва да е извънсъдебен – иначе ищецът сезира съда, а ответникът казва – кой спори? Нищо подобно! Затова трябва да се докаже извънсъдебното оспорване. За да съществува ПИ неизбежно трябва носителите да имат процесуалната правоспособност. Тя принадлежи на всяко лице. Трябва да търсим 2 правоспособни лица.

Правен интерес, процесуална легитимация, свързани с правния спор; правоспособност – толкова са важни, че са абсолютни и са положителни, защото трябва да са налице. Последната е наличието на подведомственост. И това е подразбиращо се. Поради пълнотата на правораздавателната власт, тя винаги е налице. Трябва да имаме изключителна подведомственост на чужда държава, за да кажем, че не е налице тази предпоставка.

ПИ не може да възникне и съществува, ако има една процесуална пречка (отрицателна процесуална предпоставка) – когато за същия спор между същите страни вече има влязло в сила решение. ПИ като всяко субективно право в един момент се погасява – то се погасява, когато се осъществява. Има непререшаемост. В тази първа група на процесуални предпоставки има и процесуална пречка, която е абсолютна предпоставка.

Има различни виждания за давностните и преклузивните срокове. Поначало при преклузивните срокове – изтичането погасява самото право. Може да има материални преклузивни срокове, чието изтичане няма да погаси правото на иск. Изтичането им ще доведе до извода, че искът е неоснователно. Но ако приемем, че има процесуални такива – би следвало да се погаси ПИ. Дали сроковете, свързани с исковете за произход са материалноправни (материалното право да се търси биологичен произход – един такъв иск, предявен след срока, трябва да бъде отхвърлен като неоснователен) или процесуалноправни (процесът трябва да бъде прекратен като недопустим).

В практиката (въпреки че теорията – Сталев – е разглеждала изтичането на давностен срок като процесуална пречка, свързана с ПИ, макар и относителна – възражението за давност принадлежи на този, срещу който се претендира). Но съдебната практика преобладаващо разглежда възражението за давност като с материалноправен ефект. Давността се разглежда като материално право, блокиращо възможността за принуда. И практиката такива искове ги отхвърля с решение, защото правото съществува. Когато се предявени като осъдителни. Но ако ищецът трансформира защитата като установителна? Ако приемем, че това е процесуален срок, това би било относителна процесуална пречка. Но практиката такива искове ги отхвърля с решение като неоснователни.

Предпоставки, свързани с надлежното упражняване.

Процесуални предпоставки, видове (в зависимост от три критерия) – положителни и отрицателни; абсолютни и относителни; свързани със съществуването на правото на иск и тези, които го обуславят.

Кои са тези, които обуславят надлежното упражняване на правото на иск. Такива са подсъдността – родова и местна. Без да е ясно кой съд е компетентен, правото на иск не може да се упражнява – то съществува, но не може да се упражнява. Същата роля играе и правоспособността като процесуална предпоставка за надлежно упражняване на правото на иск. Представителната власт, свързана с дееспособността (защото ако имаме недееспособни лица, упражняването на правото им трябва да се извърши от законен представител; пълномощникът – също). Тези предпоставки са положителни, защото трябва да съществуват, за да се упражни правото. И понеже са съществени, те са и абсолютни – винаги за тях съдът следи служебно.

Има ли процесуални пречки пред надлежното упражняване на правото на иск. Сочи се в учебната литература относно наличието на договор, който предоставя компетентността на арбитражен или чуждестранен съд (в КМЧП се позволява дерогиране на законовата международна подведомственост). Такъв договор е процесуална пречка не пред съществуването на правото на иск, а пред надлежното му упражняване (наличието на договор не е пречка пред съществуването на правото на иск). Въпреки, че се дерогира подведомствеността на съдилищата, такъв договор е процесуална пречка не пред съществуването, а пред надлежното упражняване на правото. Такава процесуална пречка е и договорът за местна подсъдност. Тези три договора имат двояко значение в процеса – самите те са процесуална пречка за упражняване на правото на иск от сезирания съд. Но всичките тези три договора (най-вече последният) са положителна процесуална предпоставка за правото на иск пред уговорения съд. За уговорения съд това е положителната предпоставка, която му създава компетентността.

Друга процесуална пречка е наличието на висящ процес за същия спор между същите страни (non bis in idem) – не може да се стигне до две решения с идентични страни и предмет. Формираната СПН погасява правото на иск. Но сходна роля има и предходен висящ процес. Второто дело е недопустимо. Висящият процес се явява процесуалната пречка по второто дело. По първото дело правото на иск все още не е реализирано. Ако се забави първия процес и се стигне до решение по второто дело. Това стабилизира правото на иск пред втория съд и по второто дело решението ще породи последици. Тогава трябва да бъде прекратено първото – който първи е стигнал до решение, неговото решение ще породи правни последици.

Процесуални пречки пред надлежното упражняване на ПИ са съществуването на образувано гражданско или административно дело – преюдициален въпрос. Често съдът когато бъде сезиран с един правен спор, преюдициално значение имат други въпроси – по тях може да са образувани дела. По тези случаи съдът може да извърши инцидентен контрол, но последният спира в момента, в който има образувано дело по преюдициалния въпрос. Последното е процесуална пречка.

Друга процесуална пречка за упражняване на ПИ по конкретния спор е извършването на престъпление, което има обуславящи последици с оглед на гражданскоправни последици на престъпното деяние. За да се спре гражданското дело не е необходимо да има образуван наказателен процес. Пречка пред упражняване на ПИ е самият факт на престъплението. Не ни интересува дали са извършени действия на досъдебното производство, гражданският съд добие ли такава информация трябва да сезира и да спре производството.

Обявяване в несъстоятелност на длъжник също. Изброените дотук процесуални предпоставки – положителни и отрицателни, с оглед на третия критерий. Всички са абсолютни, с изключение на трите договора – за чуждестранен, за арбитражен и за местно компетентен съд. Те имат по-ограничено значение за процеса. Тяхната релевантност се обуславя от т.нар. отвод на ответника в доста ранна фаза на процеса – срока за отговор на исковата молба. Ако такъв отвод не бъде направен се стабилизира подсъдността  н а сезирания съд и тези договори губят релевантност като процесуална предпоставка.

Това са процесуалните предпоставки – изброени и групирани с оглед на значението и проявлението им в процеса.

Правно значение – така както сме ги изложили – най-важното е, че те обуславят правото на иск и затова са процесуални предпоставки за допустимост на процеса. ПИ и неговото упражняване е свързано с допустимостта – това е възможността в процеса, който се развива, да се изследва въпросът за неговата основателност. Ако правното твърдение на ищеца е вярно – съдът с решение ще го потвърди и ще уважи претенцията като основателна. Ако се установи верността на правното твърдение на ответника, искът ще бъде отхвърлен като неоснователен. Но за да се изследват тези неща, искът трябва да е допустим. Това се обуславя от комплекса на процесуалните предпоставки. Те трябва да бъдат проверени още в момента, в който се получи исковата молба. Първото нещо, което прави съдът е да провери ППредпоставки (ще провери всички, които са абсолютни и ще забрави за относителните) – чл. 129, ал. 1 ГПК. Същата проверка обаче съдът дължи и по-нататък, докато делото е висящо – допустимостта на процеса е предпоставката за да се провери основателността на иска. Съдът дължи тази проверка и в откритото заседание – 140/1; 143, ал. 1, по-нататък отново прави тази проверка (предварителни въпроси); чл. 270/3; 293/3 – допустимостта на процеса е основание за обжалване на процеса и следващите инстанции проверяват тези предпоставки, за да могат да стигнат до извода дали самото решение е недопустимо. Допустимостта на процеса е основание за допустимост и на решението. Една СПН не може да се формира перфектно, ако процесът е бил недопустим, ако ПИ някъде в условията си не е било перфектно съществувало и упражнено. ППредпоставки поддържат цялата висящност на процеса. Моделират допустимостта на целия процес.

Кога се констатира недостатък. Ако последният бъде констатиран още при получаване на исковата молба, съдът трябва да реагира веднага. Процесът се развива само по ПО-то ищец-съд. Съдът дължи проверката и ако констатира, че има такъв недостатък, който не позволява развитието на производството – той има две възможност – 1) ще остави исковата молба без движение, давайки срок на ищеца да поправи недостатъка или 2) директно ще я върне като недопустима или нередовна. Връщането е пречка пред движение на делото. Говорим за връщане, а не за прекратяване – може да бъде прекратен само процес, който е образуван, а в случая няма такъв. Ако съдът при тази проверка прецени, че ПИ във всичките му предпоставки е редовно упражнено, той с разпореждането си ще образува процеса и ще даде възможност да се развие производството. Включи ли се ответникът, двустранността на производството се появява и въпросът за ПП се решава от съда с участието на двете страни. Ако при получаване на исковата молба съдът прецени, че делото не му е подсъдно – той препраща делото служебно – това препращане играе ролята на препятстване на процеса пред този съд, но от друга страна създава компетентност на съда, пред който делото е изпратено. Вж. отрицателните спорове за подсъдност – ако и вторият съд прецени това се стига до общия по-горен по степен, но няма спорът да остане нерешен. Ако ППредпоставка липсва или процесуалната пречка бъде открита в по-нататъшната фаза и ако порокът е поправим, съдът пак следва да остави делото без движение и даде срок за поправяне. Ако това не стане, съдът с определение прекратява производството като недопустимо. Всички тези актове на съда, които преграждат образуването или по-нататъшното развитие на процеса, пречат да се стигне до решение и затова те подлежат на самостоятелно атакуване, защото може становището на съда по ПИ да е порочно. Тези актове на съда се обжалват с частна жалба.

Възможно е недостатъкът в ПИ да не бъде коригиран навреме и да се стигне до постановяването на решение – такова решение е също процесуално недопустимо. Това е специфичен порок на съдебните решения. Терминът е легален. Без законът да съдържа определение, ние го извеждаме чрез тълкуване, а законът сочи последицата и способите за отстраняването му – обжалването – въззивно и касационно са способите, а резултатът е обезсилване на недопустимото решение. Това означава, че недопустимото решение не е нищожно, абсолютно недействително. То прилича по  характеристиката си по унищожаемите сделки – ако не бъде атакувано и обезсилено, поражда последици. Законът придава различно значение на различните ППредпоставки, когато вече се стигне до решение. Липсата на дееспособност или на представителна власт квалифицира решението като неправилно, а не като недопустимо – това създава възможност само за потърпевшата страна да иска неговата отмяна, а не обезсилването му. Вж. порочен исков процес.

Ролята при недопустимите решения на относителните ПП – защото са относителни, затова значението им се моделира именно от тяхната относителност. Това прави нужно да се знае къде е порокът – в коя от ПП, защото са различни са способите, времето и начинът, по който може да бъде релевирана липсваща ПП пред по-горната инстанция.

Процесът относно процеса. Цялото това производство, което се развива между съда и страните относно проверката на ПП-вки, на ПИ, какво представлява и съществувалият спор дали процесът относно процеса е част от исковия процес е нещо различно, с по-малко значение, по-неважно. И двете виждания имат своите аргументи и застъпници. Проф. Сталев е привърженик на разбирането, че процесът относно процес не е част от исковия процес – има друг предмет (това е правото0 на иск), а исковият процес има за предмет материалното спорно ПО; има различни страни, различни субекти на спора. В исковия процес съдът не е страна, но в спора относно ПИ, на практика съдът е насрещна страна – той е субектът на процесуалното ПО. Разликата в исковия процес и в процеса относно процеса – с различни актове съдът се произнася. Исковият процес – приключва с решение; а с определение или с разпореждане – процеса относно процеса. Този друг акт невинаги се обжалва., в Процеса относно процеса участват равноправно и недееспособните лица и дори и неправоспособни – т.е. в него участват лица, които нямат право на иск; докато в същинския исков процес те не би трябвало да могат да участват.

Точно тези разлики и редица други аргументи обуславят тази теза. Другата крайна теза е,ч е процесът относно процеса е част от исковия процес –иманентна негова част. И точно затова актовете пораждат СПН относно ПИ. Определението поражда СПН относно правото0 на иск. Затова те дори са наричани от някои наши процесуалисти процесуални решения, за да се подчертае близостта на това производство с исковото.

Практически, би трябвало да кажем, че изкуствено е да абсолютизирането както обособяването, така и идентифицирането на двете производства,. Те са взаимно свързани, неизбежно трябва да има произнасяне по двете. Производството на правото на иск е – силата на акта има същия интензитет, защото влязлото в сила определени е пречка да се развие този процес – почти същото, каквато е СПН на решението. Нещо повече, липсата на ПИ води до възможност да се обжалва недопустимото решение и пред следващата инстанция въпросът относно липсващото ПИ става основният спорен въпрос. И тази инстанция ще приключи с решение за обезсилване на решение. Последното е произнасяне относно ПИ. Важно е практически да се обособи значението на процеса относно процеса, да оставим натрупванията от аргументи само за теорията, а в практиката да се види необходимостта и ефектите, които са регламентирани по отношение на проверката за допустимост, в сравнени е с проверката за основателност. Един такъв помирителен подход, казва се процесът относно процеса не е част от същинския исков процес, но като че ли се оказва част от общото понятие за исковия процес.

Видове искове – глава 13, раздел 1

За първи път ГПК 2008 г. регламентира и установителния, осъдителния и конститутивния иск.

Установителен иск – 124/1, втора част. – признава възможността едно лице да предяви иск, за да установи съществуването или несъществуването на едно право или правоотношение, когато има интерес от това. Кое е отличителният белег на този иск? Разликата не можем да я търсим в предмета и в страните. Страните, доколкото това са евентуални участници в материално ПО, там разлика не може да има между видовете искове. Отличителният белег е т.нар. петитум в неговата процесуална част – т.е. какво е искането към съда – искането е само това – правният спор да се превърне в безспорност, да бъде разрешен със СПН. От съда се иска само да потвърди съществуването или несъществуването на спорното право и нищо повече. Процесуалният ефект на този петитум е само СПН, т.е. окончателност на произнасянето. Целта на този иск е да се внесе яснота и определеност по отношение на спорното право, защото спорът може да е относно неговото съществуване, модалитети, страни, част от съдържание. Да се изясни съществува ли то и в какви параметри. Тази цел на УИ се обуславя от характер на правонарушението, засягането. Правото само е оспорено, има противопоставимо поведение на насрещните страни, което се изразява само в противоположни правни твърдения. Формата на нарушение е най-слабата възможна (нямаме неизпълнение). Всичко това обуславя и най-широката допустимост именно на УИ. Колкото е по-слабо нарушението, колкото е по-слабо засягането на правото (тук то е само оспорено), толкова по-широка е допустимостта да се търси потвърждаването му, отричането му в исковия процес и толкова по-широк е кръгът от лицата, които са засегнати. При УИ най-широка е процесуалната легитимация – кръгът от лица, които са заинтересувани да искат правното му решаване. Наличието на правен спор засяга не само претендираните участници в спора, но може да засегне и трети лица.

Предпоставки за допустимост на УИ. Всички, които сме разгледали и това би трябвало да звучи логично, но това което особено характеризира допустимостта са правният интерес и процесуалната легитимация – това са основните характеристики на правния спор, които обуславят съществуването на ПИ за разрешаване на спора. Кой има правен интерес да предявява УИ. Наличието на интерес изрично се посочва именно при установителните искове – 124/1. Това е така, защото интересът произтича от вида на засягането на правото. Т.к. то засяга най-слабо правото, трябва да сме сигурни относно съществуването на правен спор. Последният е налице, когато наличието на твърдяното от ищеца право се оспорва от насрещния субект или когато отричаното от ищеца право се претендира от един друг субект. В този смисъл всеки, както твърдящият съществуването на материалното право, така и отричащият съществуването на едно чуждо материално право има правен интерес чрез иск да търси потвърждаването на неговото правно твърдение. В първия случай претендентът на оспореното право ще търси неговото потвърждаване чрез предявяване на положителен УИ. Ако инициатор на процеса е лицето, което отрича съществуването на едно претендирано право, той има интерес да се потвърди несъществуването на правото и затова има правото да предяви отрицателен установителен иск. Само при УИ са възможни две форми – на положителен и на отрицателен УИ. Двете участващи в спора страни са равностойни като позиция – единият твърди,м а другият отрича съществуването на материалното право. Затова всеки може да инициира УИ. Предметът на иска е същото спорно право – кой го отрича и кой го твърди е без значение за възможността, за правния интерес да се води УИ, има значение само за вида, формата на УИ. Това е така, защото по правило едното правно твърдение е вярно и поведението на насрещната страна, както когато неоснователно твърди, така и когато отрича – създава едно и също състояние на засягане на чуждата правна сфера. Чрез УИ – потвърждаване на вярната правна позиция. Не е важно кой ще предяви искът, за да бъде от уважен или отхвърлен и за да се породи СПН. Важно е кому принадлежи вярното правно твърдение. Ако спорното право съществува, потвърждаване на вярното правно твърдение може да стане или като твърдящият правото предяви положителен УИ и той бъде уважен като основателен или да бъде предявен отрицателен УИ и той да бъде отхвърлен като неоснователен. Ефектът е все СПН, която потвърждава съществуването на материалното право. Правният интерес, породен от правния спор съществува за двете спорещи страни – право на иск има всяка. Допустим е процесът е и пред двете спорещи. Резултатът обаче не зависи от това кой е бил ищец или ответник, а от верността на правното твърдение – това ще потвърди кой ще получи защита и санкция. Правният интерес да се води такъв иск трябва да съществува извънсъдебно, преди процеса, защото в процеса често другата страна може да каже – нее е вярно, не оспорвам, прекратете делото. Меродавно е извънсъдебното оспорване. Дори признанието на иска по време на делото (липса на оспорване) не води до прекратяване. ПИ се обуславя от извънсъдебното противопоставимо поведение на страните. Съдът е призван да разреши правния спор, който съществува извън процеса. Ако липсва поведение на страната, която сочи на оспорване по време на делото, този който предявява иска, трябва  да докаже такова поведение, което сочи на извънсъдебно оспорване. Съдът е призван да решава спор, който действително съществува, а не да се шиканира. Правен интерес от УИ означава извънсъдебно оспорване. Не се нуждае от доказване правният интерес при УИ когато законът посочва че в дадена ситуация защита на дадено право може да се даде чрез УИ. Напр. исковете за произход. Няма защо да доказва, че има интерес някой да предяви такъв иск, не е нужно друго извънсъдебно оспорване. Други примери – оспорва се в новото заповедно производство издадена заповед за изпълнение. Не е необходимо оспорващият заповедта за изпълнение да доказва правен интерес за това оспорване на задължението си. Направи ли оспорване, кредиторът е длъжен да предяви положителен УИ, за да установи със СПН вземането си.

Правният интерес обикновено е пряк, директен. Тогава, когато съдебното потвърждение на правото, респ. отричането му със СПН, ще се отрази в правната сфера на спорещите след съдебното решение. Признава се обаче наличието на т.нар. евентуален правен интерес от воденето на такъв иск – защитният ефект от потвърждаването или отричането няма да се прояви веднага, а евентуално в един бъдещ момент, ако настъпят определени материалноправни условия. Например УИ за търсене на произход на лице, което е осиновено. Осиновяването замества биологичния произход по своите ефекти, но допустимостта на евентуална защита произтича от правната възможност ефектът на осиновяване да бъде прекратен, ада  се изтекли преклузивните срокове за установяване на биологичния произход.

Косвен интерес е характерен за тези лица, които предявяват УИ като процесуални субституенти – напр. косвеният иск по 134 ЗЗД. Правото на иск, предявен от кредитора сочи на неговия легитимен, признат от закона, но косвен интерес. И ако този интерес сочи само на установяване на правото, няма нужда да се води осъдителен иск. Нарушението е само оспорване. За УИ – той се третира като т.нар. субсидиарна защита – става допустим ако не е допустим друг вид защита. Това именно е свързано с принципа в процеса, че ако е допустим един вид процесуална защита, то другите видове процесуална защита са недопустими. Ако е допустим осъдителен иск за защита на правото, то УИ няма да е допустим. Ще стане допустим когато няма нужда от осъдителна защита и тогава ОИ би бил недопустим.

Процесуална легитимация – втората съществена процесуална предпоставка. ПЛ важи за всички видове искове. Особеното при УИ – именно поради слабата интензивност на засягане на правото, може да е най-широк кръгът от засегнатите от наличието на спор лица. Надлежни страни, които имат процесуална легитимация невинаги са само този, който твърди спорното право и насрещният участник в спорното ПО. Спорното право може да се твърди или отрича и от лица, които не са участници в спорното ПО. Т.е. и лица, които не са участници в спорното ПО, поради това, че спорът засяга тяхна правна сфера, имат интерес, и са процесуално легитимирани. Обикновено ще насочат иска към участниците в спорното ПО. Отличи когато кредиторът по 134 води иск за защита на правата на своя Дл. Кредиторът само косвено защитава своето право. В случая обаче говорим само за третите лица, чужди на спорното ПО, които обаче са директно засегнати от спора. Напр. чл. 440 ГПК. Третото лице нито е носител на спорното право, нито на задължение. Когато се постави въпросът за обекта на принудително изпълнение. Обект на такова могат да бъдат само секвестируемите имуществени права на ДЛ. Кредиторът може да насочи изпълнение само срещу тях. Предпоставка е следователно принадлежност на тези права в правната сфера на ДЛ. Ако не се окаже така не може да има принудително изпълнение. Затова едно трето лице, което твърди, че имуществените права, върху които се води принудително изпълнение не са на длъжника, а са негови, има право да предяви отрицателен УИ – да го насочи срещу Кр и Дл по принудително изпълнение, за да ги обвърже със СПН на решението, че Дл. Няма право на собственост върху обекта на ПИ. Легитимиран е лице, което не е участник в отричаното ПО, неговата легитимация се извежда от твърдението за засегнато право – третото лице твърди, че е засегнато неговото право на собственост върху този обект. Това право на собственост не е предметът на спора. Предметът на спра  е правото на длъжника на собственост, което третото лице отрича. Процесуалната легитимация по 440 ГПК е пряка (не е косвена, защото не брани интереса на една от двете страни) – в случая тя е в конфликт с тях двамата. В случая то ще е типична страна, а няма да е процесуален субституент по 440 ГПК.

 

Предмет на УИ. Чл. 124 – няма нещо качествено различно – предмет на спора може да бъде едно елементарно, просто право, което е част от сложно ПО (всяко отделно право от правната връзка) – напр. от наемното ПО – отделни прости връзки да бъдат предмет на спор. От друга страна когато говорим за спорно право, винаги има насрещна страна, която ако е относително – тя е конкретно определена, ако е абсолютно – насрещен кръг субекти са неограничен кръг лица. Тогава спорът се конкретизира между носителя на правото и задължената страна (дори и при  абсолютните права) – винаги имаме конкретност и най-точно е да говорим за ПО-е, когато има  спор. Говорим за предмет на спора, защото се отрича напр. 440 – правото на собственост на ДЛ, но това право на собственост, което Кр му твърди, че има, то може да има за правопораждащ факт не правна връзка между Кр. И ДЛ. Или третото лице. То е абсолютно право на собственост, но в правния спор връзката е винаги конкретна – говорим само за право или за ПО-е, с оглед на насрещната страна. УИ поради широката легитимация и факта на безспорността, не се ограничава със срокове. Не се погасява по давност – интерес да се установи едно правно положение съществува, независимо, че спорното право може отдавна да е погасено по давност. УИ за състоянието на правото – дали е възникнало, дали съществува, дали не се е погасило, защо се е погасило, УИ за това право е безсрочен – не се погасява по давност, независимо от вида на правото. УИ и за абсолютни и за относителни права не се погасяват по давност. За някои искове може да има преклузивни срокове, но това е друг въпрос.

Видове установителни искове. Има положителен и отрицателен – това зависи само от инициирането на иска – този, който твърди, респ. отрича спорното право. Предметът на спора е един и същ. Разликата – за кого процесът е защита и за кого санкция и дали искът ще бъде уважен или не. Инцидентният установителен иск е особена проявна форма на УИ, усложнение на процеса.

Различните процесуални роли – ищец или ответник при УИ не се отразяват на доказването, на доказателствената тежест – тя се предопределя от ролята на ищеца в материалното ПО. Този, който твърди наличието на правото трябва да докаже наличието и съществуването му. Този, който го отрича трябва да докаже релевантните факти на несъществуването му. Този който предяви отрицателен УИ, фактите обуславящи правото ще се доказват от ответника.

Другото деление с оглед предмета – УИ за права (това е правилото). Става дума за правна връзка. По изключение законът допуска УИ, които имат за предмет не спорни права, а факти. Те обаче трябва да са с правно значение. Не само ЮФ-ти, а и факти с доказателствено значение (свързани с доказването на релевантните факти), ако законът допуска това, могат да бъдат предмет на УИ – и на положителен и на отрицателен УИ. Всички процесуални предпоставки важат и тук, но самото обстоятелство, че законът допуска този иск, облекчава доказването. Трябва да се намери норма, иначе може да се получи една безкрайност от УИ-ве, ако можеше да се води процес за всеки релевнатен УИ. Чл. 124, ал. 5 ГПК – специален УИ за факта на престъплението (положителен УИ) –винаги правен интерес има този, който ще претендира гражданскоправни последици от факта на престъплението и се явява допустим, ако е недопустим наказателен процес. Без да се води този иск, гражданският съд не може инцидентно да приема дали един факт е факт на престъпно деяние. И чл. 124, ал. 4 – УИ за факти, които не са правно релевантни, но имат значение за процеса – УИ за истинността или неистинността на документ. Документът материализира ЮФ (може да бъде истински или неистински). Т.к. документът е доказателствено средство в гражданския процес със особен приоритет – когато се оспори истинността на процеса, може да бъде предмет на самостоятелен УИ. Този иск може да бъде както положителен, така и отрицателен.

124/4, изр. 2 сочи към други законови разпоредби – иск за незаконност на стачка; иск по много от патентните права, свързани с установяване на нарушение; 379/2 ЗУКТС. Ако законът допуска такива искове за факти, съдът трябва да ги разгледа.

УИ – винаги трябва да се твърди, че е спорно право, което се твърди, че е възникнало. Не може да се търси защита на право, което се твърди, че тепърва ще възникне. Това е неправен спор. Неправните спорове са допустими само по изключение. При търговските спорове може да се води неправен спор.

 Осъдителен иск

Осъдителен иск – чл. 124, ал. 1 и 2 ГПК. Това е искът, с който от съда се търси потвърждаването със СПН на едно изискуемо притезателно гражданско право и допускането на неговото принудително изпълнение срещу длъжника, който е ответник. Защитата, която се търси чрез ОИ включва защитата, която се търси чрез УИ. Но това не прави ОИ установителен плюс още нещо. ОИ е специфичен вид искова защита, която си има специфичен предмет и страни и затова е самостоятелен вид иск. ОИ е насочен към последващо принудително изпълнение. Това е крайната цел. Но това което го прави един от основните видове искове  е именно СПН, с която спорното право се потвърждава и оттам става допустим изпълнителния процес.

Предмет на ОИ – ограничен е – може да бъде само притежателно право. При реивандикацията – независимо от различните виждания – това, което го прави видно и от името осъдителен е свързано с основано на правото на собственост притезание за предаване на обекта. При ОИ-ве това е свързано с по-тясна процесуална легитимация, но и с по-голям интензитет на защитата, в сравнение с ОИ. По-тесен кръг на предмет – по-силна форма на правонарушението и по-силна по интензитет защита. За да е допустим ОПИ, спорното право не просто трябва да е притезателно, но и трябва да е годно за принудително изпълнение, т.е. да е станало изискуемо. Предмет на ОИ е собствената отговорност за чужд дълг със своя вещ. Но това е специфичен ОИ, в който задължението, което се претендира е лично задължение, макар че е по първичен чужд дълг, основано на собствеността.

Правилото, че става дума за изискуемост на притезателното право се извежда от чл. 124, ал. 1 и 2 ГПК – нарушението е именно неизпълнението на изискуемото задължение. Ако няма изискуемост не можем да говорим за тази форма на нарушение. Може да има оспорване, но тогава ще бъде допустим не ОИ, а УИ, но тук трябва да се доказва правен интерес.

Ако един ОИ е предявен и се твърди, че неговият предмет – притезателното право все още не е станало изискуемо, но ищецът бърза с предявяването на иска, защото заминава в чужбина, съдът не може да приеме за допустим този иск, защото се твърди, че няма нарушаване, т.к. се твърди, че правото е неизискуемо. Но ако ищецът твърди, че правото е изискуемо, макар и това да не се окаже вярно, искът е допустим. Правото на иск произтича от твърдението за нарушено, засегнато право. Дали такова право ще се окаже налице, това е въпрос на основателност на иска. Искът ще бъде отхвърлен като неоснователен с решение и защита ще получи ответникът (санкцията ще е за ищеца, който преждевременно е предявил иска). Ако има интерес от УИ, той трябва да бъде доказан, защото притезателните права могат да бъдат предмет и на такъв, когато не са изискуеми, ако се докаже правен интерес. Но съдът не може служебно да премине от ОИ към УИ. По силата на диспозитивното начало и видът на защитата се определя от този, който я търси. Ако ищецът спази срока на закона може да трансформира вида на иска от осъдителен, в установителен. Това е т. нар. намаляването на иска във формата на защитата. То може да стане до края на първото заседание. Намаляването може да стане и по-нататък. Но трябва да има изрично изявление за изменение и доказан интерес.

По правило трябва да е изискуемо притезателното право. Но всяко правило има изключения. Законът допуска хипотези, при които може да се търси осъдителна защита и когато се твърди, че притежанието все още не е изискуемо. Кога обаче такава защита е допустима? Чл. 124, ал. 2 – първата хипотеза. Когато се претендират повтарящи се задължения. За да е допустим ОИ за такива задължения, трябва да е настъпила изискуемостта на първото от повтарящите се. А изискуемостта на всяко следващо трябва да зависи от изтичането на срок, а не от настъпването на условие. Повторяемостта е именно периодичността във времето. Това прави допустимо съдът да осъди за всички повтарящи се задължения. Напр. при вземането за издръжка. По същия начин е допустим ОИ за бездействие – като лично незаместимо поведение – той може да го нарушава със всяко следващо действие. Но за да не се водят отделни искове е допустим ОИ за бездействие и да може да се стигне до принудително изпълнение – с т.на.р изпълнителни глоби, вместо да се водят отделни искове при всяко следващо нарушение. Всяко следващо искане за бездействие ще става изискуемо чрез всяко нарушаване чрез конкретното действие.

Законът допуска ОИ за неизискуеми притезания при възражението по чл. 90, ал. 1 ЗЗД при двустранен договор – всеки дължи, ако получи насрещна престация. Този, който първи предяви иска може да получи осъждане в аванс, което ще стане изискуемо само ако той самият изпълни. Едновременност на изпълнението.

Една хипотеза, която се проявява при усложнение на процеса – при обективно съединени искове, при които самото възникване на правото зависи от такива предпоставки, които ще настъпят след приключване на процеса. Става дума за хипотеза за наличие на главно и акцесорно задължение, при което е възможно в рамките на процеса под формата на  т. нар. обратен иск да се съедини за разглеждане и регресното притезание на носителя на акцесорното задължение спрямо главния длъжник. То ще възникне едва когато бъде осъден носителят на акцесорното задължение и изпълни. Самото изпълнение е резултат на факти след процеса, а в съдебното решение, преди да е възникнало регресното притезание, съдът ще допусне осъждане, ще уважи обратния иск. В този хипотези на сложни материалноправни връзки, които са зависими, законът би допуснал да се стигне до осъждане под условие – в случая под условие че бъде погасено чрез изпълнение задължението на акцесорния длъжник.

Процесуални предпоставки – всички са важими. Правният интерес ще бъде налице винаги когато се твърди притезателно право. Ищец по ОИ е само този, който твърди, че е носител на такова право. А ответник е само този, който е носител на задължението. Правният интерес произтича от нарушение, което се състои в неизпълнение и това предопределя процесуалните роли, за разлика от УИ – тясно процесуална легитимация.

 Конститутивен иск

Конститутивен иск. Той за първи път получава позитивна уредба в ГПК 2008 г. – чл. 124, ал. 3 ГПК. Тази обща разпоредба установява правното положение, каквото е съществувало до този момент. Тя не внася нищо ново освен симетричност в правната уредба. И до този момент КИ е обособен като самостоятелен вид иск в същите случи, които са и сега., Става дума за особен вид искова защита – пред съда се търси установяването със СПН на едно потестативно по характера си право, т.к. то по силата на законова разпоредба може да бъде упражнено само съдебно, като едновременно с потвърждаването му се цели настъпването и на самата правна промяна. И тук правната защита е двояка, както и при ОИ – неизменно се търси установяване на потестативното право със СПН, но иманентна част е настъпване на правната промяна, на конститутивното действие, резултат от упражняването на потестативното право чрез този иск. Потвърждаването на потестативното право чрез СПН е правопораждащия факт на самата гражданскоправна промяна. Крайната цел е именно тя. КИ най-плътно се доближават до нуждата от защита, защото са не само защита, но и средство за упражняване на правото. Процесът не само възстановява правото, а го упражнява по този начин. Но този вид искова защита не трябва да бъде прекомерно много допускана, защото твърдо чувствително органът по правораздаването се вмесва в частноправната сфера. Затова само когато само изрично законът посочи някои видове права да се упражняват чрез този вид иск, той е допустим. Става дума за такива потестативни права, при които правната промяна толкова чувствително засяга правната сфера на насрещната страна, че се нуждае от оторизиране, потвърждаване на потестативното право. Това дава исковия характер на този вид защита. Промяната се обезпечава чрез СПН относно потестативното право.

Правният интерес и процесуалната легитимация дават облика и на този вид защита. Правният интерес е наличието на законова норма, която предвижда съдебно упражняване на потестативното право. Липсата на взаимна воля за правна промяна обикновено е достатъчна за предявяването на този иск, защото едностранното волеизявление няма да е достатъчно. Има предопределяне и а процесуалните роли и ограничена легитимация. Ищец и ответник може да бъдат само участниците в материалноправната връзка – носителят на правото и лицето, в чиято правна сфера ще настъпи промяната. Носителят на потестативното право може да бъде само ищец. Другата страна – само ответник. Не може да се инициира процес от насрещната страна от ПО-то. Такъв иск може да бъде само отрицателен установителен. Той почти винаги би бил обаче преждевременен.

Допустимостта на иска се обуславя от твърдението за наличието на такова потестативно право. Дали това твърдение ще се окаже вярно е въпрос на основателност на иска. Ако потестативното право не е налице, искът ще се отхвърли като неоснователен – ще се формира само СПН, която отрича правото. Ще бъде санкция за ищеца и защита за другата страна. Ако правното твърдение се потвърди, решението ще има двояк ефект – СПН, която потвърждава потестативното право, а вторият ефект е самата правна промяна – гражданскоправното действие (тя определя облика на този иск) – напр. право на развод. Самата правна промяна се изразява в прекратяване на брака. Самата ГП-промяна може да е твърде различна- може да се погасяват, да се пораждат ПО-я. Самите потестативни права са винаги вторични и възникват на основата на основно, първично. Господстващата правна теория приема, че предмет на КИ е само потестативното право, но не и онова материално ПО, от което то се извежда. То е преюдициално. СПН се отнася само до потестативното право и само то е предмет.

 

Още за КИ (В. Попова):

В новия ГПК вече има изрична уредба на конститутивните искове. В чл. 124, ал. 3 ГПК е постановено, че иск за пораждане, изменение или прекратяване на граждански правоотношения може да се предяви само в предвидените в закон случаи. Чрез тази уредба изрично се прие утвърденото в българската теория и практика като безспорно разбиране относно тяхното съществуване. По безспорен начин се приемаше и се приема, че предмет на конститутивния иск могат да бъдат само тези потестативни (преобразуващи) граждански права (43), за които в закона е предвидено, че се упражняват по съдебен ред (44). Ето защо конститутивният иск като отделна форма на искова защита е допустим само в предвидените от закона случаи.

 

По принцип потестативните права се упражняват извънсъдебно, чрез едностранно волеизявление на неговия носител, отправено до насрещния субект по гражданското правоотношение. Например правото да се развали двустранен договор (чл. 87, ал. 1 ЗЗД), правото да се извърши компенсация между две насрещни еднородни вземания. Когато има спор относно съществуването и надлежното упражняване на тази категория потестативни права, те могат да бъдат предмет на установителен иск (45). Когато законодателят е преценил, че потестативното право е от особена значимост, респ. начинът на неговото упражняване следва да не засяга правната сигурност, той е предвидил в материалния закон, че това право се упражнява по съдебен ред (46).

При повечето материални граждански правоотношения по начало страните могат да постигнат желаната правна промяна доброволно, чрез взаимно съгласие, без да е необходима съдебна намеса (47). Когато обаче такова съгласие липсва, тогава се поражда потестативното право да се предизвика правната промяна по съдебен ред, чрез исковия процес, чрез влязло в сила решение (48).

 

Характерно за конститутивния иск е, че с него се иска от съда да разгледа спора относно потестативното право, предмет на иска, да го установи със сила на пресъдено нещо и да постанови следващата се от съдържанието на потестативното право промяна на съответното гражданско правоотношение между спорещите страни. Процесът е типичен исков процес. В решението си по конститутивния иск съдът не може да прави преценка за целесъобразност (49).

Тъй като чрез постановяването на правната промяна, потестативното право се удовлетворява, това решение всъщност има и ефекта на принудителното му удовлетворяване (осъществяване). С влизане в сила на решението, с което се уважава конститутивния иск, потестативното право се погасява, защото то вече е осъществено, удовлетворено. Ето защо при конститутивния иск връзката между материално право и процес се проявява особено ярко.

Решението, с което се отхвърля конститутивния иск обаче има само сила на пресъдено нещо, с която се установява несъществуването на потестативното право, предмет на иска.

 

Абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на конститутивния иск е също правният интерес. Определящото за него е спецификата на правото, което е негов предмет. Само потестативни права, за които в материалния закон изрично е постановено, че се упражняват по съдебен ред, могат да бъдат предмет на конститутивен иск, поради което интерес от неговото предявяване има само, когато с него се твърди именно такова право. Липсва правен интерес от предявяване на конститутивен иск, когато ищецът твърди потестативно право, за което в закона е предвидено, че се упражнява чрез едностранно извънсъдебно волеизявление (50).

Легитимирано да предяви конститутивен иск е лицето, което твърди, че е носител на потестативното право, предмет на иск. Искът може да бъде предявен срещу лицето, в чиято правна сфера следва да настъпят правните последици, следващи от съдържанието на потестативното право.

Въпрос 58.

Подведомствеността представлява 1) компетентността на съответния орган да издаде властническия акт, решението по спора и 2) изразява принадлежност, подчиненост на конкретния правен спор  към правораздавателната власт на конкретния орган. Това е едно и също, погледнато от два аспекта – 1) от компетентността и 2) откъм подчинеността на съответното дело на тази компетентност. В подведомствеността на съдилищата попада именно правораздаването, решаването със ПН на дадено дело, на даден спор. Тоест подведомствеността по граждански дела е  правото и задължението на съответния съд да разгледа и реши със СПН едно гражданско дело.

Дело наричаме папката с документи. Дело наричаме и самото производство. Но като понятие, което ни интересува гражданското дело всъщност – става дума за предмета на правния спор. Как да определим, че делото е гражданско с оглед предмета на спора? Отговор ни дава позитивното право. Основният критерий, за да отличим гражданските дела по предмет на спора е метода на правно регулиране на спорното ПО. Не предмета на спорното ПО ни дава отговор на въпроса кое дело е гражданско. В понятието гражданско дело попадат споровете за всичко субективни права, в които методът на правно регулиране е един и същ и той е на равнопоставеност между субектите. Гражданското правораздаване разглежда и решава спорове за граждански дела, т.е. всички ПО-я, в които методът на регулиране е на равнопоставеност. Всички правни клонове, които разглеждат ПО-я, при които методът е на равнопоставеност – споровете за вещни, облигационни,. търговски, трудови, семейни, наследствени, авторски, патентни и др. При всички тях е характерен методът равнопоставеност. Това обособява гражданското дело от другите видове дела, при които методът на правно регулиране е на власт и подчинение – при всички други видове дела – дисциплинарни, наказателни, административни, административно наказателни. ПО-ята предмет на гражданско дело – материални права или граждански права. Те са обект на гражданското дело. Не е меродавен някой друг елемент, с който се характеризира ПО-то – нито ФС сам за себе си, нито обекта, нито вида на престацията, нито вида на субектите (последните могат да влизат в различни групи ПО-я). Възможно е едно парично вземане да бъде обект както на гражданско дело, така и на административно дело (вземането за данъци е парично, но паричният му елемент не е меродавен). Ако един АА е елемент от ФС на граждански ПО-я, това не прави делото административно, ако методът на правно регулиране е този на равнопоставеност. Всички тези, уредени от материалните клонове правни връзки между правни субекти са граждански дела, ако между тях възникне спор. Искането този спор да се разреши от съд е гражданското дело. Това понятие за гражданско дело е важно да ни отговори на въпроса кой е компетентен, кой ще правораздава и второ – по какъв правен ред ще се разреши спорът. Споровете за граждански ПО-я, уредени с метода на равнопоставеност, се разглеждат по правило по реда, предвиден в ГПК. Предметът на гражданските дела наричаме още освен материални, граждански правоотношения в широк смисъл на думата (за да не се влиза в конфликт с тези теории, които казват, че дадени ПО-я не попадат в ГП – и трудовите ПО-я са граждански в ш.см. на дулата – споровете за тях са граждански дела, разглеждат се по реда, предвиден в ГПК).

Следователно в подведомствеността на съдилищата, които са уредени в К-ята – районни, окръжни, апелативни и ВКС, попада разглеждането и решаването на гражданските дела. Говорим обаче за т.нар. обща подведомственост на съдилищата и специална подведомственост. В общата подведомственост на съдилищата попадат само установителните и осъдителните искове за решаване на гражданско дело. За обща подведомственост говорим тогава, когато само по силата на тази характеристика на гражданското дело то подлежи на разглеждане и решаване по предвидения от ГПК ред от граждански съд. Гражданският процес обаче познава не само граждански дела относно спорни ПО-я, но и граждански дела относно факти. Разглеждането и решаването със СПН относно факт с правно значение – не става автоматично гражданско дело. Той ще стане гражданско дело и ще може да бъде решен със СПН, само ако изрична правна норма допуска спорът за факта да се реши по този ред.

Установяване факта на нарушението (вкл. в колективните искове), нарушения на авторско право и на патентни права – са допустими по изключение – защото законът го предвижда. По изключени в подведомствеността на съдилищата попадат като граждански дела и споровете по потестативни права. Самата характеристика на последното е, че то се упражнява с едностранно волеизявление на своя носител. Само по изключение законът предвижда упражняването на такива права да става по исков ред с предявяване на конститутивни искове и само тогава спорът по такова конститутивно право ще бъде гражданско дело. Споровете за потестативни права попадат в подведомствеността на съдилищата по изключение.

По същия начин граждански дела, които се решават по реда на ГПК – по изключение се решават – са неправните спорове – за търговските спорове. Неправни спорове не попадат в типичната, общата подведомственост на съдилищата. Граждански дела са само такива, при които спорът, който е възникнал е за едно съществуващо или претенция за възникнало право. Спорът може да е и за погасено право, но спорът е правен ако се твърди поне, че такова право е възникнало. Но не може в общата подведомственост да попадат спорове за все още невъзникнали права.

Правно значение на понятията, вкл. подведомствеността. Първо, това е въпросът на т.нар. инцидентен контрол по преюдициалните въпроси. За такива обуславящи, преюдициални въпроси, които обуславят спорното ПО или са елемент от ФС, съдът неминуемо трябва да се произнесе – кога и доколко може да се произнася. Много често АА имат преюдициален характер по граждански дела и са свързани било с възникването, било със съдържанието на ГПО. Как да прецени съда годността на подобен ЮФ, за да направи извод по същество. Чл. 17, ал. 1 и 2 ГПК дава отговор на въпроса. Съдът трябва да зачете АА – зачитането, последиците на властническите актове от другите властнически органи е правило в правото. Но ако при този инцидентен досег до акта, съдът констатира, че е нищожен (по правилата на административното право), гражданският съд не трябва да зачита последиците на нищожния АА – все едно, че той не е бил издаван. Обратно – ако АА е унищожаем – той е действителен. Докато АА не бъде отменен по реда на специалното производство в АП за отмяна на АА, гражданският съд трябва да го зачете. В тези случаи би се стигнало, ако вече е образувано административно дело за отмяна, до спиране на гражданското дело. Едно изключение допуска чл. 17 ГПК – унищожаеми АА, при които обаче страна по акта е лице, различно от страна в гражданското дело. Т.е. страната по гражданското дело не е участвала при издаването на АА“ В този случай тази страна не би могла да иска и неговата отмяна. За такова лице гражданският съд може да не зачете последиците на унищожаемия АА. В случая се зачита приоритетът и интереса на страната по гражданското дело, която няма нищо общо в издаването на АА, пък той косвено засяга правната ѝ сфера.

Инцидентен контрол – ако преюдициално значение има фактът на извършено престъпление. По правило такъв е недопустим. Ако се установи дали дадено престъпление, дали деянието е противоправно, виновно и е престъпление, може да реши единствено наказателният съд. Съдилищата, решаващи наказателни дела са същите, които решават граждански – районен, окръжен, апелативен, ВКС (е, и военните, но останалите съвпадат). Но процедурата е съвършено различна и е по друг правен ред. Чисто теоретично един съдия може да решава както граждански и наказателни дела. Съдиите не се назначават до ниво ВКС за граждански или наказателни дела. Но когато един съдия движи едно гражданско дело този съдия не може в рамките на това дело инцидентно да се произнася относно факта на престъплението. Трябва да бъде образувано предварителното производство и нататък, за да се стигне до присъда. Гражданският съд трябва да спре делото. Има хипотези, уредени в НПК, при които поради личния характер на наказателната отговорност наказателният процес е недопустим. И не може гражданският съд инцидентно да се произнесе. За целта обаче 124/5 ГПК предвижда един специален установителен иск, който се движи по реда на ГПК, относно факта на престъплението. Но това е отделно производство, а не инцидентно, в рамките на тази процес. За факта на престъплението ще се води отделен, специален граждански процес. Това е един пример на подведомственост по изключение за факти – за факта на престъплението – само когато НПроцес е недопустим.

Подведомствеността определя реда, по който ще се гледа делото. Този ред за гражданските дела по правило е уреден от ГПК. Всеки съд, когато приеме едно дело, преди да пристъпи към образуването на делото и преди да се определи кой ще бъде конкретният съдия докладчик или състав, трябва да прецени дали попада в подведомствеността на съд а- дали делото е гражданско най-напред, дали не трябва да бъде издаден на друг орган (няма такъв орган – пълнота на правораздавателната власт). Когато делото се окаже подведомствено на чужд съд по правилата на международната подведомственост – съдът трябва да прекрати делото. Той трябва да го прекрати, ако ответникът направи отвод за арбитраж. Няма да го препрати служебно, но ще се предостави възможност да се сезира арбитражният съд, за който е сключен договор.

Ако делото не е гражданско, ще го прекрати, ако е компетентен друг орган – също. Но при всички случаи той дължи да се произнесе с определение. Ако прецени, че делото не му е подведомствено, в хипотезата, когато общите съдилища са компетентни да разглеждат и другия вид дело – може да има изпращане на делото, но на практика това е една теоретична хипотеза, поради липсата на такива други особени юрисдикции. Но в този случаи е предвидено в случай, че подобна хипотеза би възникнала и съдът изпрати делото на друг орган – той дали е длъжен да го разгледа. В този случай може да възникна отрицателен отговор – т.нар. отрицателен спор за подведомственост – чл. 16 ГПК. Това е по-скоро теоретично положение. Гражданските дела не се разглеждат от друга система органи, извън съдилищата, за да има спор.

Подведомствеността е процесуална предпоставка за правото на иск на страните към съда. За да може едно лице да сезира съда и да иска той да реши спора, то трябва да разполага с правна възможност – процесуалното право на искова защита. И елемент от това право е компетентният орган. Подведомствеността затова е процесуална предпоставка на правото на иск – тя а трябва да съществува и за нея съдът следи служебно. Тези предпоставки, за които съдът следи служебно се наричат абсолютни. Подведомствеността трябва да е налице докато делото е висящо – от образуването до приключването, до постановяване на решение. Ако тя не е налице при предявяване на иска делото не може да започне. Ако тя отпадне и се констатира, че не е налице, делото подлежи на прекратяване.

Подведомствеността на съдилищата може да бъде дерогирана, изключена само с договор за арбитраж. В никакъв друг случай не може да бъде дерогирана законовата компетентност да гледат граждански дела. Ако все пак се стигне до решение по делото, което не е подведомствено на гражданския съд, то е порочно. Всяко порочно решение може да бъде атакувано по реда, който законът предвижда, но правната тежест на порочността е различна. По правило се казва, че когато е нарушена процесуална предпоставка, свързана с правото на искова защита, решенията на съда са процесуално недопустими и подлежат на обезсилване по пътя на обжалването. Недопустимостта на решението наподобява като ефект унищожаемите сделки. Преди да бъдат обезсилени по пътя на обжалването, решенията са валидни. И ако не бъдат обезсилени – те ще породят последици.

Има хипотези обаче на липса на подведомственост, при които тя е толкова фатална за последиците на съдебния акт, че го прави нищожен. Такъв е примерът, когато български съд е разгледал дело за вещни права върху недвижим имот в чужбина. Изключителната подведомственост на чуждата държава е нарушена. Когато българският съд наруши изключителната подведомственост – неговият акт е нищожен. Нищожността може да бъде релевирана не само в кратките срокове, но и със специален иск, дори и с възражение, инцидентно в друг процес. Всеки може да се позове на нищожността – но по съответен процесуален ред. Това е иск или възражение в друг процес. Напр. Процесуална недопустимост на решението – съдът е бил сезиран, въпреки, че ответникът в рамките на срока за отговор на исковата молба не е направил възражение за подведомственост поради сключен валиден арбитражен договор. Тогава решението ще бъде валидно. Порокът се санира от процесуалното въздействие на ответника. Ако ответникът е направил такова възражение, но съдът не го е съобразил, тогава решението ще е процесуално недопустимо. Но решението няма да бъде нищожно – съдилищата могат да решават всички граждански дела, освен когато има изключителна подведомственост на чужд съд.

Подсъдност. Понятие и видове. Родова подсъдност

            Подсъдност.

Подсъдността предпоставя подведомствеността и представлява компетентността на конкретен съд в системната от съдилища да осъществява правомощия по разглеждането и решаването на едно гражданско дело. Ако подведомствеността е компетентност на съдилищата – и на комплекса от съдилища; въпросът на подсъдността е да посочи кой от многото съдилища има правомощия по дадено конкретно дело в зависимост от законови критерии. Подсъдността подчинява конкретно дело на конкретен съд. Понятието е по-тясно от подведомствеността.

Има различни видове. Първо, с оглед правомощията на конкретен съд да разгледа делото като първа инстанция – тази подсъдност се определя с оглед предмета на конкретното дело и се нарича родова подсъдност. Тя изразява правото и задължение на конкретен съд да правораздава като първа инстанция.

Втори критерий разпределя делата и свързва делото с конкретен съд в зависимост от определен вид териториална връзка или друг вид връзка, която свързва делото с района на конкретен съд. Тази подсъдност е местна, защото разпределя на териториален принцип делата между еднакви по степен съдилища. След като сме определили кой е първоинстанционния, трябва да разберем кой конкретен 1-кнст съд.

Трети критерий определя инстанционността в движението на делото – може да се стигне и до три йерархични степени в разглеждане на делото. Този вид подсъдност определя кой е компетентен да бъде следваща инстанция при решаването на конкретното дело. След като сме определили кой е 1-инстанционният, трябва да видим кой е следващият в инстанционността съд. Тази подсъдност разпределя инстанционността между различни по степен съдилища, с оглед на различни фази на делото. Съдилищата си разпределят функцията по делото – тази подсъдност се нарича функционална.

В зависимост от очертаването на тези подсъдности се определя за конкретното дело кой е компетентният съд. По правило родовата, местната и функционалната подсъдност подчиняват делото на конкретен съд. Последният по правило може да извърши целия комплекс от процесуални действия, които законът му предоставя, за да постанови решение. Но има законова възможност друг съд (не компетентният по тези правила) да извърши някои процесуални действия по т.нар. делегация – например да събере доказателства. Всеки съд, за да извършва валидни действия, трябва да са в рамките на района му. Ако това е невъзможно – друг съд ще извърши конкретно действие – тази подсъдност е по изключение и винаги се отнася до тесен кръг правомощия.

Видове подсъдност.

Разпределението на делата при предявяването на иска става чрез определянето на родово компетентен съд – кой е компетентен да разгледа делото като първа инстанция. Критериите в закона определят различна родова подсъдност в зависимост от рода на делото или предмета на делото. Може да се нарича още и предметна подсъдност. Определянето на компетентния родово съд като първа инстанция ни дават чл. 103 и чл. 104 ГПК. От правилото на 103 следва, че основният първоинстанционен съд по граждански дела е районният – най-ниският по степен в йерархията по Конституция. Следователно когато има едно правило в закона,. По-важно е да знаем изключенията. Чл. 104 разпорежда кои са изключенията. Става ясно, че изключенията от родовата подсъдност на районните съдилища има само значение по отношение на окръжния съд (следващия по степен ). Апелативен съд по граждански дела няма първонинстанционен. От предмета, рода на делото трябва да решим кой съд да сезираме. Кои са изключенията в 104 ГПК? Т. 1 включва в подсъдността на окръжен съд всички искове за установяване и оспорване на произход, за прекратяване/отмяна на осиновяване. Това са свързани с гражданския статус, и то произход, дела. Не делата за осиновяване, които са охранителни производства. А споровете, свързани с прекратяване/отмяна на осиновяване – спор за права. Няма значение вида на иска – установителни или конститутивни. Свързани са с важния статус на произход. Следващото изключение от общото правило – т. 3 – става дума за друга категория много важни граждански дела, които се отнасят до абсолютни права – исковете за собственост и другите вещни права върху имот. Когато обаче цената на иска е над определена сума, над 50 000 лева. Първо, това винаги – паричната оценка е ненадежден, негъвкав критерий, той винаги може да бъде изменян. Защо точно 50 000, а не 30 000? Вероятно има съображения. Трябва да преценим първо, какъв е видът на иска и второ – цената. Това са вещните искове – имат за предмет вещно право (абсолютни или ограничени). Тези искове са или установителни или осъдителни. Ревандикацията се включва тук – дали е сбор от установителен и осъдителен или обособен иск – има спорове. По-скоро принадлежи към категорията на осъдителните искове., Тук обаче не попадат облигационни искове, дори когато промяната ще касае вещно право. Как ще определим цената? Цената на иска е паричната оценка на предмета? Цената на вещното право е цената на имота – данъчната, ако няма данъчна – пазарната цена – чл. 68.

Следващото изключение – т. 4 на чл. 104 – искове по граждански и търговски дела, с цена на иска над 25 000 лева. Тук цената има друг паричен израз. Какво да определим първо? Първо трябва да кажем, че така посочено граждански и търговски не означава, че търговските дела не са граждански в ш.см. на понятието гражданско дело. Търговските дела са специфични граждански дела (в ш.см.), но те разкриват доста особености, които законът отразява и по-нататък и те са обособени в рамките на гражданските дела. На следващо място, като преценяваме гражданското дело по този критерий трябва да изключим тези, които имат за предмет вещните права по т. 3, защото и те са граждански и могат да бъдат и търговски. Няма значение дали предметът на делото има директно паричен израз (за парично притезателно право) или има друг предмет, оценим пари. Важно е, че по този критерий трябва да определяме по искове, чиито предмет е оценим в пари. Иначе ще са подсъдни на районния съд или на друго основание – на окръжния съд. Ако делото е търговско – попада в понятието спор за търговско право и в зависимост от това дали цената е под или над 25 000 лева – ако цената е над 25 000 лева – при търговските дела ще се прилага един особен съдопроизводствен ред – въведеното особено исково производство по търговски спорове. Следователно за родовата подсъдност значението няма да е само за това кой съд ще е компетентен, но и с оглед на особения ред – 365 и сл. ГПК. Този паричен критерий ще доведе понякога до разминавания и парадокси. Например искът за обявяване на предварителния договор за окончателен – 19/3 ГПК. Един от въпросите на казуса – какъв е ефектът на този договор? Този договор е облигационен. Дори когато окончателният договор ще има за последица създаването, учредяването на вещни права, искът е конститутивен, има за предмет облигационно право и самият договор е облигационен. Цената на този иск се определя пак по правилата на чл. 68 ГПК –оценката на имота. Но ако оценката на имота е 30 000 лева, излиза, че искът ще бъде подсъден на окръжния съд, а след това ако възникнат спорове – вещното право – ще бъде на районния съд, защото е под 50 000 лева вещният иск. Може да се стигне до такова разминаване. В същата тази т. 4 след като видим какъв е критерият и кои искове са подсъдни на окръжен съд, се връщаме обратно с едно изключение от изключението. Независимо от цената на гражданското дело, компетентен съд ще бъде районният. Кои са тези оценими в пари искове, при които независимо, че цената на иска е над 25 000 лева, родово подсъден ще е районният съд. Това са исковете за издръжка. Те трудно биха надхвърлили като цена 25 000 лева. Но въпреки това, това е изключение от правилото. Правото на издръжка като социално насочено право, налага компетентен да е по-достъпният съд. С оглед защита на икономически по-слабата страна са и искове по трудови спорове, независимо от цената. И още едно изключение – облигационните искове, които имат вземания от актове по начет – по общия ред, независимо от цената на иска, се разглеждат (актовете за начет са основание да се издаде заповед за незабавно изпълнение по чл. 418 ГПК и почти винаги ще се стигне първо до започване на изпълнителен процес, а само ако бъде оспорено вземането, ще се стигне до установителен иск, че то съществува).

По буква г на чл. 104 – дела, чиито предмет обуславя родова подсъдност на окръжен съд – искове за установяване на недопустимост или нищожност на вписване или за несъществуване на вписано обстоятелство. Тези искове се отнасят до ефекта от вписването с оглед различните регистърни производства – отнасят се както до регистрите към окръжните регистри, така и до търговските регистри. Тук няма цена – това са специфични искове, свързани с регистъра. Чл. 365, т. 3 – по отношение на обстоятелствата в търговския регистър.

На районния съд биха били подсъдни същите искове относно вписани обстоятелства от съдията по вписванията например – нормата по т. 5. – само ако това е предвидено в закон, 365, т. 3 е такова предвиждане в закон. Следователно исковете, оспорващи вписването, но само ако това е предвидено в друга изрична норма.

Точка 6 – искове, които по силата на изрични законови разпоредби са родово подсъдни на окръжен съд – напр. искът по 17/2 ЗУКТС – незаконност на стачка. Исковете по КМЧП за екзекватура, искове по ТЗ, свързани с членство и защита на членствени отношения – 74 (отмяна на решения на ТД); 71 (прекратяване на ТД); искове, свързани с несъстоятелността (вкл. исковете на кредиторите).

Още в една друга хипотеза може да се стигне до подсъдност на окръжния съд – при съединяване на исковете – за удобство, процесуална икономия и връзка между предметите по делото – законът допуска съединяване на няколко дела. Законът, поради връзката между тях (обикновено на обсусловеност) – допуска да бъдат съединени – за да се стигне до безпротиворечиво решаване на свързаните въпрос. Тогава може, въпреки че делото е подсъдно на районен съд, то да бъде разгледано от окръжния. Напр. исковете за установяването на произход – почти винаги се съединяват с исковете за издръжка. Вместо да караме да се водят две отделни дела, двата иска могат да се съчетаят и окръжният съд ще разгледа и иска за издръжка.

Правилото е, че който може повече, може и по-малко. Окръжният съд е по-висш по степен в йерархията и това му придава валидност на актовете му, дори когато не е спазил подсъдността на районния. Ако поради грешка окръжният съд е разгледал дело, компетентно на районния, решението не е недопустимо. Обратното обаче би направило актовете недопустими.

Местна подсъдност. Договорна подсъдност

Местна подсъдност.

            Чл. 105-117 ГПК са ѝ посветени. Понятието . Когато сме определили кой е компетентният родово съд, трябва да преценим кой от всички съответни родово компетентни съдилища ще бъде сезираният съд. Ако има над 100 районни съдилища, а окръжните  са 28 ( СГС има ранг на окръжен) – кой от многото окръжни ще е компетентен по делото. Това ще стане на база посочените в текстовете критерии, които свързват делото с района на компетентен съд. Местната подсъдност разпределя територията на държавата на равни по степени съдилища.

За ЮЛ – чл. 108, ал.1, изр. 1, общата местна подсъдност сочи съдебният район, в който се намира седалището и управлението на ЮЛ. Ал. 2 на същия текст посочва местна подсъдност когато ответник по гражданското дело е държавата. Местно подсъдният съд е този, в чийто район е възникнало спорното ПО, ако то е възникнало в чужбина – компетентен съд – РС в София. Извън общата подсъдност, в зависимост от това какъв е ответника – ЮЛ, ФЛ или държавата, законът урежда някои „ОСОБЕНИ ПОДСЪДНОСТИ“. Някои от тях изключват общата местна подсъдност, а други въвеждат алтернативна подсъдност. Изключваща общата местна подсъдност е тази по чл. 109 от ГПК – подсъдност по местонахождението на недвижимия имот: 1. искове, които имат за предмет ВП върху недвижим имот (не само абсолютното ВП на собственост, но и другите ограничени ВП); комплекс от осъдителни или установителни искове, които имат за предмет такива ВП; 2. искове за граници, искове за делба – има иск с предмет потестативно право (правото на делба) и исковете за защита на нарушено владение върху недвижим имот (владелческите искове, които също имат осъдителен характер). В тази група попада и иска за сключване на окончателен договор, когато този договор е свързан с учредяване или прехвърляне на ВП върху недвижим имот. Тук първо се определя родовата подсъдност, според цената на имота, след което се определя и местната компетентност.

Ролята на тази местна подсъдност е особено съществена. Местонахождението на недвижимия имот е териториален критерий, който определя не само местната подсъдност, но играе ролята и за определяне на международната подведомственост на тази категория дела. Ако имотът се намира на територията на друга държава, говорим за изключителна подведомственост на държавата, на чиято територия се намира имотът.

Друга изключваща общата местна подсъдност е подсъдността по местооткриване на наследството – чл. 110 ГПК. Това е мястото, където наследодателят е имал постоянен адрес към момента на смъртта, съгласно чл. 1 от ЗН. Става дума за посочените в текста видове искове, за които тази подсъдност е приложима: искове за наследство, включително когато са искове между наследници и трети лица, свързани с наследствената маса, когато ответникът е изпълнител на завещание или е назначен за управител на наследството; тук попада и искът за делба на наследство; искове за истинност и неистинност на завещание, за намаляване на завещателно разпореждане; искове за унищожаване на доброволна делба. Когато, обаче, в наследството има недвижим имот, подсъдността се определя по местонахождението на недвижимия имот (преобладаващо становище на теорията и на практиката). Приема се, че по-големия интензитет на подсъдността при искове, свързани с недвижими имоти, определя и подсъдността в тези гранични хипотези. Чл. 110, ал. 2, в който са посочени две алтернативи на ищеца – когато местооткриването на наследството е в чужбина, т.е. Постоянният адрес на наследодателя е в чужбина; тогава се избира или последния постоянен адрес на наследодателя в България или местонахождението на недвижимите имоти, част от наследството. Когато става дума за тези искове, изключва се общата местна подсъдност.

Група искове с особена местна подсъдност, като се избират други видове териториални връзки на делото с района на конкретен съд, в които те са алтернатива на общата местна подсъдност. Другото, което ги обединява е това, че критерият е свързан с предмета на делото. Те са изчерпателно посочени в закона: чл. 111 – особена местна подсъдност за искове с предмет парично вземане, което произтича от договор. Това означава, че ФС е договор, на процесуален език това означава „основание на иска“. Предметът на иска е парично вземане, основанието е договор. Особеното е, че на ищеца се предоставя възможността по избор да предяви иска не само по постоянния адрес на ответника, а по неговия настоящ адрес. Тази особена местна подсъдност също е приоритетна за ответника, а тази практика се предполага, че често тези парични основания на договорни основания, са свързани именно с настоящия адрес на ответника, затова и там е по-лесно доказването. Това обаче се избира от ищеца, предоставя му се една алтернатива. Ответникът не може да влияе на избора на ищеца.

Следваща особена подсъдност – искове за издръжка – чл. 112. Тук също се предоставя алтернативност пред ищеца – освен по постоянен адрес на ответника, може да се предяви искът и по постоянен адрес на ищеца, защото той е по-слабата икономически страна, на него следва да му се предостави възможност да си спести разходи. Това е и в случаите когато се предявява иск за увеличаване на издръжката, защитата е за търсещия издръжката, не даващият издръжката.

Особена местна подсъдност, новост в ГПК от 2008 – за искове на потребители. Отново логиката тук е, че потребителят е в икономически по-неизгодна позиция, защитавайки правата си на потребител. Това става въпрос за индивидуалните искове на потребители, не за колективните искове, които са нещо друго. Тази особена местна подсъдност поставя на ищеца избор – възможност искът да се предяви по постоянен адрес на ищеца, не на ответника. Идентичност на основанието, както при исковете за издръжката

Чл. 114 ГПК – за искове по трудови дела. Тук, освен общата местна подсъдност, постоянният адрес на работодателя, като ответник, работникът може да предяви иска по мястото на съда, където той обичайно полага труд. Това е израз на засилената защита на работника. В практиката се повдига въпросът за кои работници и служители и по кой тип ПО важи тази подсъдност. Преобладаващото виждане на практиката е, че става въпрос за засилена защита на работници и служители по ТПО и се изключват служителите по служебните ПО. Това с оглед принципа ,че всяко ограничение следва да бъде тълкувано ограничително.

Чл. 115 – подсъдност по местоизвършване на непозволеното увреждане. Местоизвършване, според термина на закона, означава: мястото, където е настъпил кой да е от елементите на ФС на деянието на непозволеното увреждане. Не там, където са настъпили последиците, а там, където се е осъществил елемент от ФС. Съображенията са с оглед доказателствата и доказването. Тази местна подсъдност се определя с оглед основанието на иска – ФС на спорното ПО, следователно се отнася до всички претенции, които имат произход непозволено увреждане, но няма да се приложи при искове за неустойка, например, което е едно договорно основание. И тази подсъдност е алтернативна – по постоянния адрес на ответника или по района в който се е осъществил елемент от ФС.

Чл. 108, ал. 1 ГПК – искове, насочени срещу поделение или клонове на ЮЛ, които не са правоспособни. Субекта на правото и на процеса, в случая е ЮЛ. Възможност ищецът да насрочи иска срещу ЮЛ не съобразно общата местна подсъдност – седалище на ЮЛ, а да избере седалището на клона, ако прецени че това би защитило по-добре неговия интерес.

Особена местна подсъдност – чл. 107, ал. 1 и 2. Основанието на тази особена местна подсъдност е невъзможността да бъде приложена общата местна подсъдност, затова тя има заместващ х-р – когато ответникът няма известен адрес в България или няма настоящ адрес, тогава улесняваме ищеца. Той има право да избира, но последователно – 1) постоянния адрес на пълномощника, ако има такъв, 2) постоянният адрес на ищеца (но, ако той самият няма постоянен адрес в България), 3) родово компетентен съд в София. Към следващ съд се преминава само ако не може да се установи подсъдността по предходното предложение.

Особена местна подсъдност при връзка между делата. При съединяването на искове (множество ищци или множество ответници) – другарството. Друг вид – обективно съединяване на искове, когато между едни и същи ответници и ищци се разглеждат повече от едно дела. В този случай е твърде възможно местната подсъдност на всяко едно от делата, да е различна, но когато съображението за материалноправната връзка между делата е по-силният фактор, затова законодателят постановява, че съдът, в който се гледа обуславящото дело, преюдициалното дело.

Последната възможност за друга местна подсъдност, освен общата – т.нар. Договорна подсъдност – чл. 119, ал. 2 и 3. тя също е подсъдност по изключение, различава се от всички останали местни подсъдности и от родовата подсъдност, по своето основание. На разглежданите досега подсъдности – основанието е законовата разпоредба, при договорната подсъдност основанието е волята на страните. Тази подсъдност е позволена от закона – в определени случаи и за определени дела. Кога може страните да изберат друг, не законово предвидения местен съд? – 1) само местна подсъдност може да бъде дерогирана с договор (и родовата може, но само при връзка между делата); 2) изключено е дерогацията на подсъдността по местонахождение на недвижим имот – тази особена подсъдност по 109 ГПК не може да бъде променяна с договор. 3) само ако спорът има имуществен характер – исковете, които имат за предмет неимуществени права, не позволяват с договор да се променя съда.

За да е валиден един такъв договор за промяна на местната подсъдност, трябва да е сключен за решаването на конкретен спор, не може страните да сключат договор че „еди кой си съд ще решава всички спорове“ между тях. На следващо място, един такъв договор следва да бъде в писмена форма, форма за валидност. Тази писмена форма може да бъде обективирана по два начина – върху договор, при спорове, които имат за основание договорно основание, но може да бъде обособен като документ отделен договор, отделен материален документ чийто предмет е промяната на местната подсъдност … За да е валиден писменият договор, той трябва да се отнася за конкретен спор, но не е задължително спорът да е възникнал! Страните могат да се уговарят, че при евентуално възникване на спор между тях, компетентен да го разгледа е „Х“ съд. Същото е и при арбитражната клауза. Този договор има процесуален х-р, защото има процесуални последици, но във всички случаи трябва да отговаря на условията за валидност на договора – съвпадане на две насрещни волеизявления от правоспособни и дееспособни лица и всичко останало – 26 ЗЗД. Не може да е валидна клауза в материалния договор ако се запише „не можем да променяме законово определената подсъдност“ – това няма правна сила, във всеки момент може да се сключи последващо споразумение в този смисъл.

При потребителските искове – не може да се сключи договор за друга местна подсъдност, която да дерогира законовите алтернативи, ако договорът е сключен преди възникването на спора. Когато спорът все още не е възникнал, само тогава може да бъде сключен такъв договор.

Чл. 117, ал. 3 – валидност на договор за местна подсъдност по искове на потребители и по трудови спорове, само ако е сключен след възникване на спора! Ако се сключи преди възникване на спора, това означа – към момента на сключване на трудовия договор или потребителската сделка; тогава може да се окаже икономическа принуда, затова не е налице обвързаност с избор на съд. Но, вече, ако е възникнал спора, може, при желание да се сключи договор с работодателя или насрещната страна по потребителската сделка.

Правно значение на подведомствеността и подсъдността

Правно значение на подсъдността – на родовата, на местната и на функционалната, както и на договора за подсъдност.

  1. значението се определя по линията на т. нар. инцидентен контрол, относно обуславящи въпроси, които не са подсъдни на съда. За същото се говори за подведомственост – инцидентен контрол по въпроси, които не са подведомствени. Става въпрос за преюдициални решения по въпроси, които не са подсъдни на съда. Ако са пропуснати процесуални срокове за възражения или за процесуални искове, не е възможно съдът по конкретното дело да обсъди тези въпроси, в случай че за тях има спор. Тоест, съда може инцидентно да преценява обуславящи процесуални въпроси, когато за тях не се води спор, има ли спор – трябва да се използва съответния процесуален способ (спиране на делото). В обобщение на този инцидентен контрол: при решаване на спора се поставят множество материални въпроси, които съдът следва да прецени, но когато няма спор, ако има спор – по съответния процесуален ред. Ако се води дело за делба и се поставя въпрос за произход (това е преюдициален въпрос), съдът трябва да съобрази произхода, за да се очертае кръгът на насдледниците по делото за делба. Но ако възникне въпрос, който изисква собствени правила за подсъдност – делото се спира, докато се реши на преюдициалния въпрос. Така стои въпрос ът с инцидентния контрол – всички преюдициални въпроси трябва да се вземат предвид, но ако има спор за решаването на който този съд не е компетентен, не може да се реши от този съд, делото се спира.

 

  1. Процесът не може да се движи, не може да се образува дело, но ако е образувано, трябва да се коригира. Значението на отделните видове подсъдност не е еднакво. Най-интензивна е ролята на родовата и функционалната подсъдност. Даже функционалната подсъдност има най-голяма роля, за нейното наличие съдът следи служебно докато делото е висящо, пред всички инстанции. За родовата подсъдност също съдът винаги следи служебно – чл. 119, ал. 1. това че съдът следи служебно, я определя като абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на процеса, за да се води делото. Винаги, когато съдът следи служебно, говорим за абсолютна процесуална предпоставка. Съдът следи служебно до приключване на производството във втората инстанция. Гражданският процес, по правило е триинстанционен, ако не е била спазена родовата подсъдност и делото стигне до ВКС, той не следи служебно за родовата подсъдност. Ако е подсъден …. Родовата подсъдност се следи и от страните и служебно, крайният срок е втората инстанция, ВКС служебно не следи, но ако страната се е позовавала на липсата на родова подсъдност и обжалва пред ВКС, той ще трябва да разгледа тази жалба. Следващата по интензитет подсъдност – тази по местонахождение на недвижимия имот, по чл. 109. Затова по чл. 119 законът изрично урежда нeйното процесуално значение да се води делото. Тя е абсолютна предпоставка, защото съдът следи служебно за нея, но има по-малък интензитет за времето. Крайният срок, в който тя има значение – приключване на съдебното дирене в първата инстанция. Това означава, че, ако този въпрос не бил повдиган от страната и във втората инстанция се повдигне този въпрос, това няма да има значение.Но, ако в първата инстанция страната е повдигнала въпроса, направила е отвод за неподсъдност и първата инстанция не го е съобразила, може да се обжалва на това основание и въззивната инстанция преценява тази местна подсъдност. За останалите подсъдности съдът следи само ако някоя от страните направи отвод и възрази, че местната подсъдност не е спазена. Ответникът има право на такъв отвод, защото се предполага, че ищецът, сам сезирал местно некомпетентен съд, не може сам да се позовава на собственото си поведение. Тук срокът е още по-напред във времето – това е срокът за отговор на исковата молба. В отговора на исковата молба са съсредоточени много процесуални права на ответника и изтичането на този срок погасява много процесуални права… Там, където има подсъдност по избор на ищеца, не може ответникът да избира една от двете възможни алтернативи,ако ищецът е избрал настоящия адрес на ответника, ответникът не може да каже, ама не, искам по постоянен адрес. Ако ищецът не е направил избор при алтернативите, ответникът може да посочи коя местна подсъдност. Спорно е, че ответникът може да прави отвод само за общата местна подсъдност, защото алтернативата не е предоставена нему. Въпросът е невъзможността за ответника да прави отвод, ако е избрана една от алтернативите, предоставени на ищеца.
  2. Проверката, която се прави от съда, зависи от вида на подсъдността – когато се определя от самото право, което ес твърди – от неговата стойност или основание, няма нужда да се доказва, защото се вижда от твърдението. Искът за ВП на недвижим имот, стойността му е ? Но при териториалните връзки трябва да се установят по някакъв начин и в този смисъл, доказването на факта, от който следва подсъдността – къде е възникнало спорното ПО, къде се е осъществил елемент от ФС на увреждането, къде се полага труда обичайно, следва да се докаже от този, който се позовава на съответната подсъдност.
  3. Чл. 120 ГПК – когато настъпи промяна във фактическите обстоятелства ,обуславящи подсъдността след предявяване на иска, това не се отразява върху допустимостта на процеса. Ако ищецът си смени адреса, това не следва да доведе до нова подсъдност. Но, ако се промени предмета на делото, ако се окаже, че се увеличава стойността на правото, и това променя подсъдността, делото се препраща на надлежния съд.

 

Ако искът е подаден до съд, който не е компетентен по правилата на подсъдността. Какво следва от това? Когато съдът прецени че делото не му е подсъдно, той няма право да го разглежда – в случаите, когато следи служебно или е получил искане за отвод, преценява сам (служебно или по отвод) дали делата са му подсъдни. Но това е от компетентността на самия съд, сам преценява дали му е подсъдно делото. Ако прецени, че му е подсъдно, ще го образува, ще започне извършването на процесуалните действия. Но, ако стигне до другия извод, ще постъпи в зависимост от това кога се констатира неподсъдността – още при подаване на исковата молба, например – директно с разпореждане трябва да препрати делото на компетентния съд. В рамките на съдилищата има препращане на делото, не само прекратяване на делото, но и препращане. Прекратяването си важи за самия съд, но препращането означава, че исковата молба е подадена още в момента, в който е подадена на неподсъдния съд (118 ГПК). Ако в по-нататъшен момент се установи липса на подсъдност, актът на съда е определение, с което се прекратява делото и се препраща на друг съд. Разпореждане е актът, когато делото още не е образувано, с определение се прекратява от съдията или състава, който разглежда едно вече започнало дело и в хода на производството се установява липсата на подсъдност.

И с разпореждането и с определението с което се прекратява и изпраща делото на надлежния съд, подлежи на обжалване от страната с частна жалба – чл. 121 ГПК. Възможно е съдът, на който делото е изпратено по подсъдност, също да прецени, че делото не му е подсъдно. Първият съд не може да обвърже втория, всеки съд е суверенен в преценката за подсъдността. Правилото, че всеки съд сам преценява подсъдността си, важи за всеки съд. Най-често, съдът, на който делото е препратено, е този, който отговаря на условията за подсъдност и той трябва да даде ход на делото по-нататък ,като то ще се счита образувано в онзи, заден момент. Но, ако реши, че делото не му е подсъдно, няма да го препраща на трети съд или да го връща на първия. Чл. 122 ГПК определя, че се развива производство по т. нар. „спор за подсъдност“, може да се повдига както заинтересуваната страна, така и вторият съд, който не може да седи безучастен. От текста на закона става ясно, че са възможни само „отрицателните спорове за подсъдност“ – и вторият съд смята, че не е компетентен. Положителен спор не може да възникне – Единствената практически възможна хипотеза е страната да заведе второ дело пред друг съд, но тогава второто дело се прекратява, само защото вече има образувано дело. Затова чл. 121 не ограничава страните възможността да се обжалва определението за подсъдност и неговото съдържание. Това по правилото на чл. 122 е следващия по степен общ за спорещите съдилища съд. Ако спорят районен или окръжен съд или две съдилища от еднаква степен – чл. 122 се произнася по този въпрос.

Възможно е да възникнат спорове за подсъдност – ЗСВ чл. 69, ал. 3, когато препращането е станало между съдилища от различни системи и тук става въпрос не само за спор за подсъдност, но за спор за подведомственост, защото очевидно спорът е дали делото е гражданско или административно, тъй като компетентен да реши спорът е състав – 5 членен от 3 членове на ВКС и 2 на ВАС. Има малки изключения от тази подведомственост. Може да се постави въпросът кой е компетентен.

 

Въпрос 59.

ПРЕДЯВЯВАНЕ НА ИСКА

  1. За да възникне исков процес, не е достатъчно да съществува право на иск. Нужно е то да бъде надлежно упражнено чрез редовно предявяване на иска (ПИ).

ПИ става под страх на недействителност във форма на писмена искова молба (ИМ). Устен иск е недопустим (830-85-П, Б VIII 34; 503-89-Ш, Б 90 II30). Оттук следва практическото приравняване между иск и ИМ: да се пред­яви иск, значи да се подаде ИМ; съдържанието на ИМ определя съдържанието на иска; връщането на ИМ е отхвърляне на иска като недопустим и т.н.

ПИ става като се подаде ИМ направо в съда или чрез пощата (чл. 62, ал. 2). Връчването на препис от ИМ на ответника не е елемент от фактическия състав на ПИ, а спада към неговите последици (§ 43). Освен първоначалното ПИ имаме и последващо ПИ. То става в процес, вече образуван чрез първо­начално ПИ. До последващо ПИ се идва при предявяване на насрещен, об­ратен, инцидентен установителен иск, а също и при изменение на иска. За особеностите на последващото ПИ вж. § 86, § 88, § 89 и § 93.

  1. За да бъде редовна, ИМ трябва да бъде написана на български език, да има предписаното от закона съдържание и да бъде скрепена с предвиде­ните от закона приложения (чл. 127 и чл. 128).

ИМ трябва да съдържа:

  1. Посочване на съда, до който се подава.

То е необходимо, за да се прецени дали делото е подсъдно на сезирания съд и дали ищецът е подал фактически ИМ до този съд, до който тя е адресирана.

  1. Имената и адресите на страните по делото и на техните законни пред­ставители или пълномощници, ако ИМ се подава от или спрямо представител на страните, както и единния граждански номер на ищеца, както и номера на неговия факс и телекс, ако има такъв.

Целта е да се индивидуализират страните и техните представители, за да се избегнат грешки относно тъждеството на лицата, които фактически се явяват пред съда, и лицата, които са посочени в ИМ като страни или техни представители. От друга страна, на адресите на тези лица става връчването на всички отнасящи се за страните съобщения и призовки.

Освен имената и адресите на законните представители, когатохе предявява иск от или срещу ограничено дееспособен, трябва да се посочат името и адресът на неговия родител или попечител. Иначе биха възникнали затруднения във връзка с изискването да се одобрят от тях действията на ограничено дееспособния, както и да се връчат призовки и съобщения.

  1. Индивидуализиране на спориш предмет (§ 44), което става, като се по­сочват основанието и петитумът (искането) на иска, а когато страните не съвпадат с носителите на спорното правоотношение – и неговите носители.

а. Основанието на иска или, както законът казва, „обстоятелствата, на които се основава искът“ (чл. 127, ал. 1, т. 4), обхваща фактите, от които про­изтича претендираното с ИМ материално субективно право (2162-69-1, Сб. 90; 75-88-ОСГК, Б X 14; 682-86-1, Б I 18), а не самото спорно право. Без тях претендираното право не може да се индивидуализира като конкретно материално правомощие (§ 44).

Когато фактическият състав на спорното право обхваща съществуването на известно обуславящо правоотношение, то трябва да бъде посочено, без да е нужно да се посочат фак­тите, от които то произтича (например при спор за вреди, причинени на вещта на ищеца, той трябва да изтъкне в ИМ, че е собственик на повредената вещ, но не е нужно да сочи на какво основание е собственик). При сложен фактически състав е достатъчно в ИМ да се посочат ха­рактеризиращите го елементи (например нотариалният акт за покупко-продажба, а не и адми­нистративният акт, който обуславя неговата валидност).

При отрицателен установителен иск ищецът трябва да посочи отричаното от него право и възраженията си срещу неговото съществуване (§ 45), защото при такъв иск неговото ста­новище съвпада със становището на ответник по положителен установителен, осъдителен или конститутивен иск.

б.   За да се индивидуализира конкретното спорно право, трябва да се по­сочи неговото съдържание: в какво се състои претендиралото или отричаното право (вземане за 10 000 лв.; собственост върху определена вещ и т.н.), ис­каната правна промяна.

Съдържанието на спорното право се посочва чрез петитума на ИМ заедно с вида на търсената защита (вж. т. 4). Затова петитумът е извънредно важен белег на ИМ. Той определя границите на решаващата дейност на съда.

в.   Всяко право се конкретизира чрез носителите на правоотношението (кредитора и длъжника; носителя на потестативното право и лицето, в чиято правна сфера ще настъпи правната промяна).

Обикновено страните по делото и носителите на спорното правоотношение съвпадат (§ 29, § 40; § 41). Тогава посочването на страните конкретизира откъм субекти и спорното право. Когато обаче такова съвпадение няма, нужно е непременно да се посочат субектите на спорното право­отношение (§ 78). Без това не ще съществува яснота относно спорния предмет.

Достатъчно е спорното право да бъде индивидуализирано с посочените белези. Ищецът не е длъжен да сочи правното естество на претендираното от него право, т.е. да го квалифицира правно (например като вземане от заем, наем, недължимо платено и т.н.). И да даде такава квалификация, тя не об­вързва съда. Той е длъжен да я определи служебно (трайна практика на ВС: 66-75-1, Сб. 33; 139-83-III, Сб. 185; 2224-84-II, Сб. 127; 75-88-ОСГК, Б X 14; 288-89-Ш, Б XII24: 1208-98-V, Б 98 V-VI37: на ВДА: 712-74IX 100; 194-78 XI 9; 19-84 XIII 37: на ВКС: 108-02-5 чл. с-в, Б 02 113; 234-01-V, Б 011 20, и на АС при БТПП: ВАД 38-97-VII111).

  1. Вида на търсената с иска защита, защото, както видяхме, тя не е ед­наква при установителния, осъдителния и конститутивния иск. Видът на за­щитата се сочи от петитума на иска. В него ищецът трябва да заяви дали търси само установяване на съществуването или несъществуването на спор­ното право, или в първия случай търси още и осъждане или правна промяна.
  2. Цената на иска, ако той е оценяем (чл. 68 и чл. 127, ал. 1, т. 3.) Съгласно чл. 68 паричната оценка на предмета на делото е цена на иска. Цена на иска следователно могат да имат само исковете относно имуществени права, независимо от това към кой клон на гражданските правоотношения в широк смисъл на думата те спадат. Неоценяеми са исковете относно неиму­ществени права, както и установителните искове относно факти.

Цената на иска е от значение в две важни насоки: 1) тя обуславя родо­вата подсъдност (чл. 104, т. 3 и т. 4); и 2) в зависимост от нея се определя държавната такса (чл. 70, ал. 1, но виж и чл. 71, ал. 2). За да знае дали искът му е подсъден и дали дължимата по него такса е платена, съдът трябва да знае цената на иска.

За някои от спорните права чл. 69 сочи как следва да се определи тяхната цена (например по искове за парични вземания – търсената сума; при иск за собственост или други вещни права върху недвижими имоти – данъчната оценка, а ако няма такава – пазарната цена на вещ­ното право (чл. 69, ал. 1, т. 2) а по искове за нарушено владение от този размер (т. 3); по искове за съществуване, за унищожаване или разваляне на договор и за сключване на окон­чателен договор – от стойността на договора, а когато той има за предмет вещни права върху имот от 1/4 от размера по т. 2 и т.н. По искове за имуществени права, непосочени в чл. 69, чиято парична оценка представлява затруднение в момента на предявяване на иска, първона­чалната цена се определя от съда (чл. 69, ал. 2 и чл. 70, ал. 3).

Когато заедно с вземането се претендират и лихви, изтеклите до деня на предявяване на иска лихви се включват в цената на иска (169-64 ВДА IV 29). Спорът дали договорът е ни­щожен е спор дали той съществува. Затова цената на иска следва да се определи съобразно с чл. 69, ал. 1, т. 4 (35-69-1). Цената на положителния и отрицателния иск относно същото право е една и съща (35-69-1, Сб. 19).

Посочената от ищеца цена не обвързва съда. По свой почин и по повод на оспорване от страна на ответника той може да я провери (чл. 70, ал. 1). Тази проверка трябва да стане най- късно в първото заседание, защото от нейния изход зависи по-нататъшният ход на делото. След този момент посочената от ищеца цена остава меродавна както за подсъдността на делото, така и за размера на дължимата държавна такса. По спора за цената на иска могат да се събират до­казателства. Определението на съда по тоя спор подлежи на обжалване само когато цената на иска в сравнение с посочената от ищеца се увеличава (чл. 70, ал. 2). Настъпили в течение на делото промени в паричната стойност на спорното право поради движението на цените са без значение за цената на иска. Но ако се увеличи размерът на спорния предмет (например ищецът увеличи иска си от 23 000 на 33 000 лв. или иска да му бъде предадено владението на още една вещ), естествено ще трябва да се увеличи и цената на иска. Доведе ли тази промяна до промяна на подсъдността, делото следва да бъде препратено на компетентния съд.

  1. Доказателствата в подкрепа на фактите, образуващи основанието на иска, защото без тях ответникът не е в състояние да изчерпи в отговора на исковата молба своите доказателствени искания. Като знае какви доказа­телства иска ищецът, той може да посочи доказателства, разкриващи тяхната недостоверност. Писмените си доказателства ищецът трябва да представи за­едно с исковата молба (чл. 127, ал. 2).
  2. Подпис на ищеца, защото той символизира неговата воля да търси за­щита, а във волеизявлението да се разреши правният спор, конкретизиран в ИМ, се състои искът (чл. 127, ал. 1, т. 6, § 37).

Когато ИМ се подава от представител, той трябва да я подпише. Ако подателят на мол­бата е неграмотен или поради недъг не може да я подпише, тя се подписва от друго лице, овла­стено от него да я подпише, като в ИМ се посочва защо подателят й не е могъл да я подпише (чл. 127, ал. 3). В случая изискването на чл. 189 не важи. Ако подателят на ИМ е чужденец, той може да подпише ИМ на своя език. Изискването ИМ да бъде написана на български език се отнася до съдържанието на ИМ, но не и до подписването й.

III. Заедно с ИМ трябва да бъдат представени и приложенията към нея. Те се сочат от чл. 128 и обхващат:

  1. Писменото пълномощно, удостоверяващо упълномощаването и обсега на представителната власт на пълномощника, когато той е подател на ИМ. На­личността на представителна власт е условие за валидност на ИМ (§ 32). Без нея, ако порокът не бъде отстранен, делото ще трябва да бъде прекратено. За да се избегне този нежелателен резултат, законът изисква сигурно удо­стоверяване, че пълномощникът разполага с представителна власт. Законната представителна власт на законния представител се предполага и не подлежи на нарочно удостоверяване при подаване на ИМ.
  2. Правосъдната дейност е една услуга, която получава нуждаещият се. Тази услуга не е безплатна. Иначе неоснователните ИМ биха се умножили. За­това Законът за държавните такси и тарифите към него предвиждат да се за­плаща държавна такса срещу защитата, която се търси с ИМ (чл. 73, ал. 3). Тази такса се заплаща при подаване на ИМ като условие за нейната редовност. Квитанцията за платена такса се прилага към ИМ като доказателство че таксата е платена. Някои съдопроизводствени действия обаче са свързани с разноски, които съдът трябва да направи нарочно, за да може да извърши действието. Такъв с случаят с обнародване на призовавания и съобщения в Държавен вест­ник, с назначаване на особен представител, с възнагражденията на свидетели, вещи лица и преводачи, с пътуванията на членовете на решаващия състав до мястото на огледа. Тези разноски се дължат от страната, в чийто интерес се предприема действието. Когато с ИМ се иска да бъдат извършени такива дей­ствия, ищецът трябва да внесе и разноските, дължими за тези действия, като условие за редовност на ИМ. В това отношение разноските са подчинени на същия режим, както държавната такса (чл. 128, т. 2).

Държавната такса се определя съобразно с цената на иска в размер, определен с Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, приета с Постановление № 38 на МС/27.02.2008 г., в сила от 01.03.2008 г. (ДВ, бр. 22/28.02.2008 г., доп. бр. 50 от 30.05.2008 г.). Когато предмет на делото е право на собственост или други вещни права върху имот, размерът на държавната такса се определя върху една четвърт от цената на иска (чл. 71, ал. 2).

При кумулативно обективно съединяване на искове, държавната такса се събира по всеки иск, което налага отделно да се посочи и цената на всеки от тях (чл. 72, ал. 1). При първоначално алтернативно или евентуално обе­ктивно съединяване на искове срещу един ответника, се събира такса за един иск (чл. 72, ал. 2), а когато са насочени срещу няколко ответници срещу всеки от тях се събира отделна такса (чл. 72, ал. 3).

При исковете, които не са изрично посочени в чл. 69, ал. 1, както и при неоценяемите искове, държавната такса се определя от съда. Ако е трудно да се определи цената на иска при неговото предявяване, тя се определя при­близително от съда, като впоследствие, когато се определи окончателно, се изисква допълнителна държавна такса или надвнесената се връща (чл. 70, ал. 3). Ако ищецът намали иска си, внесената държавна такса върху намалената част не се връща. Обратно, при увеличаване на иска се дължи държавна такса върху увеличената част от иска (чл. 74).

Изискването да се внесе държавна такса и разноски може да се яви като пречка да се търси защита от лица, затруднени да извършат тези плащания. От друга страна, защитата на някои права е така наложителна и обществено оправдана, че не трябва да бъде обусловена от подобно изискване. Така се обяснява защо законът освобождава от внасяне на държавна такса и разноски лицата, посочени в чл. 83,ал.1:

а.   работници, служители и членове на кооперации по искове, про­изтичащи от трудови правоотношения;

б.   ищците по искове за издръжка;

в.   искове, заведени от прокурор;

г.   ищците по искове за вреди от непозволено увреждане от престъпле­ние, за което има влязла в сила присъда;

д.   освен лицата по чл. 83, ал. 1, такси и разноски не се внасят и от фи­зически лица, за които е признато от съда, че нямат достатъчно средства да ги заплатят (чл. 83, ал. 2).

За да бъде освободено от внасяне на такса и разноски, заинтересованото лице трябва да подаде молба до съда, пред който следва да предяви иска. Молбата трябва да предхожда, респ. да бъде заявена в самата ИМ. В молбата трябва да се конкретизира искът, който молителят възнамерява да предяви. Резолюцията, с която молбата не се уважава, подлежи на обжалване с частна жалба (арг. чл. 274, ал. 1). Съдът се произнася по молбата въз основа на ком­плексна преценка, като взема предвид доходите на лицето и неговото семей­ство, имущественото състояние, удостоверено с декларация, семейното по­ложение, здравословното състояние, трудовата заетост, възрастта и други констатирани обстоятелства.

По производствата, по които ищците са освободени от държавна такса и разноски, те се плащат от сумите, предвидени в бюджета на съда (чл. 83, ал. 3). Бъде ли уважен искът, ответникът се осъжда да плати в полза на съда дължимата за иска държавна такса и направените по делото разноски (чл. 78, ал. 6; 565-86-П, Б 987 123).

е. Освобождават се по право от внасяне на държавна такса и ищците по чл. 84:

  • държавата и държавните учреждения, освен по исковете за частни държавни вземания и права върху вещи частна държавна собственост;
  • Българският червен кръст;
  • общините, освен по искове за частни общински вземания и права върху вещи-часгна общинска собственост (Т.р. № 1/21.05.2009 г. ОСГКВКС – общините дължат държавна такса за вписване на актове за частна общинска собственост на основание чл. 540 във вр. с чл. 84, т. 3, Опр. № 501/11.11.2010 г. по ч. г. д. № 405/2010 г., ГК, I г.о. ВКС).

Ищците по чл. 84 обаче дължат разноски (чл. 84, ал. 1).

  1. Преписи от исковата молба и от представените заедно с нея други книжа (документи) в толкова броя, колкото са ответниците, за да могат да им бъдат връчени.
  2. Проверката на редовността на ИМ се върши не от състав на съда, а еднолично от районния съдия или от председателя на окръжния съд, респ. от натоварен от него съдия. Всяко отклонение от изискванията на чл. 127 и чл. 128 прави ИМ нередовна, без да има значение дали се отнася до съдържа­нието или приложенията й.

Каквато и да е нередовността, последиците са едни и същи. Обикновено нередовността се състои в липсата на някое от необходимите указания или приложения (например на осно­вание на иска: 3-75-1, Сб. 29). Непълнотата, ако води практически до липса, трябва да бъде приравнена към нея (например ответникът е посочен само с малкото си име). Непосочването на доказателства и непредставянето на писмените доказателства не са нередовност на ИМ. Понеже се отнасят до основателността, а не до допустимостта на иска, тяхното непосочване или непредставяне не е основание за прекратяване на делото, но по-късното им посочване е ограничено (вж. чл. 147, ал. 1 (Опр. 33-64II, Сб. 136; 33-785-П, Б IX 43).

Ако е налице нередовност на ИМ, настъпват посочените в чл. 129 после­дици. Тя се оставя без движение. Препис от нея не се връчва на ответника. На ищеца се праща съобщение да отстрани в едноседмичен срок нередовно- стите на ИМ, които трябва да бъдат точно посочени в съобщението (1430— 84-II, Сб. 86). Ако указанията, дадени от съда, са неясни, няма основание при неизпълнението им делото да бъде прекратено (802-96-V, БЗ 97 II 9). Ако ищецът не отстрани в срока съобщените му нередности, ИМ заедно с приложенията към нея му се връща.

Ако ищецът почине в срока за поправката на ИМ, наследниците му трябва да бъдат уве­домени за недостатъците на ИМ (Опр. 59-83-П, Сб. 99).

При съединяване на искове, ако нередовността засяга един от съединените искове, де­лото следва да се прекрати относно този иск (1400-68-1: при непосочване адреса на един от ответниците). Без съобщение до ищеца, че трябва да поправи исковата молба, тя не може да бъде върната.

Ако смята че исковата молба е редовна, ищецът може да подаде срещу разпореждането за връщане частна жалба. Връщането прегражда пътя за за­щита на правото (чл. 129, ал. 3). Препис от жалбата за противната страна не се представя. Проверката на редовността на ИМ се развива само между ищеца и съда. В нея ответникът не взема участие. Влезе ли в сила разпореж­дането за връщане, всички правни последици на предявения иск отпадат с об­ратна сила.

Ако в дадения му срок ищецът отстрани нередовностите, ИМ се счита за редовно подадена, и то с обратна сила. Тази уредба запазва изцяло прав­ните последици на предявения иск (§ 43; 51-95-IV, БЗ 95 IX 11).

Ако поради грешка на съда се стигне до връчване на препис от нередовна ИМ, нередов­ността може да бъде изтъкната при всяко положение на делото, вкл. пред втората инстанция, като за отстраняване на нередовността и за последиците от нередовността важи вече изложе­ното (чл. 129, ал. 4; Опр. 18-II-60, Сб. 348: ИМ може да бъде подписана пред втората инстан­ция). Но в тоя случай делото е вече образувано и затова то ще бъде прекратено, ако нередов­ната ИМ не бъде поправена. Спорът относно нередовността на ИМ ще се развие с участието на ответника и нему трябва да бъде връчен препис от частната жалба на ищеца срещу прекра­тяването на делото.

Отклонения от тези правила се наблюдават, когато ИМ не съд ържа данни относно адреса на ищеца и той е неизвестен на съда. Тогава е невъзможно да се връчи на ищеца съобщение за нередовността на ИМ, както и да му се върне нередовната молба. Затова съобщението за нередовността на ИМ се обявява в съда на определеното за това място в течение на срока за поправката, а непоправената ИМ се оставя на разположение на ищеца в канцеларията на съда със същите последици, които важат при връщане на ИМ (чл. 129, ал. 1).

По посочения ред се процедира, когато недостатъците на исковата молба са отстраними. Ако при проверката й съдът установи, че липсват положителни или са налице отрицателни пред­поставки, т.е. че искът е недопустим, даването на указания е безпредметно. В тези случаи иско­вата молба се връща на ищеца с мотивиран акт на съда – арг. чл. 254, ал. 1. Против връщането ищецът може да подаде частна жалба, от която препис за връчване не се представя.

  1. С Т.р. № 1 от 2001 г. ВКС прие, че когато за пръв път се констатират нередовности на исковата молба пред въззивния съд, той я оставя без движение с указание на ищеца да ги отстрани. При неизпълнение на указанията решението на първоинстанционния съд се обез­силва като недопустимо. Тази практика запазва значението си и при сега действащия ГПК.

ПРАВНИ ПОСЛЕДИЦИ ОТ ПРЕДЯВЯВАНЕ НА ИСКА

Законът прикрепва към предявяването на иска (ПИ) важни процесуални и материалноправни последици.

  1. Процесуалните последици от ПИ се проявяват в няколко насоки.
    1. ПИ предизвиква състояние на висящо дело между страните пред се­зирания съд. Висящо дело означава започнато и още неприключено исково производство, което може да се развие до нормалния си край – влязло в сила решение по съществото на спора. За да е налице висящо дело, не е нужно да се връчи препис от исковата молба на ответника (вж. чл. 125).

Връчването на преписа е част от развитието на вече висящото дело (977-76-1, Сб. 56; 46- 82-ОСГК, Сб. 15). Състоянието на висящност започва с ПИ и завършва с влизането в сила на решението по съществото на спора, респ. с друг акт, който приключва производството без реше­ние. Понеже съд ът е длъжен да движи служебно производството, ПИ поражда за съда задълже­нието да връчи препис от исковата молба, когато тя е редовна (вж. чл.7,ал. 1ичл. 131,ал. 1).

  1. Състоянието на висящо дело е пречка да бъде упражнено повторно правото на иск по същия правен спор. Същият иск не може да бъде предявен отново между същите страни относно същия спор (чл. 126, ал. 1). Забраната предпоставя пълно тъждество на двете дела: по-рано и по-късно заведеното (100—90—11, Б VIII 28). Наруши ли се забраната, второто дело подлежи на прекратяване. Наличността на висящо дело представлява, както видяхме, аб­солютна отрицателна процесуална предпоставка за второ тъждествено дело (§ 38). Затова се казва, че висящото дело поражда отвод за висящ процес.

Целта на забраната да се образува второ дело по същия спор е да се из­бегнат противоречиви решения и да се спести излишен разход на съдебно време и сили. От тази гледна точка отводът за висящ процес е антиципиран отвод за пресъдено нещо.

Затова, ако поради пропуск на съда или на ответника се е стигнало до влязло в сила ре­шение по второто дело, трябва да се прекрати първото дело (67-61-ОСГК, Сб. 20). Иначе до­като второто дело не е завършено, то трябва да се прекрати, макар и да се намира в по-на­преднал стадий на развитие първото дело. Втората инстанция е длъжна да обезсили при об­жалване решението по второто дело дори и ако първото се намира в стадий на първоинстанционно производство. Защото второто дело е образувано при ненадлежно упражняване на правото на иск.

  1. Състоянието на висящо дело стабилизира подсъдността, каквато е била при ПИ (чл. 120 и § 28).
  2. Стигне ли висящото дело до положението на връчен препис от иско­вата молба, откриват се редица възможности, които преди това не съществу­ват: за предявяване на насрещен, инцидентен установителен иск, главно и до­пълнително встъпване и т.н. (вж. чл. 133).
  3. Материалноправните последици от ПИ са правозапазващи и право- увеличаващи.
    1. Правозапазващи са: прекъсване на течението на погасителна и на придобивната давност (чл. 116, б. „б“ ЗЗД и чл. 84 ЗС), както и спиране на течението на давността, докато делото е висящо (чл. 116, б. „ж“ ЗЗД).

Макар че погасителната давност погасява правото на иск, а не вземането (тя се отразява и върху вземането, защото го прави неосъществимо по при­нудителен ред (вж. § 38).

  1. Правоувеличаващи са: правото на лихви поради забава, в която от­ветникът изпада от деня на ПИ, ако преди това не е бил вече в забава, както и правото за получаване на плодовете, което ищецът добива даже срещу доб­росъвестния владелец на вещта (чл. 71 ЗС; 222-02-IV, Б 02 V 21).

Материалноправните последици на ПИ предпоставят, че ПИ представ­лява едновременно и упражняване на материалното право, претендирано от ищеца. Затова те настъпват само ако искът е основателен и, разбира се, не важат, когато се касае за отрицателен установителен иск или когато искът бъде отхвърлен като неоснователен. Тогава се оказва, че претендираното от ищеца право не съществува и няма място за каквито и да било последици, които да го запазват или увеличават.

III. Последиците от ПИ предпоставят, че правото на иск съществува и е надлежно упражнено, а когато случаят не е такъв – че порокът е своевре­менно поправен. Тогава поради обратното действие на заздравяването на по­рочно предявения иск (срв. 101, ал. 2 и чл. 129, ал. 5) той поражда от деня на предявяването му всички свои последици (3480-62-1, Сб. 83; 401-62 III34). Иначе порокът ще доведе до прекратяване на делото и заличаване с обратна сила на последиците от порочно предявения иск. Той създава само една при­видна висящност на делото. Тя не пречи на лицето, от чието име е бил пред­явен иск от представител без представителна власт, да предяви след този иск свой иск, относно същия спор, като откаже да одобри предявения от негово име иск. В такъв случай ще бъде прекратено не второто, а първото дело, за­щото то е порочно образувано. Само когато порокът се състои в ПИ пред некомпетентен съд (нарушаване на подведомствеността или на под­съдността), чл. 118, ал. 2 запазва последиците от предявения иск.

ПРЕДМЕТ НА ДЕЛОТО

  1. Терминът предмет на делото (ПД), е легален, макар ГПК да не го де­финира изрично. Той го използва в малко разпоредби (26, ал. 3, чл. 34, ал. 3 чл., чл. 181), но предпоставя това понятие при редица институти на исковия процес. ПД обуславя подведомствеността и подсъдността на делото (чл. 14, чл. 15, чл. 19, чл. 103-117), цената на иска (чл. 70), приложимостта на общия исков ред или на особените искови производства (вж. Част трета на ГПК). Само с оглед на ПД може да се види дали две дела са тъждествени или раз­лични, за да се прецени дали предявеният отвод за висящ процес или за пре­съдено нещо е основателен (чл. 125 и чл. 298), както и дали новите фактиче­ски твърдения или искания на ищеца представляват изменение на иска (чл. 214). ПД предопределя защитата на ответника, понеже обуславя неговите възражения и допустимостта на насрещния иск (чл. 211). От ПД зависи дали има, или няма обективно съединяване на искове (чл. 210). Около ПД се съсре­доточава цялото съдебно дирене (отделяне на спорното от безспорното, до­казването и устните състезания). ПД е предмет на решението и на силата на пресъдено нещо. С други думи, ПД е оста, около която е организиран и се движи целият исков процес. Това не е случайно. Защото ПД е спорното ма­териално субективно право.
    1. Това право е предмет на предпроцесуалния правен спор. То се въвежда в процеса като негов предмет чрез правното твърдение на ищеца, съдържащо се в исковата молба. Съобразно с диспозитивното начало ПД се определя от ищеца. Нито ответникът, нито съдът могат да внесат в него някакви промени. Само ищецът може да го измени чрез изменение на иска (§ 93).

Ищецът очертава спорното право чрез основанието и петитума на иска. Той не е длъжен да посочи правното естество на претендираното или отрича­ното право (§ 42). Това естество следва обективно и наложително от правната норма. Тя сочи дали нашият правен ред отрича или признава право от рода на спорното право и какво е то: право на вземане от заем, от наем, от про­дажба и т.н. Съдът е длъжен да квалифицира спорното право и то не идва с решението, а още с доклада по делото (чл. 146), за да ориентира страните от­носно ПД. Защото от естеството на правото зависят релевантните за него факти (т.е. възраженията, репликите и дупликите), неговата прехвърляемост (чл. 99, ал. 1 ЗЗД; 56, ал. 2 ЗС); компенсируемост (чл. 105 ЗЗД), погасяването му по давност (чл. 111 ЗЗД) и т.н. Поради неразривната връзка между суб­ективно право и правна норма всяко право е мислимо само в тази връзка. А това значи, че правната квалификация е неотделима съставка на ПД. Ето защо ПД може да бъде определен като претендират или отричано от ищеца право, чието правно естество обективно следва от основанието и пети­тума на иска въз основа на правната норма.

  1. ПД е едно твърдяно право. Затова процесът не остава без предмет, ако се окаже че претендираното или отричаното право не съществува било защото не е възникнало или е било погасено, било защото нашият правен ред не признава такова право (например право за сложна лихва, право върху не­открито наследство и т.н.).
  2. Белезите, които индивидуализират субективните права, а с това и ПД, са: правопроизводящият факт, съдържанието на правото и носителите на пра­воотношението, съставка на което е правото. Тези белези ищецът е длъжен да посочи чрез основанието и петитума на иска, защото без уточнен ПД ис­ковият процес не може да се развие. Затова искова молба, несочеща ПД, се връща, ако порокът не бъде отстранен (чл. 129, ал. 3 и § 42).

Както множеството петитуми при същото основание, така и множеството основания при същия петитум водят до множество ПД. Такъв е случаят при конкуренция на притезанията (конкуренция на договорна и деликтна отговорност или на договорна отговорност и неосно­вателно обогатяване), както и когато собствеността върху една и съща вещ се претендира на различни основания (покупка, наследство или давностно владение) или пък когато същата правна промяна се обосновава с различни потестативни права (унищожаване на договора по­ради грешка, измама или насилие; прекратяване на брака поради различни факти, водещи до дълбоко разстройство на брачната връзка – вж. чл. 322 и § 122).

Ищецът може да въведе като ПД само част от спорното право (например да предяви иск за част от дадената в заем сума). Тогава само тази част става ПД, а не цялото материално право. В такъв случай говорим за частичен иск.

При установителни искове за факти ПД е само фактът, чието съще­ствуване или несъществуване ищецът цели да установи.

Не са ПД правоотношенията, които обуславят спорното право (т.нар. преюдициални правоотношения); насрещните права на ответника, с които той обосновава своите възражения (например право на задържане срещу ревандикационния иск на ищеца, възражение за прихващане или за неизпълнен двустранен договор – АС при БТПП-ВАД 2996VII15); правоотношенията, обект на правна промяна при конститутивен иск, както и тези правоотноше­ния, в които се състои целената с този иск правна промяна (§41). Върху това трябва да се настои, защото силата на пресъдено нещо се отнася само до ПД, доколкото той е станал предмет на решението (§ 71).

Възможно поведение на ответника след получаването на препис от исковата молба

Възможности за защита на ответниците. Видове защита и последици. Новото в ГПК-2008 г. е уредената еднократна размяна на книжа – нов институт, който всъщност е възстановяване на стар модел – още приемането на ЗГС от 1892 г. С едно изменение от 1930 г. се въвежда и еднократна размяна на книжа. ГПК от 52 г. извеждайки на първо място принципа на устността и непосредствеността преустанови този модел. Въведена е такава размяна във всички искови производства, с изключение на търговските спорове.

Писмен отговор от ответника в законовия срок. Съдържанието на отговора е законово посочено в чл. 131, ал. 2 ГПК. Това е първото процесуално действие, което ответникът може да предприеме. За да възникне това право на ответника да подаде отговор, съдът трябва да му е изпратил препис от исковата молба, препис от писмените доказателства, посочени към нея и да му е дал съответните указания. Съдът трябва да укаже срок за отговор, съдържанието и последиците от неподаване на отговор, въпреки, че са посочени в закона. В това намира приложение принципът на засиленото служебно начало.

Какво трябва да съдържа отговорът? Идентифициращи данни за ответника и др. Но по-важно е същинското съдържание. То може да съдържа защитата на ответника в две посоки. Ответникът може активно да заяви позицията си по допустимостта на иска и по неговата основателност. Приемането на иска като допустим и основателен обикновено се съчетава с признаване на иска – това е отказ от защита, но от насрещното поведение на ищеца зависи как ще се развие процесът след признанието на иска. Доста рядко обаче ответникът има такова ответникът.

Възражения срещу иска. В отговора той може да изложи аргументите си срещу допустимостта на иска. Това е процесуална защита на ответника. О може да направи чрез възражение и т.нар. отводи – да демонстрира пред съда, че искът не е допустим. О може да посочи всички, независимо от техния абсолютен характер, процесуални предпоставки. Но това, което би било фатално за него, е да упражни тези свои процесуални права на защита, които са свързани с наличието на относителни ППредпоставки. Името срокът за отговор е времето, през което може да направи това от страх от преклузия. Ако не посочи всички свои възражения, той губи тази възможност. Недопустимият иск ще се санира с изтичането на срока. Това е отводът за местна неподсъдност на сезирания съд, отводът, който се основава на сключен договор за подсъдност, отводът за арбитраж.

Наред с процесуалната си защита, О може да предприеме и защитата си по същество – срещу основателността на иска. Тя е най-често срещаната. Тя може да се предприеме като евентуална – след защитата по допустимостта. Какви възможни позиции може да има той – било кумулативно дадени, или евентуално. Първо, той може да противопостави обратната позиция, на тази, която е изтъкнал ищецът по отношение на спорното право – от фактите, изложени от ищеца не следва претендираното право – това е защита с правни доводи. Това е извод, не е фактическо твърдение. Във всички случаи ответникът иска съдебно решение, което е изгодно нему – затова е защита по основателността.

О може да се брани и чрез отричане съществуването на твърдените от ищеца релевантни факти – той отрича съществуването на фактите от основанието на иска. Не са се осъществили така, следователно не може да се направи правният извод. Това е защита чрез отричане на твърдяни факти.

О може да не отрича тяхното осъществяване, а да сочи насрещни правоизключващи, право унищожаващи, правопогасяващи или правоотлагащи факти, с които да обори правния ефект на твърдените от ищеца факти. Напр. правоизключващ е фактът, с който се твърди, че договорът е нищожен. Правоунищожаващи факти – всичките обстоятелства, на които той извежда унищожаемост на договора. Правоотлагащи факти – възразява, че правният ефект на твърдения факт не е настъпил, защото още не е настъпило условието или срока. Правопогасяващи – направил е прихващане или е извършил плащане.

О може да упражни чрез възражения свои насрещни права. Той не твърди просто факт, който е настъпил, а той упражнява чрез възражение свое насрещно право – например правото за унищожаване на договора – правоунищожаващи възражения. Тези възражения целят отхвърлянето на иска като неоснователен. Насрещното вземане може да бъде упражнено в рамките на висящия процес главно със защитна цел.

Това визира преобладаващият вид защита и искове – исковете, с които ищецът твърди правото. Но ако има един отрицателен установителен иск, просто трябва да кажем, че всъщност защитните възможности на О са възможностите, които има ищецът при другите искове, в които ищецът твърди правото. На практика ищецът по отрицателния установителен иск, ще има това поведение, което ще има ответникът по положителен установителен, осъдителен и конститутивен иск.

Наред с тези възражения, О трябва да посочи и доказателствата си в подкрепа на тези факти. Правото на доказателствената тежест гласи, че всеки доказва това което твърди. О трябва да посочи доказателствата в подкрепа на фактите, които той твърди чрез възраженията си. Както ищецът, така и О трябва да представи писмените доказателства – чрез документа. Това е поради самия им характер, за да ориентират още в този ранен момент насрещната страна за съдържанието на документа. Писменият отговор се адресира до съда.

Последици от неподаване на отговора или от неговата непълнота. Подаването на отговор изобщо не е елемент от редовността на движението на процеса. И без да се подаде отговор съдът е длъжен да осигури движението на процеса. Възможно е съдържанието на отговора да не изчерпва всички възможности. Но ако не подаде отговор или не упражни тези права, съгласно чл. 133 ГПК се погасяват неупражнените процесуални възможности. Тази ранна преклузия на тези процесуални възможности бяха атакувани пред КС, но с Р4/2009 г. КС прецени, че текстът в 133 не е противоконституционен. Ответникът може в този срок да организира процесуалните си усилия.

Преклузията ще настъпи, само ако съдът е изпълнил своите ангажименти, посочени по-горе. КС така е преценил гаранциите на ответника – възложил е на съда да облекчи защитата на О, оттам насетне рискът преминава към ответника, което е оправдан процесуален риск.

Тези преклузии ще настъпят, ако пропускането на срока се дължи на виновното, включително небрежното поведение на ответника. Всяка вина е меродавна.

Кои действия включва преклудирането – 133 ГПК. С изменение е отпаднал текстът, включващ в преклузията неправенето на доказателствени искания. Кои са преклудираните действия? При защитата по същество – непосочване на насрещни реленвантни факти чрез възраженията, неупражняване на насрещни права чрез възражения. Преклузиите настъпват и по отношение на някои други процесуални възможности – да предяви инцидентен установителен иск, да привлече трето лице и да предяви обратен иск срещу него. Тук се включва и нарещният иск. Тези процесуални възможности се преклудират. Защо са изключени доказателствата? Идеята е следната – тъй като по отношение на доказателствените искания, на доказателствената тежест, съдът трябва да обърне внимание чрез съдържанието на доклада по делото, доказателствените искания на страните се повлияват от тези указания и затова преклузията ще настъпи постъпателно и ще се съсредоточи в по-късен момент – в края на първото заседание. И ищецът, и ответникът са длъжни в първото си процесуално действие да посочат всички доказателства – това е с оглед на процесуалната дисциплина. Но преклудирането най-често ще бъде изнесено в края на откритото заседание – свързано е с ролята на съда с доклада.

Кога няма да настъпи преклузия? Когато съдът не е осъществил процесуалния си ангажимент да даде нужните указания на страните. Тя няма да настъпи когато по обективни причини, по вина на другата страна, или по вина на трето лице, страната е пропуснала срока в частност. Ако пропускът да се направи защитното поведение за ответника е настъпил в резултат на такива обективни обстоятелства, то процесуалните действия не се преклудират. Пропускът му ще бъде извинителен. Тази възможност стои на разположение в първия възможен следващ процесуален момент. Ако О е узнал за факт след изтичане на срока на отговор, правото му няма да се преклудира с изтичане на срока за отговор, но ще се преклудира в първото заседание, след доклада.

Трайна практика на ВКС е,че по отношение на всички възражения на ответника, режимът на настъпване на преклузията трябва да е еднакъв. Например: докога може да се направи възражение за придобивана давност или изтекъл срок за погасителна давност – тези възражения също се преклудират в тези посочени рамки – в един и същи процесуален момент, в зависимост дали О е имал вина. И възражение за прихващане не може да бъде направено в по-късен момент в общия исков процес. Само по обективни причини може а не настъпи това погасяване.

 

Въпрос 60.

 Общи правила за разглеждане на делото. Подготовка на делото в закрито заседание

Разглеждане на делото – последователна съвкупност от процесуалните действия на съда и страните, включващо основно 1) подготовка на делото; 2) съдебно дирене и 3) устни състезания. Отрязъкът от време, през който тези процесуални действия се извършват са съдебните заседания, както и срокове извън съдебните заседания. Съдебните заседания по граждански дела се осъществяват или еднолично, или от тричленен съдебен състав. Няма петчленни съдебни състави. Съдебните заседания биват открити и закрити. Открито е това, при което има гарантирано право на участие всяка от страните по делото. За да е редовно проведено, трябва да е редовно призована всяка от насрещните страни. При закритите заседания – осъществяват се процесуални действия само от съда. В тях не могат да участват страните – би било процесуално нарушение.

Откритите заседания са правилото, защото всички процесуални принципи намират по-ярък израз – устност, непосредственост. Откритите заседания – само те могат да бъдат публични или при закрити врати. Това е свързано с възможността други субекти да присъстват. Не трябва да се бърка със закрито заседание – те не могат да бъдат при открити и закрити врати. Чл. 136 – не е лимитативно посочването на хипотезите. Самият този въпрос се разглежда в открито заседание при закрити врати – за да се прецени по-нататък дали самото дело да е при закрити врати (дела при осиновяване –отмяна на такова напр.). Законът също предвижда как протичат заседанията – може да стане главно в сградата, където са съдебните органи, но може да има изнесени заседания. Важно е да е насочено за определен ден и час.

Как протича? Ръководят се, ако е едноличен орган – от него, иначе – от председателя. Обикновено протича най-интензивно от съдията докладчик, защото той е най-наясно. Характерно е т.нар. извикване на страните. В дадения час започва разглеждането на делата и се извикват страните. Ако ги няма – гледа се делото след като бъдат разгледани останалите, насочени за този час. Чл. 142 ГПК.

Откриване на заседанието – започва с проверка на редовното призоваване – след откриването му. Ако има нередовно призоваване, това е пречка делото да се движи и да се проведе заседанието. Съдът е длъжен да го отложи. При редовно призоваване, ако било страната, било пълномощникът не участва, но няма уважителни причини за отсъствие, делото се гледа. Не може делото да се отложи, защото адвокатът няма възможност. Щом страната е редовно призована. Щом няма обективни причини и за страната, и за нейния представител да се явят, делото се гледа. За да се отложи делото, обективните причини за невъзможност за явяване трябва да е и у двамата. Само кумулация на неявяването по обективни причини може да доведе до отлагане. Чл. 142, ал. 2 ГПК. За протокола – вече е говорено. Изготвя се в тридневен срок, приподписва се, възможности за поправка.

Същественото е свързано с функциите на съдебното заседание. Подготовката на делото е една основна функция, която се осъществява в закрито заседание, без участието на страните – чл. 140.

В подготвителното заседание се осъществява – първо проверка на допустимостта; второ – същинската подготовка по същество и трето – могат да се осъществят и други действия, които съдът прецени с оглед движението на делото. Проверката за допустимост е повторна проверка (първата вече е извършена с приемане на исковата молба). Правото на иск се проверява от съда служебно, докато делото е висящо. В някои основни моменти тази проверка пак се извършва. Тъй като делото вече е образувано – изпратен е преписът от исковата молба, времето в което е изчакан срокът за отговор – всяка констатация на съда, че делото е недопустимо, трябва да бъде предмет на един негов акт, от вида на процедурните актове – определение. Ако констатира недопустимост на едно образувано вече производство, то подлежи на прекратяване. Ако става дума за отстраним недостатък – например няма внесена държавна такса, отново ще се даде време на ищеца да приложи този документ например.

Следващата функция е свързана със същинските действия на съда. Ако позициите на страните са изяснени, точно формулирани, ответникът е осъществил в пълнота действията, съдът би могъл още в закритото заседание да прецени релевантността на доказателствените искания на страните и да направи това с едно свое определение. След този момент би му останало, ако е възможно, да направи проект за доклад по делото и с призовка за насрочване на следващо открито заседание – и да изпрати книжата на страните. Това е желателно, само ако това е обективно възможно. Еднократната размяна на книжа обаче в повечето случаи няма да е достатъчно за изясняване на нещата, защото ищецът не е запознат в този момент от съдържанието на отговора. Ако му дадем възможност първо да се запознае с отговора, би означавало започване на двойна размяна и допълнителната искова молба да се изпрати на ответника и отново той да даде отговор. Точно защото този ищец не е наясно със защитната позиция на ответника, и за съда няма да е ясно и да може да направи проектодоклад. Идеята за едностранна размяна на книжа няма да доведе до кой знае какъв ефект, защото истинското изясняване на позициите може да стане в открито заседание. В чл. 140 ГПК това са възможности за съда – може, но най-често не може да го направи. Най-често докладът по делото се извършва в откритото заседание. Отново същинската подготовка по делото е в откритото заседание. Вж. чл. 143 – 146 вкл. ГПК.

Открито заседание по делото –  функции и съдържание. Доклад по делото

Процесуалните действия на съда и страните също са в строго определена поредност и в откритото заседание; Отново по предварителните въпроси за допустимостта се произнася съдът (доколкото касаят процеса относно процеса). Но същественото е изясняването на фактическата страна на спора чрез въпроси на съда към всяка една от страните и възможност на всяка страна да изложи фактическите си твърдения (чл. 145) – чрез указанията на съда да конкретизират фактическите си твърдения. Съдът трябва да укаже на страните, че има противоречия във фактическите им твърдения, за да бъдат изчистени. В тази предварителна фаза съдът дава възможност на страните да посочат своите доказателствени искания. Текстът на 144 ГПК – допълнителен срок е озаглавен. Отнася се за възможност на ответника да иска допълнителен срок за доказателствени искания. Логически обаче искането на допълнителен срок, който води до отлагане на делото, по-скоро има място след като съдът е изготвил доклада по делото, след като съдът е ориентирал страните. Логическото и систематическото място на този срок е след изготвянето на доклада.

Тези предварителни уточнения задължават съда преди да пристъпи и към доклада да прикани страните към способ за доброволно уреждане на спора им – тази покана за спогодба има доста формален страните – нито задължава, нито стимулира страните. Идеята за доброволно уреждане на спора, при нас е доста формално застъпена. След това формално приканване до спогодба, съдът дължи действията, които чл. 146 му сочи. Чл. 146, ал. 1 ГПК съдържа това, което съдът трябва да упомене в доклада – той трябва да изложи в пълнота доказателствата, на които се основават претендираните права на едната страна и възраженията на другата. С оглед на вида на иска, процесуалните роли могат да бъдат разменени. На следващо място, правната квалификация – правните доводи на съда – подвеждането на описаните от него обстоятелства под съществуваща в правния ред, приложима правна норма. Това е ангажимент на съда и той трябва да го направи още в доклада. Това трябва да ориентира страните с оглед уточняване на фактическите им твърдения и правните им доводи. Това са основните пунктове, които съдържа докладът. Той трябва да подготви съдебното дирене – трябва да посочи с оглед поведението на страните до този момент има ли права, които се признават, има ли факти, които се признават от насрещната страна. Този момент е свързан с обсега на доказване. Обикновено признанието ще се отнася само до определени моменти на фактическите твърдения – ще се признае факт или преюдициално правоотношение – това не е признание на иска. Те са съвместими с оспорването на иска и със защитата. Такова преюдициално ПО – при обезщетение за вреди, причинени от ищеца на ответника – мога да твърдя, че няма причинна връзка, не съм виновен, или нямам вина. Това е свързано с уточняване на това кое ще подлежи на доказване. Това сочи 146/1, т. 4 ГПК. В зависимост от признаване или оспорване на определени обстоятелства, съдът ще посочи кои обстоятелства се нуждаят от доказване и кои не. На следващо място, в доклада се съдържа становището на съда относно разпределението на доказателствената тежест – съдът да посочи коя страна трябва да посочи съответните доказателства. Придружено към доклада – 146/2 е и указанието, че съответната страна все още не е посочила или не е посочила достатъчно доказателства. В резултат на съдържанието на доклада – това се протоколира много точно, и указанието, че за някои за релевантните факти, носещата доказателствена тежест страна не е посочила доказателства, съдът е длъжен да даде възможност на страните да направят това. Ищецът и О могат да заемат крайното си твърдение и в този момент да настъпи преклузията по отношение на доказателствените им искания. Без тази възможност няма как да настъпи законосъобразно преклузията. Страните могат да кажат, че не им е достатъчно това време и да поискат срок за уточняване на доказателствените искания, след което съдът да прецени доказателствените искания. Тази преценка на доказателствените искания, ако са направени след доклада, или ако има искане за даване на срок, се прави с определение – 146/4. То обикновено е последното, с което приключва първото открито заседание за разглеждане на делото. Ако има по-елементарен случай, в който страните няма какви нови доказателства да сочат, всички доказателства са писмени и те са представени, това първо открито заседание може да прерасне и в заседание за събиране на доказателствата. Но това е много рядко.

Има възможност да не настъпи преклудиращото действие, ако по обективни причини, за които страната не носи вина и не е могла да ги отстрани, тя може да направи това по-късно, но винаги с указване на причините за пропускане на срока.

Това открито заседание играе ролята на крайния преклузивен срок за упражняване на някои процесуални възможности за ищеца (за които за О е бил отговорът на исковата молба) – за инцидентен установителен иск, да се иска привличана на трето лице и да се предяви обратен иск. Няма друго време за реагиране от страна на ищеца на поведението на ответника – откритото заседание е времето за това.

Заседание за събиране на доказателствата, приключване на съдебното дирене и устни състезания

РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ДЕЛОТО

ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА

  1. Разглеждането на делото представлява поредица от процесуалните действия на съда и на страните, състоящи се в подготовка на делото, осъще­ствяването на съдебното дирене чрез събирането на доказателствените сред­ства и провеждането на устните състезания. Поради характеристиката на ка­сационното производство в заседанието пред касационната инстанция съдебно дирене не се провежда. Тези действия се извършват публично в от­крити съдебни заседания, освен ако законът предвижда това да стане в за­крито заседание (чл. 11; 636-76-1, Сб. 77, 59; 65-85-1, Сб. 38).

Всички първоинстанционни дела на районните и окръжните съдилища се разглеждат в състав от един съдия (чл. 20; чл. 78 и 82, ал. 1, т. 2 ЗСВ). Въззивната и касационната инстанция разглеждат делата в тричленен състав: председател и двама члена.

2.. Съдебните заседания биват открити и закрити (чл. 134, ал. 1). Открито е това съдебно заседание, в което участват страните, а закрито онова, в което участва единствено съдебният състав (чл. 134, ал. 2). Принципът е открито съдебно заседание, но по изключение (в предвидените от закона случаи), то може да бъде закрито.

Откритите съдебни заседания от своя страна се делят на публични и при закрити врати. Според това дали по време на заседанието могат да присъстват чужди за делото лица, т.е. публика, те биват публични и при закрити врати, като последните са изключение (чл. 136). Публичното разглеждане на делата в открито съдебно заседание е принципът, който гарантира прозрачност на процеса и спазване на принципа за законност, но в някои случаи по преценка на съда е оправдано едно или друго процесуално действие или цяло съдебно заседание да се осъществи при закрити вратш.

Откритото заседание се провежда при закрити врати, когато са налице основателни причини за това като например защита на обществения интерес, конфеденциалност по отношение на личния живот на гражданите, запазване на търговската тайна, и други защитими интереси. Разглеждането на делото при закрити врати може да стане било по молба на страните, било по слу­жебна инициатива на съда. Във всички случаи за това е необходимо опреде­ление на съда. Самият въпрос дали делото да се гледа при закрити врати се разглежда също в открито заседание при закрити врати (чл. 137). И това е обяснимо, защото, за да бъде той решен, се налага да бъдат изтъкнати аргу­менти в тази насока, които не следва да се обсъждат публично поради същите обществени или лични значими интереси. Определението на съда за разглеж­дане на делото при закрити врати се обявява публично. Естествено, в засе­данието при закрити врата могат да присъстват страните, процесуалните им представители, свидетелите и вещите лица. Председателят на съдебния състав може да разреши и на други лица да присъстват в това заседание, но характерно за него е това, че изнесените при разглеждането му факти не мо­гат да станат публично достояние поради задължението за пазене на тайна по чл. 138 ГПК.

  1. Съдебното заседание се открива и ръководи от председателя на състава, респ. от едноличния съдия, който следи за реда в съдебната зала. При неговото нарушаване (чл. 141, ал. 2), както и при неспазването на раз­порежданията на съда (чл. 89, т. 2), съдът може да наложи глоба в размер от 50 до 300 лева. Глобеното лице може да подаде молба за отмяната или нама­ляването й в едноседмичен срок, като определението на съда по този въпрос ще подлежи на обжалване с частна жалба.

При нарушаването на реда в съдебната зала, председателят на състава може да отстрани нарушителя. Когато обаче това е страната или процесуал­ният й представител, председателят на състава първо го предупреждава, че ако продължава да нарушава реда ще бъде отстранен и едва ако нарушава­нето продължава, го отстранява за определено време (чл. 141, ал. 4). Заседа­нието продължава и след като отстраненото лице се върне, му се прочита съдебният протокол за извършените в негово отсъствие процесуални дей­ствия и му се дава възможност да изрази отношение по тях.

  1. В самото начало на заседанието страните се извикват и за да даде възможност на всяка от тях да вземе участие в разглеждане на делото, за­конът разпорежда съдът да пристъпи към разглеждане на делото, по което страните не са се явили, след като разгледа тия дела, по които страните са се явили (чл. 142, ал. 1). Ако и при повторното викане някоя страна не се явява съдът проверява дали тя е редовно призована или не. Ако тя е нередовно при­зована, съдът не може да разгледа делото, а е длъжен да го отложи. Иначе постановеното решение подлежи на отмяна (чл. 302, ал. 1, т. 5). Затова, ако някоя от страните не се яви, съдът трябва грижливо да провери дали тя е била редовно призована. Тази проверка предхожда всички други действия в засе­данието. Проверката за редовността на призованите лица, направена от съдията, е меродавна (67-95-5, Б 3 961 5).

Явяването на страните, ако са редовно призовани, не е условие, за да се състои заседанието. То може да се състои даже и ако не се явят и двете страни (чл. 142, ал. 1), неявяването им не е пречка за разглеждане на делото само ако те са редовно призовани.

Съгласно чл. 142, ал. 2 ГПК съдът отлага делото, ако страната и пълно­мощникът й не могат да се явят поради препятствие, което страната, респ. процесуалният й представител, не може да отстрани. Целта е да се осигури възможност на страната да упражни правото си на защита, дори когато е на­лице непреодолимо препятствие за присъствието й.

  1. При разглеждането на делото се съставя протокол под диктовката на председателя на съдебния състав (чл. 150, ал. 2). Той трябва да бъде изготвен в тридневен срок след съдебното заседание и да бъде на разположение на участвалите в производството лица. Наистина, в чл. 150, ал. 2 е записано „на разположение на страните“, но като се вземе предвид възможността по чл. 151, ал. 1, се стига до извода, че правилото за предоставяне важи за всеки участник в заседанието.

Протоколът има материална доказателствена сила за извършените в съдебното заседание процесуални действия. Поради това, че е възможно да има различие между извършеното в устна форма процесуално действие и не­говото отразяване в протокола, участниците в производството (страни, сви­детели, вещи лица) могат в едноседмичен срок от предоставянето му да по­искат неговото поправяне или допълване по чл. 151, ал. 1. Срокът е преклузивен. Подадената молба за поправка или допълване се разглежда в открито съдебно заседание (арг. чл. 151, ал. 4). Доказването се извършва единствено на основата на направения по време на заседанието официален звукозапис, а ако такъв няма – въз основа на направени по време на заседанието писмени бележки.

ПОДГОТВИТЕЛНО ЗАСЕДАНИЕ ПО ДЕЛОТО

Основното предназначение на подготвителното заседание (ПЗ) е да се подготви делото за да бъде разгледано и решено в следващото заседание. Освен подготовка на делото ПЗ изпълнява още две функции: 1) да се провери допустимостта на иска; и 2) да се упражнят в него някои процесуални права, които с приключването на ПЗ се погасяват.

  1. ПЗ започва с проверка на допустимостта на иска (чл. 140, ал. 1). Тази проверка вече веднъж е била извършена от съда след постъпването на исковата молба (чл. 129, ал. 1 и чл. 130), но в този последващ момент тя от­ново е наложителна, защото сега вече имаме конституиран ответник, който е имал възможност да представи с отговора на исковата молба своите възра­жения срещу иска и да упражни процесуалната си защита срещу него.

В ПЗ съдът взема становище по допустимостта на иска, като по отвод на ответника или служебно проверява дали са налице положителните и дали липсват отрицателните процесуални предпоставки (§ 38). Ако се окаже че правото на иск не съществува или е ненадлежно упражнено, съдът не при­стъпва към последващи действия по подготовка на делото, а постъпва съоб­разно с естеството на порока, от който е засегнато учредяването на процеса (§ 38). Установи ли че процесът е редовно учреден, съдът предприема след­ващите процесуални действия за неговата подготовка за решаване.

  1. В зависимост от реакцията на ответника подготвителното заседание може да премине по два различни начина: като закрито заседание и като от­крито заседание с призоваване на страните. За ускоряване на производството по принцип подготвителното заседание е закрито (чл. 140, ал. 1), но по из­ключение, когато това се налага (чл. 140, ал. 2).
  2. Когато не се налага подготовката на делото да се извърши в открито съдебно заседание съдът в закритото заседание прави правна квалификация на спора на основата на направените в исковата молба от ищеца и в отговора от ответника твърдения, искания и възражения, след което се произнася по доказателствените искания на страните като допуска относимите, допустими и необходими доказателствани средства. Изготвя проект за доклад по делото, напътва страните към възможностите за доброволно решаване на спора, на­срочва заседанието по същество и изпраща на страните призовки за него, препис от определението си по допустимостта на иска и допускането на до­казателствените средства, както и проекта си за доклад по делото (чл. 140, ал. 3).

Когато на основата на твърденията и признанията в разменените книжа, съдът в закритото заседание стигне до извода, че за подлежащи на доказване факти не са посочени доказателствени средства и в проекта си за доклад по делото е разпределил доказателствената тежест за тези факти (чл. 146, ал. 1, т. 5), той ще укаже на страните възможността допълнително да бъдат по­сочени доказателствени средства (чл. 146, ал. 3). Възможно е съдът да опре­дели срок за отправянето на доказателствени искания от страните. В този случай както ищецът, така и ответникът, в изпълнение на дадените указания с писмени молби да направят доказателствените си искания и съдът в закрито заседание ще се произнесе по тях (чл. 146, ал. 4) и ще насрочи заседание по същество. Правото на допълнително посочване на доказателствени средства ще се преклудира по силата на чл. 146, ал. 3 ГПК.

Ако в проекта за доклад по делото съдът не е определил срок, респ. ко­гато съдът прецени че е необходимо да изслуша страните, той насрочва от­крито подготвително заседание по делото.

  1. Поради предвидената в закона единична, а не двойна размяна на книжа, когато постъпи отговор от ответника, препис от него се изпраща на ищеца, но за последния не е предвидена процесуална възможност да отговори на направените в отговора възражения. Не съществува процесуална пречка ищецът да подаде писмен отговор, но той не може да бъде разгледан в ново закрито заседание. Ето защо на практика когато има възражения на ответ­ника, с които последният осъществява процесуалната си защита срещу иска или защитата си по същество ще се наложи подготвителното заседание да се осъществи в открито заседание с призоваване на страните (чл. 140, ал. 2). В това заседание се решават редица въпроси в отнапред определена от закона поредност.

а. Заседанието започва с т.нар. „процес относно процеса“ (чл. 143, ал. 1). В този момент се решават въпросите за допустимостта и редовността на предявените както от ищеца, така и от ответника в отговора му искове. В от­говора си ответникът вече е осъществил процесуалната си защита срещу иска, но по направените от него възражения все още липсва становището на ищеца по делото. Освен това е възможно в отговора си ответникът да е пред­явил насрещен иск. Процесуалната защита срещу този иск може да бъде пред­приета чрез възражения от ищеца по делото.

б.   Когато съдът стигне до положителен извод по допустимостта на про­изводството с определение, се преминава към изясняване на фактическата страна на спора (чл. 143, ал. 1) и отделяне на спорното от безспорното. Първото се постига чрез въпроси, които съдът поставя на всяка страна от­носно фактическите твърдения на другата страна (чл. 145, ал. 1). Целта е да се уточнят фактите, от които произтича спорното право, да се провери дали те се признават или отричат, какви са възраженията срещу иска и евентуал­ните реплики или дуплики (§ 45). В ПЗ всяка страна трябва да допълни и из­черпи своите фактически твърдения, като изнесе всички правнорелевантни и доказателствени факти, които обосновават нейните искания, възражения, реплики или дуплики (чл. 143, ал. 3). След като в отговора на исковата молба ответникът е осъществил защитата си по същество срещу иска, в този мо­мент ищецът по делото ще осъществи защитата си по същество срещу на­правените от ответника материалноправни възражения и искове.

При изясняването на фактическата страна на спора по силата на слу­жебното начало, съдът е длъжен да укаже на страните да допълнят и конкре­тизират своите фактически твърдения и да отстранят противоречията в тях.

Чрез направените от двете страни признания и оспорвания на фактите се постига отделяне на спорното от безспорното и се очертава кръгът от факти, които се нуждаят от доказване, както и този на ненуждаещите се от доказване факти.

в.   Всеки конфликт преминава през различни фази: фаза на ескалиране и фаза на затихване. Разработени са различни модели на развитието на кон­фликта. Ако той, например, не бъде решен във фазата на затихване, отново се стига на друго ниво до фаза на ескалация. Що се отнася до правния спор като конфликт, след отделянето на спорното от безспорното спорът се на­мира във фаза на затихване. И двете страни са наясно с твърденията на про­цесуалните си противници, наясно са и със средствата, с които разполагат за доказване на твърденията си и съществува реална възможност за пости­гането на доброволно и взаимно приемливо приключване на спора. По тази причина в този етап на подготвителното заседание съдът е длъжен да при­кани страните към спогодба (чл. 145, ал. 3). Ако страните заявят че ще при­бягнат до преговори или медиация, съдът отлага делото за следващо заседа­ние.

г. Ако спогодба не се постигне, респективно ако страните са отказали да преговарят за доброволно разрешаване на спора, съдът прави доклад по делото (чл. 145, ал. 3). В него, на основата направените от страните твърдения за свързаните със спора факти, съдът прави правна квалификация на правата, претендирали от ищеца в исковата му молба, както и на насрещните права и възражения на ответника (чл. 146, ал. 1, т. 2), като посочва обстоятелствата, от значение за претендираните права и възражения, т.е. очертава предмета на доказване, обхващащ правнорелевантните за конкретното дело факти.

Прецизно направената от съда правна квалификация предопределя точ­ното описване на предмета на доказване, което е от изключително значение за по-нататъшното развитие и разглеждане на делото и за постановяването на правилно съдебно решение.

Признаването на иска или, в частност, признаването на права, представ­лява отказ от защита и в типичния случай води до постановяване на съдебно решение по чл. 237, ал. 1 ГПК. За разлика от признаването на права, призна­ването на едни или други факти води до отпадане на необходимостта те да бъдат доказвани (арг. чл. 153). Ето защо в доклада по делото (чл. 146, ал. 1, т. 3) съдът трябва да посочи кои, според него, права и обстоятелства по де­лото се признават, за да може след това да посочи ненуждаещите се от дока­зване факти и така да очертае обсега на доказване по конкретното дело. А след като е определил обсега на доказване, по силата на чл. 146, ал. 1, т. 5 следва да вземе предвид правилата за разпределяне на доказателствената те­жест и да посочи кой какво трябва да доказва.

Преди пристъпването към доклад по делото страните вече са въвели в процеса чрез своите твърдения фактите и обстоятелствата по делото. След като е докладвал предходното, съдът указва на страните за кои от твърдените и под­лежащи на доказване факти те не сочат доказателствени средства (чл. 146, ал. 2) и им предоставя възможност да вземат отношение по дадените указания и да предприемат съответните процесуални действия. В този момент страните могат да направят необходимите доказателствени искания и ако не сторят това, правото им да сочат съществуващи и известни факти и доказателствени сред­ства се преклудира (арг. чл. 146, ал. 3, изр. 2). Поначало правото на ищеца да сочи доказателствени средства е преклудирано с подаването на исковата молба, но във връзка с направените в отговора възражения на ответника той може да сочи нови доказателствени средства и да прави доказателствени искания (чл. 143, ал. 2). Ответникът също има такова право, както и да поиска да му се опре­дели допълнителен срок за даване на становище по доказателствените искания на ищеца и за посочване на доказателствени средства (чл. 144, ал. 1). След да­дените от съда указания те допълнително могат да направят фактически твърде­ния и да отправят доказателствени искания и той ще се произнесе с определе­ние по тях, като ще допусне относимите, допустими и необходими доказател­ствени средства и ще насрочи заседание за разглеждане на делото по същество. Ако ответникът е направил искане по чл. 144, ал. 1 ГПК съдът с определение ще му даде допълнителен срок и по направените от него искания ще се про­изнесе с определение в закрито заседание.

  • До приключването на ПЗ трябва да бъдат упражнени редица проце­суални права на страните, чието по-късно упражняване би спънало бързото решаване на делото. Затова тези права се погасяват, ако не бъдат упражнени до завършването на ПЗ.

С приключването на ПЗ се преклудират правата на ищеца за предявя­ване на инцидентен установителен иск по чл. 212; да измени основанието на иска по чл. 214, ал. 1; да привлече подпомагаща страна и да предяви обратен иск срещу нея (чл. 219, § 80; § 89)

  1. Макар и да е предвидено за подготовка на делото, откритото ПЗ може да бъде използвано и за решаване на делото. Няма забрана за съда да постъпи така – нещо повече – да се приключи делото в ПЗ е твърде желателно, стига да е възможно. А то е възможно, когато ответникът признае иска (§ 90) или пък в ПЗ се събере целият необходим за делото доказателствен материал (на­пример представят се отнасящите се до спора документи, тяхната истинност не се оспорва и никакви други доказателствени искания не се правят).

Ако в ПЗ не се стигне да изясняване на делото от фактическа страна, то се отлага за разглеждане и решаване в следващо заседание.

ЗАСЕДАНИЕ ЗА РЕШАВАНЕ НА ДЕЛОТО

Предназначението на това заседание е: 1) да се съберат допуснатите до­казателства; и 2) да се проведат устните състезания.

  1. I. Както видяхме, събирането на доказателствата става с участието на двете страни и се състои в извличане на съдържащите се в тях сведения и възприемането им от съда (§ 62). Затова на заседанието за решаване на де­лото се призовават както страните, съобразно чл. 56, така и свидетелите и вещите лица. Когато подготвителното заседание е било закрито, призовава­нето на страните е необходимо, но ако те са били редовно призовани за от­критото подготвително заседание и датата на заседанието по същество е била обявена в него, те не се призовават (чл. 56, ал. 2).
    1. Ако не се яви свидетелят, страната може да се откаже от него и тогава той се заличава от списъка на лицата за призоваване. Също така е възможно по преценка на съда в това заседание да бъдат разпитани явилите се свиде­тели и делото да се отложи, за да бъде изслушан в следващо заседание не- явилият се свидетел, ако страната не се е отказала от него. Ако непризовава- нето на свидетеля обаче се дължи на това че той не е бил намерен на адреса, посочен от страната, тя се поканва да посочи точния му адрес в даден от съда срок (чл. 169, ал. 1), след изтичането на който свидетелят се изключва от до­казателствата по делото, ако адресът му междувременно, не бъде посочен (1486-60-1, Сб. 102).

Когато вещото лице не се яви, независимо от това дали е редовно при­зовано или не, делото се отлага, защото без неговото изслушване, потвържда­ването на заключението и евентуално задаването на допълнителни въпроси, то не може да бъде прието от съда и не може да залегне в мотивите на съдеб­ното решение.

  1. Събирането на доказателствата започва с разпит на свидетелите. Ко­гато страната е посочила за едно и също обстоятелство повече свидетели, а съдът е допуснал само някои от тях и те при разпита не установят обстоя­телството, за което са били посочени, съдът е длъжен да допусне останалите свидетели и да отложи делото, за да ги призове и разпита (чл. 159, ал. 2; 259- 2000-V, Б 2000 III 43). Неразпитването на свидетели, за които не е внесен депозит в дадения от съда срок и недоведени от страната, не е нарушение на съдопроизводствените правила (833-85-1, Б 1986 I 25). Вещите лица дават своето заключение след разпита на свидетелите, за да могат да се вземат предвид и техните показания. Огледът на веществени доказателства, които могат да бъдат представени на съда в съдебната зала, се извършва в заседа­нието. Огледът на другите веществени доказателства предшества заседанието за решаване на делото, за да може резултатът от огледа да бъде обсъден при устните състезания. Към тях се пристъпва след като бъдат събрани всички допуснати доказателства, включително и доказателствата за проверка на до­стоверността на други доказателства (например доказателствата по проверка на истинността на документ – чл. 193).

След събирането на всички доказателствени средства и липсата на до­пълнителни основателни доказателствени искания съдът с определение при­ключва съдебното дирене. Моментът на постановяването на определението из­пълнява роля на преклузивен срок по отношение на отправяне на доказател­ствени искания от страните за доказване на новоузнати и нововъзникнали об­стоятелства (чл. 147). След този момент никоя от двете страни не може да из­тъква нови факти, да представя нови доказателства или да изнася нови факти­чески и правни доводи. На такива факти, доказателства или доводи решението не може да бъде основано (692-85-1, Б 85 VII25; 80-86-1, Б 86 VII 17; 608- 92-1, Б 93 I 13). Тези факти и доказателства страната може да представи във въззивното производство. Този момент преклудира и възможностите за възра­жение на ответника за неспазване на местната подсъдност по местонахожде­нието на недвижимия имот по чл. 119, ал. 2; за изменение от ищеца на размера на иска или преминаването от установителен към осъдителен иск и обратно (чл. 214, ал. 2, изр. 3); за встъпване на подпомагаща страна по чл. 218; за главно встъпване на трето лице и предявяване на искове от него (чл. 225).

След това определение съдът приканва страните да се спогодят (чл. 149, ал. 1). Моментът е удобен, защото всяка страна може да прецени на фона на събраните доказателства основателността на своето становище. Ако страните не приемат възможността за спогодба и такава не се постигне, съдът с опре­деление дава ход на устните състезания.

  1. II. Устните състезания се състоят в последователно устно излагане на фактически и правни доводи от страните по делото. Фактическите доводи включват преценката, която страната дава на събраните доказателствени средства (анализ на тяхната достоверност и на тяхната доказателствена сила), и изводите, които тя въз основа на тази преценка прави за фактите по делото: кои факти смята за доказани и кои за недоказани. Правните доводи подвеждат фактическите констатации, до които страната стига, под правната норма, и завършват с извод на страната относно спорното право: смята ли че то съще­ствува, или смята че то не съществува.

Пръв излага становището си ищецът. След него думата има ответникът. Всяка страна има право да изрази чрез реплика и дуплика отново мнение по фактическите и правните доводи на противната страна, за да разкрие тяхната необоснованост.

С чл. 149, ал. 3 бе узаконена и правно нормирана практиката на пред­ставянето на писмени защити. Сега при фактическа и правна сложност на де­лото страните по време на устните състезания могат да поискат определяне на подходящ срок за представяне на писмени защити. Когато съдът определи такъв, страните представят своите писмени защити с преписи за насрещната страна. Макар в закона да няма изрична разпоредба разумно е да се приеме, че както по време на устните прения, така и при размяната на писмените за­щити всяка страна има право на писмена реплика и дуплика. Това право про­изтича от състезателното начало и чл. 8, ал. 3, която задължава съда да оси­гури възможност на страните да се запознаят с доводите на процесуалните си противници и да изразят становище по тях.

Когато съдът счете, че двете страни са изчерпали своите фактически и правни доводи, той обявява устните състезания за приключени (чл. 149, ал. 2; 259-2000-V, Б 2000 III43; 186-2000-V, Сб. 127) и посочва деня, в който решението ще бъде обявено.

Устните състезания са ярък израз на правото на защита, което всяка страна има. От гледище на страната те са средство да бъде убеден съдът в правотата на нейното становище. Обективно те са източник на полезни за съда съображения при решаване на делото. Благодарение на тях съдът раз­полага за всяка теза и с нейната антитеза, а това без съмнение улеснява пра­вилното решаване на делото.

Спиране и прекратяване на делото

Спиране на производството.

Спирането представлява временно преустановяване движението на исковия процес, което настъпва само при предвидените в закона предпоставки (основания) за спиране на производството. Спирането означава, че всички процесуални действия, които са извършени до този момент, запазват процесуалното си значение и своите последици, които са настъпили при извършването им. При спирането винаги е възможно последващо възобновяване на производството. Това възобновяване следва да настъпи когато отпадне основанието за спиране на делото. Извършените междувременно действия в ситуация на спряно дело, са невалидни, незаконосъобразни, следователно ефектът на спирането е временна забрана за извършване на процесуални действия. Това, което налага тази временна забрана е регламентирано чрез т.нар. основания за спиране (причините, които обуславят невъзможност делото да се движи). Във всички случаи става дума за някакви пречки пред процеса, които трябва да бъдат отстранени. Законът предполага че наличието на такива пречки би попречило на страните да организират защитата си и процесът да се развие законосъобразно.

Можем да групираме условията, основанията за спиране на исковия процес в три групи:

  1. По силата на закона;
  2. По разпореждане на съда;
  3. По волята на страните.

 

  • Спиране на производството по силата на закона. Трябва да е ясно, обаче, че за да може да има процесуален ефект спирането, трябва да има формален акт на съда, акт, който удостоверява или постановява спирането. При първата група основания за спиране, съдът констатира наличието на спряно дело. Ако приемем че самото основание за спиране води ex lege до спряно производство, значи съдът само констатира наличието на това основание.
  • Чл. 229, ал.1, т.2 ГПК –хипотеза, в която става дума за смърт на страна, към което би следвало да бъде прибавено и прекратяването на ЮЛ (тези хипотези вече са разглеждани при института на процесуалното приемство). Именно за да се осъществи процесуалното приемство, законът обезпечава това чрез ефекта на спиране на делото. Това спиране обезпечава възможността новата страна да осигури защитата си и съдът с определението за спиране констатира настъпването на това законово основание, а оттам насетне тече един срок, в който следва да се организира ефективно защитата на новата страна. За нас е важно, че такова спиране настъпва с ЮФ на смъртта или прекратяването на първоначалната страна.
  • Чл. 229, ал.1, т.3 ГПК: са случаите, в които е необходимо да се учреди настойничество или попечителство на някоя от страните. Такава нужда настъпва когато лицето страда от такова разстройство на съзнанието или волята, че се налага да бъде спрян процеса, за да се постави то под запрещение. За да се обезпечи чрез надлежно представителство волята на страната, чрез настойничество или попечителство, законът постановява спиране на делото. В този период от време ,в който трябва да се учреди настойничество или попечителство, е необходимо да не се извършват процесуални действия по делото, за да може качествено да се защитят правата на тази страна.
  • Чл. 371 ТЗ, и чл. 20 от Закона за банковата несъстоятелност: хипотези на откриване на производство по несъстоятелност, които предизвикват промени в субектно отношение във връзка с процедурите по несъстоятелност относно защитата и на длъжника и на кредиторите на масата на несъстоятелността.

 

  • Основания за спиране на производството, които настъпват след разпореждане на съда. Съдът преценява дали са налице предвидените в закона обстоятелства, които да подведе като основание за спиране на делото. Тук оценката на съда е оценка на такива стоящи извън процедурата обстоятелства, при които, ще се стигне до определение, с което се спира делото. В тези случаи определението на съда има констативен характер, защото не констатира спряно дело, а постановява спирането. Преценката на съда не е дискреционна, следва да се субсумират съответните обстоятелства под законовата норма, за да направи извод, че е налице законова хипотеза за спиране на делото.
  • Чл. 229, ал.1, т.4 ГПК: когато в същия или друг съд се разгледа дело, значението по което е от значение за настоящото дело. Това са хипотезите, при които има наличие на преюдициален въпрос, който е висящ пред друг съд. Съдът преценява дали да спре делото, дали има преюдициалност, дали са налице предвидените в закона основания, които да доведат до спиране на настоящото дело. Нивото преюдициалност е на ниво висящо производство, ако има само някакъв обуславящ материалноправен спор, това не е основание за спиране, защото в самото висящо дело може да се предяви инцидентен установителен иск. Ако има друг висящ процес, обаче, съдът може да прецени че има основание за спиране. Не е меродавно кога е образувано преюдициалното дело, то може да предхожда това дело, което ще се спре, но може и да го следва.
  • Чл. 229, ал.1, т.4 ГПК: когато по време на разглеждането на делото се разкрият престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на висящото гражданско дело. Не просто висящо дело, не просто фаза от неговото развитие, а самото упоменаване или дори извършването на предпроцесуални действия, свързани с такива престъпни обстоятелства, ако станат достояние на съда, той може да спре висящото дело. На един по-ранен етап съществува ситуация на преюдициалност, която да води до спиране. Това произлиза от факта, че гражданският съд не може да осъществява инцидентен контрол за факта на извършени престъпни деяния, защото установяването на престъпление може да стане само чрез наказателен процес (без значение тук дали наказателното дело ще завърши с присъда или друг акт на съда). Нека напомним, че само когато НПК изключва възможността за водене на наказателен процес, може да се води специалния установителен иск пред гражданския съд за установяването факта на престъплението. Самият факт на разкрити престъпни обстоятелства е достатъчно обстоятелство за спиране на гражданското дело.
  • Чл. 229, ал. 1, т.6 ГПК:. когато КС е допуснал разглеждането по същество на искане, при което се оспорва конституционосъобразността на приложим по гражданското дело закон. Съдът тук преценява дали ще прилага законът, който е атакуван пред КС. Когато КС е допуснал за разглеждане въпросът за конституционосъобразността на закона, това е основание гражданското дело да бъде спряно до произнасянето на КС. Само КС преценява конституционосъобразността на определен закон; гражданският съд не може да изземва функциите на КС, затова спира делото и изчаква решението на КС.

Подобна е хипотезата и в случаите, когато български съд отправи до Съда на ЕС преюдициално запитване, тогава гражданското дело се спира и се изчаква произнасянето на Съда в Люксембург.

  • Чл. 229, ал. 1, т.7 ГПК: изрично предвидени в закон случаи. Такава е нормата на чл. 277 ГПК, според която спиране на производството може да се постанови от съда, когато в неговите рамки е обжалвано с частна жалба едно определение. За да се изчака обжалването по частната жалба, се спира производството по висящото дело.

Чл 238, ал. 3 ГПК: в посочената хипотеза на пасивно поведение и на ищеца и на ответника, съдът спира делото Това е хипотезата на неприсъствено решение, като се установи пасивност и на двете страни по делото. (много странно, в ГПК това е хипотеза на прекратяване, не на спиране на делото…?!)

 

  • Основания за спиране на производството по волята на страните. Това е група от хипотези, при които волята на страната (поведението на страната) е определящо за настъпване на ефекта на спирането. Такова спиране може да настъпи само веднъж в рамките на една инстанция. Целта на това правило е да се избегне възможността за шиканиране на процеса. Периодът на спиране може да бъде по-малко или повече дълъг във времето, зависи от характера на основанието за спирането. Тук основната хипотеза е:
  • чл. 229, ал.1, т.1 ГПК: общо съгласие в рамките на висящото производство. Това не означава сключване на процесуален договор между страните, за да имаме съгласие за спиране на процеса. Страните насочват еднакви по съдържание волеизявления към съда. Общата воля на страните трябва да доведе след себе си до конститутивно по своя характер определение на съда, което да постанови спирането на процеса.
  • чл. 321, ал. 3 ГПК: спиране на производството по брачно дело, ако има воля на страните да започнат медиация за уреждане на спора.

 

В отделни хипотези съдът дава срок, с изтичането на който спряното дело се възобновява. В хипотезата на смърт на страна – 6 м. срок, в който съдът или ищецът (ако починалият е ответника) следва да издирят наследниците, за да се привлекат в процеса; Шестмесечен е преклузивният срок за възобновяване на делото и в хипотезата на спиране по волята на страните (чл. 229, ал. 1, т.1 ГПК).

Самото определение за спиране има характера на временно преустановяване движението на делото. То попада в по-общата категория на преграждащи движението на делото определения. Определението е преграждащо, от една страна, но от друга страна не слага край на процеса, защото при отпадане на пречката, делото винаги може да бъде възобновено. Оттам и двоякия режим на тези определения: 1. могат да бъдат изменяни или отменяни от съда, който ги е постановил, било поради грешка или поради промяна на обстоятелствата; 2. тези определения, защото са преграждащи, подлежат на самостоятелно обжалване с частна жалба.

При наличието на спряно дело, винаги може да се предизвика възобновяване на делото: чл. 230 ГПК регламентира тези въпроси: кой, кога и с какви последици може да се възобнови делото.

Както страните, така и съдът следят във времето кога ще отпадне основанието за спиране; Председателите на съдилищата искат докладчиците на делото да докладват и по спрените дела, за да се избегне незаконосъобразно спиране, което да трае прекомерно дълго.

Самото възобновяване, в зависимост от инициирането на спирането, може да бъде резултат само от волята на страните. Ясно е, че когато спирането е по волята на страните, отново тяхната воля ще е меродавна за възобновяването на производството. Същото е и при смърт на страна, тогава встъпването на нова страна ще бъде основание тази страна със своята воля да поиска възобновяването на делото. Тези два примера са израз на диспозитивното начало на процеса. Ако такава воля в 6 месечния срок бъде демонстрирана, съдът дължи преценка дали да възобнови делото. Ако няма такова активно поведение, такива действия от страна на съответната страна, с изтичането на 6 м. срок делото не се възобнови, съдът е длъжен да го прекрати. Следователно, в някои от хипотезите на спряно дело, не следва неизбежно възобновяване, а прекратяване на производството.

Винаги възобновяването настъпва с нарочен акт на съда, който отново е от вида на определенията. Това, което обезпечава движението на процеса, е определение. Определението за възобновяване на производството е типично по хода на делото и не подлежи на самостоятелно обжалване с частна жалба, дори когато е порочно (съдът погрешно е приел че е приключило делото по обуславящо производство с преюдициален характер, независимо че процесът не е приключил с влязло в сила решение). Ако едно такова порочно определение за възобновяване доведе до незаконосъобразно развитие на делото и се стигне до грешно решение, това решение подлежи на обжалване, но не и самото определение за възобновяване.

От друга страна, определение с което се отказва възобновяване на делото, може да бъде атакувано от заинтересованата страна с частна жалба, за да може да се защити срещу това незаконосъобразно поведение на съда.

Ако едно дело бъде възобновено, висящността на процеса се възобновява от фазата, на която делото е било спряно. Извършеното до спирането се зачита, а разглеждането на делото продължава. Погасените процесуални възможности са си погасени, те не се възобновяват, възобновява се само възможността делото да приключи с решение, но не се възстановява това процесуално право, което вече е било упражнено (то е породило последиците си).

 

Прекратяване на производството.

Прекратяването представлява трайно и окончателно препятствие пред по-нататъшното разглеждане на делото, на извършване на по-нататъшни действия в производството, което означава и невъзможност да се стигне до решение по делото. Чрез прекратяване на делото производството приключва нетипично. (за разлика от решението, което също слага край на процеса, но това е очаквания и желан край на процеса). С прекратяването се заличават извършените до този момент процесуални действия и техния ефект. Прекратяването винаги се постановява с определение на съда.

Прекратяване на производство означава преустановяване на вече започнало движение по делото, затова разпореждането за връщане на исковата молба се приравнява по последици с определението за прекратяване на делото, но то означава невъзможност делото да започне, а не да се прекрати. За прекратяване говорим когато вече има образувано дело, което се движи до определен момент и след този момент настъпва невъзможност за по-нататъшното движение на делото. Няма разпореждане за прекратяване, само определение за прекратяване.

В правния мир остава само определението за прекратяване и само неговите последици, които настъпват; всичко извършено до този момент от делото се заличава с обратна сила.

Основания за прекратяване на делото:

  • Констатиране на начална или последваща липса (отпадане на процесуални предпоставки, свързани с предявяване на иск. До прекратяване се стига и когато има започнало производство, но съдът констатира че по този спор има вече влязло в сила съдебно решение или констатира липсата на легитимация от страна на ищеца (начална липса на право на иск, която се констатира след като делото е образувано). Последващо отпадане на правото на иск – починал ищец, например.
  • По волята на страните. Ищецът може да се откаже от иска, да го оттегли, възможно е да се сключи съдебна спогодба между страните, което ще доведе до погасяване правото на иск, което води и до прекратяване на производството. Подобна е и хипотезата при невъзобновяване на спряно дело, когато се дължи на поведението на страна. И в този случай има последващо отпадане на правото на иск, на волята на страната да търси защита в този процес, което води до прекратяване на делото.

В тази последна група: когато ищецът не издири наследниците на ответника или когато спряното по съгласие на страните или с оглед на медиация, дело, не бъде подновено в 6м. срок. Това поведение на страната е индиция за дезинтересиране от висящото дело, което обосновава и волята за прекратяване на делото. Тук трябва да се отбележи и волята на ответника за прекратяване на делото – 238, ал. 2 ГПК, който визира възможността за произнасяне с неприсъствено решение, отново логиката е дезинтересиране на ответника от висящия процес.

Определението за прекратяване е типично преграждащо определение на съда, защото слага окончателно край на производството. Прекратеното производство не може да бъде спряно, затова и определението за прекратяване не може да бъде изменяно или отменяно от съда, който го е постановил. По това определението за прекратяване прилича на решението (което също не може да бъде изменяно от съда, който го е постановил), затова и определението за прекратяване има такъв стабилитет. Ако все пак това определение за прекратяване е порочно, то може да бъде атакувано с частна жалба, в резултат на която ще се прецени дали ще се потвърди прекратяването или ще бъде отменено прекратяването, което ще възобнови делото (само по-горна инстанция може да отмени определението за прекратяване).

Ефектът относно това определение за прекратяване, което е станало стабилно, защото е било необжалвано или е било потвърдено при обжалването, та какъв е ефектът върху правния спор, предмет на такова дело. Формирала ли се е СПН по отношение на това дело? Ако не се е формирала СПН исковият път е открит и нов иск може да бъде иницииран от коя да е от двете страни. Ако СПН се е формирала, втори иск е недопустим (например при съдебна спогодба; споразумението в брачен процес – 321, ал. 6). Но всяко доброволно уреждане на съдебен спор, което не е съдебна спогодба, не се създава СПН и може да бъде предмет на нов иск, но доколкото в хипотезата на доброволната спогодба в брачния процес- просто се погасява материалноправното право, разрешава се спора и затова не може нов процес, а не заради СПН на спогодбата.

По принцип, правото на иск не се погасява при прекратяване на делото и всяка от страните може да иска ново разглеждане на делото в нов процес.

 

Въпрос 61.

Другарство- понятие и видове другарство

Усложнения в развитието на исковото производство, от типичното развитие

            Те могат да засегнат предмета, основание, петитум и страни – всеки от елементите на иска. Могат да засегнат начина по който протича процесът, а могат да се изразяват във въздействие върху възможността да се стигне до съдебно решение. Всички тези хипотези са уредени подробно в ГПК. Те се представят като институти на исковия процес.

Такива усложнения, които се отнасят до субектите, до специфични възможности за участие, от гл. т. на субектите.

Институтът на другарството.

            Терминът е законов и е  правно технически. Възможно е вместо другарство да използваме и други термини, с които да обозначим същия институт. Можем да кажем процесуално съучастие или субективно съединяване на искове. Терминът се използва в закона и е утвърден.

Това е глава 16 – основните текстове ще се визират тук. Но норми и при други институти го регламентират. Раздел 1 – чл. 215-217 – основното на този институт.

Какво представлява Д? То е съединяване за разглеждането им в едно общо производство на искове, предявени от няколко ищци или срещу няколко ответници, когато техните искове имат за предмет общи права или задължения, както и такива искове, които почиват на общо основание. В резултат на другарството се стига до едновременно разглеждане на няколко иска. Имаме множество ищци или ответници. По правило всеки иск на всяко от лицата съищци/съответници може да се разглежда и отделно и отделно носи всички белези на процесуалната връзка, но законът позволява съединяването им за общо разглеждане. Какви са процесуалните основание? Законът го допуска, защото се преследват по-съществени цели, отколкото затруднението в разглеждането. Такава цел е безпротиворечивото произнасяне на съда в общите елементи от съединените искове. Второ – предполага се, че в по-голямата част от случаите се реализира процесуална икономия от съединяването.

Кои са условията за допустимост? Можем да ги разделим на материалноправни предпоставки и процесуални такива. Процесуалните са свързани с някои от процесуалните предпоставки за допустимост на делото – тези, които имат абсолютен характер и трябва да са налице. Става дума за еднаква подведомственост на делата, за еднаква родова подсъдност и за един и същи съдопроизводствен ред. Последното означава делата на всеки от съищците/съответниците да подлежи на разглеждане или по правилата на общия исков процес или по правилата н едно и също особено исково производство. Налице ли са тези условия, другарството ще е възможно. Предполага се, че тяхното спазване ще доведе до процесуалната икономия, а не до пренебрегване на абсолятни процесуални предпоставки – да не се шиканира.

По-важното е кои са условията – материалноправни основания. Тях сочи чл. 215 ГПК в т. 1 и 2. Т. 1 – когато предметът на делото на всеки от съищиците/съответниците с насрещната страна е еднакъв, защото става дума за едни и същи общи права и задължения. Такава общност е налице например при солидарността – активна/пасивна – един кредитор. Води иск срещу няколко солидарни Дл. Общо е задължението, независимо от разликата на основанията на солидарността и исковете.

Общи права и задължения визира и когато общността е в обекта на ПО – няколко съсобственици върху една вещ, независимо от основанието, водят иск срещу трето лице, което например има претенции към вещта. Общ е обектът.

Т. 2 визира допустимост на Д, когато общността в предмета на делата над другарите спрямо насрещната страна е в основанието – не в правата и задълженията, не в петитума. Правата и задълженията може да са различни. Но има общо в основанието, от което се претендират правата и задълженията спрямо повече от едно лице. Тук е важно да кажем, че общото в основанието може да засяга всичките негови елементи,а може да се отнася само до един елемент, ЮФ от основанието на иска, не е необходимо да има пълно покриване от основанието на иска. При вреди, причинени от едно непозволено увреждане има елементи, изразяващи се в деянието, които може да са общи, но всички останали елементи може да варират. При някои може да има съпричиняване, различна е вредата. Общността в основание  може да се отнася само до един единствен елемент, без да засяга останалите. Има ли някакъв общ елемент в предмета на две или повече лица, които могат да се отнасят до петитума или основанието на техните искове, делата могат да бъдат съединени за общо разглеждане. Главното процесуално основание ще бъде по този общ елемент да има безпротиворечиви произнасяния на съда. Тази общност може да варира от един елемент от предмета на делото, а може да води до пълно покриване в елементите на делата. Това има значение за вида на другарството, дори и в един елемент да има общност, съвместното разглеждане ще бъде допустимо.

Какви са видовете другарство? Можем да използваме редица критерии. Не е без значение на коя страна в процесуалната връзка ще се допусне Д. Ако е на страната на ищеца, то се нарича активно. Ако имаме няколко ответници – то е пасивно. Възможно е обаче Д да съществува както на страната на ищеца, така и на страната на ответниците. Т.е. да имаме няколко съищци и няколко съответници – исковете за съдебна делба например. При четирима съделители двама може да предявяват иска и да го насочат срещу останалите съделители. Тук обаче при иска за делба има и такава особеност, че качеството на ищец и ответник се притежава от всички участници в имуществената общност. В делото за съдебна делба всички съделители са едновременно съищци и съответници. При посочването на този вид другарство – поначало, по-често Д възниква на едната от страните, но е допустимо едновременно да има и на двете страни.

В зависимост дали е активно или пасивно Д – различни процесуални възможности има. Не е без значение дали едно лице е ищец или ответник.

Разграничаваме в зависимост от инициативата за възникване на Д – то може да е резултат както от волята на страните, но може да е резултат и от волята на съда – 213 му дава възможност служебно да съединява искове, висящи пред него, така че той може сам да предизвика конституирането на исковете на няколко съищци или съответници, но когато пред него на една и съща процесуална фаза се намират такива дела.

Друго деление – според момента на възникване на Д – то може да бъде два вида – начално и последващо. Начално възникване – имаме, когато  ищецът с една искова молба насочва иска си срещу няколко ответници или в исковата молба се съдържат претенциите на няколко ищци. Д може да бъде начално. Но то може да бъде и последващо. Тогава – което е по инициатива на страните, трябва освен това да са налице и условията на института на изменение на иска. Когато ищецът след като процесът вече е започнал изявява воля да се включи наред с първоначалния ответник, да се включи още един . Но има и други предпоставки 0- при изменение на иска ще говорим. Чл. 457 ГПК. Има възможност за последващо включване като другари на такива лица, които законът за процесуална икономия не сочи, че трябва да бъдат първоначални страни в процеса, но те по своя воля могат да се включат, защото и без да се включат ще бъдат обвързани от последиците.

Според съотношението между съединените искове на другарите спрямо насрещната страна, съединяването може да бъде кумулативно (ищецът иска да се осъдят и двамата ответници), но може да е евентуално или алтернативно (ако не бъде осъден А, да бъде осъден Б).Това е възможно при акцесорност. Това не пречи искът да бъде съединен за общо разглеждане и срещу двамата ответници, макар и претенцията да е в съотношение на изключване.

Най-важното деление, според критерия степен на общност в предмета на делата на другарите – Д бива два вида – необходимо и обикновено.

Терминът необходимо другарство също е законов – уредбата е в 216/2 ГПК – той сочи кога е налице такова и какви са условията, на които трябва да отговаря съединяването.

Това деление е с най-важна практическа стойност. Необходимо е Д, при което имаме идентичност в предмета на делата на другарите. Предметът на делата на другарите е тъждествен. Има пълно покриване на всички елементи от премета на делото. Процесът се явява различен само, защото носител на спорното право е повече от едно лице, но всичко друго се покрива – имаме пълна идентичност. Такава идентичност може да е дължи на две причини. Първо – може да произтича от самото естество на спорното ПО. Когато материалното право допуска носители на право или задължение в една и съща правна връзка да са повече от едно лице. Например – такава общност – исковете, които съпрузи водят срещу трето лице – когато става дума за права/задължения за вещи – съпружеска общност. Или: няколко легитимирани според закона лица искат да водят конститутивен иск за поставяне на друго лице под запрещение. Такава идентичност имаме и когато прокурорът предявява иск за унищожаване на брачно ПО, защото правното положение на всеки от съпрузите е идентично. Спорният предмет поставя повече от едно лице в едно и също правно положение спрямо насрещната страна, а делата са различни само поради субекта. Предметът е еднакъв.

Идентичност има и – по разпореждане на закона. Следователно естеството на материалното ПО, предмет на делата на другарите не е причината за необходимостта на другарството. Законова норма определя, че в такава ситуация ще възникне необходимо Д. Законова норма поставя лицата в едно и също правно положение спрямо предмета на делото. Предметът на делата им ще е идентичен. Другарите не са едновременно носители на право/задължение, а законът ги е поставил в такава конфигурация. Така е при предявяване на иск от или срещу лице, което е процесуален субституент. Става дума за участието в процеса на главни страни, които не са типични – процесуалните субституенти. Типичната хипотеза е искът, който кредиторътпредявява по 134 ЗЗД – косвения иск, срещу Дл. на своя Дл. Косвен правен интерес, поради който законът позволява да се води иск, но предмет на делото не е интересът на Кр., а правото което има неговия Дл. спрямо своя Дл. Кр. е трето лице, но законът го овластява да води такъв иск. Наред с кредитора в този процес законът изисква да се конституира като главна страна и носителят на правото – и Кр. и неговият Дл. ще бъдат съищци по това дело, което се води срещу длъжника на длъжника. Предмет на делото е правото на първия Дл. към неговия Дл. По разпореждане на закона Кр. се намира в идентично правно положение, както собствения му Дл., защото търси защита на неговото право. Разпореждането на закона поставя между Кр. и неговия Дл. фигурата на необходимото другарство.

Това са двете групи основания, водещи до необходимо Д – общността в материалното ПО и 2) норма на закона.

Процесуален ефект от необходимото Д. Той логически се извежда. След като предметът на делата е тъждествен, покрива се. Ясно е , че и решението трябва да бъде еднакво. Решението на всеки от другарите спрямо насрещната страна трябва да са еднакви. Не може съдът да установи нещо различно за единия, от това, което установява за другия. Не може унищожаването на брачното По да настъпи само спрямо единия от съпрузите.

Същото е и в примера по 134 ЗЗД- спорното право трябва да се установи еднакво и за него и за Кр. Еднакви са и последиците – СПН има еднакъв обхват.

При необходимото Д винаги се стига до еднакво Р, т.е. еднаквото Р е задължително. Не може да има друг вариант.

По правило и при необходимото Д всеки от другарите спрямо насрещната страна се намира в самостоятелно процесуално ПО – по правило. Има и изключение.

От тази идентичност на предметите на делата, на спорното право/задължение следват и характеристиките на правното положение на всеки от необходимите другари – процесуалните му възможности, които може да упражнява като страна. Всеки от другарите може да упражнява самостоятелно, независимо от останалите този кръг процесуални права и задължения, които са свързани с попълван е на делото с фактически и доказателствен материал, когато целта е да се постигне до определено по съдържание Р. Правата и задълженият им може да се упражняват самостоятелно от всеки от тях и те не могат да попречат другия другар сам по свое усмотрение да упражнява този кръг права и задължения. Но тези процесуални действия, касаещи попълване на делото с фактически и доказателствен материал – преценяват се от съда по вътрешно убеждение. Може да се очаква,ч е той ще кредитира позициите на един от другарите, а по друг – не./ Законът казва, че правното положение на единия не пречи на правното положение на другия. Изводите ще бъдат еднакви за тях – съдът преценява по вътрешно убеждение. Констатациите в мотивите ще бъдат еднакви, тъй като всички факти са общи в предметите, независимо от отношението на всеки от другарите по  този въпрос. Но процесуалните действия, които съдът не преценява по вътрешно убеждение, законът поставя изисквания – за да настъпят последиците от такива действия, те трябва да бъдат предприети съвместно от и срещу всички – оттегляне и отказ от иск, сключване на спогодба, признание на иска. Няма ли общност в тези позиции между всички другари, последица не може да има. Така е и при условията да се постанови неприсъствено Р, то се отклонява от типичното Р. Не може само спрямо един от необходимите Д, да бъде постановено неприсъствено Р. Не може само единият необходим Д да иска да се постанови неприсъствено Р спрямо насрещната страна, ако останалите необходими Д не са поискали така.

Винаги когато има процесуални действия с разпоредителен характер или водят до постановяване на съдебно Р, което не е типично, това поведение трябва да е съвместно от/срещу необходимите другари. Вж. чл. 216, ал. 2, изр. 2 – оттам правим тези изводи.

Идентичността в правното положение на НД се отнася и в следващи фази на процеса. Във фазата на обжалването – въззивно или касационно. Щом другарството е необходимо всяка следваща фаза от развитието на процеса може да бъде провокирана от всеки от другарите поотделно с правен ефект и за останалите. Ако въззивна жалба е подадена от всички или срещу всички необходими другари = проблем не се поставя – ефектът ще е за всички, защото по своя воля ще са конституирани. Но ако правото на жалба бъде упражнено само от един или жалбата бъде насочена само прямо един от другарите. Изричната разпоредба на закона  е, че тогава въззивният/касационният съд конституира служебно като главни страни и тези необходими другари, които не са подали жалба или срещу които жалбата не е била насочена, независимо дали те ще заявят някакво желание да участват. Съдът служебно трябва да им изпраща преписи, да ги призовава, да им гарантира ефективното участие, дори и да са дезинетересирани от развитието на процес а – това е резултат от идентичността в предмета. Р-та на всяка следваща инстанция – еднакви трябва да са за всички. Гаранция е служебното конституиране.

Ако обаче по една или друга причина в един процес не са били конституирани още пред първата инстанция всички лица, които биха имали качеството на необходими другари, решението, което съдът ще постанови без тяхно участие като главни страни., ще ги обвърже. Именно това е една от хипотезите, при които съдебното Р разпростира действието си и спрямо трети лица, които не са били конституирани. Това са такива трети лица, които ако бяха конституирани, щяха да бъдат необходими другари. Но защо не са конституирани, щом е видно при предявяването на иска? По силата на диспозитивното начало никой освен ищеца не може да посочи кои ще бъдат ответниците. Съдът по силата на диспозитивното начало не може да конституира по правило. Дори и в хипотезите, в които говорим за задължително другарство практиката приема, че съдът е длъжен само да укаже на страната, че не е посочила всички другари. Ако тя не го е сторила, делото следва да се прекрати.

Ако поради една или друга причина не всички необходими другари са конституирани – те ще са обвързани като трети лица. Това следва от една процесуална възможност, която преминава през почти всички варианти в нашия закон – това е чл. 304 ГПК – там се препраща именно към института на необходимото Д. Става дума за правната възможност на такова трето лице, което не е било конституирано като необходим другар да иска отмяна на влязлото в сила решение. На такова лице не се открива възможността да води самостоятелен нов иск, а да търси отмяна на СПН и то в определени срокове. Ако това лице не използва способа за отмяната стабилитетът на съдебното Р ще обвърже и него. Т.е. законът избира по0гъвкав подход. Третото лице, което би трябвало да бъде необходим Д, може да е доволно от Р – тогава ще възприеме последиците му. Но ако не е – законът му дава правото на отмяна. Не и да води нов иск, т.к. е субект на СПН.

При необходимото Д наблюдаваме и последната класификация на необходимото Д на задължително и факултативно. В тази насока законът не ни помага с изрични норми. Теорията и практиката е утвърдила през годините това деление не необходимото Д.

Какво отличава едното от другото? При задължителното Д идеята на законодателя е, че материалноправната идентичност на делата е толкова съществена, толкова свързва лицата – другарите, че прераства и в единно право на иск. Т.е. между всеки от тези другари спрямо насрещната страна не съществуват две самостоятелни процесуални ПО със съда, а едно, защото имат общо право на искова защита. Това е съвместна процесуална легитимация – нито един не може да упражни правото  на иск самостоятелно, защото такъв процес би бил недопустим. Точно при такива хипотези практиката приема, че съдът може да укаже на страната какво процесуално действие следва да предприеме, но ако тя не го направи, съдът не може да конституира другия задължителен другар. Имало е и друга съдебна практика, че съдът може служебно да конституира, но преобладава първото. При задължителното Д, ако не са конституирани всички, процесът следва да бъде прекратен като недопустим – толкова е силна правната връзка, че тя прераства в процесуална идентичност на делата. Например задължително Д – съдебната делба. Всички съделители, независимо дали са ищци или ответници се намират в положение на необходимо Д, при това задължително спрямо всички останали съделители. Всеки участник в имуществената общност  в процеса поставя останалите съделители прямо себе си в положение на задължителни необходими другари, колкото и да са те. Ако имаме двама съделители Д няма как да възникне – има само един насрещен субект. Но при повече от двама – всеки съделител поставя останалите  в такова еднакво положение. Процесуалният ефект е най-силен – нищожна е делбата, в която не участват всички – процесуалният ефект е задължителността на другарството.

За задължително се приема Д и при съпрузите – права и задължения върху вещи – СИО, доколкото тя е бездялова. Така е задължително Д и при исковете за граждански статус, когато прокурор насочва такъв иска за унищожаване на брака срещу съпрузите, респ. при исковете за произход (когато се водят от едно от заинтересуваните лица, срещу легитимираните ответници).

При факултативното – делата на необходимите другари делата на другарите са отделни. Всеки има свое собствено право на иск. Но ако такъв факултативен необходим Д не участва в процеса, по силата на 304 той ще бъде обвързан. Ще може да иска отмяна, но процесът няма да е недопустим. Например искане за поставяне под запрещение, предявен от кръга роднини – паралелна легитимация – всеки може да бъде ищец, но това е една факултативна възможност. Постигне ли се резултатът СПН ще обвърже всички, които биха могли да бъдат необходими другари.

Необходимо е и другарството по 134. Дали е задължително или факултативно? Законът не съдържа отговор. Но в теорията и практиката е имало различни виждания. Например – в материалното право някъде има разбиране, че другарството е задължително – има съвместна процесуална легитимация по делото на Кр и Дл. Но правната връзка между тях не е от такова естество,че да наложи такава процесуална задължителност. Ако кредиторът се дезинтересира от такъв процес. Не може да има съвместност на процесуалната легитимация. Не трябва да се заблуждаваме от текста – служебно се конституира Дл. Последното е рефлекса на желанието да се посочи, че тук трябва да участва и длъжникът, но видът на другарството – трябва да го изведем от естеството на спорното ПО. Въпросът за вида на необходимото Д – да не можем да ги отделим при никакво положение, защото иначе правният ефект ще бъде неприемлив. Това е въпрос на прагматизъм, който съдебната практика влага.

Обикновено другарство няма пълна идентичност в предмета на делата на другарите. Във всички останали случаи няма такава идентичност, независимо от степента на общност. Във всички случаи хипотезата на обикновено Д означава че при него винаги е възможно постановяването на различно по съдържание решение за другарите. Твърде често съдържанието му може да се окаже едно и също. Еднаквото решение не прави Д необходимото. Правната връзка на всеки е самостоятелна – тя може да е различна. Материалноправните отношения може да се развиват независимо едно от друго. Другарството винаги е обикновено, защото няма идентичност в съществуването и развитието на материалното ПО, предмет на делата. По същия начин обикновено е Д – когато има търсене на отговорност – главен Дл. и акцесорно ПО. Исковете, които се предявяват при съсобственост и винаги когато има нещо общо в ЮФ в предмета на делата с повече от едно лице. Липсата на идентичност в предметите на делта, води до липса на еднаквост в правното положение на обикновените другари. Всеки от тях се намира с еднакво процесуално ПО със съда и обикновеното другарство винаги е факултативно.

Всеки от обикновените Д може да извършва всички съдопроизводствени действия напълно самостоятелно и независимо от предмета на останалите. Те може да извършват със самостоятелен ефект и разпоредителни действия. Резултатът ще е прекратяване на делото само за този, предприел отказа. Няма задължителност – да има еднаквост в резултата на делата. Що се отнася до останалите процесуални действия – всеки от другарите може да има собствено поведение, независимо дали влиза в противоречие с другите другари. Т.к. при тези действия съдът ще трябва да преценява по вътрешно убеждение, изводите на съда трябва да са еднакви за другарите, що се отнася до общите елементи в предмета на техните дела – становището на съда трябва да е едно и също. Но тъй като общността не се отнася до цялото, тя обикновено е общност по отношение на общите моменти в мотивите – а решението може да е различно, защото са различни материалноправните отношения.

Следователно делата на другарите, които са различни преминават в липса на задължение да се постанови еднакво решение и съдът е задължен да има еднакво становище само в общите елементи в делата на обикновените другари. Тази особеност се изразява и в по-нататъшните процесуални отношения – при обжалване на решението. Ако всичко обикновени Д подадат жалба или бъдат ответници по такава, те ще бъдат конституирани пред следващата инстанция. Твърде възможно е жалбата да бъде подадена само oт един или само срещу един. Липсата на жалба от или срещу останалите не води до служебното конституирани като страни пред следващата инстанция. Решението на първата инстанция по отношение на такива другари ще се окаже влязло в сила с изтичане на срока за обжалване. Следващата инстанция ще се развие само между жалбоподателя, респ. ответник по нея и насрещната страна. Въззивното или касационното решение ще се отрази само за тези, които са страни.

Законът провежда тази особеност в правното положение, независимо дали при обжалването ще се засегнат констатациите по общите факти. Има виждания, че трябва законът да се промени така, че когато се засягат общи факти, то това трябва да се отрази и върху правното положение на неподалите жалба. Но de lege lata не може да се направи този извод. Независимо – при въззивна или касационна инстанция, в резултат на обжалване, независимо дали изводите на съда ще се отразят в констатация на общи факти,. Дали има друг процесуален способ да се отрази това противоречие е друг въпрос. Но неучаствалите във въззивна или касационна инстанция нито се ползват от решението,. Нито то може да им навреди. Законът дава друга възможност – те може да се пропуснали срока, може да не са ответници, но съдът е длъжен да ги информира, че се води въззивно или касационно производство. Те може да изразят изрична воля, че желаят да се присъединят към подадената жалба. Изразят ли тази възможност, те биват конституирани като страни. Само тогава за тях ще се развие производството по обжалване. Иначе – служебно съдът нито ще ги конституира, които обжалването ще ги засегне. Тези изводи съответстват на степента на общност, която не е пълна. Подразбиращо е и обстоятелството, че обикновените другари не са обвързани от СПН – не са трети лица, за които силата на Р да важи. Ако има правен интерес, те могат да си водят самостоятелни процеси.

 

Друг институт – отново свързан с усложнения в субектите – процесуална субституция.

            Това е процесуалната възможност, предвидена в закона едно лице  да търси защита чрез иск на засегнато от правен спор материално право, което принадлежи на друго лице. Всеки има и може да предяви иск, респ. да бъде ответник, само когато предметът нас пора засяга правната му сфера. Ако лицето твърди, че се засяга правната му сфера, той има право на искова защита. Само по изключение, като изрично предвидени в закона случаи, може някой друг, а не носителят на засегнатото право да търси неговата защита чрез иск. Случаите, в които нетипични правни страни биват конституирани по силата на закона са краен брой – изчерпателно регламентирани. Те не са много, защото е рисковано да се позволи да се водят процеси, при които не е пряко засегнат интересът. Подобно трето лице, предявявайки иска ще придобие качеството процесуален субституент и ще има определен комплекс процесуални права и задължения, свързани с това им качество. Законът – предвижда такова лице да стане главна страна по делото. Така че процесуалният субституент притежава свое собствено право на защита чрез иск. Макар и нетипична той е главна страна. Правото му на иск съдържа почти целия комплекс от правомощия, с които разполага и типичната страна. Той може да се разпорежда включително и с правото на иск – може да го оттегля, да се отказва. Но когато действията му са насочени към постановяване на съдебно решение, което би обвързало и носителя на защитаваното право, трябва да сме по-предпазливи към възможностите на субституента да предприеме действията.

Що се отнася до процесуално поведение, свързано с фактическата и доказателствена страна на спора – има същия комплекс правомощия. Съдът ще преценява такова поведение по вътрешно убеждение. Но не може субституентът да се разпорежда с материалното право, предмет на делото. Той самият твърди, че правото не му принадлежи. Следователно той не може да сключи съдебна спогодба.

Не би трябвало той да предприема такива процесуални действия, които автоматично да водят до неблагоприятен процесуален ефект за носителя на правото, което той защитава.

Поради факта, че субституентът има право на иск, той разполага с възможността да обжалва съдебното решение ако има интерес о това. Това е самостоятелна негова процесуална възможност, която може да бъде упражнена по негова собствена воля. Във всички възможни хипотези на субституция, законът прави разграничение между тях.

Първият вид процесуална субституция е т.нар. процесуално застъпничество – при него наред с процесуалния субституент – главна нетипична страна, като главна типична страна се конституира и носителят на защитаваното право. Кои са тези хипотези? Първата – примера на сурогаторен иск – пример на процесуално застъпничество 134 – това създава процесуална възможност наред с него да се конституира и носителят на правото. В този случай ще настъпи необходимо другарство. Участието и на двамата води до необходимо другарство. Процесуалното им положение ще бъде такова, каквото се разгледа  при необходимото Д. Процесуалните действия зависят от това, че са необходими другари.

Друга хипотеза на процесуално застъпничество е правомощието, съдържащо се в чл. 26, ал. 3 – за случаите, в които прокурорът предявява иск за защита на чужди субективни права. Процесуалният статус на прокурора произтича от Конституцията – орган в защита на законността. Процесуалният закон обаче може да го постави в процесуално положение, изразяващо се в две възможности. При едната той защитава пряко накърнен държавен или обществен интерес и тогава прокурорът не може да действа иначе, освен като представител на държавата, която е носител на засегнатия интерес. Всички примери, свързани с процесуалното правомощие на прокурора са свързани с качеството му на орган по законността, който действа като орган по защита на законността. Държавата е тази, която е носител на материалните права. Това са случаите – предявяване на иск за поставяне под запрещение; право на унищожаване на брак; исковете, които се предявяват – за да бъде отменен охранителен акт (най-често нотариален). Прокурорът защитава държавния интерес, а не чуждо право. Ние говорим за субституция в случаите на 26/3, когато законът защитава чрез иск чужди материални права, а не държавния интерес. Когато косвено брани процесуалния интерес. Но законът – възможност да брани чужди материално права. Тази норма не ни позволява да открием подобна правна разпоредба – няма норма в законодателството, в която прокурорът, предявявайки един иск да прилага нормата на 26, ал. 3 и да каже, че благодарение на законовата разпоредба се създава ситуация на субституция, при която защитава чужд интерес. Преди 97 г. е могъл да води иск за издръжка напр. Но самият факт, че ГПК препраща към друга законова разпоредба – трябва да търсим всеки такъв конкретен случай – когато се защитава пряк чужд интерес. Ако би имало такъв случай, би се създала ситуация на процесуално застъпничество – 26/3 – наред с прокурора, трябва да с конституира и носителят на правото.

Ал. 4 на чл. 26 – предвижда и участие на лицето, чието право прокурорът защитава – би възникнало отново необходимо Д. Доколкото прокурорът е орган в защита на законността, процесуалната субституция ще възникне в лицето на държавата. Тогава прокурорът пак ще е представител на държавата, но последната ще е процесуален субституент, защото предмет на делото е чуждо материално право.

При ГПК от 2008 г. се стигна до още един случай на процесуално застъпничество – това сега е преобладаващият анализ в теорията и практиката. Става дума за исковете относно право на собственост или други вещни права, които принадлежат на държавата. Най-вече при учрежденията, когато те, по силата на материалноправни актове и разпоредби стопанисват, управляват предоставеното им държавно имущество. Но собствеността не се променя. Държавата е носител на правото на собственост. Докато процесът по приватизация е бил в ход – същото положение. От процесуална гл. т. в процеса по защита на такива права участва този, на който е предоставено имуществото за управление. Дори и понякога те са овластени да извършат материалноправни действия. Но в процеса участва този, който представлява ЮЛ, но защитава чуждо право, чиито носител е държавата. Но ще бъде ли конституирана тя като носител на материалното право. До 2008 г. тя не се е конституирала като необходим другар на учреждението. Това не е било пример на процесуално застъпничество. Но тогава са съществували т.нар. контролиращи страни, които в подобни искове са давали гаранция за защита правото на собственост на държавата. Сега контролиращи страни ГПК не урежда. Как ще се гарантират правата на държавата, доколкото чл. 29 – дела, които се отнасят до недвижими имоти – има представител – министъра на регионалното развитие и благоустройството. Върху собственост на други вещи – министъра на финансите. Няма норма, разпореждаща друго – следователно би трябвало да приемем, че държавата се конституира в тези процеси, но участва чрез тези свои представители, в зависимост от делото. Участвайки чрез представител, значи тя е конституирана като представлявана страна. Няма общоважими анализи по въпроса. Може да се насочи съдебната практика, да се приеме, че достатъчна гаранция е само участието на ЮЛ. Стопанисващо имотите. Тогава няма да влезе в действие чл. 26/4 и няма да има процесуално застъпничество. Но като че ли това е трета хипотеза на процесуално застъпничество и необходимо другарство.

Другият вид е процесуалната суброгация.

Докато застъпничество създава другарство, при нея се изключва участието на носителя на правото като главна страна. Последният няма функциите на главна страна. Той е става необходим другар на субституента, а като главна страна участва само субституента – той измества носителя на правото. Общоприети като примери са уредени в ГПК – става дума за хипотезата, при която имаме прехвърляне на спорно право в процеса – чл. 226 ГПК. Това е специфичен институт на исковия процес. Но когато по висящото дело спорното право се прехвърли, смени носителя си; приобретателят на правото няма възможността да се включи като главна страна, а процесът продължава с праводателя. Получава се, че от момента на прехвърлянето праводателя защитава правото, което е прехвърлил, което си е сменило носителя. Подходът е, че процесът продължава между първоначалните страни и приобретателят не се конституира с праводателя като необходим другар. Прехвърлянето на спорното право автоматично не води до промяна на страните – възниква процесуална суброгация – процесът продължава с главна страна, която не е носител на спорното право.

Вторият пример на такава е един институт – подпомагащи страни. Чл. 222 ГПК – изразява се във възможността в процеса вместо първоначалната главна страна, която е подпомагане, тя да бъде заместена от подпомагащата. Тогава единства главна страна остава подпомагащата, която е била подпомагаща, но тя очевидно търси защита не на своето право, а на правото на тази, на която е помагала. Фактът, че замества означава, че първоначалната главна страна вече не е главна страна. Тук сме изправени също пред случай на суброгация. Именно в случаите на последната, когато в процеса не участва и носителят на защитаваното право като другар, не би следвало да са допустими действия на субституента, които биха се отразили отрицателно върху носителя на правото. Ако субституентът се разпореди с правото на иск, не може да се води ново дело. Не би било възможно да се допусне субституентът да може да иска признаването на иска, да се отказва, което да обвързва носителя на правото. Ако приемем, че той може да извършва такива,л те нямат да бъдат с ефект за носителя на защитаваното право. Процесуалната субституция е създадена, за да обвърже с последици те на решението както процесуалния субституент, който е страна, така и носителя на защитаваното право. Но такава обвързаност би трябвало да приемем в случаите на суброгация, само когато се стига до типичното съдебно решение, в което цялото поведение се преценява по вътрешно убеждение на съда и се изследва действителното правно положение. От такова съдебно решение ще бъде обвързан носителят на защитаваното материално право, без да можеш да използва отмяната по чл. 304 (препраща към необходимото другарство, а при процесуалната суброгация самият закон изключва необходимото другарство). Следователно само СПН, която се формира от типичното съдебно решение, по силата на специалните норми в закона обвързва носителя на материалното право, който не е главна страна, в случаите на процесуална суброгация,. Но другите разпоредителни действия на такъв субституент не би трябвало да се отразяват негативно на носителя на материалното право. Още повече, че някои от тези възможности са нови процесуални институти. И точно защото правото се развива и има нови институти. Част от исковете, които предявява синдикът в производството по несъстоятелност – отменителните, при които той води срещу длъжника процеса. Но в тази ситуация не може да се разглежда като особен представител на длъжника, защото не защитава неговия интерес. Това не е теза, която еднозначно се споделя. С промените в институтите се налага вероятно да се аргументират и други хипотези, в които да имаме специален процесуален субституент с уговорките на особеностите на правното му положение.

 Участие на трети лица- встъпване и привличане

Трети лица – раздел 2 на глава 16; чл. 218-225.

Този институт е познат на почти всички процесуални системи и се изразява във възможността за участие като допълнителна страна на едно лице, различно от главните страни по спора в техния висящ процес с функции да подпомага чрез процесуалното си поведение една от главните страни, за да може тя да получи благоприятно решение, от което и третото лице има правен интерес. Следователно идеята на такова участие на трети лица в чужда процес между други главни страни е обусловен от определени материалноправни зависимости. Правното положение на една от главните страни и третото лице, защото само при наличието на такава зависимост може да се изведе категорията правен интерес, за да участва едно трето лице в чуждото дело. Предпоставките за такова участие – доказват, че това е една процесуална възможност, която е строго регламентирана, а не е пожелание. Става дума за материалноправна зависимост на третото лице от изхода по делото. Институтът на третите лица е приложим на общо основание в общия исков процес. При допустимостта му при особените искови производства се наблюдават някои отклонения. Поради особения предмет на особените искови производства не винаги законът допуска участието на друг, различен от главните страни. Така, в брачния процес участие на трети лица е недопустимо – нямат работа там. При бързите производства не е допустима една от формите на такова участие – привличането на трети лица. При колективните искове, като особено производство е допустимо участието на трети лица само на страната на ответника. При търговките спорове, доколкото включват и неправни такива, само при правни търговски спорове може да има и трети лица. Този институт служи да облекчи ефекта от един правен спор, неговото решаване, да облекчи чрез това правната сфера и на по-широк кръг лица, зад да може да участват. Но трябва да има процесуални рамки, надхвърлянето на които тази цел може да доведе и до обратни последици. Законът е избрал къде да сложи граница. В момента, в който такова участие бъде допуснато, вече няма трети лица., В процеса такива лица вече не са трети. Те са трети докато бъдат конституирани. След това придобиват качеството на подпомагаща страна. Тя е единствения вид допълнителна страна, по новия ГПК, различна от главните страни. Дали ще се нарича трето лице или подпомагаща страна – става дума за тази категория.

При условията за допустимост има процесуални и материални условия, които трябва да са налице при преценката на съда. Процесуалното условие във всички случаи е наличието на висящ исков процес между други две главни страни – ищец и ответник по делото. По-важно е като условие това, което законът още в чл. 218 визира като наличие на интерес на третото лице, решението да бъде постановено в полза на тази от главните страни, на която то ще се включи да помага. Кога е налице такъв интерес? Видно от регламентацията, тъй като ефектът на такова участие е в правната сфера на третото лице, то интересът от участие в началото също трябва да е правен интерес. Приятелски., служебни интереси не са интерес. Този правен интерес, за да може да рефлектира, чрез правните последици на участието, в правната сфера на ТЛ, означава,че ТЛ има отношение с предмета на спора – неговото МП-положение. И тъй като има две срещупоставени страни, връзката с предмета на спора е по линия на една от двете страни, с чието правно положение се идентифицира. Такъв пример за правен интерес е когато въпреки, че едно ТЛ няма качеството на главна страна по делото и законът не му дава такова право, то ще бъде обвързано от правните последици на решението. Типичен пример е този за процесуална суброгация – в случаите на прехвърляне на спорно право. Приобретателят, ТЛ, придобило правото, за което се води иск между две главни страни не замества праводателя, не може да стане главна страна наред с него, но законът му позволява да участва като подпомагаща страна на праводателя си, защото по смисъла на текста то дори и да не участва, ще бъде обвързано от последиците на решението. Законът им позволява да станат допълнителна страна, щом не могат да бъдат главна, и така да влияят върху съдържанието на решението, което ще ги обвърже и тях.

Масовата група примери е свързана със солидарност и акцесорност, което навързва множество субекти при развитието на ПО-то. Доколкото може да възникне или да се развие регресна отговорност или регресни права за някои от участниците в тази усложнена материалноправна ситуация. Няма пречка кредиторът да предяви едновременно иска си срещу всички солидарни длъжници, но никой не може да го задължи. Той може да насочи иска срещу този, който е платежоспособен. Ако го осъди – Р ще доведе до регресна отговорност на изпълнилия срещу този, който е солидарен длъжник. За да обезпечи регресните си права посоченият като ответник солидарен Дл. може да привлече като подпомагаща страна другия солидарен Дл. В същата ситуация този, който не е конституиран по делото, но е солидарен Дл. може да има възражения – и той има интерес да подпомага солидарния си съдлъжник, за да отблъснат претенцията на кредитора. Така ще си спести един безпредметен регресен иск. Следователно в тези случаи съдебното Р със своите последици няма да обвърже тези солидарни съдлъжници, които не са посочени като страни-ответници. Но изпълнението на такова решение може да въздейства върху възникването на последващо регресно притезание, което създава правния интерес на носителя на регресното задължение да участва във висящия процес като подпомагаща страна. Това са най-типичните случаи. Случаят на евикция – също разкрива подобна ситуация – привлича се продавачът от евинцирания купувач. Ако се стигне до евикция – да обезпечи регресните си права към този, който е продал чужда вещ. Законът свързва възможността за участие на такива трети лица,  с някои правни зависимости, на които зависимости може да повлияе изходът от процеса. Участието на такова трето лице да повлияе за благоприятен изход на главната страна. Как се стига до конституирането на такива ТЛ, които стават подпомагащи?

Има две проявни форми на такова участие, между които общите моменти са повече – встъпване и привличане на подпомагаща страна.

Видно и от термина, при встъпването волеизявлението за участие принадлежи на ТЛ – то проявява инициатива да се включи. При привличането инициативата за това е на тази от главните страни, на която ще се помага. Във всички случаи дали има искане за встъпване от ТЛ, дали има искане за привличане на такова, тези волеизявления се отправят до съда. И за да бъде спазен процесуалният ред, който законът предвижда като форма и последователност, трябва да приемем, че и в двата случая това става с писмена молба до съда в предвидените срокове, по която трябва да дадат становище всички субекти по делото. Трябва привлеченото лице също да изкаже съображенията си. В резултат на тази проверка съдът издава едно определение, в което преценява – ако прецени че условията са налице, с определението той конституира ТЛ като подпомагаща страна. От този момент ТЛ придобива качеството на подпомагаща страна.

Вярно е,че без определение на съда няма да възникне тази фигура. Но ако поради грешка или недобра преценка съдът конституира лицето да помага обаче не на тази страна, а на насрещната. Тогава формалното определение на съда не може да промени материалните зависимости. Правните последици ще настъпят с оглед на действителните материалноправни връзки. Ако вторият МП-Дл. иска да се включи, той иска да помага на първия, но не и на страната на Кр. Ако съдът го конституира на страната на Кр., това няма правен ефект – последиците – с оглед на действителните последици ще настъпят. Важно е как са ситуирани материалноправните връзки между двете главни страни и третото лице. Иначе няма да има смисъл такова конституиране.

Ако съдът прецени, че условия за встъпване или привличане изобщо не са налице, с определение ще откаже да допусне встъпването или привличането и така формално ТЛ, което иска да встъпи или страната, която иска да привлече ТЛ – ще бъде накърнено правото на ефективна защита. Става дума за специално посочени в закона – при отказ – самостоятелно обжалване с частна жалба на тези определения – само когато се отказва конституирането на подпомагаща страна.

След като е конституирано ТЛ, то има определен в закона комплекса от процесуални правомощия на участник, които очертават правния му статус. Като страна то разполага със свое самостоятелно и по съдържание право на защита с този исков процес, което прилича на правото на иск, което имат главните страни.

Правното положение на подпомагащата с това на подпомаганата страна по какво си прилича? Правното положение на подпомагащата страна притежава същия комплекса права и задължения, които са насочени към постановяването на съдебно Р с определено съдържание. Подпомагащата страна може да сочи факти и доказателства, които прецени за необходими, относими. Подпомаганата страна може да бездейства. Подпомагащата обаче има правото, когато спрямо нея са спазени всички изисквания, да упражнява процесуалните си правомощия. ПС и подпомаганата страна имат един и същи правен интерес спрямо противната. Правното положение между двете много прилича на това, между другарите. Но тук нямаме две главни страни, а едната е главна, а другата – подпомагаща. Попълването на делото с фактически и доказателствен материал – за ПС важи същото, както подпомаганата.

Подпомагащата страна не е инициатор на процеса. Дори и да подпомага ищеца, тя няма право на иск, каквото има ищецът и следователно тя не може да се разпорежда с иска. Оттегляне, отказ от иска, съдебна спогодба, доколкото не е носител на спорното право; не може да иска постановяване на неприсъствено решение. Тя се намира с по-тесен кръг процесуални правомощия. ТЛ не разполага с такъв кръг правомощия, защото той ще рефлектира в правната сфера на главната страна.

Третото лице, което е подпомагаща страна, заради качеството си ще бъде обвързано от правните последици на решението,. Независимо колко ефективно се е включило с лично процесуално поведение, ефектът ще е този. Ще бъде обвързана от правните последици на Р.

Чл. 223, ал. 1 посочва тази последица. Този текст упоменава СПН чрез първия ѝ компонент – установителното действие. То може да обвърже едно ТЛ, което не е участник в спорното ПО. Тази правна последица обвързва ТЛ – подпомагаща страна, спрямо насрещната страна. СПН е предназначена да премахне спора. ПС спори заедно с подпомаганата срещу насрещната страна. В отношенията между ПС и подпомаганата, както и в отношенията между другарите, ще се породи едно друго действие на решението – то е упоменато в ал. 2 на 223 – доказателствено действие, което имат констатациите в мотивите. Когато тези констатации се отнасят до факти, меродавни за вътрешните отношения между ПС и подпомагана страна.

Ако е дошъл солидарният длъжник като подпомагаща страна, всички констатации относно дълга, развитието на ПО, така, както са установени в мотивите, така ще предопределят регресната отговорност. Ако е отхвърлен дълга – ЮЛ ще обвържат и двамата солидарни длъжници. В един бъдещ процес между тях констатираното в мотивите ще се счита за доказано. Това ще облекчи или препятства развитието на регресното ПО. Два рода ефект а има Р – 1) СПН, която я обвързва с насрещната и 2) констатациите в мотивите, когато се отнасят до ЮФ на зависимото ПО между подпомагаща и подпомагана страна – обвързваща доказателствена сила. Това е доказателственото значение на мотивите.

От тази обвързаност се обуславя самостоятелното право да обжалва решението, което има подпомагащата страна. Тя може да го упражни, независимо дали обжалва подпомаганата. Ако жалбата е подадена от подпомаганата, трябва да се даде възможност на ПС да бъде конституирана. Защото по еднакъв начин ще засегне и ПС. Вярно е и обратното – ако ПС е подала жалба, трябва да бъде конституирана и подпомаганата. Тук положението повече наподобява ситуацията при необходимите другари, поради еднаквото им отношение към предмета на спора. Вж. чл. 222.

Всяка ПС със съгласието на двете главни страни може да замести подпомаганата – пример на процесуална суброгация. По същия начин – още една възможност на ПС – да предяви т.нар. обратен иск. Последният е една антиципирана възможност да се реализира регресната отговорност, под условие, че бъде уважена претенцията по главния дълг, вместо да се изчаква този процес и да се води отделен иск за регресната отговорност, ПС може да реализира регресната си отговорност в аванс като предяви т.нар. обратен иск. Ако един солидарен Дл. е ответник, вторият не е посочен като ответник, ако нещата останат дотук, ще трябва осъденият ответник да си води в бъдеще един регресен иск. Законът дава възможност вторият Дл. да участва като ПС – ще се получат последиците – СПН с насрещната страна (кредитор) и констатациите в мотивите. По-лесно в един бъдещ момент осъденият солидарен Дл. ще реализира регресната си отговорност. Той може не само да привлече втория солидарен Дл., но още в рамките на този процес да предяви един обратен иск и да каже – ако бъда осъден като ответник да платя, то моля съдът да уважи още сега регресното ми право с ПС – под условие, че бъде осъден. Подобна възможност също стои на разположение.

Разлики между встъпване и привличане.

Законът отграничава встъпването (В) и привличането (П). Основен белег, който ги отличава е инициативата за конституиране на подпомагаща страна. При В инициативата принадлежи на ТЛ – това, което е чуждо на процеса. Негова е волята за участие в чужд исков процес. Затова няма предвидена форма, в която тази воля се изразява, но тъй като всяка от двете страни трябва да вземе отношение – формата за участие е писмена, дори и да се направи в съдебно заседание. Определящото при В-то е волеизявлението, принадлежащо на третото лице. При привличането волята за участие на трети лица принадлежи на една от главните страни. Това е тази страна, която ще бъде подпомагана – страната, с която материалните отношения на ТЛ са такива, че процесът би ги повлиял. Възможно е за да се шиканира участието на ТЛ, привличането да бъде продиктувано не от тази страна, а от насрещната главна страна. Но  съдът е този, който трябва да прецени наличието на МП-предпоставки за такова участие и с определението си за конституиране ще поправи тази грешка. Привличането ще се направи от тази страна, която има статута на подпомагана. При В, поради обстоятелството, че волята принадлежи на встъпилото лице, има основание то да бъде обвързано от правните последици на решението, независимо, че може да реши да се включи в процеса, след като се е развил като процесуална връзка. При П обстоятелството, че това ТЛ се оказва изненадано от обстоятелството, че ще бъде конституирано в чужд процес, то може да се окаже в неблагоприятна позиция с оглед времето, в което бъде посочено. При П няма воля на ТЛ – по чужда воля ще бъде обвързано – затова втората основна разлика е времето, процесуалният момент, срок, до който е допустимо да се конституира подпомагаща страна.

Чл. 218 посочва какъв е крайният момент при встъпване – ако го сравним със сроковете за привличане – 219 – ще видим разликата – привлеченото лице не по своя воля ще бъде обвързано от правните ефекти на чужд процес.

При В е предвиден като краен момент приключване на съдебното дирене в първата инстанция. Съществуващият в стария ГПК – при отменения ГПК – обстоятелството, че лицето по своя воля иска да участва, то не  бива да бъде ограничавано много във времето – може да встъпи до приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция. Сега ГПК ограничава и встъпването, защото все пак, независимо, че не възразява, че има воля за това, ТЛ се появява в един момент, в който с оглед на концентрационното начало може да е напреднала фазата за разглеждане в първата. Законът брани ТЛ-ца, дори и когато искат да встъпят.

Привличането – общата идея, съдържаща се в действащия ГПК – крайният срок е изнесен доста по-напред от този за встъпването. В ГПК – 2008 г. е въведена писмена размяна на книжа – препис и отговор – сроковете са различни, щом става дума за ищеца и ответника. Т.е. за ответника – крайният срок за П е именно срокът за отговор. Ответникът може нищо друго да предприеме, освен да иска привличане. Когато говорим за сроковете, които фиксират този момент, най-точно е да се каже – извършване на процесуални действия в срока за отговор. Що се отнася до ищеца, както и при други процесуални действия, крайният срок за привличане е първото по делото заседание – кога в първото о делото заседание – в началото, края или в някой от съществените моменти в съдържанието – изготвянето на доклада – законът не прави разлика – би трябвало да приемем крайния момент – приключването на първото по ред съдебно заседание, което съдът е насрочил, с изключение на случаите , в които има отлагане на делото. Без законова промяна не можем да аргументираме друг момент от откритото съдебно заседание, в който се извършва онзи комплекс от процесуални действия, за който стана дума.

Т.к. става дума за воля, която ще ангажира процесуално поведение на едно чуждо за процеса лице. Единствената възможна форма е писмената. ТЛ го няма в момента, в който се иска да бъде привлечено. Това ТЛ трябва да вземе становище по искането за привличане.

Чл. 219, ал. 2 ГПК – две хипотези, в които независимо от спазване на срока по ал. 1 привличането е недопустимо – хипотезите, в които ТЛ, което ще се привлича няма постоянен адрес на територията на Б-я или има такъв, т.е. живее извън територията на Б-я. Тази обща забрана за такива ТЛ да бъдат привличани с основание се критикува в анализите на текста, във връзка с действащите Регламенти на ЕС и по-специално с Р 44/2001 г. относно компетентността. Приема се, че доколкото тези норми в този Р допускат да се търси защита, включително и чрез участие под форма, извън главна страна, с гаранциите за такава защита и участие, би следвало когато дадено лице живее на територията на страна-членка на ЕС, и са спазени изискването на Р – привличането на такова лице не се прави шиканъозно, за да се отклони защита по друг начин, да бъде допуснато привличането му в качеството му на ТЛ.

Извън тези разлики, във всички случаи след като съдът се е произнесъл по искането за встъпване/привличане, определението му ще е меродавно за привличането на тези лица, за процесуалния статут и за настъпването на процесуалните последици. Ефективното участие с ефективно поведение на подпомагащите страни не е релевантно, за да имат те този статут. Затова ТЛ трябва да са заявили отношението си към делото и те трябва да са уведомени какви възможности имат и какви последици ще настъпят. Рискът е техен – последиците, СПН, доказателственото значение на мотивите ще настъпят.

ТЛ, ставащи подпомагащи страни могат да участват не само лично, но и чрез процесуален представител. Всяка страна може да участва чрез свой представител.

Спор между кредитори. Главно встъпване

Един специален случай на привличане, обособен и като самостоятелен институт и регламентиран в 224 ГПК, разкрива хипотезата на т.нар. спор между кредитори, спор между носители на права върху един и същи обект, които се изключват. Текстът – е озаглавен привличане на лице със самостоятелни права/.

Става дума за случаи, в които е налице предявен иск и той по правило е осъдителен, при който ответникът в качеството си на задължено лице по предявеното право не отрича съществуването на дълга си. Но не е сигурно кому дължи. За да не бъде изправено пред ситуацията да плати зле на неправоимащ и оттам да плати два пъти, то има определени възможности, които 224 му предоставя. И те са следните:

Такъв Дл., ответник във висящ процес може да предприеме първо чрез едно волеизявление, насочено до съда искане да бъде привлечен в процеса като главна страна вместо него едно друго лице, което също е претендент на предмета на спора. Един такъв ответник ще го направи, ако му е известно има ли такъв друг претендент.

Това волеизявление ще има двоен ефект – ако бъде възприето от съда ще доведе до прекратяване на делото по отношение на този ответник и ще създаде възможност вместо него да бъде конституиран другият претендент на вземането. Ще се получи едни о заместване на първоначалния ответник с другия претендент. Заместването може да се състои само ако другият претендиращ кредитор желае да бъде конституиран. Затова съдът трябва да уведоми посочения втори евентуален носител на вземането, за да заяви дали ще участва. Ако не заяви изрично участие, процесът няма как да продължи – той няма да бъде конституиран извън волята му. В този случай ответникът освен че желае да бъде прекратен до делото спрямо него, т.к. не оспорва дълга заявява, че иска да изпълни и го прави по посочения от съд начин. Ако става дума за парична сума – той изпълнява чрез съда по посочена банкова сметка. Ако става дума за вещи – се посочва пазач. В този случай съдът с определение ще прекрати делото и ще предаде престацията на ищеца. Нещата ще приключат.

Ако обаче посоченият за втори претендент на спорното право, на права върху обекта на правото, изяви воля да спори и да претендира, че именно той е носител върху парите или вещта, тогава това лице ще бъде конституирано вместо първоначалния ответник. Въпреки че конституирането е станало под формата на привличане, това трето лице обаче, след като се конституира няма да има статута на подпомагаща страна, защото първоначалният Ответникът вече е напуснал делото. Това трето лице ще придобие статута на главна страна по делото. Ефектът на това привличане е именно този. Затова институтът се нарича – ситуацията, която ще се развие оттук нататък – спорът продължава между двамата претенденти. Тази ситуация може да се развие, когато имат конкуриращи, несъвместими помежду им дела. Не може да единият да претендира право на собственост върху недвижим имот, а другият – за строеж, защото са съвместими.

Първоначалният осъдителен иск се трансформира в два други иска (не в един): първоначалният иск вече насочен срещу втория претендент на права върху обекта става положителен установителен, дългът е изпълнен, не може да бъде осъдителен. Съдът вече държи престацията. Няма кой да бъде осъден. Затова първият ОИ се трансформира в ПУ. Самата ситуация на включването на втория претендент го поставя в положението на лице, което не само оспорва, че правото не принадлежи на първия, а самото то твърди, че правото принадлежи нему. Второто лице не само ще отрича претенцията на първото, а самото ще твърди на собствено основание принадлежност на правото. Това основание може да е съвършено различно, може да се базира дори на правоприемство. Втората претенция изключва възможността да е основателна претенцията на първия. ОИ с трансформира в два насрещни положителни УИ, които съдът трябва да разгледа паралелно и да се произнесе с Р по двата.

От правната логика следва е, че Р-та не трябва да си противоречат – само един от исковете може да бъде уважен. Не могат и двата.

При една такава ситуация ответникът се освобождава и от разноските. Това е обяснимо, т.к. не той е причина. Разноските – от този, чиято претенция бъде отречена в спора.

 

Една друга следваща усложнена хипотеза, в която намират приложение тези процесуални институти води до т.нар. институт на главно встъпване – регламентиран е в чл. 225 ГПК. Какво предпоставя възможността да се развие този институт? Отново сме изправени пред един висящ процес по правил осъдителен, и отново върху обекта на спора – вещ или пари или някакви права, които са вещи. Върху тях заявява претенции чуждо на процеса лице. Ответникът, за разлика от предходната хипотеза, посочен за Дл в процеса, който държи вещта или сумата отрича задължението си – той не признава дълга, обратното – той го отрича. Той не желае да се дезинтересира от процеса, а иска чрез процесуалната си позиция да отблъсне претенцията , желае искът да бъде  отхвърлен като неоснователен. В същото време това ТЛ заявява, че не ищецът, а то има права върху престацията, която Дл. държи. Какво да направи това ТЛ. Има три варианта за поведение. Двата са известни вече – такова ТЛ като чуждо на предмет на спора не попада в категорията ТЛ, които биха били обвързани от последиците на процеса. СПН е относителна последица. То може да води самостоятелен исков процес. Такъв претендент може да изчака, да види как ще приключи процесът и в зависимост дали искът е уважен или не, ще си образува самостоятелно дело срещу този, който е спечелил първото дело.

Но може, разбирайки за такъв процес може да се включи по делото. Вместо да чака и да се губи време и пак да е принудено да води дело, може да иска с по-малко усилия да постигне резултат в този процес. Първата възможност е да се включи като подпомагаща страна – палиативна възможност – ефектът ще му даде процесуални възможности да влияе на решението и в крайна сметка ще бъде обвързано от СПН срещу насрещната страна и от доказателственото значение на мотивите, срещу тази, на която ще помага, т.е. на ответника. Ответникът и това ТЛ в този процес са в една и съща правна ситуация срещу претендента. Целта на встъпването – да помогне да се отблъсне претенцията на ищеца и със СПН ще се установи, че правата върху имота не са на ищеца. В отношенията между ТЛ и ответника – може и да не възникне спор – може да имат собствена база на отношения. Ако обаче това ТЛ, което претендира самостоятелните права върху обекта на спора – че той е собственик на парцела. Може да е в конфликт и с ответника, който държи или владее имота. Няма да му е достатъчно само да встъпи и да помага – това няма да му спести следващия процес, дори първия иск да бъде отхвърлен – продължава имотът да бъде в ответника. Затова законът за процесуална икономия и да облекчи правното положение на такъв претендент и да се реши безпротиворечиво тази правна ситуация, да използва института на главното встъпване – да встъпи, но да стане главна страна.

Това трето лице може да направи волеизявление до съда и да предяви два самостоятелни отделни иска срещу всяка страна по първоначалния иск. След конституирането му – главно встъпилото лице ще стане помагач на ответника по главния иск. Особеното е предявяването на двата иска от третото лице. Защо има нужда от тези два иска, какъв е ефектът и видът им? Защо му е на такова ТЛ да предявява иск срещу първоначалния ищец. Нали то ще получи защита като подпомагаща страна на ответника именно по първоначалния иск. Защо е необходимо и какъв е искът, който съгласно чл. 225, ал. 1 то предявява срещу първоначалния ищец. Защо го предявява този иск, какво цели с него? Да се установи правото, което претендира самото ТЛ върху обекта на спора. Едно е то да отрича правото на първоначалния ищец. Друго е да претендира свое право. Така е и при спора между кредитори – претендентът освен отблъскване претенцията на другия, иска да се установи своето право. Общото е обектът. Тези права са различни по своя носител и по ЮФ. Следователно искът, който предявява ТЛ срещу първоначалния ищец е необходим, за да може ТЛ да установи със СПН своето право върху обекта на спора. По първоначалния иск то ще бъде субект на СПН относно спорното право, предмет на първоначалния иск. Един от исковете, които самото ТЛ предявява, насочен към първоначалния ищец, ще постави предмет на спора – неговата собствена претенция, неговото право и по него ще иска да постигне СПН. Какъв ще е  искът по вид. Претенцията е различна. Може ли да бъде този иск осъдителен срещу първоначалния ищец. Няма как да бъде – ние предпоставяме, че първоначалния иск се води, защото вещта е в държание на ответника. ТЛ няма какво да иска да получи, спрямо ищеца по първоначалния иск той търси само установяване на своето претендирано право. Ответникът не следва да предава вещта на първоначалния ищец, но казва, че има права върху тази вещ и моли ищецът по първоначалния иск да бъде обвързан – моето право да бъде потвърдено с положителен установителен иск. Но ответникът-длъжник отрича дълга изцяло, той заявява права или задължения, с които иска престацията, пари или вещи, да си остане в него. Той казва – аз не дължа тази престация никому – не я дължа и на теб. В тази ситуация и това поведение на ответника за ТЛ се явява необходимо да насочи иск и срещу него и да каже мое е правото върху обекта, но освен че имам права, от теб искам и да ми дадеш престацията – да те осъдя да ми дадеш вещта, или да ми платиш парите. Ако искаше да го направиш, щеше да вложиш престацията по сметка на съда. Главно встъпилото лице предявява едновременно положителен УИ към първоначалния ищец и осъдителен – към първоначалния ответник. Към ответника искът е осъдителен, т.е. в основанието на този ОИ има и елементи, в които се твърди, че престацията е за предаване на владението, а не само да се установи съществуващо право. Ето защо в тази ситуация съдът е изправен пред усложнена процесуална обстановка, в която е длъжен да провери дали ТЛ заявява такива несъвместими с първоначалните претенции върху предмета на спора, ако е така да го конституира като главно встъпило лице и да приеме за разглеждане неговите два иска, които да разгледа кумулативно., Съдът ще разгледа кумулативно три иска – първоначалния заедно с двата на главно встъпилия. Имаме трима субекти. По първоначалния иск имаме ищец и ответник, а главно встъпилия се явява подпомагаща страна на ответника. По двата иска, които предявява главно встъпилия той е ищец и има двама ответника. Т.к. по двата иска има общи елементи, първоначалните страни ще бъдат другари. При субективното съединяване на искове имаме няколко предявени самостоятелни иска – в случая от главно встъпилия. Т.к. няма покриване в предмета на делата – те не са тъждествени – към ответника има и претенция за предаване, тези другари са обикновени другари. Не са тъждествени делата. Оттук насетне – като се изясни колко са исковете и какъв е предметът и кой от лицата какво качество има, става ясно, как би следвало да се развиват процесуалните действия на съда и с какви решения следва да се произнесе.

При тази усложнена материалноправна ситуация – по трите иска съдът трябва да постанови решения, които взаимно не си противоречат. Това зависи от установяването на претендираните по всекли от исковете права. Ако първоначалният иск бъде уважен, защото съдът приема, че права има първоначалния ищец, вторите два иска трябва да бъдат отхвърлени. Исковете на главно встъпилото лице и двата иска трябва да бъдат отхвърлени. Означава, че ТЛ няма права върху имота – а то ги няма и спрямо първоначалния ищец и спрямо ответника. Но ако се установи, че ищецът по първоначалния иск не притежава твърдяното право върху обекта, тогава има възможност права върху обекта да има главно встъпилият. Ако се докаже, че правото върху обекта принадлежи на ТЛ, то трябва да бъде уважен положителният УИ, защото неговият предмет се изчерпва с установяване на правото, твърдяно от главно встъпилия. Доколкото обаче цял,ата тази ситуация крие възможността ответникът по първоначалния иск (ответник по осъдителния  иск на главно встъпилия) да предяви самостоятелни възражения – например, че му е учредено право на строеж – вещноправно възражение , че не се дължи предаването. Или може да направи прихващане със свой дълг. Следователно ако се признае, че обектът на спора, на престацията, обект на иска на главно встъпилия, това право ще бъде установено, че съществува единствено и задължително само по положителния УИ. Ако ответникът по ОИ предяви собствени възражения за задържане, този ОИ може да бъде отхвърлен. Трето възможно развитие на ситуацията – ако бъде отхвърлен първоначалния иск, може да се стигне до уважаване на двата иска, предявени от встъпилия – установява се правото на главно встъпилото лице и нива осъден ответникът. Четвърти вариант – може да се окаже, не само че първоначалният ищец няма права, но и че главно встъпилият няма права – задължава съда, да отхвърли и трите иска. Вещта продължава да бъде у първоначалния ответник, пък ако се появи някой друг на хоризонта, да си води дела. Но не може четвърт да си каже аз ще встъпя главно. Така или иначе три съединени иска е доста прекалено и в типичната законово предвидена възможност. Затова има едно ограничение за сроковете. Тези усложнения законът ги ограничава във времето. Срокът в 224 ГПК е съдебното дирене в първата инстанция. Ал. 2 на 225. Иначе процесът доста ще се забави, защото съвместно разглеждането на исковете ще доведе до изчакване.

 

Въпрос 62.

Обективно съединяване на искове – понятие и видове

Институтът на обективно съединяване на искове  – глава 15 – чл. 210, 213 (това са основните текстове, а проявление има с оглед цялостното развитие на процеса) ГПК.

Обективното съединяване за общо разглеждане в рамките на едно висящо производство на няколко иска с различен предмет между едни и същи главни страни. Т.е. по правило страните са същите – ищец и ответник – са едни и същи, но помежду им се решават няколко спора с различен предмет. Оттам и видът на термина – обективно съединяване. Исковете са еднакви по страни, но различни по предмет. В една от хипотезите на ОС на обратния иск имаме отклонение от тъждеството на страните, защото това е иск на подпомаганата към подпомагащата страна, а не към другата главна страна. Но и това е форма на ОС.

Кое е основанието за регламентацията на ОС? Цели. Първо, нуждата от процесуална икономия – за да може да се изчерпи в едно производство между две лица, всичко спорно между тях, за да бъдат облекчени. Но често различните предмети на различните дела между същите страни разкриват и общи моменти. Съвместното разглеждане на тези два отделни предмети би трябвало да доведе до безпротиворечиво произнасяне по общите елементи. Както при другарството необходимо е безпротиворечиво съединяване, за да допусне законът обективно съединяване. За разлика от Д, при ОС никога не можем да имаме тъждество в съединените искове – пълна идентичност. Щом са две насрещните страни, ако имаме идентичност, спорът ще е един. Може да има връзка, но не идентичност. Затова никога ОС не е задължително, както имаме хипотези на задължително Д. ОС винаги е една възможност. Нещо повече, съгласно чл. 210, ал. 2 съдът дискреционно може да раздели обективно съединени дела или да не допусне обективно съединяване и поради причината, че това може да го затрудни. При другарството съдът не може да раздели дела между другари, колкото и да го затрудняват. Ако съдът откаже съединяването, неговото определение подлежи на обжалване с частна жалба при Д. Обратното важи при ОС. То никога не е задължително и съдът може по усмотрение за трудност да не го допусне. Следователно нито едно определение на съда, което отказва да съедини обективно две дела, не може да подлежи на обжалване. Следователно ОС е само една процесуална възможност за общо разглеждане на дела с няколко предмети между същите дела, но никога не може да бъде процесуално наложително.

Условия за допустимост. Те се сочат в чл. 210 – еднаквата подведомственост. Това не е изрично указано в текста, но то се извежда пред скоба. Следващото изискване е за еднаква подсъдност, за да изискваме такава, трябва да сме приели, че делата са подведомствени на съда. Доколкото конституцията го предвижда – подведомствеността по правило е налице. Ако обаче се стигне до хипотеза, при която между едни и същи лица имаме две спора с различен предмет, за единия от които има арбитражна клауза или договор, а за другия няма, ответникът може винаги да направи отвод за недопустимост и да се стигне до разделяне на делата. Подведомствеността е условие за да има ОС.

Другото условие е подсъдност. Тя, в нейните две разновидности – родова и местна ни предлага различен подход за спазване на условието. Доколкото Р подсъдност е абсолютна процесуална предпоставка, трябва да имаме еднаква такава, защото иначе институтът на ОС трябва да се възприема като заобикаляне на абсолютно изискване на закона.

В закона обаче има едно правило, което ни дава възможност да направим различни изводи в зависимост от това чия е родовата подсъдност по първия (главния) иск и на кого принадлежи РП по втория – съединения. Ако между предметите на съединените дела има връзка, общи елементи и първият е подсъден родово на окръжния – по-висш по степен, то пред него може да се съедини и такъв, който е подсъден на районния. Самият закон съдържа примери в това отношение. Например – в особеното исково производство за установяване на произход, в който искът за установяване на произход се съединява с иск за издръжка. Обратното обаче не е допустимо. Ако обуславящият иск – е родово подсъден на районен съд, не може с него да бъде съединен иск, родово посъден на окръжния. Изключения от това правило в съдебната  практика е при исковете за трудови спорове – когато искът за отмяна на уволнение е бил подсъден на районен съд, а исковете за обезщетение при отмяна, ако надвишат законовата сума – окръжен съд, но връзката им – дава възможност – на районен. Но откакто всички искове за защита срещу уволнение са подсъдни на районен съд, отпада въпросът за това изключение, няма да има различна подсъдност.

Ако има връзка между предмета на делата, допустимо е съединяването ако второто е подсъдно на районния, но не и обратното.

При местната Подсъдност нещата стоят талка: връзката между делата преодолява местната подсъдност на съединения (втория) иск – има ли връзка, може да се преодолее МП на втория. Но ако имаме – ищецът, който съединява няколко иска срещу един и същи ответник и между претенциите му няма връзка, счита се че той заобикаля изискванията на закона, избирайки си изгодна МП. Не може да го направи, защото между исковете няма правна връзка. НО дали не може да се стигне до съвместното им разглеждане – може ако не възрази – МП е относителна и ответникът не възрази, в отговора по исковата молба ще се разгледат съвместно. Но ако едната от подсъдностите е свързана с подсъдност по местонахождението на недвижим имот и е абсолютна предпоставка – няма да може. Зависи има ли връзка между исковете, има ли разлика в значението на местните подсъдности – абсолютна или относителна предпоставка; има ли отвод, ако е относителна предпоставка, за да преценим. Ако добавим , че съдът, въпреки наличието на условията може да ги раздели, дори и процесуалните условия да са налице. Обективното съединяване е резултат, зависещ от комплекс от условия и никога не може да бъде наложен.

Следващото условие за допустимост – чл. 210, ал. 1 ГПК. Еднакъв съдопроизводствен ред – разбира се в смисъл на приложимост на общия исков процес или на някое от особените искови производства. Правилото е, че трябва да са подсъдни по един и същи такъв, Изключенията от това правило – когато има връзка между предметите на делата и първото, обуславящото подлежи на разглеждане по особен съдопроизводствен ред, а второто, зависимото – по общия съдопроизводствен ред, съединяването се допуска – който може повече, може и по-малко. Няма да го затрудни. Обратното обаче не е допустимо. Например делбата, която е подсъдна на районен съд. Особено исково производство е. Ако в нейните рамки възникне спор, например за оспорване на произход, делбеният съд не може да го разреши, защото не е родово подсъден и е по друг съдопроизводствен ред, който е особен. Но в обратната хипотеза е възможно. Във втората фаза на делбеното производство  облигационните отношения се разглеждат по общия ред сами по себе си.

Видове ОС. Според инициативата за ОС, то може да бъде по почин на ищеца, по воля на ответника и както е при другарството – по инициатива на съда – чл. 213 позволява на съда, ако между едни и същи ищец и ответник в една и съща фаза пред него са висящи повече от едно дела, да ги съедини. Инициативата – на всяка от страните и на съда.

Според момента, в който се отправя искането за съединяване – начално ОС (в обща искова молба се съединяват няколко иска срещу същия ответник; първоначалното ОС е винаги по почин на ищеца) и последващо ОС (може да е по почин както на ищеца, така и на ответника, така и на съда; то във всички случаи обхваща възможностите за съединяване на ответника и на съда; но когато става дума за ищеца – той също може да предизвика възможно последващо ОС. Но тук последващото ОС винаги е форма на изменение на иска, и трябва да отговаря на допълнителни условия като такава форма – вж. института на изменение на иска. Последващото ОС е допустимо в сравнително кратки преклузивни срокове, за да не се затруднява производството по различните дела).

Най-важният вид – последният критерий с практическо значение за видовете ОС е според връзката между предметите на делата – според него има три вида ОС:

  • Кумулативно;
  • Евентуално
  • Алтернативно

Видът на съединяването зависи както от волята на ищеца по съединения иска, така и от съотношението между материалните ПО, предмет на съединените искове и защитата, която се търси чрез тях. Ако трябва да обобщим критерий е съотношението, съвместимостта или липсата ѝ по отношение на защитата, която се търси с исковете. Когато ищецът иска и може да получи благоприятно решение, защита по всички съединени искове, съединяването е кумулативно – когато се наслагва, кумулира се защитата – налице е когато този, който търси защита, твърди, че може да получи благоприятен резултат от тях. Това го наблюдаваме при няколко възможни хипотези на връзка на предмета. Възможно е между предметите на съединените дела да няма никаква друга връзка, освен страните. Едното ПО може да съществува, другото може да не съществува – не се влияят, едното не обуславя другото. Липсва каквато и да е връзка между предметите. Няма никакво съмнение, че защитата може да се дава независимо една от друга – няма пречка ищецът да съедини тези дела и да иска от съда произнасяне по всяко от съединените дела – иска от съда кумулативно да разреши тези независими негови претенции.;

Но може между делата да има някаква връзка – нещо общо между ЮФ. Насрещните страни по наемно ПО може да имат насрещни претенции. Те не зависят едно от друго, те зависят от общия ЮФ. Тази зависимост позволява всеки да търси защита кумулативно по всички тези искове и да ги съединява. Дали ще уважи или отхвърли исковете, зависи от собственото основание.

Още една хипотеза, при която ищецът може да търси едновременно защита по няколко иска е тогава, когато имаме т./нар. положителна връзка на преюдициалност – положителна връзка – едното обуславя другото. Ако не съществува едното, другото не може да съществува. Но ако съществува първото, може да съществува и обусловеното – т.нар. положителна връзка между предметите на съединените искове. Например когато се води иск за разваляне поради неизпълнение на договор. Ако това право съществува и ефектът бъде постигнат. Ако предявим иск за унищожаване на такъв договор или иск за нищожност на договора, то ако това право съществува, което е предмет на този иск, респ. е предявено за разглеждане от това обуславящо може да бъдат претендирани производните, вторични права, които биха настъпили от уважаване на първия. Ако се уважи иска за разваляне на договора – право да се иска връщане на даденото или да се претендират вреди. Няма пречка да ги съединим, защото се твърди, че може да се получи защита кумулативно по тях. Ако съдът отхвърли първото, означава, че няма второ. Връзката е положителна връзка на зависимост. Във всички тези хипотези теорията и съдебната практика приемат, че ищецът може да съедини едновременно за общо разглеждане.

Няма пречка кумулативно съединените искове да имат различни ищци –ищецът по единия да е ответник по втория. Всяка от страните може да твърди и да иска в процеса да се произнесе съдът по всички съединени искове. Когато твърденията позволяват да е съвместимо постановяване на благоприятни решения на искащия защита – съединяването е кумулативно – постановява се решение по всички съединени искове.

При такова кумулативно съединяване, по силата на диспозитивното начало и с оглед интереса, заинтересуваната страна може да обжалва което и да е решение по тези искове. И обжалването на Р-то няма да се отрази на останалите. Ще важи както при обикновеното другарство, в необжалваната част Р-то ще е влязло в сила. Има обособяване на резултата – след като има СР, то има самостоятелен живот. Всички може да се обжалват, но не е наложително.

В предходното законодателство е било отразено разбирането, че при такова съединяване с положителна връзка на обусловеност, обжалването по обуславящото ще се отрази на Р-то по обусловената. Но при действащата уредба, колкото и да се критикува, сочи на такава обособеност. По силата на диспозитивното начало не се разпространява обжалването, когато  не е за всички.

Евентуално съединяване – евентуалност би имало, когато този, който е предявил втория иск обуславя защитата, която търси с него от невъзможността да получи защита по главния. Оттам и термина – евентуалност. Не търся едновременно защита по всички предявени искове, а по първия. Само ако не може да получа такъв, то тогава поне – разгледайте и уважете евентуалната ми претенция. Кога е налице такава зависимост между предметите на делата? Това зависи от този тип връзка между предметите на съединените искове, който позволява и налага и евентуалност на търсената защита. Не можем да търсим и получим защита едновременно по съединените искове. Типичен пример – хипотезите на конкуренция на основания за едно притезание. Не може да се претендира право на собственост на няколко правопораждащи основания. Не може да се иска от съда едновременно да реши двете претенции. Моля първо да се уважи искът ми за собственост и ако бъде отхвърлен, тогава да уважи втория. Има изключване на възможностите за защита. Така се твърди, че по този начин стои въпросът за договорната и деликтната отговорност – или по едната или по другата. Между предметите на тези съединени искове се крие връзка, която изключва едновременната защита, защото има конкуренция.

При т.нар. отрицателна връзка на преюдициалност – също разкрива в защитата следното: мога да търся защита и ако я получа при първото, главно предявено отношение, то тогава не мога да получа по второто. Например при насрещните искове, когато имаме предявен ревандикационен иск, а ответникът по него предявява чрез насрещен иск претенцията си за подобрения. Последният иск не може да е съчетае иначе освен като евентуална защита. Когато бъде предявен ревандикационният иск ответникът иска, защитавайки се срещу иска, да получи защита по него – да бъде отхвърлен. Само ако претенцията за собственост и предаване на владението бъде установено, ако искът бъде уважен, само тогава, ответникът има право да иска подобрения. Преюдициален характер има съществуването на правото на собственост с оглед правото на подобрения. Ние разглеждаме връзката на евентуалност, от гл. т. на втория, съединения иск. Евентуална е защитата, когато имаме два иска, съединени така, че невъзможността да се получи защита по първия, обуславя желанието да се получи защита по втория. Може да се получи или по първия или по втория, ако такава не е получена по първия.

Важно е съдът да прецени какво е съединяването, защото от това зависи неговото процесуално поведение. При евентуалното съединяване, като вид ОС, съдът трябва да осъществява паралелно действия и по двата иска, да извършва действия паралелно. В рамките на висящото производство трябва да е наясно как ще се произнесе и по двата. Но ако даде защита по главния, по първия иск, за ищеца по евентуалния иск, Р по евентуалния иск няма да произнесе. Р по евентуалния иск се дължи само когато ищецът по този иск не е получил защита по първоначалния. Ако ищецът по главния е и ищец по евентуалния, ищецът е един и същи по двата – претендира собственост на две основание, в състояние на евентуалност. Ако съдът разгледа и уважи първоначалния, главния иск и признае, че има право на собственост, въз основа на сделка, той няма да се произнесе за правото на собственост въз основа на давност, но ще е събрал всички факти за това, само няма да произнесе решение. Ако се произнесе, че не признава правото на собственост въз основа на сделка, тогава е длъжен да произнесе и решение по евентуалния.

При евентуалното съединяване – и при обжалването – чл. 271, ал. 2 ГПК – при касационната фаза на обжалване се прилага. Тя ни казва: потвърждава казаното, че има произнасяне само с оглед защитата по главния; когато се отменя решението по главния иск, това възстановява висящността и при евентуалния. При кумулативното съединяване всяко решение се атакува само по себе си. При евентуалното – не винаги има решение по евентуалния. При атакуване на решението по главния иск – това възстановява висящността и по евентуалния иск. Кой ще се произнася по евентуалния иск във въззивната инстанция – това ще е въззивния съд, защото искът е бил разгледан.

Третата форма – алтернативно съединяване  – доближава се към евентуалното – не може ищецът да търси защита едновременно. Той търси такава или на първото или на следващото. Но не поставя на съда условие как да бъде поредността. Той казва – безразлично ми е ,но уважете една от двете претенции. Например при конкуренция на основания, притезания. В случая ако при такава конкуренция дадем на съда правото да избира излизаме извън диспозитивното начало и сме изправени пред неопределен петитум, предмет. Съдът може да прави извод само когато имаме алтернативни задължения с право на избор, но когато принадлежи на другата страна, някой друг е трябвало да посочи коя и каква престация. Последиците са както при евентуалното съединяване – съдът разглежда паралелно съединените искове, но се произнася с Р по алтернативно съединения само ако не е дал защита по главния.

 Инцидентен установителен иск. Обратен иск

Има три специфични форми на ОСИ, извън общите случаи, в които един ищец срещу същия ответник може да съедини няколко претенции.

В чл. 211 ГПК – възможност да се предяви инцидентен установителен иск (ИУИ) – да се установи със сила на пресъдено нещо съществуването или несъществуването на едно преюдициално материално ПО, което обуславя изхода на делото по първоначалния иск. Предявяването на ИУИ е форма за последващо обективно съединяване на искове. Трябва да е налице вече висящ процес с друг спорен предмет между две лица. Преюдициално означава обуславящо. Ако в основанието на един иск се съдържа друго материално ПО, от съществуването или несъществуването на което се извежда спорното ПО, то то има преюдициален характер за изхода на главния спор. Ясно е, че неизбежно съдът, когато решава такъв спор в мотивите си трябва да прецени всички елементи от основанието на иска. Независимо дали ще предявяваме ИУИ в мотивите ще се съдържат констатациите на съда относно преюдициалното ПО.

Защо тогава е нужен ИУИ. Този институт е даден за пример при очертаване на обективните предели на СПН на Р. Институтът на ИУИ  е едно от доказателствата, че мотивите на Р не пораждат СПН. Оттук – изводът: за да може д а има СПН за едно ПО, което е преюдициално за друго право, то трябва да бъде установено по всички правила чрез иск и СПН. За преюдициалното ПО трябва да се предяви самостоятелен иск, в който именно то да е предмет на делото. Това е позитивноправен въпрос у нас. Има законодателства, по които преюдициалните ПО, установени в мотивите, се ползват с тази окончателност, с която се ползва и самото решение – ефект на преюдициалност. По нашия закон, взето разрешението от немския правен кръг, този въпрос стои така.

Ако страните по първоначалното дело искат СПН да засегне и преюдициалната правна връзка между тях, те трябва да предявят иск, в който преюдициалното ПО да е негов предмет.

Формата е ИУИ. Законът в 212 очертава параметрите му. Както всеки иск, независимо, че ИУИ е последващо ОС, трябва да са спазени всички процесуални предпоставки за допустимостта му. Общите – както сме ги разглеждали. Правен интерес и процесуална легитимация са най-важните. ИУИ може да е допустим само когато между страните пои първоначалното дело има спор и относно преюдициалното ПО. Само тогава може в рамките на висящото дело да се предяви ИУИ. Няма ли спор по преюдициалния въпрос, ИУИ е недопустим.

Още повече, че в този случай в мотивите ще се съдържат констатациите.

ИУИ е процесуална възможност (не е задължителен елемент) и може да се предяви само при наличие на спор.

Легитимираните страни – двете насрещни главни страни по първоначалното дело. Видно от значението на преюдициалното ПО, видът на иска не може да бъде друг освен установителен. Това е и логически изведено от значението на преюдициалното ПО – трябва да се установи със СПН съществува ли или не.

Кой може да предяви този иск? Тук няма предопределеност на ролите. Зависи от инициативата. Но всяка от спорещите може да предяви УИ, който ще се различава само дали е положителен или отрицателен. Най-често ищецът по първоначалния иск ще предявява положителен УИ. Но инициатор може да е ответникът по първоначалния, който ще предяви отрицателен УИ за несъществуването на преюдициалното ПО, защото това е в негов интерес. Отрече ли се то, това означава несъществуване и на предмета. Напр. иск за обезщетение за вреди, собственикът на имота – може да предяви ИУИ, че притежава увреденото имущество, за да обоснове правото си на обезщетение. В същото време ответникът може да предяви отрицателен ИУИ, за да установи, че не това е носителят на правото. Той може да отрича и това, че дължи вреди, но може да се отрича и преюдициалното ПО – собствеността.

Т.к. всяко ПО, когато е оспорено, може да бъде предмет на съдебен спор и на исков процес, ясно е, че винаги може да се води отделно самостоятелно исково производство, имащо за предмет преюдициалното ПО. Затова ИУИ за да не затормозява производството по главния, е ограничено с кратък преклузивен срок. Поради въведената едностранна размяна на книжа в ГПК, срокът за предявяване на ИУИ е различен за ищеца и ответника. Всеки може да предяви такъв в първия процесуален възможен момент от развитието на процесуалното ПО. За ответника това е срокът за отговор на исковата молба. За ищеца – първото по делото заседание. Поначало ако се пропусне този срок остава възможността самостоятелен процес да се води за преюдициалното ПО. Ако такъв самостоятелен иск бъде предявен, предявеният трябва да спре. Винаги когато има обуславящ процес, той трябва да приключи, за да може да повлияе. Може д а се води самостоятелен процес, ако бъдат пропуснати сроковете за ИУИ.

Видът на това обективно съединяване – с оглед връзката между предметите – е кумулативно – волята на страните  е съдът д ас е произнесе с решение, както по главния, така и по ИУИ. И защото връзката е от вида на положителната – ако съществува А, то може би да съществува и обусловеното.

Форма на предявяване на иска. Ако се прави от ответника, то трябва да е писмена формата. Всичко, което се извършва извън съд заседание, тр да е в писмена форма. Понеже искът е между страните като вид ОСИ, ако ищецът предяви такъв иск в първото заседание, може да стане и устно – протоколът ще докаже действието и може да облекчи писмената форма. Но иначе се дължат такси и по двата иска.

Обективното съединяване – съдът ще извърши паралелно разглеждане по двете съединени дела и се произнася с два диспозитива, макар, че ще са съдържание на един документ като форма. Поради преюдициалния характер на предмета на ИУИ, нерядко се случва съдът да се произнесе в мотивите към първоначалния. И се е приемало, че всъщност имаме диспозитив, само че той се съдържа в мотивите. Това е практически удобно разрешение, защото ако не приемем това, означава, че съдът не се е произнесъл по обективно съединения иск, то би трябвало да се търси допълване на решението, а след срока за това – да се води отделен иск. Това са подходите, т.к. няма официална задължителна практика. Те се следват в практиката.

От момента на постановяване на Р, т.к. съединяването е кумулативно, възможността за атакуване на решенията съществува самостоятелно. И двете Решения пораждат процесуалните последици, типични за решенията. Ясно е,ч е при ИУИ правната последица ще бъде само СПН. Това е основната цел на този иск.

 

Следващото ОСИ е обратният иск по чл. 219, ал. 3 ГПК. Регламентиран с възможността да се предяви като форма на последващо ОСИ, такъв, който да има за предмет едно ПО, претендирано между подпомагана и подпомагаща страна, съществуването на което зависи от изхода на делото по първоначалния, наречен още главен, иск. Тук имаме една особеност на страните и това е изключение от правилото, че при ОСИ страните са едни и същи, предметите са различни. При обратния иск едната от страните по него не е страна по главния, защото това е подпомагащата страна. Тя не е главна страна по първоначалния иск. ОИ е една дадена в аванс възможност да се постигне процесуална защита под условие, в зависимост от изхода по главния. Ако не беше възможен ОИ, в зависимост от изхода на главния иск, в бъдеще би могло да се води самостоятелен, който би имал за предмет обикновено регресното притезание на една от главните страни по първоначалния иск, спрямо третото лице, независимо дали последното се е включило в процеса като подпомагаща страна. Т.к. това е най-честият случай за предявяване на обратни искове – ОИ облекчава защитата, която се търси чрез него. В ситуацията на главни и акцесорни задължения.

Ако кредиторът предявява иска си срещу поръчителя, защото от него може да реализира по-лесно правото, няма пречка в такъв процес да си останат единствено страни кредитора и поръчителя и поръчителят да бъде осъден и да плати. От този момент за нещо ще възникне регресно притезание срещу главния Дл и може да си води осъдителен иск срещу Дл. Възможно е поръчителят преди да бъде осъден да иска привличане на главния Дл като подпомагаща страна. В последния случай поръчителят може да го обвърже със СПН спрямо кредитора и с доказателствената сила на мотивите, която съдържа компонентите на взаимните отношения, и която ще го облекчи да си води след това регресния иск. Обратния иск е изнесена в аванс благоприятна възможност за защита. Не само може да привлече главния ДЛ, но може да предяви регресния си иск под условие – да го включи за общо разглеждане с първоначалния – да осъди Дл. по д условие, че поръчителят бъде осъден. ОИ е форма на евентуално ОСИ. Имаме ли в самото задание, че се търси под условие, че не се получи нещо друго, имаме евентуалност. Поръчителят най-напред иска да отблъсне претенцията на кредитора. Може поръчителят да не оспорва, но процесуалната му роля е на оспорващ и с оглед на регресното притезание интересът му по главни я иск е да бъде отхвърлен. Тогава няма да има нужда съдът да се произнася по обратния иск. Вж. чл. 271. Ако получи поръчителят отхвърляне на претенцията, обратния иск няма да приключи с решение.

Дали съдът ще уважи ОИ, зависи от други ЮФ. Ако бъде осъден по регресния иск, предявен като обратен, това осъждане ще бъде под условие, защото предявяването на такъв обратен иск е изключение от правилото за допустимост за осъдителна защита. За да е допустим осъдителен иск – трябва да има изискуемо и възникнало притезателно право. Ако не е изискуемо , искът не е допустим, но когато се предявява като обратен има изключение от изискването за допустимост. Поръчителят сам твърди, че регресното му право ще възникне само ако той бъде осъден да плати и ако плати в бъдеще – само тогава ще възникне. Затова обратният иск е една антиципирана защита чрез осъждане под условие. Последното е вътрешнопроцесуално и затова законът го допуска, за да облекчи защитата на регресното притезание.

По отношение на формата – винаги е писмена.

По отношение на сроковете – отново различни за ищец и ответник, но свързани с момента на конституиране на подпомагащата страна. За да бъде ответник по ОИ, трябва вече да е придобила това качество. Тя е единственият възможен ответник по обратния иск. Съвпадат моментите с придобиване на това качество. Но законът свързва крайния срок със сроковете за една от формите на участие на подпомагащата страна – привличането. Най-често интересът е именно в тази посока. След като ОИ обезпечава регресното притезание, интересът е главната страна да поиска привличане и да предяви ОИ. Но това не означава, че ОИ не може да се предяви срещу встъпило лице. Условията за допустимост при встъпване и привличане са еднакви – интересът е един и същ. Ако приемем, че в първото по делото заседание подпомагащата страна избърза и встъпи, това няма пречка в този срок ищецът да си предяви обратен иск. При една евикция, ако искът е предявен от самия купувач, който твърди, че е получил валидно, няма пречка той да предяви иск срещу продавача, който би конституиран като негова подпомагаща страна. ОИ е иск е свързан със срока за привличане, но ответник по него може да бъде встъпилото лице, ако е спазен срокът за привличане. Ищец по обратния иск може да бъде не само ответникът по първоначалния, а и ищецът по първоначалния иск – зависи какъв е предметът по първоначалния иск.

Става дума за паралелно разглеждане на двата иска, но произнасянето с Р по ОИ зависи от изхода на делото по главния.

 Насрещен иск. Възражение за прихващане

Третата форма е насрещен иск. Също форма на последващо обективно съединяване – чл. 211 ГПК. Насрещният иск е иск, който има за ищец ответника по първоначалния и за ответник – ищеца по първоначалния. Тази форма на последващо ОСИ, за да е допустима., трябва да са налице определени условия – между предметите на исковете да има връзка. Тя може да не е само правна – да има някакъв общ елемент от предметите на двете дела (страните по наемно ПО с насрещни претенции). Може връзката да бъде и житейска. Най-честият пример – насрещни претенции при инцидент, от който има пострадали и всеки един от тях може срещу причинителя на инцидента или другия пострадал претенция за обезщетение. Връзката е инцидентът като фактическо състояние. Това е тълкуване на практиката на изискването да има връзка.

Други изисквания за допустимостта на НИ са свързани с еднаква подведомственост и еднаква родова подсъдност. Връзката между делата е по-силният момент, който преодолява местната подсъдност, ако тя е различна. Щом има връзка между предметите на двата иска, съединяването ще е допустимо, ако са родово подсъдни на един и същ съд.

Искът се прави с писмена искова молба и крайният му срок е отново срокът за отговор. Всички останали правила за предявяването му са общите правила за предявяване на иска. Съединяването в зависимост от характера на връзката между него и първоначалния може да доведе както до кумулативност, така и до евентуалност на съединяването. Може да съществуват едното и другото, независимо едно от друго. В случаите, в които един ревандикационен иск бъде предявен и ответникът заяви претенции за подобрения, може да го направи с НИ, съединен с ревандикационния, като съединяването е евентуално, защото решение за подобренията ще има само ако бъде уважен ревандикационния иск. Ако бъде отхвърлен няма да има нужда да с е търси решение за подобрения.

Трябва да се прави разлика между инцидентен УИ и насрещен иск. Насрещният – само когато няма за предмет преюдициално ПО. Ако между  ПО-то, предмет на главния иск и предмета на иска, който ответникът заявява като насрещен, съществува връзка на преюдициалност, като обуславящо е правото, заявено от ответника, то съдът трябва да кажа, че това не е насрещен иск, а е ИУИ.

Когато говорим за връзка между предметите на първоначалния и насрещния иск, връзката не трябва да е на преюдициалност, освен ако обуславящо е ПО по главния иск. Тогава искът (НИ) на ответникът може да бъде предявен по обусловеното ПО.

 

Възражение за прихващане

Според чл. 211 ГПК може НИ да бъде предявен и когато става дума за еднородни престации за заместими вещи – може да стане прихващане. В тази връзка може да се постави въпросът вместо да предявява НИ, това насрещно право ответникът да заяви чрез възражение за прихващане (ВП). Възможно е ефектът да бъде постигнат чрез възражение, насочено към съда. С него се упражнява едно процесуално право да бъде отхвърлен искът. То е допустимо когато ответникът твърди, че е притежавал насрещно вземане, което е било компенсируемо със вземането на ищеца и в резултат на това той е извършил материалното прихващане и е настъпил МП-ефект. Това действие е насочено към съда и съдържа твърдени за последиците от направено МП-прихващане, което съдът трябва да провери и зачете по делото.

Според господстващото мнение се приема, че процесуалното възражение може да се предяви и с неликвидно вземане, когато е спорно, защото в процеса със СПН спорът ще бъде разрешен.

ВП има защитно действие, за разлика от НИ то не цели да получи самостоятелна защита по насрещното право, а да обезпечи отхвърлянето на иска. То е отбранително средство. Ако размерът на двете насрещни вземания е еднакъв, то искът, въз основа на ВП ще бъде отхвърлен. Но ако насрещното вземане на ответника е по-голямо, ВП ще доведе до отхвърляне на иска, но няма да бъде повод за самостоятелна защита за оставащата част на вземането на ответника. Изпълнителна сила – не може да има по оставащата част от вземането и за нея ще трябва да се води друг процес, за да може да се реализира. Що се отнася обаче до ефекта на СПН, чл. 298, ал. 4 ГПК – произнасянето на съда по ВП в мотивите има СПН. Следователно и с ВП насрещното вземане на ответника, компенсационното му право ще бъдат установени със СПН. Практиката и теорията се разминават по следващия пункт – коя част от насрещното вземане ще бъде установена със СПН – компенсираната или цялото насрещно вземане. По-издържана е втората теза, защото правото е единно, и не може да бъде делимо, така че СПН да се отнася само до частта, за която е настъпил ефектът на компенсацията. Но ИП не може да се формира по възражението за прихващане.

Въпросът с ВП стои от гледна точка на това след като е възможно защитно средство, което донякъде дава защитата на НИ, кога ответникът би могъл да предяви НИ и кога – ВП. Доколкото чрез НИ се търси самостоятелна защита, включително чрез изпълнителна сила, то ответникът ще предяви НИ, когато вземането му е по-голямо от вземането по първоначалния иск. ВП няма да му е достатъчно. Дори да приемем, че СПН ще обхване цялото вземане. НИ обаче няма да е необходим и ще доведе до спестяване на таксите по него, ако вземането на ответника е по-малко или равно на насрещното. Погасителният ефект и отхвърлянето на иска ще стане и чрез ВП. Възражението за прихващане ще се предяви и когато насрещното вземане, което е по-голямо от първоначалното, води до родова неподсъдност на подсъдността по първоначалния иск. Ако първоначалният е подсъден на районен, а НИ – на окръжен – не може чрез НИ. Ответникът няма как да предяви НИ, ако е различна родовата подсъдност. Или ще трябва да води отделно дело или ще трябва да предяви ВП. За разликата ще води отделен процес, но тогава за нея ще плаща по-малко.

ГПК от 2008 г. уеднакви крайните срокове – ВП трябва да бъде предявено също в срока за отговор, доколкото е възражение за защита по същество. Трудно ще има извинимо бездействие. Срокът за НИ и ВП е един и същ. Не можем вече да кажем, че ако ответникът пропусне НИ, ще остане защитата чрез възражение. Единственото изключение –само при търговски спорове – прилага се особеният съдопроизводствен ред – чл. 371 ТЗ. Не може да се прави разширително тълкуване.

При ВП – може да се предприеме и като евентуално действие за защита. Например ответникът казва – аз твърдя, че е нищожен ЮФ, от който се извежда претенцията на ищеца, но ако се приеме, че е породен дългът, моля да уважите ВП с друго мое насрещно вземане – евентуално. Имаме евентуалност на защитата чрез възражение – съдът трябва да спази последователността, която му сочи ответникът. Иначе решението е атакуемо – би подлежало на обжалване.

Възможност с ВП едновременно да се упражни самото компенсационно право. Самото потестативно право на прихващане. Законът не изключва възможността за едновременност на материалното възражение за прихващане срещу ищеца и процесуалното ВП към съда. Топва ще е възможно в момента, в който се твърди,ч е настъпил моментът за компенсируемост и да доведе както до погасяване на насрещните права така и до отхвърляне на съответната част на предявения срещу ответника иск.

 

Въпрос 63.

Същност, предмет и обсег на доказването

Доказване

Част 2; Глава 14, чл. 153 – 209 ГПК – основните текстове.

Чрез процеса на доказването се преценява истинността на изложените от страните фактически твърдения и се установява истината относно релевантните за спорното право ЮФ. Чрез този процес на доказване може от фактическия извод за установените факти, да се направи правният извод. Най-често юридическите релевантни за спора факти са се осъществили в минал момент – свързани са или с пораждане на правото, или с моменти от неговото развитие или с прекратяването му. Рядко е възможно определени релевантни факти да се осъществят в момента на делото – напр. материалното изявление за прихващане, което се прави в момента на делото, което се съчетава и с възражението за прихващане. Такъв релевантен факт би бил и прехвърлянето на спорното право, ако то стане с изявление на съда и няма нужда от друга форма. Но най-често са факти от миналото. Верността на фактическите твърдения е дейност, при която се извлича информацията, отражението, оставената следа при осъществяването на факта върху определен носител на тази информация, който е годен ада бъде пренесен във времето. Доказването е извличане на информация, на информационен сигнал, който е отражение на факта, върху такъв носител, който може да бъде пренесен във времето. Създаването на документа на договор носи информация, че това е станало. Сключеният договор е сключен и е отминал. На съда се предоставя този материален носител. Нас ни интересува как може а бъде пренесена годна информация от момента на осъществяване на факта до един бъдещ момент. Третият момент – тази информация трябва да бъде предоставена и извлечена от съда само по предоставен от закона ред. Само така процесът на доказването може да бъде надежден източник за правни изводи. Самото доказване е строго регламентирана в процеса правна дейност на съда и на страните, свързана с издирването, посочването, извличането на тази информация от годните източници и по предвидения в закона ред. Отклонението от този ред води до такива процесуални нарушения, които правят изводите на съда неправилни, решението е порочно и подлежи на отмяна.

В целия процес очертаваме няколко процесуални стъпки. Посочването на информацията за фактите в годните носители на тази информация е дейност на страните. Събирането на информацията обаче – извличането ѝ, е дейност на съда, в съдебното заседание – основният субект е съдът. Оценката на доказателствата – също меродавна е тази оценка, която прави съдът. Но страните могат да направят своя собствена оценка. Цялостната дейност е главно дейност на съда, но страните участват в нея. Доказването е вид от съдебното доказване. То може да почива на научното доказване – напр. заключение на вещото лице.

С оглед правото и ГПроцес доказването може да бъде различни видове – в зависимост от различни критерии. Съобразно резултата, то е пълно или непълно. Какво значи резултатът? Пълното доказване е такова установяване, събиране на информация, което създава сигурност в убеждението на съда, че фактът се е осъществил. Такова доказване наричаме пълно. То е такава съвкупност от информация, която е достатъчна за сигурен извод. Кога е непълно? В обратната хипотеза – когато наличните доказателства не може да доведе до абсолютно еднозначен, сигурен извод за случването на факта – създава само вероятност.  Понякога изводите на съда могат да бъдат направени на такова непълно доказване.

Друго деление на доказването е съобразно разпределянето на доказателствената тежест – кой трябва да сочи доказателствата за факта. Доказването е главно и насрещно. Правилото е всеки трябва да докаже фактите, от които извежда изгодни правни последици. Този, който твърди факта, той трябва да сочи доказателства за него. Той провежда главно доказване. Съдът го възлага на страната, която твърди изгодния за себе си факт. То трябва винаги да е пълно – страната да сочи такива доказателства, че да остави несъмнен извод на съда, че фактът се е осъществил. Насрещното доказване противостои на главното – то се прави и може да се извършва от страната, на която фактът се противопоставя, на която фактът не е изгоден. Тя няма да доказва факта, но тя може да сочи доказателства, че фактът не се е осъществил.  Страната провежда насрещно доказване, което може да бъде и непълно. Например страната, която твърди, че договорът е сключен, трябва да докаже сключването – наличието на двете съвпадащи волеизявления. Този факт трябва да бъде доказан по несъмнен начин. Но насрещната страна може да твърди, че този договор не е сключен в момента, в който се твърди, защото в този момент тя е присъствала някъде другаде. Тази страна, която оспорва сключването на договора и твърди, че не е могла да присъства, не е длъжна да убеди съда непременно, че е била някъде другаде. Може само да внесе съмнение чрез това си твърдение с наличието на определено доказателство. Следователно това е насрещно доказване – оборването на това сигурно убеждение. То може да стане само с данни, с доказателства, които не са абсолютно сигурно установени, но внасят съмнение в убеждението на страна. По изключение законът допуска за страната, която твърди изгодни последици, също да проведе непълно доказване. Това е много рядко – например при обезпечаването на иска – ищецът, който търси обезпечаване на своя иск не е длъжен да докаже пълно пред съда всички ЮФ, които твърди. Достатъчно е да посочи само някои доказателства, които създават повишена вероятност, че фактите са се случили. Но това е само в хипотезите, в които законът допуска при главното доказване. Иначе то е пълно.

Законът урежда т.нар. обратно доказване – то е възможно, нужно тогава, когато имаме оборване на законови оборими презумпции – когато се твърди нещо различно от презумирания факт. Последният не се нуждае от доказване, защото законът посочва това. Страната, която се позовава на този факт, ако той не беше презумиран, трябваше да проведе пълно главно доказване. Разместването на доказателствената тежест прехвърля това на насрещната страна – за да бъде оборена презумпцията ответникът трябва да докаже по несъмнен начин например липсата на вина. Обратното доказване винаги е пълно. Не може да се внесе само съмнение – може би ответникът не е виновен.

Според видовете факти и възможността да се провежда доказване, както положителните, така и отрицателните факти, когато са релевантни, са предмет на доказване. Отрицателният факт трябва да бъде доказан. Отрицателният факт, който на практика е липса на факт, се доказва с помощта на достатъчна съвкупност от други положителни факти. Това е свързано с предмета на доказване.

Друго деление е в зависимост от значението на доказвания факт за изводите на съда – пряко и косвено доказване. Пряко е доказването, при което се доказва факт с правно значение, правнорелевантен факт. Договорът, който е сключен, е правно релевантен факт, който трябва да бъде обект на пряко доказване. Изводът на съда за осъществяването на този факт, води до правни изводи – дали са се породили последиците от сключването или не. Непрякото доказване се отнася до доказателствените факти – тези, които не са правно релевантни, а са доказателствено релевантни. От тях се прави не правен извод, а фактически извод. Доказателствените факти са тези, които ако са се случили, ще накарат съдът да направи фактически извод за правно релевантните факти. Доказването на доакзателствените факти затова е непряко, защото от тях не може да се направи директно правен извод. От тях може да се направи първо фактически извод. Доказването на водени преговори преди сключването на договора е доказателствен факт. При косвеното доказване, непрякото доказване, трябва да се установи пред съда такава съвкупност от доказателствени факти, от която съвкупност да се направи извод за правнорелевантните факти – напр. че договор наистина е бил сключен. Доказателствените факти не са лимитативно изброени в закона – това може да е всяка случка от живота, – това са индиции – насочващи факти. Отделният доказателствен факт, ако бъде доказан, чрез непрякото доказване може да създаде само вероятен извод за правно релевантния факт, а цялата съвкупност от индиции може да създаде убеждението за правно релевантните факти. Страната трябва да доведе пълно, главно доказване. Но то може да бъде пряко или косвено (чрез съвкупност от доказателствени факти.

Предмет и обсег на доказването. Предмет на доказване наричаме всички факти и зависимостите (фактическите връзки) между тях, които са от значение, когато те са правно или доказателствено релевантни, във връзка с предмета на делото. И тук вече можем да посочим както положителните, така и отрицателните факти – се включват в предмета на доказване, както правно релевантните, така и доказателствено релевантните факти се включват – всички те имат отношение към правния извод от тяхното включване. Не са предмет на доказване преюдициалните правоотношения. Напр. преюдициалното ПО при непозволеното увреждане е част от основанието на иска, но не е част от предмета на доказването. Ако бъде оспорено, в предмета на доказване ще бъдат включени правнорелевнантните факти, които го пораждат. ПО-та са логическа дейност, въз основа на установените факти, но ПО-та не са обект на доказване. Следи от миналото извличаме от фактите.

Обсега на доказване – той е част от предмета на доказването (по-тясното понятие). Той ни посочва кои факти от предмета на доказване се нуждаят от доказване. Тоест – за кои не е нужно да се събират доказателства, да се търси информация за тях от миналото. Това облекчава съда и страните. И кои факти не са в обсега на доказване? Първите са тези, за които съдът трябва да приеме, че не се нуждаят от доказване и няма да кара твърдящият ги да сочи доказателства – ноторните (общоизвестните) факти – природно бедствие, стихии и др. събития, които не подлежат на съмнение; съдебно известни факти – действия, които той самият ги е извършил и ги знае. В тази група попадат и презумираните със законовите оборими презумпции факти. Фингираните и необоримите презумпции приличат по доказателствения си ефект на правните норми.

Тази група факти съдът е длъжен да ги обяви в началния момент на делото като неподлежащи на доказване, но те не се приемат за доказани към този момент, а чак в края на съдебното дирене, когато съдът решава. Ако не бъдат оспорени, той е длъжен да ги приема за доказани при постановяване на решението. Ако се оспорят – в обсега трябва да се включат.

Някои факти съдът може да ги изключи от обсега на доказване – когато съдът обяви някои факти, с оглед признанието им от другата страна, може да ги приеме за ненуждаещи се от доказване, но не е длъжен. Този извод е привременен. Докато не приключи съдебното дирене, съдът може да ги включи.

Ненуждаещите се от доказване факти са изключени от обсега. Но това е привременен извод. Докато приключи съдебното дирене, съдът може да ги включи в обсега на доказване.

Тежест на доказване. Доказателствени средства

Тежест на доказване

Тя е една самостоятелна последица. Тя е санкционна последица, която ще настъпи от недоказването на факта.

Как се разпределя доказателствената тежест – за коя от страните ще настъпи санкционната последица от недоказването на факта. Чл. 154, ал. 1 ГПК разпорежда, че тази тежест се носи от страната, която твърди факта, защото е изгоден за нея. Тя извежда от съществуването, респ. несъществуването на факта изгодни правни последици. Разпределянето на ДТ зависи от материалноправните норми, от които страните извеждат изгодни за себе си правни последици от фактите. Материалното право ни сочи коя от страните ще понесе тежестта на доказването. Няма значение какви са фактите. Зависи коя страна се позовава на тях. Напр. презумираният факт вина на непозволеното увреждане – този, който отрича факта, че не дължи, трябва да докаже, че липсва вина – обратно пълно доказване. Пак материалното право но сочи кой ще понесе последиците. Няма значение за ДТ дали фактът е положителен или отрицателен, както и каква е процесуалната роля на страната. При положителен установителен, осъдителен и конститутивен иск, ищецът ще носи ДТ за фактите. Ако има иск от насрещната страна, ответникът ще носи ДТ. Това е правилото. Допускат се обаче отклонения от това правило за разпределяне на доказателствената тежест.

Оборими законови презумпции – тук има факт, който страната твърди, за да обоснове правото си, който е презумиран. Това ще предизвика разместване на ДТ на насрещната страна ако иска да докаже обратното. Чл. 162 ГПК. За да не се затормозяват процесите, когато размерът на правото не може да бъде точно определен (когато размерът не е част от петитума (парична претенция)) съдът може да определи размера на претенцията. Това няма да доведе до отхвърляне на иска. Има и редица – 176, 161, 190/2 – правила – такова поведение на насрещната стана, което затруднява доказването на факта и се създава едно общо правило когато съдът констатира такова поведение, да приеме факта за доказан. Ако аз твърдя един факт, а насрещната страна доказва пречки, аз мога да бъда облекчен, да бъда освободен от ДТ.

Всичко това по отношение на ДТ, като важно понятие в доказването във всички видове процеси, ни дава основание да заключим, че това понятие е смесен институт и на материалното и на процесуалното право. Последиците му се уреждат от материалноправните норми, но в същото време процесуални са нормите, които определят в резултат на това какво ще е процесуалното поведение, правата и задължения на страните и на съда, ако се получи недостатъчност на доказателствата, с оглед на процесуалния ефект. Неизпълнението на тази поредица от процесуални права и задължения, свързани с доказването, ще дадат възможност решението да бъде атакувано като неправилно и да подлежи на отмяна.

Въпрос 64.

Други две свързани понятия на доказателственото право – доказателства и доказателствени средства. Трябва да очертаем разликата между тях. Какво са те? Доказателствата най-общо са сведения за фактите, за релевантните факти – информацията, която е създадена в момента на осъществяване на факта, и която ние извличаме в един по-късен момент. Това е отражението на факта, следата, която е оставил той, когато се е осъществил. Винаги обаче това отражение става върху определен носител, от който извличаме информацията. Информацията винаги се свързва с носителя, който е поема и я пренася във времето. Този източник наричаме доказателствено средство. В теорията се опитват да ги разглеждат като форма и съдържание – като нещо неразривно свързано. Не може да съществува и да бъде годно като продукт в процеса само доказателството без да е извлечено от строго регламентирани от доказателствени средства. Информацията е всяка следа за факта. Но това което прави процеса на доказването регламентиран са доказателствените средства – носителите на тази информация. Те не са произволни, те зависят от това какви видове признава процесуалния закон за годна форма на доказателствата, на тези следи. Това са обясненията на страните за техните възприятия за фактите; показанията на свидетели; писмените доказателства (документи); веществени доказателства (за разлика от писмените, които също са веществени); и заключения на вещи лица. Само когато определена информация за релевантните факти, която може да бъде извлечена от тези ДС може да бъде приета за релевантна. Затова много често се смесват терминологично. Когато говорим за събиране на Д, това е събиране на ДС. Както и да се изразим, имаме предвид съвкупността на тези две понятия. Това, че лимитативно са изброени доказателствени средства, нито позволява да кажем още нещо за процесуалното им значение. При тях говорим за доказателствена стойност на ДС. Понастоящем няма ДС с абсолютна доказателствена стойност – да бъде формално ДС. В гражданския  процес няма такива. Доказателственото значение на всяко едно от тях се преценява по вътрешно убеждение на съда, съвкупно с останалите данни по делото. За да може съдът да изведе своите доказателствени изводи, той трябва да прецени доколко е достоверно ДС и оттам – извлечената информация. Доказателствената стойност, като доказателственото значение на всяко едно ДС отразява степента на убеждаващото му въздействие върху съда. Тази степен не е отнапред очертана, а по правило зависи от преценката, която съдът ще направи по свое вътрешно убеждение в процеса на събиране на ДС.

Доказателствена сила – това понятие използваме само при един от видове ДС, най-надеждното – документът. Всъщност тя е обвързваща съда доказателствена стойност за съответното доказателствено средство. Тази доказателствена стойност, която обвързва съда, наричаме доказателствена сила.

Видове ДС. Те подлежат на регламентация. Това завиди от различни критерии. Първо, допустими и недопустими. ДС може да бъде и опора на доказателствените изводи може да бъде само такъв носител на информация, който е уреден в закона. Освен това общо изброяване на допустимите ДС – те , но нищо повече от тези, говорим за допустими и недопустими при свидетелските показания. Известна е тезата за кошаревския свидетел. Т.к. те не са много надеждни, по субективни причини, при тях има определени хипотези, определени обстоятелства, които не могат да бъдат доказвани със СП – за тях СП са недопустими. Затова трябва да отчитаме тези двете – изобщо допустими; и за едно от ДС – може да се окаже също недопустимо. В някои от хипотезите, при които СП не са допустими имаме изключение от изключението, което ако е налице, СП стават допустими. За някои от тези хипотези, вкл. и споразумението между страните, може да доведе до тяхната допустимост.

Друго деление – относими и неотносими. То е много важно за перфектността на изводите на съда. За да може да допусне съдът ДС, то трябва да съдържа информация за приетите и включени още в доклада по делото обстоятелства, които са релевантни. Да съдържа информация за релевантните факти, в включени в предмета на доказване – това значи относими. За да допусне съдът искано ДС„ то трябва не само да е допустимо, но и да е относимо. Съдът допуска относимите, допустимите и необходимите. Защото страната може да посочи петима свидетели за един и същи факт. Като прецени съдът дали е относимо, трябва да провери съдът за този факт необходимо ли е – първо ще допусне двама и ако се убеди, че те не са успели, може да допусне и останалите. Той може да даде указание на страната , че за някои от фактите не сочи достатъчно доказателства. Трите компонента трябва да се преценят в съвкупност.

Деление на необходими и ненеобходими (по-горе).

Друго деление – в зависимост от характера на носителя на информация – лични и веществени. Ако носителят на информация е паметовата следа имаме личен носител – ДС ще бъде представено като обяснение на страна, заключение на вещо лице. Събирането им става чрез устно изложение. Другите, които имат веществен носител са документите (обикновен и електронен) и веществените Д – тези, които носят друг вид веществена следа, а не писмена. Има разлика с оглед формиране на доказателствената стойност и степен; има значение как се събират.

Друго деление – преки и косвени. Също много важно. Критерият е съдържанието, характера на информацията , на доказателството, което ДС съдържа. Ако информацията е отражение на правнорелевантен факт, ДС е пряко. Ако обаче ДС съдържа информация за факт, който има само док значение., ДС е косвено. По-голяма док стойност ще имат преките ДС. Те съдържат пряко отражение на фактите. Косвените съдържат пряко отражение на доказателствено релевантен факт (индиции, улики – доказват правнорелевантния факт. Доказването чрез тях наричаме косвено доказване. Когато свидетелското показание съдържа информация за водените преговори. Дали от тях е сключен договор никой не може да каже категорично.

Последното деление – първични и вторични. Какво е делението тук?“ първично ДС е което възпроизвежда пряко подлежащия на доказване факт. Възпроизвежда го пряко. Няма значение дали възпроизведеният факт е правнорелевантен или доказателствено релевантен. Например – при свидетелското показание – дали възпроизвежда информация за договора или преговорите е първично ДС – първично възпроизвежда подлежащия на доказване факт. Ако обаче ДС възпроизвежда друго ДС, то вече е вторично, защото първично възпроизвежда ДС – например отливка от следа, стъпката от инцидента и др. Например възпроизвежда документа – преписът от документ е вторично ДС. При е-документи. Като се представи копието на е-носител от съда, това е вторично ДС.  Вторичните преди всичко доказват наличието на първично ДС. Затова тяхното доказателствено значение е , че има първично ДС„ което следва да бъде допуснато и събрано. Не можем да отричаме и тяхната доказателствена стойност.

Обясненията на страните като доказателствено средство

Обяснения на страните. Често ще срещнем, че те не могат да са ДС. А са тъкмо твърденията. А ние знаем, че твърденията подлежат на доказване. По правило едно такова разбиране не е лишено от логика, доколкото се има предвид самото твърдение за факта. Но когато говорим за обяснения на страните относно факта, това вече е много по-широко понятие – може да съдържа информация за паметовите следи на страната, какви са били обстоятелствата, имало ли е външно въздействие. Тази информация не е простото твърдение на факт, а сведения за обстоятелствата около сключването на факта. Те не могат да бъдат игнорирани от съда. Затова не можем да отречем, колкото и да е ниска дока стойност, обясненията на страните като допустимо ДС.

Като вид ДС, всяко обяснение на страната е едно лично ДС. То може да се отнася както до правнорелевантни, така и до доказателственорелевантни факти. Но за да има поне малка доказателствена стойност, то трябва да е първично, защото поначало е ненадеждно твърдението на страната, какво остава ако възпроизвежда друго ДС. Но не можем да му изключим качеството на ДС. Тези, които отричат годността на такива обяснения като ДС се позовават и на голямата степен на заинтересованост на страната – много благоприятно би представила обстоятелствата., Освен това у нас страните не носят наказателна отговорност ако съзнателно дават лъжливи сведения – само трети лица могат да носят наказателна отговорност. Това е аргумент, но той не може изобщо да изключи обясненията на страните. Има обаче един вид обяснения на страните – обясненията по повод неизгодни факти – на насрещната страна – на тази, която отрича факта или неговото правно значение. Когато вместо да отрича факта, страната, за която той е неизгоден, това сведение е доста ценно ДС, защото то съдържа неизгодна информация за този, който го прави. Съдът се доверява, когато страната признава неизгоден за нея факт – признанието може да бъде съдебно (в заседание да се направи и да се отрази в протокола), но то може да бъде и извънсъдебно признание – признанието трябва да бъде доказано чрез друго ДС пред съда, когато е извънсъдебно. Но и тогава то е ДС, което има по-голяма доказателствена стойност.

Трябва да се отграничава признанието на факт като ДС с признанието на иска. Признанието на неизгоден факт не означава че признава иска. Признанието на факти има единствено ролята на ДС и има повишена за съда доказателствена стойност. Въпреки това признанието не е формално ДС. То няма абсолютно доказателствено значение – и то се преценява от съда по вътрешно убеждение, най-малкото поради опасността да бъде симулативно. Всяко симулативно поведение е неприемливо за съда.

Това поведение, което не е обяснение на страната и представлява ДС – и друг вид поведение – не изричните ѝ изявления, а такова нейно поведение, което създава убеждение у съда, че  тя всъщност се отклонява от признание – говорим за поведение на насрещната страна – тази, срещу която се твърди фактът – тя може да откаже да се яви, да не отговори на поставени въпроси на съда или да даде уклончиви отговори. Може да създаде други пречки пред доказването на факт – например да откаже да предостави намираща се у нея вещ за оглед или да откаже да бъде освидетелствана. Това поведение създава вероятен извод у съда, че ако страната би отговорила на въпросите, би се явила, или не би създала пречки за събиране на ДС,. Този факт ще се осъществи. Но трябва да има искане от страната, която твърди факта, насрещната страна да се яви лично. Ако съдът задължи насрещната страна да се яви лично, тя дължи това явяване. Ако се яви и откаже да отговори на конкретно поставени въпроси, които са ѝ били предварително посочени. По същия начин ако отговорите са колебливи, противоречиви, явно страната не желае да признае. Съдът може да направи доказателствен извод – 176 ГПК. Тези текстове – 161/2, 190 – става дума за това поведение на страната, на която фактът е противопоставен. За да може да направи доказателствени изводи от такова поведение на страната, цялото това поведение, трябва да бъде протоколирано – протоколът е единственото Дс за това, което се е случило от съда или пред съда. Не е ли редовно призована страната, не са ли ѝ изпратени предварително въпросите, съдът не може да направи доказателствени изводи, защото решението ще е атакуемо.

 

 

Писмени доказателства

Раздел 4 – писмени доказателства – чл. 188 – 194 ГПК – Писмени доказателства. Вътре се говори преди всичко за документ. Тоест слага се знак за равенство между документ и писмено доказателство. То е обект на регламентация. То е най-значимото с оглед на доказателствената стойност на информацията ДС в гражданския процес.

Понятие – какво е документът – вещ, върху която с писмени или електронни знаци е материализирано изявление над едно лице – негов издател. Тост писмено доказателство е такава вещ, върху която е материализирано с писмени знаци воля или изявление за знание на едно лице. Важно изявлението да е с писмени знаци. Електронните знаци са приравнени на писмени знаци. Говорим за проста и за електронна писмена форма. Е-създаденият документ спада към групата на писмените доказателства. Това е документ. За да е налице документ, видимо от характера, начина на формулиране на изявлението, не може да има това качество една вещ, която макар да съдържа мисъл/идея – чертежи, нарисувана картина, няма писмени знаци. При картина – само подписът на картината е документ, защото е с писмени знаци. Самата картина може да бъде веществено ДС. За да е налице документ, не е нужно изявлението да е подписано, да носи подпис на автора си. Наличието на подпис  е важно с оглед доказателствената стойност, респ. сила. Но документ е налице. Достатъчно е да имаме вещ, върху която с писмени знаци е материализирано волеизявлението, нищо повече. Няма значение и видът на вещта. Ако не е върху листа хартия, може да е електронен документ, може да е върху друга вещ. Ако той не може да бъде възприет буквално, ще се направи ДС. Но самото волеизявление върху вещта ще е писмено ДС. Документ е налице независимо от това с каква цел е направено волеизявлението – нарочно или специално направен документ. Няма значение дали и създаден с доказателствена цел – това има значение за док стойност. Документ е налице и независимо дали е истинно написаното – дали е подправен. И подправеният документ е документ. Той няма да има док стойност или сила, но е документ. Той най-малкото може да бъде документ, на този, който е направил подправката. Всеки документ има автор за правото – юридически издател. Това означава, че ни интересува не този, който го е създал, а този, който се сочи за юридически издател – този на който се приписва изявлението. Може да се продиктува нещо и юридическият издател да съм аз. Независимо дали носи подпис на издателя, носи друг подпис или е без подпис. Документът е налице.

Видове документи. Според критерия какво е естеството на изявлението – два вида – свидетелстващи, удостоверяващи или диспозитивни. Свидетелстващият – изявление за знание съдържа, информация за факт, който стои извън волята на издателя, автора на документа. Един нотариален акт е такъв документ; една разписка за плащане; протокол за недостатъци.- удостоверителни (свидетелстващи). Другият вид са диспозитивните (разпореждащи) – отразяват волеизявление на издателя – договор, едностранна сделка, когато е направено писмено. Според друг критерий – кой е издателят на документа:

Официални и частни. Официалният материализира волеизявление на длъжностно лице в това му качество, но в рамките на неговата компетентност. Законовите разпоредби ни казват във всеки случай кога едно изявление е официално изявление, с оглед автора – длъжностно лице, дадена му от закона удостоверителна компетентност, да е спазена формата и редът за издаването. Според ЗАдв има адвокатът когато с оглед защитата на клиента издава преписи от документи – законова норма винаги очертава кога едно изявление ще има характеристиката на официален документ.

Трябва да се различава изявлението на длъжностни лица, които представляват органи на власт – те невинаги правят изявления във властническо качество – ректорът когато издаде дипломите – официален документ; но когато сключи договор – даде възможност ВСС да си проведе изпитите тук – частен документ между две ЮЛ. В зависимост от съдържанието им, те може да са и свидетелстващи (нотариални актове), и диспозитивни (заповеди на органи на власт).

Поначало удостоверителните официални документи – 179 ГПК – могат да бъдат два вида – такива, които удостоверяват собствено волеизявление на длъжностното лице и такива, които удостоверяват направени пред тях волеизявления на други лица (нотариалният акт), но документът пак е официален. Напр. съдебният протокол отразява и поведение на други лица. Мо мотивите са свидетелстващ документ – съдържа изводите на съда. Диспозитивът на съдебното решение е разпоредителен документ, защото предписва дължимото от решаване на спора поведение. Противно на официалния документ, този, който не носи белезите на официален е:

Частен документ – всяко лице може да създаде един документ. Определяме го негативно. ЮЛ също чрез свои представители са издатели на частни документи. Те също може да са диспозитивни и свидетелстващи.

Има и смесени документи – в едната си част могат да са достатъчни, за да е частен документът, но съдържат и официално удостоверяване – напр. нотариални заверки на частни Д. И при смесените Д, законът познава фигурата на конверсията. Когато писмената форма е порочна, но частният документ е перфектен – самата удостоверена сделка би имала съответните правни последици. Друг критерий – наличието на подпис. За да бъде един документ такъв, не е необходимо да носи подпис на своя издател.

Подписани и неподписани Д– във връзка с доказателствената стойност, която е по голяма при подписаните. Подписан е този Д, в който подписът, обозначаването на автора е станало саморъчно (това е за простата писмена форма); при е-документи – електронният подпис. И при двата вида подписът ще играе съществена роля с оглед на доказателствената стойност. При нотариалните документи, чл. 579, ал. 1 и 589, ал. 2 – и саморъчното изписване на пълните имена е част от подписа, освен подписването. Нечетливият подпис също е подпис. Изписване на името е необходимо само когато законът го подписва. Неръкописният подпис не е подпис – или електронен или саморъчен. Ако има нотариална заверка, тя не е част от формата. Тя е форма за доказване на подписа  и на документа. Чл. 189 – когато има физическо увреждане при обикновената писмена форма – на издателя – поставя се отпечатък, вместо подпис с двама свидетели. Ако има длъжностно лице, то е достатъчно.

Неподписани – липсва обозначаване на името на издателя. Неподписаният Д има много ниска доказателствена стойност. Неговата дока стойност преминава през по-дълъг процес на доказване на авторството. Но има док стойност.

 

Истински и неистински документи – понятието истински документ съдържа два компонента в себе си – за да е истински той е автентичен и верен. Но различните видове Д по различен начин ги разглеждаме с оглед на истинността.

Автентичност – автентични и неавтентични – могат да бъдат всички Д, от всички класации. Всички отговарят на понятието истинност, ако първо са автентични. Автентичен е този Д, който наистина материализира волеизявлението на това лице, което се сочи за негов издател. Което се сочи – на лицето, на което Д се приписва като изявление. Неавтентичният е този, който на практика е подправен – не носи истинското изявление на лицето, на което лицето се подписва. Подправката може да е материална и интелектуална. Подправеният Д е неавтентичен. Подправеният Д създава привидност за автентичност – трябва да бъде установено по съответния ред. Автентичността се идентифицира, отъждествява се с наличието на подпис. При самото понятие, всъщност и неавтентичният документ е такъв по отношение на лицето, на което се приписва. Но подправилият на практика е създал един документ – Д е изявление на автора на подправката. Ако трябва да се доказва това, ние го доказваме чрез подправения Д. Автентичността се свързва с авторство на този, на който Д се приписва като Д. При диспозитивните Д, истинността е равнозначна на автентичност.

 

Верни и неверни документи – такива могат да бъдат от всички видове свидетелстващите. Свидетелстващите могат да са автентични и верни едновременно, за да са истински. Може да е вярно, но да не е автентичен – тогава ще е неистински документ. Верни са тези Д, които отразяват вярно съществуващото обективно фактическо положение, извън волята на неговия издател. Неверният не отразява истинското фактическо положение. Неверният документ може да бъде подправен. Но може да се дължи и на субективно възприемане на фактите, което е резултат на грешка. Не е необходимо да е подправен съзнателно. Неавтентичният и неверният Д нямат доказателствена стойност и сила. Могат да бъдат оспорени.

 

Писмени и електронни. Е-документ – 184 ГПК от 2007 г. е фиксиран. Имат еднаква док стойност и сила. Това деление не води до разлика по отношение на доказателственото им значение. При е-документ – може да бъде представено копие в писмена форма, но съдът трябва да извлече информация от самия е-носител в рамките на съдебното заседание. Иначе се предоставя на е-носител и насрещната страна , за да можеш да се развие процедура за оспорван на допустимостта. Е-документ, може да се класифицира по отношение на всички възможни критерии. Ако не носи е-подпис, той също има доказателствена стойност, но трябва да се докаже авторството на документа.

 

Доказателствена сила на документите

При ДС изобщо говорим за доказателствена стойност – няма формални ДС с обвързваща доказателствена сила – това е правилото. Законът допуска изключение при док сила за някои видове документи. Доказателствената сила е обвързваща съда доказателствена стойност на документа, в зависимост от неговия вид – трябва да кажем, че е определена в закона, извън установеното в закона не можем да говорим за доказателствена сила. Тя е два вид а- колкото и да е обвързваща, винаги създава възможност да бъде оборена. Не е някакъв абсолют, не е равнозначна на СПН. Тя може да бъде съборена. Преди да разгледаме двата вида доказателствена сила. Всеки документ, всяко изявление доказва, че изявлението е било направено – това е самодоказването на документа – всичко се гради въз основа на това – за какво обвързва съда всяко изявление.

Формална доказателствена сила на документите. Тя принадлежи само на документ, който е подписан. Тя произтича от подписа и установява по обвързващ съда начин, че изявлението е било направено от лицето комуто принадлежи подписът от изявлението. Така тя доказва авторството – произтича от подписа. Следователно формална доказателствена сила имат всички документи, независимо от другите критерии и деления, когато са подписани. При официалните документи формалната доказателствена сила се отнася и до мястото и до датата на съставянето. Фактът, че документът е официален, обвързва в достатъчна степен съдът не само да приеме, че това е изявлението, а че то е било направено там и тогава. Един такъв документ – това е елемент от неговата редовност. Тези елементи се обхващат от формалната доказателствена сила.

При обсега на формалната доказателствена сила на частните документи – ако са подписали те доказват кой е издателя. Но за другите два компонента – 181 ГПК. Ако в документа се съдържа дата и доколкото една дата може да бъде свързана с мястото, посочената в частния документ дата обвързва съда по отношение на лицата, чиито изявления се съдържат в документа. Датата се счита установена както е посочена и обвързва съда с формална ДС. Освен тях, датата обвързва и техните правоприемници. Освен това ще обвързва кредиторите на лицата,л издали документа. Тогава, когато те извеждат правата си от правното положение на издателя на документа.

Има друга категория лице, които не са издатели, извън ползващите се правоприемници, респ. кредитори – третите лица, срещу които изявлението в Д може би е насочено и може би уврежда интересите им. Такъв наследник няма да може да му се противопостави дата, която е посочена в документа, защото той може да се окаже умишлено антидатиран. Такива трети лица, които извеждат собствени претенции, които изявлението в документа може да ги увреди, за тях ще важи датата, която отразява общо правило и доказва пред съда, че към даден момент документът е бил създаден – 181 – достоверна дата. Има няколко хипотези, при които датата се удостоверява по такъв начин – било чрез официална заверка, било по друг обвързващ начин, от който да е сигурно, че към този момент документът със сигурност е бил създаден.

Следователно, извън издателите има лица, които са в правното положение на издателя и такива, които извеждат самостоятелни претенции, на които изложеното в документа може да увреди. За тях е необходима достоверна дата, към която документът съд сигурност е съществувал. Частният документ може да не носи никаква дата. Тя ще се доказва с всички доказателствени средства – ако тя е вписана ще се доказва моментът на издаване на документа, вкл. със свидетелски показания.

Другата обвързваща доказателствена стойност е материалната доказателствена сила на документа. С материална доказателствена сила разполагат само официалните свидетелстващи документи. Тя обвързва съда да приеме, че удостовереният в документа факт се е осъществил така, както се сочи от издателя на документа. Съдът трябва да приеме факта за осъществил се и е длъжен да изведе от него своите правни изводи, не може да приеме нещо различно. Материална док сила ще има този Д, само ако е издаден във изискуемата форма, ако е в удостоверителната компетентност на такова лице, което е посочено в закона. Следователно частните документи нямат материална док сила, дори когато имат писмено признание на факти – имат само доказателствена стойност, преценявана от съда по вътрешно убеждение. Същото можем да кажем за обясненията н страните, които съдържат в устна форма изложение на обстоятелствата за изгодните факти, които страната твърди. Те имат много ниска док стойност. Така липсва доказателствена стойност на Д, в който страната писмено е изложила обстоятелствата около случването на съответния факт. Такъв документ няма съществено доказателствено значение – съдът няма да приеме такъв документ – страната може да го каже устно в съдебно заседание. Документът има док значение ако е извънсъдебно признание на неизгоден факт.

Едно изключение – 182 ГПК. Отклонение от док стойност от писмени твърдения на изгодни факти – до т.нар. счетоводните книги на търговците. Счетоводните книги са вторични създадени документи – имат значение като вторично док средство – съдържат извлечение от първичните документи, които страната създава – отразяват оборота, който се случва; съдържат информация за изгодни факти, за лицето, за което се водят. Те са частни свидетелстващи документи. Нямат материална доказателствена сила, но имат по-голяма призната от закона доказателствена стойност – имат доказателствена стойност. Ще имат такава, само ако са редовно водени. Има специален ред, който позволява като бъде спазен, да се направи извод, че информацията е достоверна. При това положение е била колеблива съдебната практика. Преобладава тази, при която се приема, че неоспорването на книгите за редовността от другата страна, не е основание да приемем, че са редовно водени. Този, който се позовава на книгите, той трябва да докаже редовността им. На другата страна могат да бъдат противопоставени, само ако този който ги води, докаже, че са редовно водени. Простото им неоспорване не ги прави за съда редовни, така че той да се позове на записаното.

Тази доказателствена сила обвързва съда само за определени факти.

Материалната и формалната доказателствена сила обвързват съда да приеме удостоверените, доказаните обстоятелства, ако, доколкото и докогато те не бъдат оспорени. Да се оспори Д означава да се оспори било автентичността, било верността на официалния свидетелстващ Д. Това оспорване истинността на Д, ако бъде успешно проведено по начина и по реда, който сочи закона ще доведе до отпадане на обвързващата доказателствена сила на документа. Обстоятелствата ще трябва да бъдат доказвани с други доказателствени средства. Това оспорване може да се извърши по два начина. Може преди и независимо от висящ процес по гражданско дело да се води УИ за факт с правно значение – 124/4 относно (не)истинността на документ – решение по него със СПН относно истинността на документа. Ако се установи, че е неистински, не може да се използва като ДС. И обратно – доказателствената му сила следва да се приеме установена със СПН. Ако това не е направено има инцидентно оспорване верността на документ – във висящ исков процес, ако такъв документ бъде представен – 193 ГПК.

Това оспорване също се включва в преклузиите, защото оспорването може да бъде направено в кратките преклузивни срокове, които законът фиксира в много кратък отрязък от време. Как протича това оспорване. За да се стигне до такова, страната трябва да го е посочила и представила в държане на съда. Освен преписи от книжата по делото, на насрещната страна се представят и преписи от представените писмени доказателства.  Страната, срещу която Д се представя, трябва да направи изрично изявление, че го оспорва. Оспорването на формалната доказателствена сила ще е приложимо когато страната твърди, че Д е неавтентичен и подписът не е на лицето, което се сочи като издател. Ако се представя неподписан документ няма нужда от оспорване. Представилият го трябва да доказва и авторството. При оспорване на автентичността когато има подписан документ с формална Дс – насрещната страна ще трябва да заяви оспорването. При оспорване на материалната ДС процедурата по оспорване се осъществява само при официалните свидетелстващи документи – само тяхното представяне ще задължи съда да приеме, че фактът се е осъществил така. При счетоводните книги страната трябва да докаже поне редовността на книгите. Ако съдът се обърка и проведе процедура на оспорване на Д, които нямат обвързваща материална доказателствена сила, решението ще подлежи на отмяна, защото е опорочено. Процедурата затова започва с изявление за оспорване. Иначе доказателствената сила на документа ще се приложи. Ако се заяви това оспорване автоматично не следва, че съдът трябва да зачете силата на документа. Този който го е представил, трябва да направи изрично изявление, че иска да се ползва от документа. Иначе Д се изключва от доказателствата. Може процедура по оспорване изобщо да не се развие – ако самият той не вярва в истинността на документа който представя.

Направи ли страната изявление, че ще се ползва от представения документ, съдът е длъжен с определение да открие процедура по оспорване истинността на документа.

Какви са допустимите доказателствени средства. По правило всички ДС са допустими за да се установява неистинността на документа. За автентичността това важи безусловно. Но при верността – трябва да се направи разграничението какво точно се оспорва. Може да се стигне до опровергаване съдържанието на документ – то се отнася до симулативни изявления. Следователно във всички останали случаи оспорването на верността на Д може да се разкрие и със свидетелски показания.

Доказателствената тежест при оспорване на истинността се носи от страната, която оспорва. При частните документи когато документът не е подписан от страната, която го оспорва (поначало неподписаните Д нямат формална ДС. Да се приписва документът не на този, който го оспорва). Тогава автентичността на Д ще се доказва от страната, която го представя. Ако подписът не е на лицето, което го оспорва. Подписан е Д но това е изявление на друго лице – ще се размести ДТ.

Правилото е, че ДТ при оспорване на автентичността на Д, който не носи подписа на лицето, което го оспорва, се носи от страната която го представя – тя трябва да докаже кой е авторът.

Правната същност на това производство по оспорване – осъществявайки се в рамките на висящия процес наподобява инцидентния установителен иск – една от формите на усложнена искова дейност. В практиката някои оспорват дали е инцидентен УИ или не – какъв ще бъде резултатът  – ще се ползва ли със СПН или не. Идеята на това оспорване – ако подобно оспорване не е било проведено успешно, то евентуално би било възможно неистинността на такъв Д по-късно да се установи. Като факт на подправка и престъпление в наказателен процес и влязлата в сила присъда да е основание за отмяна на решението. Ефектът , който се постига при оспорването би следвало да има ефекта на СПН, доколкото инцидентният установителен иск по закон може да има за предмет само преюдициални отношения, но не и факти, но по аргумент за по-силното основание ако законът допуска самостоятелен иск за такъв факт, то би трябвало ефектът да бъде постигнат и при инцидентното оспорване по 193.

Как се произнася съдът? С определение е единият начин – че документът е истински или да се изключи от доказателствата пак с определение – ако оспорването приключи докато не е приключило съдебното дирене. Резултатът от оспорването ще наложи да се включат други ДС. Резултатът от оспорването трябва да е ясен на страните по време на делото. Съдилищата често се произнасят по оспорването едва съд съдебното решение – това е пречка пред провеждането с други доказателствени средства. Решението би било порочно ако по същество не се е стигнало до доказване на факта.

Свидетелски показания

Свидетелски показания.

Свидетелски показания

            СП е предвидено и допустимо от ГПК доказателствено средство, което е лично, съобразно носителя си и гласно, защото информацията се предоставя устно чрез разпит на свидетеля чрез открито съдебно заседание (провежда се с участието на страните). Свидетелят е участник в гражданския процес (не е субект на процеса – съда и страните са субекти). Без С процесът е възможен – това е само едно от доказателствените средства. Той винаги е ФЛ. Съобразно диспозитивното и състезателното начало винаги се сочи от страна в процеса – не и служебно. Но винаги трябва да бъде конституирано от съда като такова. Само това предпоставя по-нататък разпитването. За да се снеме информацията, която свидетелят носи относно правно и доказателствено релевантни факти. Качеството свидетел е несъвместимо с друго процесуално качество – не може да бъде страна, член от състава, не може да бъде и повереник на страната. Ако има съвместяване, това е основание за отвод на съдията. Въпросът дали едно лице ще предпочете да конституира лицето като повереник или свидетел зависи от нейната воля. Най-малко може да бъде задължена от другата страна. Повереник или свидетел зависи от волята на страната, но зависи от това, кое е първото процесуално качество, за да не се спекулира.

Всяко друго ФЛ, което не съвместява посочените процесуални качества може да бъде свидетел. Няма значение дали и заинтересувано от изхода на делото. Няма значение дали е недееспособно – недееспособните лица също могат да бъдат свидетел. Само с оглед на доказателствената стойност на показанията се поставя този въпрос. Ако всяко лице може да бъде свидетел, всяко лице длъжно ли е да бъде – вж. чл. 166 ГПК. Той визира две групи случаи, в които едно лице може да откаже да свидетелства. В ал. 1 са посочени тези случаи. Става дума за определена от закона връзка на лицето със страна по делото. Това води до правото на лицето да откаже да свидетелства. В ал. 2 – ако са налице тези хипотези, които създават опасност от определени неблагоприятни последици за лицето, ако свидетелства, то също би могло да откаже но само да отговаря на определени въпроси  – които биха уронили престижа му.

Задължения на свидетеля. Ако са налице всички предпоставки, ако страната го посочи и то бъде конституирано, то е длъжно да предприеме следното поведение. То трябва да се яви лично. Неизпълнението носи процесуална санкция – глоба. То трябва да обещае, че ще говори истината. Санкцията също е глоба. Трето – да отговори на поставените въпроси според своите действителни представи за фактите – да даде верни показания. Санкцията – е престъпление – носи се наказателна отговорност. Съдът е длъжен да напомни за това, но дори и да не го направи, тя се носи.

Значението на дадените устно, чрез разпит показания на свидетеля, е както на всички останали доказателствени средства – няма обвързваща съда доказателствена сила. Доказателствената стойност на конкретните показания зависи от много обстоятелства и се преценява от съда по вътрешно убеждение. Свидетелското показание може да бъде използвано само при решаване на делото, по което е събрано. Не може да се правят доказателствени изводи по образувано след това друго дело. Има и изключение от правилото – при института на оттегляне на иска – чл. 232 ГПК. Ако след това се сезира съдът със същия спор и има пречка да се събере доказателственото средство, то може да бъде използвано показанието, дадено по първото дело. Съдебният протокол по първото дело е първичното писмено доказателство, по което вторично ще се направи извод за релевантните факти.

Процесуалното средство, способът за извличане на информация от С е разпитът – устно в открито съдебно заседание – чрез задаване на въпроси от съда и страните. Срещупоставените страни участват при събирането на свидетелското показание, но това е тяхна възможност. Те не са длъжни да присъстват на заседанието. Достатъчно е да са редовно призовани. Свидетелските показания не може да бъдат представени пред съда под формата на документ.  Така представени СП са недопустими. Те се събират само устно чрез разпит., Дори в  рамките на същото дел,о, не може документът да замести разпита на свидетеля. Да се създаде едно вторично доказателствено средство е недопустимо (преди да се въведе касационното обжалване през 97 г. при двуинстанционното производство пред втората инстанция е било допустимо писменото свидетелско показание – но това писмено свидетелско показание е имало ограничена доказателствена стойност – само да се убеди съдът, че има такова лице, което може да бъде разпитано и този документ е водел до отмяна на решението, за да може при новото разглеждане на делото да бъде събрано свидетелското показание. Сега подобна възможност няма).

Свидетелските показания са допустимо от закона ДС и по правило, ако няма изключения, те могат да се отнасят до всички релевантни по делото факти. Само че по граждански дела законът съдържа норми, които дават приоритет на доказателствената стойност н а документа. Има и обвързваща доказателствена сила на някои документи. При други доказателствени средства такава обвързваща сила няма. При СП законът съдържа изрично посочени хипотези на изключения в тяхната допустимост – чл. 164 ГПК посочва тези групи факти за доказването на които страната не може да сочи СП. Дали тази забрана е абсолютна или относителна се урежда за всяка отделна хипотеза. За тези обстоятелства СП по правило са недопустими, но при определени други обстоятелства, при някои от хипотезите те могат да бъдат допуснати. Идеята е, че СП неса много надежден източник на информация, поради субективния начин на възприемане на информация и поради възможността  да има субективно въздействие при представянето на информацията.

Страните не могат с процесуален договор помежду си да изключат свидетелските показания от допустимите ДС за други факти, непосочени в 164. Законът ограничава допустимостта на СП, но само когато той преценява. С договор помежду си те не може и да я стесняват Има възможност ако страната поиска свидетел за такъв факт, за който има забрана и другата страна не възрази, СП да стане допустимо. Но това не е договор между страните – а хипотеза на изключение от забраната.

Ако въпреки посочената забрана съдът допусне и разпита свидетел за такъв факт, той не може да основе решението си на него. Той би извършил съществено нарушение на процесуалните правила – основание за отмяна на решението като неправилно. Забраната трябва да бъде спазена.

Хипотезите, както са дадени от закона, в които СП не могат да бъдат допустимо ДС. Първата хипотеза – 164/1, т. 1 визира забраната да се доказват със СП на актове, за чиято действителност, валидност законът изисква писмена форма. Става дума за всички разпоредителни актове – сделки и властнически актове. Ако законова норма изисква за действителност на тази разпоредителна сделка или акт, писмена форма за валидност – тази форма трябва да бъде и формата, свързана с доказването на сделката. Ако страната иска да докаже подобна сделка или подобен разпоредителен акт със СП, съдът трябва да каже „представете документа, който удостоверява самия удостоверителен акт“. Ако страната каже, че формата не е спазена, значи сделката не е сключена. Иначе означава съмнение, че писмената форма не е спазена. Отделен въпрос е ако страната твърди, че има обективни причини и документът е изгубен или унищожен. Забраната не позволява да се доказва по друг начин, освен чрез самия документ. Това е доказателственият смисъл на забраната – при форма за действителност – писмена, форма за доказване да е именно документът, материализиращ сделката.

Ако това първо изключение се отнася до актове с разпоредителен характер , за които законът изисква писмена форма за действителност, в т. 2 – обстоятелства, които нямат разпоредителен характер, за чието доказване законът изисква писмена форма. Писмената форма, предвидена в закона има доказателствена цел. Тя не е форма за валидност. Това означава, че документът трябва да е бил нарочно създаден с тази доказателствена цел. И фактът, удостоверен в документа е валиден и без писмената форма, сам по себе си. Плащането е валидно и без да пискаме и получим разписка. Но тя е предвидена с оглед доказването. Констативен протокол за недостатъци е форма, свързана с удостоверяване на обстоятелства, които са налице и без документа. При тази категория обстоятелства съдът трябва внимателно да преценява дали предвидената писмена форма за доказване цели да облекчи доказването или цели да изключи другите доказателства. Това е въпрос на преценка. Законът не казва „само“. Няма правило където изрично да личи волята на законодателя, че изрично са изключени други доказателства. Значението е с оглед тежестта на доказателството, правното му значение.

В т.3 – недопустими за доказване на договори със стойност над 5 000 лева. Забраната се отнася само за двустранни гражданскоправни сделки (договори). Т.к. става дума за изключения – трябва ограничително да се тълкува. Освен това, след като се посочва стойност, става дума само за имуществени двустранни сделки. При това не само за парична престация, а и за друга имуществена престация, която е оценима в пари. Третото изискване е стойността на договора – имущественият израз на престацията – над 5000 лева. Стойността на договорите се определя в зависимост от изразената в парти стойност на престациите към момента на сключването на договора. Не когато се поставя въпросът за решаване на спора. Най-лесно е когато в договора е посочена паричната стойност на престацията – няма друг механизъм. Но когато имаме например такива двустранни сделки, при които престациите имат имуществен израз, но с оглед предоставянето им за неопределен срок – да се изчисли само за този срок, който е гарантиран към момента на сключването. Ако има наем за 3 години – това ще е сборът на платежите за срока. Но ако е за неопределен срок – това щ е наемът към срока на предизвестието  – единственото сигурно е, че договорът ще се изпълнява за този срок. Още на следващия ден може да бъде прекратен. Преценяваме гарантираната престация при сключване на двустранната сделка. И тогава можем да кажем стойността дали е под или над 5000 лева.

СП ще се изключат за доказване на такива двустранни договори,  при които страната е участвала. Този който иска да докаже трябва да е участник в договора. Когато страната иска да докаже договор между противната страна и трето лице или между две трети лица. Тя не може да влияе на формата, не може да иска писмена форма, за да щ санкционираме със забрана за доказване. Не можем да ѝ забраним да доказва със свидетели.

Документът, който ще се използва, защото СП е недопустимо, не е само оригиналният документ, който материализира сделката, а може да е производен документ. Това е една индиция, че договорът е сключен по този начин или индиция, че договорът с сключен, независимо че не е в писмена форма, ако тя не е за действителност. Това може да бъде дори кореспонденция на страната, случаен документ. За тези сделки не сме в първата хипотеза, при които писмената форма е за валидност. Това е наем, заем за послужване и др., при които няма изискване за форма за валидност. Но за доказването ще е необходима писмената форма, ако договорът е над определената сума. Документът може да е случаен документ, който да индицира, че тя е сключена. Законът разпорежда за договори над 5000 лева, не и едностранни сделки (признание на дълг например) – те могат да се докажат със свидетели.

Забраната за свидетелски показания не се отнася до определен кръг роднини на страната. Ако тя е сключила договора с роднини по права линия, по съребрена до 2. И по сватовство до 4-та степен – може да използва СП, за да не се смущават роднините с изискването за писмена форма.

Следващата забрана – 164/1, т. 4 – недопустими са СП за доказване на погасяването на парични задължения, които са установени с писмен акт. Тази забрана сочи, че паричното задължение е учредено писмено, създадено е, възникнало е писмено. Писмената форма е била създадена от страните като форма, при сключването на сделката. Идеята е не само възникването на задължението, а и погасяването да се установява чрез документ – т.е. една да е формата при учредяването и при погасяването на паричното задължение – реципрочност при възникването и погасяването. Предпоставя се , че страната твърди спазването на писмената форма.

Характерно тук е, че тогава, когато спазената при възникване на задължението писмена форма, не е свързана с валидността, то доказването може да стане чрез всеки друг документ, който удостоверява възникването на задължението – може да е писмено признание на съществуващ дълг. Писмената форма на паричното задължение може да бъде всеки документ, който удостоверява, че дългът е възникнал. И погасяването на този дълг ще трябва да се доказва писмено. Характерно тук е, че забраната визира парични задължения независимо от размера им. И под  5000 лева да са, ако са обективирани писмено, и погасяването им трябва да се докаже по същия начин. Дългът няма релевантност. Някои погасителни способи са договори. Например новацията. Като договор доказването със СП ще бъде недопустимо на собствено основание. При някои погасителни способи ще имаме двойна забрана за доказване със СП. Във всички останали хипотези това играе самостоятелна роля на забранителна хипотеза. Тук се поставя въпросът за плащането – как да се доказва.

Ако е над 5 000 лева, тук забраната се припокрива и с предходната – плащането наподобява договор, доколкото изисква приемане (такава е и съдебната практика). Освен това ЗЗД задължава страната да иска разписка и да откаже плащането ако не я получи. Това са доказателства, че можем да приложим забраната., Законът стимулира отказът да се изпълни, ако не се получи документ.

Следваща забрана – не може да се използват СП, ако страната иска да докаже писмено съглашение, в което е участвала. Не само поемането, създаването на задължението в това съглашение, но и неговото изменение или отмяна става дума за разпоредителен характер на изявлението. Негов автор е страната, която иска да доказва. Идеята на закона е да забрани СП на страната, ако тя иска да доказва това съглашение, в което участва, след като твърди, че е създадено писмено. Ако твърдиш, че е създадено писмено, докажи го с документа. Ако си го изменил, то и изменението трябва да е в същата  форма, в която си го сключил по своя воля.

Последните две забрани се отнасят до една група случаи, която можем да наречем опровергаване съдържанието на документ. Законът ги формулира в два текста в зависимост от вида на документа – т. 2 и 6, ал. 1 на 164. Понятието опровергаване е едно – независимо дали става дума за официален или частен документ. Какво би трябвало да разбираме под опровергаване на съдържанието? Теорията и съдебната практика (традиционно изключение) – става дума за опит на страната или по желание на страната – да докаже, че удостовереното в един официален документ нейно изявление или изразеното в един частен документ нейно изявление не отговаря на действителната ѝ воля, а е симулативно. Това е точният, тесният смисъл на понятието. Следователно става дума за доказване симулативността, недействителността на направени от страната изявления. Може да се съдържат в частен документ, но могат да бъдат удостоверени в официален документ от удостоверителния орган (напр. нотариус и един нотариален акт). Става дума само за тези официални документи, които удостоверяват направени пред длъжностното лице изявления на страната (освен удостоверителното изявление на длъжностното лице). Ако е акт за обстоятелствена проверка – свидетелите, които доказват владение. Става дума за изявление на лице, което е страна по делото и което ще доказва, че неговото изявление на отговаря на действителната му воля или възприятия, защото съзнателно е направено симулативно. Това е една бариера пред симулативните изявления – като ги прави, страната ще знае, че ако иска да се отметне, не може да го направи със СП. Забраната има за цел да предотврати лесното оборване на поети ангажименти писмено, като със СП се твърди, че това не е действителната воля. Когато се твърди такава симулация, страната също трябва да използва документ. Идеята е, че такова лице, което съзнателно в един документ прави симулативно изявление, трябва в този момент да се снабди с contre-letter.

Може ли едно лице да се снабди с такова, трябва да използва него. Но ако не може да се снабди, не можем да му забраним да използва СП. Затова трябва да се преценява за кого важи тази забрана. СП не са забранени ако трябва да се доказва друго несъответствие във волята – ако е направено поради грешка, насилие, измама, крайна нужда (нищожност и унищожаемост на сделката). Следователно всяка друга ситуация, в която изразената воля не отговаря на действителността и е извън симулацията, не можем да забраним на страната да доказва тази недействителност на страната – тя не може да носи отговорност за несъответствието с действителната ѝ воля.

Неавтентичният документ е подправен документ. Как тогава ще накараме страната, на която документът се приписва, да не доказва със СП – те са допустими. Тесният смисъл на тази забрана следователно е в доказването на симулативност.

В чл. 165 има едно изключение от изключенията, въпреки че става дума за обстоятелства, посочени в 164.

Първата хипотеза визира случай, в който страната твърди, че за съответното обстоятелство е създаден документ. Тя не отрича. Тя обаче твърди, че той е изгубен или унищожен не по нейна вина. Законът забранява свидетелски показания, но не може да прави това, когато за липсата на документ страната няма вина. Изгубен е Д, когато обективно не се знае къде той се намира – не се намира  нито у другата страна, нито у трето лице. Ако твърди, че е у другата страна, съдът може да задължи нея. Ако е у трето лице – може да издаде удостоверение на страната да го иска.

Унищожен – когато се твърди, че върху документът е имало въздействие, така че той е изчезнал или не може да бъде разчетен. Тогава съдът ще допусне СП. Но първо трябва да бъде доказано условието – това, че Д е бил изгубен или унищожен. Само тогава ще се допуснат СП, за да се докажат и фактите, които Д удостоверява. Страната, която иска да избегне забраната, носи доказателствената тежест – трябва да направи пълно доказване. Става дума за умишлена вина на страната, а не когато поради небрежност го е изгубила или не може да се снабди.

Сходна е и хипотезата – когато става дума за документи, които изобщо не са биоли съставени, но това не е по вина на страната. Ако откажем да ни издадат студентска книжка или диплома. Или ако има диплома, а няма удостоверение за правоспособност. Забраната за СП ще падне, ако страната няма вина за това, че документът не е бил създаден от друго лице (държавен властнически орган).

Следващото изключение от забраната се отнася – опровергаване съдържанието на документ – 165/2 – трябва да се докаже симулацията с обратното писмо, което е един нарочен документ. Този документ, който може да обори забраната трябва да изхожда от насрещната страна. Това е т.нар. начало на писмено доказателство. Не само нарочният документ – обратно писмо, но и случайно създаден документ от насрещната страна (кореспонденция между страните или между насрещната страна и трето лице или изявление на насрещната страна към държавен орган) – създава вероятност за симулация и може да бъде използвано като начало на писмено доказателство. Този документ не трябва да доказва по несъмнен начин симулативността на изявлението, а трябва да създаде вероятност. Ако такова начало бъде доказано, то отваря вратите и на свидетелски показания. Но без такова начало не е възможно да бъдат допуснати СП. Това начало на писмено доказателство ще се изисква ако симулацията – ако правоприемниците или кредиторите на страната, издала симулативното изявление. Обаче не попадат в тази категория тези правоприемници или кредитори, срещу които симулативното изявление всъщност е било насочено. Например една сделка на страната, целяща да намали запазената част от наследството – за наследника забраната няма да важи. Всеки друг правоприемник ще трябва с документ да доказва. Същото важи и за кредиторите. Ако сделката с неговия длъжник е фиктивна, т.е. това не е негов кредитор не може да бъде забранено на увредения кредитор да доказва със СП, че неговият Дл е създал един фиктивен дълг с трето лице – фиктивен кредитор. Затова има две групи трети лица – срещу които симулативното изявление е насочено и такива, за които забраната не важи. И такива, за които ще се изисква начало на писменото доказателство.

Когато страната – в хипотеза на забрана иска свидетели за такъв факт и насрещната страна се съгласи изрично СП да бъдат допуснати, това съдът може да направи. Но това изключение е в ал. 2 на 164. Законът обаче допуска такова изрично съгласие не във всичките хипотези на забрана, а само в посочените т. 3 до 6. Изключена е хипотезата когато писмената форма е форма за валидност. Това е разбираемо – формата като е за валидност, това елиминира възможността със свидетели да се доказва. Но няма обяснение защо са разделени хипотезите на опровергаване съдържанието на документ. Може би заради по-голямата стойност на официалния документ – не може при съгласие на насрещната страна да се опровергава съдържанието на документа – поради материалната доказателствена сила на документа. Ще остане само изискването за начало на писмено доказателство.

Доказателствената стойност на всяко конкретно свидетелско показание зависи от конкретните обективни и субективни обстоятелства при събирането му, от качеството на носителя му, от останалите доказателствени средства и винаги се преценява само по вътрешно убеждение на съда и никога не може да го обвърже.

Веществени доказателства. Вещи лица

Веществени доказателства  – не е уредено изрично, а е уредено чрез процесуалните способи за събирането му – огледа и освидетелстването – чл. 204. Чл. 205 и 206 ГПК.

Вещественото доказателство е всъщност следа върху вещ, отражение на релевантни по делото факти, която е различна от писмени или електронни знаци, материализиращи някакво изявление. Можем да го определим по негативен начин – тази веществена следа, която не е писмена или електронен знак (не е документ), е веществено доказателство. Веществените доказателства са всякакви следи върху вещи – може да съдържат отражение на правно и доказателствено релевантни факти – материализирани са като информационен сигнал върху вещта. Начинът на информацията различава писмените от веществените доказателства. Затова има и едно припокриване на веществено доказателство и веществено доказателствено средство по ГПК – те всъщност са едно явление. Вещественото доказателство е самата след, но тя практически не може да бъде отделена от веществения носител, от източника. Ако направим снимка на отпечатъка върху вещта (напр. при произшествие), това би било вторично доказателствено средство, носещо информация за първичното веществено доказателство, за което има невъзможност да бъде по друг начин представено.

Веществените доказателства носят информация за релевантните факти. Зависи следата за какъв факт носи сигнал – аудио и видеозаписи са веществени доказателства. Тези веществени доказателства са регламентирани чрез способите – оглед и освидетелстването.

Оглед – когато е неодушевен носителят на следата; освидетелстване – когато веществената страна е върху лице. Уредени са идентично във всички процеси. Характерно е обаче, че може да бъде поискано не само от заинтересуваната страна, а и служебно от съда. Предмет на огледа могат да бъдат всякакъв вид вещи – движими и недвижими. В зависимост от това – О може да бъде извършен в съдебната зала (ако вещта е движима), а може да бъде извършен на място, при вещта. И двата способа могат да се извършат от делегиран член на състава, защото във всички случаи в протокола (съдебния или отделен протокол за оглед) – се описват всички действия по снемането на веществените следи. Във всеки случай е гарантирано участието на страните – но никой не може да ги задължи. Характерно за оглед и освидетелстването е, че това може да бъде възложено на вещо лице – веществените следи носят необходимостта от преценката им, от специални знания за закономерностите, които отразяват. За освидетелстването – то трябва да бъде извършено само със съгласието на ФЛ, което ще бъде обект на този способ.

Последиците от извършването на двете – извличането на съдържащата се информация. Тя служи на съда за преки изводи за отразените факти. Но може информацията да удостоверява достоверността на други доказателствени средства. Както и свидетелски показания, обясненията на страните, веществените следи, събрани чрез тези два способа, може да послужат за опора на доказателствени изводи единствено по вътрешно убеждение. Няма задължение на съда да възприема и прави изводите си абсолютно по конкретна следа. Особено при освидетелстването ако се създаде пречка от лицето, което ще бъде обект или страната създаде пречка при извършването на огледа, съдът прави въз основа на това нейно поведение свой доказателствен извод в нейна вреда – чл. 161 и чл. 206, ал. 3 ГПК.

 

Вещо лице

            Трябва да има специална правоспособност – според Наредбата за вещите лица трябва да отговаря на изисквания; да бъде включено в списък към определен съд. След последното решение на КС се налага уредбата по отношение статута на вещите лица да бъде уредена на законово ниво – ВСС не може да издава подзаконови нормативни актове.

Или това трябва да стане с ПНА, издаден от МС или министъра на правосъдието.

Освен тази специална правоспособност, избраното вещо лице трябва да бъде назначено от съда с определени по конкретно дело. Назначаването може да стане както по искане на страната, така и служебно от съда. Редки са случаите, в които служебното начално намира проявление – едно от изключенията е при вещите лица. На съда му трябват специалното мнение. Това не е желание на страните.

Вещото лице чрез своето заключение на първо място предоставя информация за релевантните обстоятелства, но специфичното на тази информация е, че то е специално познание – специална информация, която не е видима на пръв поглед. Не само възприятия, но и оценки за фактите и за връзките между фактите. Точно заради това статутът на вещото лице се доближава както до статута на свидетеля, така и до статута на съда. Вещото лице, свидетелите и съда – има както прилики, така и отлики.

По отношение на свидетелите. И вещото лице,. И свидетелят е ФЛ и като токова то е носител, източник на информация за релевантни по делото факти. В същите хипотези то може да откаже да даде заключение. Както и свидетелят и вещото лице има същите задължения – да се яви лично, да отговори на въпросите, със същите санкции, да даде вярно заключение, със същата наказателна отговорност, ако не го направи. Както и СП, и заключението на ВЛ се събира устно чрез въпроси и отговори, чрез изложение с гарантирано участие на страните. Както и свидетелското показание и заключението на ВЛ не обвързва съда, а се преценява по вътрешно убеждение. Общност се разкрива и в това, че и то не може да съвместява качеството на страна, повереник на страна и член на състава.

Отлики: ВЛ не само дава сведения за факти, не само дава информация за възприятията, а  дава и своите изводи за релевантните факти и връзките между тях, основани н а специални знания в съответната област на познанието. За разлика от свидетеля обаче, който преди всичко е носител на непосредствени впечатления за релевантните факти и не може да бъде заменен с друг, при вещи лица – от листата, включени в листата, вещите лица може да бъдат избирани и заменяни с друго. Основното значение е оценката на тези факти, въз основа на специалните му познания.

ВЛ и съдия (решаващ орган). Прилики. ВЛ, както и всеки член от състава на съда има правото да проучи делото, всички материали, включени в него, което означава да участва при събирането на всички останали доказателства. То може да задава въпроси на свидетелите и страните. Дори вещото лице може да замести съда при събирането на някои доказателства – нему може да бъде възложен оглед или освидетелстване. То извършва същата дейност, както и съда, по доказването, като предлага своите специални знания не само при събирането, но и при оценката на доказателствата. Трябва да основава изводите си въз основа на събраните по делото доказателства. Както и членовете на състава, и ВЛ трябва да е безпристрастно. Затова материята за отводите и самоотводите е уредена идентично.

Отлики: Най-важно: оценката, която вещото лице дава на доказателствата и за изводите за фактите и връзката между тях не е меродавна, тя е само едно мнение. Съдът не е обвързан от мнението на вещото лице. Второ: ВЛ може да дава изводи само за фактите, но то никога не може да дава правни изводи. То дава своето познание за фактите. Но познанието за прилагане на правото дава съдът. Изключение е доказване на норми на чуждото право, защото чуждите правни норми, съдът не е длъжен да знае, но и при доказването на чуждото право, ВЛ простира заключението си само до издирването си че такава норма съществува, но той не може да я тълкува и прилага.

Законът регламентира събирането и оценката на заклю     чението на ВЛ – след като бъде назначено, то е длъжно да изпълни точно, в съответствие с поставените му задачи. И да представи заключението си поне една седмица преди насроченото съдебно заседание. Целта е предварително да се запознае съдът и страните с изводите на ВЛ. Защото именно тези изводи ще бъдат обсъждани по време на устните състезания. Целта е и да бъдат формулирани правилно въпросите и несъгласията с оценката на ВЛ. Може да се поиска допълнителна или повторна експертиза или увеличаване на броя на ВЛ. Събирането на заключението на вещото лице също се извършва задължително устно в откритото съдебно заседание, на което задължително трябва да бъдат призовани страните. Устно се излага пред съда, с участието на страните в открито заседание. На практика най-често ВЛ заявява, че поддържа предоставеното писмено заключение. Но по-същинската част са въпросите, които се поставят на база на писмено представеното заключение. Всяка от страните може да поиска то да бъде заменено, да бъде назначена тройна експертиза вместо единична, допълнителна задача да бъде поставена, допълнителни въпроси да му бъдат поставени. По тези въпроси решава, с оглед на своите възприятия, съдът. Той може и служебно да инициира това. Не  е задължен.

Когато съдът се убеди, че заключението не е ясно и пълно, той ще изиска от ВЛ да даде допълнително заключение. Когато се съмнява, той може да назначи повторна експертиза – като замени ВЛ или назначи допълнително. Всеки дължи сам да даде собствено заключение. Ако между отделните заключения има противоречие, съдът може да назначи допълнителна експертиза. Ако има противоречие, може да бъде заменен съставът на ВЛ.

Заключение на ВЛ – за да е годно доказателствено средство, което може да бъде обсъждано, цялата процедура по назначаване на вещо лице, по определяне на въпросите, предоставяне на заключението трябва да бъде спазено. Всяко отклонение, ако съдът основе решението си на заключението на вещото лице – е порочно. Това е индиция за неправилност на решението.

На последно място, както всички останали доказателствени средства, които нямат задължителна сила, показанието е опора за доказателствени изводи по вътрешно убеждение.

 

Въпрос 65.

 Оттегляне и отказ от иска

Оттегляне на иска

Уредено е в 232 ГПК. Оттеглянето и отказът от иск (233) са сходни процесуални действия. Те имат и общи черти и отлики. И двете са разпоредител;ни действия с иска.

Какво е характерно за тях? Оттеглянето на иска (ОИ) е едностранно процесуално действие на ищеца, насочено винаги към съда. ОИ винаги е безусловно ПД-вие, имащо разпоредителен характер. Предметът на това разпоредително д-вие е процесуалното право на защита. Ищецът се разпорежда с правото си на иск, което е упражнил чрез предявяването на този иск. Той не желае повече да постигне ефекта на предявения иск – отказва се да получи разглеждане и решаване на спора с всички последици. Ищецът се отказва от правото си на иск – но от упражненото в този процес ПИ. При оттеглянето ищецът не се отказва от потестативното си право на искова защита, което възниква преди процеса и независимо от процеса и се поражда от наличието на правен спор. Ищецът прави следното – не желая да получа защита в този процес, но си запазвам правото да предявя в един с следващ момент иск за същото право срещу същия ответник. Затова и твърдението, че предметът е правото на иск във висящия процес. Запазва се латентната възможност отново да бъде сезиран съдът със същия спор. ОИ има разпоредителен характер по отношение правото на защита, свързан с отказ от това право, защото процесуалните права са лични, не са отчуждими. Единствената форма да се разпоредим с тях е отказът. Тъй като ПИ е сложно право можем да имаме отказ само от динамичната фаза. Последицата е прекратяването на производството по този иск, но със запазване на възможността същият иск да бъде предявен в нов процес. Отказът от иск по това дело трябва да бъде съпътствано с неговото прекратяване. Изисква се акт на съда, типичен по вид и последици, който ще констатира оттеглянето прекратявайки делото. Но за да прекрати делото, съдът трябва да прецени дали пред него е направено едно валидно волеизявление за оттегляне на иска. Съдът няма да преценява мотивите на ищеца за оттегляне това е ирелевантно. Мотивите, причините, основанията стоят във вътрешните отношения между страните. Но съдът трябва да се убеди, че това е истинската воля на ответника. По отношение на времето за оттегляне, по силата на диспозитивното начало, то е допустимо докато е висящо делото, включително и между инстанциите през целия период на висящност, т.е. нямаме ограничения. Единственото ограничение обаче при ОИ – ефектът на прекратяване не може да настъпи, ако ответникът не е дал съгласието си. При ОИ законът изисква активно поведение на ответника, което се обективира в негово изрично волеизявление, наречено съгласие за оттегляне. Но съгласието, което дава ответникът е негово процесуално действие, насочено към съда. Няма за адресат насрещната страна. Съгласието всъщност не е подкрепа на направеното от ищеца волеизявление,а е съгласие съдът да прекрати делото на основата на оттеглянето. Предметът на съгласието е волята на ответника да се постанови определение за прекратяване на делото, поради предприетото оттегляне на ищеца. Ответникът няма отношение към едностранното процесуално действие на ищеца. Не-давайки съгласие ответникът се противопоставя на прекратяването на делото. ОИ си е направено редовно, но няма да има ефект от него.

Ако един бъдещ процес е допустим и ответникът отново може да се изправи пред същата процесуална роля пред съда, то значи, че има правен интерес да писка правният спор да приключи с Р още в този момент по висящото дело. При ОИ ответникът има легитимен интерес да се противопостави на последиците на оттеглянето, за да предотврати бъдещ иск срещу него. Но законът предоставя на него преценката – може да се съгласи. Може да се очаква между страните да се сключи извънсъдебна спогодба. Логиката на законодателя обаче е все пак от една страна да гарантира ответника, но да не го постави в ролята да саботира желанието на ищеца за оттегляне. Затова има срок за даване на съгласие – първото по делото заседание. Става дума за приключването на това първо по делото заседание. Но това е твърде краен срок, защото при новата роля на 1-то открито заседание, доста често краят му – ще остави процеса в една напреднала фаза от развитието му. Следователно ако до този момент ответникът вече е изразходил средства и усилия за защитата си ще бъде много неприятно изненадан, ако ищецът направи ОИ, а съдът няма да иска съгласието му. Логиката на ГПК изисква съгласие от ответника при ОИ да се търси в доста по-ранна фаза от развитието на делото – когато все още не е разгърнал защитата си. Но de lege lata нещата стоят така.

Съгласие е нужно след приключване на първото открито заседание. След този момент – независимо от съгласието на ответника може да се прави ОИ.

Съдът слага край на процеса с определение, което е преграждащо развитието на делото. В тази си роля то може да бъде обжалвано с частна жалба. Прекратяването на делото ще настъпи, когато стане необжалваемо определението за прекратяване – когато се изчерпи възможността то да бъде обжалвано. Влезе ли в сила определението няма висящ процес – остава възможността за нов иск. Единственото ограничение би било изтичане на погасителна давност и то само ако в следващия процес ответни кът направи такова възражение.

Още едно уточнение – по изключение в новото производство могат да бъдат използвани събраните в прекратеното дело доказателства, но само ако има мъчно преодолима пречка за събирането – чл. 235, ал. 2 ГПК. Това доказва правилото, че всички действия, извършени по едно дело, макар и отразени в мотивите и протоколите на делото нямат никаква доказателствена стойност, вкл. обвързваща за един следващ процес. Това правило ни дава изключение от това положение – в случаите на оттегляне при непреодолима пречка за събиране на доказателствата, може да се използват протоколите, отразяващи действията по събирането на тези доказателства. Дали са налице условията преценява съдът по второто дело. Иначе няма да допусне резултатът от тези доказателства.

 

Отказ от иск

Чл. 233 – едностранно процесуално действие на ищеца с разпоредителен характер. То е безусловно, насочено е към съда. Предмет на разпореждане обаче е изцяло правото на искова защита за решаване на този спор. За разлика от оттеглянето, ищецът се разпорежда изцяло с правото си на защита – изобщо се отказва да търси в следващ процес защита чрез решаването на спора.

Както и при оттеглянето., така и при отказа от иск (ОИ) трябва да имаме валидно направени волеизявления. Те не трябва да съдържат мотиви за предприемания отказ, защото и тук мотивите стоят в основата на вътрешните отношения, нямащи процесуален афект. Съдът трябва да прецени дали това е истинската воля на ищеца. Както и оттеглянето, отказът може да се предприеме докато делото е висящо. При отказа – 233 и изрично законът сочи на тази възможност, визирайки последиците на отказ пред касационна инстанция. След като е допустим и пред касационната инстанция, то и оттеглянето е допустимо докато е висящ процесът. Следователно еднакъв срок на предприемане имат тези две процесуални действия.

ОИ не е отказ от материалното право предмет на делото. Последното може ди да не съществува, никога д а не е възникнало. ОИ имаме и тогава, когато твърдението на ищеца е невярно, както и при един иск, може да се окаже неоснователен. В момента на отказа това е ирелевантно. Отказ може да има от всякакъв вид иск, вкл. от отрицателен УИ. При него ищецът въобще не твърди спорно право. Ищецът се отказва от защитата, която търси чрез съответния иск. В учебника и традиционно се приема, че при ОИ има волеизявление, че искът е неоснователен. Но ищецът не извършва процесуални действия за проверка дали е основателен или неоснователен – не можем да вложим във волята на ищеца твърдението, че искът е неоснователен. Искът може да е основателен, но бъдещото бизнес партньорство и добри отношения с ответника – може да предполагат ОИ. Мотивацията тук е ирелевантна и независимо от причините за отказ от иск, това е единствено разпореждане с правото на защита. Условие за настъпване на последиците, тук съгласие на ответника не се дава, защото след като ищецът се отказва изобщо да търси защита, той губи правото си на иск – отказал се е от правото си на иск въобще и ответникът не може да бъде заплашен от следващ процес. Съгласие тук няма, а съдът трябва да прекрати с определение производството. За определението важи същото, както това при оттегляне на иска – единствено проверка за валидност на волеизявлението).

Преобладаващо – Сталев – приема, че отказът от иск – от изявлението на ищеца се формира специфична СПН, свързана с неговото мнение, ч в ОИ има твърдение за неоснователност. При това положение, тази специфична СПН дава подобни сходни защитни ефекти за ответника, както отхвърлящото иска решение. Това е малко изкуствена конструкция – да се твърди, че СПН може да бъде прикрепена към процесуално действие на страна. Още повече, че за разлика от признанието на иска, новият ГПК не е възприел същия подход и за отказа. При признанието на иска има Р, което поражда СПН. Аналогично би следвало при отказа да има решение, основано на отказа, и тогава да твърдим, че има СПН, която се поражда от едно Р. Но идеята, че има СПН към едностранно действие на ищеца, не дава нищо повече. Има непререшаемост на спора, което се изчерпва с погасяване правото на защита. Ищецът се е лишил от правото на защита. Няма защо да обвързваме волята му със СПН, защото няма никакво установяване на материалното право – нито твърди че правото не е възникнало, нищо не твърди. Той си има мотивация, която както при признанието на ответника, ако би могла да се свърже с Р, би трябвало да премине през волята на ответника, и Р да породи правните последици. По-голяма гаранция за интересите на ответника – ако се твърди, че ПСН при отказа на се формира – това дава основание, ако ответникът има интерес по-късно сам да стане ответникът инициатор на бъдещ процес. Нищо не е казано за правните възможности на ответника. Това е теоретизирана на конструкцията, което не води до ползи в практиката. Достатъчна гаранция ще е невъзможността на ищеца да търси произнасяне с Р по спора. Последици и при оттегляне и отказ са прекратяване на делото, водещо до заличаване с обратна сила на всички действия по разглеждане на спора до този момент. Единственото изключение при оттегляне на иска – ако по следващото дело има мъчно преодолима пречка за повтаряне на тези действия.

 Изменение на иска – форми

Следващият процесуален институт – изменението на иска.

Чл. 214 и 228. ИИ също е процесуално действие само на ищеца във висящия процес. Чрез ИИ, насочено към съда ищецът заявява воля за промяна в някои от елементите на иска. Елементите на иска са три – основание, петитум и страни. Материалноправният елемент на всеки от тези три елементи – ЮФ, съдържание на права и задължения; субекти. С ИИ ищецът иска да внесе промяна в процесуалните елементи на изменения иск – в основанието, петитума или в страните.

При ИИ се наблюдава проявление на редица други институти в процеса – ОСИ, субективно СИ, оттегляне или отказ от предявен иск. В тази връзка може ли да се каже, че изменението на иска е съвкупност от проявните форми на тези други проявни институти. Това не е някакъв типичен институт, а проявна форма на някой от другите. ИИ е самостоятелен институт – подчертава се от факта на последиците, с които законът свързва ИИ. Това, че след промяната, заявена от ищеца в някой от елементите на иска, се запазва силата и значението на извършеното до промяната. Процесът продължава след изменението на иска, а не започва отначало. Следователно всички действия, извършени по делото за елементите, които са били релевантни по иска, запазват значението си. ИОИ е нещо цялостно – различно явление. Затова законът го обособява като самостоятелен институт.

Отделни проявни форми и видове ИИ. Всеки предявен иск има три елемента, идентифициращи го като иск, възможна е промяна на всеки един от трите елемента. Има три вида ИИ – изменение на иска чрез промяна само на основание; ИИ чрез промяна в петитума; в страните. Който и да е от изменените елементи – води до същия иск, но изменен само с един от елементите си. Останалите два са същите. Изменението на иска не е механичен сбор от институти, а е същият иск с модифициран негов елемент, което законът е допуснал по волята на ищеца. Който от видовете изменение да вземем, можем да кажем, че всяко изменение се проявява в три форми.

Чл. 214 ГПК – Промени в основанието – промяна на основанието може да се предприема в рамките на първото открито заседание по делото. Законът забранява едновременно ищецът да иска промяна наред с основанието, и на петитума. Това е логиката на закона. Ако имаме промяна и на основанието и на петитума, това ще означава нов предмет. В последния случай трудно може след изменението да се адаптират извършените действия по стария предмет. Става дума не за ИИ, а за нов иск, който няма да използва нищо от извършеното по стария. За да имаме ИИ, трябва да се промени само основанието, а не в петитума в посочения срок. Обратно – може да се води друго дело, но независимо от първото.

Проявни форми – формата., при която ищецът до края на първото заседание предявява наред с първоначалното основание още едно, за да обоснове търсения петитум. Например – налице  е едно последващо ОСИ, в който ищецът наред с първоначалното основание заявява още едно. В резултат на такова ИИ наблюдаваме всъщност своеобразно предявяване на иск – на практика всеки от трите елемента на иска е достатъчен, за да идентифицира този иск. Ако си представим, че ответникът сезира съда със самостоятелен иск, ще имаме два отделни иска. При ОСИ – в една от формите му може да се стигне при конкуренция на основания – те могат да се съчетаят в един процес. Но вместо ищецът под формата на евентуално ОСИ още при предявяване на иска, той може да направи това последващо – ще е форма на изменение на основанието, което за да е допустимо трябва да е до края на първото заседание, да не засяга други промени в процеса. Съдът ще разглежда още едно основание. Всички общи моменти, отнасящи се до доказването, ще имат значение. Съчетават се новопредявеното основание с това, което се е случило до изменението – имаме последващо ОСИ, за което трябва да се спази срокът, не трябва да се променя основанието.

След изменението на основанието имаме един иск с две основания на практика.

Другата проявна форма е когато отново до края на първото открито заседание ищецът заменя предявеното основание с ново. Искът е бил предявен за собственост, основана на сделка. В един момент ищецът казва не въз основа на това основание,а  въз основа на придобивна давност да се уважи претенцията му. Това ИИ съчетава десезиране на съда с иска на предявеното основание. Ищецът казва, че не желае да получи защита, като се извежда от сделката собствеността. От гл. т. на първото основание имаме десезиране (последното става или чрез отказ или чрез оттегляне). Едновременно предявяване на едно ново основание, което въпреки че е направено след образуване на делото ще се имплантира в предявения иск, че всички последици от предявяване на иска. Иначе ще има друг иск с нова първоначална дата, с други последици.

Трета форма – десезиране на съда с част от първоначалното основание – частично оттегляне или частичен отказ. Най-елементарната форма на ИИ. Приема се, че частичното оттегляне/отказ е винаги ИИ. Особеното е, че последните се свързват с първоначално наличие на обективно съединени искове, а впоследствие оттегляме/отказваме се от част от тях. Процесът ще продължи само за оставащото. При тази проявна форма на практика няма ограничени във времето. Десезирането е действие, което може да се предприеме, докато делото е висящо. Но ако десезиращото действие е оттегляне и е предприето след първото заседание ще е необходимо съгласието на ответника. Ако има десезиране с част от основанието и имаме оттегляне на иска за тази част, трябва да има съгласие на ответника.

Последното общо изискване при промяна на основанието, което доказва, че този институт има самостоятелни белези, а не е само механичен сбор от другите институти, е фактът, че за да го допусне съдът, той трябва да прецени дали защитата на ответника няма да пострада от изменението. Щом ще се ползва постигнатото до изменението, защитата на ответника ще го преценява и съда. Иначе няма да допусне изменението. Може да прецени, че в този момент ще се затрудни ответникът и да откаже изменението. Ищецът ще може да предяви самостоятелен иск, но не може да използва висящия процес.

При втория вид изменение – същите три проявни форми, но става дума за промяна на петитума. Петитумът е по-широко понятие. Него го разглеждаме като съдържание на спорното ПО – права и задължение. Петитумът може да бъде променен по вид – вместо вещта да се търси паричната ѝ равностойност. Но искът може да бъде изменен не по вид, а по размер, когато имаме пари или родови заместими вещи. Също в петитума се включва видът на защитата – петитумът обхваща искането към съда да осъди ответника или да постанови правна промяна или да установи правото. Във всички случаи, когато се променя видът на спорното право,. Видът на петитума, не размера, не вида на иска, за да е допустимо, основанието трябва да остане същото. Ако обаче запазваме вида на петитума, а променяме само размера на вземането или вида на защитата, то тогава може да се промени основанието.

Законодателят отчита, че защитата на ответника би се затруднила и промяната би засегнала в по-голяма степен предявения иск, когато имаме изменение на основанието и вида на петитума. Ако имаме само увеличаване на искането, няма да има такъв проблем., И тук е възможно – когато наред с първоначалния петитум се добавя още един. Например вземане за имуществени вреди, плюс претенция за неимуществени вреди. Може да имаме замяна на първоначалния петитум с друг. Например искът за замяна на даването на вещта с паричната з равностойност. Може да има проявна форма, ищецът десезира съда с част от предявения петитум.

Що се отнася до формите за изменение на петитума, изразяващи се с десезиране с част от първоначалния петитум, то е допустимо не само до края н а първото заседание. В чл. 214/2 ГПК законът прибавя, че не се счита за увеличение на петитума, прибавянето на изтекли лихви и добиви от вещта след неговото предявяване – това може да стане в по-късен момент.

По същия начин размерът на иска и промяната във вида на защитата са допустими до края на съдебното дирене в първата инстанция. Чл. 214, ал. 1, изр. 3 – непълнота – до края на съдебното дирене в първата инстанция – би могло да бъде ограничено увеличаването на петитума или преминаване към по-силна защита (преминаване от установителен към осъдителен иск). Но ако преминаваме към по-малка защита – това е типично десезиране на съда и няма логика ищецът да бъде ограничен и в по-късен момент да го направи. Има известна непрецизност в текста, която ограничава. Когато обаче имаме промяна във вида на петитума, сроковете си остава края на първото заседание в първата инстанция и при запазено основание. Само тогава измененият иск няма така да преобрази предявения, че да лиши от логика промяната.

И в чл. 228- третият елемент от иска също подлежи на промяна. Това са страните. По волята на ищеца предявеният иск може да бъде изменен чрез промяна на една от първоначалните страни. Ищецът може да замени както себе си, така и ответника. Той е господар на процеса. Промяната на страна законът не я ограничава с промяна в някой от другите два елемента. Очевидно промяната на страна, доколкото може да води до промяна в ЮФ-ти, може да се съчетае с промяна и в основанието, и в петитума, законът го допуска. Можем да имаме прибавяне наред с първоначалния на нов ищец/ответник. Може да имаме замяна на първоначален ищец/ответник – тогава исковете срещу първоначалните страни трябва да има или оттегляне или отказ. Можем да имаме и третата проявна форма – при предявяването на иска е имало повече от две страни, от две лица и тогава ищецът може да се откаже или оттегли иска си само спрямо единия. Трите проявни форми наблюдаваме и при изменение на страна следователно. Това изменение на иска, освен институтите, които споменахме, включва института на доброволното процесуално приемство – не по силата на закона, а по волята на страните се стига до промяна на страна. Когато първоначалният ищец иска това, това е форма на ИИ, но трябва да имаме три съвпадащи по съдържание волеизявления, за да настъпи промяна. Първоначалният ищец е заявил воля. Насрещната страна трябва също да е съгласна. Този, който ще дойде или замени страната – също. Чл. 228, ал. 2 – единственото изключение – само когато ищецът се отказва от иска си спрямо първоначалния ответник. Иска да дойде нов, но се отказва. Не се иска съгласието на първоначалния – повече процес срещу него няма да бъде воден. Но съгласието на новия субект на мястото на ответника/ищеца, трябва да се даде. Новопостъпващата страна трябва да има воля.

Чл. 228, ал. 3 ГПК визира едно правило, което не е изменение на иска. То формално се съдържа тук – възможност ищецът да насочи иска си срещу един нов ответник, който не е съгласен да встъпи в главния процес. След като тази нова страна не желае, изменение на иска не може да има – не може да бъде конституирана във висящия процес. Срещу такава нова страна ще се образува самостоятелно исково производство, което трябва да бъде отделено от настоящото и да се движи под нов номер и правила – няма да е ИИ. Тогава срещу новия ответник искът ще се счита предявен от деня не от първоначалния момент, а от момента в който на него му е предявен.

Съдебна спогодба

Съдебна спогодба

Чл. 234 – одобрен от съда договор между главните страни в исковия процес, чрез който те уреждат спорните отношения помежду си с ефекта на влязло в сила решение. Независимо от различни виждания за същността ѝ като институт на процеса, преобладаващо се е наложило в разбиранията в правната теория – задължителна съдебна практика – ПП от 1973 г., което слага край да се търсят други характеристики на института.

Във ФС на СС най-напред неизбежно се наблюдава договорът за спогодба, познат от облигационното право и уреден от него. В основата и на съдебната спогодба стои материалноправният договор за спогодба. Ако трябва да го характеризираме – този договор – в чл. 365 ЗЗД – специфичен договор е. В насрещните волеизявления се съдържа отказ от правни твърдения. Последиците му са също са специфични – с него се свързва установително действие и регулиращо действие в отношенията между спорещите. Това са материалноправни ефекти между тях. Що се отнася до конститутивния елемент в материалния договор – той всъщност няма самостоятелно значение, а се поражда вътре и в рамките на установителното действие. Страните по договор за спогодба се съгласяват да считат отношенията си, възникнали тогава и така, както ги прогласява СС. Промяната, ако я има, настъпва в рамките на това установяване. Тя самата не е ЮФ на променени правни последици. Безспорно наред с този договор за спогодба, СС прибавя и други елементи към това да бъде ЮФ и на процеса. На първо място, този договор се сключва по време на висящ исков процес. Неговите страни трябва да имат и качеството на насрещни главни страни по делото.

Специфично е, че в рамките на висящия процес означава да е сключен в съдебно заседание. Формата на такъв договор е писмена и се обективира в съдебния протокол. За да имаме валидно сключен подобен договор, той трябва да се сключи пред съда. Съдът трябва да одобри сключената спогодба и да я приподпише. Той приподписва протокола, който обективира спогодбата – израз на неговото одобрение за сключване на спогодбата. По този начин сключен договорът съдържа и процесуални елементи, за да бъде валиден и да породи ефект. Преобладаващо обаче тези елементи не се разглеждат като такива, които правят договора като процесуален по характер. Това са допълнителни условия за валидност. Но основното е материалноправният договор за спогодба. Това определя и кога е допустимо сключването на съдебна спогодба. Когато предмет на делото е МП-ПО, участници в което са насрещните главни страни и могат да извършват разпоредителни действия с предмета на спора. СС може да се отнася до целия или до обособена част от предмета на делото, но също така връзката с материалноправния характер на договора за спогодба дава основание да се приеме, че СС може да обхваща и други ПО-я, които не са предмет на спора.

Тъй като представлява чрез взаимните отстъпки възможност за разпореждане и на материалните права, СС не може да се сключва от процесуален субституент. Затова 234/2 посочва при участие на прокурора, ако той участва в качеството си на страна, той като представител на държавата, трябва да изрази отношение към спогодбата.

Когато се предприема от представител, при пълномощие е необходимо то да бъде изрично за сключването на спогодба, а при законните представители и тези, които са назначени от съда, е нужно одобрението на съда за предприемане на такива действия от представите.

Във ФС на СС се включва още един елемент – 234/1 – актът на съда. Тя не само се сключва пред съда, но той я подписва след одобрение. Тази негова дейност се материализира в определен вид акт на съда, който е определение. Това е, защото с одобряването си, по смисъла на текста, съдът не изследва действителните отношения между страните, не проверява верността на твърденията, а преценява единствено дали е валиден договорът за спогодба – дали е право, с което страните могат да се разпореждат, дали са спазени изискванията за сключването ѝ от представител, но не се изследват извънпроцесуалните отношения. Затова дейността на съда не е правораздавателна, а вид охранителна дейност. С определението съдът дава възможност СС да бъде следпроцесуалния регулатор на отношенията, а не неговото решение. Охранително е това определение, защото чрез него съдът съдейства на страните да си уредят отношенията чрез спогодба.

Различно от това определение, с което спогодбата се одобрява, във ФС има и още нещо. След като става дума за договор, сключен във висящ процес, имащ стойността на съдебно Р, в поведението на страните трябва да има още нещо – паралелните им волеизявления, насочени към съда след одобряване на СС, той да прекрати производството по делото. Това е отказ за защита. Страните искат да заместят Р чрез спогодба. В отговор на тази тяхна воля, която се съдържа в спогодбата – може да не е изрично, подразбира се, съдът трябва да прекрати производството. Когато не се стига до постановяване на съдебното Р, трябва да има формален друг акт на съда – това е определението за прекратяване. То е различно от определението за одобряване на спогодбата. Едното е следствие от другото. Условие за прекратяването е първото определение.

Често двата акта на съда се сливат дори в едно изречение от протокола – одобрява и прекратява делото. Но са самостоятелни актове. Имат различен ефект, последици, и способи за атакуване.

Случи ли се това във висящия процес. Спогодбата може да се сключи докато делото е висящо – докато съдът може да се произнася по същество, сключването на СС е допустимо и желано и то замества съдебното решение. Ако такава бъде сключена пред въззивна инстанция и дори пред касационна, която е по съществото на спора, след одобряването ѝ, съдът трябва да обезсили обжалваното решение, защото то вече е процесуално недопустимо.

Последици от сключената съдебна спогодба със ФС и допълнителните ѝ елементи. След като тя не губи качеството си на договор на облигационното право, тя има ефектите на договора за спогодба. Те настъпват между страните и се изразяват в установителното и регулиращо действие, за което се отнася самата спогодба. Ако обаче страните са включили в договора за спогодба едно ПО, извън предмета на спора, за него СС няма ефект, то съпътства сключената спогодба. В зависимост какви са последиците, те ще си настъпят от този ЮФ, който страните са осъществили – може да е договор с всякакви последици. Но това ПО не е било предмет на спора и не се включва в ефекта на СС.

СС поражда и процесуални ефекти. В зависимост от вида на иска, тя може да има както СПН, така и изпълнителна сила – зависи от спогоденото, от предмета на договора за спогодба. По отношение на конститутивния ефект – действа в рамките на установителния ефект на спогодбата.

Процесуални последици е и прекратяването на делото, следствие от и материалните и процесуалните последици на договора за спогодба.

Източник на правните последици, както на материалните, така и на  процесуалните – СПН и ИС се приема, че е договорът за спогодба. Последният поражда както материалноправните, така и процесуалните ефекти. Актът за одобряване, който постановява съда се приема като елемент, който няма пряк ефект за последиците на СС, а е само conditio iuris за тези последици. Доколкото се твърди, че това е охранителен акт, това определение се приема, че е само условие, а не източник на тези последици. Условие или не, очевидно има последици за правните последици. Практиката разглежда начините, по които може да бъде атакувана СС, когато е порочна. След като в нейния ФС  има  три елемента – порочността трябва да бъде разкрита.

Основният елемент от ФС е материалният договор – следва изводът, че ако се твърди, че е порочно сключен – нищожен или унищожаем, има неизпълнение – може да се предприемат всички МП-способи за атакуване на пороците, както се атакуват порочните ГП-сделки. Порочната СС, ако се твърди порок във волята или неизпълнение, може да довее до иск, с който това да бъде установено и договорът да бъде обявен за нищожен, унищожен или развален.

Ефектът върху СС – след като отпадне основния ЮФ, автоматично губи правното си значение и определението за одобряване. Губи правното си значение и определението за прекратяване. След като договорът не съществува, трябва да се възстанови висящността на процеса – той да продължи и да приключи с решение по спора. Тъй като се приема тезата, че определението за одобряване не е правораздавателен акт, защото не изследва правата и задълженията, не е решение, а охранителен акт, обезпечаващ упражняването на правата, когато той страда от пороци, сам по себе си – такова определение подлежи на атакуване по реда на атакуване на охранителните актове, когато е порочно. Това е иск за отмяна на охранителния акт.

Ефектът от уважаването на иска за отмяна ще се отрази върху договора за спогодба, който сам по себе си може да е бил перфектен. Той губи правното си значение, както губи значението и определението за прекратяване. Процесът продължава.

Може да бъде опорочено и определението за прекратяване. Като акт, слагащ край на производството, подлежи на обжалване с частна жалба, както всяко такова определение. Ако е било прекратено дело, въпреки, че не е трябвало да се прекрати, отмяната на определението. Ще възстанови висящия процес. Съдът е излязъл извън рамките на правораздавателната си власт като е прекратил делото изцяло, въпреки че спогодбата е за част – ще се възобнови делото за тази част. За останалата част определението и договорът не са засегнати.

Законът урежда не много подробно освен този институт на СС, и други такива способи за уреждане на правния спор, които са извънпроцесуални – дали чрез медиация или по друг начин. С какъвто и акт да приключат тези способи, те нямат пряк процесуален ефект, какъвто има съдебната спогодба. Може да имат само материалноправен ефект, който да се отрази на процеса косвено. – може да е основание страните да искат спиране на делото по взаимно съгласие или да бъде основание – да се заявят като обикновен ЮФ, който съдът ще провери във висящия процес. Процесуални последици тези способи нямат.

Разликата е в СПН – такава извънсъдебно уреждане на спора не може да има, освен ако няма de lege ferenda уреждане в обратен смисъл.

 

Въпрос 66.

Съдебни постановления- решения, определения и разпореждания

Измежду процесуалните действия на съда най-важни са съдебните постановления. С тях съдът се произнася по исканията на страните или слу­жебно се разпорежда за движението, спирането или прекратяването на про­изводството. Те са израз на решаващата или разпореждащата дейност на съда. Делят се на решения, определения и разпореждания.

С израза „решение „ ГПК си служи, за да обозначи актовете, към които са насочени и с които завършват различни, самостоятелни производства (ис­ковото производство пред първа, пред втора и пред трета инстанция; про­изводствата за извънинстанционен контрол върху влезли в сила решения, за обжалване действията на съдия изпълнителя или за издаване на охранителни актове). По всички тия производства с решението си съдът се произнася от­носно специфичния за производството предмет, образуващ „съществото на делото“ по съответното производство, защото представлява главният въпрос, с който съдът е сезиран.

В исковия процес решението е това постановление на съда, с което той взема становище по предмета на исковия процес: спорното гражданско право (§ 44), образуващ съществото на исковото дело (89-83-ОСГК, Сб. 19). Затова се казва, че с решението си съдът се произнася по съществото на де­лото. С решението съдът отговаря на задачата, която стои пред исковото про­изводство – да даде защита по повод на граждански спор, като го разреши със сила на пресъдено нещо. Като изпълнява тая задача, решението завършва исковото производство. От тази гледна точка бихме могли да кажем, че ре­шението е актът, с който исковото производство завършва. Но този белег на решението е формален и вторичен. Той произтича от основния му белег – да бъде актът, с който съдът взема становище по материалноправния спор, а с това – и по основателността на иска. Затова решението е основният и най- важен акт, към който са ориентирани всички други процесуални действия на исковото производство. За правното естество на този акт и неговите правни последици вж. § 67-76.

  1. Освен по главния въпрос, с който е сезиран, съдът взема становище и по много други въпроси, които възникват в исковото производство, както и по всяко друго производство. Това са въпроси по допустимостта на производ­ството и по неговото развитие на акта, с който то завършва. Общият белег на тия въпроси е, че те са процедурни, а не по съществото на делото. Като се произнася по тях, съдът взема становище дали и как да процедира по съще­ството на делото. Затова при отговора на тези въпроси той никога не взема становище по съществото на делото. В исковото производство, понеже съще­ството на делото се образува от гражданският спор, главният въпрос е винаги материалноправен, докато процедурните въпроси са процесуални. Има про­изводства, по които и главният въпрос е процесуален (например производ­ството по обжалване действията на съдия изпълнителя – § 191). Но даже и по такива производства е наложителна и меродавна разликата между главния въпрос, образуващ съществото на делото, и процедурните въпроси, които възникват по повод на него.

Постановленията на съда, с които той се произнася по процедурни въпроси, са определенията (чл. 252; 89-83-ОСГК, Сб. 19). По тоя свой пред­мет те се различават основно от решенията. Той налага и различния правен режим, на който ГПК подчинява решенията и определенията с оглед на правни последици, стабилитет, ред за тълкуване. За разлика от решенията: 1) правните последици на определенията не могат да надхвърлят рамките на производ­ството (те имат само вътрешнопроцесуален ефект – § 4); 2) не подлежат на отделно обжалване или се обжалват с частна жалба (§ 115); 3) поначало могат да бъдат изменяни или отменяни от съда, който ги е постановил (чл. 253).

Но макар и да са различни по предмет и правен режим от решенията, са­мите определения не са подчинени на единен режим. Съобразно с техния предмет и въздействието им върху производството, те се делят на две групи.

  • В първата влизат определенията, които, като констатират че про­изводството е недопустимо, му слагат край, като го прекратяват (§ 95).

Знаем че исковият процес е недопустим, когато липсва право на иск или то е ненадлежно упражнено (§ 38). Но и допустимият исков процес става не­допустим, когато съдът бъде десезиран чрез оттегляне на иска, отказ от иска или чрез съдебна спогодба (§ 95). Определенията от разглежданата група имат общ белег – те отричат допустимостта на исковия процес. Именно за­щото я отричат, те винаги съдържат в себе си отказ на съда да продължи да процедира. В този отказ се състои прекратяването на делото, което осуе­тява завършването му с решение.

Макар че изключват решението и в този смисъл го отричат, по правен режим тези определения стоят най-близко до решенията. Подобно на реше­нията те не могат да бъдат изменяни или отменяни от съда, който ги е поста­новил (чл. 253). Определението, с което съдът сам отменя определението, с което е прекратил делото, е нищожно (89-63-П, Сб. 139). Определенията от разглежданата група, подобно на решенията, турят край на делото и подлежат на отделно обжалване с частна жалба, защото преграждат пътя на исковата защита, давана с решението (чл. 274, ал. 1, т. 1 и § 115).

Посочената близост и съображението, че с тия определения се взема, подобно на реше­нията, становище по иска, като се отрича неговата допустимост, карат някои процесуалисти (у нас Д. Силяновски) да окачествяват разглежданите определения като процесуални реше­ния.

Макар и съблазнително като образна метафора, това окачествяване би трябвало да се избягва. То замъглява основната разлика между решенията и определенията откъм предмет на произнасяне (вж. по-горе т. I—II), като неволно напътва към две нежелателни последици: 1) да се отлага произнасянето по допустимостта на иска, за да се извърши едва с решението (тълк. Ю4-67-ОСГК, Сб. 20: по допустимостта на иска съдът се произнася с определение; на нашия закон е непозната категорията „процесуални решения“ 840-82-1, Сб. 45) (§ 38); 2) да се приравнят напълно по правен режим определенията за прекратяване на делото с реше­нията. Характер на определение има и решението, с което искът се отхвърля като недопустим (Опр. 12-65-1).

  1. Втората група определения обхваща тези, с които съдът админи­стрира движението (развитието) на производството. Затова те се наричат определения по движение на делото. Всички те предпоставят възможността делото да се развие до нормалния му завършек с решение. От тази гледна точка всички те противостоят на определенията, които отричат тази възмож­ност и затова прекратяват делото.
    1. По предмет на произнасяне определенията по движение на делото се делят на две групи.

а.   В първата група влизат определенията, с които съдът взема становище по допустимостта на производството, без обаче да го прекратява. Тук спадат: аа) определенията, с които съдът дава ход на делото, след като е констатирал че съществува право на иск и че то е надлежно упражнено; бб) определе­нията, с които той препраща делото на компетентния орган, понеже то е не- подведомствено или неподсъдно на сезирания съд (чл. 118, ал. 2), спира го (чл. 229, ал. 1, т. 4 и т. 5) или отказва да го възобнови (чл. 230), защото са на­лице процесуални пречки (§ 38; § 94), които временно осуетяват развитието на делото.

б.   Във втората група влизат определенията, които, като предпоставят, че процесът е допустим, целят да организират и обезпечат бързо, икономично и законосъобразно развитие на производството към постановяване на пра­вилно решение. В тази група спадат: определенията, постановени в подгот­вителното закрито заседание по чл. 140, по отстраняване на съдии; по уча­стието на трети лица в процеса; по съединяване на искове; по допускане и събиране на доказателства и др.

  1. Правният режим на двете групи определения по движението на делото разкрива известни разлики и съществени сходства.

Разликите се проявяват в обжалваемостта на тези определения. Опре­деленията от първата група, доколкото преграждат, макар и временно, раз­витието на делото, подлежат на обжалване с частна жалба (чл. 274, ал. 1; Опр. 106-95-П, Б V 23; 132-91-5-чл. с-в, Б VI19). Определенията, които конста­тират че искът е допустим и дават ход на производството, както и определе­нията от втората група не подлежат на отделно обжалване с частна жалба, освен по изключение (чл. 15, ал. 2; чл. 220; 462-86-IV, Б X 26). Тяхната пра­вилност се проверява при обжалване на решението, чието постановяване те допускат (вж. по-горе т. 1 а), или подготвят (т. 1 б).

Приликите се състоят във възможността на съда, постановил определе­нията по движението на делото, сам да ги изменя или отменя (чл. 253). Тази възможност произтича от предмета и предназначението на тези определения. Понеже с тях съдът администрира развитието на делото, като го допуска, вре­менно спира, възобновява, организира и движи, съдът не трябва да бъде об­вързан от становищата си по допустимостта и подготовката на делото. Иначе грешката в тия становища или промяната на обстоятелствата биха довели до недопустимо, неправилно, бавно или неикономично решение. Чл. 253 сочи основанията, при които това правомощие на съда може да бъде упражнено.

а.   Това е преди всичко промяната на обстоятелствата, при които е било издадено подлежащото на изменяне или отменяне определение. Промя­ната на обстоятелствата налага да се измени или отмени определението, ко­гато то става безпредметно или нецелесъобразно.

Така например подлежи на отменяне определението за събиране на доказателства: 1) ако фактите, до които те се отнасят, бъдат признати впоследствие; или 2) искът в тази му част, до която се отнасят тези факти, бъде оттеглен. Безпредметно става определението, предпи­сващо личното явяване на страната (чл. 176), ако тя междувременно почине.

б.   Определението подлежи на изменяне или отменяне и при очевидна грешка или пропуск, които съдът е допуснал при постановяването му. Греш­ката (пропускът) може да се отнася или до процесуалните факти, обуславящи определението, или до смисъла на процесуалната норма, която го урежда.

Така например, като е приел погрешно че страната е дееспособна или надлежно пред­ставлявана, съдът е дал ход на недопустимия иск. Като е приложил погрешно чл. 164, съдът е приел че свидетелите са недопустими. Тези погрешни определения трябва да бъдат отменени и заменени с точно противоположни (прекратяване на делото; допускане на свидетелите).

  1. Третият вид съдебни постановления са разпорежданията.

Предмет на разпорежданията са по правило процедурни въпроси. По главния въпрос на производството съдът се произнася с разпореждане само когато се издава изпълнителен лист въз основа на изпълнителните основания по чл. 404 – вж. чл. 406. В исковия процес с разпореждания се разрешават само процедурни въпроси. По този белег разпореждането прилича на опре­делението. За разлика от определенията обаче, предмет на разпореждания могат да бъдат не всякакви процедурни въпроси, а само тези, които законът допуска да се разрешават от едноличен орган (председателят на състава или натоварен от него съдия), даже когато делото се разглежда и решава от съде­бен състав. С разпореждания се постановява: да се остави без движение не­редовна искова молба и тя да се върне, ако не бъде поправена (чл. 129); да се връчи препис от исковата молба на ответника (чл. 131); да се връчат книжа по делото; с разпореждания се ръководи и заседанието на съда (чл. 141).

Разпорежданията са подчинени на режима на определенията съобразно със своя предмет и въздействието си върху производството (чл. 279 / 66-95- 5 чл. с-в, БЗ 9614).

Постановяване на определения. Определяне на срок при бавност

Раздел IV Постановяване на определения

Приложно поле

Чл. 252. Съдът постановява определение, когато се произнася по въпроси, с които не се решава спорът по същество.

Оттегляемост на определенията

Чл. 253. Определенията, които не слагат край на делото, могат да бъдат изменяни или отменяни от същия съд вследствие на изменение на обстоятелствата, грешка или пропуск.

Съдържание на определението

Чл. 254. (1) Определението, с което съдът се произнася по противоречащи искания на страните, както и определението, с което се отхвърля искане, се мотивира. Исканията на страните и обстоятелствата по делото във връзка с тях се посочват в мотивите, доколкото това е необходимо.

(2) Когато определението се постановява в закрито заседание, то трябва да съдържа:

  1. датата и мястото на постановяването му;
  2. посочване на съда, имената на съдиите от съдебния състав и на страните;
  3. номера на делото, по което се постановява определението;
  4. какво постановява съдът;
  5. в тежест на кого се възлагат разноските;
  6. подлежи ли на обжалване, пред кой съд и в какъв срок;
  7. подписи на съдиите.

 

Постановяване на определения

  • Уредбата на определенията и техния режим е обособена в раздел IV на глава осемнадесета, която съдържа 3 текста.

Съдържанието на единствения текст досега – чл. 195 (отм.), е разделено в два члена: чл. 252, който възпроизвежда дословно под заглавие „Приложно поле“ ал. 1 от чл. 195, която всъщност опреде­ля предмета на този вид съдебни постановления – въпроси, с които не се решава спорът по същество; чл. 253 също дословно възпроиз­вежда съдържанието на чл. 195, ал. 2 (отм.) под заглавие „Оттегяемост на определенията“. Тази разпоредба дефинира определения­та по движение на делото и техния режим, свързан с предпоставки­те за тяхното изменение или отмяна от постановилия ги съд. Сле­дователно всички становища на практиката и теорията по тези въп­роси остават валидни.

  • Нова в материята е нормата на чл. 254. Алинея 1 въ­вежда изискване за мотивиране на определенията, независимо от значението им за хода на производството. Според изр. първо оп­ределението, с което съдът се произнася по противоречащи иска­ния на страните, както и определенията, с които се отхвърля иска­не, се мотивират. Изречение второ предвижда изискване към съ­държанието на мотивите на определението – исканията на стра­ните и обстоятелствата по делото във връзка с тях се посочват в мотивите, доколкото това е необходимо. Спазването на това изис­кване е предоставено на дискрецията на съда както когато опре­делението на съда е по движение на делото, така и когато слага край или временно прегражда развитие на производството. Съ­държанието на ал. 1 провокира въпроса дали от него следва, че определенията, които съдът постановява служебно, без искане на страна по делото, не се нуждаят от каквито и да било мотиви – напр. определението, с което служебно прекратява производство­то пред себе си поради липса на абсолютна процесуална предпос­тавка или пък с което възобновява спряно производство в случая на чл. 230, ал. 1 и др. Надявам се, че отговорът ще е отрицателен, вероятно с аргумента, че това е саморазбиращо се. Тълкуването на ал. 1 във връзка с ал. 2 на този член дава основание за извода, че изискванията по ал. 1 се отнасят както за определенията, пос­тановени в открито заседание (напр. по искане за допускане на свидетели, на което насрещната страна се противопоставя), така и за постановените в закрито заседание.

Член 254, ал. 2 предписва съдържанието на определенията, пос­тановени в закрито заседание, изложено в 7 точки. Не е необходимо те да се изреждат и анализират една по една, като се има предвид, че разликата с чл. 236 относно съдържанието на решението е само ре­дакционна. Съдържанието на определението е предписано независи­мо дали то е и по движение на делото или му слага край. Мисля, че няма да е порочно напр. определението на съда по чл. 140, ако в него не е изрично указано, че не подлежи на обжалване!

Редакцията на чл. 254, макар и непрецизна, не е неясна. Пре­ценката за необходимостта от този член, в неговата цялост, предос­тавям на читателя.

Определяне на срок при бавност

7.1. Общи бележки

Глава XIX съдържа уредба на нов институт, който замества жалба за бавност, въведена с изменението на ГПК през 1999 г. Както се знае, тя не беше исторически непознато за гражданския ни процес понятие, тъй като имаше уредба И в ЗГС (чл. 521 ЗГС от 1930 г.), но ГПК от 1952 г. не я уреждаше по разбираеми причини. Целта на двата института е една и съща – те предоставят на стра­ните правна възможност да наложат своевременно извършване на дължимо от съда процесуално действие, което той неоправда­но бави.

Причината за въвеждането на различен като процедура, но еднакъв по цел механизъм е становището, че в периода на почти десетилетното си битие на действаща правна уредба жалбата за бав­ност се е оказала неефективна, с ограничено практическо приложе­ние и непригодна да гарантира на страните реална възможност да задействат контролната функция на висшестоящата инстанция спря­мо мудната работа на подчинените й в административно отноше­ние съдилища. Макар да не се сочат обективни статистически дан­ни в подкрепа на това твърдение, то би могло да се приеме за вярно, доколкото обществената оценка за работата на съдилищата все още няма положителен знак.

7.2. Производството по молбата

  • Уредбата на производството за определяне на срок при бавност има за модел едноименния институт в австрийското граж­данско процесуално законодателство[1]. Съгласно чл. 217а (отм.) без ограничения за срок всяка от страните по висящото дело, коя­то счита, че неговото разглеждане, постановяване на решението или изпращане на подадена жалба до висшестоящата инстанция се забавя неоснователно, може да подаде безплатна жалба напра­во до по-горния съд. Компетентен да разгледа жалбата е предсе­дателят на горния съд, който изисква делото от съда, срещу който е направено оплакването, и се произнася по нея незабавно в зак­рито заседание с окончателно определение, с което дава задължи­телни за долния съд указания, ако намери жалбата за основател­на. Слабостите на тази уредба са добре известни, но целта на пред­ставянето й е само да се откроят разликите с новата молба по чл. 255-257. Дали те ще се окажат предимства, зависи от практи­ката по прилагането й. Молбата и производството по нея са ясни от съдържателна гледна точка.
  • Сравнението на чл. 217а, ал. 1 й чл. 255, ал. i показва, че въпреки редакционните различия, предпоставките на двата инсти­тута са едни и същи. Докато обаче предишната уредба сочеше От какво може да се оплаква жалбоподателят, но не какво искане мо­же да направи, съгласно чл. 255, ал. 1 страна може да подаде „молба за определяне на подходящ срок“ за извършване на необосновано забавеното действие. Тази молба се подава до по-горния чрез съда, допуснал твърдяното забавяне – не е насрочил заседание, не се е произнесъл по направено от страната искане във връзка с движени­ето на делото, не е изпратил жалба до горния съд и т.н. Петитумът на молбата трябва да сочи конкретното действие, за чието извърш­ване страната иска да се определи срок, но не и неговата продължи­телност – тя се определя, ако се наложи, от „съдия на горестоящия съд“ – чл. 257, ал. 1.
  • Съгласно чл. 255, ал. 2 съдът, който е допуснал забавя­нето, изпраща незабавно молбата със своето становище до горес­тоящия съд, който я разглежда и се произнася по нея в едноседми­чен срок от постъпването й – чл. 257, ал. 1. За разлика от преди, законът не предвижда изискване, респ. изпращане на делото на пред­седателя на горния съд, а само становището на съдията, което тряб­ва да съдържа неговите обяснения за причините за забавяне на дей­ствието. Това, разбира се, не изключва възможността съдията, ко­муто е възложено да разгледа молбата, да реши да изиска и делото, ако прецени, че обясненията на долния съд са недостатъчни, но то­ва би следвало да става по изключение, тъй като е фактор за заба­вяне на производството пред долния съд (съдията не може да пише определение, решение без делото, а не е изключено в този период по него да е насрочено заседание).

По молбата горестоящият съд се произнася с определение. Ако я намери за основателна (когато счете, че забавянето е необос­новано), той определя подходящ срок за извършване на действието, а в противния случай я отхвърля – чл. 257, ал. 2, изр. второ.

Определението на горния съд по молбата е окончателно. Въп­реки мълчанието на закона, препис от определението следва да се изпрати незабавно на съда, както и на страната, която е подала мол­бата, независимо от съдържанието му. От само себе си се разбира, че долният съд следва да извърши действието в определения срок. Би било добре, ако в този случай изпрати копие от акта, материали­зиращ действието му, на съда, постановил определението.

  • Дотук, както се вижда, разликите не са значителни. Всъщност новият момент е свързан с подаването на молбата не направо до горния съд (както по 217а), а чрез съда, който разглежда делото. Той не е просто „пощенска кутия“, нито получаването на молбата е от значение само за обясненията (становището), които ще даде по нея. Съгласно чл. 256, ал. 1, ако той намери молбата за основателна, извършва незабавно всички действия, посочени в мол­бата, и съобщава това на страната, която я е подала. Че формули­ровката на разпоредбата е пресилена, е вън от съмнение, но тя не следва да се приема буквално. „Незабавното извършване“ е въпрос на преценка, свързан с естеството на дължимите действия. Ав­стрийският закон определя конкретен срок, но намирам, че българ­ското решение е по-добро – в едни случаи обективно определеният срок може да се окаже дълъг (и да има демотивиращо въздействие), а в други – неразумно кратък. Непрецизна е също формулировката „да съобщи на страната“. В едни случаи може да е необходимо и достатъчно да я уведоми, в други – да разпореди да й се връчат кни­жата (най-често съдебното решение), чието съдържание е от значе­ние за по-нататъшното й поведение – чл. 256, ал. 2.

Член 256, ал. 2 гласи: „Молбата се изпраща за разглеждане на горестоящия съд, ако в едноседмичен срок от получаване на съоб­щението по ал. 1 страната заяви, че продължава да я поддържа“. Тази алинея, тълкувана във връзка с чл. 255, ал. 2, изр. второ: Съ­дът, който разглежда делото, изпраща незабавно молбата заедно със своето становище на горестоящия съд, ясно показва, че всъщ­ност от съдията зависи дали да изпрати молбата със становището си (ако я счита за неоснователна) на горестоящия съд, или да из­върши исканото процесуално действие и да уведоми страната (ко­гато сам прецени, че тя е основателна). Във втория случай той ще изчака реакцията на страната. Ако в едноседмичен срок от получа­ване на съобщението за извършеното от съдията действие страна­та заяви, че въпреки извършеното действие, продължава да поддър­жа молбата си, съдът я изпраща на горестоящия съд – чл. 256, ал. 2. На практика това означава, тя да отправи нова молба до съда, тъй като няма как устно да „заяви“, че я поддържа. В този случай той трябва да приложи към нея заедно със становището си и копие от документа, материализиращ междувременно извършеното дейс­твие. Горният съд не проверява законосъобразността на извърше­ното действие по същество, а само неговата своевременност. Но тъй като целта – да се обезпечи своевременното служебно движе­ние на делото – е постигната, молбата на страната ще бъде отхвър­лена, срок за съдията, разглеждащ делото, няма да се определя (по правило, защото може да не е извършил всички необходими дей­ствия), а установеното необосновано забавяне към деня на подава­не на молбата би било от значение за служебното положение на конкретния съдия (евентуално дисциплинарна отговорност, за коя­то може да се направи предложение).

Когато в срока по чл. 256, ал. 2 страната не заяви, че поддър­жа молбата, последната се счита оттеглена – чл. 256, ал. 1, което означава, че съдът, разглеждащ делото, няма да я изпраща на го­рестоящия съд. Достатъчно е следователно бездействието на стра­ната в едноседмичния срок, за да приключи производството по мол­бата, без да се стига до горестоящ съд.

Както се вижда, новото правно средство е прагматично Ори­ентирано – да се преустанови служебното бездействие и предизви­каното от него забавяне на делото по възможно най-бързия начин, като при това не се злепоставя съдията пред горестоящите адми­нистративни ръководители в системата.

7.3. Приложно поле

Както се посочи, молбата за определяне на срок при бавност е уредена в последната глава от дял II – общия исков процес пред първоинстанционните съдилища. В отменения кодекс жалбата за бавност – чл. 217а, е включена в главата за обжалване на определе­нията. Срещу това систематично място на последната проф. Ж. Ста­лев възразяваше. Той с основание поддържа и аргументира, че като правна възможност на страните да наложат своевременното дви­жение на процеса уредбата е приложима не само по искови, но и по неискови дела, независимо дали те са уредени в ГПК или от особе­ни закони – обезпечителни, изпълнителни и охранителни. В някои случаи по такива дела бавността на съда може да има за страната дори по-тежки последици – напр. проявена бавност при произнася­не на молба за обезпечение, при налагане на изпълнителен запор или възбрана, при издаване на охранителен акт и др. Поради това напълно споделям обоснованото становище на проф. Ж. Сталев във връзка с жалбата за бавност, че ,,Истинското място на тази защита е не в края на уредбата на общия исков процес, а в самото начало на ГПК сред неговите основни положения, защото за страната, която остро се нуждае от защита на нарушените й права или от съдей­ствието чрез охранителен акт, бавността при защитата или съдейс­твието е равнозначна на отказ от защита“.[2]

Прилагането на института по аналогия и в другите производ­ства не е обаче недопустимо. Институтът, така като е уреден, би могъл да се приложи дори по висящи пред ВКС дела, като молбата се адресира до председателя на ВКС. Както се вижда и за разлика от жалбата за бавност, смисълът на тази молба не е да се информи­ра висшестоящ административен ръководител за проявената от дол­ния съд бавност, а да се активизира неговата собствена работа по делото. Когато тази цел е постигната – чл. 256, самият закон счита молбата за оттеглена, освен при изрично искане на страната. Като се има предвид новата уредба на касационното производство, едно забавяне на тричленния състав на ВКС да се произнесе по допусти­мостта на касационната жалба с оглед критериите по чл. 280, ал. 1 също е нежелано. Що се отнася до действията на изпълнителните органи – държавни и частни съдебни изпълнители – молбата за оп­ределяне на срок би могла да се подава чрез тях до съда, компетен­тен по жалба срещу техните действия (бездействия).

 

ОБЖАЛВАНЕ НА ОПРЕДЕЛЕНИЯТА

СЪЩНОСТ И ДОПУСТИМОСТ НА ОБЖАЛВАНЕТО

  1. Обжалването на определенията (Оп) е средство за правна защита срещу незаконни определения. То е санкция срещу незаконното процедиране на съда. Такава санкция е, както видяхме, и обжалването на решенията, ко­гато се основава на нарушаване на процесуалните норми, уреждащи изиск­ванията за валидност, допустимост и правилност на решенията. Но обжалва­нето на Оп съществено се различава от обжалването на решенията.

Обжалването на Оп по правило контролира Оп, които не се контролират чрез обжалване на решенията: 1) защото осуетяват решението (Оп, преграж­дащи пътя за постановяване на решение – чл. 274, ал. 1; 2) защото нямат от­ношение към правилността на решението (например On, с което се оставя без последствие отвод за неподведомственост, или с което не се допуска уча­стието на подпомагаща страна).

  1. Само една част от Оп, които съдът постановява в хода на исковия процес, подлежат на отделно обжалване. Чл. 274 дава отделна регламентация за допустимостта на обжалване на определенията в зависимост от това коя инстанция за разглеждане на спора по същество ги е постановила. Така за­конът подчертава спомагателния, подпомагащ характер, който определенията имат по отношение функцията на съда по решаване на материалния спор. По правило се следва спазването на принципа за триинстанционност при раз­глеждането на тези процесуални въпроси, които се отнасят до правото – са­мата процесуална основа на исковия процес за правото на защита.
  2. II. Обжалване на определенията на първата инстанция по спора.

На отделно обжалване подлежат само: 1) Оп, които преграждат по-на- татъшния ход на делото (вж. чл. 174, ал. 1, т. 1); 2) Оп, за които законът изрично предвижда, че подлежат на обжалване с частна жалба. (чл. 174, ал. 1, т. 2). Другите Оп на съда, и по-специално тези, които подготвят постано­вяването на решението (определения по допускане и събиране на доказател­ства и др.), се контролират по повод обжалване на решението (например определението, с което делото е било възобновено (Опр. 60-84—II, Сб. 61). Не подлежат на отделно обжалване и определенията за допускане на свиде­тели или вещи лица (462-86-IV, Б 86 X 26). Допуснатите при тяхното поста­новяване нарушения на процесуалния закон представляват обикновено съще­ствени процесуални нарушения, водещи до обжалване и отмяна на реше­нието. А когато с тях съдът противозаконно е дал ход на делото вместо да го прекрати, тези Оп водят до процесуално недопустимо решение и защитата срещу тях се постига чрез обезсилване на недопустимото решение. Отделно обжалване на такова Оп предвижда само чл. 15, ал. 2.

  1. Преграждат по-нататъшния ход на делото определенията, с които де­лото се спира, с които се отказва възобновяване на спряно дело или с които то се прекратява. Действащият ГПК не съдържа изрично правило, предвиж­дащо обжалването на тези определения, за разлика от чл. 185 ГПК (отм.). Не- възпроизвеждането на текста обаче не отнема на тези определения нито ка­чеството на преграждащи развитието на делото, нито възможността за тях­ното самостоятелно обжалване. Законодателят е преценил, че общата норма на чл. 274, ал. 1, т. 1 е достатъчна.

С Т.р. № 1 от 2001 г. ВКС изчерпателно посочи определенията и приравнените към тях разпореждания, които преграждат делото и неговите постановки следва да запазят силата си. (Точка 5 на разглежданото решение запазва действието си.)

Прекратителните определения на първоинстанционния съд са: постано­вените при липса на положителната процесуална предпоставка или наличие на процесуална пречка за упражняване правото на иск; свързаните с консти­туирането на страните и техните представители, с тяхната правоспособност и дееспособност (чл. 26-32); за прекратяване на повторно заведеното дело (чл. 299); при препращане делото по подведомственост на административен орган (чл. 15), или по подсъдност на друг съдебен орган (чл. 121 и чл. 122); при десезиране на съда поради оттегляне и отказ от иска или постигане на съдебна спогодба (чл. 232, 233 и 234); при смърт на страната, когато не е възможно процесуално приемство; при сливане качеството на ищец и ответ­ник поради приемство; за спиране или невъзобновяване в срок на спряно дело; при замяна на страната от съда (чл. 222, 228 и 224).

Приравнени на преграждащите определения са едноличните разпореж­дания на съдия от първоинстанционния съд за връщане на нередовна искова молба (чл. 130).

На обжалване подлежи и разпореждането на първата инстанция, с което се връща като недопустима подадената срещу нейното решение въззивна жалба (чл. 262), както и разпореж­дането на първата инстанция за връщане на частната жалба срещу нейното определение като недопустима (вж, чл. 275, ал. 2, във вр. с чл. 262).Тези разпореждания също са преграждащи: първото препятства развитието на въззивното производство по делото, а второто прегражда обжалването на първоинстанционното определение пред въззивния съд.

Обжалването на Оп, преграждащи пътя за разглеждане на делото, е сред­ство за защита на правото на иск, което би се оказало неосъществимо, ако от­казът на съда да предприеме действия за правна защита не би могъл да бъде преодолян (§ 3). Затова следва да се приеме, че подлежат на обжалване с частна жалба и определенията, с които се отказва обективното съединяване на един следващ иск с първоначалния, макар че защитата по втория иск не се прегражда, когато между материалните правоотношения, които са техен пред­мет, съществува връзка на зависимост и страната има интерес да получи за­щита именно чрез съвместното разглеждане на исковете в едно производство (вж. напр. Опр. № 101 /2009 г. по ч.гр.д. 109/2009,1 г.о., в което ВКС приема за обжалваемо определението, с което се отказва допускане на обективното съединяване на насрещния иск с първоначалния, от което ищецът по него има интерес, тъй като с отказа се прегражда възможността за своевременната му и ефективна защита срещу предявения ревандикационен иск).

  1. Законът допуска изрично обжалване на някои Оп, които не преграж­дат пътя за разглеждане на делото.

Такива са On, с които: 1) се оставя без последствие отвод за неподведомственост (чл. 15, ал. 2); 2) отказва се възстановяване на срок (чл. 66, ал. 3); 3) увеличава се цената на иска (чл. 70, ал. 2); 4) отказва се правна помощ (чл. 95, ал. 2); 5) отказва се обезпечаване на доказателства (чл. 208, ал. 3); 6) не се допуска привличане или встъпване на подпомагаща страна (чл. 220, изр. 20-ро); 7) отказва да се конституира като ищец главно встъпило лице в про­цеса (чл. 225).

Подлежат на обжалване и такива On, с които съдът си присвоява власт, каквато по закон няма – обезсилва с определение собственото си решение или Оп за прекратяване на делото (1327-53-П).

Примерите показват, че в тези случаи по правило на страната се отказва упражняването на определени процесуални права, въпреки че ходът на де­лото не се прегражда.

  1. На обжалване подлежат, както определенията на районния, така и определенията на окръжния съд, постановени от него в качеството му на първоинстанционен съд по гражданско дело. Всички определения, които по­падат в обсега на чл. 274, ал. 1, се обжалват пред компетентния за решаването на материалния спор въззивен съд.

III. Определенията на съда, който разглежда материалния спор като въззивна инстанция, също подлежат на обжалване при условията на чл. 274, ал. 2 и ал. 3, т. 1. Разпоредбата визира две групи обжалваеми определения на въззивната инстанция.

  1. Първата група обхваща тези определения и разпореждания на ВС, с които той за първи път се произнася по дадения процесуалноправен въпрос (чл. 274, ал. 2).

а. На първо място, това са преграждащите по-нататъшния ход на делото определения на ВС. Прекратителни определения във въззивното производ­ство са: определенията по чл. 262 при просрочие на жалбата, при неизпълне­ние на указанията за отстраняване в срок на нейната нередовност, при лип­сата на процесуални предпоставки за упражняване правото на въззивна жалба. Към тази категория се отнасят и едноличните разпореждания на съда за нейното връщане, както и определенията по чл. 264 при десезиране на съда с оттегляне на въззивната жалба.Тук спадат и определенията на ВС за пре­кратяване на въззивното производство, за спирането му или за отказа то да бъде възобновено.

Такива са и определенията на ВС за прекратяване на исковото про­изводство, когато той за първи път констатира, че то е недопустимо – при първоначална липса или последващо отпадане на правото на иск, вкл. по­ради оттегляне на иска, отказ от иска или съдебна спогодба, извършени пред него.

На обжалване подлежи и определението, с което се прекратява въззивно производство, решението по което не под лежи на обжалване пред ВКС. Същото се отнася и до определенията на въззивния съд за оставяне без разглеждане частни жалби срещу определения на първоинстандионния съд поради просрочие, неотстранена в срок нередовност, липса на процесуални предпоставки за упражняване правото на жалба или десезиране на съда, независимо от обжалваемостта на самото определение по съществото на жалбата пред ВКС (така и т. 5, пункт 5 от Т.р. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС).

Тук се включва и разпореждането на ВС за връщане на касационната жалба срещу въззивното решение (чл. 286, ал. 2), както и разпореждането му за връщане на частната жалба срещу негово определение (чл. 275, ал. 2 във вр. с чл. 274, ал. 2, изр. 1-во). В първия случай разпореждането на ВС е първото, с което се прегражда възможността за касационно обжалване на ре­шението, а във втория случай актът на ВС препятства обжалването пред ВКС на негово собствено определение.

б. Като съд по съществото На спора въззивната инстанция постановява същата категория определения и разпореждания, както първата. Според чл. 274, ал. 2, изр. 1-во, на самостоятелно обжалване подлежат определенията, в които тя за първи път се е произнесла по процесуален въпрос, който подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 1, т. 2 (вж. по-горе II 2).

Тази първа група определения и разпореждания на въззивния съд под­лежат на обжалване пред ВКС, без да са налице специалните условия за до­пускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, защото чрез обжалва­нето ще се осигури двуинстанционно разглеждане на процесуалния въпрос.

  1. Втората група обжалваеми определения на въззивната инстанция об­хваща тези, които са постановени по жалби срещу определения или разпо­реждания на първоинстанционния съд. Определението на въззивния съд е второинстанционно по разгледания процесуален въпрос.

а.   На обжалване пред ВКС законът допуска само тези определения на въззивната инстанция, с които се потвърждава преграждащо разви­тието на производството определение на първоинстанционния съд (чл. 274, ал. 3, т. 1). По този начин се гарантира триинстанционност на производ­ството и по процесуалното право за защита чрез иска. Затова обжалването е допустимо само ако са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, и има касационен характер. Ето защо е удачна терминологията, използвана в съдебната практика по отношение на такава жалба срещу въззивното опре­деление – частна касационна жалба (ЧКЖ).

Основно място тук заемат определенията, с които се оставят без уваже­ние частните жалби срещу преграждащите хода на исковото производство определения на първата инстанция (вж. за кръга на тези определения по-горе II1; също т. 5 от Т.р. № 1/2001- г. на ОСГК на ВКС).

На обжалване пред ВКС с ЧКЖ подлежат и въззивните определения, с които се оставят без уважение частните жалби срещу разпорежданията на първата инстанция за връщане на частната жалба срещу преграждащо производството негово определение.

б.   Останалите определения на въззивната инстанция не подлежат на по­-нататъшно обжалване. Произнасянето по процесуалния въпрос не подлежи на триинстанционно разглеждане и е окончателно.

Такива са определенията, с които се уважават частните жалби срещу преграждащите определения на първата инстанция, както и определенията, с които се уважават частните жалби срещу разпорежданията на първата инстанция за връщане на частна жалба срещу нейно опре­деление (арг. чл. 274, ал. 3, т. 1). В тези случаи развитието на производството продължава и в него въпросът за правото на защита може да бъде отново разгледан.

Не подлежат на третоинстанционно разглеждане и определенията на въззивния съд, по­становени по частна жалба срещу определенията на първата инстанция по чл. 274, ал. 1, т. 2.

в. Една специална хипотеза необжалваеми определения урежда чл. 274, ал. 4.

В първоначалната редакция на текста беше изрично посочено, че огра­ничението се отнася само до правото на касационно обжалване на посочената група определения – т.е. визираше се невъзможността да бъде подадена ЧКЖ срещу определенията и актовете, визирани в чл. 274, ал. 3, т. 1 и 2 по дела с обжалваем интерес до 1000 лева. Действащата в момента формулировка бе приета със ЗИДГПК (ДВ, бр. 100/2010 г.). В новата редакция отпадна думата „касационно“, а разпоредбата гласи: „Не подлежат на обжалване определе­нията по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване.“.

Въпреки че в текста сега не се визира изрично, следва да се направи из­водът, че изключението се отнася само до правото на касационно обжалване на определена категория въззивни определения. На първо място, изводът се налага от систематичното място на разпоредбата, следваща ал. 3 на чл. 274 относно актовете на въззивните съдилища, подлежащи на обжалване с ЧКЖ. На второ място, промяната в чл. 274, ал. 4 е относима към направената със същото изменение на закона промяна в чл. 280, ал. 2, която се отнася до кри­терия и кръга на въззивните решения, които не подлежат на касационно об­жалване и следва да бъде тълкувана в тази връзка. Не подлежат на обжалване с ЧКЖ определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без ува­жение частните жалби срещу определения, преграждащи по-нататъ­шното развитие на делото, когато те са постановени по дела, чиято цена е под визираната в чл. 280, ал. 2, и въззивните решения по които не подле­жат на касационно обжалване. По този начин се поставя равенство между възможностите за инстанционен контрол на решенията и определенията по тези дела. Режимът за обжалване на определенията, постановявани в хода на исковото производство, трябва да следва режима за обжалване на решенията – изключен е касационният контрол за актовете относно процесуалните въпроси, когато такъв не се предвижда за актовете по същество.

III. 1. На обжалване с частна жалба подлежат и някои определения (респ. разпореждания), постановени от ВКС.

а. Определенията и разпорежданията на самия ВКС, постановявани в хода на висящ пред него исков процес, подлежат на обжалване, когато с тях касационната инстанция за първи път се произнася по допустимостта на ка­сационното производство. Такива са разпорежданията или определенията, с които касационната жалба срещу въззивното решение се оставя без разглеж­дане или се прегражда развитието на касационното производство по делото като то се прекратява, спира или се отказва възобновяването му.

б.  Подлежат на обжалване и определенията на ВКС, когато за първи път пред ВКС се установи, че правото на иск не съществува или се е погасило, вкл. чрез десезирането на ВКС чрез оттегляне на иска, отказ от иска или сключена съдебна спогодба. С тези определения се препятства развитието на цялото исково производство.

в.   На обжалване подлежи и разпореждането на ВКС, с което се оставя без разглеждане като недопустима ЧКЖ срещу определение на въззивната инстанция, с което се оставя без уважение ЧЖ срещу определение, преграж­дащо по-нататъшното развитие на делото, тъй като в този случай ВКС за първи път се произнася по допустимостта на подадената срещу въззив­ното определение ЧКЖ.

Така с Опр. № 105/ 2010 г. по ч.гр.д. 70-2010-III г.о. ВКС е приел за допустима ЧЖ срещу разпореждане на друг състав на ВКС, с което е оставена без разглеждане подадена ЧКЖ по чл. 274, ал. 3, т. 1 срещу въззивно определение на апелативния съд, което оставя без уважение ЧЖ срещу определението на окръжния съд за прекратяване на производството по­ради неспазена местна подсъдност и препращането му на компетентния съд.

Тези групи определения на ВКС подлежат на еднократно обжалване с ЧЖ пред друг тричленен състав на ВКС, чието определение е окончателно (чл. 274, ал. 1, т. 2, изр. 2-ро). Обжалването е допустимо с ЧЖ, без да са на­лице предпоставките на чл. 280, ал. 1 (вж. така и т. 5 от Т.р. № 1 от 2001 г. на ВКС, която запазва силата си).

  1. Определенията на ВКС, които оставят без уважение частна жалба срещу акта на въззивния съд за връщане на касационната жалба срещу ре­шението като недопустима, не подлежат на по-нататъшно обжалване (арг. чл. 274, ал. 2, изр. 2-ро). Не подлежат на обжалване и определенията на ВКС, с които той се произнася по допустимостта на подадените пред него ЧЖ (чл. 274, ал. 2, изр. 2-ро) или ЧКЖ (чл. 274, ал. 3) срещу определения или разпо­реждания, постановени от друг тричленен състав на ВКС. В тази категория попадат и определенията на ВКС, с които се оставя без уважение ЧЖ срещу определението на друг състав на ВКС, с което е оставена без разглеждане като недопустима молбата за отмяна на влязло в сила решение (чл. 307, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 2).

Изводът е, че законът намира за наложителна и допуска защита вътре в рамките на ВКС срещу негови определения, респ. разпореждания, едно­кратно и само тогава, когато с тях за първи път се прегражда развитието на дадено производство, защото в противен случай порочният акт на самия ВКС ще остане без контрол. Актовете на ВКС, с които той се произнася по основателността или допустимостта на постановени преди това определения или разпореждания от друг състав на ВКС, са окончателни и не подлежат на по-нататъшно обжалване.

  1. IV. Обжалване на други съдебни постановления.
  1. Извън решенията и определенията по исковия процес, съдилищата постановяват и други актове, някои от които са свързани с исковото про­изводство, а други приключват съдебни производства, които имат собствен предмет, значение и самостоятелни правни последици. Законът предлага ди­ференциран подход относно обжалваемостга на тези актове.

Някои определения подлежат на обжалване по реда на обжалване на ре­шенията (вж. хипотезите, разгледани в § 109).

На въззивно обжалване по реда за обжалване на решенията подлежат: 1) разпорежда­нията в производството за допускане изпълнението на съдебно решение или друг акт, издаден в друга държава членка на ЕС (чл. 623, ал. 6); 2) разпорежданията относно издаване на из­пълнителен лист въз основа на европейско изпълнително основание за безспорно вземане и (чл. 624, ал. 2); 3) разпорежданията по молби за издаване на изпълнителен лист въз основа на европейска заповед за плащане (чл. 627, ал. 2); 4) разпорежданията по допускане изпълнението на решения, свързани със задължения за издръжка по Регламент (ЕО) № 4/2009. Решенията на въззивния съд по тези жалби подлежат на касационно обжалване пред ВКС по общия ред, при наличие на условията по чл. 280, ал. 1.

  1. За други съдебни актове (решения или определения), ГПК предвижда обжалване по реда на обжалване на определенията – с частна жалба по Глава 21. За въззивните определения по тези дела, освен ако изрично законът не рег­ламентира друго, важи чл. 274, ал. 3, т. 2 – те подлежат на обжалване с частна касационна жалба пред ВКС. На обжалване с частна жалба пред ВКС подлежи определението (респ. решението), с което се решава по същество въпроса, пред­мет на съответното производство, или с което се прегражда неговото развитие. Това обжалване има касационен характер и частните жалби подлежат на селек­ция така, както и касационните жалби срещу въззивните решения и определения на въззивните съдилища по чл. 274, ал. 3, т. 1, на основанията по чл. 280, ал. 1. И това обжалване се извършва чрез частна касационна жалба пред ВКС.

а.   Такива са актовете на съда, постановявани в хода на охранителното производство. Решенията, с които се уважава молбата за издаване на охрани­телен акт, са необжалваеми поради липса на правен интерес. На обжалване с частна жалба пред съответния въззивен съд подлежат решенията, с които се отказва: 1) издаване на охранителен акт (чл. 538, ал. 1); 2) извършване на но­тариално удостоверяване (чл. 577, ал. 1); 3) вписване на обстоятелства в съдебния регистър (чл. 606). Решенията на въззивната инстанция, с които този отказ се потвърждава, подлежат на обжалване пред ВКС по реда на Глава 21 (чл. 474, ал. 3, т. 2, във вр. с чл. 280, ал. 1; вж. също т. 2 на Т.р. № 1 от 2001 г. на ВКС, което запазва действието си). С тези актове се слага край на едно самостоятелно производство и се решава в отрицателен смисъл спора за ос­нователността на искането за издаване на съответния охранителен акт. Затова по своята същност те са правораздавателни, а не охранителни актове и каса­ционният им контрол не следва да бъде изключен. Същото се отнася и за опре­делението, с което се прекратява охранителното производство – актовете на въззивния съд, с които се оставя без уважение ЧЖ срещу преграждащото определение на първата инстанция, подлежи на обжалване с ЧКЖ пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 (чл. 539, ал. 2; вж. в този смисъл т. 2 и 6 на Т.р. № 1 от 2001 г. на ВКС, които запазват действието си).

б.   На обжалване с частна жалба подлежи разпореждането, с което се уважава или отхвърля молбата за издаване на изпълнителен лист въз основа на съдебно изпълнително основание по чл. 403 (вж. чл. 407, ал. 1.) На обжал­ване с частна жалба подлежи разпореждането, с което се отхвърля заявле­нието за издаване на заповед за изпълнение (чл. 413, ал. 2), и разпореждането, с което се отхвърля заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълне­ние, заедно с изпълнителен лист (чл. 418, ал. 4). Подобно на чл. 407, на об­жалване с частна жалба подлежи и разпореждането, с което се уважава мол­бата за незабавно изпълнение и издаване въз основа на нея на изпълнителен лист.

При действието на ГПК (отм.), в който липсваше текст, аналогичен на чл. 474, ал. 3, т. 2, трудно можеше да се отговори на въпросът дали подлежи на касационно обжалване определението, с което въззивният съд отказва из­даването на изпълнителен лист. Въпреки че няма сила на пресъдено нещо, този отказ прегражда принудителното изпълнение на изпълняемото право, т.е. на правната защита чрез изпълнителен процес. Ето защо по аналогия на определенията на въззивния съд, преграждащи исковия процес, и тези опре­деления на въззивния съд би трябвало да подлежат на касационно обжалване.

То ще бъде полезно и за уеднаквяване на практиката на съдилищата относно издаване на изпълнителни листове.

Този извод намира опора и в разпоредбата на чл. 274, ал. 3, т. 2, която е обща и следва да бъде изключена само при наличието на друго специално изрично правило в обратен смисъл. Такова в чл. 407,413 и 418 не се съдържа. При такава законова уредба подходът и тук трябва да е същият като относно обжалваемостта пред ВКС на въззивните актове в охранителното производ­ство (вж. по-горе б. „а“). Аргумент е и разпоредбата на чл. 407, ал. 3. Според нея разпорежданията в производството за издаване на изпълнителен лист въз основа на съдебни изпълнителни основания, издавани от чуждестранен съд или арбитраж по чл. 403, т. 2 и 3, при условията на чл. 406, ал. 2, подлежат на обжалване по общия ред. Това сочи на реда за въззивно и касационно обжал­ване на решенията, от който няма изключения независимо дали разпорежда­нето отхвърля или уважава молбата за издаване на изпълнителен лист.

В трайната си практика по ГПК (отм.) ВКС приемаше че решенията, определенията и разпорежданията, които окръжни или апелативни съдилища биха издали не като въззивни съдилища по искови дела, а по ЧЖ срещу решения, определения или разпореждания по неискови дела, не подлежат на обжалване пред ВКС (Опр. 1332—98—IV, Б 98 VII-VIII 38; Опр. 1429-98-V, Б 98 VII-VIII40; Опр. 189-99-IV, Б 98 Х1-ХП 44; Опр. 17-2001-5-чл. с-в, Б 2001 IV 10). Така например, за недопустимо се приемаше касационното обжалване на определение на ВС, с което е оставена без уважение частна жалба против определение на първоинстанционния съд за оставяне без разглеждане на молба по чл. 250 за спиране на изпълнението по изпълнителното дело (Опр. 347-2000-IV, Б 2000 VI30).

Тази практика трябва да бъде преосмислена при действието на чл. 274, ал. 3, т. 2, което се наблюдава в решенията и определенията на ВКС по новия режим. Така напр. вж.: в Опр. № 102 /2010 г. по ч.т.д. 798/2009,1 т.о. на основание чл. 274, ал. 3, т. 2, ВКС е приел за допустима по реда на селективното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ЧКЖ срещу определението на СГС, с което в производство по подадена ЧЖ срещу разпореждането на районния съд по чл. 407, то е било отменено, а издадената заповед за изпълнение – обезсилена; вж. също Опр. № 102/2011, II т.о., по ч.т.д. 840/2010 г., с което ВКС е приел че подлежи на обжалване с ЧКЖ пред ВКС по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 определението на окръжния съд, с което се потвърждава отказът на районния съд да издаде заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист въз основа на документи по чл. 417, т. 4. На обжалване с ЧКЖ би следвало да подлежи и опреде­лението на въззивния съд по частната жалба срещу определението на първата инстанция, по­становено по искането за спиране на принудителното изпълнение (чл. 420, ал. 3). За допусти­мостта на касационното обжалване в тези хипотези вж. подробно и становището на В. По­пова.

Би трябвало същият извод да важи и за акта на въззивния съд за оставяне без уважение на ЧЖ срещу разпореждането на първата инстанция, с което се отхвърля изцяло или отчасти молбата за издаване на удостоверение по Регламент № 805/2004 на Евр. парламент и на Съвета за въвеждане на европейско изпълнително основание при безспорни вземания (чл. 619, ал. 3).

в.   На обжалване пред окръжния съд по реда на Глава 39 подлежат едно­кратно и посочените там действия на съдебния изпълнител. Решенията на окръжния съд по жалбите са окончателни. Изключенията визират постанов­лението за определяне равностойността на присъдената движима вещ и раз­пределението, при които решението на окръжния съд подлежи на обжалване с частна жалба пред съответния апелативен съд, чието решение е окончателно и не подлежи на обжалване пред ВКС (чл. 463, ал. 2; чл. 521, ал. 3). Всъщност касационното обжалване е недопустимо и защото чрез решението на апела­тивния съд се е постигнало триинстанционно разглеждане на въпроса относно законосъобразността на действието на съдебния изпълнител (вж. § 191-192).

г.   Определенията на първоинстанционните съдилища по обезпечение на иска подлежат на обжалване с ЧЖ пред компетентния въззивен съд, незави­симо дали съдът е отказал или е допуснал исканото обезпечение (чл. 396, ал. 1). Когато по обезпечението на иска за първи път се произнася въззивната инстанция, нейното определение подлежи на обжалване пред ВКС (чл. 274, ал. 2, изр. 1-во). Със ЗИДГПК (ДВ, бр. 100/2010 г.) в чл. 396, ал. 2, изр.З-то бе прието, че определението на въззивната инстанция, постановено по ЧЖ срещу определение по обезпечение на иска на първоинстанционния съд, под­лежи на обжалване с ЧКЖ пред ВКС само когато с него обезпечението се допуска, ако са налице условията на чл. 280, ал. 1. Това специално правило, съотнесено към общата разпоредба на чл. 274, ал. 3, т. 2, ограничи по за зако­нодателен ред възможността за касационно обжалване на останалите кате­гории определения, постановявани в хода на обезпечителното производство.

Това сложи край на съществуващата неяснота относно възможностите за касационно обжалване на въззивните определения по обезпечението на иска. Впрочем, такава неяснота беше налице още при действието на ГПК (отм.). Тя беше преодоляна с Т.р. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, което не по­сочи в т. 6 тази категория определения сред подлежащите на касационно об­жалване. Тази неяснота продължи и след приемане на правилото на чл. 274, ал. 3, т. 2 на ГПК от 2007 г., което предвиди възможността за обжалване с ЧЖ на въззивните определения, постановявани в други производства, с които се дава разрешение по същество или се прегражда тяхното развитие. Тази обща разпоредба постави въпроса за съдържанието на понятието,други про­изводства“, отговор на който ВКС даде в Т.р. № 1/2010 г. на ОСГТК. Според приетото в него, подлежат на касационно обжалване актовете само по тези неискови производства, които се доближават по своята същност до ре­шенията, „…защото разрешават материалноправен въпрос, свързан с предмета на съответното съдебно производство „.

Според цитираното тълк. решение постановяваните в хода на обезпечи- телното производство определения, не попадат в тази категория. Там се под­чертава, че въпреки че тези актове са свързани с даването чрез обезпечител- ния процес на специфична защита-санкция, те имат несамостоятелен и при­временен характер, а наложените обезпечителни мерки имат за цел да запа­зят съществуващото фактическо и правно положение до приключването на исковия процес, както и да подготвят по-нататък ефективността от принуди­телното изпълнение. Ето защо обезпечителното производство винаги е функ­ционално свързано с исковия и изпълнителния процес. Ярък пример в това отношение е допускането на обезпечение на бъдещ иск, при което непредявяването му в срок води до отпадане на последиците от наложената обезпечителна мярка. Несамостоятелният характер на обезпечителното производство и на постановяваните по него определения се подчертава и от факта, че няма законова забрана за ищеца да поиска следващо обезпечение в рамките на ви­сящото производство, както и че при определени предпоставки е налице възможност наложената обезпечителна мярка да бъде изменена или отме­нена. Въпреки изложените в няколко особени мнения на съдии от ВКС съоб­ражения в подкрепа на обратната теза, становището в Т.р. № 1/2010 г. стана основа за последвалата промяна в чл. 396, ал. 2. Според разпоредбата на чл. 396, ал. 2, изр. 3-то, при наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 на об­жалване с частна жалба пред ВКС подлежи само това въззивно определение, с което обезпечението се допуска. Законът обаче не поставя изрично обжалваемостта в зависимост от съдържанието на първоинстанционното опреде­ление по обезпечение на иска. От систематичното и логическо тълкуване на текста следва да се приеме, че пред ВКС се обжалват два вида въззивни опре­деления. Първото е определението, с което ВС е уважил ЧЖ срещу опреде­лението на първата инстанция, с което обезпечението на иска не е било до­пуснато. При тази хипотеза ЧЖ срещу първоинстанционното определение е била подадена от ищеца, а ответникът, който не е участвал в производството нито пред първата, нито пред въззивната инстанция, би бил лишен изобщо от защита в случай на невъзможност да обжалва въззивното определение, което за първи път допуска обезпечение на иска. В другата хипотеза опре­делението на ВС оставя без уважение частната жалба срещу определението на първата инстанция, с което обезпечението е било допуснато. В този случай ответникът, който е обжалвал първоинстанционното определение, е участвал само в производството пред ВС и невъзможността да обжалва въззивното определение пред ВКС би го лишила от защита в две съдебни инстанции, а с това би се засегнал и принципът за равенство на страните в процеса.

По аргумент за обратното (чл. 396, ал. 2, изр. 3-то), не подлежи на об­жалване с ЧКЖ определението на въззивния съд, което оставя без уважение ЧЖ срещу отказа на първата инстанция да допусне обезпечение на иска. Не подлежи на обжалване с ЧКЖ и въззивното определение, което отменя опре­делението на първата инстанция за допускане на обезпечение. И в двата слу­чая интересите на ищеца са защитени чрез възможностите за двуинстанционно разглеждане на искането му за обезпечение, а ответникът изобщо няма интерес от обжалване на въззивното определение, с което обезпече­нието не се допуска.

Нито тълк. решение, нито промяната в чл. 396, ал. 2 дават изричен отговор на въпроса подлежат ли на обжалване с ЧКЖ при условията на чл. 280, ал. 1 определенията на ВС, с които се оставят без уважение ЧЖ срещу актовете на първата инстанция, с които се връщат или се оставят без разглеждане като недопустими молбите за обезпечение на иска. В подкрепа на от­рицателния отговор на този въпрос може да се приеме становището, изразено в Т.р. № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС относно несамостоятелния характер на производството по обезпечение на иска, което води до изключване от приложното поле на чл. 274, ал. 3, т. 2 и на въззивните определения, които оставят без уважение частните жалби срещу преграждащите неговото раз­витие определения на първата инстанция. От друга страна, общото правило на чл. 274, ал. 3, т. 2 би следвало да се прилага винаги, освен когато друго не е изрично предвидено в закона, (вж. по този въпрос изложението на В.Попова).

д.   Не подлежи на обжалване с ЧЖ пред ВКС по реда на чл. 274, ал. 2, изр. 2-ро решението на ВКС по основателността на молба за отмяна на влязло в сила решение, постановено в производството по чл. 307. То, както и реше­нието на ВКС по основателността на подадената пред него касационна жалба срещу въззивното решение, е резултат от осъществени контролно-отменителни функции на ВКС спрямо атакувания съдебен акт, които представляват вид правораздавателна дейност. Това решение, макар че не решава спора за материалното право, има сила на пресъдено нещо относно правилността на решението, чиято отмяна се търси, и е окончателно (вж. Опр. № 82/2011 г. поч.т.д. 973/2010, II т.о.).

е.   В част от новата си практика по ГПК от 2007 г. ВКС приема, че не подлежат на обжалване с ЧЖ пред ВКС определенията на въззивните съди­лища, постановявани срещу издадените заповеди за изпълнение в производ­ството по чл. 423 (вж. така напр. Опр. № 176/2011 г. по ч.т.д. 869/2010, II т.о.; Опр. № 97/2011 г. по ч.т.д. 40/2011,1 т.о.).

В тези решения ВКС приема, че способът за проверка на правото на длъжника на уча­стие в заповедното производство в изброените в закона хипотези е извънинстанционен и е сходен с производството за отмяна на влязло в сила решение по чл. 303. Поради това актът по чл. 423 няма характеристиката на определение по смисъла на чл. 274, ал. 1, за който се предвижда инстанционна проверка. В подкрепа на тезата за необжалваемост се изтъква и фактът, че с определението не се прегражда развитието на заповедното производство, а об­жалването му не е предвидено изрично в процесуалната норма. Освен това се посочва, че в тези случаи въззивният съд не се произнася като въззивна инстанция, а в рамките на извънинстанционно производство, при това без да дава разрешение по същество на самото заповедно производство, което изключва неговите актове от обсега и на чл. 274, ал. 3.

В други свои решения ВКС приема, че въззивните определения срещу заповедите за из­пълнение по чл. 423 подлежат на обжалване пред ВКС. Тази теза се споделя и от В.Попова.

ПРОИЗВОДСТВО ПО ОБЖАЛВАНЕ НА ОПРЕДЕЛЕНИЯТА

  1. III. Право да обжалва Оп има лицето, чиито процесуални права са за­сегнати от него. Това е ищецът, когато делото се прекратява; лицето, което иска да встъпи; страната, която иска да привлече, и т.н. Подпомагащата страна може да обжалва всяко Оп, което е легитимирана да обжалва подпо­маганата страна.

Според чл. 278, ал. 4, спрямо частната жалба се прилагат субсидиарно правилата за обжалване на решенията. Например, съдът следва служебно да конституира необходимите другари на жалбоподателя, а отмяната на опре­делението ще ползва и тях. Обикновените другари могат да се присъединят към жалбата, подадена от един измежду тях. Страната може да оттегли жал­бата или да се откаже от нея, като недействителен е само предварителният отказ, преди да е възникнало правото за обжалване на определението.

  1. Определенията (Оп) се обжалват с частна жалба (ЧЖ). С това на­именование законът иска да подчертае разликата между обжалване на реше­нията и обжалване на Оп (чл. 274, ал. 1). Както беше посочено по-горе, в съдебната практика се наложи терминът частна касационна жалба (ЧКЖ) относно подлежащите на селективно обжалване пред ВКС актове на въззив­ните съдилища, посочени в чл. 274, ал. 3. Независимо от това терминологично уточнение, и двата вида жалби срещу определенията на съдилищата се раз­глеждат по реда на едно и също производство, уредено в Глава 21-ва, което се отличава от производство както при въззивното, така и при касационното обжалване на решенията. Поради това и поради факта, че в самия закон упот­ребеният термин е „частна жалба“, по-нататък в изложението ще използваме този термин. Но разликата между ЧЖ и ЧКЖ следва да се има предвид, тъй като в зависимост от това, и съгласно чл. 278, ал. 4, в производството за раз­глеждане на ЧЖ субсидиарно приложение ще намерят правилата за въззивно обжалване на решенията по Глава 20-а, а в производството за разглеждане на ЧКЖ – съответно правилата за касационното обжалване по Глава 22-ра. Така напр., ЧКЖ срещу определение на въззивната инстанция по чл. 274, ал. 3, т. 1, трябва да бъде приподписана от адвокат, съгласно чл. 284, ал. 2.
    1. Срокът за подаване на ЧЖ е едноседмичен (чл. 275, ал. 1). Той тече от съобщаването на Оп на заинтересуваната страна, но ако тя е присъствала на заседанието, в което Оп е било постановено, срокът тече от деня на засе­данието (чл. 275, ал. 1).

Тъй като не е налице промяна в тази част на уредбата, установената съдебна практика ще продължи да се прилага. Ако Оп не е било съобщено, срокът на обжалването му тече от узна­ването му, а когато то не може да бъде установено – от деня на подаване на ЧЖ (Опр. 98/1984, II, Сб. 65; 120—1991—П, Б 91 XI20; 574-97-IV, Сб. 81; Опр. 1430-98-V, Б 98 VII-VIII41).

  1. ЧЖ се подава чрез съда, издал обжалваното Оп. За съдържанието на ЧЖ, за приложенията към нея и за последиците от нередовността на ЧЖ важат съответно чл. 260, чл. 261 и 262. По отношение на ЧЖ важи и чл. 259, ал. 2-4 относно последиците от подаването на молба за правна помощ. Съдът проверява нейната редовност, взема мерки за поправяне на нередовната ЧЖ и ако не бъде поправена или е подадена, след изтичане на срока я връща с разпореждане, което подлежи на обжалване с ЧЖ (чл. 275, ал. 2).
  2. Ако ЧЖ е подадена в срок и е редовна, съдът разпорежда да се връчи препис от нея на противната страна. В едноседмичен срок от получаването му тя може да подаде отговор, в който да посочи възраженията си срещу нея (чл. 276, ал. 1). Подаването на отговора е необходим, защото ЧЖ по правило се разглежда в закрито заседание, така че противната страна няма възмож­ност устно да изложи възраженията си срещу ЧЖ, като оспори нейната до­пустимост или основателност.
  3. След като изтече срокът за подаване на възражения, съдът изпраща ЧЖ с приложените към нея доказателства и с възраженията на противната страна, ако такива са подадени, на компетентния по-горен съд (чл. 276, ал. 2). Към преписката съдът прилага и служебно изготвен препис от Оп, което се обжалва (чл. 276, ал. 2, изр. 2-ро). Целта е да се избегне изпращането на ця­лото досие по делото, с което фактически би се осуетило неговото движение пред първата инстанция. Но компетентният по-горен съд може, ако счита, че за проверка на обжалваното Оп се нуждае от досието на делото, да го изиска.

а.   Като въззивна инстанция по обжалване на първоинстанционните определения действа окръжният съд относно Оп на районните съдилища от неговия район, а ЧЖ срещу определенията на окръжните съдилища, поста­новени в качеството им на първа инстанция по делото, се разглеждат от апе­лативния съд, в чийто район е окръжният съд, който е постановил Оп. Когато за първи път по процесуалния въпрос се произнася апелативен съд, неговото определение подлежи еднократно на обжалване пред ВКС. Такива определе­ния, постановени за първи път от самия ВКС, подлежат на еднократно обжал­ване пред друг тричленен състав. Това обжалване осигурява двуинстанционност по поставения процесуален въпрос и допустимостта на ЧЖ не зависи от наличието на специалните условия по чл. 280, ал. 1.

б.   Всички определения, постановени от окръжния съд в качеството му на въззивна инстанция по исковото дело, както и всички въззивни определе­ния на апелативните съдилища, подлежат на обжалване пред ВКС само в по­сочените в чл. 274, ал. 3, т. 1 хипотези. Това обжалване предвижда триинстанционност по дадените процесуални въпроси и затова е селективно като касационното обжалване на въззивните решения – за неговото допускане трябва да са налице условията на чл. 280, ал. 1.

Първоначално с въвеждането на триинстанционното обжалване по ГПК (отм.), ВКС поддържаше тезата, че Оп на окръжните съдилища, действащи като въззивен съд (ВС), когато не попадат под чл. 218а, б. „в“ ГПК (отм.), подлежат на обжалване пред съответния апелативен съд в качеството му на по-горен съд (Опр. 1194—98—1V, Б 98 Ш-ГУ 42; Опр. 305-99-1, БЗ 99 VI, с. 82), Тази теза не държеше сметка, че този съд е по-горен само когато окръжните съди­лища действат като първоинстанционен съд. Спрямо окръжните съдилища, действащи като ВС, по-горен съд е само ВКС. Този извод се налага от въведения с Конституцията, ЗСВ и ре­формата на ГПК триинстанционен процес, в който апелативните съдилища са само ВС, но не и трета инстанция спрямо окръжните съдилища, действащи като ВС. Като съобрази тези до­води, нашият В