Въпрос 55.

            Принципи на гражданския процес

            Много често звучат за практикуващи юристи като лозунги. Вж. чл. 46 ЗНА – обявени са за основни начала. С този термин се борави и в ГПК – основни начала. Синоним е на правни принципи. Това не са само теоретични постулати, не са лозунги, не са измислица на теорията. Не са и само ръководни идеи, а са основни правни норми. Характерно за новия ГПК е, че в глава 2. Основни начала на гражданския процес, намираща се в част 1 – Общи правила (важи за всички граждански процеси) – законодателят изрично формулира в изрични правни норми правните принципи – от чл. 5 до чл. 13. Девет принципа – на законност (5), за диспозитивно начало (6), служебно начало (7), състезателно начало, равенство на страните, установяване на истината, публичност и непосредственост, вътрешно убеждение на съда и новия принцип, изрично обявен в ГПК – разглеждане и решаване на делата в разумен срок, във връзка с чл. 6 ЕКПЧ. Малко е съмнително е обаче доколко законодателят добре е очертал правните принципи. Има доста спорни неща.

Принципите са два вида относно източника им – 1) установени в Конституцията. Значението им е огромно, т.к. е от значение не само за правоприлагането, но и законодателната дейност (законодателят създавайки или изменяйки един закон трябва да отчита обявените в К принципи. Иначе законът може да бъде атакуван пред Конституционния Съд. Имало е текстове на ГПК, обявени за противоконституционни. Във всички правни клонове общи принципи – принцип на законност. Имаме и типични за процесите, установени в К – принципа за дирене на истината, състезателното начало, равенството на страните в процеса. Ако има в ГПК правна норма, която е в противоречие на тези правни принципи, законът може да бъде обявен за противоконституционен. 2) Установени в ГПК правни принципа – девет. Както законодателят се е постарал да ги обяви в изрични правни норми, така нареченото концентрационно начало не е обявено изрично като правен принцип, макар че се разглежда в теорията и практиката като един от най-важните принципи, но той е един елемент на обявения в чл. 13 – за разглеждане и решаване на делата в разумни срокове. Правните принципи, установени в К и ГПК не действат откъснато един от друг. Те действат в една система, такава, каквато е създадена от законодателя. Ако трябва да прилагаме в пълна мяра принципа на дирене на истината, без принципа на законност – ние не бихме спазвали законов ред. Ако го откъснем от принципа за състезание на страните, бихме стигнали до евентуално избягване на изискването за безпристрастност на съда. Ако откъснем състезателното начало, от принципа на равенството на страните, то ще отиде на кино.

Отделни принципи, установени в ГПК.

Принцип за законност. В чл. 4 К – България е обявена за правова държава – всички органи на Б-я, всички държавни органи са длъжни точно да спазват закона. Този конституционен принцип е даден в едно по-специфично съдържание в ГП-цес – отразява задължението на съдебен орган, съд, съдебен изпълнител. Първото основно съдържание на този принцип е съблюдаването от страна на правозащитния държавен орган (съд, съдебен изпълнител, вкл. частния, на който са дадени публични функции) – те са длъжни да спазват процесуалния закон. Както е казвал Любен Велинов – „вие процесуалистите сте големи формалисти“ – но ако не се спазват точно правните норми, това би довело до беззаконие. Процесуалните действия на страните също трябва да съответстват на процесуалните норми. Иначе те се смятат за недействителни, за невалидно извършени. Но при едно условие, създадено в 101 ГПК – задължението на съда да даде възможност на страната да поправи това действие. Другото проявление на принципа на законност е спазване на материалния закон. Съдът е длъжен освен да постанови решението съобразно изискванията на процесуалния закон, да реши спора съобразно материалния закон. Правната квалификация, която дава ищецът не задължава съда. Съдебният изпълнител също е длъжен да спазва процесуалния закон. Той не решава правни спорове. Но изпълнителният процес също трябва да съответства на мат закон. По тази причина е дадена възможност на длъжника ако оспорва вземането – 439 ГПК – да подаде иск. В това исково производство, той може да иска спирането на принудителното изпълнение до решаването на материалноправния спор. Всички принципи, които са дадени тук са като че ли повече ориентирани към исковия процес. Но ние извличаме тези правила и за изпълнителния и обезпечителния процес. Чл. 5 – съдът разглежда и решава делата според точния смисъл на законите… – разглежда и решава. Редакцията на чл. 5 много се критикува на теорията – тук е повторено тълкувателното правило на чл. 46 ЗНА. Но никога няма съмнение за спазването на процесуалния и материалния закон. При липса на закон – решението се основава на правните принципи, обичая и морала. Гаранции за спазването на закона – процесуалния и материалния, са възможностите за обжалването на акта на правозащитния орган. Решенията на първа инстанция подлежат на обжалване пред въззивния съд и ние можем да съборим решението. Въззивното решение също подлежи на обжалване пред ВКС, т.е. имаме основание за касационно обжалване за нарушение на материалния закон и 2 – съществено нарушение на процесуалния закон. Това изискване за законност върви на всички инстанции. В изпълнителния процес – поначало когато действията на съдебния изпълнител противоречат на процесуалния закон, ние можем да се браним с жалба. Но с оглед на по-бързо движение на процеса рязко стесни кръга на обжалването и в 435 са лимитативно изброени действията и бездействията, подлежат на обжалване. Но в 441 ГПК – изрична правна норма, установяваща имуществена отговорност на съдебния изпълнител, когато с е причинил увреждане. Оказва се, че тази имуществена отговорност е доста добър стимул съдебните изпълнители да съблюдават процесуалния закон. Макар че като не могат да обжалват тези действия, може да се окаже след дъжд качулка – едно е да избегна да бъда увреден, друго е след това да искам обезщетение. Обезщетението е един заместител, който много често не е равен на изгубеното.

Принципът на законност се спазва и в обезпечителния процес – възможност за обжалване на определението на съда за допускане на обезпечението и на обезпечителната мярка, когато тя не съответства на обезпечителната нужда. Освен тази възможност, друга гаранция за спазване на принципа на законност е изискването за независимост и безпристрастие на съда – чл. 22 ГПК (и в К-та) – съдът задължително да си направи отвод. Задължението на съда да не приложи подзаконов НА – 15/2 ЗНА също е гаранция. Забраната за страните и процесуалните им представители – 9 ГПК – да злоупотребяват с процесуалните си права, също е гаранция за съблюдаването на принципа, защото тя е скрепена и с имуществена отговорност. Бавната защита, не е незаконосъобразна защита (Сталев). Според В. Попова тя не е незаконосъобразна защита, когато бавността се дължи на самите процесуални норми. Например когато имаме контролно-отменителна система на 2 или 3 инстанция, която е свързана с възможността за връщане на делата за ново разглеждане – така е в Италия, там законът им е такъв, че процесът си върви бавно. Когато обаче съдът не е спазил установените в закона срокове, тази бавна защита е незаконосъобразен ГП-цес. Например имаме 1-месечен срок съдът да си постанови решението. Съдиите говорят за инструктивни срокове, защото не им се погасява задължението да решат делото. Но инструктивен не означава когато ти скимне. Не са просто инструктивни, но съдиите гледат на тези срокове така. Това е чест случай.

 

Диспозитивно и служебно начало

 

Иманентно присъщ е принципа, наречен диспозитивно начало – чл. 6 ГПК. Съдът не може служебно да започне един процес, не може да се самосезира, а трябва да бъде сезиран от страните. Само в изрично посочените от закона случаи прокурорът може (26 ГПК) да сезира съда с иск по гражданско дело. Тогава, когато законодателят е решил, че обществения интерес обуславя неговата легитимация. Например искът за поставяне под запрещение, за бигамия, но и когато прокурорът е легитимиран, съдът пак не може да започне делото сам. ГП е защита-санкция при незаконосъобразно развитие на материалните ПО-я, където има автономия на волята –от носителя зависи дали да го упражнява. Респ. защитава. Обемът на дължимата защита и съдействие се определя от страните по делото. Съдът – 2 ГПК дължи защита само ако е сезиран и само с това, с което е сезиран. Ако той се произнесе по пред непредявен иск, решението му е недопустимо. Ако той уважи иска плюс искането, без да е направено увеличение на иска от ищеца, неговото решение е също недопустимо – подлежи на обезсилване пред втора инстанция, респ. пред ВКС за въззивното решение. За тази недопустимост по-горния по степен съд следи служебно. ДО такава степен е важно диспозитивното начало. Последното ще бъде нарушено от съда и ако се произнесе по непредявени от ответника възражения. Например – на прихващане, или за давност. В ОП – тя не се прилага служебно – ЗЗД, но това е процесуална норма, нищо че е материален закон, която е частица от проявлението на диспозитивното начало. Последното би било нарушено от съда, ако той уважи исканията не по реда, по който са предявени. Процесуалните действия могат да се извършват като евентуални такива под вътрешнопроцесуални условия. Напр. аз съм предявил иск за собственост срещу Б. Но Б казва моля, договорът е нищожен, отхвърлете иска. Затова аз мога да кажа ако уважите това възражение на ответника, моля да ме признаете за собственик въз основа на давност. И ако съдът ме признае за собственик въз основа на давност, аз мога да искам това решение да бъде отменено и да искам да бъда признат за собственик въз основа на договора. Вярно е,че съдържанието на собствеността е еднакво, но стабилността на правото е различна. Напр. ако ми е продадена вещта с недостатъци, мога да разваля договора, а ако е въз основа на оригинерното основание, аз не мога нищо да искам. Ако ответникът направи възражение за погасителна давност, и кажа – ако все пак приемете, че не е  изтекла давност, защото той е прекъсвал давността, може да уважите възражение за прихващане. Ако съдът уважи направо второто, той отново е в нарушение на диспозитивното начало – аз със прихващането си жертвам мое насрещно вземане. Само ако съм сезиран, с каквото съм сезиран и докато съм сезиран. Диспозитивното начало има още един елемент – на ищеца е призната правна възможност да оттегли иска си, а страните по всяко време могат да сключат спогодба. Съдът трябва да прекрати делото. При отказа също. При съдебната спогодба, той следи дали тя не противоречи на закона и на добрите нрави. Ако не противоречи, съдът е длъжен да я одобри и да прекрати делото. Не може да каже – не, аз ще реша делото, за да се види истината.

Служебно начало. СН има също няколко елемента. Първият се състои в служебното движение на делото. Предявяването на иска е моторът на исковия процес. Веднъж като е сезиран съдът, е длъжен да извърши процесуалните действия. Затова в чл. 7 е установено, че съдът служебно извършва процесуалните действия по движението и приключването на делото. Гаранция за това е независимостта, безпристрастността и молбата за определяне на срок за бавност. Може да искаме да бъде задължен да извърши процесуалното действие. Още едно негово служебно задължение, тясно свързано с изискването за законност, съдът е длъжен да следи служебно за допустимостта на извършените процесуалните действия от страните. В Чл. 129 ГПК, във връзка с предявяването на иска – съдът е длъжен служебно да следи за редовността на исковата молба. Ако не е редовна – съдът е длъжен да даде указания на ищеца да я поправи. Чл. 426 – подобно правило за съдебния изпълнител, да следи за редовността на молбата за принудително изпълнение. В чл. 101 ГПК – още едно общо правило – съдът следи служебно за редовността на извършените процесуални действия и дава указания на страните. Въпреки чл. 7 и чл. 101 като общи правила за всички производства в гражданския процес, за съжаление се утвърди почти практика на ВКС, която В. Попова не споделя за заповедното производство, понеже там няма пак повторено, че трябва да се дадат указания за индивидуализиране, няма право да даде такова указание. Това становище противоречи на чл. 7 и чл. 101 ГПК. Те забравят, понеже са съдии, че този човек, който не е индивидуализирал вземането си, въпреки това е платил 2 процента държавна такса и само, че не е направил изявлението си както трябва. Това разбиране противоречи на основния принцип в чл. 7, включително за заповедното производство. Изключително важно за исковия процес е третият елемент на служебното начало – задължението на съда да съдейства на страните при изясняването на делото. Законодателят в това отношение прояви непоследователност от 97 г. насам. До 97 г. – 109/3 ГПК (отм. ) – норма задължаваща съда да даде указания за доказателствената тежест. Изведнъж като даде демокрацията съдиите казаха, че няма такова нещо в света, повлияни от филмите за американския граждански процес. След войната, от 50-те години насам в европейските страни е приложен като принцип – принцип за активно участие на съда при изясняването на делото, защото практиката след войната се е ориентирала така, че независимо дали страната се явява сама или с адвокат – да се създаде правен ред, който да ги направи не само правови, но и социално ориентирани държави. Старият ГПК – като немския ZPO. Законодателят установи изрично сега това правило като елемент от принципа за служебното начало и конкретни правни норми, като задължителният писмен доклад, който съдът прави по делото, с което той осъществява, изпълнява задължението да уведоми страните за предмета на делото така както той го е схванал. Той е длъжен да им даде указания за доказателствената тежест (все в 146 ГПК) – кой кои факти трябва да докаже, също че и не сочат доказателства за тези факти и да им даде възможност да дадат доказателства., Но няма правото да се позовава на факти, които не са посочени от страната, нито да изгражда решението си въз основа на доказателства, които не са посочени от страната. Само за назначаването на вещо лице, когато за някои  от фактите от значение на делото са необходими специални знания и ако се налага оглед също – съдът е задължен. Той не може да дава указания на страните да твърдят факти. Напр. съдът вижда, че е изтекла давността – не може да каже да се направи възражение за давност. Активното участие не е да влезе във фактическите твърдения на страните, но да им подпомогне, да им съдейства, че трябва да си докажат фактите, че съдът на голи твърдения вяра не дава. Друго за активно участие на съда – той е длъжен да зададе въпроси на всяка от страните по отношение на твърденията на другата, но и по отношение на собствените ѝ твърдения, когато те са неясни. Така изпълнявайки своето задължение за служебно движение на процеса, за съдействие на страните, нашият съд стига до съдебно решения и го постановява. Сега в чл. 7, ал. 2 ГПК – изрично задължение на съда да изпрати на страните препис от актовете, които подлежат на обжалване. Това е много важно, т.к. страната вече не е принудена да ходи много пъти до съда, за да види постановено ли е решението. Преди се изпращаха съобщения, че решението е изготвено. Сега се изпраща целият акт, заедно с мотивите.

 

Състезателно начало и равенство на страните в производството

 

Състезателно начало и равенство на страните. В Конституцията тези два принципа са в 121, ал. 1 Конст. – съдилищата осигуряват равенство и условия за състезателност. В ГПК те са дадени като два принцип. Те са неотменимо свързани помежду си. Състезанието е правно регламентирано състезание. Затова не можем да го откъснем от принципа на законност в неговия елемент съобразяване на процесуалния закон. В какво е решил законодателят, че ще се състои състезателното начало – всяка страна има право да бъде изслушана от съда, преди да бъде постановен актът със значение за нейните права и интереси. Затова разглеждането на делата става в съдебни заседания. Ако съдът наруши това начало и задължението да изслуша страните, ще имаме съществено процесуално нарушение. Страните посочват фактите, на които основават исканията и предоставят доказателствата. Ако съдът се позове на факти, които не са посочени от страните, ще наруши състезателното начало. Той няма право и сам да събере доказателства, с изключение на 195 ГПК – където той е задължен да назначи вещо лице – специално знание от науката, занаятите, изкуствата. Във връзка със служебното начало, той е длъжен да дава указания, че страната трябва да докаже фактите, но не трябва да ѝ дава указания че трябва да твърди определен факт, нито точно кои доказателства да представи. Ако страната не представи такива, съдът няма да тръгне извън процеса да събира доказателства. Защо е така? Страните са тези, които спорят по ПО и те си познават ПО-то. Съдът осигурява възможност на страните да се запознаят с исканията и доводите на противната страна, за предмета на делото и неговото движение. Напр. получена е искова молба – трябва да има препис от нея за противната страна за всеки ответник, според броя на лицата. Когато съдът получи отговор на исковата молба, отговорът също трябва да е в препис за ищеца, според броя на лицата. Всички процесуални действия които се извършват извън съдебното състезание, трябва да бъдат в препис за противната страна. Само така, имайки възможности да се запознае с исканията на противната страна, само така може да се състезава страната в процеса. По стария ГПК страната ако не се яви по делото, изпраща становище, с което не бихме могли да се запознаем. За да осигури възможност за състезание между страните, съдът трябва да ги запознае и с предмета на делото, което прави с писмения доклад. В стария ГПК докладването на делото се правеше устно в съдебното заседание. Ако се видят протоколи по стария ГПК – съдът дава ход на делото и го докладва, но масово не са с правили доклади. Състезателното начало е иманентно свързан с принципа на равенство на страните в процеса. Не може да имаме състезание без да има равенство.

Първо, какво означава равенството. В огромната част на правата и задълженията – те са еднакви за двете страни – право да бъда призован поне една седмица преди съдебното заседание. Правото на всяка страна да посочва факти, да представя доказателства; да обжалва решението, когато то не  е изгодно; правото на всяка страна да бъде изслушана по делото; да посочи и предостави доказателства. Затова ако не ми е дадена възможност да си изкажа тезата и да си направя исканията, имаме нарушаване на принципа на равенство на страните. Мога да атакувам това като съществено процесуално нарушение. Според правилата на ГПК, това което е отразено в протокола, това действие се смята за извършено. Затова трябва да се наложи да бъде отразено дадено действие в протокола. Когато говорим обаче за еднакви права, трябва да имаме предвид, че в процеса има две противопоставени страни с различни процесуални роли – затова те имат различни права, обусловени от различните роли. Разликата им също е предвидена, за да се проведе принципа на Р в процеса. И ответникът има право на правосъдна защита. Той няма как да предяви иск, той ще се брани с възражение. Чрез последното той ще упражни правото си на правосъдна защита, защото не е допустимо да има висящи две дела за едно и също ПО, защото може да има осъждане два пъти за едно и също нещо. Само ищецът може да направи отказ от иска, оттегляне на иска. Но ако оттеглянето на иска е направено след първото съдебното заседание, делото няма да се прекрати, ако ответникът не е съгласен с прекратяването. Защото той е вкаран в процеса, направил е тези разходи на време и средства, за да гарантира защитата. Законът му гарантира точно в този процес да се разреши делото, а след това да има възможност да бъде обезпокояван в друго дело. В ГПК обаче има правила, които се отклоняват от принципа на равенство на страните, като преклузивните срокове за привличане на трето лице помагач – ответникът – в срока за отговор на исковата молба, а ищецът – може да направи това и в първото съдебно заседание.

 

 Принцип за дирене на истината в гражданския процес

 

Принцип за установяване на истината (УИ), който е обявен и в Конституцията, и в чл. 10 ГПК –съдът осигурява на страните възможност и им съдейства за изясняване на фактите  от значение за решаване на делото – да установим истината по отношение на фактите. Съдът не е обвързан от правната квалификация, която страните дават. В теорията се говори за принцип на обективна истина и принцип на формална истина. Принципът на обект истина се свързва със силно изразено служебно начало – задължение на съда за активно участие при изясняването на делото. Формалната истина се свързва със силно изразено състезателно начало и с това, че всъщност решението се смята за неправилно, когато не съответства на събраните по делото доказателство. Но нито в ГПК, нито в Конституцията има такива епитети. Принципът за установяване на И не може да бъде откъснат от принципа на законност. Принципите действат в една система, а не откъснато един от друг. С други думи, в Конституцията и в ГПК е установен принципът за дирене и установяване на истината по реда, установен в закона. При прилагане на състезателно начало и равенство на страните, на законност и активно участие на страните и още – концентрационното начало (разглеждане и решаване на делото в разумни срокове). Редът, по който ще се установява истината се установява от законодателя. Според неговата концепция за начина на установяване на истината може да има по силно изразено състезателно начало, може да е свързано със състезателно начало и активно участие на съда при изясняване на делото (каквото имаме сега), но ние имаме и т.нар. концентрационното начало. Упражнявайки равните си процесуални права по отношение на твърдението на фактите и посочване на доказателствата, страните са тези, които активно участват при УИ, съдът само им съдейства, чрез: задължителен писмен доклад (146 ГПК), където съдът дава и правна квалификация на предявения иск – там докладва какви са тези искания (систематизират се нещата), очертава се предметът на делото, изясняват се нещата. Още нещо – съдът дава указания на страната за доказателствената тежест. Страната не е длъжна да знае процесуалния закон. От там –активното участие на съда – не само, че тези факти трябва да се докажат, но да се даде възможност на страната да посочи и представи доказателства. Проявление на принципа на дирене на истина и установяването ѝ намираме във възможността да обжалваме решението във въззивната инстанция и тя да отмени решението  като неправилно. Но решението е неправилно когато не съответства на събраните от първа и втора инстанция доказателства. Проявление на принципа за дирене на истината имаме и във възможността ВКС да отмени решението на въззивния съд като неправилно, но при конкретно определени основания (освен нарушение на материалния закон), когато неправилността се дължи на съществени процесуални нарушения или необоснованост (обсъдени са доказателствата, но изводите на съда не се връзват с житейската, нормалната логика). Принципа за дирене на истината е тясно свързан с принципа – 13 – разглеждане на делото в разумни срокове. Затова е създадено концентрационното начало – ранни преклузии на възможността за твърдения на факти и посочване на доказателства. Ответникът трябва да си направи възражения в отговора на исковата молба. Съдът ще му даде указания в 1. Инстанция само за доказателствената тежест и посочване на фактите, но н е  може да му даде указания относно фактите. Това е много страшно за ответника и отговорността на адвоката му е много голяма. Вж. чл. 147 ГПК. По-нататък в първа инстанция страните могат да твърдят нови факти, само ако те са новооткрити и не е могла страната да знае за тях. Ако са новооткрити, но страната е могла да знае за тях, страната не може да се позовава. Чл. 260 – във въззивната жалба аз мога да се позова само на новооткрити и нововъзникнали факти., Не може въз основа на факти и доказателства, които е могла да знае. Чл. 266 – ако съм могъл да знае за този факт, не мога да го твърдя във въззивна инстанция. Проява на принципа за дирене на истината е възможността за отмяна на влезли в сила решения. Класическото основание по 303, т. 1 – когато има новооткрити писмени доказателства, които страната не е могла да знае в първа и втора инстанция по време на съдебното сирене, до приключването му.

Публичност и непосредственост. И в К-та е обявен принципа за ПН и в ГПК – разглеждането става устно в открито заседание, освен ако в закона е предвидено в закрито. Открито съдебно заседание е това заседание, за което страните се призовават. Закрито е заседанието, в което съдът сам си заседава, без да се призовават страните. Когато се получи исковата молба – съдът има закрито заседание, в което преценява дали искът е допустим. Той, в кабинета си решава дали тази искова молба е редовна и да образува делото, ако не – да даде указания на страните. След това той чака отговор на исковата молба, преценява в закрито заседание допустимостта отново на исканията, направени от ответника. Има разлика между открито съдебно заседание, закрито съдебно заседание и заседание при закрити врата. Откритото съд заседание е публично – всеки може да дойде в залата и да слуша. Заседанията – 135, 136 ГПК. Само при условията на чл. 136 съдът може да изключи публичността, но той не може да изключи участието на страните в процеса. Изключвайки публичността, той ще гледа заседанието в открито заседание при закрити врата. Публичността е една гаранция за безпристрастност на съда и за законност. Сега например, в новия ГПК не е предвидено решението да се обявява в съдебно заседание. В старият това беше предвидено, но обикновено не ставаше. Законодателят сега позволява по-голяма публичност – решенията се подреждат в регистри на решенията и се обявяват на съответната страница на съда, като се заличават имената на страните. Всеки трябва да може да види за какво става дума. Но за съжаление някои съдии казват, че това е инструктивно. Според В. Попова с това изискване в ЗСВ се осигурява по-голяма публичност. Докато по стария ГПК е имало сборници съдебна практика и съдиите са си избирали какво да бъде публикувано. В един и същи текст, заедно с публичността, е установен принцип за непосредственост.

            Принцип за непосредственост  – отделен е от предишния. Доказателствата се събират в съдебно заседание с участието на съда. В 1 инстанция съставът е едноличен. Той не праща стажанта да събере доказателства. Това е от изключително важно, защото може да има системи, при които докладчикът събира доказателства.л При нас не е възможно това. Не е допустимо и съдът да се позовава на доказателства по друго дело, макар и между същите страни. Всичко се събира по висящото дело. Има обаче едно отклонение от принципа за непосредственост, което е съществена разлика между ГП и НП – тук няма принцип за несменяемост на състава на съда. Вярно е, че в ЗСВ се казва, че само в изключителни случаи може да се замени съдията (напр. болен или умрял, пенсионирал се). Докато в наказателния процес делото започва отново, тук делото си продължава. И съставът на съда, който постановява решението е този, при който е приключило разглеждането на делото. Друго отклонение от принципа за непосредственост. Във втора инстанция също се събират доказателства, но въззивният съд не събира отново същите доказателства, както първоинстанционния, а черпи информация от протоколите на съдебни заседания на първоинстанционния съд, за да се осигури по-голяма бързина в процеса. Още едно отклонение – при огледа, като способ за събиране на доказателства, е дадена възможност да се извърши от член на състава на съда. При освидетелстването е възможно вещото лице, което дава експертиза – да се извърши от вещо лице.

ВКС – не събира доказателства, но той може да отмени решението и да реши делото по същество, ако е необосновано. ВКС прави тази преценка на база на това, което вижда в кориците на делото, а не събира доказателства.

Още едно отклонение – при търговските спорове – възможност на съда да реши делото без съдебно заседание, ако страните предоставят писмени доказателства.

Принцип – вътрешно убеждение – чл. 12 ГПК. Така формулираният принцип се критикува в литературата, защото тук е установено едно процесуално правило, което е при решаване на делото, но то си е обявено като пр на ГП. Какво означава то – никой няма право да се намесва в работата на съдията дали един факт ще го приеме за доказан или не, решавайки дали доводът на страната е основателен или не. Затова делото се решава в закрито заседание. В първо заседание съдията си решава сам. Няма право никой да му въздейства. Въззивният съд е в състав от 3-ма съдии, така и ВКС – в закрито съдебно заседание – протокол за него не се води, освен че не се викат страните – това е така, за да не бъдат атакувани страните, И секретарката не може да стои там. Обаче, както казва Сталев – това вътрешно убеждение не е безконтролно и не е откъснато от изискването на законност – съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства. Не стори ли това, той допуска съществено процесуално нарушение, и решението може да бъде отменено на топва основание – неправилно е, ако не са обсъдени всички доказателства. Има контрол от трета инстанция, ако решението е необосновано – обсъдени са всички доказателства, но изводите му не съответстват на правилата на житейската логика. Съдът може формално да ги е обсъждал, напълнил е 5 страници. Това вътрешно убеждение трябва да не е в противоречие с процесуалните правила за неговото изграждане. Обявените в К-та постулати, прокарани в ЗСВ за безпристрастност и независимост на съда – гаранции за принципа.

Принцип за разглеждане и решаване на делото в разумни срокове – чл. 13 ГПК. Той е тясно свързан и с чл. 6 от Конвенцията за правата на човека – изрично е постановено задължението на държавата да осигури разглеждането на делата в разумни срокове. Когато процесуалният закон създава възможност за разглеждане на делата в много дълъг срок, държавата рискува да бъде осъдена в Страсбург – Италия, Франция. Законодателят трябва да създаде такива процесуални правила, които да гарантират разглеждането и решаването на делата в разумни срокове. И в двата елемента (процесът е динамичен фактически състав) – за разглеждане и за решаване на делото. Съдът е длъжен да постанови решението най-късно в 1-месечен срок след приключване на разглеждането на делото. Иначе той може да носи дисциплинарна отговорност, а страната има възможност за молба за бавност. Такава се избягва в практиката, защото същият съдия ще си остане. Другото е самото разглеждане на делото да е в разумни срокове. Нашият законодател спази това правило посредством т.нар. концетрационно начало – ако ответникът не си направи възраженията, преклудира му се тази възможност. Ако съдът е дал указания за доказателствена тежест, а страните не са се възползвали – ранна преклузия. Ако страните не са си изчерпали всички факти и доказателства, за които са могли да знаят в първа инстанция – преклузия. По стария ГПК е имало възможност при непълнота на доказателства, независимо от причината, е могло пред въззивна инстанция – въпрос на тактика. Сега такава тактика е пагубна за страната. Това концентрационно начало ускори делата. Но те не се движат бързо, защото съдилищата са затрупани с дела и ги насрочват за много по-късна дата – заради фактическите проблеми на съда, но не се увеличава броя на съдиите и на залите.

 

Съотношение с административния процес и административното правораздаване. Чл. 17 – съдът, когато има един административен акт, елемент от ФС, пораждащ спорното ПО, съдът е длъжен да не го зачете, ако той е нищожен, независимо дали актът подлежи на обжалване или не. Когато обаче той е унищожаем, съдът няма право нито да го отменя, нито да преценява дали е унищожаем, поради противоречие със закона. Така се реши един спор в теория и практика, който е съществувал по-рано, косвен контрол – може да не го отчете. Но само когато този акт е издаден в административно производство, в което страните са участвали, ако засяга трето лице, което не е участвало в това производство и не е имало възможност да участва, съдът няма да го зачете. Актовете подлежат на съдебен контрол – ако имаме висящо дело пред административен съд, а административният акт (АА) е от значение за делото, на основание 229 ГПК съдът е длъжен да спре делото, т.к. имаме висящ процес пред съд. На основание 299 ГПК съдът е длъжен да зачете решението на административния съд, когато е по жалба по АА, който е елемент от ФС на спорното ПО, ако страните са същите – т.е. когато страната ние е трето лице, на което не може да бъде противопоставен АА или решението на административния съд – съдът не може да зачита този акт, нито да спира делото – пример чл. 6 ЗОСОИ.

Съотношение с процеса в КС – 229 – съдът трябва да спре делото, когато КС е допуснал разглеждането на искането по същество. Само ВКС може да сезира КС. По-ниските по степен съдилища – районен, окръжен, апелативен нямат тези правомощия.

Въпрос 56.

 

Страни в исковия граждански процес.

 

Чл. 26 от ГПК посочва че това са лицата, от чието име и срещу които се води делото. Законът сочи това формално качество – този, който предявява иска, се означава като ищец, а този, срещу когото искът се води е ответник. Това са лицата, без които процесът не може да възникне, да съществува и да се развие, да приключи с решение. Наред със съда, който е ответна страна и на ищеца и на ответника. За да се развие ГП трябва да имаме компетентен съд и две срещупоставени страни – ищец и ответник и две…  Страните са задължителен кръг лица, …

Процесът е възможно да се развие без друга категория лица – участници в процеса, чието участие не е задължително за съществуването на процеса. Тези лица могат да извършват процесуални действия – свидетели, вещи лица, преводачи, тълковници и др., без които процесът е допустим.

Посочвайки индивидуално страните като участници в спора, от името на които делото се води, законът отграничава понятието страни и понятието участници в спорното материално ПО. Между тях може и да има съвпадане, но може такова съвпадане да не е налице. При предявен отрицателен установителен иск и съдът потвърди тезата на ищеца и потвърди иска, спорно материално ПО няма. Обратно, ако се води един основателен, положителен установителен иск, ищецът твърди че притежава едно материално право – вземане, а длъжникът ответник отрича това, потвърждаването на твърдението на ищеца с решение – страните в материалното ПО съвпадат -ищецът ще е кредитор, а ответникът – длъжник в материалното ПО.

В този смисъл, качеството страна като процесуално понятие, е основно в исковия процес, защото именно страните са основния субект, който носи материалното ….

Какви видове страни урежда законът?

„Главни страни“ – този, който предявява иска, ищеца и ответникът, срещу когото искът е предявен, са участници в спора и ще бъдат носители на последиците от решаването на спора. Без спорещите процесът е невъзможен. Именно главните страни – ищец и ответник, затова са главни, защото без тях процесът е неизбежен. Главните страни подлежат и на две други класификации, от своя страна.

В зависимост от това дали те притежават правото на искова защита на разрешаване на този спор, те биват надлежни и ненадлежни страни. Процесът е допустим, може да се развие и да приключи с решение, само ако ищецът и ответникът са надлежни страни. Тези, които не са надлежни, се наричат формални страни. Всеки може да предяви иск срещу всеки, но съдът разглежда и решава спора, ако прецени че конкретните страни са надлежни, имат правото на иск. Правото на иск – когато страните са участниците в правния спор и всяка от тях твърди че спорът засяга нейно материално право. Пример: А и Б спорят дали скоро предоставената сграда на Шипка 6 на Министерство на културата или пък университетът трябва да упражнява … А и Б не могат да предявят такъв иск, с такъв предмет – за сградата на Шипка 6. Ректорът, като представител на СУ може да предяви иск срещу Министъра на културата като представител на МК, защото те вече са надлежни страни по един такъв спор.

Друго деление на главните страни, но вече само на надлежните главни страни, на тези, които имат правото на искова защита за да търсят решението на правния спор, е делението на „типични“ и нетипични. Основа на това деление е ал. 2 на чл. 26. С исковия процес може да се търси защита само на свое материално право, което спорът засяга. Не може да се твърди че се иска защита на чуждо право, засегнато от спора. Примерът е същия – не може да се предяви иск …. (примерът със Шипка 6 – А не може да търси защита на правото на университета, ако не представител на университета). Само в предвидени от закона случаи, може надлежни страни да бъдат лица, които защитават чуждо право. Тези законови разпоредби са 5 – т.нар. процесуална субституция, в която надлежна страна е и този, който защитава чуждо право, защото законът го позволява. Пример в това отношение е кредиторът, когато защитава правата на своя длъжник при негово бездействие срещу трето лице – 134 ЗЗД – специална процесуална възможност да се води този косвен, сурогаторен иск (чрез него се търси решаването на спора и защита на правото на длъжника чрез неговия длъжник).Нетипична, но надлежна страна е това лице, което защитава чуждо право. Но, и типичните и нетипичните страни са надлежни страни, защото имат право на иск – те ще водят процеса, ще получат съдебното решение и в тяхната правна сфера ще настъпят неговите последици.

 

Законът познава и урежда друг вид страни – т.нар. „допълнителни страни“ – регламентирани в закона чрез своята процесуална роля „Подпомагащи страни“. Без тях процесът може да съществува. При определени условия трето лице, което не е нито ищец, нито ответник, може да се включи и да стане подпомагаща страна. Затова трябва да отговарят тези лица на определени условия, но след конституирането им от съда като подпомагащи страни, те придобиват вече своята процесуална роля. Едната или другата главна страна – не е просто …

Не са страни в ГП представителите на страните! В ГП представителите са друга категория субекти, от кръга участници, без които процесът може. Представителството е нужно в определени случаи, възможно в други, но представителите не са страни, за разлика от процесуалните субституенти. Представителят не е страна, няма право на иск, води действията от чуждо име за чужда сметка и в чужд интерес, но като участник в процеса си има собствен кръг процесуални възможности.

Главните страни се конституират когато и както бъдат посочени в исковата молба. Възможно е по-късно да настъпи правоприемство или изменение на иска. В тези случаи имаме конституиране на главни страни и в течение на процеса, докато делото е висящо (промяна в качеството главна страна – ищец или ответник), но, винаги процесът е двустранно производство, трябва да има две страни, срещупоставени. Не може да имаме припокриване на качествата ищец и ответник в едно лице.Ако в материалното ПО тези качества се слеят, процесът следва да се прекратява. Ако се прекрати ЮЛ без правоприемство или при смърт на ФЛ, при което няма материално правоприемство, не е възможно и процесуално правоприемство. Когато е възможна промяна в процесуалното качество – ищец или ответник за друго лице в течение на процеса, процесът спира, за да даде възможност в него да вземат участие новите страни, правоприемниците.

 

Процесуална правоспособност и дееспособност

 

За участието в процеса като ищец или ответник, това важи и за подпомагащите страни, са необходими две други качества, други условия: 1. те да са процесуално правоспособни и да са 2. процесуално дееспособни. По отношение на процесуалната правоспособност – 27 ГПК, стои за същите лица и по същия начин, които са правоспособни по гражданското право в широк смисъл на думата, представлява по аналогия „призната и гарантирана от закона възможност едно лице да е носител на процесуални права и задължения“. Съдържанието на процесуалната правоспособност е различно от съдържанието на материалната правоспособност. Ако материалната правоспособност е ограничена, процесуалната може да бъде само пълна – обхваща целия комплекс от възможни и допустими от закона права и задължения. ФЛ – от раждането до смъртта, заченатия, ако е роден жив и жизнеспособен, ЮЛ – местни и чуждестранни, учреждения със самостоятелна бюджетна сметка, независимо от другите елементи за добиване статута на ЮЛ, е правоспособен. Клонове и поделения – чл. 20 на ТЗ, те не са правоспособни, това че по тяхното местонахождение може да се определя местната подсъдност, не ги прави правоспособни по гражданското процесуално право. При трудовата правоспособност има известни особености – работодател може да бъде и цеха или работодател, който няма формална регистрация, за да добие качество ЮЛ, ако е работодател, има и пълна процесуална правоспособност по тези дела. Държавата винаги е процесуално правоспособен субект по граждански дела.

Призната и гарантирана от закона възможност да се извършват процесуални действия и да се приемат процесуални действия лично – процесуална дееспособност. Иначе, няма да бъдат валидни.

Обща процесуална дееспособност – да се извършват всички процесуални действия и да се приемат всички процесуални действия – принадлежи на всички ФЛ, навършили пълнолетие, които не са поставени под пълно запрещение с влязло в сила съдебно решение.

Специална дееспособност – непълнолетни или поставени под ограничено запрещение съпрузи по брачни дела – 319 ГПК, непълнолетните по трудови ПО и сделките по чл. 3 или 6 от ЗЛС. Тези лица имат пълна дееспособност, но нямат по другата ….

За тези лица правоспособността е ограничена, с изключение на делата, по които биха имали специална дееспособност, която ще е пълна… родителят и попечителят нямат ролята на процесуален представител – лични действия със съгласието на тези лица, но те не са представители.

Лица без процесуална дееспособност – малолетни, поставени под пълно запрещение, ЮЛ и държавата. Те участват в процеса чрез представители, законни или пълномощници.

Значението на тези две категории: трябва да са налице, за да може страните да участват в процеса, те предпоставят правото на иск и затова са процесуални предпоставки (процесът да се образува и да се движи). Без процесуална правоспособност не може да се обособи страната като такава в процеса, а без процесуална дееспособност, правото на иск не може да се упражнява. За тези две предпоставки съдът следи служебно, докато делото е висящо. Съдът служебно трябва да провери тези качества на лицето. Извършените действия от неправоспособни или недееспособно лице, респ. Извършените срещу такова лице действия, се считат невалидни. Липсата на кое да е от двете предпоставки е поправима, този дефект може да бъде саниран. Лицето, което е било неправоспособно може да придобие това качество и да валидира процеса, действия извършени от ограничено дееспособния може да бъдат санирани също, това става с обратна сила – чл. 101 от ГПК.

По същия начин, съдът трябва да процедира като констатира липсата на тези две предпоставки. Ако делото е предявено от недееспособно лице или срещу такова, няма как да се развие, затова исковата молба подлежи на връщане, но ако е било образувано такова дело или исковата молба е подадена от недееспособно лице без съгласие на представителя, трябва да се остави исковата молба без движение и да бъде посочено на страната да отстрани порока. Ако процесуалното действие, което е порочно, не е първоначалното процесуално действие, а в течение на процеса недееспособното лице извърши действие без одобрението  на попечителя, тогава не може да бъде зачетено само порочното действие. Ако страната види в течение на процеса, че страната е неправоспособността или правоспособността отпадне, започналото дело се прекратява с определение, защото този порок не може да се санира.

Всички актове на съда, които преграждат развитието на делото поради липсата на правоспособност или дееспособност,подлежат на обжалване с частна жалба пред следващата инстанция. Ако с порок в дееспособността се стигне до постановяване на решение, това решение е порочно. Този порок води до (въпреки че липсата на тези две качества като процесуални предпоставки характеризират допустимостта на процеса, би трябвало да води до недопустимост на решението, законът ги разглежда не като недопустими, а като неправилни и то само в интерес на тази страна, за която е липсвала правоспособността или дееспособността. Насрещната страна няма право на отмяна – по 303 ГПК, защото се предполага че в неин интерес е това, че насрещната страна не е била правоспособността или дееспособността. Това е причината законът да третира такива порочни решения като неправилни, а не като недопустими. И двете страни по принцип имат право да искат поправяне на недопустимите решения, затова и в този случай не недопустими -а неправилни.

При възникнал спор за дееспособност, това е спор за процесуална предпоставка, лицето, въпреки че може да се окаже неправоспособно или недееспособно, то може да участва в този процес по този спор. Това е процес относно процеса. Ако спорът е за правото на иск, ненадлежните страни, тези които нямат право на иск, участват и имат право да участват в решаването на този въпрос.

 

Процесуална легитимация

 

Страни. Понятие. Видове

 

Делене на страните на надлежни и ненадлежни страни

Процесуална легитимация – тя е качество именно на надлежните страни. Това са лицата, които имат право на иск, които могат да сезират съда като ищци или да бъдат насрещна страна като ответници и това не е само тяхно формално качество, а те имат гарантирана от закона процесуална възможност – те са процесуално легитимирани. Процес легитимация се свързва с процесуалното право на искова защита. Кои са тези лица от множеството субекти на правото – които имат правото на иск, така че да имат процесуална легитимация? Отговор на този въпрос се дава в чл. 26, ал. 2 ГПК и от 124, ал. 1 ГПК. По-ясно, позитивно изразено е формулираното в 124/ 1 – лицето, което иска да възстанови материалното си право, когато е нарушено. Съчетано с формулировката на 26, това е лицето, което защитава свое нарушено право. Процес легитимация принадлежи на такова лице, което бидейки участник в правен спор твърди, че поведението на насрещната страна в спора засяга неговата материалноправна сфера. Ако между две лица просто съществуват просто противоречиви виждания относно сградата на Шипка 6 това е формално правен спор, но не и процесуален. За да има някой легитимацията да иска решаване на спора, той трябва да твърди, че поведението на другия в спора засяга правната му сфера. Спорещи трябва да са такива субекти, всеки от които твърди, че поведението на другия засяга материалния му интерес. Това могат да бъдат участници в спора и следователно лица, които твърдят, че този конфликт ги засяга. Всеки, отричайки позицията на насрещната страна., твърди, че тя засяга негова претенция. Всички останали не са страни в правен спор. Или: оплакал се синът ми, че сключил облигационноправен договор със свой колега; завършили; настъпил падежът, не се връща заемът. Аз не съм страна в спора и не мога да участвам в претенцията. Само тези, като имат противопоставими правни твърдения, от това твърдят, че тяхната материалноправна сфера се засяга. Легитимацията да се води дело принадлежи на този, който като участник в правен спор, твърди, че поведението на отстрещната страна смущава неговата правна сфера.

Трябва да извлечем – легитимиран е не този, който е носител на засегнато право, а този, който твърди, че притежава засегнато право. Никой, най-вече съдът не знае кой е истинският носител на засегнатото право и кой е неистинската страна. Затова е процесът, за да може със СПН да се разреши конфликтът и от този момент нататък да няма спор – да се установи чие правно твърдение е вярно и чие е лъжливо. Предварително ние не знаем на кого принадлежи засегнатото право. Обикновено то принадлежи на единия, освен когато имаме частично основателна претенция. Всеки от участниците в правния спор е легитимиран да води дело. Всеки от двете страни може да претендира, независимо кой ще се окаже с потвърдена правна позиция. Отговорът на въпроса – кой ще бъде носител на защитата и кой ще бъде носител на процесуалната санкция. Процесът със своята възстановителна функция служи със съдебното решение да се даде защита на правоимащия и санкция на нарушителя. Но ние се интересуваме кой може да търси защита и такава може да търси всеки претендент от спорещите, защото предварително не се знае кой има право на защита. Оттук излиза, че имаме един правен спор, този спор има един предмет (дадено материално право), което обаче единият от спорещите твърди, а другият отрича. Има двама спорещи – едно спорно право. Носител на спорното право може да бъде само единият, може да не бъде никой. Но процесуалната легитимация се свързва не с принадлежността на спорното право, а с принадлежността на засегнато от спора право. Понятието на спорно право и засегнато от спора право не са еднозначни. Когато едно лице неоснователно претендира, че е собственик на една вещ и предявява претенцията срещу собственика. Спорното право е това, което първият претендира. Но ако това правно твърдение е невярно – не е възникнала собствеността за това лице и съдът отхвърли претенцията и установи, че спорното право не съществува. След като правното твърдение на този ищец е отхвърлено, процесът за него ще бъде санкция, а ще бъде защита за насрещната страна, която отрича правото на първия претендент. Правната му сфера няма да бъде обременявана повече с една правна претенция. Спорното право е само претендираното от първия субект право на собственост. Не се интересуваме дали насрещната страна притежава действително право на собственост. Може да е държавата. Но вторият претендент е част от спора. Не всеки който отрича правото на собственост е легитимиран участник в спора, а само този, който заявява сам права върху обекта, с тази претенция засяга претендираното от първия субективно право. Когато говорим за легитимация, трябва да уточним кое е спорното право, за да можем да видим от претенцията по него, кои са двете насрещни страни. Само тогава тези две лица могат да имат правна легитимация. И всеки от спорещите ще бъде легитимиран да заведе дело, да заведе иск. Правният спор не предопределя процесуалните роли. Само при някои искове  е така. Всеки е в състояние да инициира процес, защото и двете страни са легитимирани. Ако не твърди, че насрещната страна, с претенцията или с отричането засяга неговата сфера, той не е легитимираният спорещ.

Процесуалните роли не се предопределят, предопределя се само видът на иска. Този, който твърди, че притежава спорното право, той едновременно с това твърди, че спорното право е неговото засегнато от спора право. Другата страна с отричането си това право засяга. Това могат да бъдат положителен установителен, осъдителен или конститутивен иск. Но насрещната страна може да бъде само лице, което твърди, че претенцията е неоснователна, защото засяга неговата правна сфера. Този участник, който отрича спорното право с отричането си всъщност твърди, че претенцията е неоснователна и точно затова той е засегнат, неговата материалноправна сфера е засегната. Затова също може да заведе иск – но неговият иск ще бъде отрицателен установителен. Дали единият или другият ще инициира процеса е правни ирелевантно за предмета на спора – спорното право е едно. Какво ще реши съдът – ще получи защита или претендентът на правото – и потвърденото спорно право ще стане безспорно. Ако съдът отрече спорното право, защитено ще бъде това право, което насрещната страна твърди, че е било засегнато от неоснователната претенция.

Процесуалната легитимация може да се свърже с делението на надлежните страни на типични и нетипични. Това, което говорихме  дотук се отнася до правилото в процеса, че всеки от участниците търси защита на свое засегнато право. Всеки друг., който иска защита на чуждо право няма право на иск, освен по изключение. Изключението се извежда от чл. 26, ал. 2 ГПК – от където следва, че в изрично посочени в закона хипотези може едно лице да има право на иск, да търси решаване на спор, ако твърди, че е засегнато чуждо право  в този спор – само когато законът му позволява. В примера със сина ми – няма такова право, а само ако имам качеството спрямо сина ми като негов кредитор. Чл. 134 ЗЗД оправомощава кредитора да води иск за защита правата на своя длъжник спрямо трети лица. Това е по изключение, защото законът му позволява. Редки са хипотезите, когато надлежни страни са лица, които не са лично засегнати от спора. По 134 кредиторът има косвен интерес. Затова искът се нарича косвен. Кредиторът е легитимиран, защото косвено брани и собствения си материалноправен интерес, защото ще привлече в масата за принудително изпълнение имуществената маса на своя длъжник.

Съотношение между понятията материална и процесуална легитимация. Материалната легитимация винаги се свързва с принадлежността на материалното право – материално легитимиран е носителят на материалното право. Пасивно материално легитимиран е носителят на задължението. Т.е. говорим за активна и пасивна материална легитимация. При процесуалната легитимация – тя принадлежи на спорещите, свързана е с правото на иск, не е свързана с принадлежност на спорното материално право, но тя произтича от твърдението на лицето, че притежава материална легитимация. Процесуалната легитимация произтича от твърдението за материалната легитимация. Освен това процесуалната легитимация като процесуално явление е еднакво активна – независимо кой ще предяви иска, процесуалната легитимация на двете страни е почти еднаква по обем (с изключение на десезирането на съда, което може да прави само ищецът). Процесуалната легитимация на ищеца и на ответника е еднакво активна – комплекс от права, които ще му позволят да убеди съда в своята позиция.

 

Процесуално представителство. Правната уредба – глава 5; чл. 28/4 – чл. 36 ГПК. Логично ПП е възможността да се извършват или приемат процесуални действия от друго лице, вместо страната, от нейно име, с последици в нейната правна сфера (тези три момента са характерни и за материалното П). ПП произтича от същите нужди, от които и материалното П – да се гарантира валидното извършване на процесуални действия, от името на страната. За разлика от МПП, то не може да бъде скрито и косвено – винаги е пряко и винаги е явно. Ако някой скрито представлява – ефектите са си за него. Това е една фигура на лицето, което не е страна в процеса, което е процесуален представител и това му качество трябва да бъде известно на съда, за да може да извършва действията. ПП-во е налице винаги, когато едно друго лице твърди, че извършва действия от чуждо име – от името на страната. Самото извършване на такива действия, е достатъчно за да има действия, извършвани от представител., Но за да настъпят последиците на ПП, е едно друго явление – наличието за представителя на представителна власт (ПВ). ПВ е правото и задължението едно лице да има ролята на представител. Условията за ПВ са различни, в зависимост от видовете представителство. Съдът трябва да я провери и затова именно ПВ се явява процесуална предпоставка, за да се извършват валидни процесуални действия. Понеже съдът следи за нея служебно, тя е от категорията на абсолютните предпоставки за допустимост. Когато липсва ПВ у този, който твърди, че е представител, това не прави автоматично неговите действия невалидни. По правило тези действия могат да бъдат санирани – или чрез потвърждаването им от самата страна, от представлявания, за което съдът дава срок; или ако представителят придобие междувременно ПВ и ги извърши повторно. Ако това не се случи, извършеното от представителя не поражда последици. Ако в дадения от съда срок няма валидиране, процесът не може да започне. Ако в течение на процеса отпадне ПВ и не бъде валидирано, то извършените действия няма да бъде взети и решението ще се постанови, без да бъдат вземани предвид. Ако съдът не е забелязал липсата на ПВ и постанови решение, това решение не е нищожно. То страда от порок, но законът го квалифицира – решенията са неправилни (това означава, че ненадлежно представляваната страна, никой друг, не може да иска отмяна на такова решение. Ако не го поиска, решението ще породи последици). В зависимост от това кога се констатира липсата на ПВ, се преценява до какви последици това води. За ППредставител можем да кажем, че той е участник в процеса. Разделихме всички лица, вземащи участие – на една категория участници (всички), субекти (насрещните страни и съдът). Процесуалният представител не е субект, а участник, защото без неговото участие процесът е възможен и допустим. Субекти са само участващите в процесуалното ПО на защита санкция. ППредставител не е задължителен субект – без него процесът се развива, поради това, че той не става страна по делото. ППредставител в ГПроцес няма качеството на страна. Той има различни функция, различна роля и от процесуалния субституент (по 134 кредиторът има свое право на иск и има собствена процесуална легитимация – следователно е страна). ППредставител упражнява чужди материални права. Но той е субект на по-малък комплекс процесуални права и задължения (носи отговорност за вреди, за разноски).

 

Законно процесуално представителство на физически и юридически лица и на държавата.

 

Видове.

Законово (законно) представителство – при него ПВ за едно лице произтича директно от разпоредбата на закона. Представителството при ФЛ – чл. 28, ал. 4 ГПК – от такова се нуждаят недееспособните, малолетните или поставените под пълно запрещение (в лицето на настойниците им). Родителите на непълнолетни и попечителите не са ППредставители. Съгласие и потвърждаването на действията от тях не ги прави такива. Законно е представителството, съгласно 29/1, на обявените за отсъстващи, в лицето на въведените във владение техни наследници. След като бъде въведено в наследството, това му качество ги прави законни представители.

Законът познава и друг вид – особени представители, които съдът назначава. Дали ще наречем това представителство законово или не, за да възникна ПВ е необходим акт на назначение на съда. То повече клони към законовото представителство – волята на представлявания и на представителя е ирелевантна. Вж. чл. 29 ГПК.

Правим разлика и отличаваме случаи, в които имаме назначени от съда особени процесуални представители на недееспособни лице, защото има хипотези на назначаване на представители и при дееспособни лице. Случаите на недееспособни лице, при които се назначава особен представител – 29/2 – когато законният представител и представляваният имат противоречиви интереси или в хипотезите когато няма все още назначен законен представител(ал. 4). Тези хипотези са в следните случаи – когато едно лице  е безвестно изчезнало или обявено за отсъстващо. Лице, макар и дееспособно, което няма известен адресат (нито постоянен, нито настоящ) – тук нуждата от назначаване на представител е лицето да бъде призовано и да му бъдат връчени книжа – 29/3 и 48/2. Връчване на книжа – когато – 47 ГПК 0 е залепено уведомление, а лицето не се е явило за да си получи книжата. Чл. 208/5 – когато се търси обезпечаване на доказателства (преди да бъде заведено делото), не се знае нито името, нито адресът на страната, срещу която се търси. И още една хипотеза – наследниците на все още незаето наследство, ако е необходимо да бъдат представлявани, съдът назначава.

Законен представител е и синдикът на обявения в несъстоятелност (преобладаващо се смята така). При законовите представители на ФЛ и при назначените особени представители, по правило ПВ е обща. Винаги е обща, когато има законови представители. При назначените от съда може да бъде обща, а в някои хипотези може да е специална (например при обезпечаване на доказателства, при връчването на книжа) – с оглед на конкретни действия.

Чл. 29, ал. 4 ГПК – не е достатъчно пълна. Назначените от съда особени представители, когато трябва да извършват действия, при които се изисква изрично пълномощно, се иска одобрението на съда. Но на още по-голямо основание, би трябвало това да важи за тези процесуални действия, когато те се извършват от законен представител.

Т.к. ЮЛ-ца и държавата са недееспособни в процеса, те участват в процеса винаги чрез представител. Този представител се сочи било от закона, било от устройствените актове на ЮЛ. ППредставител по закон на държавата общо – 31/1 е министърът на финансите. По искове за собственост, вещни права, граници и владения върху недвижими имоти, които са държавна собственост – министърът на регионалното развитие и благоустройството.

Областният управител – по дела на държавата може да е представител,, но той ще е по пълномощие, не е законен.

44/1 ЗМСМА – кметовете са законови представители на общината.

При ЮЛ-ца (учреждения, ТД-ва и други ЮЛНЦ) също се предвиждат норми, които сочат на лицата, явяващи се законни представители. При държавните учредения – чл. 30/3 – еднолично – този който е ръководител, управител.

БНБ – еднолично –от нейния управител.

При ТД-ва, завиди какъв е видът. При събирателните – от всеки съдружник; при командитните – от всеки неограничено отговорен; при ООД – управителя; при КДА и АД – членовете на управителния орган (колективно представителство), освен ако учредителните документи допускат еднолично представителство.

Търговските банки – от две лица.

Процесът не съдържа особени други изисквания.

Синдикът – на обявените в несъстоят.

Кооперациите – от техния председател. Чл. 10 ЗЮЛНЦ – колективният орган. Ако има противоречие на интереси – общото събрание избира.

 

Представителство по пълномощие

 

Представителство по пълномощие – произтича от волята на упълномощителя (представлявания) от едностранна упълномощителна сделка. ПВ не произтича от договора за правна услуга (сключван с адвоката). Трябва да е достатъчно идентифициращо белезите на пълномощника. То трябва да е писмено. Може да стане и устно пред съда, когато изявлението бъде обективирано в съдебния протокол (единственото доказателствено средство за действията, извършени в заседанието – той има отрицателна доказателствена сила – нищо, което не е отразено в протокола, не се е извършило).

Може овластяването да е от ограничено дееспособно лице, но за да произведе последици, е необходимо одобрението на родителя, респ. попечителя – чл. 28.

При ПП обаче, за разлика от МП, по пълномощие ГПК посочва лимититативно кръгът от лица, които могат да бъдат пълномощници – 32 ГПК. Пълномощникът задължително трябва да бъде дееспособен. Освен това – да принадлежи към посочените в кръга лица по чл. 32. На първо място са посочени адвокатите – лице с правно познание (в 99 процента от казусите те са пълномощниците). ГПК през 2008 г. въведе задължителното приподписване на касационната жалба от адвокат или юрисконсулт. Това се е обмисляло и за въззивните жалби. Второ, определеният тесен кръг лица, които имат роднинска връзка с представлявания – само съпруг – формалното качество – трябва да има и родител или дете (друг не може да бъде ППредставител). Юрисконсулти и други лица с юридическо образование, които са в трудовоправна или друга връзка с ЮЛ. Областните управители – ако има упълномощаване и други случаи, в които може да се посочи едно лице – управител на етажна собственост. Търговският пълномощник – 26/2 ТЗ. Има едно ТР, което отрича по аналогия тази възможност за прокуриста. Но в теорията преобладава обратното виждане, по аргумент за по-голямото основание. Също – съдебният адресат – лице (често адвокат) – посочено, за да приема книжата – чл. 40 ГПК. Също така качеството на пълномощника не може да се съвместява с други процесуални качества. Не може да бъде и страна – да представлява себе си – тогава ще е страна. За валидността на процесуалните действия на пълномощника е важно да се прецени от съда какъв е обемът на неговата представителна власт. Когато говорим за този обем, можем да кажем, че тя може да е пълна, може да е ограничена. Но за да я преценим като една или друга, трябва да имаме отправна точка. Ако е упълномощено едно лице да води едно дело на страната, по отношение на това дело тази ПВ е обща, защото включва всички съдопроизводствени действия, във всички инстанции, ако не е уговорено друго. Но ако разсъждаваме с оглед на всички други дела, които може да води тази страна – упълномощаването е специално, изрично, само за това дело. Зависи от коя гледна точка преценяваме, за да се прецени това. Ограниченият обем може да бъде действия само в една инстанция; само за определен род действия в рамките на една инстанция (най-често – до приключване с влязло в сила решение). Едно общо пълномощно не се отнася до процесуалните действия, свързани с атакуване на влязлото в сила решение – – отмяната по 303. Това общо пълномощно не включва един особен вид процесуални действия, за които винаги се изисква изрично пълномощно – разпоредителните действия с иска и спора – оттегляне на иска, сключване на съдебна спогодба и др. – чл. 34, ал. 3 ГПК. Пълномощникът може да преупълномощава, ако изрично не му е отнето това право. Но ако е упълномощен за изрични действия, той не може да преупълномощава, освен ако не е упълномощен за това.

Всички извършени от пълномощника процесуални действия, ако са извън обема на представителната му власт, не са валидни – те или трябва да бъдат извършени повторно, или да бъдат потвърдени от представлявания.

Кога се прекратява ПВ? Прекратяването погасява процесуалното право на пълномощника, възможността да извършва валидни процесуални действия от чуждо име. Основанията за това са: 1) оттегляне на упълномощаването. Зависи кой е авторът на упълномощаването. Но за да има правен ефект пред съда, последният трябва да е уведомен. Представляваният има ангажимента да уведоми съда. Иначе ще понесе риска – чл. 35 ГПК. Оттегляне на ПВ, на упълномощаването може да бъде пълно или частично. В един момент пълномощникът може да остане с един по-тесен кръг правомощия.

Неговата смърт или поставянето му под запрещение също са основания за погасяване на ПВ – извежда се от материалноправната хипотеза, от ЗЗД. Тук можем да кажем, че в тези случаи фактът на смъртта или поставянето на упълномощителя под пълно запрещение води до спиране на делото (последното не е свързано с отпадане на пълномощното за представителя, за да може новата страна да вземе участие в процеса). Поставеният под запрещение вече ще участва чрез настойник. Последният може да упълномощи друго лице или да извършва действията лично. Съгласно чл. 36 ГПК по същия начин смъртта или поставянето под запрещение на самия пълномощник са основание да бъде прекратена представителната му власт. Той също трябва да уведоми съда – когато упълномощеният направи изрично волеизявление, че се отказва от ролята си на пълномощник. Упълномощеният може да се откаже да бъде пълномощник. Само когато това стане известно на съда, ще настъпят последиците на отказа. Съгласно 36 делото само може да бъде отложено. Това няма да е основание за спирането. Да му мисли представляваният. Той трябва своевременно да вземе мерки. За целта може само да иска отлагане на делото.

 

Въпрос 57.

Иск и правото на иск като основополагащи процесуални категории (И и ПИ). Искът (И) – терминът се употребява нееднозначно. Той се употребява в материалното право, за да се обозначи самото материално право. Нерядко вземането се посочва като иск. Но това, което интересува процеса е използването на термина като процесуално понятие. То се разглежда като едно понятие с двояко съдържание. От една страна, искът е изявлението за знание относно спорното право. То ни се представя чрез правното твърдение на ищеца и съдържа неговото становище относно всички елементи на спорното право (ЮФ-ти, съдържание и субекти). Тези три елемента на иска като правно твърдение, по-нататък в процеса, получават еманацията си в основанието, петитума и страните., Основанието са юридическите факти; петитумът е съдържанието на спорното ПО-е и страните кореспондират със субектите в материалноправната връзка. От гледна точка на това дали правното твърдение, искът като такова е вярно (истинно) или невярно (неистинно) – искът може да бъде квалифициран като основател или неоснователен. Ако съдът отхвърлил иска като неоснователен – означава че правното твърдение е отречено като невярно. За коя от двете страни процесът ще бъде защита и за кого санкция.

Искът има и друг аспект. Той се проявява като израз на воля – волята на ищеца, насочена към съда, обективирана, което към момента на предявяване на иска е в състояние да породи задължението на съда да образува делото и да го приключи със съдебно решение. Едната страна на иска е невъзможна без другата – това произтича от идеята за материалното право като обект на защитно въздействие. Искът си има материалноправно съдържание, но е и акт на воля към съда. От гледна точка на това дали волеизявлението е валидно или нее валидно се поставя въпросът за допустимост или недопустимост на иска. Верността на твърдението определя основателността. Валидността на волеизявлението определя допустимостта на процеса. Именно от гледна точка на тази втора страна – на иска като волеизявление, което определя дали процесът може да се движи, се поставя другото процесуално понятие – правото на иск.

Право на иск.

ПИ – основна правна категория, понятие в процеса. В процесуалната теория дълги години то е било дискусионно понятие – поради наличието на различен подход относно съществуването на специални обособени публични права, поради особеностите на връзката с материалните права, за да остане основа след това на всички процесуални институти. Съвременното, господстващо разглеждане на правото на иска е свързано с отговор на тези въпроси. Едно понятие за ПИ – което признава съществуването му като правна категория – но го разглеждаме като право на този, който е носител на материалното право. Правото на иск дори да се приеме, че е обособено, то става съставка от материалното право. Това много не служи на процеса като теория и практика, защото ние не даваме отговор на въпроса кое е това нещо, което е необходимо в началото на процеса и ще го поддържа висящ. Ако е част от материалното право – можем да го кажем когато процесът приключи. Едното не може без другото. Колкото материалното право е обвързано от правото на иск, толкова е и обратното. Да си изграждаме подобни конструкции, нищо не ни се обяснява.

Това е довело до противопоставяне на тези материалноправни виждания на т. нар. чисти процесуални теории, които отиват в другата крайност. Донякъде и българската процесуална теория до вижданията на проф. Сталев. Става дума за основни теоретични понятия. Чисто процесуалните теории са останали в историята в средата на миналия век. Най-важното за тях е, че те до такава степен изчистват ПИ от МП-тежести, че казват, че право на процес има всеки, който се сети, че има нужда нещо да търси от съда. Процесът е отворена врата за всеки, който желае. И се оказва, че ПИ има и този, който дори е недееспособен, който не е легитимиран, защото не е участник в правния спор.

Ето защо в крайна сметка процесуалното ПИ се разглежда в такива негови характеристики, с такива негови ЮФ, наречени предпоставки, които са условия такова право да възникне и да бъде надлежно упражнено. ПИ се свързва с конкретни пара,метри на конкретни лица, за решаването на конкретен спор, с конкретни цели. ПИ е конкретно право – право на субект към държавата. То трябва да бъде обособено с оглед редица негови характеристики. То не може да се размие в обща възможност – то се основава на правоспособността, но е конкретно.

ПИ е функционално свързано с материалното право – функционалният тип връзка не е връзка нито на произход, нито е причинно-следствена, тя е свързана с ефекта, който процесът има върху материалните права, когато те са накърнени – когато трябва да възстанови нормалното им функциониране. То е едно самостоятелно, необусловено от съществуването на материалното право конкретно субективно право, което е функционални свързано с негои поради защитната си функция. То спада към категорията на публичните права – връзката между ФЛ/ЮЛ и носител на власт и в които методът е на власт и подчинение. Освен че е публично, то е процесуално, целящо да осъществи правораздаване (решаването на правен спор със СПН – с ефект по-нататък спорът да се превърне в безспорност). В този смисъл правото на иск е едно от правата на защита, които К-ята припознава и урежда, то е елемент от правото на защита, право на правораздаване. В конкретния случай ПИ е право на гражданско правораздаване.

Като характеристика на това публично процесуално право, то е елемент , съставна част от по-общата категория – правото на искова защита. То е правото на защита, но ПИ не изчерпва правото на искова защита. Едно решение, което е постановено, без да има ПИ, то е процесуално недопустимо. Като такова, то следва да бъде атакувано и обезсилено. За да може да бъде обезсилено, страните трябва да разполагат с право на въззивно обжалване. Последното може да съществува, въпреки, че ПИ е нямало и решението не е трябвало да бъде постановено. Ние говорим за ПИ като правото да се сезира съда. Но порочното решение – ПИ няма, но право на искова защита във въззивна и касационна инстанция трябва да има, за да се обезсили постановеното решение поради липса на ПИ. Недопустимият акт е в интерес на всяка от страните да иска атакуването. Липсата на ПИ е нетърпимост в правния мир (за разлика от примера с липсващата представителна власт – там има корекция – докато няма решение – делото подлежи на прекратяване, но ако се стигне до решение, порокът се трансформира в неправилност – но това е отклонение от общото правило). В ПИ като равностойни стоят и други права.

ПИ има сложен характер. Тази сложност се изразява в това, че то е едно потестативно право, което е в латентно състояние, като една възможност само, да бъде сезиран съдът със спора. То принадлежи преди процеса на неговия носител. Обратно – за да има процес, за да се образува процес, трябва да го има ПИ. То е предпроцесуално и в момента, в който то възникне то е право да се образува процесът. Правото да се предяви иск е част от ПИ като сложно право. ПИ ще възникне преди процеса, в момента, в който възникне самият спор – оттам ще стане ясно за какво се спори и кои са спорещите. В момента обаче, в който всеки от спорещите (всеки има интерес да реши спора), предяви иска, ПИ започва своята втора фаза. Тя е динамична. Тя започва с предявяването на иска и приключва с влизането на решението в сила с постановяването на окончателното решение. Потестативно, предпроцесуално, сложно (двуфазно – втората фаза е динамична). В какво се изразява динамиката – на основата на това ПИ, което в крайна сметка е право на СПН по спора, постъпателно се развиват, възникват, погасяват се и се осъществяват една поредица от прости процесуални права и задължения – все на основата на ПИ. То съществува, докато не се породи СПН – право на иск все има, защото целта му е СПН. Докато се стигне до този ефект, процесът се развива. В ПИ се съдържа система от прости, елементарни права и задължения към съда. С предявяването на иска на практика се стартира динамичната фаза на процеса, но едновременно с това вече се е погасило първото процесуално правомощие – правото да се предяви иск, но с действието на предявяването се е породило следващо процесуално правомощия – право да се иска връчване на препис от исковата молба на ответника. Следващото – да се насрочи открито заседание; да получат страните призовки страните; след това – да даде становище и др. процесуални правомощия, които възникват от предходното процесуално действие и се осъществяват със следващото. Това е комплекс от постъпателно осъществяващи се права и задължения, всяко от които намира реализация в следващо процесуално действие.

Характерно за това сложно ПИ е, че то с упражняването си чрез подаване на исковата молба слага началото на втората паралелно съществуваща и развиваща се процесуална връзка – правото на иск на ответника спрямо съда. Има развитие на две двойки процесуални ПО-я между всяка от страните и съда. Общият участник е съдът. Съдът винаги дължи да реагира. Страните разполагат преди всичко с права (задължения са да се говори истината и т.н.). В този сложен механизъм на ПИ е характерно, че съдът почти винаги дължи действията, а страните имат правото да изискват от съда неговото процесуално поведение по движение на процеса.

Потестативното право преди предявяването на иска принадлежи на всеки от участниците в спора, но този, който стане инициатор, той ще провокира да се развие процесуалната връзка на другата страна със съда. На основата на това потестативно ПИ на всеки от порещите, всеки от тях може да инициира цялото развитие на ПИ.

Процесуални предпоставки – понятие, видове и правно значение

Условия, от които зависи пораждането на това право на иск и неговото упражняване (кои са юридическите факти – в процеса ги наричаме процесуални предпоставки; практикуващите и в теорията ги наричат условия).

Те са лимитиран, краен брой условия, които законът изисква и поставя. С оглед различното им значение, влияние върху самото ПИ и допустимостта на процеса, ние ги групираме. Самият закон, по-нататък – теорията и съдебната практика ги групират, защото имат различна роля.

Критерии за подреждане. Първо, в зависимост от това дали условието (процес предпоставка) трябва да съществува, за да обуслови правото на иск или трябва да несъществува – говорим за положителни и отрицателни процесуални предпоставки. Първите трябва да са налице а вторите – препятстват правото на иск.

Вторият критерий с практическо значение за процеса – дали процесуалните предпоставки обуславят възникването и съществуването на ПИ или само надлежното му упражняване пред съда. Може ПИ да съществува, но да не са налице друга група условия, свързани с валидността на процеса. Втората група поддържа висящността на процеса.

Трети критерий е в зависимост от това какъв е интензитетът на значението им, за да е допустим процесът – абсолютни и относителни. Абсолютните са тези, които са толкова важни, че съдът следи служебно, а относителните (те са малко) – не са чак толкова съществени и затова са предоставени на усмотрението на страната, само ако тя се позове на подобна предпоставка, тя ще бъде релевантна. Ако не се позове чрез възражение (отвод) – тя губи значение.

Всяка предпоставка може да се квалифицира с оглед на тези три критерии, за да можем да преценим значението ѝ. Ако само един елемент не е налице, цялото ПИ е опорочено и процесът се оказва невалиден.

Кои са тези процесуални предпоставки, които обуславят възникването и съществуването на ПИ. На първо място това е наличието преди процеса на възникнал правен спор между две лица (да има противопоставимо поведение на двама насрещни участника в спора, от които всеки един от тях твърди, че поведението на насрещната страна засяга негово материално право). Наличието на такъв спор се явява в две предпоставки – правен интерес и процесуална легитимация. Правният спор ни сочи кое право е засегнато и кой е носител на засегнатото право, кога има нужда от защита на едно право – това означава, че е налице интерес. Този, който твърди, че засегнатото право му принадлежи, има правен интерес. Тук става дума за твърдения. Всеки, който твърди, че е носител на засегнатото право има ПИ и е легитимиран. Това става ясно преди да има процес. Съдът като получи исковата молба това ще преценява. За да възникне, да съществува ПИ – тези две процесуални предпоставки, които извличаме от правното твърдение, трябва да съществуват към момента на предявяване на иска докато се стигне с решаването му със СПН. Те поддържат цялата висящност на конфликта и поради това са важни за съществуването на правото – поради това са абсолютни процесуални предпоставки. В същото време тези предпоставки са положителни, защото и интересът и легитимацията трябва да са налице. Ако липсва интерес и легитимация, правният спор не засяга правата на тези участници, ПИ не съществува. За да има правен спор, трябва да е ясно, че спорът трябва да е извънсъдебен – иначе ищецът сезира съда, а ответникът казва – кой спори? Нищо подобно! Затова трябва да се докаже извънсъдебното оспорване. За да съществува ПИ неизбежно трябва носителите да имат процесуалната правоспособност. Тя принадлежи на всяко лице. Трябва да търсим 2 правоспособни лица.

Правен интерес, процесуална легитимация, свързани с правния спор; правоспособност – толкова са важни, че са абсолютни и са положителни, защото трябва да са налице. Последната е наличието на подведомственост. И това е подразбиращо се. Поради пълнотата на правораздавателната власт, тя винаги е налице. Трябва да имаме изключителна подведомственост на чужда държава, за да кажем, че не е налице тази предпоставка.

ПИ не може да възникне и съществува, ако има една процесуална пречка (отрицателна процесуална предпоставка) – когато за същия спор между същите страни вече има влязло в сила решение. ПИ като всяко субективно право в един момент се погасява – то се погасява, когато се осъществява. Има непререшаемост. В тази първа група на процесуални предпоставки има и процесуална пречка, която е абсолютна предпоставка.

Има различни виждания за давностните и преклузивните срокове. Поначало при преклузивните срокове – изтичането погасява самото право. Може да има материални преклузивни срокове, чието изтичане няма да погаси правото на иск. Изтичането им ще доведе до извода, че искът е неоснователно. Но ако приемем, че има процесуални такива – би следвало да се погаси ПИ. Дали сроковете, свързани с исковете за произход са материалноправни (материалното право да се търси биологичен произход – един такъв иск, предявен след срока, трябва да бъде отхвърлен като неоснователен) или процесуалноправни (процесът трябва да бъде прекратен като недопустим).

В практиката (въпреки че теорията – Сталев – е разглеждала изтичането на давностен срок като процесуална пречка, свързана с ПИ, макар и относителна – възражението за давност принадлежи на този, срещу който се претендира). Но съдебната практика преобладаващо разглежда възражението за давност като с материалноправен ефект. Давността се разглежда като материално право, блокиращо възможността за принуда. И практиката такива искове ги отхвърля с решение, защото правото съществува. Когато се предявени като осъдителни. Но ако ищецът трансформира защитата като установителна? Ако приемем, че това е процесуален срок, това би било относителна процесуална пречка. Но практиката такива искове ги отхвърля с решение като неоснователни.

Предпоставки, свързани с надлежното упражняване.

Процесуални предпоставки, видове (в зависимост от три критерия) – положителни и отрицателни; абсолютни и относителни; свързани със съществуването на правото на иск и тези, които го обуславят.

Кои са тези, които обуславят надлежното упражняване на правото на иск. Такива са подсъдността – родова и местна. Без да е ясно кой съд е компетентен, правото на иск не може да се упражнява – то съществува, но не може да се упражнява. Същата роля играе и правоспособността като процесуална предпоставка за надлежно упражняване на правото на иск. Представителната власт, свързана с дееспособността (защото ако имаме недееспособни лица, упражняването на правото им трябва да се извърши от законен представител; пълномощникът – също). Тези предпоставки са положителни, защото трябва да съществуват, за да се упражни правото. И понеже са съществени, те са и абсолютни – винаги за тях съдът следи служебно.

Има ли процесуални пречки пред надлежното упражняване на правото на иск. Сочи се в учебната литература относно наличието на договор, който предоставя компетентността на арбитражен или чуждестранен съд (в КМЧП се позволява дерогиране на законовата международна подведомственост). Такъв договор е процесуална пречка не пред съществуването на правото на иск, а пред надлежното му упражняване (наличието на договор не е пречка пред съществуването на правото на иск). Въпреки, че се дерогира подведомствеността на съдилищата, такъв договор е процесуална пречка не пред съществуването, а пред надлежното упражняване на правото. Такава процесуална пречка е и договорът за местна подсъдност. Тези три договора имат двояко значение в процеса – самите те са процесуална пречка за упражняване на правото на иск от сезирания съд. Но всичките тези три договора (най-вече последният) са положителна процесуална предпоставка за правото на иск пред уговорения съд. За уговорения съд това е положителната предпоставка, която му създава компетентността.

Друга процесуална пречка е наличието на висящ процес за същия спор между същите страни (non bis in idem) – не може да се стигне до две решения с идентични страни и предмет. Формираната СПН погасява правото на иск. Но сходна роля има и предходен висящ процес. Второто дело е недопустимо. Висящият процес се явява процесуалната пречка по второто дело. По първото дело правото на иск все още не е реализирано. Ако се забави първия процес и се стигне до решение по второто дело. Това стабилизира правото на иск пред втория съд и по второто дело решението ще породи последици. Тогава трябва да бъде прекратено първото – който първи е стигнал до решение, неговото решение ще породи правни последици.

Процесуални пречки пред надлежното упражняване на ПИ са съществуването на образувано гражданско или административно дело – преюдициален въпрос. Често съдът когато бъде сезиран с един правен спор, преюдициално значение имат други въпроси – по тях може да са образувани дела. По тези случаи съдът може да извърши инцидентен контрол, но последният спира в момента, в който има образувано дело по преюдициалния въпрос. Последното е процесуална пречка.

Друга процесуална пречка за упражняване на ПИ по конкретния спор е извършването на престъпление, което има обуславящи последици с оглед на гражданскоправни последици на престъпното деяние. За да се спре гражданското дело не е необходимо да има образуван наказателен процес. Пречка пред упражняване на ПИ е самият факт на престъплението. Не ни интересува дали са извършени действия на досъдебното производство, гражданският съд добие ли такава информация трябва да сезира и да спре производството.

Обявяване в несъстоятелност на длъжник също. Изброените дотук процесуални предпоставки – положителни и отрицателни, с оглед на третия критерий. Всички са абсолютни, с изключение на трите договора – за чуждестранен, за арбитражен и за местно компетентен съд. Те имат по-ограничено значение за процеса. Тяхната релевантност се обуславя от т.нар. отвод на ответника в доста ранна фаза на процеса – срока за отговор на исковата молба. Ако такъв отвод не бъде направен се стабилизира подсъдността  н а сезирания съд и тези договори губят релевантност като процесуална предпоставка.

Това са процесуалните предпоставки – изброени и групирани с оглед на значението и проявлението им в процеса.

Правно значение – така както сме ги изложили – най-важното е, че те обуславят правото на иск и затова са процесуални предпоставки за допустимост на процеса. ПИ и неговото упражняване е свързано с допустимостта – това е възможността в процеса, който се развива, да се изследва въпросът за неговата основателност. Ако правното твърдение на ищеца е вярно – съдът с решение ще го потвърди и ще уважи претенцията като основателна. Ако се установи верността на правното твърдение на ответника, искът ще бъде отхвърлен като неоснователен. Но за да се изследват тези неща, искът трябва да е допустим. Това се обуславя от комплекса на процесуалните предпоставки. Те трябва да бъдат проверени още в момента, в който се получи исковата молба. Първото нещо, което прави съдът е да провери ППредпоставки (ще провери всички, които са абсолютни и ще забрави за относителните) – чл. 129, ал. 1 ГПК. Същата проверка обаче съдът дължи и по-нататък, докато делото е висящо – допустимостта на процеса е предпоставката за да се провери основателността на иска. Съдът дължи тази проверка и в откритото заседание – 140/1; 143, ал. 1, по-нататък отново прави тази проверка (предварителни въпроси); чл. 270/3; 293/3 – допустимостта на процеса е основание за обжалване на процеса и следващите инстанции проверяват тези предпоставки, за да могат да стигнат до извода дали самото решение е недопустимо. Допустимостта на процеса е основание за допустимост и на решението. Една СПН не може да се формира перфектно, ако процесът е бил недопустим, ако ПИ някъде в условията си не е било перфектно съществувало и упражнено. ППредпоставки поддържат цялата висящност на процеса. Моделират допустимостта на целия процес.

Кога се констатира недостатък. Ако последният бъде констатиран още при получаване на исковата молба, съдът трябва да реагира веднага. Процесът се развива само по ПО-то ищец-съд. Съдът дължи проверката и ако констатира, че има такъв недостатък, който не позволява развитието на производството – той има две възможност – 1) ще остави исковата молба без движение, давайки срок на ищеца да поправи недостатъка или 2) директно ще я върне като недопустима или нередовна. Връщането е пречка пред движение на делото. Говорим за връщане, а не за прекратяване – може да бъде прекратен само процес, който е образуван, а в случая няма такъв. Ако съдът при тази проверка прецени, че ПИ във всичките му предпоставки е редовно упражнено, той с разпореждането си ще образува процеса и ще даде възможност да се развие производството. Включи ли се ответникът, двустранността на производството се появява и въпросът за ПП се решава от съда с участието на двете страни. Ако при получаване на исковата молба съдът прецени, че делото не му е подсъдно – той препраща делото служебно – това препращане играе ролята на препятстване на процеса пред този съд, но от друга страна създава компетентност на съда, пред който делото е изпратено. Вж. отрицателните спорове за подсъдност – ако и вторият съд прецени това се стига до общия по-горен по степен, но няма спорът да остане нерешен. Ако ППредпоставка липсва или процесуалната пречка бъде открита в по-нататъшната фаза и ако порокът е поправим, съдът пак следва да остави делото без движение и даде срок за поправяне. Ако това не стане, съдът с определение прекратява производството като недопустимо. Всички тези актове на съда, които преграждат образуването или по-нататъшното развитие на процеса, пречат да се стигне до решение и затова те подлежат на самостоятелно атакуване, защото може становището на съда по ПИ да е порочно. Тези актове на съда се обжалват с частна жалба.

Възможно е недостатъкът в ПИ да не бъде коригиран навреме и да се стигне до постановяването на решение – такова решение е също процесуално недопустимо. Това е специфичен порок на съдебните решения. Терминът е легален. Без законът да съдържа определение, ние го извеждаме чрез тълкуване, а законът сочи последицата и способите за отстраняването му – обжалването – въззивно и касационно са способите, а резултатът е обезсилване на недопустимото решение. Това означава, че недопустимото решение не е нищожно, абсолютно недействително. То прилича по  характеристиката си по унищожаемите сделки – ако не бъде атакувано и обезсилено, поражда последици. Законът придава различно значение на различните ППредпоставки, когато вече се стигне до решение. Липсата на дееспособност или на представителна власт квалифицира решението като неправилно, а не като недопустимо – това създава възможност само за потърпевшата страна да иска неговата отмяна, а не обезсилването му. Вж. порочен исков процес.

Ролята при недопустимите решения на относителните ПП – защото са относителни, затова значението им се моделира именно от тяхната относителност. Това прави нужно да се знае къде е порокът – в коя от ПП, защото са различни са способите, времето и начинът, по който може да бъде релевирана липсваща ПП пред по-горната инстанция.

Процесът относно процеса. Цялото това производство, което се развива между съда и страните относно проверката на ПП-вки, на ПИ, какво представлява и съществувалият спор дали процесът относно процеса е част от исковия процес е нещо различно, с по-малко значение, по-неважно. И двете виждания имат своите аргументи и застъпници. Проф. Сталев е привърженик на разбирането, че процесът относно процес не е част от исковия процес – има друг предмет (това е правото0 на иск), а исковият процес има за предмет материалното спорно ПО; има различни страни, различни субекти на спора. В исковия процес съдът не е страна, но в спора относно ПИ, на практика съдът е насрещна страна – той е субектът на процесуалното ПО. Разликата в исковия процес и в процеса относно процеса – с различни актове съдът се произнася. Исковият процес – приключва с решение; а с определение или с разпореждане – процеса относно процеса. Този друг акт невинаги се обжалва., в Процеса относно процеса участват равноправно и недееспособните лица и дори и неправоспособни – т.е. в него участват лица, които нямат право на иск; докато в същинския исков процес те не би трябвало да могат да участват.

Точно тези разлики и редица други аргументи обуславят тази теза. Другата крайна теза е,ч е процесът относно процеса е част от исковия процес –иманентна негова част. И точно затова актовете пораждат СПН относно ПИ. Определението поражда СПН относно правото0 на иск. Затова те дори са наричани от някои наши процесуалисти процесуални решения, за да се подчертае близостта на това производство с исковото.

Практически, би трябвало да кажем, че изкуствено е да абсолютизирането както обособяването, така и идентифицирането на двете производства,. Те са взаимно свързани, неизбежно трябва да има произнасяне по двете. Производството на правото на иск е – силата на акта има същия интензитет, защото влязлото в сила определени е пречка да се развие този процес – почти същото, каквато е СПН на решението. Нещо повече, липсата на ПИ води до възможност да се обжалва недопустимото решение и пред следващата инстанция въпросът относно липсващото ПИ става основният спорен въпрос. И тази инстанция ще приключи с решение за обезсилване на решение. Последното е произнасяне относно ПИ. Важно е практически да се обособи значението на процеса относно процеса, да оставим натрупванията от аргументи само за теорията, а в практиката да се види необходимостта и ефектите, които са регламентирани по отношение на проверката за допустимост, в сравнени е с проверката за основателност. Един такъв помирителен подход, казва се процесът относно процеса не е част от същинския исков процес, но като че ли се оказва част от общото понятие за исковия процес.

Видове искове – глава 13, раздел 1

За първи път ГПК 2008 г. регламентира и установителния, осъдителния и конститутивния иск.

Установителен иск – 124/1, втора част. – признава възможността едно лице да предяви иск, за да установи съществуването или несъществуването на едно право или правоотношение, когато има интерес от това. Кое е отличителният белег на този иск? Разликата не можем да я търсим в предмета и в страните. Страните, доколкото това са евентуални участници в материално ПО, там разлика не може да има между видовете искове. Отличителният белег е т.нар. петитум в неговата процесуална част – т.е. какво е искането към съда – искането е само това – правният спор да се превърне в безспорност, да бъде разрешен със СПН. От съда се иска само да потвърди съществуването или несъществуването на спорното право и нищо повече. Процесуалният ефект на този петитум е само СПН, т.е. окончателност на произнасянето. Целта на този иск е да се внесе яснота и определеност по отношение на спорното право, защото спорът може да е относно неговото съществуване, модалитети, страни, част от съдържание. Да се изясни съществува ли то и в какви параметри. Тази цел на УИ се обуславя от характер на правонарушението, засягането. Правото само е оспорено, има противопоставимо поведение на насрещните страни, което се изразява само в противоположни правни твърдения. Формата на нарушение е най-слабата възможна (нямаме неизпълнение). Всичко това обуславя и най-широката допустимост именно на УИ. Колкото е по-слабо нарушението, колкото е по-слабо засягането на правото (тук то е само оспорено), толкова по-широка е допустимостта да се търси потвърждаването му, отричането му в исковия процес и толкова по-широк е кръгът от лицата, които са засегнати. При УИ най-широка е процесуалната легитимация – кръгът от лица, които са заинтересувани да искат правното му решаване. Наличието на правен спор засяга не само претендираните участници в спора, но може да засегне и трети лица.

Предпоставки за допустимост на УИ. Всички, които сме разгледали и това би трябвало да звучи логично, но това което особено характеризира допустимостта са правният интерес и процесуалната легитимация – това са основните характеристики на правния спор, които обуславят съществуването на ПИ за разрешаване на спора. Кой има правен интерес да предявява УИ. Наличието на интерес изрично се посочва именно при установителните искове – 124/1. Това е така, защото интересът произтича от вида на засягането на правото. Т.к. то засяга най-слабо правото, трябва да сме сигурни относно съществуването на правен спор. Последният е налице, когато наличието на твърдяното от ищеца право се оспорва от насрещния субект или когато отричаното от ищеца право се претендира от един друг субект. В този смисъл всеки, както твърдящият съществуването на материалното право, така и отричащият съществуването на едно чуждо материално право има правен интерес чрез иск да търси потвърждаването на неговото правно твърдение. В първия случай претендентът на оспореното право ще търси неговото потвърждаване чрез предявяване на положителен УИ. Ако инициатор на процеса е лицето, което отрича съществуването на едно претендирано право, той има интерес да се потвърди несъществуването на правото и затова има правото да предяви отрицателен установителен иск. Само при УИ са възможни две форми – на положителен и на отрицателен УИ. Двете участващи в спора страни са равностойни като позиция – единият твърди,м а другият отрича съществуването на материалното право. Затова всеки може да инициира УИ. Предметът на иска е същото спорно право – кой го отрича и кой го твърди е без значение за възможността, за правния интерес да се води УИ, има значение само за вида, формата на УИ. Това е така, защото по правило едното правно твърдение е вярно и поведението на насрещната страна, както когато неоснователно твърди, така и когато отрича – създава едно и също състояние на засягане на чуждата правна сфера. Чрез УИ – потвърждаване на вярната правна позиция. Не е важно кой ще предяви искът, за да бъде от уважен или отхвърлен и за да се породи СПН. Важно е кому принадлежи вярното правно твърдение. Ако спорното право съществува, потвърждаване на вярното правно твърдение може да стане или като твърдящият правото предяви положителен УИ и той бъде уважен като основателен или да бъде предявен отрицателен УИ и той да бъде отхвърлен като неоснователен. Ефектът е все СПН, която потвърждава съществуването на материалното право. Правният интерес, породен от правния спор съществува за двете спорещи страни – право на иск има всяка. Допустим е процесът е и пред двете спорещи. Резултатът обаче не зависи от това кой е бил ищец или ответник, а от верността на правното твърдение – това ще потвърди кой ще получи защита и санкция. Правният интерес да се води такъв иск трябва да съществува извънсъдебно, преди процеса, защото в процеса често другата страна може да каже – нее е вярно, не оспорвам, прекратете делото. Меродавно е извънсъдебното оспорване. Дори признанието на иска по време на делото (липса на оспорване) не води до прекратяване. ПИ се обуславя от извънсъдебното противопоставимо поведение на страните. Съдът е призван да разреши правния спор, който съществува извън процеса. Ако липсва поведение на страната, която сочи на оспорване по време на делото, този който предявява иска, трябва  да докаже такова поведение, което сочи на извънсъдебно оспорване. Съдът е призван да решава спор, който действително съществува, а не да се шиканира. Правен интерес от УИ означава извънсъдебно оспорване. Не се нуждае от доказване правният интерес при УИ когато законът посочва че в дадена ситуация защита на дадено право може да се даде чрез УИ. Напр. исковете за произход. Няма защо да доказва, че има интерес някой да предяви такъв иск, не е нужно друго извънсъдебно оспорване. Други примери – оспорва се в новото заповедно производство издадена заповед за изпълнение. Не е необходимо оспорващият заповедта за изпълнение да доказва правен интерес за това оспорване на задължението си. Направи ли оспорване, кредиторът е длъжен да предяви положителен УИ, за да установи със СПН вземането си.

Правният интерес обикновено е пряк, директен. Тогава, когато съдебното потвърждение на правото, респ. отричането му със СПН, ще се отрази в правната сфера на спорещите след съдебното решение. Признава се обаче наличието на т.нар. евентуален правен интерес от воденето на такъв иск – защитният ефект от потвърждаването или отричането няма да се прояви веднага, а евентуално в един бъдещ момент, ако настъпят определени материалноправни условия. Например УИ за търсене на произход на лице, което е осиновено. Осиновяването замества биологичния произход по своите ефекти, но допустимостта на евентуална защита произтича от правната възможност ефектът на осиновяване да бъде прекратен, ада  се изтекли преклузивните срокове за установяване на биологичния произход.

Косвен интерес е характерен за тези лица, които предявяват УИ като процесуални субституенти – напр. косвеният иск по 134 ЗЗД. Правото на иск, предявен от кредитора сочи на неговия легитимен, признат от закона, но косвен интерес. И ако този интерес сочи само на установяване на правото, няма нужда да се води осъдителен иск. Нарушението е само оспорване. За УИ – той се третира като т.нар. субсидиарна защита – става допустим ако не е допустим друг вид защита. Това именно е свързано с принципа в процеса, че ако е допустим един вид процесуална защита, то другите видове процесуална защита са недопустими. Ако е допустим осъдителен иск за защита на правото, то УИ няма да е допустим. Ще стане допустим когато няма нужда от осъдителна защита и тогава ОИ би бил недопустим.

Процесуална легитимация – втората съществена процесуална предпоставка. ПЛ важи за всички видове искове. Особеното при УИ – именно поради слабата интензивност на засягане на правото, може да е най-широк кръгът от засегнатите от наличието на спор лица. Надлежни страни, които имат процесуална легитимация невинаги са само този, който твърди спорното право и насрещният участник в спорното ПО. Спорното право може да се твърди или отрича и от лица, които не са участници в спорното ПО. Т.е. и лица, които не са участници в спорното ПО, поради това, че спорът засяга тяхна правна сфера, имат интерес, и са процесуално легитимирани. Обикновено ще насочат иска към участниците в спорното ПО. Отличи когато кредиторът по 134 води иск за защита на правата на своя Дл. Кредиторът само косвено защитава своето право. В случая обаче говорим само за третите лица, чужди на спорното ПО, които обаче са директно засегнати от спора. Напр. чл. 440 ГПК. Третото лице нито е носител на спорното право, нито на задължение. Когато се постави въпросът за обекта на принудително изпълнение. Обект на такова могат да бъдат само секвестируемите имуществени права на ДЛ. Кредиторът може да насочи изпълнение само срещу тях. Предпоставка е следователно принадлежност на тези права в правната сфера на ДЛ. Ако не се окаже така не може да има принудително изпълнение. Затова едно трето лице, което твърди, че имуществените права, върху които се води принудително изпълнение не са на длъжника, а са негови, има право да предяви отрицателен УИ – да го насочи срещу Кр и Дл по принудително изпълнение, за да ги обвърже със СПН на решението, че Дл. Няма право на собственост върху обекта на ПИ. Легитимиран е лице, което не е участник в отричаното ПО, неговата легитимация се извежда от твърдението за засегнато право – третото лице твърди, че е засегнато неговото право на собственост върху този обект. Това право на собственост не е предметът на спора. Предметът на спра  е правото на длъжника на собственост, което третото лице отрича. Процесуалната легитимация по 440 ГПК е пряка (не е косвена, защото не брани интереса на една от двете страни) – в случая тя е в конфликт с тях двамата. В случая то ще е типична страна, а няма да е процесуален субституент по 440 ГПК.

 

Предмет на УИ. Чл. 124 – няма нещо качествено различно – предмет на спора може да бъде едно елементарно, просто право, което е част от сложно ПО (всяко отделно право от правната връзка) – напр. от наемното ПО – отделни прости връзки да бъдат предмет на спор. От друга страна когато говорим за спорно право, винаги има насрещна страна, която ако е относително – тя е конкретно определена, ако е абсолютно – насрещен кръг субекти са неограничен кръг лица. Тогава спорът се конкретизира между носителя на правото и задължената страна (дори и при  абсолютните права) – винаги имаме конкретност и най-точно е да говорим за ПО-е, когато има  спор. Говорим за предмет на спора, защото се отрича напр. 440 – правото на собственост на ДЛ, но това право на собственост, което Кр му твърди, че има, то може да има за правопораждащ факт не правна връзка между Кр. И ДЛ. Или третото лице. То е абсолютно право на собственост, но в правния спор връзката е винаги конкретна – говорим само за право или за ПО-е, с оглед на насрещната страна. УИ поради широката легитимация и факта на безспорността, не се ограничава със срокове. Не се погасява по давност – интерес да се установи едно правно положение съществува, независимо, че спорното право може отдавна да е погасено по давност. УИ за състоянието на правото – дали е възникнало, дали съществува, дали не се е погасило, защо се е погасило, УИ за това право е безсрочен – не се погасява по давност, независимо от вида на правото. УИ и за абсолютни и за относителни права не се погасяват по давност. За някои искове може да има преклузивни срокове, но това е друг въпрос.

Видове установителни искове. Има положителен и отрицателен – това зависи само от инициирането на иска – този, който твърди, респ. отрича спорното право. Предметът на спора е един и същ. Разликата – за кого процесът е защита и за кого санкция и дали искът ще бъде уважен или не. Инцидентният установителен иск е особена проявна форма на УИ, усложнение на процеса.

Различните процесуални роли – ищец или ответник при УИ не се отразяват на доказването, на доказателствената тежест – тя се предопределя от ролята на ищеца в материалното ПО. Този, който твърди наличието на правото трябва да докаже наличието и съществуването му. Този, който го отрича трябва да докаже релевантните факти на несъществуването му. Този който предяви отрицателен УИ, фактите обуславящи правото ще се доказват от ответника.

Другото деление с оглед предмета – УИ за права (това е правилото). Става дума за правна връзка. По изключение законът допуска УИ, които имат за предмет не спорни права, а факти. Те обаче трябва да са с правно значение. Не само ЮФ-ти, а и факти с доказателствено значение (свързани с доказването на релевантните факти), ако законът допуска това, могат да бъдат предмет на УИ – и на положителен и на отрицателен УИ. Всички процесуални предпоставки важат и тук, но самото обстоятелство, че законът допуска този иск, облекчава доказването. Трябва да се намери норма, иначе може да се получи една безкрайност от УИ-ве, ако можеше да се води процес за всеки релевнатен УИ. Чл. 124, ал. 5 ГПК – специален УИ за факта на престъплението (положителен УИ) –винаги правен интерес има този, който ще претендира гражданскоправни последици от факта на престъплението и се явява допустим, ако е недопустим наказателен процес. Без да се води този иск, гражданският съд не може инцидентно да приема дали един факт е факт на престъпно деяние. И чл. 124, ал. 4 – УИ за факти, които не са правно релевантни, но имат значение за процеса – УИ за истинността или неистинността на документ. Документът материализира ЮФ (може да бъде истински или неистински). Т.к. документът е доказателствено средство в гражданския процес със особен приоритет – когато се оспори истинността на процеса, може да бъде предмет на самостоятелен УИ. Този иск може да бъде както положителен, така и отрицателен.

124/4, изр. 2 сочи към други законови разпоредби – иск за незаконност на стачка; иск по много от патентните права, свързани с установяване на нарушение; 379/2 ЗУКТС. Ако законът допуска такива искове за факти, съдът трябва да ги разгледа.

УИ – винаги трябва да се твърди, че е спорно право, което се твърди, че е възникнало. Не може да се търси защита на право, което се твърди, че тепърва ще възникне. Това е неправен спор. Неправните спорове са допустими само по изключение. При търговските спорове може да се води неправен спор.

 Осъдителен иск

Осъдителен иск – чл. 124, ал. 1 и 2 ГПК. Това е искът, с който от съда се търси потвърждаването със СПН на едно изискуемо притезателно гражданско право и допускането на неговото принудително изпълнение срещу длъжника, който е ответник. Защитата, която се търси чрез ОИ включва защитата, която се търси чрез УИ. Но това не прави ОИ установителен плюс още нещо. ОИ е специфичен вид искова защита, която си има специфичен предмет и страни и затова е самостоятелен вид иск. ОИ е насочен към последващо принудително изпълнение. Това е крайната цел. Но това което го прави един от основните видове искове  е именно СПН, с която спорното право се потвърждава и оттам става допустим изпълнителния процес.

Предмет на ОИ – ограничен е – може да бъде само притежателно право. При реивандикацията – независимо от различните виждания – това, което го прави видно и от името осъдителен е свързано с основано на правото на собственост притезание за предаване на обекта. При ОИ-ве това е свързано с по-тясна процесуална легитимация, но и с по-голям интензитет на защитата, в сравнение с ОИ. По-тесен кръг на предмет – по-силна форма на правонарушението и по-силна по интензитет защита. За да е допустим ОПИ, спорното право не просто трябва да е притезателно, но и трябва да е годно за принудително изпълнение, т.е. да е станало изискуемо. Предмет на ОИ е собствената отговорност за чужд дълг със своя вещ. Но това е специфичен ОИ, в който задължението, което се претендира е лично задължение, макар че е по първичен чужд дълг, основано на собствеността.

Правилото, че става дума за изискуемост на притезателното право се извежда от чл. 124, ал. 1 и 2 ГПК – нарушението е именно неизпълнението на изискуемото задължение. Ако няма изискуемост не можем да говорим за тази форма на нарушение. Може да има оспорване, но тогава ще бъде допустим не ОИ, а УИ, но тук трябва да се доказва правен интерес.

Ако един ОИ е предявен и се твърди, че неговият предмет – притезателното право все още не е станало изискуемо, но ищецът бърза с предявяването на иска, защото заминава в чужбина, съдът не може да приеме за допустим този иск, защото се твърди, че няма нарушаване, т.к. се твърди, че правото е неизискуемо. Но ако ищецът твърди, че правото е изискуемо, макар и това да не се окаже вярно, искът е допустим. Правото на иск произтича от твърдението за нарушено, засегнато право. Дали такова право ще се окаже налице, това е въпрос на основателност на иска. Искът ще бъде отхвърлен като неоснователен с решение и защита ще получи ответникът (санкцията ще е за ищеца, който преждевременно е предявил иска). Ако има интерес от УИ, той трябва да бъде доказан, защото притезателните права могат да бъдат предмет и на такъв, когато не са изискуеми, ако се докаже правен интерес. Но съдът не може служебно да премине от ОИ към УИ. По силата на диспозитивното начало и видът на защитата се определя от този, който я търси. Ако ищецът спази срока на закона може да трансформира вида на иска от осъдителен, в установителен. Това е т. нар. намаляването на иска във формата на защитата. То може да стане до края на първото заседание. Намаляването може да стане и по-нататък. Но трябва да има изрично изявление за изменение и доказан интерес.

По правило трябва да е изискуемо притезателното право. Но всяко правило има изключения. Законът допуска хипотези, при които може да се търси осъдителна защита и когато се твърди, че притежанието все още не е изискуемо. Кога обаче такава защита е допустима? Чл. 124, ал. 2 – първата хипотеза. Когато се претендират повтарящи се задължения. За да е допустим ОИ за такива задължения, трябва да е настъпила изискуемостта на първото от повтарящите се. А изискуемостта на всяко следващо трябва да зависи от изтичането на срок, а не от настъпването на условие. Повторяемостта е именно периодичността във времето. Това прави допустимо съдът да осъди за всички повтарящи се задължения. Напр. при вземането за издръжка. По същия начин е допустим ОИ за бездействие – като лично незаместимо поведение – той може да го нарушава със всяко следващо действие. Но за да не се водят отделни искове е допустим ОИ за бездействие и да може да се стигне до принудително изпълнение – с т.на.р изпълнителни глоби, вместо да се водят отделни искове при всяко следващо нарушение. Всяко следващо искане за бездействие ще става изискуемо чрез всяко нарушаване чрез конкретното действие.

Законът допуска ОИ за неизискуеми притезания при възражението по чл. 90, ал. 1 ЗЗД при двустранен договор – всеки дължи, ако получи насрещна престация. Този, който първи предяви иска може да получи осъждане в аванс, което ще стане изискуемо само ако той самият изпълни. Едновременност на изпълнението.

Една хипотеза, която се проявява при усложнение на процеса – при обективно съединени искове, при които самото възникване на правото зависи от такива предпоставки, които ще настъпят след приключване на процеса. Става дума за хипотеза за наличие на главно и акцесорно задължение, при което е възможно в рамките на процеса под формата на  т. нар. обратен иск да се съедини за разглеждане и регресното притезание на носителя на акцесорното задължение спрямо главния длъжник. То ще възникне едва когато бъде осъден носителят на акцесорното задължение и изпълни. Самото изпълнение е резултат на факти след процеса, а в съдебното решение, преди да е възникнало регресното притезание, съдът ще допусне осъждане, ще уважи обратния иск. В този хипотези на сложни материалноправни връзки, които са зависими, законът би допуснал да се стигне до осъждане под условие – в случая под условие че бъде погасено чрез изпълнение задължението на акцесорния длъжник.

Процесуални предпоставки – всички са важими. Правният интерес ще бъде налице винаги когато се твърди притезателно право. Ищец по ОИ е само този, който твърди, че е носител на такова право. А ответник е само този, който е носител на задължението. Правният интерес произтича от нарушение, което се състои в неизпълнение и това предопределя процесуалните роли, за разлика от УИ – тясно процесуална легитимация.

 Конститутивен иск

Конститутивен иск. Той за първи път получава позитивна уредба в ГПК 2008 г. – чл. 124, ал. 3 ГПК. Тази обща разпоредба установява правното положение, каквото е съществувало до този момент. Тя не внася нищо ново освен симетричност в правната уредба. И до този момент КИ е обособен като самостоятелен вид иск в същите случи, които са и сега., Става дума за особен вид искова защита – пред съда се търси установяването със СПН на едно потестативно по характера си право, т.к. то по силата на законова разпоредба може да бъде упражнено само съдебно, като едновременно с потвърждаването му се цели настъпването и на самата правна промяна. И тук правната защита е двояка, както и при ОИ – неизменно се търси установяване на потестативното право със СПН, но иманентна част е настъпване на правната промяна, на конститутивното действие, резултат от упражняването на потестативното право чрез този иск. Потвърждаването на потестативното право чрез СПН е правопораждащия факт на самата гражданскоправна промяна. Крайната цел е именно тя. КИ най-плътно се доближават до нуждата от защита, защото са не само защита, но и средство за упражняване на правото. Процесът не само възстановява правото, а го упражнява по този начин. Но този вид искова защита не трябва да бъде прекомерно много допускана, защото твърдо чувствително органът по правораздаването се вмесва в частноправната сфера. Затова само когато само изрично законът посочи някои видове права да се упражняват чрез този вид иск, той е допустим. Става дума за такива потестативни права, при които правната промяна толкова чувствително засяга правната сфера на насрещната страна, че се нуждае от оторизиране, потвърждаване на потестативното право. Това дава исковия характер на този вид защита. Промяната се обезпечава чрез СПН относно потестативното право.

Правният интерес и процесуалната легитимация дават облика и на този вид защита. Правният интерес е наличието на законова норма, която предвижда съдебно упражняване на потестативното право. Липсата на взаимна воля за правна промяна обикновено е достатъчна за предявяването на този иск, защото едностранното волеизявление няма да е достатъчно. Има предопределяне и а процесуалните роли и ограничена легитимация. Ищец и ответник може да бъдат само участниците в материалноправната връзка – носителят на правото и лицето, в чиято правна сфера ще настъпи промяната. Носителят на потестативното право може да бъде само ищец. Другата страна – само ответник. Не може да се инициира процес от насрещната страна от ПО-то. Такъв иск може да бъде само отрицателен установителен. Той почти винаги би бил обаче преждевременен.

Допустимостта на иска се обуславя от твърдението за наличието на такова потестативно право. Дали това твърдение ще се окаже вярно е въпрос на основателност на иска. Ако потестативното право не е налице, искът ще се отхвърли като неоснователен – ще се формира само СПН, която отрича правото. Ще бъде санкция за ищеца и защита за другата страна. Ако правното твърдение се потвърди, решението ще има двояк ефект – СПН, която потвърждава потестативното право, а вторият ефект е самата правна промяна – гражданскоправното действие (тя определя облика на този иск) – напр. право на развод. Самата правна промяна се изразява в прекратяване на брака. Самата ГП-промяна може да е твърде различна- може да се погасяват, да се пораждат ПО-я. Самите потестативни права са винаги вторични и възникват на основата на основно, първично. Господстващата правна теория приема, че предмет на КИ е само потестативното право, но не и онова материално ПО, от което то се извежда. То е преюдициално. СПН се отнася само до потестативното право и само то е предмет.

 

Още за КИ (В. Попова):

В новия ГПК вече има изрична уредба на конститутивните искове. В чл. 124, ал. 3 ГПК е постановено, че иск за пораждане, изменение или прекратяване на граждански правоотношения може да се предяви само в предвидените в закон случаи. Чрез тази уредба изрично се прие утвърденото в българската теория и практика като безспорно разбиране относно тяхното съществуване. По безспорен начин се приемаше и се приема, че предмет на конститутивния иск могат да бъдат само тези потестативни (преобразуващи) граждански права (43), за които в закона е предвидено, че се упражняват по съдебен ред (44). Ето защо конститутивният иск като отделна форма на искова защита е допустим само в предвидените от закона случаи.

 

По принцип потестативните права се упражняват извънсъдебно, чрез едностранно волеизявление на неговия носител, отправено до насрещния субект по гражданското правоотношение. Например правото да се развали двустранен договор (чл. 87, ал. 1 ЗЗД), правото да се извърши компенсация между две насрещни еднородни вземания. Когато има спор относно съществуването и надлежното упражняване на тази категория потестативни права, те могат да бъдат предмет на установителен иск (45). Когато законодателят е преценил, че потестативното право е от особена значимост, респ. начинът на неговото упражняване следва да не засяга правната сигурност, той е предвидил в материалния закон, че това право се упражнява по съдебен ред (46).

При повечето материални граждански правоотношения по начало страните могат да постигнат желаната правна промяна доброволно, чрез взаимно съгласие, без да е необходима съдебна намеса (47). Когато обаче такова съгласие липсва, тогава се поражда потестативното право да се предизвика правната промяна по съдебен ред, чрез исковия процес, чрез влязло в сила решение (48).

 

Характерно за конститутивния иск е, че с него се иска от съда да разгледа спора относно потестативното право, предмет на иска, да го установи със сила на пресъдено нещо и да постанови следващата се от съдържанието на потестативното право промяна на съответното гражданско правоотношение между спорещите страни. Процесът е типичен исков процес. В решението си по конститутивния иск съдът не може да прави преценка за целесъобразност (49).

Тъй като чрез постановяването на правната промяна, потестативното право се удовлетворява, това решение всъщност има и ефекта на принудителното му удовлетворяване (осъществяване). С влизане в сила на решението, с което се уважава конститутивния иск, потестативното право се погасява, защото то вече е осъществено, удовлетворено. Ето защо при конститутивния иск връзката между материално право и процес се проявява особено ярко.

Решението, с което се отхвърля конститутивния иск обаче има само сила на пресъдено нещо, с която се установява несъществуването на потестативното право, предмет на иска.

 

Абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на конститутивния иск е също правният интерес. Определящото за него е спецификата на правото, което е негов предмет. Само потестативни права, за които в материалния закон изрично е постановено, че се упражняват по съдебен ред, могат да бъдат предмет на конститутивен иск, поради което интерес от неговото предявяване има само, когато с него се твърди именно такова право. Липсва правен интерес от предявяване на конститутивен иск, когато ищецът твърди потестативно право, за което в закона е предвидено, че се упражнява чрез едностранно извънсъдебно волеизявление (50).

Легитимирано да предяви конститутивен иск е лицето, което твърди, че е носител на потестативното право, предмет на иск. Искът може да бъде предявен срещу лицето, в чиято правна сфера следва да настъпят правните последици, следващи от съдържанието на потестативното право.

Въпрос 58.

Подведомствеността представлява 1) компетентността на съответния орган да издаде властническия акт, решението по спора и 2) изразява принадлежност, подчиненост на конкретния правен спор  към правораздавателната власт на конкретния орган. Това е едно и също, погледнато от два аспекта – 1) от компетентността и 2) откъм подчинеността на съответното дело на тази компетентност. В подведомствеността на съдилищата попада именно правораздаването, решаването със ПН на дадено дело, на даден спор. Тоест подведомствеността по граждански дела е  правото и задължението на съответния съд да разгледа и реши със СПН едно гражданско дело.

Дело наричаме папката с документи. Дело наричаме и самото производство. Но като понятие, което ни интересува гражданското дело всъщност – става дума за предмета на правния спор. Как да определим, че делото е гражданско с оглед предмета на спора? Отговор ни дава позитивното право. Основният критерий, за да отличим гражданските дела по предмет на спора е метода на правно регулиране на спорното ПО. Не предмета на спорното ПО ни дава отговор на въпроса кое дело е гражданско. В понятието гражданско дело попадат споровете за всичко субективни права, в които методът на правно регулиране е един и същ и той е на равнопоставеност между субектите. Гражданското правораздаване разглежда и решава спорове за граждански дела, т.е. всички ПО-я, в които методът на регулиране е на равнопоставеност. Всички правни клонове, които разглеждат ПО-я, при които методът е на равнопоставеност – споровете за вещни, облигационни,. търговски, трудови, семейни, наследствени, авторски, патентни и др. При всички тях е характерен методът равнопоставеност. Това обособява гражданското дело от другите видове дела, при които методът на правно регулиране е на власт и подчинение – при всички други видове дела – дисциплинарни, наказателни, административни, административно наказателни. ПО-ята предмет на гражданско дело – материални права или граждански права. Те са обект на гражданското дело. Не е меродавен някой друг елемент, с който се характеризира ПО-то – нито ФС сам за себе си, нито обекта, нито вида на престацията, нито вида на субектите (последните могат да влизат в различни групи ПО-я). Възможно е едно парично вземане да бъде обект както на гражданско дело, така и на административно дело (вземането за данъци е парично, но паричният му елемент не е меродавен). Ако един АА е елемент от ФС на граждански ПО-я, това не прави делото административно, ако методът на правно регулиране е този на равнопоставеност. Всички тези, уредени от материалните клонове правни връзки между правни субекти са граждански дела, ако между тях възникне спор. Искането този спор да се разреши от съд е гражданското дело. Това понятие за гражданско дело е важно да ни отговори на въпроса кой е компетентен, кой ще правораздава и второ – по какъв правен ред ще се разреши спорът. Споровете за граждански ПО-я, уредени с метода на равнопоставеност, се разглеждат по правило по реда, предвиден в ГПК. Предметът на гражданските дела наричаме още освен материални, граждански правоотношения в широк смисъл на думата (за да не се влиза в конфликт с тези теории, които казват, че дадени ПО-я не попадат в ГП – и трудовите ПО-я са граждански в ш.см. на дулата – споровете за тях са граждански дела, разглеждат се по реда, предвиден в ГПК).

Следователно в подведомствеността на съдилищата, които са уредени в К-ята – районни, окръжни, апелативни и ВКС, попада разглеждането и решаването на гражданските дела. Говорим обаче за т.нар. обща подведомственост на съдилищата и специална подведомственост. В общата подведомственост на съдилищата попадат само установителните и осъдителните искове за решаване на гражданско дело. За обща подведомственост говорим тогава, когато само по силата на тази характеристика на гражданското дело то подлежи на разглеждане и решаване по предвидения от ГПК ред от граждански съд. Гражданският процес обаче познава не само граждански дела относно спорни ПО-я, но и граждански дела относно факти. Разглеждането и решаването със СПН относно факт с правно значение – не става автоматично гражданско дело. Той ще стане гражданско дело и ще може да бъде решен със СПН, само ако изрична правна норма допуска спорът за факта да се реши по този ред.

Установяване факта на нарушението (вкл. в колективните искове), нарушения на авторско право и на патентни права – са допустими по изключение – защото законът го предвижда. По изключени в подведомствеността на съдилищата попадат като граждански дела и споровете по потестативни права. Самата характеристика на последното е, че то се упражнява с едностранно волеизявление на своя носител. Само по изключение законът предвижда упражняването на такива права да става по исков ред с предявяване на конститутивни искове и само тогава спорът по такова конститутивно право ще бъде гражданско дело. Споровете за потестативни права попадат в подведомствеността на съдилищата по изключение.

По същия начин граждански дела, които се решават по реда на ГПК – по изключение се решават – са неправните спорове – за търговските спорове. Неправни спорове не попадат в типичната, общата подведомственост на съдилищата. Граждански дела са само такива, при които спорът, който е възникнал е за едно съществуващо или претенция за възникнало право. Спорът може да е и за погасено право, но спорът е правен ако се твърди поне, че такова право е възникнало. Но не може в общата подведомственост да попадат спорове за все още невъзникнали права.

Правно значение на понятията, вкл. подведомствеността. Първо, това е въпросът на т.нар. инцидентен контрол по преюдициалните въпроси. За такива обуславящи, преюдициални въпроси, които обуславят спорното ПО или са елемент от ФС, съдът неминуемо трябва да се произнесе – кога и доколко може да се произнася. Много често АА имат преюдициален характер по граждански дела и са свързани било с възникването, било със съдържанието на ГПО. Как да прецени съда годността на подобен ЮФ, за да направи извод по същество. Чл. 17, ал. 1 и 2 ГПК дава отговор на въпроса. Съдът трябва да зачете АА – зачитането, последиците на властническите актове от другите властнически органи е правило в правото. Но ако при този инцидентен досег до акта, съдът констатира, че е нищожен (по правилата на административното право), гражданският съд не трябва да зачита последиците на нищожния АА – все едно, че той не е бил издаван. Обратно – ако АА е унищожаем – той е действителен. Докато АА не бъде отменен по реда на специалното производство в АП за отмяна на АА, гражданският съд трябва да го зачете. В тези случаи би се стигнало, ако вече е образувано административно дело за отмяна, до спиране на гражданското дело. Едно изключение допуска чл. 17 ГПК – унищожаеми АА, при които обаче страна по акта е лице, различно от страна в гражданското дело. Т.е. страната по гражданското дело не е участвала при издаването на АА“ В този случай тази страна не би могла да иска и неговата отмяна. За такова лице гражданският съд може да не зачете последиците на унищожаемия АА. В случая се зачита приоритетът и интереса на страната по гражданското дело, която няма нищо общо в издаването на АА, пък той косвено засяга правната ѝ сфера.

Инцидентен контрол – ако преюдициално значение има фактът на извършено престъпление. По правило такъв е недопустим. Ако се установи дали дадено престъпление, дали деянието е противоправно, виновно и е престъпление, може да реши единствено наказателният съд. Съдилищата, решаващи наказателни дела са същите, които решават граждански – районен, окръжен, апелативен, ВКС (е, и военните, но останалите съвпадат). Но процедурата е съвършено различна и е по друг правен ред. Чисто теоретично един съдия може да решава както граждански и наказателни дела. Съдиите не се назначават до ниво ВКС за граждански или наказателни дела. Но когато един съдия движи едно гражданско дело този съдия не може в рамките на това дело инцидентно да се произнася относно факта на престъплението. Трябва да бъде образувано предварителното производство и нататък, за да се стигне до присъда. Гражданският съд трябва да спре делото. Има хипотези, уредени в НПК, при които поради личния характер на наказателната отговорност наказателният процес е недопустим. И не може гражданският съд инцидентно да се произнесе. За целта обаче 124/5 ГПК предвижда един специален установителен иск, който се движи по реда на ГПК, относно факта на престъплението. Но това е отделно производство, а не инцидентно, в рамките на тази процес. За факта на престъплението ще се води отделен, специален граждански процес. Това е един пример на подведомственост по изключение за факти – за факта на престъплението – само когато НПроцес е недопустим.

Подведомствеността определя реда, по който ще се гледа делото. Този ред за гражданските дела по правило е уреден от ГПК. Всеки съд, когато приеме едно дело, преди да пристъпи към образуването на делото и преди да се определи кой ще бъде конкретният съдия докладчик или състав, трябва да прецени дали попада в подведомствеността на съд а- дали делото е гражданско най-напред, дали не трябва да бъде издаден на друг орган (няма такъв орган – пълнота на правораздавателната власт). Когато делото се окаже подведомствено на чужд съд по правилата на международната подведомственост – съдът трябва да прекрати делото. Той трябва да го прекрати, ако ответникът направи отвод за арбитраж. Няма да го препрати служебно, но ще се предостави възможност да се сезира арбитражният съд, за който е сключен договор.

Ако делото не е гражданско, ще го прекрати, ако е компетентен друг орган – също. Но при всички случаи той дължи да се произнесе с определение. Ако прецени, че делото не му е подведомствено, в хипотезата, когато общите съдилища са компетентни да разглеждат и другия вид дело – може да има изпращане на делото, но на практика това е една теоретична хипотеза, поради липсата на такива други особени юрисдикции. Но в този случаи е предвидено в случай, че подобна хипотеза би възникнала и съдът изпрати делото на друг орган – той дали е длъжен да го разгледа. В този случай може да възникна отрицателен отговор – т.нар. отрицателен спор за подведомственост – чл. 16 ГПК. Това е по-скоро теоретично положение. Гражданските дела не се разглеждат от друга система органи, извън съдилищата, за да има спор.

Подведомствеността е процесуална предпоставка за правото на иск на страните към съда. За да може едно лице да сезира съда и да иска той да реши спора, то трябва да разполага с правна възможност – процесуалното право на искова защита. И елемент от това право е компетентният орган. Подведомствеността затова е процесуална предпоставка на правото на иск – тя а трябва да съществува и за нея съдът следи служебно. Тези предпоставки, за които съдът следи служебно се наричат абсолютни. Подведомствеността трябва да е налице докато делото е висящо – от образуването до приключването, до постановяване на решение. Ако тя не е налице при предявяване на иска делото не може да започне. Ако тя отпадне и се констатира, че не е налице, делото подлежи на прекратяване.

Подведомствеността на съдилищата може да бъде дерогирана, изключена само с договор за арбитраж. В никакъв друг случай не може да бъде дерогирана законовата компетентност да гледат граждански дела. Ако все пак се стигне до решение по делото, което не е подведомствено на гражданския съд, то е порочно. Всяко порочно решение може да бъде атакувано по реда, който законът предвижда, но правната тежест на порочността е различна. По правило се казва, че когато е нарушена процесуална предпоставка, свързана с правото на искова защита, решенията на съда са процесуално недопустими и подлежат на обезсилване по пътя на обжалването. Недопустимостта на решението наподобява като ефект унищожаемите сделки. Преди да бъдат обезсилени по пътя на обжалването, решенията са валидни. И ако не бъдат обезсилени – те ще породят последици.

Има хипотези обаче на липса на подведомственост, при които тя е толкова фатална за последиците на съдебния акт, че го прави нищожен. Такъв е примерът, когато български съд е разгледал дело за вещни права върху недвижим имот в чужбина. Изключителната подведомственост на чуждата държава е нарушена. Когато българският съд наруши изключителната подведомственост – неговият акт е нищожен. Нищожността може да бъде релевирана не само в кратките срокове, но и със специален иск, дори и с възражение, инцидентно в друг процес. Всеки може да се позове на нищожността – но по съответен процесуален ред. Това е иск или възражение в друг процес. Напр. Процесуална недопустимост на решението – съдът е бил сезиран, въпреки, че ответникът в рамките на срока за отговор на исковата молба не е направил възражение за подведомственост поради сключен валиден арбитражен договор. Тогава решението ще бъде валидно. Порокът се санира от процесуалното въздействие на ответника. Ако ответникът е направил такова възражение, но съдът не го е съобразил, тогава решението ще е процесуално недопустимо. Но решението няма да бъде нищожно – съдилищата могат да решават всички граждански дела, освен когато има изключителна подведомственост на чужд съд.

Подсъдност. Понятие и видове. Родова подсъдност

            Подсъдност.

Подсъдността предпоставя подведомствеността и представлява компетентността на конкретен съд в системната от съдилища да осъществява правомощия по разглеждането и решаването на едно гражданско дело. Ако подведомствеността е компетентност на съдилищата – и на комплекса от съдилища; въпросът на подсъдността е да посочи кой от многото съдилища има правомощия по дадено конкретно дело в зависимост от законови критерии. Подсъдността подчинява конкретно дело на конкретен съд. Понятието е по-тясно от подведомствеността.

Има различни видове. Първо, с оглед правомощията на конкретен съд да разгледа делото като първа инстанция – тази подсъдност се определя с оглед предмета на конкретното дело и се нарича родова подсъдност. Тя изразява правото и задължение на конкретен съд да правораздава като първа инстанция.

Втори критерий разпределя делата и свързва делото с конкретен съд в зависимост от определен вид териториална връзка или друг вид връзка, която свързва делото с района на конкретен съд. Тази подсъдност е местна, защото разпределя на териториален принцип делата между еднакви по степен съдилища. След като сме определили кой е първоинстанционния, трябва да разберем кой конкретен 1-кнст съд.

Трети критерий определя инстанционността в движението на делото – може да се стигне и до три йерархични степени в разглеждане на делото. Този вид подсъдност определя кой е компетентен да бъде следваща инстанция при решаването на конкретното дело. След като сме определили кой е 1-инстанционният, трябва да видим кой е следващият в инстанционността съд. Тази подсъдност разпределя инстанционността между различни по степен съдилища, с оглед на различни фази на делото. Съдилищата си разпределят функцията по делото – тази подсъдност се нарича функционална.

В зависимост от очертаването на тези подсъдности се определя за конкретното дело кой е компетентният съд. По правило родовата, местната и функционалната подсъдност подчиняват делото на конкретен съд. Последният по правило може да извърши целия комплекс от процесуални действия, които законът му предоставя, за да постанови решение. Но има законова възможност друг съд (не компетентният по тези правила) да извърши някои процесуални действия по т.нар. делегация – например да събере доказателства. Всеки съд, за да извършва валидни действия, трябва да са в рамките на района му. Ако това е невъзможно – друг съд ще извърши конкретно действие – тази подсъдност е по изключение и винаги се отнася до тесен кръг правомощия.

Видове подсъдност.

Разпределението на делата при предявяването на иска става чрез определянето на родово компетентен съд – кой е компетентен да разгледа делото като първа инстанция. Критериите в закона определят различна родова подсъдност в зависимост от рода на делото или предмета на делото. Може да се нарича още и предметна подсъдност. Определянето на компетентния родово съд като първа инстанция ни дават чл. 103 и чл. 104 ГПК. От правилото на 103 следва, че основният първоинстанционен съд по граждански дела е районният – най-ниският по степен в йерархията по Конституция. Следователно когато има едно правило в закона,. По-важно е да знаем изключенията. Чл. 104 разпорежда кои са изключенията. Става ясно, че изключенията от родовата подсъдност на районните съдилища има само значение по отношение на окръжния съд (следващия по степен ). Апелативен съд по граждански дела няма първонинстанционен. От предмета, рода на делото трябва да решим кой съд да сезираме. Кои са изключенията в 104 ГПК? Т. 1 включва в подсъдността на окръжен съд всички искове за установяване и оспорване на произход, за прекратяване/отмяна на осиновяване. Това са свързани с гражданския статус, и то произход, дела. Не делата за осиновяване, които са охранителни производства. А споровете, свързани с прекратяване/отмяна на осиновяване – спор за права. Няма значение вида на иска – установителни или конститутивни. Свързани са с важния статус на произход. Следващото изключение от общото правило – т. 3 – става дума за друга категория много важни граждански дела, които се отнасят до абсолютни права – исковете за собственост и другите вещни права върху имот. Когато обаче цената на иска е над определена сума, над 50 000 лева. Първо, това винаги – паричната оценка е ненадежден, негъвкав критерий, той винаги може да бъде изменян. Защо точно 50 000, а не 30 000? Вероятно има съображения. Трябва да преценим първо, какъв е видът на иска и второ – цената. Това са вещните искове – имат за предмет вещно право (абсолютни или ограничени). Тези искове са или установителни или осъдителни. Ревандикацията се включва тук – дали е сбор от установителен и осъдителен или обособен иск – има спорове. По-скоро принадлежи към категорията на осъдителните искове., Тук обаче не попадат облигационни искове, дори когато промяната ще касае вещно право. Как ще определим цената? Цената на иска е паричната оценка на предмета? Цената на вещното право е цената на имота – данъчната, ако няма данъчна – пазарната цена – чл. 68.

Следващото изключение – т. 4 на чл. 104 – искове по граждански и търговски дела, с цена на иска над 25 000 лева. Тук цената има друг паричен израз. Какво да определим първо? Първо трябва да кажем, че така посочено граждански и търговски не означава, че търговските дела не са граждански в ш.см. на понятието гражданско дело. Търговските дела са специфични граждански дела (в ш.см.), но те разкриват доста особености, които законът отразява и по-нататък и те са обособени в рамките на гражданските дела. На следващо място, като преценяваме гражданското дело по този критерий трябва да изключим тези, които имат за предмет вещните права по т. 3, защото и те са граждански и могат да бъдат и търговски. Няма значение дали предметът на делото има директно паричен израз (за парично притезателно право) или има друг предмет, оценим пари. Важно е, че по този критерий трябва да определяме по искове, чиито предмет е оценим в пари. Иначе ще са подсъдни на районния съд или на друго основание – на окръжния съд. Ако делото е търговско – попада в понятието спор за търговско право и в зависимост от това дали цената е под или над 25 000 лева – ако цената е над 25 000 лева – при търговските дела ще се прилага един особен съдопроизводствен ред – въведеното особено исково производство по търговски спорове. Следователно за родовата подсъдност значението няма да е само за това кой съд ще е компетентен, но и с оглед на особения ред – 365 и сл. ГПК. Този паричен критерий ще доведе понякога до разминавания и парадокси. Например искът за обявяване на предварителния договор за окончателен – 19/3 ГПК. Един от въпросите на казуса – какъв е ефектът на този договор? Този договор е облигационен. Дори когато окончателният договор ще има за последица създаването, учредяването на вещни права, искът е конститутивен, има за предмет облигационно право и самият договор е облигационен. Цената на този иск се определя пак по правилата на чл. 68 ГПК –оценката на имота. Но ако оценката на имота е 30 000 лева, излиза, че искът ще бъде подсъден на окръжния съд, а след това ако възникнат спорове – вещното право – ще бъде на районния съд, защото е под 50 000 лева вещният иск. Може да се стигне до такова разминаване. В същата тази т. 4 след като видим какъв е критерият и кои искове са подсъдни на окръжен съд, се връщаме обратно с едно изключение от изключението. Независимо от цената на гражданското дело, компетентен съд ще бъде районният. Кои са тези оценими в пари искове, при които независимо, че цената на иска е над 25 000 лева, родово подсъден ще е районният съд. Това са исковете за издръжка. Те трудно биха надхвърлили като цена 25 000 лева. Но въпреки това, това е изключение от правилото. Правото на издръжка като социално насочено право, налага компетентен да е по-достъпният съд. С оглед защита на икономически по-слабата страна са и искове по трудови спорове, независимо от цената. И още едно изключение – облигационните искове, които имат вземания от актове по начет – по общия ред, независимо от цената на иска, се разглеждат (актовете за начет са основание да се издаде заповед за незабавно изпълнение по чл. 418 ГПК и почти винаги ще се стигне първо до започване на изпълнителен процес, а само ако бъде оспорено вземането, ще се стигне до установителен иск, че то съществува).

По буква г на чл. 104 – дела, чиито предмет обуславя родова подсъдност на окръжен съд – искове за установяване на недопустимост или нищожност на вписване или за несъществуване на вписано обстоятелство. Тези искове се отнасят до ефекта от вписването с оглед различните регистърни производства – отнасят се както до регистрите към окръжните регистри, така и до търговските регистри. Тук няма цена – това са специфични искове, свързани с регистъра. Чл. 365, т. 3 – по отношение на обстоятелствата в търговския регистър.

На районния съд биха били подсъдни същите искове относно вписани обстоятелства от съдията по вписванията например – нормата по т. 5. – само ако това е предвидено в закон, 365, т. 3 е такова предвиждане в закон. Следователно исковете, оспорващи вписването, но само ако това е предвидено в друга изрична норма.

Точка 6 – искове, които по силата на изрични законови разпоредби са родово подсъдни на окръжен съд – напр. искът по 17/2 ЗУКТС – незаконност на стачка. Исковете по КМЧП за екзекватура, искове по ТЗ, свързани с членство и защита на членствени отношения – 74 (отмяна на решения на ТД); 71 (прекратяване на ТД); искове, свързани с несъстоятелността (вкл. исковете на кредиторите).

Още в една друга хипотеза може да се стигне до подсъдност на окръжния съд – при съединяване на исковете – за удобство, процесуална икономия и връзка между предметите по делото – законът допуска съединяване на няколко дела. Законът, поради връзката между тях (обикновено на обсусловеност) – допуска да бъдат съединени – за да се стигне до безпротиворечиво решаване на свързаните въпрос. Тогава може, въпреки че делото е подсъдно на районен съд, то да бъде разгледано от окръжния. Напр. исковете за установяването на произход – почти винаги се съединяват с исковете за издръжка. Вместо да караме да се водят две отделни дела, двата иска могат да се съчетаят и окръжният съд ще разгледа и иска за издръжка.

Правилото е, че който може повече, може и по-малко. Окръжният съд е по-висш по степен в йерархията и това му придава валидност на актовете му, дори когато не е спазил подсъдността на районния. Ако поради грешка окръжният съд е разгледал дело, компетентно на районния, решението не е недопустимо. Обратното обаче би направило актовете недопустими.

Местна подсъдност. Договорна подсъдност

Местна подсъдност.

            Чл. 105-117 ГПК са ѝ посветени. Понятието . Когато сме определили кой е компетентният родово съд, трябва да преценим кой от всички съответни родово компетентни съдилища ще бъде сезираният съд. Ако има над 100 районни съдилища, а окръжните  са 28 ( СГС има ранг на окръжен) – кой от многото окръжни ще е компетентен по делото. Това ще стане на база посочените в текстовете критерии, които свързват делото с района на компетентен съд. Местната подсъдност разпределя територията на държавата на равни по степени съдилища.

За ЮЛ – чл. 108, ал.1, изр. 1, общата местна подсъдност сочи съдебният район, в който се намира седалището и управлението на ЮЛ. Ал. 2 на същия текст посочва местна подсъдност когато ответник по гражданското дело е държавата. Местно подсъдният съд е този, в чийто район е възникнало спорното ПО, ако то е възникнало в чужбина – компетентен съд – РС в София. Извън общата подсъдност, в зависимост от това какъв е ответника – ЮЛ, ФЛ или държавата, законът урежда някои „ОСОБЕНИ ПОДСЪДНОСТИ“. Някои от тях изключват общата местна подсъдност, а други въвеждат алтернативна подсъдност. Изключваща общата местна подсъдност е тази по чл. 109 от ГПК – подсъдност по местонахождението на недвижимия имот: 1. искове, които имат за предмет ВП върху недвижим имот (не само абсолютното ВП на собственост, но и другите ограничени ВП); комплекс от осъдителни или установителни искове, които имат за предмет такива ВП; 2. искове за граници, искове за делба – има иск с предмет потестативно право (правото на делба) и исковете за защита на нарушено владение върху недвижим имот (владелческите искове, които също имат осъдителен характер). В тази група попада и иска за сключване на окончателен договор, когато този договор е свързан с учредяване или прехвърляне на ВП върху недвижим имот. Тук първо се определя родовата подсъдност, според цената на имота, след което се определя и местната компетентност.

Ролята на тази местна подсъдност е особено съществена. Местонахождението на недвижимия имот е териториален критерий, който определя не само местната подсъдност, но играе ролята и за определяне на международната подведомственост на тази категория дела. Ако имотът се намира на територията на друга държава, говорим за изключителна подведомственост на държавата, на чиято територия се намира имотът.

Друга изключваща общата местна подсъдност е подсъдността по местооткриване на наследството – чл. 110 ГПК. Това е мястото, където наследодателят е имал постоянен адрес към момента на смъртта, съгласно чл. 1 от ЗН. Става дума за посочените в текста видове искове, за които тази подсъдност е приложима: искове за наследство, включително когато са искове между наследници и трети лица, свързани с наследствената маса, когато ответникът е изпълнител на завещание или е назначен за управител на наследството; тук попада и искът за делба на наследство; искове за истинност и неистинност на завещание, за намаляване на завещателно разпореждане; искове за унищожаване на доброволна делба. Когато, обаче, в наследството има недвижим имот, подсъдността се определя по местонахождението на недвижимия имот (преобладаващо становище на теорията и на практиката). Приема се, че по-големия интензитет на подсъдността при искове, свързани с недвижими имоти, определя и подсъдността в тези гранични хипотези. Чл. 110, ал. 2, в който са посочени две алтернативи на ищеца – когато местооткриването на наследството е в чужбина, т.е. Постоянният адрес на наследодателя е в чужбина; тогава се избира или последния постоянен адрес на наследодателя в България или местонахождението на недвижимите имоти, част от наследството. Когато става дума за тези искове, изключва се общата местна подсъдност.

Група искове с особена местна подсъдност, като се избират други видове териториални връзки на делото с района на конкретен съд, в които те са алтернатива на общата местна подсъдност. Другото, което ги обединява е това, че критерият е свързан с предмета на делото. Те са изчерпателно посочени в закона: чл. 111 – особена местна подсъдност за искове с предмет парично вземане, което произтича от договор. Това означава, че ФС е договор, на процесуален език това означава „основание на иска“. Предметът на иска е парично вземане, основанието е договор. Особеното е, че на ищеца се предоставя възможността по избор да предяви иска не само по постоянния адрес на ответника, а по неговия настоящ адрес. Тази особена местна подсъдност също е приоритетна за ответника, а тази практика се предполага, че често тези парични основания на договорни основания, са свързани именно с настоящия адрес на ответника, затова и там е по-лесно доказването. Това обаче се избира от ищеца, предоставя му се една алтернатива. Ответникът не може да влияе на избора на ищеца.

Следваща особена подсъдност – искове за издръжка – чл. 112. Тук също се предоставя алтернативност пред ищеца – освен по постоянен адрес на ответника, може да се предяви искът и по постоянен адрес на ищеца, защото той е по-слабата икономически страна, на него следва да му се предостави възможност да си спести разходи. Това е и в случаите когато се предявява иск за увеличаване на издръжката, защитата е за търсещия издръжката, не даващият издръжката.

Особена местна подсъдност, новост в ГПК от 2008 – за искове на потребители. Отново логиката тук е, че потребителят е в икономически по-неизгодна позиция, защитавайки правата си на потребител. Това става въпрос за индивидуалните искове на потребители, не за колективните искове, които са нещо друго. Тази особена местна подсъдност поставя на ищеца избор – възможност искът да се предяви по постоянен адрес на ищеца, не на ответника. Идентичност на основанието, както при исковете за издръжката

Чл. 114 ГПК – за искове по трудови дела. Тук, освен общата местна подсъдност, постоянният адрес на работодателя, като ответник, работникът може да предяви иска по мястото на съда, където той обичайно полага труд. Това е израз на засилената защита на работника. В практиката се повдига въпросът за кои работници и служители и по кой тип ПО важи тази подсъдност. Преобладаващото виждане на практиката е, че става въпрос за засилена защита на работници и служители по ТПО и се изключват служителите по служебните ПО. Това с оглед принципа ,че всяко ограничение следва да бъде тълкувано ограничително.

Чл. 115 – подсъдност по местоизвършване на непозволеното увреждане. Местоизвършване, според термина на закона, означава: мястото, където е настъпил кой да е от елементите на ФС на деянието на непозволеното увреждане. Не там, където са настъпили последиците, а там, където се е осъществил елемент от ФС. Съображенията са с оглед доказателствата и доказването. Тази местна подсъдност се определя с оглед основанието на иска – ФС на спорното ПО, следователно се отнася до всички претенции, които имат произход непозволено увреждане, но няма да се приложи при искове за неустойка, например, което е едно договорно основание. И тази подсъдност е алтернативна – по постоянния адрес на ответника или по района в който се е осъществил елемент от ФС.

Чл. 108, ал. 1 ГПК – искове, насочени срещу поделение или клонове на ЮЛ, които не са правоспособни. Субекта на правото и на процеса, в случая е ЮЛ. Възможност ищецът да насрочи иска срещу ЮЛ не съобразно общата местна подсъдност – седалище на ЮЛ, а да избере седалището на клона, ако прецени че това би защитило по-добре неговия интерес.

Особена местна подсъдност – чл. 107, ал. 1 и 2. Основанието на тази особена местна подсъдност е невъзможността да бъде приложена общата местна подсъдност, затова тя има заместващ х-р – когато ответникът няма известен адрес в България или няма настоящ адрес, тогава улесняваме ищеца. Той има право да избира, но последователно – 1) постоянния адрес на пълномощника, ако има такъв, 2) постоянният адрес на ищеца (но, ако той самият няма постоянен адрес в България), 3) родово компетентен съд в София. Към следващ съд се преминава само ако не може да се установи подсъдността по предходното предложение.

Особена местна подсъдност при връзка между делата. При съединяването на искове (множество ищци или множество ответници) – другарството. Друг вид – обективно съединяване на искове, когато между едни и същи ответници и ищци се разглеждат повече от едно дела. В този случай е твърде възможно местната подсъдност на всяко едно от делата, да е различна, но когато съображението за материалноправната връзка между делата е по-силният фактор, затова законодателят постановява, че съдът, в който се гледа обуславящото дело, преюдициалното дело.

Последната възможност за друга местна подсъдност, освен общата – т.нар. Договорна подсъдност – чл. 119, ал. 2 и 3. тя също е подсъдност по изключение, различава се от всички останали местни подсъдности и от родовата подсъдност, по своето основание. На разглежданите досега подсъдности – основанието е законовата разпоредба, при договорната подсъдност основанието е волята на страните. Тази подсъдност е позволена от закона – в определени случаи и за определени дела. Кога може страните да изберат друг, не законово предвидения местен съд? – 1) само местна подсъдност може да бъде дерогирана с договор (и родовата може, но само при връзка между делата); 2) изключено е дерогацията на подсъдността по местонахождение на недвижим имот – тази особена подсъдност по 109 ГПК не може да бъде променяна с договор. 3) само ако спорът има имуществен характер – исковете, които имат за предмет неимуществени права, не позволяват с договор да се променя съда.

За да е валиден един такъв договор за промяна на местната подсъдност, трябва да е сключен за решаването на конкретен спор, не може страните да сключат договор че „еди кой си съд ще решава всички спорове“ между тях. На следващо място, един такъв договор следва да бъде в писмена форма, форма за валидност. Тази писмена форма може да бъде обективирана по два начина – върху договор, при спорове, които имат за основание договорно основание, но може да бъде обособен като документ отделен договор, отделен материален документ чийто предмет е промяната на местната подсъдност … За да е валиден писменият договор, той трябва да се отнася за конкретен спор, но не е задължително спорът да е възникнал! Страните могат да се уговарят, че при евентуално възникване на спор между тях, компетентен да го разгледа е „Х“ съд. Същото е и при арбитражната клауза. Този договор има процесуален х-р, защото има процесуални последици, но във всички случаи трябва да отговаря на условията за валидност на договора – съвпадане на две насрещни волеизявления от правоспособни и дееспособни лица и всичко останало – 26 ЗЗД. Не може да е валидна клауза в материалния договор ако се запише „не можем да променяме законово определената подсъдност“ – това няма правна сила, във всеки момент може да се сключи последващо споразумение в този смисъл.

При потребителските искове – не може да се сключи договор за друга местна подсъдност, която да дерогира законовите алтернативи, ако договорът е сключен преди възникването на спора. Когато спорът все още не е възникнал, само тогава може да бъде сключен такъв договор.

Чл. 117, ал. 3 – валидност на договор за местна подсъдност по искове на потребители и по трудови спорове, само ако е сключен след възникване на спора! Ако се сключи преди възникване на спора, това означа – към момента на сключване на трудовия договор или потребителската сделка; тогава може да се окаже икономическа принуда, затова не е налице обвързаност с избор на съд. Но, вече, ако е възникнал спора, може, при желание да се сключи договор с работодателя или насрещната страна по потребителската сделка.

Правно значение на подведомствеността и подсъдността

Правно значение на подсъдността – на родовата, на местната и на функционалната, както и на договора за подсъдност.

1. значението се определя по линията на т. нар. инцидентен контрол, относно обуславящи въпроси, които не са подсъдни на съда. За същото се говори за подведомственост – инцидентен контрол по въпроси, които не са подведомствени. Става въпрос за преюдициални решения по въпроси, които не са подсъдни на съда. Ако са пропуснати процесуални срокове за възражения или за процесуални искове, не е възможно съдът по конкретното дело да обсъди тези въпроси, в случай че за тях има спор. Тоест, съда може инцидентно да преценява обуславящи процесуални въпроси, когато за тях не се води спор, има ли спор – трябва да се използва съответния процесуален способ (спиране на делото). В обобщение на този инцидентен контрол: при решаване на спора се поставят множество материални въпроси, които съдът следва да прецени, но когато няма спор, ако има спор – по съответния процесуален ред. Ако се води дело за делба и се поставя въпрос за произход (това е преюдициален въпрос), съдът трябва да съобрази произхода, за да се очертае кръгът на насдледниците по делото за делба. Но ако възникне въпрос, който изисква собствени правила за подсъдност – делото се спира, докато се реши на преюдициалния въпрос. Така стои въпрос ът с инцидентния контрол – всички преюдициални въпроси трябва да се вземат предвид, но ако има спор за решаването на който този съд не е компетентен, не може да се реши от този съд, делото се спира.

 

1. Процесът не може да се движи, не може да се образува дело, но ако е образувано, трябва да се коригира. Значението на отделните видове подсъдност не е еднакво. Най-интензивна е ролята на родовата и функционалната подсъдност. Даже функционалната подсъдност има най-голяма роля, за нейното наличие съдът следи служебно докато делото е висящо, пред всички инстанции. За родовата подсъдност също съдът винаги следи служебно – чл. 119, ал. 1. това че съдът следи служебно, я определя като абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на процеса, за да се води делото. Винаги, когато съдът следи служебно, говорим за абсолютна процесуална предпоставка. Съдът следи служебно до приключване на производството във втората инстанция. Гражданският процес, по правило е триинстанционен, ако не е била спазена родовата подсъдност и делото стигне до ВКС, той не следи служебно за родовата подсъдност. Ако е подсъден …. Родовата подсъдност се следи и от страните и служебно, крайният срок е втората инстанция, ВКС служебно не следи, но ако страната се е позовавала на липсата на родова подсъдност и обжалва пред ВКС, той ще трябва да разгледа тази жалба. Следващата по интензитет подсъдност – тази по местонахождение на недвижимия имот, по чл. 109. Затова по чл. 119 законът изрично урежда нeйното процесуално значение да се води делото. Тя е абсолютна предпоставка, защото съдът следи служебно за нея, но има по-малък интензитет за времето. Крайният срок, в който тя има значение – приключване на съдебното дирене в първата инстанция. Това означава, че, ако този въпрос не бил повдиган от страната и във втората инстанция се повдигне този въпрос, това няма да има значение.Но, ако в първата инстанция страната е повдигнала въпроса, направила е отвод за неподсъдност и първата инстанция не го е съобразила, може да се обжалва на това основание и въззивната инстанция преценява тази местна подсъдност. За останалите подсъдности съдът следи само ако някоя от страните направи отвод и възрази, че местната подсъдност не е спазена. Ответникът има право на такъв отвод, защото се предполага, че ищецът, сам сезирал местно некомпетентен съд, не може сам да се позовава на собственото си поведение. Тук срокът е още по-напред във времето – това е срокът за отговор на исковата молба. В отговора на исковата молба са съсредоточени много процесуални права на ответника и изтичането на този срок погасява много процесуални права… Там, където има подсъдност по избор на ищеца, не може ответникът да избира една от двете възможни алтернативи,ако ищецът е избрал настоящия адрес на ответника, ответникът не може да каже, ама не, искам по постоянен адрес. Ако ищецът не е направил избор при алтернативите, ответникът може да посочи коя местна подсъдност. Спорно е, че ответникът може да прави отвод само за общата местна подсъдност, защото алтернативата не е предоставена нему. Въпросът е невъзможността за ответника да прави отвод, ако е избрана една от алтернативите, предоставени на ищеца.
2. Проверката, която се прави от съда, зависи от вида на подсъдността – когато се определя от самото право, което ес твърди – от неговата стойност или основание, няма нужда да се доказва, защото се вижда от твърдението. Искът за ВП на недвижим имот, стойността му е ? Но при териториалните връзки трябва да се установят по някакъв начин и в този смисъл, доказването на факта, от който следва подсъдността – къде е възникнало спорното ПО, къде се е осъществил елемент от ФС на увреждането, къде се полага труда обичайно, следва да се докаже от този, който се позовава на съответната подсъдност.
3. Чл. 120 ГПК – когато настъпи промяна във фактическите обстоятелства ,обуславящи подсъдността след предявяване на иска, това не се отразява върху допустимостта на процеса. Ако ищецът си смени адреса, това не следва да доведе до нова подсъдност. Но, ако се промени предмета на делото, ако се окаже, че се увеличава стойността на правото, и това променя подсъдността, делото се препраща на надлежния съд.

 

Ако искът е подаден до съд, който не е компетентен по правилата на подсъдността. Какво следва от това? Когато съдът прецени че делото не му е подсъдно, той няма право да го разглежда – в случаите, когато следи служебно или е получил искане за отвод, преценява сам (служебно или по отвод) дали делата са му подсъдни. Но това е от компетентността на самия съд, сам преценява дали му е подсъдно делото. Ако прецени, че му е подсъдно, ще го образува, ще започне извършването на процесуалните действия. Но, ако стигне до другия извод, ще постъпи в зависимост от това кога се констатира неподсъдността – още при подаване на исковата молба, например – директно с разпореждане трябва да препрати делото на компетентния съд. В рамките на съдилищата има препращане на делото, не само прекратяване на делото, но и препращане. Прекратяването си важи за самия съд, но препращането означава, че исковата молба е подадена още в момента, в който е подадена на неподсъдния съд (118 ГПК). Ако в по-нататъшен момент се установи липса на подсъдност, актът на съда е определение, с което се прекратява делото и се препраща на друг съд. Разпореждане е актът, когато делото още не е образувано, с определение се прекратява от съдията или състава, който разглежда едно вече започнало дело и в хода на производството се установява липсата на подсъдност.

И с разпореждането и с определението с което се прекратява и изпраща делото на надлежния съд, подлежи на обжалване от страната с частна жалба – чл. 121 ГПК. Възможно е съдът, на който делото е изпратено по подсъдност, също да прецени, че делото не му е подсъдно. Първият съд не може да обвърже втория, всеки съд е суверенен в преценката за подсъдността. Правилото, че всеки съд сам преценява подсъдността си, важи за всеки съд. Най-често, съдът, на който делото е препратено, е този, който отговаря на условията за подсъдност и той трябва да даде ход на делото по-нататък ,като то ще се счита образувано в онзи, заден момент. Но, ако реши, че делото не му е подсъдно, няма да го препраща на трети съд или да го връща на първия. Чл. 122 ГПК определя, че се развива производство по т. нар. „спор за подсъдност“, може да се повдига както заинтересуваната страна, така и вторият съд, който не може да седи безучастен. От текста на закона става ясно, че са възможни само „отрицателните спорове за подсъдност“ – и вторият съд смята, че не е компетентен. Положителен спор не може да възникне – Единствената практически възможна хипотеза е страната да заведе второ дело пред друг съд, но тогава второто дело се прекратява, само защото вече има образувано дело. Затова чл. 121 не ограничава страните възможността да се обжалва определението за подсъдност и неговото съдържание. Това по правилото на чл. 122 е следващия по степен общ за спорещите съдилища съд. Ако спорят районен или окръжен съд или две съдилища от еднаква степен – чл. 122 се произнася по този въпрос.

Възможно е да възникнат спорове за подсъдност – ЗСВ чл. 69, ал. 3, когато препращането е станало между съдилища от различни системи и тук става въпрос не само за спор за подсъдност, но за спор за подведомственост, защото очевидно спорът е дали делото е гражданско или административно, тъй като компетентен да реши спорът е състав – 5 членен от 3 членове на ВКС и 2 на ВАС. Има малки изключения от тази подведомственост. Може да се постави въпросът кой е компетентен.

 

Въпрос 59.

ПРЕДЯВЯВАНЕ НА ИСКА

1. За да възникне исков процес, не е достатъчно да съществува право на иск. Нужно е то да бъде надлежно упражнено чрез редовно предявяване на иска (ПИ).

ПИ става под страх на недействителност във форма на писмена искова молба (ИМ). Устен иск е недопустим (830-85-П, Б VIII 34; 503-89-Ш, Б 90 II30). Оттук следва практическото приравняване между иск и ИМ: да се пред­яви иск, значи да се подаде ИМ; съдържанието на ИМ определя съдържанието на иска; връщането на ИМ е отхвърляне на иска като недопустим и т.н.

ПИ става като се подаде ИМ направо в съда или чрез пощата (чл. 62, ал. 2). Връчването на препис от ИМ на ответника не е елемент от фактическия състав на ПИ, а спада към неговите последици (§ 43). Освен първоначалното ПИ имаме и последващо ПИ. То става в процес, вече образуван чрез първо­начално ПИ. До последващо ПИ се идва при предявяване на насрещен, об­ратен, инцидентен установителен иск, а също и при изменение на иска. За особеностите на последващото ПИ вж. § 86, § 88, § 89 и § 93.

1. За да бъде редовна, ИМ трябва да бъде написана на български език, да има предписаното от закона съдържание и да бъде скрепена с предвиде­ните от закона приложения (чл. 127 и чл. 128).

ИМ трябва да съдържа:

1. Посочване на съда, до който се подава.

То е необходимо, за да се прецени дали делото е подсъдно на сезирания съд и дали ищецът е подал фактически ИМ до този съд, до който тя е адресирана.

2. Имената и адресите на страните по делото и на техните законни пред­ставители или пълномощници, ако ИМ се подава от или спрямо представител на страните, както и единния граждански номер на ищеца, както и номера на неговия факс и телекс, ако има такъв.

Целта е да се индивидуализират страните и техните представители, за да се избегнат грешки относно тъждеството на лицата, които фактически се явяват пред съда, и лицата, които са посочени в ИМ като страни или техни представители. От друга страна, на адресите на тези лица става връчването на всички отнасящи се за страните съобщения и призовки.

Освен имената и адресите на законните представители, когатохе предявява иск от или срещу ограничено дееспособен, трябва да се посочат името и адресът на неговия родител или попечител. Иначе биха възникнали затруднения във връзка с изискването да се одобрят от тях действията на ограничено дееспособния, както и да се връчат призовки и съобщения.

3. Индивидуализиране на спориш предмет (§ 44), което става, като се по­сочват основанието и петитумът (искането) на иска, а когато страните не съвпадат с носителите на спорното правоотношение – и неговите носители.

а. Основанието на иска или, както законът казва, „обстоятелствата, на които се основава искът“ (чл. 127, ал. 1, т. 4), обхваща фактите, от които про­изтича претендираното с ИМ материално субективно право (2162-69-1, Сб. 90; 75-88-ОСГК, Б X 14; 682-86-1, Б I 18), а не самото спорно право. Без тях претендираното право не може да се индивидуализира като конкретно материално правомощие (§ 44).

Когато фактическият състав на спорното право обхваща съществуването на известно обуславящо правоотношение, то трябва да бъде посочено, без да е нужно да се посочат фак­тите, от които то произтича (например при спор за вреди, причинени на вещта на ищеца, той трябва да изтъкне в ИМ, че е собственик на повредената вещ, но не е нужно да сочи на какво основание е собственик). При сложен фактически състав е достатъчно в ИМ да се посочат ха­рактеризиращите го елементи (например нотариалният акт за покупко-продажба, а не и адми­нистративният акт, който обуславя неговата валидност).

При отрицателен установителен иск ищецът трябва да посочи отричаното от него право и възраженията си срещу неговото съществуване (§ 45), защото при такъв иск неговото ста­новище съвпада със становището на ответник по положителен установителен, осъдителен или конститутивен иск.

б.   За да се индивидуализира конкретното спорно право, трябва да се по­сочи неговото съдържание: в какво се състои претендиралото или отричаното право (вземане за 10 000 лв.; собственост върху определена вещ и т.н.), ис­каната правна промяна.

Съдържанието на спорното право се посочва чрез петитума на ИМ заедно с вида на търсената защита (вж. т. 4). Затова петитумът е извънредно важен белег на ИМ. Той определя границите на решаващата дейност на съда.

в.   Всяко право се конкретизира чрез носителите на правоотношението (кредитора и длъжника; носителя на потестативното право и лицето, в чиято правна сфера ще настъпи правната промяна).

Обикновено страните по делото и носителите на спорното правоотношение съвпадат (§ 29, § 40; § 41). Тогава посочването на страните конкретизира откъм субекти и спорното право. Когато обаче такова съвпадение няма, нужно е непременно да се посочат субектите на спорното право­отношение (§ 78). Без това не ще съществува яснота относно спорния предмет.

Достатъчно е спорното право да бъде индивидуализирано с посочените белези. Ищецът не е длъжен да сочи правното естество на претендираното от него право, т.е. да го квалифицира правно (например като вземане от заем, наем, недължимо платено и т.н.). И да даде такава квалификация, тя не об­вързва съда. Той е длъжен да я определи служебно (трайна практика на ВС: 66-75-1, Сб. 33; 139-83-III, Сб. 185; 2224-84-II, Сб. 127; 75-88-ОСГК, Б X 14; 288-89-Ш, Б XII24: 1208-98-V, Б 98 V-VI37: на ВДА: 712-74IX 100; 194-78 XI 9; 19-84 XIII 37: на ВКС: 108-02-5 чл. с-в, Б 02 113; 234-01-V, Б 011 20, и на АС при БТПП: ВАД 38-97-VII111).

4. Вида на търсената с иска защита, защото, както видяхме, тя не е ед­наква при установителния, осъдителния и конститутивния иск. Видът на за­щитата се сочи от петитума на иска. В него ищецът трябва да заяви дали търси само установяване на съществуването или несъществуването на спор­ното право, или в първия случай търси още и осъждане или правна промяна.
5. Цената на иска, ако той е оценяем (чл. 68 и чл. 127, ал. 1, т. 3.) Съгласно чл. 68 паричната оценка на предмета на делото е цена на иска. Цена на иска следователно могат да имат само исковете относно имуществени права, независимо от това към кой клон на гражданските правоотношения в широк смисъл на думата те спадат. Неоценяеми са исковете относно неиму­ществени права, както и установителните искове относно факти.

Цената на иска е от значение в две важни насоки: 1) тя обуславя родо­вата подсъдност (чл. 104, т. 3 и т. 4); и 2) в зависимост от нея се определя държавната такса (чл. 70, ал. 1, но виж и чл. 71, ал. 2). За да знае дали искът му е подсъден и дали дължимата по него такса е платена, съдът трябва да знае цената на иска.

За някои от спорните права чл. 69 сочи как следва да се определи тяхната цена (например по искове за парични вземания – търсената сума; при иск за собственост или други вещни права върху недвижими имоти – данъчната оценка, а ако няма такава – пазарната цена на вещ­ното право (чл. 69, ал. 1, т. 2) а по искове за нарушено владение от този размер (т. 3); по искове за съществуване, за унищожаване или разваляне на договор и за сключване на окон­чателен договор – от стойността на договора, а когато той има за предмет вещни права върху имот от 1/4 от размера по т. 2 и т.н. По искове за имуществени права, непосочени в чл. 69, чиято парична оценка представлява затруднение в момента на предявяване на иска, първона­чалната цена се определя от съда (чл. 69, ал. 2 и чл. 70, ал. 3).

Когато заедно с вземането се претендират и лихви, изтеклите до деня на предявяване на иска лихви се включват в цената на иска (169-64 ВДА IV 29). Спорът дали договорът е ни­щожен е спор дали той съществува. Затова цената на иска следва да се определи съобразно с чл. 69, ал. 1, т. 4 (35-69-1). Цената на положителния и отрицателния иск относно същото право е една и съща (35-69-1, Сб. 19).

Посочената от ищеца цена не обвързва съда. По свой почин и по повод на оспорване от страна на ответника той може да я провери (чл. 70, ал. 1). Тази проверка трябва да стане най- късно в първото заседание, защото от нейния изход зависи по-нататъшният ход на делото. След този момент посочената от ищеца цена остава меродавна както за подсъдността на делото, така и за размера на дължимата държавна такса. По спора за цената на иска могат да се събират до­казателства. Определението на съда по тоя спор подлежи на обжалване само когато цената на иска в сравнение с посочената от ищеца се увеличава (чл. 70, ал. 2). Настъпили в течение на делото промени в паричната стойност на спорното право поради движението на цените са без значение за цената на иска. Но ако се увеличи размерът на спорния предмет (например ищецът увеличи иска си от 23 000 на 33 000 лв. или иска да му бъде предадено владението на още една вещ), естествено ще трябва да се увеличи и цената на иска. Доведе ли тази промяна до промяна на подсъдността, делото следва да бъде препратено на компетентния съд.

6. Доказателствата в подкрепа на фактите, образуващи основанието на иска, защото без тях ответникът не е в състояние да изчерпи в отговора на исковата молба своите доказателствени искания. Като знае какви доказа­телства иска ищецът, той може да посочи доказателства, разкриващи тяхната недостоверност. Писмените си доказателства ищецът трябва да представи за­едно с исковата молба (чл. 127, ал. 2).
7. Подпис на ищеца, защото той символизира неговата воля да търси за­щита, а във волеизявлението да се разреши правният спор, конкретизиран в ИМ, се състои искът (чл. 127, ал. 1, т. 6, § 37).

Когато ИМ се подава от представител, той трябва да я подпише. Ако подателят на мол­бата е неграмотен или поради недъг не може да я подпише, тя се подписва от друго лице, овла­стено от него да я подпише, като в ИМ се посочва защо подателят й не е могъл да я подпише (чл. 127, ал. 3). В случая изискването на чл. 189 не важи. Ако подателят на ИМ е чужденец, той може да подпише ИМ на своя език. Изискването ИМ да бъде написана на български език се отнася до съдържанието на ИМ, но не и до подписването й.

III. Заедно с ИМ трябва да бъдат представени и приложенията към нея. Те се сочат от чл. 128 и обхващат:

1. Писменото пълномощно, удостоверяващо упълномощаването и обсега на представителната власт на пълномощника, когато той е подател на ИМ. На­личността на представителна власт е условие за валидност на ИМ (§ 32). Без нея, ако порокът не бъде отстранен, делото ще трябва да бъде прекратено. За да се избегне този нежелателен резултат, законът изисква сигурно удо­стоверяване, че пълномощникът разполага с представителна власт. Законната представителна власт на законния представител се предполага и не подлежи на нарочно удостоверяване при подаване на ИМ.
2. Правосъдната дейност е една услуга, която получава нуждаещият се. Тази услуга не е безплатна. Иначе неоснователните ИМ биха се умножили. За­това Законът за държавните такси и тарифите към него предвиждат да се за­плаща държавна такса срещу защитата, която се търси с ИМ (чл. 73, ал. 3). Тази такса се заплаща при подаване на ИМ като условие за нейната редовност. Квитанцията за платена такса се прилага към ИМ като доказателство че таксата е платена. Някои съдопроизводствени действия обаче са свързани с разноски, които съдът трябва да направи нарочно, за да може да извърши действието. Такъв с случаят с обнародване на призовавания и съобщения в Държавен вест­ник, с назначаване на особен представител, с възнагражденията на свидетели, вещи лица и преводачи, с пътуванията на членовете на решаващия състав до мястото на огледа. Тези разноски се дължат от страната, в чийто интерес се предприема действието. Когато с ИМ се иска да бъдат извършени такива дей­ствия, ищецът трябва да внесе и разноските, дължими за тези действия, като условие за редовност на ИМ. В това отношение разноските са подчинени на същия режим, както държавната такса (чл. 128, т. 2).

Държавната такса се определя съобразно с цената на иска в размер, определен с Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, приета с Постановление № 38 на МС/27.02.2008 г., в сила от 01.03.2008 г. (ДВ, бр. 22/28.02.2008 г., доп. бр. 50 от 30.05.2008 г.). Когато предмет на делото е право на собственост или други вещни права върху имот, размерът на държавната такса се определя върху една четвърт от цената на иска (чл. 71, ал. 2).

При кумулативно обективно съединяване на искове, държавната такса се събира по всеки иск, което налага отделно да се посочи и цената на всеки от тях (чл. 72, ал. 1). При първоначално алтернативно или евентуално обе­ктивно съединяване на искове срещу един ответника, се събира такса за един иск (чл. 72, ал. 2), а когато са насочени срещу няколко ответници срещу всеки от тях се събира отделна такса (чл. 72, ал. 3).

При исковете, които не са изрично посочени в чл. 69, ал. 1, както и при неоценяемите искове, държавната такса се определя от съда. Ако е трудно да се определи цената на иска при неговото предявяване, тя се определя при­близително от съда, като впоследствие, когато се определи окончателно, се изисква допълнителна държавна такса или надвнесената се връща (чл. 70, ал. 3). Ако ищецът намали иска си, внесената държавна такса върху намалената част не се връща. Обратно, при увеличаване на иска се дължи държавна такса върху увеличената част от иска (чл. 74).

Изискването да се внесе държавна такса и разноски може да се яви като пречка да се търси защита от лица, затруднени да извършат тези плащания. От друга страна, защитата на някои права е така наложителна и обществено оправдана, че не трябва да бъде обусловена от подобно изискване. Така се обяснява защо законът освобождава от внасяне на държавна такса и разноски лицата, посочени в чл. 83,ал.1:

а.   работници, служители и членове на кооперации по искове, про­изтичащи от трудови правоотношения;

б.   ищците по искове за издръжка;

в.   искове, заведени от прокурор;

г.   ищците по искове за вреди от непозволено увреждане от престъпле­ние, за което има влязла в сила присъда;

д.   освен лицата по чл. 83, ал. 1, такси и разноски не се внасят и от фи­зически лица, за които е признато от съда, че нямат достатъчно средства да ги заплатят (чл. 83, ал. 2).

За да бъде освободено от внасяне на такса и разноски, заинтересованото лице трябва да подаде молба до съда, пред който следва да предяви иска. Молбата трябва да предхожда, респ. да бъде заявена в самата ИМ. В молбата трябва да се конкретизира искът, който молителят възнамерява да предяви. Резолюцията, с която молбата не се уважава, подлежи на обжалване с частна жалба (арг. чл. 274, ал. 1). Съдът се произнася по молбата въз основа на ком­плексна преценка, като взема предвид доходите на лицето и неговото семей­ство, имущественото състояние, удостоверено с декларация, семейното по­ложение, здравословното състояние, трудовата заетост, възрастта и други констатирани обстоятелства.

По производствата, по които ищците са освободени от държавна такса и разноски, те се плащат от сумите, предвидени в бюджета на съда (чл. 83, ал. 3). Бъде ли уважен искът, ответникът се осъжда да плати в полза на съда дължимата за иска държавна такса и направените по делото разноски (чл. 78, ал. 6; 565-86-П, Б 987 123).

е. Освобождават се по право от внасяне на държавна такса и ищците по чл. 84:

• държавата и държавните учреждения, освен по исковете за частни държавни вземания и права върху вещи частна държавна собственост;
• Българският червен кръст;
• общините, освен по искове за частни общински вземания и права върху вещи-часгна общинска собственост (Т.р. № 1/21.05.2009 г. ОСГКВКС – общините дължат държавна такса за вписване на актове за частна общинска собственост на основание чл. 540 във вр. с чл. 84, т. 3, Опр. № 501/11.11.2010 г. по ч. г. д. № 405/2010 г., ГК, I г.о. ВКС).

Ищците по чл. 84 обаче дължат разноски (чл. 84, ал. 1).

3. Преписи от исковата молба и от представените заедно с нея други книжа (документи) в толкова броя, колкото са ответниците, за да могат да им бъдат връчени.
4. Проверката на редовността на ИМ се върши не от състав на съда, а еднолично от районния съдия или от председателя на окръжния съд, респ. от натоварен от него съдия. Всяко отклонение от изискванията на чл. 127 и чл. 128 прави ИМ нередовна, без да има значение дали се отнася до съдържа­нието или приложенията й.

Каквато и да е нередовността, последиците са едни и същи. Обикновено нередовността се състои в липсата на някое от необходимите указания или приложения (например на осно­вание на иска: 3-75-1, Сб. 29). Непълнотата, ако води практически до липса, трябва да бъде приравнена към нея (например ответникът е посочен само с малкото си име). Непосочването на доказателства и непредставянето на писмените доказателства не са нередовност на ИМ. Понеже се отнасят до основателността, а не до допустимостта на иска, тяхното непосочване или непредставяне не е основание за прекратяване на делото, но по-късното им посочване е ограничено (вж. чл. 147, ал. 1 (Опр. 33-64II, Сб. 136; 33-785-П, Б IX 43).

Ако е налице нередовност на ИМ, настъпват посочените в чл. 129 после­дици. Тя се оставя без движение. Препис от нея не се връчва на ответника. На ищеца се праща съобщение да отстрани в едноседмичен срок нередовно- стите на ИМ, които трябва да бъдат точно посочени в съобщението (1430— 84-II, Сб. 86). Ако указанията, дадени от съда, са неясни, няма основание при неизпълнението им делото да бъде прекратено (802-96-V, БЗ 97 II 9). Ако ищецът не отстрани в срока съобщените му нередности, ИМ заедно с приложенията към нея му се връща.

Ако ищецът почине в срока за поправката на ИМ, наследниците му трябва да бъдат уве­домени за недостатъците на ИМ (Опр. 59-83-П, Сб. 99).

При съединяване на искове, ако нередовността засяга един от съединените искове, де­лото следва да се прекрати относно този иск (1400-68-1: при непосочване адреса на един от ответниците). Без съобщение до ищеца, че трябва да поправи исковата молба, тя не може да бъде върната.

Ако смята че исковата молба е редовна, ищецът може да подаде срещу разпореждането за връщане частна жалба. Връщането прегражда пътя за за­щита на правото (чл. 129, ал. 3). Препис от жалбата за противната страна не се представя. Проверката на редовността на ИМ се развива само между ищеца и съда. В нея ответникът не взема участие. Влезе ли в сила разпореж­дането за връщане, всички правни последици на предявения иск отпадат с об­ратна сила.

Ако в дадения му срок ищецът отстрани нередовностите, ИМ се счита за редовно подадена, и то с обратна сила. Тази уредба запазва изцяло прав­ните последици на предявения иск (§ 43; 51-95-IV, БЗ 95 IX 11).

Ако поради грешка на съда се стигне до връчване на препис от нередовна ИМ, нередов­ността може да бъде изтъкната при всяко положение на делото, вкл. пред втората инстанция, като за отстраняване на нередовността и за последиците от нередовността важи вече изложе­ното (чл. 129, ал. 4; Опр. 18-II-60, Сб. 348: ИМ може да бъде подписана пред втората инстан­ция). Но в тоя случай делото е вече образувано и затова то ще бъде прекратено, ако нередов­ната ИМ не бъде поправена. Спорът относно нередовността на ИМ ще се развие с участието на ответника и нему трябва да бъде връчен препис от частната жалба на ищеца срещу прекра­тяването на делото.

Отклонения от тези правила се наблюдават, когато ИМ не съд ържа данни относно адреса на ищеца и той е неизвестен на съда. Тогава е невъзможно да се връчи на ищеца съобщение за нередовността на ИМ, както и да му се върне нередовната молба. Затова съобщението за нередовността на ИМ се обявява в съда на определеното за това място в течение на срока за поправката, а непоправената ИМ се оставя на разположение на ищеца в канцеларията на съда със същите последици, които важат при връщане на ИМ (чл. 129, ал. 1).

По посочения ред се процедира, когато недостатъците на исковата молба са отстраними. Ако при проверката й съдът установи, че липсват положителни или са налице отрицателни пред­поставки, т.е. че искът е недопустим, даването на указания е безпредметно. В тези случаи иско­вата молба се връща на ищеца с мотивиран акт на съда – арг. чл. 254, ал. 1. Против връщането ищецът може да подаде частна жалба, от която препис за връчване не се представя.

1. С Т.р. № 1 от 2001 г. ВКС прие, че когато за пръв път се констатират нередовности на исковата молба пред въззивния съд, той я оставя без движение с указание на ищеца да ги отстрани. При неизпълнение на указанията решението на първоинстанционния съд се обез­силва като недопустимо. Тази практика запазва значението си и при сега действащия ГПК.

ПРАВНИ ПОСЛЕДИЦИ ОТ ПРЕДЯВЯВАНЕ НА ИСКА

Законът прикрепва към предявяването на иска (ПИ) важни процесуални и материалноправни последици.

1. Процесуалните последици от ПИ се проявяват в няколко насоки.
   1. ПИ предизвиква състояние на висящо дело между страните пред се­зирания съд. Висящо дело означава започнато и още неприключено исково производство, което може да се развие до нормалния си край – влязло в сила решение по съществото на спора. За да е налице висящо дело, не е нужно да се връчи препис от исковата молба на ответника (вж. чл. 125).

Връчването на преписа е част от развитието на вече висящото дело (977-76-1, Сб. 56; 46- 82-ОСГК, Сб. 15). Състоянието на висящност започва с ПИ и завършва с влизането в сила на решението по съществото на спора, респ. с друг акт, който приключва производството без реше­ние. Понеже съд ът е длъжен да движи служебно производството, ПИ поражда за съда задълже­нието да връчи препис от исковата молба, когато тя е редовна (вж. чл.7,ал. 1ичл. 131,ал. 1).

2. Състоянието на висящо дело е пречка да бъде упражнено повторно правото на иск по същия правен спор. Същият иск не може да бъде предявен отново между същите страни относно същия спор (чл. 126, ал. 1). Забраната предпоставя пълно тъждество на двете дела: по-рано и по-късно заведеното (100—90—11, Б VIII 28). Наруши ли се забраната, второто дело подлежи на прекратяване. Наличността на висящо дело представлява, както видяхме, аб­солютна отрицателна процесуална предпоставка за второ тъждествено дело (§ 38). Затова се казва, че висящото дело поражда отвод за висящ процес.

Целта на забраната да се образува второ дело по същия спор е да се из­бегнат противоречиви решения и да се спести излишен разход на съдебно време и сили. От тази гледна точка отводът за висящ процес е антиципиран отвод за пресъдено нещо.

Затова, ако поради пропуск на съда или на ответника се е стигнало до влязло в сила ре­шение по второто дело, трябва да се прекрати първото дело (67-61-ОСГК, Сб. 20). Иначе до­като второто дело не е завършено, то трябва да се прекрати, макар и да се намира в по-на­преднал стадий на развитие първото дело. Втората инстанция е длъжна да обезсили при об­жалване решението по второто дело дори и ако първото се намира в стадий на първоинстанционно производство. Защото второто дело е образувано при ненадлежно упражняване на правото на иск.

3. Състоянието на висящо дело стабилизира подсъдността, каквато е била при ПИ (чл. 120 и § 28).
4. Стигне ли висящото дело до положението на връчен препис от иско­вата молба, откриват се редица възможности, които преди това не съществу­ват: за предявяване на насрещен, инцидентен установителен иск, главно и до­пълнително встъпване и т.н. (вж. чл. 133).
5. Материалноправните последици от ПИ са правозапазващи и право- увеличаващи.
   1. Правозапазващи са: прекъсване на течението на погасителна и на придобивната давност (чл. 116, б. „б“ ЗЗД и чл. 84 ЗС), както и спиране на течението на давността, докато делото е висящо (чл. 116, б. „ж“ ЗЗД).

Макар че погасителната давност погасява правото на иск, а не вземането (тя се отразява и върху вземането, защото го прави неосъществимо по при­нудителен ред (вж. § 38).

2. Правоувеличаващи са: правото на лихви поради забава, в която от­ветникът изпада от деня на ПИ, ако преди това не е бил вече в забава, както и правото за получаване на плодовете, което ищецът добива даже срещу доб­росъвестния владелец на вещта (чл. 71 ЗС; 222-02-IV, Б 02 V 21).

Материалноправните последици на ПИ предпоставят, че ПИ представ­лява едновременно и упражняване на материалното право, претендирано от ищеца. Затова те настъпват само ако искът е основателен и, разбира се, не важат, когато се касае за отрицателен установителен иск или когато искът бъде отхвърлен като неоснователен. Тогава се оказва, че претендираното от ищеца право не съществува и няма място за каквито и да било последици, които да го запазват или увеличават.

III. Последиците от ПИ предпоставят, че правото на иск съществува и е надлежно упражнено, а когато случаят не е такъв – че порокът е своевре­менно поправен. Тогава поради обратното действие на заздравяването на по­рочно предявения иск (срв. 101, ал. 2 и чл. 129, ал. 5) той поражда от деня на предявяването му всички свои последици (3480-62-1, Сб. 83; 401-62 III34). Иначе порокът ще доведе до прекратяване на делото и заличаване с обратна сила на последиците от порочно предявения иск. Той създава само една при­видна висящност на делото. Тя не пречи на лицето, от чието име е бил пред­явен иск от представител без представителна власт, да предяви след този иск свой иск, относно същия спор, като откаже да одобри предявения от негово име иск. В такъв случай ще бъде прекратено не второто, а първото дело, за­щото то е порочно образувано. Само когато порокът се състои в ПИ пред некомпетентен съд (нарушаване на подведомствеността или на под­съдността), чл. 118, ал. 2 запазва последиците от предявения иск.

ПРЕДМЕТ НА ДЕЛОТО

1. Терминът предмет на делото (ПД), е легален, макар ГПК да не го де­финира изрично. Той го използва в малко разпоредби (26, ал. 3, чл. 34, ал. 3 чл., чл. 181), но предпоставя това понятие при редица институти на исковия процес. ПД обуславя подведомствеността и подсъдността на делото (чл. 14, чл. 15, чл. 19, чл. 103-117), цената на иска (чл. 70), приложимостта на общия исков ред или на особените искови производства (вж. Част трета на ГПК). Само с оглед на ПД може да се види дали две дела са тъждествени или раз­лични, за да се прецени дали предявеният отвод за висящ процес или за пре­съдено нещо е основателен (чл. 125 и чл. 298), както и дали новите фактиче­ски твърдения или искания на ищеца представляват изменение на иска (чл. 214). ПД предопределя защитата на ответника, понеже обуславя неговите възражения и допустимостта на насрещния иск (чл. 211). От ПД зависи дали има, или няма обективно съединяване на искове (чл. 210). Около ПД се съсре­доточава цялото съдебно дирене (отделяне на спорното от безспорното, до­казването и устните състезания). ПД е предмет на решението и на силата на пресъдено нещо. С други думи, ПД е оста, около която е организиран и се движи целият исков процес. Това не е случайно. Защото ПД е спорното ма­териално субективно право.
   1. Това право е предмет на предпроцесуалния правен спор. То се въвежда в процеса като негов предмет чрез правното твърдение на ищеца, съдържащо се в исковата молба. Съобразно с диспозитивното начало ПД се определя от ищеца. Нито ответникът, нито съдът могат да внесат в него някакви промени. Само ищецът може да го измени чрез изменение на иска (§ 93).

Ищецът очертава спорното право чрез основанието и петитума на иска. Той не е длъжен да посочи правното естество на претендираното или отрича­ното право (§ 42). Това естество следва обективно и наложително от правната норма. Тя сочи дали нашият правен ред отрича или признава право от рода на спорното право и какво е то: право на вземане от заем, от наем, от про­дажба и т.н. Съдът е длъжен да квалифицира спорното право и то не идва с решението, а още с доклада по делото (чл. 146), за да ориентира страните от­носно ПД. Защото от естеството на правото зависят релевантните за него факти (т.е. възраженията, репликите и дупликите), неговата прехвърляемост (чл. 99, ал. 1 ЗЗД; 56, ал. 2 ЗС); компенсируемост (чл. 105 ЗЗД), погасяването му по давност (чл. 111 ЗЗД) и т.н. Поради неразривната връзка между суб­ективно право и правна норма всяко право е мислимо само в тази връзка. А това значи, че правната квалификация е неотделима съставка на ПД. Ето защо ПД може да бъде определен като претендират или отричано от ищеца право, чието правно естество обективно следва от основанието и пети­тума на иска въз основа на правната норма.

2. ПД е едно твърдяно право. Затова процесът не остава без предмет, ако се окаже че претендираното или отричаното право не съществува било защото не е възникнало или е било погасено, било защото нашият правен ред не признава такова право (например право за сложна лихва, право върху не­открито наследство и т.н.).
3. Белезите, които индивидуализират субективните права, а с това и ПД, са: правопроизводящият факт, съдържанието на правото и носителите на пра­воотношението, съставка на което е правото. Тези белези ищецът е длъжен да посочи чрез основанието и петитума на иска, защото без уточнен ПД ис­ковият процес не може да се развие. Затова искова молба, несочеща ПД, се връща, ако порокът не бъде отстранен (чл. 129, ал. 3 и § 42).

Както множеството петитуми при същото основание, така и множеството основания при същия петитум водят до множество ПД. Такъв е случаят при конкуренция на притезанията (конкуренция на договорна и деликтна отговорност или на договорна отговорност и неосно­вателно обогатяване), както и когато собствеността върху една и съща вещ се претендира на различни основания (покупка, наследство или давностно владение) или пък когато същата правна промяна се обосновава с различни потестативни права (унищожаване на договора по­ради грешка, измама или насилие; прекратяване на брака поради различни факти, водещи до дълбоко разстройство на брачната връзка – вж. чл. 322 и § 122).

Ищецът може да въведе като ПД само част от спорното право (например да предяви иск за част от дадената в заем сума). Тогава само тази част става ПД, а не цялото материално право. В такъв случай говорим за частичен иск.

При установителни искове за факти ПД е само фактът, чието съще­ствуване или несъществуване ищецът цели да установи.

Не са ПД правоотношенията, които обуславят спорното право (т.нар. преюдициални правоотношения); насрещните права на ответника, с които той обосновава своите възражения (например право на задържане срещу ревандикационния иск на ищеца, възражение за прихващане или за неизпълнен двустранен договор – АС при БТПП-ВАД 2996VII15); правоотношенията, обект на правна промяна при конститутивен иск, както и тези правоотноше­ния, в които се състои целената с този иск правна промяна (§41). Върху това трябва да се настои, защото силата на пресъдено нещо се отнася само до ПД, доколкото той е станал предмет на решението (§ 71).

Възможно поведение на ответника след получаването на препис от исковата молба

Възможности за защита на ответниците. Видове защита и последици. Новото в ГПК-2008 г. е уредената еднократна размяна на книжа – нов институт, който всъщност е възстановяване на стар модел – още приемането на ЗГС от 1892 г. С едно изменение от 1930 г. се въвежда и еднократна размяна на книжа. ГПК от 52 г. извеждайки на първо място принципа на устността и непосредствеността преустанови този модел. Въведена е такава размяна във всички искови производства, с изключение на търговските спорове.

Писмен отговор от ответника в законовия срок. Съдържанието на отговора е законово посочено в чл. 131, ал. 2 ГПК. Това е първото процесуално действие, което ответникът може да предприеме. За да възникне това право на ответника да подаде отговор, съдът трябва да му е изпратил препис от исковата молба, препис от писмените доказателства, посочени към нея и да му е дал съответните указания. Съдът трябва да укаже срок за отговор, съдържанието и последиците от неподаване на отговор, въпреки, че са посочени в закона. В това намира приложение принципът на засиленото служебно начало.

Какво трябва да съдържа отговорът? Идентифициращи данни за ответника и др. Но по-важно е същинското съдържание. То може да съдържа защитата на ответника в две посоки. Ответникът може активно да заяви позицията си по допустимостта на иска и по неговата основателност. Приемането на иска като допустим и основателен обикновено се съчетава с признаване на иска – това е отказ от защита, но от насрещното поведение на ищеца зависи как ще се развие процесът след признанието на иска. Доста рядко обаче ответникът има такова ответникът.

Възражения срещу иска. В отговора той може да изложи аргументите си срещу допустимостта на иска. Това е процесуална защита на ответника. О може да направи чрез възражение и т.нар. отводи – да демонстрира пред съда, че искът не е допустим. О може да посочи всички, независимо от техния абсолютен характер, процесуални предпоставки. Но това, което би било фатално за него, е да упражни тези свои процесуални права на защита, които са свързани с наличието на относителни ППредпоставки. Името срокът за отговор е времето, през което може да направи това от страх от преклузия. Ако не посочи всички свои възражения, той губи тази възможност. Недопустимият иск ще се санира с изтичането на срока. Това е отводът за местна неподсъдност на сезирания съд, отводът, който се основава на сключен договор за подсъдност, отводът за арбитраж.

Наред с процесуалната си защита, О може да предприеме и защитата си по същество – срещу основателността на иска. Тя е най-често срещаната. Тя може да се предприеме като евентуална – след защитата по допустимостта. Какви възможни позиции може да има той – било кумулативно дадени, или евентуално. Първо, той може да противопостави обратната позиция, на тази, която е изтъкнал ищецът по отношение на спорното право – от фактите, изложени от ищеца не следва претендираното право – това е защита с правни доводи. Това е извод, не е фактическо твърдение. Във всички случаи ответникът иска съдебно решение, което е изгодно нему – затова е защита по основателността.

О може да се брани и чрез отричане съществуването на твърдените от ищеца релевантни факти – той отрича съществуването на фактите от основанието на иска. Не са се осъществили така, следователно не може да се направи правният извод. Това е защита чрез отричане на твърдяни факти.

О може да не отрича тяхното осъществяване, а да сочи насрещни правоизключващи, право унищожаващи, правопогасяващи или правоотлагащи факти, с които да обори правния ефект на твърдените от ищеца факти. Напр. правоизключващ е фактът, с който се твърди, че договорът е нищожен. Правоунищожаващи факти – всичките обстоятелства, на които той извежда унищожаемост на договора. Правоотлагащи факти – възразява, че правният ефект на твърдения факт не е настъпил, защото още не е настъпило условието или срока. Правопогасяващи – направил е прихващане или е извършил плащане.

О може да упражни чрез възражения свои насрещни права. Той не твърди просто факт, който е настъпил, а той упражнява чрез възражение свое насрещно право – например правото за унищожаване на договора – правоунищожаващи възражения. Тези възражения целят отхвърлянето на иска като неоснователен. Насрещното вземане може да бъде упражнено в рамките на висящия процес главно със защитна цел.

Това визира преобладаващият вид защита и искове – исковете, с които ищецът твърди правото. Но ако има един отрицателен установителен иск, просто трябва да кажем, че всъщност защитните възможности на О са възможностите, които има ищецът при другите искове, в които ищецът твърди правото. На практика ищецът по отрицателния установителен иск, ще има това поведение, което ще има ответникът по положителен установителен, осъдителен и конститутивен иск.

Наред с тези възражения, О трябва да посочи и доказателствата си в подкрепа на тези факти. Правото на доказателствената тежест гласи, че всеки доказва това което твърди. О трябва да посочи доказателствата в подкрепа на фактите, които той твърди чрез възраженията си. Както ищецът, така и О трябва да представи писмените доказателства – чрез документа. Това е поради самия им характер, за да ориентират още в този ранен момент насрещната страна за съдържанието на документа. Писменият отговор се адресира до съда.

Последици от неподаване на отговора или от неговата непълнота. Подаването на отговор изобщо не е елемент от редовността на движението на процеса. И без да се подаде отговор съдът е длъжен да осигури движението на процеса. Възможно е съдържанието на отговора да не изчерпва всички възможности. Но ако не подаде отговор или не упражни тези права, съгласно чл. 133 ГПК се погасяват неупражнените процесуални възможности. Тази ранна преклузия на тези процесуални възможности бяха атакувани пред КС, но с Р4/2009 г. КС прецени, че текстът в 133 не е противоконституционен. Ответникът може в този срок да организира процесуалните си усилия.

Преклузията ще настъпи, само ако съдът е изпълнил своите ангажименти, посочени по-горе. КС така е преценил гаранциите на ответника – възложил е на съда да облекчи защитата на О, оттам насетне рискът преминава към ответника, което е оправдан процесуален риск.

Тези преклузии ще настъпят, ако пропускането на срока се дължи на виновното, включително небрежното поведение на ответника. Всяка вина е меродавна.

Кои действия включва преклудирането – 133 ГПК. С изменение е отпаднал текстът, включващ в преклузията неправенето на доказателствени искания. Кои са преклудираните действия? При защитата по същество – непосочване на насрещни реленвантни факти чрез възраженията, неупражняване на насрещни права чрез възражения. Преклузиите настъпват и по отношение на някои други процесуални възможности – да предяви инцидентен установителен иск, да привлече трето лице и да предяви обратен иск срещу него. Тук се включва и нарещният иск. Тези процесуални възможности се преклудират. Защо са изключени доказателствата? Идеята е следната – тъй като по отношение на доказателствените искания, на доказателствената тежест, съдът трябва да обърне внимание чрез съдържанието на доклада по делото, доказателствените искания на страните се повлияват от тези указания и затова преклузията ще настъпи постъпателно и ще се съсредоточи в по-късен момент – в края на първото заседание. И ищецът, и ответникът са длъжни в първото си процесуално действие да посочат всички доказателства – това е с оглед на процесуалната дисциплина. Но преклудирането най-често ще бъде изнесено в края на откритото заседание – свързано е с ролята на съда с доклада.

Кога няма да настъпи преклузия? Когато съдът не е осъществил процесуалния си ангажимент да даде нужните указания на страните. Тя няма да настъпи когато по обективни причини, по вина на другата страна, или по вина на трето лице, страната е пропуснала срока в частност. Ако пропускът да се направи защитното поведение за ответника е настъпил в резултат на такива обективни обстоятелства, то процесуалните действия не се преклудират. Пропускът му ще бъде извинителен. Тази възможност стои на разположение в първия възможен следващ процесуален момент. Ако О е узнал за факт след изтичане на срока на отговор, правото му няма да се преклудира с изтичане на срока за отговор, но ще се преклудира в първото заседание, след доклада.

Трайна практика на ВКС е,че по отношение на всички възражения на ответника, режимът на настъпване на преклузията трябва да е еднакъв. Например: докога може да се направи възражение за придобивана давност или изтекъл срок за погасителна давност – тези възражения също се преклудират в тези посочени рамки – в един и същи процесуален момент, в зависимост дали О е имал вина. И възражение за прихващане не може да бъде направено в по-късен момент в общия исков процес. Само по обективни причини може а не настъпи това погасяване.

 

Въпрос 60.

 Общи правила за разглеждане на делото. Подготовка на делото в закрито заседание

Разглеждане на делото – последователна съвкупност от процесуалните действия на съда и страните, включващо основно 1) подготовка на делото; 2) съдебно дирене и 3) устни състезания. Отрязъкът от време, през който тези процесуални действия се извършват са съдебните заседания, както и срокове извън съдебните заседания. Съдебните заседания по граждански дела се осъществяват или еднолично, или от тричленен съдебен състав. Няма петчленни съдебни състави. Съдебните заседания биват открити и закрити. Открито е това, при което има гарантирано право на участие всяка от страните по делото. За да е редовно проведено, трябва да е редовно призована всяка от насрещните страни. При закритите заседания – осъществяват се процесуални действия само от съда. В тях не могат да участват страните – би било процесуално нарушение.

Откритите заседания са правилото, защото всички процесуални принципи намират по-ярък израз – устност, непосредственост. Откритите заседания – само те могат да бъдат публични или при закрити врати. Това е свързано с възможността други субекти да присъстват. Не трябва да се бърка със закрито заседание – те не могат да бъдат при открити и закрити врати. Чл. 136 – не е лимитативно посочването на хипотезите. Самият този въпрос се разглежда в открито заседание при закрити врати – за да се прецени по-нататък дали самото дело да е при закрити врати (дела при осиновяване –отмяна на такова напр.). Законът също предвижда как протичат заседанията – може да стане главно в сградата, където са съдебните органи, но може да има изнесени заседания. Важно е да е насочено за определен ден и час.

Как протича? Ръководят се, ако е едноличен орган – от него, иначе – от председателя. Обикновено протича най-интензивно от съдията докладчик, защото той е най-наясно. Характерно е т.нар. извикване на страните. В дадения час започва разглеждането на делата и се извикват страните. Ако ги няма – гледа се делото след като бъдат разгледани останалите, насочени за този час. Чл. 142 ГПК.

Откриване на заседанието – започва с проверка на редовното призоваване – след откриването му. Ако има нередовно призоваване, това е пречка делото да се движи и да се проведе заседанието. Съдът е длъжен да го отложи. При редовно призоваване, ако било страната, било пълномощникът не участва, но няма уважителни причини за отсъствие, делото се гледа. Не може делото да се отложи, защото адвокатът няма възможност. Щом страната е редовно призована. Щом няма обективни причини и за страната, и за нейния представител да се явят, делото се гледа. За да се отложи делото, обективните причини за невъзможност за явяване трябва да е и у двамата. Само кумулация на неявяването по обективни причини може да доведе до отлагане. Чл. 142, ал. 2 ГПК. За протокола – вече е говорено. Изготвя се в тридневен срок, приподписва се, възможности за поправка.

Същественото е свързано с функциите на съдебното заседание. Подготовката на делото е една основна функция, която се осъществява в закрито заседание, без участието на страните – чл. 140.

В подготвителното заседание се осъществява – първо проверка на допустимостта; второ – същинската подготовка по същество и трето – могат да се осъществят и други действия, които съдът прецени с оглед движението на делото. Проверката за допустимост е повторна проверка (първата вече е извършена с приемане на исковата молба). Правото на иск се проверява от съда служебно, докато делото е висящо. В някои основни моменти тази проверка пак се извършва. Тъй като делото вече е образувано – изпратен е преписът от исковата молба, времето в което е изчакан срокът за отговор – всяка констатация на съда, че делото е недопустимо, трябва да бъде предмет на един негов акт, от вида на процедурните актове – определение. Ако констатира недопустимост на едно образувано вече производство, то подлежи на прекратяване. Ако става дума за отстраним недостатък – например няма внесена държавна такса, отново ще се даде време на ищеца да приложи този документ например.

Следващата функция е свързана със същинските действия на съда. Ако позициите на страните са изяснени, точно формулирани, ответникът е осъществил в пълнота действията, съдът би могъл още в закритото заседание да прецени релевантността на доказателствените искания на страните и да направи това с едно свое определение. След този момент би му останало, ако е възможно, да направи проект за доклад по делото и с призовка за насрочване на следващо открито заседание – и да изпрати книжата на страните. Това е желателно, само ако това е обективно възможно. Еднократната размяна на книжа обаче в повечето случаи няма да е достатъчно за изясняване на нещата, защото ищецът не е запознат в този момент от съдържанието на отговора. Ако му дадем възможност първо да се запознае с отговора, би означавало започване на двойна размяна и допълнителната искова молба да се изпрати на ответника и отново той да даде отговор. Точно защото този ищец не е наясно със защитната позиция на ответника, и за съда няма да е ясно и да може да направи проектодоклад. Идеята за едностранна размяна на книжа няма да доведе до кой знае какъв ефект, защото истинското изясняване на позициите може да стане в открито заседание. В чл. 140 ГПК това са възможности за съда – може, но най-често не може да го направи. Най-често докладът по делото се извършва в откритото заседание. Отново същинската подготовка по делото е в откритото заседание. Вж. чл. 143 – 146 вкл. ГПК.

Открито заседание по делото –  функции и съдържание. Доклад по делото

Процесуалните действия на съда и страните също са в строго определена поредност и в откритото заседание; Отново по предварителните въпроси за допустимостта се произнася съдът (доколкото касаят процеса относно процеса). Но същественото е изясняването на фактическата страна на спора чрез въпроси на съда към всяка една от страните и възможност на всяка страна да изложи фактическите си твърдения (чл. 145) – чрез указанията на съда да конкретизират фактическите си твърдения. Съдът трябва да укаже на страните, че има противоречия във фактическите им твърдения, за да бъдат изчистени. В тази предварителна фаза съдът дава възможност на страните да посочат своите доказателствени искания. Текстът на 144 ГПК – допълнителен срок е озаглавен. Отнася се за възможност на ответника да иска допълнителен срок за доказателствени искания. Логически обаче искането на допълнителен срок, който води до отлагане на делото, по-скоро има място след като съдът е изготвил доклада по делото, след като съдът е ориентирал страните. Логическото и систематическото място на този срок е след изготвянето на доклада.

Тези предварителни уточнения задължават съда преди да пристъпи и към доклада да прикани страните към способ за доброволно уреждане на спора им – тази покана за спогодба има доста формален страните – нито задължава, нито стимулира страните. Идеята за доброволно уреждане на спора, при нас е доста формално застъпена. След това формално приканване до спогодба, съдът дължи действията, които чл. 146 му сочи. Чл. 146, ал. 1 ГПК съдържа това, което съдът трябва да упомене в доклада – той трябва да изложи в пълнота доказателствата, на които се основават претендираните права на едната страна и възраженията на другата. С оглед на вида на иска, процесуалните роли могат да бъдат разменени. На следващо място, правната квалификация – правните доводи на съда – подвеждането на описаните от него обстоятелства под съществуваща в правния ред, приложима правна норма. Това е ангажимент на съда и той трябва да го направи още в доклада. Това трябва да ориентира страните с оглед уточняване на фактическите им твърдения и правните им доводи. Това са основните пунктове, които съдържа докладът. Той трябва да подготви съдебното дирене – трябва да посочи с оглед поведението на страните до този момент има ли права, които се признават, има ли факти, които се признават от насрещната страна. Този момент е свързан с обсега на доказване. Обикновено признанието ще се отнася само до определени моменти на фактическите твърдения – ще се признае факт или преюдициално правоотношение – това не е признание на иска. Те са съвместими с оспорването на иска и със защитата. Такова преюдициално ПО – при обезщетение за вреди, причинени от ищеца на ответника – мога да твърдя, че няма причинна връзка, не съм виновен, или нямам вина. Това е свързано с уточняване на това кое ще подлежи на доказване. Това сочи 146/1, т. 4 ГПК. В зависимост от признаване или оспорване на определени обстоятелства, съдът ще посочи кои обстоятелства се нуждаят от доказване и кои не. На следващо място, в доклада се съдържа становището на съда относно разпределението на доказателствената тежест – съдът да посочи коя страна трябва да посочи съответните доказателства. Придружено към доклада – 146/2 е и указанието, че съответната страна все още не е посочила или не е посочила достатъчно доказателства. В резултат на съдържанието на доклада – това се протоколира много точно, и указанието, че за някои за релевантните факти, носещата доказателствена тежест страна не е посочила доказателства, съдът е длъжен да даде възможност на страните да направят това. Ищецът и О могат да заемат крайното си твърдение и в този момент да настъпи преклузията по отношение на доказателствените им искания. Без тази възможност няма как да настъпи законосъобразно преклузията. Страните могат да кажат, че не им е достатъчно това време и да поискат срок за уточняване на доказателствените искания, след което съдът да прецени доказателствените искания. Тази преценка на доказателствените искания, ако са направени след доклада, или ако има искане за даване на срок, се прави с определение – 146/4. То обикновено е последното, с което приключва първото открито заседание за разглеждане на делото. Ако има по-елементарен случай, в който страните няма какви нови доказателства да сочат, всички доказателства са писмени и те са представени, това първо открито заседание може да прерасне и в заседание за събиране на доказателствата. Но това е много рядко.

Има възможност да не настъпи преклудиращото действие, ако по обективни причини, за които страната не носи вина и не е могла да ги отстрани, тя може да направи това по-късно, но винаги с указване на причините за пропускане на срока.

Това открито заседание играе ролята на крайния преклузивен срок за упражняване на някои процесуални възможности за ищеца (за които за О е бил отговорът на исковата молба) – за инцидентен установителен иск, да се иска привличана на трето лице и да се предяви обратен иск. Няма друго време за реагиране от страна на ищеца на поведението на ответника – откритото заседание е времето за това.

Заседание за събиране на доказателствата, приключване на съдебното дирене и устни състезания

РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ДЕЛОТО

ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА

1. Разглеждането на делото представлява поредица от процесуалните действия на съда и на страните, състоящи се в подготовка на делото, осъще­ствяването на съдебното дирене чрез събирането на доказателствените сред­ства и провеждането на устните състезания. Поради характеристиката на ка­сационното производство в заседанието пред касационната инстанция съдебно дирене не се провежда. Тези действия се извършват публично в от­крити съдебни заседания, освен ако законът предвижда това да стане в за­крито заседание (чл. 11; 636-76-1, Сб. 77, 59; 65-85-1, Сб. 38).

Всички първоинстанционни дела на районните и окръжните съдилища се разглеждат в състав от един съдия (чл. 20; чл. 78 и 82, ал. 1, т. 2 ЗСВ). Въззивната и касационната инстанция разглеждат делата в тричленен състав: председател и двама члена.

2.. Съдебните заседания биват открити и закрити (чл. 134, ал. 1). Открито е това съдебно заседание, в което участват страните, а закрито онова, в което участва единствено съдебният състав (чл. 134, ал. 2). Принципът е открито съдебно заседание, но по изключение (в предвидените от закона случаи), то може да бъде закрито.

Откритите съдебни заседания от своя страна се делят на публични и при закрити врати. Според това дали по време на заседанието могат да присъстват чужди за делото лица, т.е. публика, те биват публични и при закрити врати, като последните са изключение (чл. 136). Публичното разглеждане на делата в открито съдебно заседание е принципът, който гарантира прозрачност на процеса и спазване на принципа за законност, но в някои случаи по преценка на съда е оправдано едно или друго процесуално действие или цяло съдебно заседание да се осъществи при закрити вратш.

Откритото заседание се провежда при закрити врати, когато са налице основателни причини за това като например защита на обществения интерес, конфеденциалност по отношение на личния живот на гражданите, запазване на търговската тайна, и други защитими интереси. Разглеждането на делото при закрити врати може да стане било по молба на страните, било по слу­жебна инициатива на съда. Във всички случаи за това е необходимо опреде­ление на съда. Самият въпрос дали делото да се гледа при закрити врати се разглежда също в открито заседание при закрити врати (чл. 137). И това е обяснимо, защото, за да бъде той решен, се налага да бъдат изтъкнати аргу­менти в тази насока, които не следва да се обсъждат публично поради същите обществени или лични значими интереси. Определението на съда за разглеж­дане на делото при закрити врати се обявява публично. Естествено, в засе­данието при закрити врата могат да присъстват страните, процесуалните им представители, свидетелите и вещите лица. Председателят на съдебния състав може да разреши и на други лица да присъстват в това заседание, но характерно за него е това, че изнесените при разглеждането му факти не мо­гат да станат публично достояние поради задължението за пазене на тайна по чл. 138 ГПК.

3. Съдебното заседание се открива и ръководи от председателя на състава, респ. от едноличния съдия, който следи за реда в съдебната зала. При неговото нарушаване (чл. 141, ал. 2), както и при неспазването на раз­порежданията на съда (чл. 89, т. 2), съдът може да наложи глоба в размер от 50 до 300 лева. Глобеното лице може да подаде молба за отмяната или нама­ляването й в едноседмичен срок, като определението на съда по този въпрос ще подлежи на обжалване с частна жалба.

При нарушаването на реда в съдебната зала, председателят на състава може да отстрани нарушителя. Когато обаче това е страната или процесуал­ният й представител, председателят на състава първо го предупреждава, че ако продължава да нарушава реда ще бъде отстранен и едва ако нарушава­нето продължава, го отстранява за определено време (чл. 141, ал. 4). Заседа­нието продължава и след като отстраненото лице се върне, му се прочита съдебният протокол за извършените в негово отсъствие процесуални дей­ствия и му се дава възможност да изрази отношение по тях.

4. В самото начало на заседанието страните се извикват и за да даде възможност на всяка от тях да вземе участие в разглеждане на делото, за­конът разпорежда съдът да пристъпи към разглеждане на делото, по което страните не са се явили, след като разгледа тия дела, по които страните са се явили (чл. 142, ал. 1). Ако и при повторното викане някоя страна не се явява съдът проверява дали тя е редовно призована или не. Ако тя е нередовно при­зована, съдът не може да разгледа делото, а е длъжен да го отложи. Иначе постановеното решение подлежи на отмяна (чл. 302, ал. 1, т. 5). Затова, ако някоя от страните не се яви, съдът трябва грижливо да провери дали тя е била редовно призована. Тази проверка предхожда всички други действия в засе­данието. Проверката за редовността на призованите лица, направена от съдията, е меродавна (67-95-5, Б 3 961 5).

Явяването на страните, ако са редовно призовани, не е условие, за да се състои заседанието. То може да се състои даже и ако не се явят и двете страни (чл. 142, ал. 1), неявяването им не е пречка за разглеждане на делото само ако те са редовно призовани.

Съгласно чл. 142, ал. 2 ГПК съдът отлага делото, ако страната и пълно­мощникът й не могат да се явят поради препятствие, което страната, респ. процесуалният й представител, не може да отстрани. Целта е да се осигури възможност на страната да упражни правото си на защита, дори когато е на­лице непреодолимо препятствие за присъствието й.

5. При разглеждането на делото се съставя протокол под диктовката на председателя на съдебния състав (чл. 150, ал. 2). Той трябва да бъде изготвен в тридневен срок след съдебното заседание и да бъде на разположение на участвалите в производството лица. Наистина, в чл. 150, ал. 2 е записано „на разположение на страните“, но като се вземе предвид възможността по чл. 151, ал. 1, се стига до извода, че правилото за предоставяне важи за всеки участник в заседанието.

Протоколът има материална доказателствена сила за извършените в съдебното заседание процесуални действия. Поради това, че е възможно да има различие между извършеното в устна форма процесуално действие и не­говото отразяване в протокола, участниците в производството (страни, сви­детели, вещи лица) могат в едноседмичен срок от предоставянето му да по­искат неговото поправяне или допълване по чл. 151, ал. 1. Срокът е преклузивен. Подадената молба за поправка или допълване се разглежда в открито съдебно заседание (арг. чл. 151, ал. 4). Доказването се извършва единствено на основата на направения по време на заседанието официален звукозапис, а ако такъв няма – въз основа на направени по време на заседанието писмени бележки.

ПОДГОТВИТЕЛНО ЗАСЕДАНИЕ ПО ДЕЛОТО

Основното предназначение на подготвителното заседание (ПЗ) е да се подготви делото за да бъде разгледано и решено в следващото заседание. Освен подготовка на делото ПЗ изпълнява още две функции: 1) да се провери допустимостта на иска; и 2) да се упражнят в него някои процесуални права, които с приключването на ПЗ се погасяват.

1. ПЗ започва с проверка на допустимостта на иска (чл. 140, ал. 1). Тази проверка вече веднъж е била извършена от съда след постъпването на исковата молба (чл. 129, ал. 1 и чл. 130), но в този последващ момент тя от­ново е наложителна, защото сега вече имаме конституиран ответник, който е имал възможност да представи с отговора на исковата молба своите възра­жения срещу иска и да упражни процесуалната си защита срещу него.

В ПЗ съдът взема становище по допустимостта на иска, като по отвод на ответника или служебно проверява дали са налице положителните и дали липсват отрицателните процесуални предпоставки (§ 38). Ако се окаже че правото на иск не съществува или е ненадлежно упражнено, съдът не при­стъпва към последващи действия по подготовка на делото, а постъпва съоб­разно с естеството на порока, от който е засегнато учредяването на процеса (§ 38). Установи ли че процесът е редовно учреден, съдът предприема след­ващите процесуални действия за неговата подготовка за решаване.

1. В зависимост от реакцията на ответника подготвителното заседание може да премине по два различни начина: като закрито заседание и като от­крито заседание с призоваване на страните. За ускоряване на производството по принцип подготвителното заседание е закрито (чл. 140, ал. 1), но по из­ключение, когато това се налага (чл. 140, ал. 2).
2. Когато не се налага подготовката на делото да се извърши в открито съдебно заседание съдът в закритото заседание прави правна квалификация на спора на основата на направените в исковата молба от ищеца и в отговора от ответника твърдения, искания и възражения, след което се произнася по доказателствените искания на страните като допуска относимите, допустими и необходими доказателствани средства. Изготвя проект за доклад по делото, напътва страните към възможностите за доброволно решаване на спора, на­срочва заседанието по същество и изпраща на страните призовки за него, препис от определението си по допустимостта на иска и допускането на до­казателствените средства, както и проекта си за доклад по делото (чл. 140, ал. 3).

Когато на основата на твърденията и признанията в разменените книжа, съдът в закритото заседание стигне до извода, че за подлежащи на доказване факти не са посочени доказателствени средства и в проекта си за доклад по делото е разпределил доказателствената тежест за тези факти (чл. 146, ал. 1, т. 5), той ще укаже на страните възможността допълнително да бъдат по­сочени доказателствени средства (чл. 146, ал. 3). Възможно е съдът да опре­дели срок за отправянето на доказателствени искания от страните. В този случай както ищецът, така и ответникът, в изпълнение на дадените указания с писмени молби да направят доказателствените си искания и съдът в закрито заседание ще се произнесе по тях (чл. 146, ал. 4) и ще насрочи заседание по същество. Правото на допълнително посочване на доказателствени средства ще се преклудира по силата на чл. 146, ал. 3 ГПК.

Ако в проекта за доклад по делото съдът не е определил срок, респ. ко­гато съдът прецени че е необходимо да изслуша страните, той насрочва от­крито подготвително заседание по делото.

2. Поради предвидената в закона единична, а не двойна размяна на книжа, когато постъпи отговор от ответника, препис от него се изпраща на ищеца, но за последния не е предвидена процесуална възможност да отговори на направените в отговора възражения. Не съществува процесуална пречка ищецът да подаде писмен отговор, но той не може да бъде разгледан в ново закрито заседание. Ето защо на практика когато има възражения на ответ­ника, с които последният осъществява процесуалната си защита срещу иска или защитата си по същество ще се наложи подготвителното заседание да се осъществи в открито заседание с призоваване на страните (чл. 140, ал. 2). В това заседание се решават редица въпроси в отнапред определена от закона поредност.

а. Заседанието започва с т.нар. „процес относно процеса“ (чл. 143, ал. 1). В този момент се решават въпросите за допустимостта и редовността на предявените както от ищеца, така и от ответника в отговора му искове. В от­говора си ответникът вече е осъществил процесуалната си защита срещу иска, но по направените от него възражения все още липсва становището на ищеца по делото. Освен това е възможно в отговора си ответникът да е пред­явил насрещен иск. Процесуалната защита срещу този иск може да бъде пред­приета чрез възражения от ищеца по делото.

б.   Когато съдът стигне до положителен извод по допустимостта на про­изводството с определение, се преминава към изясняване на фактическата страна на спора (чл. 143, ал. 1) и отделяне на спорното от безспорното. Първото се постига чрез въпроси, които съдът поставя на всяка страна от­носно фактическите твърдения на другата страна (чл. 145, ал. 1). Целта е да се уточнят фактите, от които произтича спорното право, да се провери дали те се признават или отричат, какви са възраженията срещу иска и евентуал­ните реплики или дуплики (§ 45). В ПЗ всяка страна трябва да допълни и из­черпи своите фактически твърдения, като изнесе всички правнорелевантни и доказателствени факти, които обосновават нейните искания, възражения, реплики или дуплики (чл. 143, ал. 3). След като в отговора на исковата молба ответникът е осъществил защитата си по същество срещу иска, в този мо­мент ищецът по делото ще осъществи защитата си по същество срещу на­правените от ответника материалноправни възражения и искове.

При изясняването на фактическата страна на спора по силата на слу­жебното начало, съдът е длъжен да укаже на страните да допълнят и конкре­тизират своите фактически твърдения и да отстранят противоречията в тях.

Чрез направените от двете страни признания и оспорвания на фактите се постига отделяне на спорното от безспорното и се очертава кръгът от факти, които се нуждаят от доказване, както и този на ненуждаещите се от доказване факти.

в.   Всеки конфликт преминава през различни фази: фаза на ескалиране и фаза на затихване. Разработени са различни модели на развитието на кон­фликта. Ако той, например, не бъде решен във фазата на затихване, отново се стига на друго ниво до фаза на ескалация. Що се отнася до правния спор като конфликт, след отделянето на спорното от безспорното спорът се на­мира във фаза на затихване. И двете страни са наясно с твърденията на про­цесуалните си противници, наясно са и със средствата, с които разполагат за доказване на твърденията си и съществува реална възможност за пости­гането на доброволно и взаимно приемливо приключване на спора. По тази причина в този етап на подготвителното заседание съдът е длъжен да при­кани страните към спогодба (чл. 145, ал. 3). Ако страните заявят че ще при­бягнат до преговори или медиация, съдът отлага делото за следващо заседа­ние.

г. Ако спогодба не се постигне, респективно ако страните са отказали да преговарят за доброволно разрешаване на спора, съдът прави доклад по делото (чл. 145, ал. 3). В него, на основата направените от страните твърдения за свързаните със спора факти, съдът прави правна квалификация на правата, претендирали от ищеца в исковата му молба, както и на насрещните права и възражения на ответника (чл. 146, ал. 1, т. 2), като посочва обстоятелствата, от значение за претендираните права и възражения, т.е. очертава предмета на доказване, обхващащ правнорелевантните за конкретното дело факти.

Прецизно направената от съда правна квалификация предопределя точ­ното описване на предмета на доказване, което е от изключително значение за по-нататъшното развитие и разглеждане на делото и за постановяването на правилно съдебно решение.

Признаването на иска или, в частност, признаването на права, представ­лява отказ от защита и в типичния случай води до постановяване на съдебно решение по чл. 237, ал. 1 ГПК. За разлика от признаването на права, призна­ването на едни или други факти води до отпадане на необходимостта те да бъдат доказвани (арг. чл. 153). Ето защо в доклада по делото (чл. 146, ал. 1, т. 3) съдът трябва да посочи кои, според него, права и обстоятелства по де­лото се признават, за да може след това да посочи ненуждаещите се от дока­зване факти и така да очертае обсега на доказване по конкретното дело. А след като е определил обсега на доказване, по силата на чл. 146, ал. 1, т. 5 следва да вземе предвид правилата за разпределяне на доказателствената те­жест и да посочи кой какво трябва да доказва.

Преди пристъпването към доклад по делото страните вече са въвели в процеса чрез своите твърдения фактите и обстоятелствата по делото. След като е докладвал предходното, съдът указва на страните за кои от твърдените и под­лежащи на доказване факти те не сочат доказателствени средства (чл. 146, ал. 2) и им предоставя възможност да вземат отношение по дадените указания и да предприемат съответните процесуални действия. В този момент страните могат да направят необходимите доказателствени искания и ако не сторят това, правото им да сочат съществуващи и известни факти и доказателствени сред­ства се преклудира (арг. чл. 146, ал. 3, изр. 2). Поначало правото на ищеца да сочи доказателствени средства е преклудирано с подаването на исковата молба, но във връзка с направените в отговора възражения на ответника той може да сочи нови доказателствени средства и да прави доказателствени искания (чл. 143, ал. 2). Ответникът също има такова право, както и да поиска да му се опре­дели допълнителен срок за даване на становище по доказателствените искания на ищеца и за посочване на доказателствени средства (чл. 144, ал. 1). След да­дените от съда указания те допълнително могат да направят фактически твърде­ния и да отправят доказателствени искания и той ще се произнесе с определе­ние по тях, като ще допусне относимите, допустими и необходими доказател­ствени средства и ще насрочи заседание за разглеждане на делото по същество. Ако ответникът е направил искане по чл. 144, ал. 1 ГПК съдът с определение ще му даде допълнителен срок и по направените от него искания ще се про­изнесе с определение в закрито заседание.

• До приключването на ПЗ трябва да бъдат упражнени редица проце­суални права на страните, чието по-късно упражняване би спънало бързото решаване на делото. Затова тези права се погасяват, ако не бъдат упражнени до завършването на ПЗ.

С приключването на ПЗ се преклудират правата на ищеца за предявя­ване на инцидентен установителен иск по чл. 212; да измени основанието на иска по чл. 214, ал. 1; да привлече подпомагаща страна и да предяви обратен иск срещу нея (чл. 219, § 80; § 89)

1. Макар и да е предвидено за подготовка на делото, откритото ПЗ може да бъде използвано и за решаване на делото. Няма забрана за съда да постъпи така – нещо повече – да се приключи делото в ПЗ е твърде желателно, стига да е възможно. А то е възможно, когато ответникът признае иска (§ 90) или пък в ПЗ се събере целият необходим за делото доказателствен материал (на­пример представят се отнасящите се до спора документи, тяхната истинност не се оспорва и никакви други доказателствени искания не се правят).

Ако в ПЗ не се стигне да изясняване на делото от фактическа страна, то се отлага за разглеждане и решаване в следващо заседание.

ЗАСЕДАНИЕ ЗА РЕШАВАНЕ НА ДЕЛОТО

Предназначението на това заседание е: 1) да се съберат допуснатите до­казателства; и 2) да се проведат устните състезания.

1. I. Както видяхме, събирането на доказателствата става с участието на двете страни и се състои в извличане на съдържащите се в тях сведения и възприемането им от съда (§ 62). Затова на заседанието за решаване на де­лото се призовават както страните, съобразно чл. 56, така и свидетелите и вещите лица. Когато подготвителното заседание е било закрито, призовава­нето на страните е необходимо, но ако те са били редовно призовани за от­критото подготвително заседание и датата на заседанието по същество е била обявена в него, те не се призовават (чл. 56, ал. 2).
   1. Ако не се яви свидетелят, страната може да се откаже от него и тогава той се заличава от списъка на лицата за призоваване. Също така е възможно по преценка на съда в това заседание да бъдат разпитани явилите се свиде­тели и делото да се отложи, за да бъде изслушан в следващо заседание не- явилият се свидетел, ако страната не се е отказала от него. Ако непризовава- нето на свидетеля обаче се дължи на това че той не е бил намерен на адреса, посочен от страната, тя се поканва да посочи точния му адрес в даден от съда срок (чл. 169, ал. 1), след изтичането на който свидетелят се изключва от до­казателствата по делото, ако адресът му междувременно, не бъде посочен (1486-60-1, Сб. 102).

Когато вещото лице не се яви, независимо от това дали е редовно при­зовано или не, делото се отлага, защото без неговото изслушване, потвържда­ването на заключението и евентуално задаването на допълнителни въпроси, то не може да бъде прието от съда и не може да залегне в мотивите на съдеб­ното решение.

2. Събирането на доказателствата започва с разпит на свидетелите. Ко­гато страната е посочила за едно и също обстоятелство повече свидетели, а съдът е допуснал само някои от тях и те при разпита не установят обстоя­телството, за което са били посочени, съдът е длъжен да допусне останалите свидетели и да отложи делото, за да ги призове и разпита (чл. 159, ал. 2; 259- 2000-V, Б 2000 III 43). Неразпитването на свидетели, за които не е внесен депозит в дадения от съда срок и недоведени от страната, не е нарушение на съдопроизводствените правила (833-85-1, Б 1986 I 25). Вещите лица дават своето заключение след разпита на свидетелите, за да могат да се вземат предвид и техните показания. Огледът на веществени доказателства, които могат да бъдат представени на съда в съдебната зала, се извършва в заседа­нието. Огледът на другите веществени доказателства предшества заседанието за решаване на делото, за да може резултатът от огледа да бъде обсъден при устните състезания. Към тях се пристъпва след като бъдат събрани всички допуснати доказателства, включително и доказателствата за проверка на до­стоверността на други доказателства (например доказателствата по проверка на истинността на документ – чл. 193).

След събирането на всички доказателствени средства и липсата на до­пълнителни основателни доказателствени искания съдът с определение при­ключва съдебното дирене. Моментът на постановяването на определението из­пълнява роля на преклузивен срок по отношение на отправяне на доказател­ствени искания от страните за доказване на новоузнати и нововъзникнали об­стоятелства (чл. 147). След този момент никоя от двете страни не може да из­тъква нови факти, да представя нови доказателства или да изнася нови факти­чески и правни доводи. На такива факти, доказателства или доводи решението не може да бъде основано (692-85-1, Б 85 VII25; 80-86-1, Б 86 VII 17; 608- 92-1, Б 93 I 13). Тези факти и доказателства страната може да представи във въззивното производство. Този момент преклудира и възможностите за възра­жение на ответника за неспазване на местната подсъдност по местонахожде­нието на недвижимия имот по чл. 119, ал. 2; за изменение от ищеца на размера на иска или преминаването от установителен към осъдителен иск и обратно (чл. 214, ал. 2, изр. 3); за встъпване на подпомагаща страна по чл. 218; за главно встъпване на трето лице и предявяване на искове от него (чл. 225).

След това определение съдът приканва страните да се спогодят (чл. 149, ал. 1). Моментът е удобен, защото всяка страна може да прецени на фона на събраните доказателства основателността на своето становище. Ако страните не приемат възможността за спогодба и такава не се постигне, съдът с опре­деление дава ход на устните състезания.

1. II. Устните състезания се състоят в последователно устно излагане на фактически и правни доводи от страните по делото. Фактическите доводи включват преценката, която страната дава на събраните доказателствени средства (анализ на тяхната достоверност и на тяхната доказателствена сила), и изводите, които тя въз основа на тази преценка прави за фактите по делото: кои факти смята за доказани и кои за недоказани. Правните доводи подвеждат фактическите констатации, до които страната стига, под правната норма, и завършват с извод на страната относно спорното право: смята ли че то съще­ствува, или смята че то не съществува.

Пръв излага становището си ищецът. След него думата има ответникът. Всяка страна има право да изрази чрез реплика и дуплика отново мнение по фактическите и правните доводи на противната страна, за да разкрие тяхната необоснованост.

С чл. 149, ал. 3 бе узаконена и правно нормирана практиката на пред­ставянето на писмени защити. Сега при фактическа и правна сложност на де­лото страните по време на устните състезания могат да поискат определяне на подходящ срок за представяне на писмени защити. Когато съдът определи такъв, страните представят своите писмени защити с преписи за насрещната страна. Макар в закона да няма изрична разпоредба разумно е да се приеме, че както по време на устните прения, така и при размяната на писмените за­щити всяка страна има право на писмена реплика и дуплика. Това право про­изтича от състезателното начало и чл. 8, ал. 3, която задължава съда да оси­гури възможност на страните да се запознаят с доводите на процесуалните си противници и да изразят становище по тях.

Когато съдът счете, че двете страни са изчерпали своите фактически и правни доводи, той обявява устните състезания за приключени (чл. 149, ал. 2; 259-2000-V, Б 2000 III43; 186-2000-V, Сб. 127) и посочва деня, в който решението ще бъде обявено.

Устните състезания са ярък израз на правото на защита, което всяка страна има. От гледище на страната те са средство да бъде убеден съдът в правотата на нейното становище. Обективно те са източник на полезни за съда съображения при решаване на делото. Благодарение на тях съдът раз­полага за всяка теза и с нейната антитеза, а това без съмнение улеснява пра­вилното решаване на делото.

Спиране и прекратяване на делото

Спиране на производството.

Спирането представлява временно преустановяване движението на исковия процес, което настъпва само при предвидените в закона предпоставки (основания) за спиране на производството. Спирането означава, че всички процесуални действия, които са извършени до този момент, запазват процесуалното си значение и своите последици, които са настъпили при извършването им. При спирането винаги е възможно последващо възобновяване на производството. Това възобновяване следва да настъпи когато отпадне основанието за спиране на делото. Извършените междувременно действия в ситуация на спряно дело, са невалидни, незаконосъобразни, следователно ефектът на спирането е временна забрана за извършване на процесуални действия. Това, което налага тази временна забрана е регламентирано чрез т.нар. основания за спиране (причините, които обуславят невъзможност делото да се движи). Във всички случаи става дума за някакви пречки пред процеса, които трябва да бъдат отстранени. Законът предполага че наличието на такива пречки би попречило на страните да организират защитата си и процесът да се развие законосъобразно.

Можем да групираме условията, основанията за спиране на исковия процес в три групи:

1. По силата на закона;
2. По разпореждане на съда;
3. По волята на страните.

 

• Спиране на производството по силата на закона. Трябва да е ясно, обаче, че за да може да има процесуален ефект спирането, трябва да има формален акт на съда, акт, който удостоверява или постановява спирането. При първата група основания за спиране, съдът констатира наличието на спряно дело. Ако приемем че самото основание за спиране води ex lege до спряно производство, значи съдът само констатира наличието на това основание.

• Чл. 229, ал.1, т.2 ГПК –хипотеза, в която става дума за смърт на страна, към което би следвало да бъде прибавено и прекратяването на ЮЛ (тези хипотези вече са разглеждани при института на процесуалното приемство). Именно за да се осъществи процесуалното приемство, законът обезпечава това чрез ефекта на спиране на делото. Това спиране обезпечава възможността новата страна да осигури защитата си и съдът с определението за спиране констатира настъпването на това законово основание, а оттам насетне тече един срок, в който следва да се организира ефективно защитата на новата страна. За нас е важно, че такова спиране настъпва с ЮФ на смъртта или прекратяването на първоначалната страна.
• Чл. 229, ал.1, т.3 ГПК: са случаите, в които е необходимо да се учреди настойничество или попечителство на някоя от страните. Такава нужда настъпва когато лицето страда от такова разстройство на съзнанието или волята, че се налага да бъде спрян процеса, за да се постави то под запрещение. За да се обезпечи чрез надлежно представителство волята на страната, чрез настойничество или попечителство, законът постановява спиране на делото. В този период от време ,в който трябва да се учреди настойничество или попечителство, е необходимо да не се извършват процесуални действия по делото, за да може качествено да се защитят правата на тази страна.
• Чл. 371 ТЗ, и чл. 20 от Закона за банковата несъстоятелност: хипотези на откриване на производство по несъстоятелност, които предизвикват промени в субектно отношение във връзка с процедурите по несъстоятелност относно защитата и на длъжника и на кредиторите на масата на несъстоятелността.

 

• Основания за спиране на производството, които настъпват след разпореждане на съда. Съдът преценява дали са налице предвидените в закона обстоятелства, които да подведе като основание за спиране на делото. Тук оценката на съда е оценка на такива стоящи извън процедурата обстоятелства, при които, ще се стигне до определение, с което се спира делото. В тези случаи определението на съда има констативен характер, защото не констатира спряно дело, а постановява спирането. Преценката на съда не е дискреционна, следва да се субсумират съответните обстоятелства под законовата норма, за да направи извод, че е налице законова хипотеза за спиране на делото.
• Чл. 229, ал.1, т.4 ГПК: когато в същия или друг съд се разгледа дело, значението по което е от значение за настоящото дело. Това са хипотезите, при които има наличие на преюдициален въпрос, който е висящ пред друг съд. Съдът преценява дали да спре делото, дали има преюдициалност, дали са налице предвидените в закона основания, които да доведат до спиране на настоящото дело. Нивото преюдициалност е на ниво висящо производство, ако има само някакъв обуславящ материалноправен спор, това не е основание за спиране, защото в самото висящо дело може да се предяви инцидентен установителен иск. Ако има друг висящ процес, обаче, съдът може да прецени че има основание за спиране. Не е меродавно кога е образувано преюдициалното дело, то може да предхожда това дело, което ще се спре, но може и да го следва.
• Чл. 229, ал.1, т.4 ГПК: когато по време на разглеждането на делото се разкрият престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на висящото гражданско дело. Не просто висящо дело, не просто фаза от неговото развитие, а самото упоменаване или дори извършването на предпроцесуални действия, свързани с такива престъпни обстоятелства, ако станат достояние на съда, той може да спре висящото дело. На един по-ранен етап съществува ситуация на преюдициалност, която да води до спиране. Това произлиза от факта, че гражданският съд не може да осъществява инцидентен контрол за факта на извършени престъпни деяния, защото установяването на престъпление може да стане само чрез наказателен процес (без значение тук дали наказателното дело ще завърши с присъда или друг акт на съда). Нека напомним, че само когато НПК изключва възможността за водене на наказателен процес, може да се води специалния установителен иск пред гражданския съд за установяването факта на престъплението. Самият факт на разкрити престъпни обстоятелства е достатъчно обстоятелство за спиране на гражданското дело.
• Чл. 229, ал. 1, т.6 ГПК:. когато КС е допуснал разглеждането по същество на искане, при което се оспорва конституционосъобразността на приложим по гражданското дело закон. Съдът тук преценява дали ще прилага законът, който е атакуван пред КС. Когато КС е допуснал за разглеждане въпросът за конституционосъобразността на закона, това е основание гражданското дело да бъде спряно до произнасянето на КС. Само КС преценява конституционосъобразността на определен закон; гражданският съд не може да изземва функциите на КС, затова спира делото и изчаква решението на КС.

Подобна е хипотезата и в случаите, когато български съд отправи до Съда на ЕС преюдициално запитване, тогава гражданското дело се спира и се изчаква произнасянето на Съда в Люксембург.

• Чл. 229, ал. 1, т.7 ГПК: изрично предвидени в закон случаи. Такава е нормата на чл. 277 ГПК, според която спиране на производството може да се постанови от съда, когато в неговите рамки е обжалвано с частна жалба едно определение. За да се изчака обжалването по частната жалба, се спира производството по висящото дело.

Чл 238, ал. 3 ГПК: в посочената хипотеза на пасивно поведение и на ищеца и на ответника, съдът спира делото Това е хипотезата на неприсъствено решение, като се установи пасивност и на двете страни по делото. (много странно, в ГПК това е хипотеза на прекратяване, не на спиране на делото…?!)

 

• Основания за спиране на производството по волята на страните. Това е група от хипотези, при които волята на страната (поведението на страната) е определящо за настъпване на ефекта на спирането. Такова спиране може да настъпи само веднъж в рамките на една инстанция. Целта на това правило е да се избегне възможността за шиканиране на процеса. Периодът на спиране може да бъде по-малко или повече дълъг във времето, зависи от характера на основанието за спирането. Тук основната хипотеза е:
• чл. 229, ал.1, т.1 ГПК: общо съгласие в рамките на висящото производство. Това не означава сключване на процесуален договор между страните, за да имаме съгласие за спиране на процеса. Страните насочват еднакви по съдържание волеизявления към съда. Общата воля на страните трябва да доведе след себе си до конститутивно по своя характер определение на съда, което да постанови спирането на процеса.
• чл. 321, ал. 3 ГПК: спиране на производството по брачно дело, ако има воля на страните да започнат медиация за уреждане на спора.

 

В отделни хипотези съдът дава срок, с изтичането на който спряното дело се възобновява. В хипотезата на смърт на страна – 6 м. срок, в който съдът или ищецът (ако починалият е ответника) следва да издирят наследниците, за да се привлекат в процеса; Шестмесечен е преклузивният срок за възобновяване на делото и в хипотезата на спиране по волята на страните (чл. 229, ал. 1, т.1 ГПК).

Самото определение за спиране има характера на временно преустановяване движението на делото. То попада в по-общата категория на преграждащи движението на делото определения. Определението е преграждащо, от една страна, но от друга страна не слага край на процеса, защото при отпадане на пречката, делото винаги може да бъде възобновено. Оттам и двоякия режим на тези определения: 1. могат да бъдат изменяни или отменяни от съда, който ги е постановил, било поради грешка или поради промяна на обстоятелствата; 2. тези определения, защото са преграждащи, подлежат на самостоятелно обжалване с частна жалба.

При наличието на спряно дело, винаги може да се предизвика възобновяване на делото: чл. 230 ГПК регламентира тези въпроси: кой, кога и с какви последици може да се възобнови делото.

Както страните, така и съдът следят във времето кога ще отпадне основанието за спиране; Председателите на съдилищата искат докладчиците на делото да докладват и по спрените дела, за да се избегне незаконосъобразно спиране, което да трае прекомерно дълго.

Самото възобновяване, в зависимост от инициирането на спирането, може да бъде резултат само от волята на страните. Ясно е, че когато спирането е по волята на страните, отново тяхната воля ще е меродавна за възобновяването на производството. Същото е и при смърт на страна, тогава встъпването на нова страна ще бъде основание тази страна със своята воля да поиска възобновяването на делото. Тези два примера са израз на диспозитивното начало на процеса. Ако такава воля в 6 месечния срок бъде демонстрирана, съдът дължи преценка дали да възобнови делото. Ако няма такова активно поведение, такива действия от страна на съответната страна, с изтичането на 6 м. срок делото не се възобнови, съдът е длъжен да го прекрати. Следователно, в някои от хипотезите на спряно дело, не следва неизбежно възобновяване, а прекратяване на производството.

Винаги възобновяването настъпва с нарочен акт на съда, който отново е от вида на определенията. Това, което обезпечава движението на процеса, е определение. Определението за възобновяване на производството е типично по хода на делото и не подлежи на самостоятелно обжалване с частна жалба, дори когато е порочно (съдът погрешно е приел че е приключило делото по обуславящо производство с преюдициален характер, независимо че процесът не е приключил с влязло в сила решение). Ако едно такова порочно определение за възобновяване доведе до незаконосъобразно развитие на делото и се стигне до грешно решение, това решение подлежи на обжалване, но не и самото определение за възобновяване.

От друга страна, определение с което се отказва възобновяване на делото, може да бъде атакувано от заинтересованата страна с частна жалба, за да може да се защити срещу това незаконосъобразно поведение на съда.

Ако едно дело бъде възобновено, висящността на процеса се възобновява от фазата, на която делото е било спряно. Извършеното до спирането се зачита, а разглеждането на делото продължава. Погасените процесуални възможности са си погасени, те не се възобновяват, възобновява се само възможността делото да приключи с решение, но не се възстановява това процесуално право, което вече е било упражнено (то е породило последиците си).

 

Прекратяване на производството.

Прекратяването представлява трайно и окончателно препятствие пред по-нататъшното разглеждане на делото, на извършване на по-нататъшни действия в производството, което означава и невъзможност да се стигне до решение по делото. Чрез прекратяване на делото производството приключва нетипично. (за разлика от решението, което също слага край на процеса, но това е очаквания и желан край на процеса). С прекратяването се заличават извършените до този момент процесуални действия и техния ефект. Прекратяването винаги се постановява с определение на съда.

Прекратяване на производство означава преустановяване на вече започнало движение по делото, затова разпореждането за връщане на исковата молба се приравнява по последици с определението за прекратяване на делото, но то означава невъзможност делото да започне, а не да се прекрати. За прекратяване говорим когато вече има образувано дело, което се движи до определен момент и след този момент настъпва невъзможност за по-нататъшното движение на делото. Няма разпореждане за прекратяване, само определение за прекратяване.

В правния мир остава само определението за прекратяване и само неговите последици, които настъпват; всичко извършено до този момент от делото се заличава с обратна сила.

Основания за прекратяване на делото:

• Констатиране на начална или последваща липса (отпадане на процесуални предпоставки, свързани с предявяване на иск. До прекратяване се стига и когато има започнало производство, но съдът констатира че по този спор има вече влязло в сила съдебно решение или констатира липсата на легитимация от страна на ищеца (начална липса на право на иск, която се констатира след като делото е образувано). Последващо отпадане на правото на иск – починал ищец, например.
• По волята на страните. Ищецът може да се откаже от иска, да го оттегли, възможно е да се сключи съдебна спогодба между страните, което ще доведе до погасяване правото на иск, което води и до прекратяване на производството. Подобна е и хипотезата при невъзобновяване на спряно дело, когато се дължи на поведението на страна. И в този случай има последващо отпадане на правото на иск, на волята на страната да търси защита в този процес, което води до прекратяване на делото.

В тази последна група: когато ищецът не издири наследниците на ответника или когато спряното по съгласие на страните или с оглед на медиация, дело, не бъде подновено в 6м. срок. Това поведение на страната е индиция за дезинтересиране от висящото дело, което обосновава и волята за прекратяване на делото. Тук трябва да се отбележи и волята на ответника за прекратяване на делото – 238, ал. 2 ГПК, който визира възможността за произнасяне с неприсъствено решение, отново логиката е дезинтересиране на ответника от висящия процес.

Определението за прекратяване е типично преграждащо определение на съда, защото слага окончателно край на производството. Прекратеното производство не може да бъде спряно, затова и определението за прекратяване не може да бъде изменяно или отменяно от съда, който го е постановил. По това определението за прекратяване прилича на решението (което също не може да бъде изменяно от съда, който го е постановил), затова и определението за прекратяване има такъв стабилитет. Ако все пак това определение за прекратяване е порочно, то може да бъде атакувано с частна жалба, в резултат на която ще се прецени дали ще се потвърди прекратяването или ще бъде отменено прекратяването, което ще възобнови делото (само по-горна инстанция може да отмени определението за прекратяване).

Ефектът относно това определение за прекратяване, което е станало стабилно, защото е било необжалвано или е било потвърдено при обжалването, та какъв е ефектът върху правния спор, предмет на такова дело. Формирала ли се е СПН по отношение на това дело? Ако не се е формирала СПН исковият път е открит и нов иск може да бъде иницииран от коя да е от двете страни. Ако СПН се е формирала, втори иск е недопустим (например при съдебна спогодба; споразумението в брачен процес – 321, ал. 6). Но всяко доброволно уреждане на съдебен спор, което не е съдебна спогодба, не се създава СПН и може да бъде предмет на нов иск, но доколкото в хипотезата на доброволната спогодба в брачния процес- просто се погасява материалноправното право, разрешава се спора и затова не може нов процес, а не заради СПН на спогодбата.

По принцип, правото на иск не се погасява при прекратяване на делото и всяка от страните може да иска ново разглеждане на делото в нов процес.

 

Въпрос 61.

Другарство- понятие и видове другарство

Усложнения в развитието на исковото производство, от типичното развитие

            Те могат да засегнат предмета, основание, петитум и страни – всеки от елементите на иска. Могат да засегнат начина по който протича процесът, а могат да се изразяват във въздействие върху възможността да се стигне до съдебно решение. Всички тези хипотези са уредени подробно в ГПК. Те се представят като институти на исковия процес.

Такива усложнения, които се отнасят до субектите, до специфични възможности за участие, от гл. т. на субектите.

Институтът на другарството.

            Терминът е законов и е  правно технически. Възможно е вместо другарство да използваме и други термини, с които да обозначим същия институт. Можем да кажем процесуално съучастие или субективно съединяване на искове. Терминът се използва в закона и е утвърден.

Това е глава 16 – основните текстове ще се визират тук. Но норми и при други институти го регламентират. Раздел 1 – чл. 215-217 – основното на този институт.

Какво представлява Д? То е съединяване за разглеждането им в едно общо производство на искове, предявени от няколко ищци или срещу няколко ответници, когато техните искове имат за предмет общи права или задължения, както и такива искове, които почиват на общо основание. В резултат на другарството се стига до едновременно разглеждане на няколко иска. Имаме множество ищци или ответници. По правило всеки иск на всяко от лицата съищци/съответници може да се разглежда и отделно и отделно носи всички белези на процесуалната връзка, но законът позволява съединяването им за общо разглеждане. Какви са процесуалните основание? Законът го допуска, защото се преследват по-съществени цели, отколкото затруднението в разглеждането. Такава цел е безпротиворечивото произнасяне на съда в общите елементи от съединените искове. Второ – предполага се, че в по-голямата част от случаите се реализира процесуална икономия от съединяването.

Кои са условията за допустимост? Можем да ги разделим на материалноправни предпоставки и процесуални такива. Процесуалните са свързани с някои от процесуалните предпоставки за допустимост на делото – тези, които имат абсолютен характер и трябва да са налице. Става дума за еднаква подведомственост на делата, за еднаква родова подсъдност и за един и същи съдопроизводствен ред. Последното означава делата на всеки от съищците/съответниците да подлежи на разглеждане или по правилата на общия исков процес или по правилата н едно и също особено исково производство. Налице ли са тези условия, другарството ще е възможно. Предполага се, че тяхното спазване ще доведе до процесуалната икономия, а не до пренебрегване на абсолятни процесуални предпоставки – да не се шиканира.

По-важното е кои са условията – материалноправни основания. Тях сочи чл. 215 ГПК в т. 1 и 2. Т. 1 – когато предметът на делото на всеки от съищиците/съответниците с насрещната страна е еднакъв, защото става дума за едни и същи общи права и задължения. Такава общност е налице например при солидарността – активна/пасивна – един кредитор. Води иск срещу няколко солидарни Дл. Общо е задължението, независимо от разликата на основанията на солидарността и исковете.

Общи права и задължения визира и когато общността е в обекта на ПО – няколко съсобственици върху една вещ, независимо от основанието, водят иск срещу трето лице, което например има претенции към вещта. Общ е обектът.

Т. 2 визира допустимост на Д, когато общността в предмета на делата над другарите спрямо насрещната страна е в основанието – не в правата и задълженията, не в петитума. Правата и задълженията може да са различни. Но има общо в основанието, от което се претендират правата и задълженията спрямо повече от едно лице. Тук е важно да кажем, че общото в основанието може да засяга всичките негови елементи,а може да се отнася само до един елемент, ЮФ от основанието на иска, не е необходимо да има пълно покриване от основанието на иска. При вреди, причинени от едно непозволено увреждане има елементи, изразяващи се в деянието, които може да са общи, но всички останали елементи може да варират. При някои може да има съпричиняване, различна е вредата. Общността в основание  може да се отнася само до един единствен елемент, без да засяга останалите. Има ли някакъв общ елемент в предмета на две или повече лица, които могат да се отнасят до петитума или основанието на техните искове, делата могат да бъдат съединени за общо разглеждане. Главното процесуално основание ще бъде по този общ елемент да има безпротиворечиви произнасяния на съда. Тази общност може да варира от един елемент от предмета на делото, а може да води до пълно покриване в елементите на делата. Това има значение за вида на другарството, дори и в един елемент да има общност, съвместното разглеждане ще бъде допустимо.

Какви са видовете другарство? Можем да използваме редица критерии. Не е без значение на коя страна в процесуалната връзка ще се допусне Д. Ако е на страната на ищеца, то се нарича активно. Ако имаме няколко ответници – то е пасивно. Възможно е обаче Д да съществува както на страната на ищеца, така и на страната на ответниците. Т.е. да имаме няколко съищци и няколко съответници – исковете за съдебна делба например. При четирима съделители двама може да предявяват иска и да го насочат срещу останалите съделители. Тук обаче при иска за делба има и такава особеност, че качеството на ищец и ответник се притежава от всички участници в имуществената общност. В делото за съдебна делба всички съделители са едновременно съищци и съответници. При посочването на този вид другарство – поначало, по-често Д възниква на едната от страните, но е допустимо едновременно да има и на двете страни.

В зависимост дали е активно или пасивно Д – различни процесуални възможности има. Не е без значение дали едно лице е ищец или ответник.

Разграничаваме в зависимост от инициативата за възникване на Д – то може да е резултат както от волята на страните, но може да е резултат и от волята на съда – 213 му дава възможност служебно да съединява искове, висящи пред него, така че той може сам да предизвика конституирането на исковете на няколко съищци или съответници, но когато пред него на една и съща процесуална фаза се намират такива дела.

Друго деление – според момента на възникване на Д – то може да бъде два вида – начално и последващо. Начално възникване – имаме, когато  ищецът с една искова молба насочва иска си срещу няколко ответници или в исковата молба се съдържат претенциите на няколко ищци. Д може да бъде начално. Но то може да бъде и последващо. Тогава – което е по инициатива на страните, трябва освен това да са налице и условията на института на изменение на иска. Когато ищецът след като процесът вече е започнал изявява воля да се включи наред с първоначалния ответник, да се включи още един . Но има и други предпоставки 0- при изменение на иска ще говорим. Чл. 457 ГПК. Има възможност за последващо включване като другари на такива лица, които законът за процесуална икономия не сочи, че трябва да бъдат първоначални страни в процеса, но те по своя воля могат да се включат, защото и без да се включат ще бъдат обвързани от последиците.

Според съотношението между съединените искове на другарите спрямо насрещната страна, съединяването може да бъде кумулативно (ищецът иска да се осъдят и двамата ответници), но може да е евентуално или алтернативно (ако не бъде осъден А, да бъде осъден Б).Това е възможно при акцесорност. Това не пречи искът да бъде съединен за общо разглеждане и срещу двамата ответници, макар и претенцията да е в съотношение на изключване.

Най-важното деление, според критерия степен на общност в предмета на делата на другарите – Д бива два вида – необходимо и обикновено.

Терминът необходимо другарство също е законов – уредбата е в 216/2 ГПК – той сочи кога е налице такова и какви са условията, на които трябва да отговаря съединяването.

Това деление е с най-важна практическа стойност. Необходимо е Д, при което имаме идентичност в предмета на делата на другарите. Предметът на делата на другарите е тъждествен. Има пълно покриване на всички елементи от премета на делото. Процесът се явява различен само, защото носител на спорното право е повече от едно лице, но всичко друго се покрива – имаме пълна идентичност. Такава идентичност може да е дължи на две причини. Първо – може да произтича от самото естество на спорното ПО. Когато материалното право допуска носители на право или задължение в една и съща правна връзка да са повече от едно лице. Например – такава общност – исковете, които съпрузи водят срещу трето лице – когато става дума за права/задължения за вещи – съпружеска общност. Или: няколко легитимирани според закона лица искат да водят конститутивен иск за поставяне на друго лице под запрещение. Такава идентичност имаме и когато прокурорът предявява иск за унищожаване на брачно ПО, защото правното положение на всеки от съпрузите е идентично. Спорният предмет поставя повече от едно лице в едно и също правно положение спрямо насрещната страна, а делата са различни само поради субекта. Предметът е еднакъв.

Идентичност има и – по разпореждане на закона. Следователно естеството на материалното ПО, предмет на делата на другарите не е причината за необходимостта на другарството. Законова норма определя, че в такава ситуация ще възникне необходимо Д. Законова норма поставя лицата в едно и също правно положение спрямо предмета на делото. Предметът на делата им ще е идентичен. Другарите не са едновременно носители на право/задължение, а законът ги е поставил в такава конфигурация. Така е при предявяване на иск от или срещу лице, което е процесуален субституент. Става дума за участието в процеса на главни страни, които не са типични – процесуалните субституенти. Типичната хипотеза е искът, който кредиторътпредявява по 134 ЗЗД – косвения иск, срещу Дл. на своя Дл. Косвен правен интерес, поради който законът позволява да се води иск, но предмет на делото не е интересът на Кр., а правото което има неговия Дл. спрямо своя Дл. Кр. е трето лице, но законът го овластява да води такъв иск. Наред с кредитора в този процес законът изисква да се конституира като главна страна и носителят на правото – и Кр. и неговият Дл. ще бъдат съищци по това дело, което се води срещу длъжника на длъжника. Предмет на делото е правото на първия Дл. към неговия Дл. По разпореждане на закона Кр. се намира в идентично правно положение, както собствения му Дл., защото търси защита на неговото право. Разпореждането на закона поставя между Кр. и неговия Дл. фигурата на необходимото другарство.

Това са двете групи основания, водещи до необходимо Д – общността в материалното ПО и 2) норма на закона.

Процесуален ефект от необходимото Д. Той логически се извежда. След като предметът на делата е тъждествен, покрива се. Ясно е , че и решението трябва да бъде еднакво. Решението на всеки от другарите спрямо насрещната страна трябва да са еднакви. Не може съдът да установи нещо различно за единия, от това, което установява за другия. Не може унищожаването на брачното По да настъпи само спрямо единия от съпрузите.

Същото е и в примера по 134 ЗЗД- спорното право трябва да се установи еднакво и за него и за Кр. Еднакви са и последиците – СПН има еднакъв обхват.

При необходимото Д винаги се стига до еднакво Р, т.е. еднаквото Р е задължително. Не може да има друг вариант.

По правило и при необходимото Д всеки от другарите спрямо насрещната страна се намира в самостоятелно процесуално ПО – по правило. Има и изключение.

От тази идентичност на предметите на делата, на спорното право/задължение следват и характеристиките на правното положение на всеки от необходимите другари – процесуалните му възможности, които може да упражнява като страна. Всеки от другарите може да упражнява самостоятелно, независимо от останалите този кръг процесуални права и задължения, които са свързани с попълван е на делото с фактически и доказателствен материал, когато целта е да се постигне до определено по съдържание Р. Правата и задълженият им може да се упражняват самостоятелно от всеки от тях и те не могат да попречат другия другар сам по свое усмотрение да упражнява този кръг права и задължения. Но тези процесуални действия, касаещи попълване на делото с фактически и доказателствен материал – преценяват се от съда по вътрешно убеждение. Може да се очаква,ч е той ще кредитира позициите на един от другарите, а по друг – не./ Законът казва, че правното положение на единия не пречи на правното положение на другия. Изводите ще бъдат еднакви за тях – съдът преценява по вътрешно убеждение. Констатациите в мотивите ще бъдат еднакви, тъй като всички факти са общи в предметите, независимо от отношението на всеки от другарите по  този въпрос. Но процесуалните действия, които съдът не преценява по вътрешно убеждение, законът поставя изисквания – за да настъпят последиците от такива действия, те трябва да бъдат предприети съвместно от и срещу всички – оттегляне и отказ от иск, сключване на спогодба, признание на иска. Няма ли общност в тези позиции между всички другари, последица не може да има. Така е и при условията да се постанови неприсъствено Р, то се отклонява от типичното Р. Не може само спрямо един от необходимите Д, да бъде постановено неприсъствено Р. Не може само единият необходим Д да иска да се постанови неприсъствено Р спрямо насрещната страна, ако останалите необходими Д не са поискали така.

Винаги когато има процесуални действия с разпоредителен характер или водят до постановяване на съдебно Р, което не е типично, това поведение трябва да е съвместно от/срещу необходимите другари. Вж. чл. 216, ал. 2, изр. 2 – оттам правим тези изводи.

Идентичността в правното положение на НД се отнася и в следващи фази на процеса. Във фазата на обжалването – въззивно или касационно. Щом другарството е необходимо всяка следваща фаза от развитието на процеса може да бъде провокирана от всеки от другарите поотделно с правен ефект и за останалите. Ако въззивна жалба е подадена от всички или срещу всички необходими другари = проблем не се поставя – ефектът ще е за всички, защото по своя воля ще са конституирани. Но ако правото на жалба бъде упражнено само от един или жалбата бъде насочена само прямо един от другарите. Изричната разпоредба на закона  е, че тогава въззивният/касационният съд конституира служебно като главни страни и тези необходими другари, които не са подали жалба или срещу които жалбата не е била насочена, независимо дали те ще заявят някакво желание да участват. Съдът служебно трябва да им изпраща преписи, да ги призовава, да им гарантира ефективното участие, дори и да са дезинетересирани от развитието на процес а – това е резултат от идентичността в предмета. Р-та на всяка следваща инстанция – еднакви трябва да са за всички. Гаранция е служебното конституиране.

Ако обаче по една или друга причина в един процес не са били конституирани още пред първата инстанция всички лица, които биха имали качеството на необходими другари, решението, което съдът ще постанови без тяхно участие като главни страни., ще ги обвърже. Именно това е една от хипотезите, при които съдебното Р разпростира действието си и спрямо трети лица, които не са били конституирани. Това са такива трети лица, които ако бяха конституирани, щяха да бъдат необходими другари. Но защо не са конституирани, щом е видно при предявяването на иска? По силата на диспозитивното начало никой освен ищеца не може да посочи кои ще бъдат ответниците. Съдът по силата на диспозитивното начало не може да конституира по правило. Дори и в хипотезите, в които говорим за задължително другарство практиката приема, че съдът е длъжен само да укаже на страната, че не е посочила всички другари. Ако тя не го е сторила, делото следва да се прекрати.

Ако поради една или друга причина не всички необходими другари са конституирани – те ще са обвързани като трети лица. Това следва от една процесуална възможност, която преминава през почти всички варианти в нашия закон – това е чл. 304 ГПК – там се препраща именно към института на необходимото Д. Става дума за правната възможност на такова трето лице, което не е било конституирано като необходим другар да иска отмяна на влязлото в сила решение. На такова лице не се открива възможността да води самостоятелен нов иск, а да търси отмяна на СПН и то в определени срокове. Ако това лице не използва способа за отмяната стабилитетът на съдебното Р ще обвърже и него. Т.е. законът избира по0гъвкав подход. Третото лице, което би трябвало да бъде необходим Д, може да е доволно от Р – тогава ще възприеме последиците му. Но ако не е – законът му дава правото на отмяна. Не и да води нов иск, т.к. е субект на СПН.

При необходимото Д наблюдаваме и последната класификация на необходимото Д на задължително и факултативно. В тази насока законът не ни помага с изрични норми. Теорията и практиката е утвърдила през годините това деление не необходимото Д.

Какво отличава едното от другото? При задължителното Д идеята на законодателя е, че материалноправната идентичност на делата е толкова съществена, толкова свързва лицата – другарите, че прераства и в единно право на иск. Т.е. между всеки от тези другари спрямо насрещната страна не съществуват две самостоятелни процесуални ПО със съда, а едно, защото имат общо право на искова защита. Това е съвместна процесуална легитимация – нито един не може да упражни правото  на иск самостоятелно, защото такъв процес би бил недопустим. Точно при такива хипотези практиката приема, че съдът може да укаже на страната какво процесуално действие следва да предприеме, но ако тя не го направи, съдът не може да конституира другия задължителен другар. Имало е и друга съдебна практика, че съдът може служебно да конституира, но преобладава първото. При задължителното Д, ако не са конституирани всички, процесът следва да бъде прекратен като недопустим – толкова е силна правната връзка, че тя прераства в процесуална идентичност на делата. Например задължително Д – съдебната делба. Всички съделители, независимо дали са ищци или ответници се намират в положение на необходимо Д, при това задължително спрямо всички останали съделители. Всеки участник в имуществената общност  в процеса поставя останалите съделители прямо себе си в положение на задължителни необходими другари, колкото и да са те. Ако имаме двама съделители Д няма как да възникне – има само един насрещен субект. Но при повече от двама – всеки съделител поставя останалите  в такова еднакво положение. Процесуалният ефект е най-силен – нищожна е делбата, в която не участват всички – процесуалният ефект е задължителността на другарството.

За задължително се приема Д и при съпрузите – права и задължения върху вещи – СИО, доколкото тя е бездялова. Така е задължително Д и при исковете за граждански статус, когато прокурор насочва такъв иска за унищожаване на брака срещу съпрузите, респ. при исковете за произход (когато се водят от едно от заинтересуваните лица, срещу легитимираните ответници).

При факултативното – делата на необходимите другари делата на другарите са отделни. Всеки има свое собствено право на иск. Но ако такъв факултативен необходим Д не участва в процеса, по силата на 304 той ще бъде обвързан. Ще може да иска отмяна, но процесът няма да е недопустим. Например искане за поставяне под запрещение, предявен от кръга роднини – паралелна легитимация – всеки може да бъде ищец, но това е една факултативна възможност. Постигне ли се резултатът СПН ще обвърже всички, които биха могли да бъдат необходими другари.

Необходимо е и другарството по 134. Дали е задължително или факултативно? Законът не съдържа отговор. Но в теорията и практиката е имало различни виждания. Например – в материалното право някъде има разбиране, че другарството е задължително – има съвместна процесуална легитимация по делото на Кр и Дл. Но правната връзка между тях не е от такова естество,че да наложи такава процесуална задължителност. Ако кредиторът се дезинтересира от такъв процес. Не може да има съвместност на процесуалната легитимация. Не трябва да се заблуждаваме от текста – служебно се конституира Дл. Последното е рефлекса на желанието да се посочи, че тук трябва да участва и длъжникът, но видът на другарството – трябва да го изведем от естеството на спорното ПО. Въпросът за вида на необходимото Д – да не можем да ги отделим при никакво положение, защото иначе правният ефект ще бъде неприемлив. Това е въпрос на прагматизъм, който съдебната практика влага.

Обикновено другарство няма пълна идентичност в предмета на делата на другарите. Във всички останали случаи няма такава идентичност, независимо от степента на общност. Във всички случаи хипотезата на обикновено Д означава че при него винаги е възможно постановяването на различно по съдържание решение за другарите. Твърде често съдържанието му може да се окаже едно и също. Еднаквото решение не прави Д необходимото. Правната връзка на всеки е самостоятелна – тя може да е различна. Материалноправните отношения може да се развиват независимо едно от друго. Другарството винаги е обикновено, защото няма идентичност в съществуването и развитието на материалното ПО, предмет на делата. По същия начин обикновено е Д – когато има търсене на отговорност – главен Дл. и акцесорно ПО. Исковете, които се предявяват при съсобственост и винаги когато има нещо общо в ЮФ в предмета на делата с повече от едно лице. Липсата на идентичност в предметите на делта, води до липса на еднаквост в правното положение на обикновените другари. Всеки от тях се намира с еднакво процесуално ПО със съда и обикновеното другарство винаги е факултативно.

Всеки от обикновените Д може да извършва всички съдопроизводствени действия напълно самостоятелно и независимо от предмета на останалите. Те може да извършват със самостоятелен ефект и разпоредителни действия. Резултатът ще е прекратяване на делото само за този, предприел отказа. Няма задължителност – да има еднаквост в резултата на делата. Що се отнася до останалите процесуални действия – всеки от другарите може да има собствено поведение, независимо дали влиза в противоречие с другите другари. Т.к. при тези действия съдът ще трябва да преценява по вътрешно убеждение, изводите на съда трябва да са еднакви за другарите, що се отнася до общите елементи в предмета на техните дела – становището на съда трябва да е едно и също. Но тъй като общността не се отнася до цялото, тя обикновено е общност по отношение на общите моменти в мотивите – а решението може да е различно, защото са различни материалноправните отношения.

Следователно делата на другарите, които са различни преминават в липса на задължение да се постанови еднакво решение и съдът е задължен да има еднакво становище само в общите елементи в делата на обикновените другари. Тази особеност се изразява и в по-нататъшните процесуални отношения – при обжалване на решението. Ако всичко обикновени Д подадат жалба или бъдат ответници по такава, те ще бъдат конституирани пред следващата инстанция. Твърде възможно е жалбата да бъде подадена само oт един или само срещу един. Липсата на жалба от или срещу останалите не води до служебното конституирани като страни пред следващата инстанция. Решението на първата инстанция по отношение на такива другари ще се окаже влязло в сила с изтичане на срока за обжалване. Следващата инстанция ще се развие само между жалбоподателя, респ. ответник по нея и насрещната страна. Въззивното или касационното решение ще се отрази само за тези, които са страни.

Законът провежда тази особеност в правното положение, независимо дали при обжалването ще се засегнат констатациите по общите факти. Има виждания, че трябва законът да се промени така, че когато се засягат общи факти, то това трябва да се отрази и върху правното положение на неподалите жалба. Но de lege lata не може да се направи този извод. Независимо – при въззивна или касационна инстанция, в резултат на обжалване, независимо дали изводите на съда ще се отразят в констатация на общи факти,. Дали има друг процесуален способ да се отрази това противоречие е друг въпрос. Но неучаствалите във въззивна или касационна инстанция нито се ползват от решението,. Нито то може да им навреди. Законът дава друга възможност – те може да се пропуснали срока, може да не са ответници, но съдът е длъжен да ги информира, че се води въззивно или касационно производство. Те може да изразят изрична воля, че желаят да се присъединят към подадената жалба. Изразят ли тази възможност, те биват конституирани като страни. Само тогава за тях ще се развие производството по обжалване. Иначе – служебно съдът нито ще ги конституира, които обжалването ще ги засегне. Тези изводи съответстват на степента на общност, която не е пълна. Подразбиращо е и обстоятелството, че обикновените другари не са обвързани от СПН – не са трети лица, за които силата на Р да важи. Ако има правен интерес, те могат да си водят самостоятелни процеси.

 

Друг институт – отново свързан с усложнения в субектите – процесуална субституция.

            Това е процесуалната възможност, предвидена в закона едно лице  да търси защита чрез иск на засегнато от правен спор материално право, което принадлежи на друго лице. Всеки има и може да предяви иск, респ. да бъде ответник, само когато предметът нас пора засяга правната му сфера. Ако лицето твърди, че се засяга правната му сфера, той има право на искова защита. Само по изключение, като изрично предвидени в закона случаи, може някой друг, а не носителят на засегнатото право да търси неговата защита чрез иск. Случаите, в които нетипични правни страни биват конституирани по силата на закона са краен брой – изчерпателно регламентирани. Те не са много, защото е рисковано да се позволи да се водят процеси, при които не е пряко засегнат интересът. Подобно трето лице, предявявайки иска ще придобие качеството процесуален субституент и ще има определен комплекс процесуални права и задължения, свързани с това им качество. Законът – предвижда такова лице да стане главна страна по делото. Така че процесуалният субституент притежава свое собствено право на защита чрез иск. Макар и нетипична той е главна страна. Правото му на иск съдържа почти целия комплекс от правомощия, с които разполага и типичната страна. Той може да се разпорежда включително и с правото на иск – може да го оттегля, да се отказва. Но когато действията му са насочени към постановяване на съдебно решение, което би обвързало и носителя на защитаваното право, трябва да сме по-предпазливи към възможностите на субституента да предприеме действията.

Що се отнася до процесуално поведение, свързано с фактическата и доказателствена страна на спора – има същия комплекс правомощия. Съдът ще преценява такова поведение по вътрешно убеждение. Но не може субституентът да се разпорежда с материалното право, предмет на делото. Той самият твърди, че правото не му принадлежи. Следователно той не може да сключи съдебна спогодба.

Не би трябвало той да предприема такива процесуални действия, които автоматично да водят до неблагоприятен процесуален ефект за носителя на правото, което той защитава.

Поради факта, че субституентът има право на иск, той разполага с възможността да обжалва съдебното решение ако има интерес о това. Това е самостоятелна негова процесуална възможност, която може да бъде упражнена по негова собствена воля. Във всички възможни хипотези на субституция, законът прави разграничение между тях.

Първият вид процесуална субституция е т.нар. процесуално застъпничество – при него наред с процесуалния субституент – главна нетипична страна, като главна типична страна се конституира и носителят на защитаваното право. Кои са тези хипотези? Първата – примера на сурогаторен иск – пример на процесуално застъпничество 134 – това създава процесуална възможност наред с него да се конституира и носителят на правото. В този случай ще настъпи необходимо другарство. Участието и на двамата води до необходимо другарство. Процесуалното им положение ще бъде такова, каквото се разгледа  при необходимото Д. Процесуалните действия зависят от това, че са необходими другари.

Друга хипотеза на процесуално застъпничество е правомощието, съдържащо се в чл. 26, ал. 3 – за случаите, в които прокурорът предявява иск за защита на чужди субективни права. Процесуалният статус на прокурора произтича от Конституцията – орган в защита на законността. Процесуалният закон обаче може да го постави в процесуално положение, изразяващо се в две възможности. При едната той защитава пряко накърнен държавен или обществен интерес и тогава прокурорът не може да действа иначе, освен като представител на държавата, която е носител на засегнатия интерес. Всички примери, свързани с процесуалното правомощие на прокурора са свързани с качеството му на орган по законността, който действа като орган по защита на законността. Държавата е тази, която е носител на материалните права. Това са случаите – предявяване на иск за поставяне под запрещение; право на унищожаване на брак; исковете, които се предявяват – за да бъде отменен охранителен акт (най-често нотариален). Прокурорът защитава държавния интерес, а не чуждо право. Ние говорим за субституция в случаите на 26/3, когато законът защитава чрез иск чужди материални права, а не държавния интерес. Когато косвено брани процесуалния интерес. Но законът – възможност да брани чужди материално права. Тази норма не ни позволява да открием подобна правна разпоредба – няма норма в законодателството, в която прокурорът, предявявайки един иск да прилага нормата на 26, ал. 3 и да каже, че благодарение на законовата разпоредба се създава ситуация на субституция, при която защитава чужд интерес. Преди 97 г. е могъл да води иск за издръжка напр. Но самият факт, че ГПК препраща към друга законова разпоредба – трябва да търсим всеки такъв конкретен случай – когато се защитава пряк чужд интерес. Ако би имало такъв случай, би се създала ситуация на процесуално застъпничество – 26/3 – наред с прокурора, трябва да с конституира и носителят на правото.

Ал. 4 на чл. 26 – предвижда и участие на лицето, чието право прокурорът защитава – би възникнало отново необходимо Д. Доколкото прокурорът е орган в защита на законността, процесуалната субституция ще възникне в лицето на държавата. Тогава прокурорът пак ще е представител на държавата, но последната ще е процесуален субституент, защото предмет на делото е чуждо материално право.

При ГПК от 2008 г. се стигна до още един случай на процесуално застъпничество – това сега е преобладаващият анализ в теорията и практиката. Става дума за исковете относно право на собственост или други вещни права, които принадлежат на държавата. Най-вече при учрежденията, когато те, по силата на материалноправни актове и разпоредби стопанисват, управляват предоставеното им държавно имущество. Но собствеността не се променя. Държавата е носител на правото на собственост. Докато процесът по приватизация е бил в ход – същото положение. От процесуална гл. т. в процеса по защита на такива права участва този, на който е предоставено имуществото за управление. Дори и понякога те са овластени да извършат материалноправни действия. Но в процеса участва този, който представлява ЮЛ, но защитава чуждо право, чиито носител е държавата. Но ще бъде ли конституирана тя като носител на материалното право. До 2008 г. тя не се е конституирала като необходим другар на учреждението. Това не е било пример на процесуално застъпничество. Но тогава са съществували т.нар. контролиращи страни, които в подобни искове са давали гаранция за защита правото на собственост на държавата. Сега контролиращи страни ГПК не урежда. Как ще се гарантират правата на държавата, доколкото чл. 29 – дела, които се отнасят до недвижими имоти – има представител – министъра на регионалното развитие и благоустройството. Върху собственост на други вещи – министъра на финансите. Няма норма, разпореждаща друго – следователно би трябвало да приемем, че държавата се конституира в тези процеси, но участва чрез тези свои представители, в зависимост от делото. Участвайки чрез представител, значи тя е конституирана като представлявана страна. Няма общоважими анализи по въпроса. Може да се насочи съдебната практика, да се приеме, че достатъчна гаранция е само участието на ЮЛ. Стопанисващо имотите. Тогава няма да влезе в действие чл. 26/4 и няма да има процесуално застъпничество. Но като че ли това е трета хипотеза на процесуално застъпничество и необходимо другарство.

Другият вид е процесуалната суброгация.

Докато застъпничество създава другарство, при нея се изключва участието на носителя на правото като главна страна. Последният няма функциите на главна страна. Той е става необходим другар на субституента, а като главна страна участва само субституента – той измества носителя на правото. Общоприети като примери са уредени в ГПК – става дума за хипотезата, при която имаме прехвърляне на спорно право в процеса – чл. 226 ГПК. Това е специфичен институт на исковия процес. Но когато по висящото дело спорното право се прехвърли, смени носителя си; приобретателят на правото няма възможността да се включи като главна страна, а процесът продължава с праводателя. Получава се, че от момента на прехвърлянето праводателя защитава правото, което е прехвърлил, което си е сменило носителя. Подходът е, че процесът продължава между първоначалните страни и приобретателят не се конституира с праводателя като необходим другар. Прехвърлянето на спорното право автоматично не води до промяна на страните – възниква процесуална суброгация – процесът продължава с главна страна, която не е носител на спорното право.

Вторият пример на такава е един институт – подпомагащи страни. Чл. 222 ГПК – изразява се във възможността в процеса вместо първоначалната главна страна, която е подпомагане, тя да бъде заместена от подпомагащата. Тогава единства главна страна остава подпомагащата, която е била подпомагаща, но тя очевидно търси защита не на своето право, а на правото на тази, на която е помагала. Фактът, че замества означава, че първоначалната главна страна вече не е главна страна. Тук сме изправени също пред случай на суброгация. Именно в случаите на последната, когато в процеса не участва и носителят на защитаваното право като другар, не би следвало да са допустими действия на субституента, които биха се отразили отрицателно върху носителя на правото. Ако субституентът се разпореди с правото на иск, не може да се води ново дело. Не би било възможно да се допусне субституентът да може да иска признаването на иска, да се отказва, което да обвързва носителя на правото. Ако приемем, че той може да извършва такива,л те нямат да бъдат с ефект за носителя на защитаваното право. Процесуалната субституция е създадена, за да обвърже с последици те на решението както процесуалния субституент, който е страна, така и носителя на защитаваното право. Но такава обвързаност би трябвало да приемем в случаите на суброгация, само когато се стига до типичното съдебно решение, в което цялото поведение се преценява по вътрешно убеждение на съда и се изследва действителното правно положение. От такова съдебно решение ще бъде обвързан носителят на защитаваното материално право, без да можеш да използва отмяната по чл. 304 (препраща към необходимото другарство, а при процесуалната суброгация самият закон изключва необходимото другарство). Следователно само СПН, която се формира от типичното съдебно решение, по силата на специалните норми в закона обвързва носителя на материалното право, който не е главна страна, в случаите на процесуална суброгация,. Но другите разпоредителни действия на такъв субституент не би трябвало да се отразяват негативно на носителя на материалното право. Още повече, че някои от тези възможности са нови процесуални институти. И точно защото правото се развива и има нови институти. Част от исковете, които предявява синдикът в производството по несъстоятелност – отменителните, при които той води срещу длъжника процеса. Но в тази ситуация не може да се разглежда като особен представител на длъжника, защото не защитава неговия интерес. Това не е теза, която еднозначно се споделя. С промените в институтите се налага вероятно да се аргументират и други хипотези, в които да имаме специален процесуален субституент с уговорките на особеностите на правното му положение.

 Участие на трети лица- встъпване и привличане

Трети лица – раздел 2 на глава 16; чл. 218-225.

Този институт е познат на почти всички процесуални системи и се изразява във възможността за участие като допълнителна страна на едно лице, различно от главните страни по спора в техния висящ процес с функции да подпомага чрез процесуалното си поведение една от главните страни, за да може тя да получи благоприятно решение, от което и третото лице има правен интерес. Следователно идеята на такова участие на трети лица в чужда процес между други главни страни е обусловен от определени материалноправни зависимости. Правното положение на една от главните страни и третото лице, защото само при наличието на такава зависимост може да се изведе категорията правен интерес, за да участва едно трето лице в чуждото дело. Предпоставките за такова участие – доказват, че това е една процесуална възможност, която е строго регламентирана, а не е пожелание. Става дума за материалноправна зависимост на третото лице от изхода по делото. Институтът на третите лица е приложим на общо основание в общия исков процес. При допустимостта му при особените искови производства се наблюдават някои отклонения. Поради особения предмет на особените искови производства не винаги законът допуска участието на друг, различен от главните страни. Така, в брачния процес участие на трети лица е недопустимо – нямат работа там. При бързите производства не е допустима една от формите на такова участие – привличането на трети лица. При колективните искове, като особено производство е допустимо участието на трети лица само на страната на ответника. При търговките спорове, доколкото включват и неправни такива, само при правни търговски спорове може да има и трети лица. Този институт служи да облекчи ефекта от един правен спор, неговото решаване, да облекчи чрез това правната сфера и на по-широк кръг лица, зад да може да участват. Но трябва да има процесуални рамки, надхвърлянето на които тази цел може да доведе и до обратни последици. Законът е избрал къде да сложи граница. В момента, в който такова участие бъде допуснато, вече няма трети лица., В процеса такива лица вече не са трети. Те са трети докато бъдат конституирани. След това придобиват качеството на подпомагаща страна. Тя е единствения вид допълнителна страна, по новия ГПК, различна от главните страни. Дали ще се нарича трето лице или подпомагаща страна – става дума за тази категория.

При условията за допустимост има процесуални и материални условия, които трябва да са налице при преценката на съда. Процесуалното условие във всички случаи е наличието на висящ исков процес между други две главни страни – ищец и ответник по делото. По-важно е като условие това, което законът още в чл. 218 визира като наличие на интерес на третото лице, решението да бъде постановено в полза на тази от главните страни, на която то ще се включи да помага. Кога е налице такъв интерес? Видно от регламентацията, тъй като ефектът на такова участие е в правната сфера на третото лице, то интересът от участие в началото също трябва да е правен интерес. Приятелски., служебни интереси не са интерес. Този правен интерес, за да може да рефлектира, чрез правните последици на участието, в правната сфера на ТЛ, означава,че ТЛ има отношение с предмета на спора – неговото МП-положение. И тъй като има две срещупоставени страни, връзката с предмета на спора е по линия на една от двете страни, с чието правно положение се идентифицира. Такъв пример за правен интерес е когато въпреки, че едно ТЛ няма качеството на главна страна по делото и законът не му дава такова право, то ще бъде обвързано от правните последици на решението. Типичен пример е този за процесуална суброгация – в случаите на прехвърляне на спорно право. Приобретателят, ТЛ, придобило правото, за което се води иск между две главни страни не замества праводателя, не може да стане главна страна наред с него, но законът му позволява да участва като подпомагаща страна на праводателя си, защото по смисъла на текста то дори и да не участва, ще бъде обвързано от последиците на решението. Законът им позволява да станат допълнителна страна, щом не могат да бъдат главна, и така да влияят върху съдържанието на решението, което ще ги обвърже и тях.

Масовата група примери е свързана със солидарност и акцесорност, което навързва множество субекти при развитието на ПО-то. Доколкото може да възникне или да се развие регресна отговорност или регресни права за някои от участниците в тази усложнена материалноправна ситуация. Няма пречка кредиторът да предяви едновременно иска си срещу всички солидарни длъжници, но никой не може да го задължи. Той може да насочи иска срещу този, който е платежоспособен. Ако го осъди – Р ще доведе до регресна отговорност на изпълнилия срещу този, който е солидарен длъжник. За да обезпечи регресните си права посоченият като ответник солидарен Дл. може да привлече като подпомагаща страна другия солидарен Дл. В същата ситуация този, който не е конституиран по делото, но е солидарен Дл. може да има възражения – и той има интерес да подпомага солидарния си съдлъжник, за да отблъснат претенцията на кредитора. Така ще си спести един безпредметен регресен иск. Следователно в тези случаи съдебното Р със своите последици няма да обвърже тези солидарни съдлъжници, които не са посочени като страни-ответници. Но изпълнението на такова решение може да въздейства върху възникването на последващо регресно притезание, което създава правния интерес на носителя на регресното задължение да участва във висящия процес като подпомагаща страна. Това са най-типичните случаи. Случаят на евикция – също разкрива подобна ситуация – привлича се продавачът от евинцирания купувач. Ако се стигне до евикция – да обезпечи регресните си права към този, който е продал чужда вещ. Законът свързва възможността за участие на такива трети лица,  с някои правни зависимости, на които зависимости може да повлияе изходът от процеса. Участието на такова трето лице да повлияе за благоприятен изход на главната страна. Как се стига до конституирането на такива ТЛ, които стават подпомагащи?

Има две проявни форми на такова участие, между които общите моменти са повече – встъпване и привличане на подпомагаща страна.

Видно и от термина, при встъпването волеизявлението за участие принадлежи на ТЛ – то проявява инициатива да се включи. При привличането инициативата за това е на тази от главните страни, на която ще се помага. Във всички случаи дали има искане за встъпване от ТЛ, дали има искане за привличане на такова, тези волеизявления се отправят до съда. И за да бъде спазен процесуалният ред, който законът предвижда като форма и последователност, трябва да приемем, че и в двата случая това става с писмена молба до съда в предвидените срокове, по която трябва да дадат становище всички субекти по делото. Трябва привлеченото лице също да изкаже съображенията си. В резултат на тази проверка съдът издава едно определение, в което преценява – ако прецени че условията са налице, с определението той конституира ТЛ като подпомагаща страна. От този момент ТЛ придобива качеството на подпомагаща страна.

Вярно е,че без определение на съда няма да възникне тази фигура. Но ако поради грешка или недобра преценка съдът конституира лицето да помага обаче не на тази страна, а на насрещната. Тогава формалното определение на съда не може да промени материалните зависимости. Правните последици ще настъпят с оглед на действителните материалноправни връзки. Ако вторият МП-Дл. иска да се включи, той иска да помага на първия, но не и на страната на Кр. Ако съдът го конституира на страната на Кр., това няма правен ефект – последиците – с оглед на действителните последици ще настъпят. Важно е как са ситуирани материалноправните връзки между двете главни страни и третото лице. Иначе няма да има смисъл такова конституиране.

Ако съдът прецени, че условия за встъпване или привличане изобщо не са налице, с определение ще откаже да допусне встъпването или привличането и така формално ТЛ, което иска да встъпи или страната, която иска да привлече ТЛ – ще бъде накърнено правото на ефективна защита. Става дума за специално посочени в закона – при отказ – самостоятелно обжалване с частна жалба на тези определения – само когато се отказва конституирането на подпомагаща страна.

След като е конституирано ТЛ, то има определен в закона комплекса от процесуални правомощия на участник, които очертават правния му статус. Като страна то разполага със свое самостоятелно и по съдържание право на защита с този исков процес, което прилича на правото на иск, което имат главните страни.

Правното положение на подпомагащата с това на подпомаганата страна по какво си прилича? Правното положение на подпомагащата страна притежава същия комплекса права и задължения, които са насочени към постановяването на съдебно Р с определено съдържание. Подпомагащата страна може да сочи факти и доказателства, които прецени за необходими, относими. Подпомаганата страна може да бездейства. Подпомагащата обаче има правото, когато спрямо нея са спазени всички изисквания, да упражнява процесуалните си правомощия. ПС и подпомаганата страна имат един и същи правен интерес спрямо противната. Правното положение между двете много прилича на това, между другарите. Но тук нямаме две главни страни, а едната е главна, а другата – подпомагаща. Попълването на делото с фактически и доказателствен материал – за ПС важи същото, както подпомаганата.

Подпомагащата страна не е инициатор на процеса. Дори и да подпомага ищеца, тя няма право на иск, каквото има ищецът и следователно тя не може да се разпорежда с иска. Оттегляне, отказ от иска, съдебна спогодба, доколкото не е носител на спорното право; не може да иска постановяване на неприсъствено решение. Тя се намира с по-тесен кръг процесуални правомощия. ТЛ не разполага с такъв кръг правомощия, защото той ще рефлектира в правната сфера на главната страна.

Третото лице, което е подпомагаща страна, заради качеството си ще бъде обвързано от правните последици на решението,. Независимо колко ефективно се е включило с лично процесуално поведение, ефектът ще е този. Ще бъде обвързана от правните последици на Р.

Чл. 223, ал. 1 посочва тази последица. Този текст упоменава СПН чрез първия ѝ компонент – установителното действие. То може да обвърже едно ТЛ, което не е участник в спорното ПО. Тази правна последица обвързва ТЛ – подпомагаща страна, спрямо насрещната страна. СПН е предназначена да премахне спора. ПС спори заедно с подпомаганата срещу насрещната страна. В отношенията между ПС и подпомаганата, както и в отношенията между другарите, ще се породи едно друго действие на решението – то е упоменато в ал. 2 на 223 – доказателствено действие, което имат констатациите в мотивите. Когато тези констатации се отнасят до факти, меродавни за вътрешните отношения между ПС и подпомагана страна.

Ако е дошъл солидарният длъжник като подпомагаща страна, всички констатации относно дълга, развитието на ПО, така, както са установени в мотивите, така ще предопределят регресната отговорност. Ако е отхвърлен дълга – ЮЛ ще обвържат и двамата солидарни длъжници. В един бъдещ процес между тях констатираното в мотивите ще се счита за доказано. Това ще облекчи или препятства развитието на регресното ПО. Два рода ефект а има Р – 1) СПН, която я обвързва с насрещната и 2) констатациите в мотивите, когато се отнасят до ЮФ на зависимото ПО между подпомагаща и подпомагана страна – обвързваща доказателствена сила. Това е доказателственото значение на мотивите.

От тази обвързаност се обуславя самостоятелното право да обжалва решението, което има подпомагащата страна. Тя може да го упражни, независимо дали обжалва подпомаганата. Ако жалбата е подадена от подпомаганата, трябва да се даде възможност на ПС да бъде конституирана. Защото по еднакъв начин ще засегне и ПС. Вярно е и обратното – ако ПС е подала жалба, трябва да бъде конституирана и подпомаганата. Тук положението повече наподобява ситуацията при необходимите другари, поради еднаквото им отношение към предмета на спора. Вж. чл. 222.

Всяка ПС със съгласието на двете главни страни може да замести подпомаганата – пример на процесуална суброгация. По същия начин – още една възможност на ПС – да предяви т.нар. обратен иск. Последният е една антиципирана възможност да се реализира регресната отговорност, под условие, че бъде уважена претенцията по главния дълг, вместо да се изчаква този процес и да се води отделен иск за регресната отговорност, ПС може да реализира регресната си отговорност в аванс като предяви т.нар. обратен иск. Ако един солидарен Дл. е ответник, вторият не е посочен като ответник, ако нещата останат дотук, ще трябва осъденият ответник да си води в бъдеще един регресен иск. Законът дава възможност вторият Дл. да участва като ПС – ще се получат последиците – СПН с насрещната страна (кредитор) и констатациите в мотивите. По-лесно в един бъдещ момент осъденият солидарен Дл. ще реализира регресната си отговорност. Той може не само да привлече втория солидарен Дл., но още в рамките на този процес да предяви един обратен иск и да каже – ако бъда осъден като ответник да платя, то моля съдът да уважи още сега регресното ми право с ПС – под условие, че бъде осъден. Подобна възможност също стои на разположение.

Разлики между встъпване и привличане.

Законът отграничава встъпването (В) и привличането (П). Основен белег, който ги отличава е инициативата за конституиране на подпомагаща страна. При В инициативата принадлежи на ТЛ – това, което е чуждо на процеса. Негова е волята за участие в чужд исков процес. Затова няма предвидена форма, в която тази воля се изразява, но тъй като всяка от двете страни трябва да вземе отношение – формата за участие е писмена, дори и да се направи в съдебно заседание. Определящото при В-то е волеизявлението, принадлежащо на третото лице. При привличането волята за участие на трети лица принадлежи на една от главните страни. Това е тази страна, която ще бъде подпомагана – страната, с която материалните отношения на ТЛ са такива, че процесът би ги повлиял. Възможно е за да се шиканира участието на ТЛ, привличането да бъде продиктувано не от тази страна, а от насрещната главна страна. Но  съдът е този, който трябва да прецени наличието на МП-предпоставки за такова участие и с определението си за конституиране ще поправи тази грешка. Привличането ще се направи от тази страна, която има статута на подпомагана. При В, поради обстоятелството, че волята принадлежи на встъпилото лице, има основание то да бъде обвързано от правните последици на решението, независимо, че може да реши да се включи в процеса, след като се е развил като процесуална връзка. При П обстоятелството, че това ТЛ се оказва изненадано от обстоятелството, че ще бъде конституирано в чужд процес, то може да се окаже в неблагоприятна позиция с оглед времето, в което бъде посочено. При П няма воля на ТЛ – по чужда воля ще бъде обвързано – затова втората основна разлика е времето, процесуалният момент, срок, до който е допустимо да се конституира подпомагаща страна.

Чл. 218 посочва какъв е крайният момент при встъпване – ако го сравним със сроковете за привличане – 219 – ще видим разликата – привлеченото лице не по своя воля ще бъде обвързано от правните ефекти на чужд процес.

При В е предвиден като краен момент приключване на съдебното дирене в първата инстанция. Съществуващият в стария ГПК – при отменения ГПК – обстоятелството, че лицето по своя воля иска да участва, то не  бива да бъде ограничавано много във времето – може да встъпи до приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция. Сега ГПК ограничава и встъпването, защото все пак, независимо, че не възразява, че има воля за това, ТЛ се появява в един момент, в който с оглед на концентрационното начало може да е напреднала фазата за разглеждане в първата. Законът брани ТЛ-ца, дори и когато искат да встъпят.

Привличането – общата идея, съдържаща се в действащия ГПК – крайният срок е изнесен доста по-напред от този за встъпването. В ГПК – 2008 г. е въведена писмена размяна на книжа – препис и отговор – сроковете са различни, щом става дума за ищеца и ответника. Т.е. за ответника – крайният срок за П е именно срокът за отговор. Ответникът може нищо друго да предприеме, освен да иска привличане. Когато говорим за сроковете, които фиксират този момент, най-точно е да се каже – извършване на процесуални действия в срока за отговор. Що се отнася до ищеца, както и при други процесуални действия, крайният срок за привличане е първото по делото заседание – кога в първото о делото заседание – в началото, края или в някой от съществените моменти в съдържанието – изготвянето на доклада – законът не прави разлика – би трябвало да приемем крайния момент – приключването на първото по ред съдебно заседание, което съдът е насрочил, с изключение на случаите , в които има отлагане на делото. Без законова промяна не можем да аргументираме друг момент от откритото съдебно заседание, в който се извършва онзи комплекс от процесуални действия, за който стана дума.

Т.к. става дума за воля, която ще ангажира процесуално поведение на едно чуждо за процеса лице. Единствената възможна форма е писмената. ТЛ го няма в момента, в който се иска да бъде привлечено. Това ТЛ трябва да вземе становище по искането за привличане.

Чл. 219, ал. 2 ГПК – две хипотези, в които независимо от спазване на срока по ал. 1 привличането е недопустимо – хипотезите, в които ТЛ, което ще се привлича няма постоянен адрес на територията на Б-я или има такъв, т.е. живее извън територията на Б-я. Тази обща забрана за такива ТЛ да бъдат привличани с основание се критикува в анализите на текста, във връзка с действащите Регламенти на ЕС и по-специално с Р 44/2001 г. относно компетентността. Приема се, че доколкото тези норми в този Р допускат да се търси защита, включително и чрез участие под форма, извън главна страна, с гаранциите за такава защита и участие, би следвало когато дадено лице живее на територията на страна-членка на ЕС, и са спазени изискването на Р – привличането на такова лице не се прави шиканъозно, за да се отклони защита по друг начин, да бъде допуснато привличането му в качеството му на ТЛ.

Извън тези разлики, във всички случаи след като съдът се е произнесъл по искането за встъпване/привличане, определението му ще е меродавно за привличането на тези лица, за процесуалния статут и за настъпването на процесуалните последици. Ефективното участие с ефективно поведение на подпомагащите страни не е релевантно, за да имат те този статут. Затова ТЛ трябва да са заявили отношението си към делото и те трябва да са уведомени какви възможности имат и какви последици ще настъпят. Рискът е техен – последиците, СПН, доказателственото значение на мотивите ще настъпят.

ТЛ, ставащи подпомагащи страни могат да участват не само лично, но и чрез процесуален представител. Всяка страна може да участва чрез свой представител.

Спор между кредитори. Главно встъпване

Един специален случай на привличане, обособен и като самостоятелен институт и регламентиран в 224 ГПК, разкрива хипотезата на т.нар. спор между кредитори, спор между носители на права върху един и същи обект, които се изключват. Текстът – е озаглавен привличане на лице със самостоятелни права/.

Става дума за случаи, в които е налице предявен иск и той по правило е осъдителен, при който ответникът в качеството си на задължено лице по предявеното право не отрича съществуването на дълга си. Но не е сигурно кому дължи. За да не бъде изправено пред ситуацията да плати зле на неправоимащ и оттам да плати два пъти, то има определени възможности, които 224 му предоставя. И те са следните:

Такъв Дл., ответник във висящ процес може да предприеме първо чрез едно волеизявление, насочено до съда искане да бъде привлечен в процеса като главна страна вместо него едно друго лице, което също е претендент на предмета на спора. Един такъв ответник ще го направи, ако му е известно има ли такъв друг претендент.

Това волеизявление ще има двоен ефект – ако бъде възприето от съда ще доведе до прекратяване на делото по отношение на този ответник и ще създаде възможност вместо него да бъде конституиран другият претендент на вземането. Ще се получи едни о заместване на първоначалния ответник с другия претендент. Заместването може да се състои само ако другият претендиращ кредитор желае да бъде конституиран. Затова съдът трябва да уведоми посочения втори евентуален носител на вземането, за да заяви дали ще участва. Ако не заяви изрично участие, процесът няма как да продължи – той няма да бъде конституиран извън волята му. В този случай ответникът освен че желае да бъде прекратен до делото спрямо него, т.к. не оспорва дълга заявява, че иска да изпълни и го прави по посочения от съд начин. Ако става дума за парична сума – той изпълнява чрез съда по посочена банкова сметка. Ако става дума за вещи – се посочва пазач. В този случай съдът с определение ще прекрати делото и ще предаде престацията на ищеца. Нещата ще приключат.

Ако обаче посоченият за втори претендент на спорното право, на права върху обекта на правото, изяви воля да спори и да претендира, че именно той е носител върху парите или вещта, тогава това лице ще бъде конституирано вместо първоначалния ответник. Въпреки че конституирането е станало под формата на привличане, това трето лице обаче, след като се конституира няма да има статута на подпомагаща страна, защото първоначалният Ответникът вече е напуснал делото. Това трето лице ще придобие статута на главна страна по делото. Ефектът на това привличане е именно този. Затова институтът се нарича – ситуацията, която ще се развие оттук нататък – спорът продължава между двамата претенденти. Тази ситуация може да се развие, когато имат конкуриращи, несъвместими помежду им дела. Не може да единият да претендира право на собственост върху недвижим имот, а другият – за строеж, защото са съвместими.

Първоначалният осъдителен иск се трансформира в два други иска (не в един): първоначалният иск вече насочен срещу втория претендент на права върху обекта става положителен установителен, дългът е изпълнен, не може да бъде осъдителен. Съдът вече държи престацията. Няма кой да бъде осъден. Затова първият ОИ се трансформира в ПУ. Самата ситуация на включването на втория претендент го поставя в положението на лице, което не само оспорва, че правото не принадлежи на първия, а самото то твърди, че правото принадлежи нему. Второто лице не само ще отрича претенцията на първото, а самото ще твърди на собствено основание принадлежност на правото. Това основание може да е съвършено различно, може да се базира дори на правоприемство. Втората претенция изключва възможността да е основателна претенцията на първия. ОИ с трансформира в два насрещни положителни УИ, които съдът трябва да разгледа паралелно и да се произнесе с Р по двата.

От правната логика следва е, че Р-та не трябва да си противоречат – само един от исковете може да бъде уважен. Не могат и двата.

При една такава ситуация ответникът се освобождава и от разноските. Това е обяснимо, т.к. не той е причина. Разноските – от този, чиято претенция бъде отречена в спора.

 

Една друга следваща усложнена хипотеза, в която намират приложение тези процесуални институти води до т.нар. институт на главно встъпване – регламентиран е в чл. 225 ГПК. Какво предпоставя възможността да се развие този институт? Отново сме изправени пред един висящ процес по правил осъдителен, и отново върху обекта на спора – вещ или пари или някакви права, които са вещи. Върху тях заявява претенции чуждо на процеса лице. Ответникът, за разлика от предходната хипотеза, посочен за Дл в процеса, който държи вещта или сумата отрича задължението си – той не признава дълга, обратното – той го отрича. Той не желае да се дезинтересира от процеса, а иска чрез процесуалната си позиция да отблъсне претенцията , желае искът да бъде  отхвърлен като неоснователен. В същото време това ТЛ заявява, че не ищецът, а то има права върху престацията, която Дл. държи. Какво да направи това ТЛ. Има три варианта за поведение. Двата са известни вече – такова ТЛ като чуждо на предмет на спора не попада в категорията ТЛ, които биха били обвързани от последиците на процеса. СПН е относителна последица. То може да води самостоятелен исков процес. Такъв претендент може да изчака, да види как ще приключи процесът и в зависимост дали искът е уважен или не, ще си образува самостоятелно дело срещу този, който е спечелил първото дело.

Но може, разбирайки за такъв процес може да се включи по делото. Вместо да чака и да се губи време и пак да е принудено да води дело, може да иска с по-малко усилия да постигне резултат в този процес. Първата възможност е да се включи като подпомагаща страна – палиативна възможност – ефектът ще му даде процесуални възможности да влияе на решението и в крайна сметка ще бъде обвързано от СПН срещу насрещната страна и от доказателственото значение на мотивите, срещу тази, на която ще помага, т.е. на ответника. Ответникът и това ТЛ в този процес са в една и съща правна ситуация срещу претендента. Целта на встъпването – да помогне да се отблъсне претенцията на ищеца и със СПН ще се установи, че правата върху имота не са на ищеца. В отношенията между ТЛ и ответника – може и да не възникне спор – може да имат собствена база на отношения. Ако обаче това ТЛ, което претендира самостоятелните права върху обекта на спора – че той е собственик на парцела. Може да е в конфликт и с ответника, който държи или владее имота. Няма да му е достатъчно само да встъпи и да помага – това няма да му спести следващия процес, дори първия иск да бъде отхвърлен – продължава имотът да бъде в ответника. Затова законът за процесуална икономия и да облекчи правното положение на такъв претендент и да се реши безпротиворечиво тази правна ситуация, да използва института на главното встъпване – да встъпи, но да стане главна страна.

Това трето лице може да направи волеизявление до съда и да предяви два самостоятелни отделни иска срещу всяка страна по първоначалния иск. След конституирането му – главно встъпилото лице ще стане помагач на ответника по главния иск. Особеното е предявяването на двата иска от третото лице. Защо има нужда от тези два иска, какъв е ефектът и видът им? Защо му е на такова ТЛ да предявява иск срещу първоначалния ищец. Нали то ще получи защита като подпомагаща страна на ответника именно по първоначалния иск. Защо е необходимо и какъв е искът, който съгласно чл. 225, ал. 1 то предявява срещу първоначалния ищец. Защо го предявява този иск, какво цели с него? Да се установи правото, което претендира самото ТЛ върху обекта на спора. Едно е то да отрича правото на първоначалния ищец. Друго е да претендира свое право. Така е и при спора между кредитори – претендентът освен отблъскване претенцията на другия, иска да се установи своето право. Общото е обектът. Тези права са различни по своя носител и по ЮФ. Следователно искът, който предявява ТЛ срещу първоначалния ищец е необходим, за да може ТЛ да установи със СПН своето право върху обекта на спора. По първоначалния иск то ще бъде субект на СПН относно спорното право, предмет на първоначалния иск. Един от исковете, които самото ТЛ предявява, насочен към първоначалния ищец, ще постави предмет на спора – неговата собствена претенция, неговото право и по него ще иска да постигне СПН. Какъв ще е  искът по вид. Претенцията е различна. Може ли да бъде този иск осъдителен срещу първоначалния ищец. Няма как да бъде – ние предпоставяме, че първоначалния иск се води, защото вещта е в държание на ответника. ТЛ няма какво да иска да получи, спрямо ищеца по първоначалния иск той търси само установяване на своето претендирано право. Ответникът не следва да предава вещта на първоначалния ищец, но казва, че има права върху тази вещ и моли ищецът по първоначалния иск да бъде обвързан – моето право да бъде потвърдено с положителен установителен иск. Но ответникът-длъжник отрича дълга изцяло, той заявява права или задължения, с които иска престацията, пари или вещи, да си остане в него. Той казва – аз не дължа тази престация никому – не я дължа и на теб. В тази ситуация и това поведение на ответника за ТЛ се явява необходимо да насочи иск и срещу него и да каже мое е правото върху обекта, но освен че имам права, от теб искам и да ми дадеш престацията – да те осъдя да ми дадеш вещта, или да ми платиш парите. Ако искаше да го направиш, щеше да вложиш престацията по сметка на съда. Главно встъпилото лице предявява едновременно положителен УИ към първоначалния ищец и осъдителен – към първоначалния ответник. Към ответника искът е осъдителен, т.е. в основанието на този ОИ има и елементи, в които се твърди, че престацията е за предаване на владението, а не само да се установи съществуващо право. Ето защо в тази ситуация съдът е изправен пред усложнена процесуална обстановка, в която е длъжен да провери дали ТЛ заявява такива несъвместими с първоначалните претенции върху предмета на спора, ако е така да го конституира като главно встъпило лице и да приеме за разглеждане неговите два иска, които да разгледа кумулативно., Съдът ще разгледа кумулативно три иска – първоначалния заедно с двата на главно встъпилия. Имаме трима субекти. По първоначалния иск имаме ищец и ответник, а главно встъпилия се явява подпомагаща страна на ответника. По двата иска, които предявява главно встъпилия той е ищец и има двама ответника. Т.к. по двата иска има общи елементи, първоначалните страни ще бъдат другари. При субективното съединяване на искове имаме няколко предявени самостоятелни иска – в случая от главно встъпилия. Т.к. няма покриване в предмета на делата – те не са тъждествени – към ответника има и претенция за предаване, тези другари са обикновени другари. Не са тъждествени делата. Оттук насетне – като се изясни колко са исковете и какъв е предметът и кой от лицата какво качество има, става ясно, как би следвало да се развиват процесуалните действия на съда и с какви решения следва да се произнесе.

При тази усложнена материалноправна ситуация – по трите иска съдът трябва да постанови решения, които взаимно не си противоречат. Това зависи от установяването на претендираните по всекли от исковете права. Ако първоначалният иск бъде уважен, защото съдът приема, че права има първоначалния ищец, вторите два иска трябва да бъдат отхвърлени. Исковете на главно встъпилото лице и двата иска трябва да бъдат отхвърлени. Означава, че ТЛ няма права върху имота – а то ги няма и спрямо първоначалния ищец и спрямо ответника. Но ако се установи, че ищецът по първоначалния иск не притежава твърдяното право върху обекта, тогава има възможност права върху обекта да има главно встъпилият. Ако се докаже, че правото върху обекта принадлежи на ТЛ, то трябва да бъде уважен положителният УИ, защото неговият предмет се изчерпва с установяване на правото, твърдяно от главно встъпилия. Доколкото обаче цял,ата тази ситуация крие възможността ответникът по първоначалния иск (ответник по осъдителния  иск на главно встъпилия) да предяви самостоятелни възражения – например, че му е учредено право на строеж – вещноправно възражение , че не се дължи предаването. Или може да направи прихващане със свой дълг. Следователно ако се признае, че обектът на спора, на престацията, обект на иска на главно встъпилия, това право ще бъде установено, че съществува единствено и задължително само по положителния УИ. Ако ответникът по ОИ предяви собствени възражения за задържане, този ОИ може да бъде отхвърлен. Трето възможно развитие на ситуацията – ако бъде отхвърлен първоначалния иск, може да се стигне до уважаване на двата иска, предявени от встъпилия – установява се правото на главно встъпилото лице и нива осъден ответникът. Четвърти вариант – може да се окаже, не само че първоначалният ищец няма права, но и че главно встъпилият няма права – задължава съда, да отхвърли и трите иска. Вещта продължава да бъде у първоначалния ответник, пък ако се появи някой друг на хоризонта, да си води дела. Но не може четвърт да си каже аз ще встъпя главно. Така или иначе три съединени иска е доста прекалено и в типичната законово предвидена възможност. Затова има едно ограничение за сроковете. Тези усложнения законът ги ограничава във времето. Срокът в 224 ГПК е съдебното дирене в първата инстанция. Ал. 2 на 225. Иначе процесът доста ще се забави, защото съвместно разглеждането на исковете ще доведе до изчакване.

 

Въпрос 62.

Обективно съединяване на искове – понятие и видове

Институтът на обективно съединяване на искове  – глава 15 – чл. 210, 213 (това са основните текстове, а проявление има с оглед цялостното развитие на процеса) ГПК.

Обективното съединяване за общо разглеждане в рамките на едно висящо производство на няколко иска с различен предмет между едни и същи главни страни. Т.е. по правило страните са същите – ищец и ответник – са едни и същи, но помежду им се решават няколко спора с различен предмет. Оттам и видът на термина – обективно съединяване. Исковете са еднакви по страни, но различни по предмет. В една от хипотезите на ОС на обратния иск имаме отклонение от тъждеството на страните, защото това е иск на подпомаганата към подпомагащата страна, а не към другата главна страна. Но и това е форма на ОС.

Кое е основанието за регламентацията на ОС? Цели. Първо, нуждата от процесуална икономия – за да може да се изчерпи в едно производство между две лица, всичко спорно между тях, за да бъдат облекчени. Но често различните предмети на различните дела между същите страни разкриват и общи моменти. Съвместното разглеждане на тези два отделни предмети би трябвало да доведе до безпротиворечиво произнасяне по общите елементи. Както при другарството необходимо е безпротиворечиво съединяване, за да допусне законът обективно съединяване. За разлика от Д, при ОС никога не можем да имаме тъждество в съединените искове – пълна идентичност. Щом са две насрещните страни, ако имаме идентичност, спорът ще е един. Може да има връзка, но не идентичност. Затова никога ОС не е задължително, както имаме хипотези на задължително Д. ОС винаги е една възможност. Нещо повече, съгласно чл. 210, ал. 2 съдът дискреционно може да раздели обективно съединени дела или да не допусне обективно съединяване и поради причината, че това може да го затрудни. При другарството съдът не може да раздели дела между другари, колкото и да го затрудняват. Ако съдът откаже съединяването, неговото определение подлежи на обжалване с частна жалба при Д. Обратното важи при ОС. То никога не е задължително и съдът може по усмотрение за трудност да не го допусне. Следователно нито едно определение на съда, което отказва да съедини обективно две дела, не може да подлежи на обжалване. Следователно ОС е само една процесуална възможност за общо разглеждане на дела с няколко предмети между същите дела, но никога не може да бъде процесуално наложително.

Условия за допустимост. Те се сочат в чл. 210 – еднаквата подведомственост. Това не е изрично указано в текста, но то се извежда пред скоба. Следващото изискване е за еднаква подсъдност, за да изискваме такава, трябва да сме приели, че делата са подведомствени на съда. Доколкото конституцията го предвижда – подведомствеността по правило е налице. Ако обаче се стигне до хипотеза, при която между едни и същи лица имаме две спора с различен предмет, за единия от които има арбитражна клауза или договор, а за другия няма, ответникът може винаги да направи отвод за недопустимост и да се стигне до разделяне на делата. Подведомствеността е условие за да има ОС.

Другото условие е подсъдност. Тя, в нейните две разновидности – родова и местна ни предлага различен подход за спазване на условието. Доколкото Р подсъдност е абсолютна процесуална предпоставка, трябва да имаме еднаква такава, защото иначе институтът на ОС трябва да се възприема като заобикаляне на абсолютно изискване на закона.

В закона обаче има едно правило, което ни дава възможност да направим различни изводи в зависимост от това чия е родовата подсъдност по първия (главния) иск и на кого принадлежи РП по втория – съединения. Ако между предметите на съединените дела има връзка, общи елементи и първият е подсъден родово на окръжния – по-висш по степен, то пред него може да се съедини и такъв, който е подсъден на районния. Самият закон съдържа примери в това отношение. Например – в особеното исково производство за установяване на произход, в който искът за установяване на произход се съединява с иск за издръжка. Обратното обаче не е допустимо. Ако обуславящият иск – е родово подсъден на районен съд, не може с него да бъде съединен иск, родово посъден на окръжния. Изключения от това правило в съдебната  практика е при исковете за трудови спорове – когато искът за отмяна на уволнение е бил подсъден на районен съд, а исковете за обезщетение при отмяна, ако надвишат законовата сума – окръжен съд, но връзката им – дава възможност – на районен. Но откакто всички искове за защита срещу уволнение са подсъдни на районен съд, отпада въпросът за това изключение, няма да има различна подсъдност.

Ако има връзка между предмета на делата, допустимо е съединяването ако второто е подсъдно на районния, но не и обратното.

При местната Подсъдност нещата стоят талка: връзката между делата преодолява местната подсъдност на съединения (втория) иск – има ли връзка, може да се преодолее МП на втория. Но ако имаме – ищецът, който съединява няколко иска срещу един и същи ответник и между претенциите му няма връзка, счита се че той заобикаля изискванията на закона, избирайки си изгодна МП. Не може да го направи, защото между исковете няма правна връзка. НО дали не може да се стигне до съвместното им разглеждане – може ако не възрази – МП е относителна и ответникът не възрази, в отговора по исковата молба ще се разгледат съвместно. Но ако едната от подсъдностите е свързана с подсъдност по местонахождението на недвижим имот и е абсолютна предпоставка – няма да може. Зависи има ли връзка между исковете, има ли разлика в значението на местните подсъдности – абсолютна или относителна предпоставка; има ли отвод, ако е относителна предпоставка, за да преценим. Ако добавим , че съдът, въпреки наличието на условията може да ги раздели, дори и процесуалните условия да са налице. Обективното съединяване е резултат, зависещ от комплекс от условия и никога не може да бъде наложен.

Следващото условие за допустимост – чл. 210, ал. 1 ГПК. Еднакъв съдопроизводствен ред – разбира се в смисъл на приложимост на общия исков процес или на някое от особените искови производства. Правилото е, че трябва да са подсъдни по един и същи такъв, Изключенията от това правило – когато има връзка между предметите на делата и първото, обуславящото подлежи на разглеждане по особен съдопроизводствен ред, а второто, зависимото – по общия съдопроизводствен ред, съединяването се допуска – който може повече, може и по-малко. Няма да го затрудни. Обратното обаче не е допустимо. Например делбата, която е подсъдна на районен съд. Особено исково производство е. Ако в нейните рамки възникне спор, например за оспорване на произход, делбеният съд не може да го разреши, защото не е родово подсъден и е по друг съдопроизводствен ред, който е особен. Но в обратната хипотеза е възможно. Във втората фаза на делбеното производство  облигационните отношения се разглеждат по общия ред сами по себе си.

Видове ОС. Според инициативата за ОС, то може да бъде по почин на ищеца, по воля на ответника и както е при другарството – по инициатива на съда – чл. 213 позволява на съда, ако между едни и същи ищец и ответник в една и съща фаза пред него са висящи повече от едно дела, да ги съедини. Инициативата – на всяка от страните и на съда.

Според момента, в който се отправя искането за съединяване – начално ОС (в обща искова молба се съединяват няколко иска срещу същия ответник; първоначалното ОС е винаги по почин на ищеца) и последващо ОС (може да е по почин както на ищеца, така и на ответника, така и на съда; то във всички случаи обхваща възможностите за съединяване на ответника и на съда; но когато става дума за ищеца – той също може да предизвика възможно последващо ОС. Но тук последващото ОС винаги е форма на изменение на иска, и трябва да отговаря на допълнителни условия като такава форма – вж. института на изменение на иска. Последващото ОС е допустимо в сравнително кратки преклузивни срокове, за да не се затруднява производството по различните дела).

Най-важният вид – последният критерий с практическо значение за видовете ОС е според връзката между предметите на делата – според него има три вида ОС:

• Кумулативно;
• Евентуално
• Алтернативно

Видът на съединяването зависи както от волята на ищеца по съединения иска, така и от съотношението между материалните ПО, предмет на съединените искове и защитата, която се търси чрез тях. Ако трябва да обобщим критерий е съотношението, съвместимостта или липсата ѝ по отношение на защитата, която се търси с исковете. Когато ищецът иска и може да получи благоприятно решение, защита по всички съединени искове, съединяването е кумулативно – когато се наслагва, кумулира се защитата – налице е когато този, който търси защита, твърди, че може да получи благоприятен резултат от тях. Това го наблюдаваме при няколко възможни хипотези на връзка на предмета. Възможно е между предметите на съединените дела да няма никаква друга връзка, освен страните. Едното ПО може да съществува, другото може да не съществува – не се влияят, едното не обуславя другото. Липсва каквато и да е връзка между предметите. Няма никакво съмнение, че защитата може да се дава независимо една от друга – няма пречка ищецът да съедини тези дела и да иска от съда произнасяне по всяко от съединените дела – иска от съда кумулативно да разреши тези независими негови претенции.;

Но може между делата да има някаква връзка – нещо общо между ЮФ. Насрещните страни по наемно ПО може да имат насрещни претенции. Те не зависят едно от друго, те зависят от общия ЮФ. Тази зависимост позволява всеки да търси защита кумулативно по всички тези искове и да ги съединява. Дали ще уважи или отхвърли исковете, зависи от собственото основание.

Още една хипотеза, при която ищецът може да търси едновременно защита по няколко иска е тогава, когато имаме т./нар. положителна връзка на преюдициалност – положителна връзка – едното обуславя другото. Ако не съществува едното, другото не може да съществува. Но ако съществува първото, може да съществува и обусловеното – т.нар. положителна връзка между предметите на съединените искове. Например когато се води иск за разваляне поради неизпълнение на договор. Ако това право съществува и ефектът бъде постигнат. Ако предявим иск за унищожаване на такъв договор или иск за нищожност на договора, то ако това право съществува, което е предмет на този иск, респ. е предявено за разглеждане от това обуславящо може да бъдат претендирани производните, вторични права, които биха настъпили от уважаване на първия. Ако се уважи иска за разваляне на договора – право да се иска връщане на даденото или да се претендират вреди. Няма пречка да ги съединим, защото се твърди, че може да се получи защита кумулативно по тях. Ако съдът отхвърли първото, означава, че няма второ. Връзката е положителна връзка на зависимост. Във всички тези хипотези теорията и съдебната практика приемат, че ищецът може да съедини едновременно за общо разглеждане.

Няма пречка кумулативно съединените искове да имат различни ищци –ищецът по единия да е ответник по втория. Всяка от страните може да твърди и да иска в процеса да се произнесе съдът по всички съединени искове. Когато твърденията позволяват да е съвместимо постановяване на благоприятни решения на искащия защита – съединяването е кумулативно – постановява се решение по всички съединени искове.

При такова кумулативно съединяване, по силата на диспозитивното начало и с оглед интереса, заинтересуваната страна може да обжалва което и да е решение по тези искове. И обжалването на Р-то няма да се отрази на останалите. Ще важи както при обикновеното другарство, в необжалваната част Р-то ще е влязло в сила. Има обособяване на резултата – след като има СР, то има самостоятелен живот. Всички може да се обжалват, но не е наложително.

В предходното законодателство е било отразено разбирането, че при такова съединяване с положителна връзка на обусловеност, обжалването по обуславящото ще се отрази на Р-то по обусловената. Но при действащата уредба, колкото и да се критикува, сочи на такава обособеност. По силата на диспозитивното начало не се разпространява обжалването, когато  не е за всички.

Евентуално съединяване – евентуалност би имало, когато този, който е предявил втория иск обуславя защитата, която търси с него от невъзможността да получи защита по главния. Оттам и термина – евентуалност. Не търся едновременно защита по всички предявени искове, а по първия. Само ако не може да получа такъв, то тогава поне – разгледайте и уважете евентуалната ми претенция. Кога е налице такава зависимост между предметите на делата? Това зависи от този тип връзка между предметите на съединените искове, който позволява и налага и евентуалност на търсената защита. Не можем да търсим и получим защита едновременно по съединените искове. Типичен пример – хипотезите на конкуренция на основания за едно притезание. Не може да се претендира право на собственост на няколко правопораждащи основания. Не може да се иска от съда едновременно да реши двете претенции. Моля първо да се уважи искът ми за собственост и ако бъде отхвърлен, тогава да уважи втория. Има изключване на възможностите за защита. Така се твърди, че по този начин стои въпросът за договорната и деликтната отговорност – или по едната или по другата. Между предметите на тези съединени искове се крие връзка, която изключва едновременната защита, защото има конкуренция.

При т.нар. отрицателна връзка на преюдициалност – също разкрива в защитата следното: мога да търся защита и ако я получа при първото, главно предявено отношение, то тогава не мога да получа по второто. Например при насрещните искове, когато имаме предявен ревандикационен иск, а ответникът по него предявява чрез насрещен иск претенцията си за подобрения. Последният иск не може да е съчетае иначе освен като евентуална защита. Когато бъде предявен ревандикационният иск ответникът иска, защитавайки се срещу иска, да получи защита по него – да бъде отхвърлен. Само ако претенцията за собственост и предаване на владението бъде установено, ако искът бъде уважен, само тогава, ответникът има право да иска подобрения. Преюдициален характер има съществуването на правото на собственост с оглед правото на подобрения. Ние разглеждаме връзката на евентуалност, от гл. т. на втория, съединения иск. Евентуална е защитата, когато имаме два иска, съединени така, че невъзможността да се получи защита по първия, обуславя желанието да се получи защита по втория. Може да се получи или по първия или по втория, ако такава не е получена по първия.

Важно е съдът да прецени какво е съединяването, защото от това зависи неговото процесуално поведение. При евентуалното съединяване, като вид ОС, съдът трябва да осъществява паралелно действия и по двата иска, да извършва действия паралелно. В рамките на висящото производство трябва да е наясно как ще се произнесе и по двата. Но ако даде защита по главния, по първия иск, за ищеца по евентуалния иск, Р по евентуалния иск няма да произнесе. Р по евентуалния иск се дължи само когато ищецът по този иск не е получил защита по първоначалния. Ако ищецът по главния е и ищец по евентуалния, ищецът е един и същи по двата – претендира собственост на две основание, в състояние на евентуалност. Ако съдът разгледа и уважи първоначалния, главния иск и признае, че има право на собственост, въз основа на сделка, той няма да се произнесе за правото на собственост въз основа на давност, но ще е събрал всички факти за това, само няма да произнесе решение. Ако се произнесе, че не признава правото на собственост въз основа на сделка, тогава е длъжен да произнесе и решение по евентуалния.

При евентуалното съединяване – и при обжалването – чл. 271, ал. 2 ГПК – при касационната фаза на обжалване се прилага. Тя ни казва: потвърждава казаното, че има произнасяне само с оглед защитата по главния; когато се отменя решението по главния иск, това възстановява висящността и при евентуалния. При кумулативното съединяване всяко решение се атакува само по себе си. При евентуалното – не винаги има решение по евентуалния. При атакуване на решението по главния иск – това възстановява висящността и по евентуалния иск. Кой ще се произнася по евентуалния иск във въззивната инстанция – това ще е въззивния съд, защото искът е бил разгледан.

Третата форма – алтернативно съединяване  – доближава се към евентуалното – не може ищецът да търси защита едновременно. Той търси такава или на първото или на следващото. Но не поставя на съда условие как да бъде поредността. Той казва – безразлично ми е ,но уважете една от двете претенции. Например при конкуренция на основания, притезания. В случая ако при такава конкуренция дадем на съда правото да избира излизаме извън диспозитивното начало и сме изправени пред неопределен петитум, предмет. Съдът може да прави извод само когато имаме алтернативни задължения с право на избор, но когато принадлежи на другата страна, някой друг е трябвало да посочи коя и каква престация. Последиците са както при евентуалното съединяване – съдът разглежда паралелно съединените искове, но се произнася с Р по алтернативно съединения само ако не е дал защита по главния.

 Инцидентен установителен иск. Обратен иск

Има три специфични форми на ОСИ, извън общите случаи, в които един ищец срещу същия ответник може да съедини няколко претенции.

В чл. 211 ГПК – възможност да се предяви инцидентен установителен иск (ИУИ) – да се установи със сила на пресъдено нещо съществуването или несъществуването на едно преюдициално материално ПО, което обуславя изхода на делото по първоначалния иск. Предявяването на ИУИ е форма за последващо обективно съединяване на искове. Трябва да е налице вече висящ процес с друг спорен предмет между две лица. Преюдициално означава обуславящо. Ако в основанието на един иск се съдържа друго материално ПО, от съществуването или несъществуването на което се извежда спорното ПО, то то има преюдициален характер за изхода на главния спор. Ясно е, че неизбежно съдът, когато решава такъв спор в мотивите си трябва да прецени всички елементи от основанието на иска. Независимо дали ще предявяваме ИУИ в мотивите ще се съдържат констатациите на съда относно преюдициалното ПО.

Защо тогава е нужен ИУИ. Този институт е даден за пример при очертаване на обективните предели на СПН на Р. Институтът на ИУИ  е едно от доказателствата, че мотивите на Р не пораждат СПН. Оттук – изводът: за да може д а има СПН за едно ПО, което е преюдициално за друго право, то трябва да бъде установено по всички правила чрез иск и СПН. За преюдициалното ПО трябва да се предяви самостоятелен иск, в който именно то да е предмет на делото. Това е позитивноправен въпрос у нас. Има законодателства, по които преюдициалните ПО, установени в мотивите, се ползват с тази окончателност, с която се ползва и самото решение – ефект на преюдициалност. По нашия закон, взето разрешението от немския правен кръг, този въпрос стои така.

Ако страните по първоначалното дело искат СПН да засегне и преюдициалната правна връзка между тях, те трябва да предявят иск, в който преюдициалното ПО да е негов предмет.

Формата е ИУИ. Законът в 212 очертава параметрите му. Както всеки иск, независимо, че ИУИ е последващо ОС, трябва да са спазени всички процесуални предпоставки за допустимостта му. Общите – както сме ги разглеждали. Правен интерес и процесуална легитимация са най-важните. ИУИ може да е допустим само когато между страните пои първоначалното дело има спор и относно преюдициалното ПО. Само тогава може в рамките на висящото дело да се предяви ИУИ. Няма ли спор по преюдициалния въпрос, ИУИ е недопустим.

Още повече, че в този случай в мотивите ще се съдържат констатациите.

ИУИ е процесуална възможност (не е задължителен елемент) и може да се предяви само при наличие на спор.

Легитимираните страни – двете насрещни главни страни по първоначалното дело. Видно от значението на преюдициалното ПО, видът на иска не може да бъде друг освен установителен. Това е и логически изведено от значението на преюдициалното ПО – трябва да се установи със СПН съществува ли или не.

Кой може да предяви този иск? Тук няма предопределеност на ролите. Зависи от инициативата. Но всяка от спорещите може да предяви УИ, който ще се различава само дали е положителен или отрицателен. Най-често ищецът по първоначалния иск ще предявява положителен УИ. Но инициатор може да е ответникът по първоначалния, който ще предяви отрицателен УИ за несъществуването на преюдициалното ПО, защото това е в негов интерес. Отрече ли се то, това означава несъществуване и на предмета. Напр. иск за обезщетение за вреди, собственикът на имота – може да предяви ИУИ, че притежава увреденото имущество, за да обоснове правото си на обезщетение. В същото време ответникът може да предяви отрицателен ИУИ, за да установи, че не това е носителят на правото. Той може да отрича и това, че дължи вреди, но може да се отрича и преюдициалното ПО – собствеността.

Т.к. всяко ПО, когато е оспорено, може да бъде предмет на съдебен спор и на исков процес, ясно е, че винаги може да се води отделно самостоятелно исково производство, имащо за предмет преюдициалното ПО. Затова ИУИ за да не затормозява производството по главния, е ограничено с кратък преклузивен срок. Поради въведената едностранна размяна на книжа в ГПК, срокът за предявяване на ИУИ е различен за ищеца и ответника. Всеки може да предяви такъв в първия процесуален възможен момент от развитието на процесуалното ПО. За ответника това е срокът за отговор на исковата молба. За ищеца – първото по делото заседание. Поначало ако се пропусне този срок остава възможността самостоятелен процес да се води за преюдициалното ПО. Ако такъв самостоятелен иск бъде предявен, предявеният трябва да спре. Винаги когато има обуславящ процес, той трябва да приключи, за да може да повлияе. Може д а се води самостоятелен процес, ако бъдат пропуснати сроковете за ИУИ.

Видът на това обективно съединяване – с оглед връзката между предметите – е кумулативно – волята на страните  е съдът д ас е произнесе с решение, както по главния, така и по ИУИ. И защото връзката е от вида на положителната – ако съществува А, то може би да съществува и обусловеното.

Форма на предявяване на иска. Ако се прави от ответника, то трябва да е писмена формата. Всичко, което се извършва извън съд заседание, тр да е в писмена форма. Понеже искът е между страните като вид ОСИ, ако ищецът предяви такъв иск в първото заседание, може да стане и устно – протоколът ще докаже действието и може да облекчи писмената форма. Но иначе се дължат такси и по двата иска.

Обективното съединяване – съдът ще извърши паралелно разглеждане по двете съединени дела и се произнася с два диспозитива, макар, че ще са съдържание на един документ като форма. Поради преюдициалния характер на предмета на ИУИ, нерядко се случва съдът да се произнесе в мотивите към първоначалния. И се е приемало, че всъщност имаме диспозитив, само че той се съдържа в мотивите. Това е практически удобно разрешение, защото ако не приемем това, означава, че съдът не се е произнесъл по обективно съединения иск, то би трябвало да се търси допълване на решението, а след срока за това – да се води отделен иск. Това са подходите, т.к. няма официална задължителна практика. Те се следват в практиката.

От момента на постановяване на Р, т.к. съединяването е кумулативно, възможността за атакуване на решенията съществува самостоятелно. И двете Решения пораждат процесуалните последици, типични за решенията. Ясно е,ч е при ИУИ правната последица ще бъде само СПН. Това е основната цел на този иск.

 

Следващото ОСИ е обратният иск по чл. 219, ал. 3 ГПК. Регламентиран с възможността да се предяви като форма на последващо ОСИ, такъв, който да има за предмет едно ПО, претендирано между подпомагана и подпомагаща страна, съществуването на което зависи от изхода на делото по първоначалния, наречен още главен, иск. Тук имаме една особеност на страните и това е изключение от правилото, че при ОСИ страните са едни и същи, предметите са различни. При обратния иск едната от страните по него не е страна по главния, защото това е подпомагащата страна. Тя не е главна страна по първоначалния иск. ОИ е една дадена в аванс възможност да се постигне процесуална защита под условие, в зависимост от изхода по главния. Ако не беше възможен ОИ, в зависимост от изхода на главния иск, в бъдеще би могло да се води самостоятелен, който би имал за предмет обикновено регресното притезание на една от главните страни по първоначалния иск, спрямо третото лице, независимо дали последното се е включило в процеса като подпомагаща страна. Т.к. това е най-честият случай за предявяване на обратни искове – ОИ облекчава защитата, която се търси чрез него. В ситуацията на главни и акцесорни задължения.

Ако кредиторът предявява иска си срещу поръчителя, защото от него може да реализира по-лесно правото, няма пречка в такъв процес да си останат единствено страни кредитора и поръчителя и поръчителят да бъде осъден и да плати. От този момент за нещо ще възникне регресно притезание срещу главния Дл и може да си води осъдителен иск срещу Дл. Възможно е поръчителят преди да бъде осъден да иска привличане на главния Дл като подпомагаща страна. В последния случай поръчителят може да го обвърже със СПН спрямо кредитора и с доказателствената сила на мотивите, която съдържа компонентите на взаимните отношения, и която ще го облекчи да си води след това регресния иск. Обратния иск е изнесена в аванс благоприятна възможност за защита. Не само може да привлече главния ДЛ, но може да предяви регресния си иск под условие – да го включи за общо разглеждане с първоначалния – да осъди Дл. по д условие, че поръчителят бъде осъден. ОИ е форма на евентуално ОСИ. Имаме ли в самото задание, че се търси под условие, че не се получи нещо друго, имаме евентуалност. Поръчителят най-напред иска да отблъсне претенцията на кредитора. Може поръчителят да не оспорва, но процесуалната му роля е на оспорващ и с оглед на регресното притезание интересът му по главни я иск е да бъде отхвърлен. Тогава няма да има нужда съдът да се произнася по обратния иск. Вж. чл. 271. Ако получи поръчителят отхвърляне на претенцията, обратния иск няма да приключи с решение.

Дали съдът ще уважи ОИ, зависи от други ЮФ. Ако бъде осъден по регресния иск, предявен като обратен, това осъждане ще бъде под условие, защото предявяването на такъв обратен иск е изключение от правилото за допустимост за осъдителна защита. За да е допустим осъдителен иск – трябва да има изискуемо и възникнало притезателно право. Ако не е изискуемо , искът не е допустим, но когато се предявява като обратен има изключение от изискването за допустимост. Поръчителят сам твърди, че регресното му право ще възникне само ако той бъде осъден да плати и ако плати в бъдеще – само тогава ще възникне. Затова обратният иск е една антиципирана защита чрез осъждане под условие. Последното е вътрешнопроцесуално и затова законът го допуска, за да облекчи защитата на регресното притезание.

По отношение на формата – винаги е писмена.

По отношение на сроковете – отново различни за ищец и ответник, но свързани с момента на конституиране на подпомагащата страна. За да бъде ответник по ОИ, трябва вече да е придобила това качество. Тя е единственият възможен ответник по обратния иск. Съвпадат моментите с придобиване на това качество. Но законът свързва крайния срок със сроковете за една от формите на участие на подпомагащата страна – привличането. Най-често интересът е именно в тази посока. След като ОИ обезпечава регресното притезание, интересът е главната страна да поиска привличане и да предяви ОИ. Но това не означава, че ОИ не може да се предяви срещу встъпило лице. Условията за допустимост при встъпване и привличане са еднакви – интересът е един и същ. Ако приемем, че в първото по делото заседание подпомагащата страна избърза и встъпи, това няма пречка в този срок ищецът да си предяви обратен иск. При една евикция, ако искът е предявен от самия купувач, който твърди, че е получил валидно, няма пречка той да предяви иск срещу продавача, който би конституиран като негова подпомагаща страна. ОИ е иск е свързан със срока за привличане, но ответник по него може да бъде встъпилото лице, ако е спазен срокът за привличане. Ищец по обратния иск може да бъде не само ответникът по първоначалния, а и ищецът по първоначалния иск – зависи какъв е предметът по първоначалния иск.

Става дума за паралелно разглеждане на двата иска, но произнасянето с Р по ОИ зависи от изхода на делото по главния.

 Насрещен иск. Възражение за прихващане

Третата форма е насрещен иск. Също форма на последващо обективно съединяване – чл. 211 ГПК. Насрещният иск е иск, който има за ищец ответника по първоначалния и за ответник – ищеца по първоначалния. Тази форма на последващо ОСИ, за да е допустима., трябва да са налице определени условия – между предметите на исковете да има връзка. Тя може да не е само правна – да има някакъв общ елемент от предметите на двете дела (страните по наемно ПО с насрещни претенции). Може връзката да бъде и житейска. Най-честият пример – насрещни претенции при инцидент, от който има пострадали и всеки един от тях може срещу причинителя на инцидента или другия пострадал претенция за обезщетение. Връзката е инцидентът като фактическо състояние. Това е тълкуване на практиката на изискването да има връзка.

Други изисквания за допустимостта на НИ са свързани с еднаква подведомственост и еднаква родова подсъдност. Връзката между делата е по-силният момент, който преодолява местната подсъдност, ако тя е различна. Щом има връзка между предметите на двата иска, съединяването ще е допустимо, ако са родово подсъдни на един и същ съд.

Искът се прави с писмена искова молба и крайният му срок е отново срокът за отговор. Всички останали правила за предявяването му са общите правила за предявяване на иска. Съединяването в зависимост от характера на връзката между него и първоначалния може да доведе както до кумулативност, така и до евентуалност на съединяването. Може да съществуват едното и другото, независимо едно от друго. В случаите, в които един ревандикационен иск бъде предявен и ответникът заяви претенции за подобрения, може да го направи с НИ, съединен с ревандикационния, като съединяването е евентуално, защото решение за подобренията ще има само ако бъде уважен ревандикационния иск. Ако бъде отхвърлен няма да има нужда да с е търси решение за подобрения.

Трябва да се прави разлика между инцидентен УИ и насрещен иск. Насрещният – само когато няма за предмет преюдициално ПО. Ако между  ПО-то, предмет на главния иск и предмета на иска, който ответникът заявява като насрещен, съществува връзка на преюдициалност, като обуславящо е правото, заявено от ответника, то съдът трябва да кажа, че това не е насрещен иск, а е ИУИ.

Когато говорим за връзка между предметите на първоначалния и насрещния иск, връзката не трябва да е на преюдициалност, освен ако обуславящо е ПО по главния иск. Тогава искът (НИ) на ответникът може да бъде предявен по обусловеното ПО.

 

Възражение за прихващане

Според чл. 211 ГПК може НИ да бъде предявен и когато става дума за еднородни престации за заместими вещи – може да стане прихващане. В тази връзка може да се постави въпросът вместо да предявява НИ, това насрещно право ответникът да заяви чрез възражение за прихващане (ВП). Възможно е ефектът да бъде постигнат чрез възражение, насочено към съда. С него се упражнява едно процесуално право да бъде отхвърлен искът. То е допустимо когато ответникът твърди, че е притежавал насрещно вземане, което е било компенсируемо със вземането на ищеца и в резултат на това той е извършил материалното прихващане и е настъпил МП-ефект. Това действие е насочено към съда и съдържа твърдени за последиците от направено МП-прихващане, което съдът трябва да провери и зачете по делото.

Според господстващото мнение се приема, че процесуалното възражение може да се предяви и с неликвидно вземане, когато е спорно, защото в процеса със СПН спорът ще бъде разрешен.

ВП има защитно действие, за разлика от НИ то не цели да получи самостоятелна защита по насрещното право, а да обезпечи отхвърлянето на иска. То е отбранително средство. Ако размерът на двете насрещни вземания е еднакъв, то искът, въз основа на ВП ще бъде отхвърлен. Но ако насрещното вземане на ответника е по-голямо, ВП ще доведе до отхвърляне на иска, но няма да бъде повод за самостоятелна защита за оставащата част на вземането на ответника. Изпълнителна сила – не може да има по оставащата част от вземането и за нея ще трябва да се води друг процес, за да може да се реализира. Що се отнася обаче до ефекта на СПН, чл. 298, ал. 4 ГПК – произнасянето на съда по ВП в мотивите има СПН. Следователно и с ВП насрещното вземане на ответника, компенсационното му право ще бъдат установени със СПН. Практиката и теорията се разминават по следващия пункт – коя част от насрещното вземане ще бъде установена със СПН – компенсираната или цялото насрещно вземане. По-издържана е втората теза, защото правото е единно, и не може да бъде делимо, така че СПН да се отнася само до частта, за която е настъпил ефектът на компенсацията. Но ИП не може да се формира по възражението за прихващане.

Въпросът с ВП стои от гледна точка на това след като е възможно защитно средство, което донякъде дава защитата на НИ, кога ответникът би могъл да предяви НИ и кога – ВП. Доколкото чрез НИ се търси самостоятелна защита, включително чрез изпълнителна сила, то ответникът ще предяви НИ, когато вземането му е по-голямо от вземането по първоначалния иск. ВП няма да му е достатъчно. Дори да приемем, че СПН ще обхване цялото вземане. НИ обаче няма да е необходим и ще доведе до спестяване на таксите по него, ако вземането на ответника е по-малко или равно на насрещното. Погасителният ефект и отхвърлянето на иска ще стане и чрез ВП. Възражението за прихващане ще се предяви и когато насрещното вземане, което е по-голямо от първоначалното, води до родова неподсъдност на подсъдността по първоначалния иск. Ако първоначалният е подсъден на районен, а НИ – на окръжен – не може чрез НИ. Ответникът няма как да предяви НИ, ако е различна родовата подсъдност. Или ще трябва да води отделно дело или ще трябва да предяви ВП. За разликата ще води отделен процес, но тогава за нея ще плаща по-малко.

ГПК от 2008 г. уеднакви крайните срокове – ВП трябва да бъде предявено също в срока за отговор, доколкото е възражение за защита по същество. Трудно ще има извинимо бездействие. Срокът за НИ и ВП е един и същ. Не можем вече да кажем, че ако ответникът пропусне НИ, ще остане защитата чрез възражение. Единственото изключение –само при търговски спорове – прилага се особеният съдопроизводствен ред – чл. 371 ТЗ. Не може да се прави разширително тълкуване.

При ВП – може да се предприеме и като евентуално действие за защита. Например ответникът казва – аз твърдя, че е нищожен ЮФ, от който се извежда претенцията на ищеца, но ако се приеме, че е породен дългът, моля да уважите ВП с друго мое насрещно вземане – евентуално. Имаме евентуалност на защитата чрез възражение – съдът трябва да спази последователността, която му сочи ответникът. Иначе решението е атакуемо – би подлежало на обжалване.

Възможност с ВП едновременно да се упражни самото компенсационно право. Самото потестативно право на прихващане. Законът не изключва възможността за едновременност на материалното възражение за прихващане срещу ищеца и процесуалното ВП към съда. Топва ще е възможно в момента, в който се твърди,ч е настъпил моментът за компенсируемост и да доведе както до погасяване на насрещните права така и до отхвърляне на съответната част на предявения срещу ответника иск.

 

Въпрос 63.

Същност, предмет и обсег на доказването

Доказване

Част 2; Глава 14, чл. 153 – 209 ГПК – основните текстове.

Чрез процеса на доказването се преценява истинността на изложените от страните фактически твърдения и се установява истината относно релевантните за спорното право ЮФ. Чрез този процес на доказване може от фактическия извод за установените факти, да се направи правният извод. Най-често юридическите релевантни за спора факти са се осъществили в минал момент – свързани са или с пораждане на правото, или с моменти от неговото развитие или с прекратяването му. Рядко е възможно определени релевантни факти да се осъществят в момента на делото – напр. материалното изявление за прихващане, което се прави в момента на делото, което се съчетава и с възражението за прихващане. Такъв релевантен факт би бил и прехвърлянето на спорното право, ако то стане с изявление на съда и няма нужда от друга форма. Но най-често са факти от миналото. Верността на фактическите твърдения е дейност, при която се извлича информацията, отражението, оставената следа при осъществяването на факта върху определен носител на тази информация, който е годен ада бъде пренесен във времето. Доказването е извличане на информация, на информационен сигнал, който е отражение на факта, върху такъв носител, който може да бъде пренесен във времето. Създаването на документа на договор носи информация, че това е станало. Сключеният договор е сключен и е отминал. На съда се предоставя този материален носител. Нас ни интересува как може а бъде пренесена годна информация от момента на осъществяване на факта до един бъдещ момент. Третият момент – тази информация трябва да бъде предоставена и извлечена от съда само по предоставен от закона ред. Само така процесът на доказването може да бъде надежден източник за правни изводи. Самото доказване е строго регламентирана в процеса правна дейност на съда и на страните, свързана с издирването, посочването, извличането на тази информация от годните източници и по предвидения в закона ред. Отклонението от този ред води до такива процесуални нарушения, които правят изводите на съда неправилни, решението е порочно и подлежи на отмяна.

В целия процес очертаваме няколко процесуални стъпки. Посочването на информацията за фактите в годните носители на тази информация е дейност на страните. Събирането на информацията обаче – извличането ѝ, е дейност на съда, в съдебното заседание – основният субект е съдът. Оценката на доказателствата – също меродавна е тази оценка, която прави съдът. Но страните могат да направят своя собствена оценка. Цялостната дейност е главно дейност на съда, но страните участват в нея. Доказването е вид от съдебното доказване. То може да почива на научното доказване – напр. заключение на вещото лице.

С оглед правото и ГПроцес доказването може да бъде различни видове – в зависимост от различни критерии. Съобразно резултата, то е пълно или непълно. Какво значи резултатът? Пълното доказване е такова установяване, събиране на информация, което създава сигурност в убеждението на съда, че фактът се е осъществил. Такова доказване наричаме пълно. То е такава съвкупност от информация, която е достатъчна за сигурен извод. Кога е непълно? В обратната хипотеза – когато наличните доказателства не може да доведе до абсолютно еднозначен, сигурен извод за случването на факта – създава само вероятност.  Понякога изводите на съда могат да бъдат направени на такова непълно доказване.

Друго деление на доказването е съобразно разпределянето на доказателствената тежест – кой трябва да сочи доказателствата за факта. Доказването е главно и насрещно. Правилото е всеки трябва да докаже фактите, от които извежда изгодни правни последици. Този, който твърди факта, той трябва да сочи доказателства за него. Той провежда главно доказване. Съдът го възлага на страната, която твърди изгодния за себе си факт. То трябва винаги да е пълно – страната да сочи такива доказателства, че да остави несъмнен извод на съда, че фактът се е осъществил. Насрещното доказване противостои на главното – то се прави и може да се извършва от страната, на която фактът се противопоставя, на която фактът не е изгоден. Тя няма да доказва факта, но тя може да сочи доказателства, че фактът не се е осъществил.  Страната провежда насрещно доказване, което може да бъде и непълно. Например страната, която твърди, че договорът е сключен, трябва да докаже сключването – наличието на двете съвпадащи волеизявления. Този факт трябва да бъде доказан по несъмнен начин. Но насрещната страна може да твърди, че този договор не е сключен в момента, в който се твърди, защото в този момент тя е присъствала някъде другаде. Тази страна, която оспорва сключването на договора и твърди, че не е могла да присъства, не е длъжна да убеди съда непременно, че е била някъде другаде. Може само да внесе съмнение чрез това си твърдение с наличието на определено доказателство. Следователно това е насрещно доказване – оборването на това сигурно убеждение. То може да стане само с данни, с доказателства, които не са абсолютно сигурно установени, но внасят съмнение в убеждението на страна. По изключение законът допуска за страната, която твърди изгодни последици, също да проведе непълно доказване. Това е много рядко – например при обезпечаването на иска – ищецът, който търси обезпечаване на своя иск не е длъжен да докаже пълно пред съда всички ЮФ, които твърди. Достатъчно е да посочи само някои доказателства, които създават повишена вероятност, че фактите са се случили. Но това е само в хипотезите, в които законът допуска при главното доказване. Иначе то е пълно.

Законът урежда т.нар. обратно доказване – то е възможно, нужно тогава, когато имаме оборване на законови оборими презумпции – когато се твърди нещо различно от презумирания факт. Последният не се нуждае от доказване, защото законът посочва това. Страната, която се позовава на този факт, ако той не беше презумиран, трябваше да проведе пълно главно доказване. Разместването на доказателствената тежест прехвърля това на насрещната страна – за да бъде оборена презумпцията ответникът трябва да докаже по несъмнен начин например липсата на вина. Обратното доказване винаги е пълно. Не може да се внесе само съмнение – може би ответникът не е виновен.

Според видовете факти и възможността да се провежда доказване, както положителните, така и отрицателните факти, когато са релевантни, са предмет на доказване. Отрицателният факт трябва да бъде доказан. Отрицателният факт, който на практика е липса на факт, се доказва с помощта на достатъчна съвкупност от други положителни факти. Това е свързано с предмета на доказване.

Друго деление е в зависимост от значението на доказвания факт за изводите на съда – пряко и косвено доказване. Пряко е доказването, при което се доказва факт с правно значение, правнорелевантен факт. Договорът, който е сключен, е правно релевантен факт, който трябва да бъде обект на пряко доказване. Изводът на съда за осъществяването на този факт, води до правни изводи – дали са се породили последиците от сключването или не. Непрякото доказване се отнася до доказателствените факти – тези, които не са правно релевантни, а са доказателствено релевантни. От тях се прави не правен извод, а фактически извод. Доказателствените факти са тези, които ако са се случили, ще накарат съдът да направи фактически извод за правно релевантните факти. Доказването на доакзателствените факти затова е непряко, защото от тях не може да се направи директно правен извод. От тях може да се направи първо фактически извод. Доказването на водени преговори преди сключването на договора е доказателствен факт. При косвеното доказване, непрякото доказване, трябва да се установи пред съда такава съвкупност от доказателствени факти, от която съвкупност да се направи извод за правнорелевантните факти – напр. че договор наистина е бил сключен. Доказателствените факти не са лимитативно изброени в закона – това може да е всяка случка от живота, – това са индиции – насочващи факти. Отделният доказателствен факт, ако бъде доказан, чрез непрякото доказване може да създаде само вероятен извод за правно релевантния факт, а цялата съвкупност от индиции може да създаде убеждението за правно релевантните факти. Страната трябва да доведе пълно, главно доказване. Но то може да бъде пряко или косвено (чрез съвкупност от доказателствени факти.

Предмет и обсег на доказването. Предмет на доказване наричаме всички факти и зависимостите (фактическите връзки) между тях, които са от значение, когато те са правно или доказателствено релевантни, във връзка с предмета на делото. И тук вече можем да посочим както положителните, така и отрицателните факти – се включват в предмета на доказване, както правно релевантните, така и доказателствено релевантните факти се включват – всички те имат отношение към правния извод от тяхното включване. Не са предмет на доказване преюдициалните правоотношения. Напр. преюдициалното ПО при непозволеното увреждане е част от основанието на иска, но не е част от предмета на доказването. Ако бъде оспорено, в предмета на доказване ще бъдат включени правнорелевнантните факти, които го пораждат. ПО-та са логическа дейност, въз основа на установените факти, но ПО-та не са обект на доказване. Следи от миналото извличаме от фактите.

Обсега на доказване – той е част от предмета на доказването (по-тясното понятие). Той ни посочва кои факти от предмета на доказване се нуждаят от доказване. Тоест – за кои не е нужно да се събират доказателства, да се търси информация за тях от миналото. Това облекчава съда и страните. И кои факти не са в обсега на доказване? Първите са тези, за които съдът трябва да приеме, че не се нуждаят от доказване и няма да кара твърдящият ги да сочи доказателства – ноторните (общоизвестните) факти – природно бедствие, стихии и др. събития, които не подлежат на съмнение; съдебно известни факти – действия, които той самият ги е извършил и ги знае. В тази група попадат и презумираните със законовите оборими презумпции факти. Фингираните и необоримите презумпции приличат по доказателствения си ефект на правните норми.

Тази група факти съдът е длъжен да ги обяви в началния момент на делото като неподлежащи на доказване, но те не се приемат за доказани към този момент, а чак в края на съдебното дирене, когато съдът решава. Ако не бъдат оспорени, той е длъжен да ги приема за доказани при постановяване на решението. Ако се оспорят – в обсега трябва да се включат.

Някои факти съдът може да ги изключи от обсега на доказване – когато съдът обяви някои факти, с оглед признанието им от другата страна, може да ги приеме за ненуждаещи се от доказване, но не е длъжен. Този извод е привременен. Докато не приключи съдебното дирене, съдът може да ги включи.

Ненуждаещите се от доказване факти са изключени от обсега. Но това е привременен извод. Докато приключи съдебното дирене, съдът може да ги включи в обсега на доказване.

Тежест на доказване. Доказателствени средства

Тежест на доказване

Тя е една самостоятелна последица. Тя е санкционна последица, която ще настъпи от недоказването на факта.

Как се разпределя доказателствената тежест – за коя от страните ще настъпи санкционната последица от недоказването на факта. Чл. 154, ал. 1 ГПК разпорежда, че тази тежест се носи от страната, която твърди факта, защото е изгоден за нея. Тя извежда от съществуването, респ. несъществуването на факта изгодни правни последици. Разпределянето на ДТ зависи от материалноправните норми, от които страните извеждат изгодни за себе си правни последици от фактите. Материалното право ни сочи коя от страните ще понесе тежестта на доказването. Няма значение какви са фактите. Зависи коя страна се позовава на тях. Напр. презумираният факт вина на непозволеното увреждане – този, който отрича факта, че не дължи, трябва да докаже, че липсва вина – обратно пълно доказване. Пак материалното право но сочи кой ще понесе последиците. Няма значение за ДТ дали фактът е положителен или отрицателен, както и каква е процесуалната роля на страната. При положителен установителен, осъдителен и конститутивен иск, ищецът ще носи ДТ за фактите. Ако има иск от насрещната страна, ответникът ще носи ДТ. Това е правилото. Допускат се обаче отклонения от това правило за разпределяне на доказателствената тежест.

Оборими законови презумпции – тук има факт, който страната твърди, за да обоснове правото си, който е презумиран. Това ще предизвика разместване на ДТ на насрещната страна ако иска да докаже обратното. Чл. 162 ГПК. За да не се затормозяват процесите, когато размерът на правото не може да бъде точно определен (когато размерът не е част от петитума (парична претенция)) съдът може да определи размера на претенцията. Това няма да доведе до отхвърляне на иска. Има и редица – 176, 161, 190/2 – правила – такова поведение на насрещната стана, което затруднява доказването на факта и се създава едно общо правило когато съдът констатира такова поведение, да приеме факта за доказан. Ако аз твърдя един факт, а насрещната страна доказва пречки, аз мога да бъда облекчен, да бъда освободен от ДТ.

Всичко това по отношение на ДТ, като важно понятие в доказването във всички видове процеси, ни дава основание да заключим, че това понятие е смесен институт и на материалното и на процесуалното право. Последиците му се уреждат от материалноправните норми, но в същото време процесуални са нормите, които определят в резултат на това какво ще е процесуалното поведение, правата и задължения на страните и на съда, ако се получи недостатъчност на доказателствата, с оглед на процесуалния ефект. Неизпълнението на тази поредица от процесуални права и задължения, свързани с доказването, ще дадат възможност решението да бъде атакувано като неправилно и да подлежи на отмяна.

Въпрос 64.

Други две свързани понятия на доказателственото право – доказателства и доказателствени средства. Трябва да очертаем разликата между тях. Какво са те? Доказателствата най-общо са сведения за фактите, за релевантните факти – информацията, която е създадена в момента на осъществяване на факта, и която ние извличаме в един по-късен момент. Това е отражението на факта, следата, която е оставил той, когато се е осъществил. Винаги обаче това отражение става върху определен носител, от който извличаме информацията. Информацията винаги се свързва с носителя, който е поема и я пренася във времето. Този източник наричаме доказателствено средство. В теорията се опитват да ги разглеждат като форма и съдържание – като нещо неразривно свързано. Не може да съществува и да бъде годно като продукт в процеса само доказателството без да е извлечено от строго регламентирани от доказателствени средства. Информацията е всяка следа за факта. Но това което прави процеса на доказването регламентиран са доказателствените средства – носителите на тази информация. Те не са произволни, те зависят от това какви видове признава процесуалния закон за годна форма на доказателствата, на тези следи. Това са обясненията на страните за техните възприятия за фактите; показанията на свидетели; писмените доказателства (документи); веществени доказателства (за разлика от писмените, които също са веществени); и заключения на вещи лица. Само когато определена информация за релевантните факти, която може да бъде извлечена от тези ДС може да бъде приета за релевантна. Затова много често се смесват терминологично. Когато говорим за събиране на Д, това е събиране на ДС. Както и да се изразим, имаме предвид съвкупността на тези две понятия. Това, че лимитативно са изброени доказателствени средства, нито позволява да кажем още нещо за процесуалното им значение. При тях говорим за доказателствена стойност на ДС. Понастоящем няма ДС с абсолютна доказателствена стойност – да бъде формално ДС. В гражданския  процес няма такива. Доказателственото значение на всяко едно от тях се преценява по вътрешно убеждение на съда, съвкупно с останалите данни по делото. За да може съдът да изведе своите доказателствени изводи, той трябва да прецени доколко е достоверно ДС и оттам – извлечената информация. Доказателствената стойност, като доказателственото значение на всяко едно ДС отразява степента на убеждаващото му въздействие върху съда. Тази степен не е отнапред очертана, а по правило зависи от преценката, която съдът ще направи по свое вътрешно убеждение в процеса на събиране на ДС.

Доказателствена сила – това понятие използваме само при един от видове ДС, най-надеждното – документът. Всъщност тя е обвързваща съда доказателствена стойност за съответното доказателствено средство. Тази доказателствена стойност, която обвързва съда, наричаме доказателствена сила.

Видове ДС. Те подлежат на регламентация. Това завиди от различни критерии. Първо, допустими и недопустими. ДС може да бъде и опора на доказателствените изводи може да бъде само такъв носител на информация, който е уреден в закона. Освен това общо изброяване на допустимите ДС – те , но нищо повече от тези, говорим за допустими и недопустими при свидетелските показания. Известна е тезата за кошаревския свидетел. Т.к. те не са много надеждни, по субективни причини, при тях има определени хипотези, определени обстоятелства, които не могат да бъдат доказвани със СП – за тях СП са недопустими. Затова трябва да отчитаме тези двете – изобщо допустими; и за едно от ДС – може да се окаже също недопустимо. В някои от хипотезите, при които СП не са допустими имаме изключение от изключението, което ако е налице, СП стават допустими. За някои от тези хипотези, вкл. и споразумението между страните, може да доведе до тяхната допустимост.

Друго деление – относими и неотносими. То е много важно за перфектността на изводите на съда. За да може да допусне съдът ДС, то трябва да съдържа информация за приетите и включени още в доклада по делото обстоятелства, които са релевантни. Да съдържа информация за релевантните факти, в включени в предмета на доказване – това значи относими. За да допусне съдът искано ДС„ то трябва не само да е допустимо, но и да е относимо. Съдът допуска относимите, допустимите и необходимите. Защото страната може да посочи петима свидетели за един и същи факт. Като прецени съдът дали е относимо, трябва да провери съдът за този факт необходимо ли е – първо ще допусне двама и ако се убеди, че те не са успели, може да допусне и останалите. Той може да даде указание на страната , че за някои от фактите не сочи достатъчно доказателства. Трите компонента трябва да се преценят в съвкупност.

Деление на необходими и ненеобходими (по-горе).

Друго деление – в зависимост от характера на носителя на информация – лични и веществени. Ако носителят на информация е паметовата следа имаме личен носител – ДС ще бъде представено като обяснение на страна, заключение на вещо лице. Събирането им става чрез устно изложение. Другите, които имат веществен носител са документите (обикновен и електронен) и веществените Д – тези, които носят друг вид веществена следа, а не писмена. Има разлика с оглед формиране на доказателствената стойност и степен; има значение как се събират.

Друго деление – преки и косвени. Също много важно. Критерият е съдържанието, характера на информацията , на доказателството, което ДС съдържа. Ако информацията е отражение на правнорелевантен факт, ДС е пряко. Ако обаче ДС съдържа информация за факт, който има само док значение., ДС е косвено. По-голяма док стойност ще имат преките ДС. Те съдържат пряко отражение на фактите. Косвените съдържат пряко отражение на доказателствено релевантен факт (индиции, улики – доказват правнорелевантния факт. Доказването чрез тях наричаме косвено доказване. Когато свидетелското показание съдържа информация за водените преговори. Дали от тях е сключен договор никой не може да каже категорично.

Последното деление – първични и вторични. Какво е делението тук?“ първично ДС е което възпроизвежда пряко подлежащия на доказване факт. Възпроизвежда го пряко. Няма значение дали възпроизведеният факт е правнорелевантен или доказателствено релевантен. Например – при свидетелското показание – дали възпроизвежда информация за договора или преговорите е първично ДС – първично възпроизвежда подлежащия на доказване факт. Ако обаче ДС възпроизвежда друго ДС, то вече е вторично, защото първично възпроизвежда ДС – например отливка от следа, стъпката от инцидента и др. Например възпроизвежда документа – преписът от документ е вторично ДС. При е-документи. Като се представи копието на е-носител от съда, това е вторично ДС.  Вторичните преди всичко доказват наличието на първично ДС. Затова тяхното доказателствено значение е , че има първично ДС„ което следва да бъде допуснато и събрано. Не можем да отричаме и тяхната доказателствена стойност.

Обясненията на страните като доказателствено средство

Обяснения на страните. Често ще срещнем, че те не могат да са ДС. А са тъкмо твърденията. А ние знаем, че твърденията подлежат на доказване. По правило едно такова разбиране не е лишено от логика, доколкото се има предвид самото твърдение за факта. Но когато говорим за обяснения на страните относно факта, това вече е много по-широко понятие – може да съдържа информация за паметовите следи на страната, какви са били обстоятелствата, имало ли е външно въздействие. Тази информация не е простото твърдение на факт, а сведения за обстоятелствата около сключването на факта. Те не могат да бъдат игнорирани от съда. Затова не можем да отречем, колкото и да е ниска дока стойност, обясненията на страните като допустимо ДС.

Като вид ДС, всяко обяснение на страната е едно лично ДС. То може да се отнася както до правнорелевантни, така и до доказателственорелевантни факти. Но за да има поне малка доказателствена стойност, то трябва да е първично, защото поначало е ненадеждно твърдението на страната, какво остава ако възпроизвежда друго ДС. Но не можем да му изключим качеството на ДС. Тези, които отричат годността на такива обяснения като ДС се позовават и на голямата степен на заинтересованост на страната – много благоприятно би представила обстоятелствата., Освен това у нас страните не носят наказателна отговорност ако съзнателно дават лъжливи сведения – само трети лица могат да носят наказателна отговорност. Това е аргумент, но той не може изобщо да изключи обясненията на страните. Има обаче един вид обяснения на страните – обясненията по повод неизгодни факти – на насрещната страна – на тази, която отрича факта или неговото правно значение. Когато вместо да отрича факта, страната, за която той е неизгоден, това сведение е доста ценно ДС, защото то съдържа неизгодна информация за този, който го прави. Съдът се доверява, когато страната признава неизгоден за нея факт – признанието може да бъде съдебно (в заседание да се направи и да се отрази в протокола), но то може да бъде и извънсъдебно признание – признанието трябва да бъде доказано чрез друго ДС пред съда, когато е извънсъдебно. Но и тогава то е ДС, което има по-голяма доказателствена стойност.

Трябва да се отграничава признанието на факт като ДС с признанието на иска. Признанието на неизгоден факт не означава че признава иска. Признанието на факти има единствено ролята на ДС и има повишена за съда доказателствена стойност. Въпреки това признанието не е формално ДС. То няма абсолютно доказателствено значение – и то се преценява от съда по вътрешно убеждение, най-малкото поради опасността да бъде симулативно. Всяко симулативно поведение е неприемливо за съда.

Това поведение, което не е обяснение на страната и представлява ДС – и друг вид поведение – не изричните ѝ изявления, а такова нейно поведение, което създава убеждение у съда, че  тя всъщност се отклонява от признание – говорим за поведение на насрещната страна – тази, срещу която се твърди фактът – тя може да откаже да се яви, да не отговори на поставени въпроси на съда или да даде уклончиви отговори. Може да създаде други пречки пред доказването на факт – например да откаже да предостави намираща се у нея вещ за оглед или да откаже да бъде освидетелствана. Това поведение създава вероятен извод у съда, че ако страната би отговорила на въпросите, би се явила, или не би създала пречки за събиране на ДС,. Този факт ще се осъществи. Но трябва да има искане от страната, която твърди факта, насрещната страна да се яви лично. Ако съдът задължи насрещната страна да се яви лично, тя дължи това явяване. Ако се яви и откаже да отговори на конкретно поставени въпроси, които са ѝ били предварително посочени. По същия начин ако отговорите са колебливи, противоречиви, явно страната не желае да признае. Съдът може да направи доказателствен извод – 176 ГПК. Тези текстове – 161/2, 190 – става дума за това поведение на страната, на която фактът е противопоставен. За да може да направи доказателствени изводи от такова поведение на страната, цялото това поведение, трябва да бъде протоколирано – протоколът е единственото Дс за това, което се е случило от съда или пред съда. Не е ли редовно призована страната, не са ли ѝ изпратени предварително въпросите, съдът не може да направи доказателствени изводи, защото решението ще е атакуемо.

 

 

Писмени доказателства

Раздел 4 – писмени доказателства – чл. 188 – 194 ГПК – Писмени доказателства. Вътре се говори преди всичко за документ. Тоест слага се знак за равенство между документ и писмено доказателство. То е обект на регламентация. То е най-значимото с оглед на доказателствената стойност на информацията ДС в гражданския процес.

Понятие – какво е документът – вещ, върху която с писмени или електронни знаци е материализирано изявление над едно лице – негов издател. Тост писмено доказателство е такава вещ, върху която е материализирано с писмени знаци воля или изявление за знание на едно лице. Важно изявлението да е с писмени знаци. Електронните знаци са приравнени на писмени знаци. Говорим за проста и за електронна писмена форма. Е-създаденият документ спада към групата на писмените доказателства. Това е документ. За да е налице документ, видимо от характера, начина на формулиране на изявлението, не може да има това качество една вещ, която макар да съдържа мисъл/идея – чертежи, нарисувана картина, няма писмени знаци. При картина – само подписът на картината е документ, защото е с писмени знаци. Самата картина може да бъде веществено ДС. За да е налице документ, не е нужно изявлението да е подписано, да носи подпис на автора си. Наличието на подпис  е важно с оглед доказателствената стойност, респ. сила. Но документ е налице. Достатъчно е да имаме вещ, върху която с писмени знаци е материализирано волеизявлението, нищо повече. Няма значение и видът на вещта. Ако не е върху листа хартия, може да е електронен документ, може да е върху друга вещ. Ако той не може да бъде възприет буквално, ще се направи ДС. Но самото волеизявление върху вещта ще е писмено ДС. Документ е налице независимо от това с каква цел е направено волеизявлението – нарочно или специално направен документ. Няма значение дали и създаден с доказателствена цел – това има значение за док стойност. Документ е налице и независимо дали е истинно написаното – дали е подправен. И подправеният документ е документ. Той няма да има док стойност или сила, но е документ. Той най-малкото може да бъде документ, на този, който е направил подправката. Всеки документ има автор за правото – юридически издател. Това означава, че ни интересува не този, който го е създал, а този, който се сочи за юридически издател – този на който се приписва изявлението. Може да се продиктува нещо и юридическият издател да съм аз. Независимо дали носи подпис на издателя, носи друг подпис или е без подпис. Документът е налице.

Видове документи. Според критерия какво е естеството на изявлението – два вида – свидетелстващи, удостоверяващи или диспозитивни. Свидетелстващият – изявление за знание съдържа, информация за факт, който стои извън волята на издателя, автора на документа. Един нотариален акт е такъв документ; една разписка за плащане; протокол за недостатъци.- удостоверителни (свидетелстващи). Другият вид са диспозитивните (разпореждащи) – отразяват волеизявление на издателя – договор, едностранна сделка, когато е направено писмено. Според друг критерий – кой е издателят на документа:

Официални и частни. Официалният материализира волеизявление на длъжностно лице в това му качество, но в рамките на неговата компетентност. Законовите разпоредби ни казват във всеки случай кога едно изявление е официално изявление, с оглед автора – длъжностно лице, дадена му от закона удостоверителна компетентност, да е спазена формата и редът за издаването. Според ЗАдв има адвокатът когато с оглед защитата на клиента издава преписи от документи – законова норма винаги очертава кога едно изявление ще има характеристиката на официален документ.

Трябва да се различава изявлението на длъжностни лица, които представляват органи на власт – те невинаги правят изявления във властническо качество – ректорът когато издаде дипломите – официален документ; но когато сключи договор – даде възможност ВСС да си проведе изпитите тук – частен документ между две ЮЛ. В зависимост от съдържанието им, те може да са и свидетелстващи (нотариални актове), и диспозитивни (заповеди на органи на власт).

Поначало удостоверителните официални документи – 179 ГПК – могат да бъдат два вида – такива, които удостоверяват собствено волеизявление на длъжностното лице и такива, които удостоверяват направени пред тях волеизявления на други лица (нотариалният акт), но документът пак е официален. Напр. съдебният протокол отразява и поведение на други лица. Мо мотивите са свидетелстващ документ – съдържа изводите на съда. Диспозитивът на съдебното решение е разпоредителен документ, защото предписва дължимото от решаване на спора поведение. Противно на официалния документ, този, който не носи белезите на официален е:

Частен документ – всяко лице може да създаде един документ. Определяме го негативно. ЮЛ също чрез свои представители са издатели на частни документи. Те също може да са диспозитивни и свидетелстващи.

Има и смесени документи – в едната си част могат да са достатъчни, за да е частен документът, но съдържат и официално удостоверяване – напр. нотариални заверки на частни Д. И при смесените Д, законът познава фигурата на конверсията. Когато писмената форма е порочна, но частният документ е перфектен – самата удостоверена сделка би имала съответните правни последици. Друг критерий – наличието на подпис. За да бъде един документ такъв, не е необходимо да носи подпис на своя издател.

Подписани и неподписани Д– във връзка с доказателствената стойност, която е по голяма при подписаните. Подписан е този Д, в който подписът, обозначаването на автора е станало саморъчно (това е за простата писмена форма); при е-документи – електронният подпис. И при двата вида подписът ще играе съществена роля с оглед на доказателствената стойност. При нотариалните документи, чл. 579, ал. 1 и 589, ал. 2 – и саморъчното изписване на пълните имена е част от подписа, освен подписването. Нечетливият подпис също е подпис. Изписване на името е необходимо само когато законът го подписва. Неръкописният подпис не е подпис – или електронен или саморъчен. Ако има нотариална заверка, тя не е част от формата. Тя е форма за доказване на подписа  и на документа. Чл. 189 – когато има физическо увреждане при обикновената писмена форма – на издателя – поставя се отпечатък, вместо подпис с двама свидетели. Ако има длъжностно лице, то е достатъчно.

Неподписани – липсва обозначаване на името на издателя. Неподписаният Д има много ниска доказателствена стойност. Неговата дока стойност преминава през по-дълъг процес на доказване на авторството. Но има док стойност.

 

Истински и неистински документи – понятието истински документ съдържа два компонента в себе си – за да е истински той е автентичен и верен. Но различните видове Д по различен начин ги разглеждаме с оглед на истинността.

Автентичност – автентични и неавтентични – могат да бъдат всички Д, от всички класации. Всички отговарят на понятието истинност, ако първо са автентични. Автентичен е този Д, който наистина материализира волеизявлението на това лице, което се сочи за негов издател. Което се сочи – на лицето, на което Д се приписва като изявление. Неавтентичният е този, който на практика е подправен – не носи истинското изявление на лицето, на което лицето се подписва. Подправката може да е материална и интелектуална. Подправеният Д е неавтентичен. Подправеният Д създава привидност за автентичност – трябва да бъде установено по съответния ред. Автентичността се идентифицира, отъждествява се с наличието на подпис. При самото понятие, всъщност и неавтентичният документ е такъв по отношение на лицето, на което се приписва. Но подправилият на практика е създал един документ – Д е изявление на автора на подправката. Ако трябва да се доказва това, ние го доказваме чрез подправения Д. Автентичността се свързва с авторство на този, на който Д се приписва като Д. При диспозитивните Д, истинността е равнозначна на автентичност.

 

Верни и неверни документи – такива могат да бъдат от всички видове свидетелстващите. Свидетелстващите могат да са автентични и верни едновременно, за да са истински. Може да е вярно, но да не е автентичен – тогава ще е неистински документ. Верни са тези Д, които отразяват вярно съществуващото обективно фактическо положение, извън волята на неговия издател. Неверният не отразява истинското фактическо положение. Неверният документ може да бъде подправен. Но може да се дължи и на субективно възприемане на фактите, което е резултат на грешка. Не е необходимо да е подправен съзнателно. Неавтентичният и неверният Д нямат доказателствена стойност и сила. Могат да бъдат оспорени.

 

Писмени и електронни. Е-документ – 184 ГПК от 2007 г. е фиксиран. Имат еднаква док стойност и сила. Това деление не води до разлика по отношение на доказателственото им значение. При е-документ – може да бъде представено копие в писмена форма, но съдът трябва да извлече информация от самия е-носител в рамките на съдебното заседание. Иначе се предоставя на е-носител и насрещната страна , за да можеш да се развие процедура за оспорван на допустимостта. Е-документ, може да се класифицира по отношение на всички възможни критерии. Ако не носи е-подпис, той също има доказателствена стойност, но трябва да се докаже авторството на документа.

 

Доказателствена сила на документите

При ДС изобщо говорим за доказателствена стойност – няма формални ДС с обвързваща доказателствена сила – това е правилото. Законът допуска изключение при док сила за някои видове документи. Доказателствената сила е обвързваща съда доказателствена стойност на документа, в зависимост от неговия вид – трябва да кажем, че е определена в закона, извън установеното в закона не можем да говорим за доказателствена сила. Тя е два вид а- колкото и да е обвързваща, винаги създава възможност да бъде оборена. Не е някакъв абсолют, не е равнозначна на СПН. Тя може да бъде съборена. Преди да разгледаме двата вида доказателствена сила. Всеки документ, всяко изявление доказва, че изявлението е било направено – това е самодоказването на документа – всичко се гради въз основа на това – за какво обвързва съда всяко изявление.

Формална доказателствена сила на документите. Тя принадлежи само на документ, който е подписан. Тя произтича от подписа и установява по обвързващ съда начин, че изявлението е било направено от лицето комуто принадлежи подписът от изявлението. Така тя доказва авторството – произтича от подписа. Следователно формална доказателствена сила имат всички документи, независимо от другите критерии и деления, когато са подписани. При официалните документи формалната доказателствена сила се отнася и до мястото и до датата на съставянето. Фактът, че документът е официален, обвързва в достатъчна степен съдът не само да приеме, че това е изявлението, а че то е било направено там и тогава. Един такъв документ – това е елемент от неговата редовност. Тези елементи се обхващат от формалната доказателствена сила.

При обсега на формалната доказателствена сила на частните документи – ако са подписали те доказват кой е издателя. Но за другите два компонента – 181 ГПК. Ако в документа се съдържа дата и доколкото една дата може да бъде свързана с мястото, посочената в частния документ дата обвързва съда по отношение на лицата, чиито изявления се съдържат в документа. Датата се счита установена както е посочена и обвързва съда с формална ДС. Освен тях, датата обвързва и техните правоприемници. Освен това ще обвързва кредиторите на лицата,л издали документа. Тогава, когато те извеждат правата си от правното положение на издателя на документа.

Има друга категория лице, които не са издатели, извън ползващите се правоприемници, респ. кредитори – третите лица, срещу които изявлението в Д може би е насочено и може би уврежда интересите им. Такъв наследник няма да може да му се противопостави дата, която е посочена в документа, защото той може да се окаже умишлено антидатиран. Такива трети лица, които извеждат собствени претенции, които изявлението в документа може да ги увреди, за тях ще важи датата, която отразява общо правило и доказва пред съда, че към даден момент документът е бил създаден – 181 – достоверна дата. Има няколко хипотези, при които датата се удостоверява по такъв начин – било чрез официална заверка, било по друг обвързващ начин, от който да е сигурно, че към този момент документът със сигурност е бил създаден.

Следователно, извън издателите има лица, които са в правното положение на издателя и такива, които извеждат самостоятелни претенции, на които изложеното в документа може да увреди. За тях е необходима достоверна дата, към която документът съд сигурност е съществувал. Частният документ може да не носи никаква дата. Тя ще се доказва с всички доказателствени средства – ако тя е вписана ще се доказва моментът на издаване на документа, вкл. със свидетелски показания.

Другата обвързваща доказателствена стойност е материалната доказателствена сила на документа. С материална доказателствена сила разполагат само официалните свидетелстващи документи. Тя обвързва съда да приеме, че удостовереният в документа факт се е осъществил така, както се сочи от издателя на документа. Съдът трябва да приеме факта за осъществил се и е длъжен да изведе от него своите правни изводи, не може да приеме нещо различно. Материална док сила ще има този Д, само ако е издаден във изискуемата форма, ако е в удостоверителната компетентност на такова лице, което е посочено в закона. Следователно частните документи нямат материална док сила, дори когато имат писмено признание на факти – имат само доказателствена стойност, преценявана от съда по вътрешно убеждение. Същото можем да кажем за обясненията н страните, които съдържат в устна форма изложение на обстоятелствата за изгодните факти, които страната твърди. Те имат много ниска док стойност. Така липсва доказателствена стойност на Д, в който страната писмено е изложила обстоятелствата около случването на съответния факт. Такъв документ няма съществено доказателствено значение – съдът няма да приеме такъв документ – страната може да го каже устно в съдебно заседание. Документът има док значение ако е извънсъдебно признание на неизгоден факт.

Едно изключение – 182 ГПК. Отклонение от док стойност от писмени твърдения на изгодни факти – до т.нар. счетоводните книги на търговците. Счетоводните книги са вторични създадени документи – имат значение като вторично док средство – съдържат извлечение от първичните документи, които страната създава – отразяват оборота, който се случва; съдържат информация за изгодни факти, за лицето, за което се водят. Те са частни свидетелстващи документи. Нямат материална доказателствена сила, но имат по-голяма призната от закона доказателствена стойност – имат доказателствена стойност. Ще имат такава, само ако са редовно водени. Има специален ред, който позволява като бъде спазен, да се направи извод, че информацията е достоверна. При това положение е била колеблива съдебната практика. Преобладава тази, при която се приема, че неоспорването на книгите за редовността от другата страна, не е основание да приемем, че са редовно водени. Този, който се позовава на книгите, той трябва да докаже редовността им. На другата страна могат да бъдат противопоставени, само ако този който ги води, докаже, че са редовно водени. Простото им неоспорване не ги прави за съда редовни, така че той да се позове на записаното.

Тази доказателствена сила обвързва съда само за определени факти.

Материалната и формалната доказателствена сила обвързват съда да приеме удостоверените, доказаните обстоятелства, ако, доколкото и докогато те не бъдат оспорени. Да се оспори Д означава да се оспори било автентичността, било верността на официалния свидетелстващ Д. Това оспорване истинността на Д, ако бъде успешно проведено по начина и по реда, който сочи закона ще доведе до отпадане на обвързващата доказателствена сила на документа. Обстоятелствата ще трябва да бъдат доказвани с други доказателствени средства. Това оспорване може да се извърши по два начина. Може преди и независимо от висящ процес по гражданско дело да се води УИ за факт с правно значение – 124/4 относно (не)истинността на документ – решение по него със СПН относно истинността на документа. Ако се установи, че е неистински, не може да се използва като ДС. И обратно – доказателствената му сила следва да се приеме установена със СПН. Ако това не е направено има инцидентно оспорване верността на документ – във висящ исков процес, ако такъв документ бъде представен – 193 ГПК.

Това оспорване също се включва в преклузиите, защото оспорването може да бъде направено в кратките преклузивни срокове, които законът фиксира в много кратък отрязък от време. Как протича това оспорване. За да се стигне до такова, страната трябва да го е посочила и представила в държане на съда. Освен преписи от книжата по делото, на насрещната страна се представят и преписи от представените писмени доказателства.  Страната, срещу която Д се представя, трябва да направи изрично изявление, че го оспорва. Оспорването на формалната доказателствена сила ще е приложимо когато страната твърди, че Д е неавтентичен и подписът не е на лицето, което се сочи като издател. Ако се представя неподписан документ няма нужда от оспорване. Представилият го трябва да доказва и авторството. При оспорване на автентичността когато има подписан документ с формална Дс – насрещната страна ще трябва да заяви оспорването. При оспорване на материалната ДС процедурата по оспорване се осъществява само при официалните свидетелстващи документи – само тяхното представяне ще задължи съда да приеме, че фактът се е осъществил така. При счетоводните книги страната трябва да докаже поне редовността на книгите. Ако съдът се обърка и проведе процедура на оспорване на Д, които нямат обвързваща материална доказателствена сила, решението ще подлежи на отмяна, защото е опорочено. Процедурата затова започва с изявление за оспорване. Иначе доказателствената сила на документа ще се приложи. Ако се заяви това оспорване автоматично не следва, че съдът трябва да зачете силата на документа. Този който го е представил, трябва да направи изрично изявление, че иска да се ползва от документа. Иначе Д се изключва от доказателствата. Може процедура по оспорване изобщо да не се развие – ако самият той не вярва в истинността на документа който представя.

Направи ли страната изявление, че ще се ползва от представения документ, съдът е длъжен с определение да открие процедура по оспорване истинността на документа.

Какви са допустимите доказателствени средства. По правило всички ДС са допустими за да се установява неистинността на документа. За автентичността това важи безусловно. Но при верността – трябва да се направи разграничението какво точно се оспорва. Може да се стигне до опровергаване съдържанието на документ – то се отнася до симулативни изявления. Следователно във всички останали случаи оспорването на верността на Д може да се разкрие и със свидетелски показания.

Доказателствената тежест при оспорване на истинността се носи от страната, която оспорва. При частните документи когато документът не е подписан от страната, която го оспорва (поначало неподписаните Д нямат формална ДС. Да се приписва документът не на този, който го оспорва). Тогава автентичността на Д ще се доказва от страната, която го представя. Ако подписът не е на лицето, което го оспорва. Подписан е Д но това е изявление на друго лице – ще се размести ДТ.

Правилото е, че ДТ при оспорване на автентичността на Д, който не носи подписа на лицето, което го оспорва, се носи от страната която го представя – тя трябва да докаже кой е авторът.

Правната същност на това производство по оспорване – осъществявайки се в рамките на висящия процес наподобява инцидентния установителен иск – една от формите на усложнена искова дейност. В практиката някои оспорват дали е инцидентен УИ или не – какъв ще бъде резултатът  – ще се ползва ли със СПН или не. Идеята на това оспорване – ако подобно оспорване не е било проведено успешно, то евентуално би било възможно неистинността на такъв Д по-късно да се установи. Като факт на подправка и престъпление в наказателен процес и влязлата в сила присъда да е основание за отмяна на решението. Ефектът , който се постига при оспорването би следвало да има ефекта на СПН, доколкото инцидентният установителен иск по закон може да има за предмет само преюдициални отношения, но не и факти, но по аргумент за по-силното основание ако законът допуска самостоятелен иск за такъв факт, то би трябвало ефектът да бъде постигнат и при инцидентното оспорване по 193.

Как се произнася съдът? С определение е единият начин – че документът е истински или да се изключи от доказателствата пак с определение – ако оспорването приключи докато не е приключило съдебното дирене. Резултатът от оспорването ще наложи да се включат други ДС. Резултатът от оспорването трябва да е ясен на страните по време на делото. Съдилищата често се произнасят по оспорването едва съд съдебното решение – това е пречка пред провеждането с други доказателствени средства. Решението би било порочно ако по същество не се е стигнало до доказване на факта.

Свидетелски показания

Свидетелски показания.

Свидетелски показания

            СП е предвидено и допустимо от ГПК доказателствено средство, което е лично, съобразно носителя си и гласно, защото информацията се предоставя устно чрез разпит на свидетеля чрез открито съдебно заседание (провежда се с участието на страните). Свидетелят е участник в гражданския процес (не е субект на процеса – съда и страните са субекти). Без С процесът е възможен – това е само едно от доказателствените средства. Той винаги е ФЛ. Съобразно диспозитивното и състезателното начало винаги се сочи от страна в процеса – не и служебно. Но винаги трябва да бъде конституирано от съда като такова. Само това предпоставя по-нататък разпитването. За да се снеме информацията, която свидетелят носи относно правно и доказателствено релевантни факти. Качеството свидетел е несъвместимо с друго процесуално качество – не може да бъде страна, член от състава, не може да бъде и повереник на страната. Ако има съвместяване, това е основание за отвод на съдията. Въпросът дали едно лице ще предпочете да конституира лицето като повереник или свидетел зависи от нейната воля. Най-малко може да бъде задължена от другата страна. Повереник или свидетел зависи от волята на страната, но зависи от това, кое е първото процесуално качество, за да не се спекулира.

Всяко друго ФЛ, което не съвместява посочените процесуални качества може да бъде свидетел. Няма значение дали и заинтересувано от изхода на делото. Няма значение дали е недееспособно – недееспособните лица също могат да бъдат свидетел. Само с оглед на доказателствената стойност на показанията се поставя този въпрос. Ако всяко лице може да бъде свидетел, всяко лице длъжно ли е да бъде – вж. чл. 166 ГПК. Той визира две групи случаи, в които едно лице може да откаже да свидетелства. В ал. 1 са посочени тези случаи. Става дума за определена от закона връзка на лицето със страна по делото. Това води до правото на лицето да откаже да свидетелства. В ал. 2 – ако са налице тези хипотези, които създават опасност от определени неблагоприятни последици за лицето, ако свидетелства, то също би могло да откаже но само да отговаря на определени въпроси  – които биха уронили престижа му.

Задължения на свидетеля. Ако са налице всички предпоставки, ако страната го посочи и то бъде конституирано, то е длъжно да предприеме следното поведение. То трябва да се яви лично. Неизпълнението носи процесуална санкция – глоба. То трябва да обещае, че ще говори истината. Санкцията също е глоба. Трето – да отговори на поставените въпроси според своите действителни представи за фактите – да даде верни показания. Санкцията – е престъпление – носи се наказателна отговорност. Съдът е длъжен да напомни за това, но дори и да не го направи, тя се носи.

Значението на дадените устно, чрез разпит показания на свидетеля, е както на всички останали доказателствени средства – няма обвързваща съда доказателствена сила. Доказателствената стойност на конкретните показания зависи от много обстоятелства и се преценява от съда по вътрешно убеждение. Свидетелското показание може да бъде използвано само при решаване на делото, по което е събрано. Не може да се правят доказателствени изводи по образувано след това друго дело. Има и изключение от правилото – при института на оттегляне на иска – чл. 232 ГПК. Ако след това се сезира съдът със същия спор и има пречка да се събере доказателственото средство, то може да бъде използвано показанието, дадено по първото дело. Съдебният протокол по първото дело е първичното писмено доказателство, по което вторично ще се направи извод за релевантните факти.

Процесуалното средство, способът за извличане на информация от С е разпитът – устно в открито съдебно заседание – чрез задаване на въпроси от съда и страните. Срещупоставените страни участват при събирането на свидетелското показание, но това е тяхна възможност. Те не са длъжни да присъстват на заседанието. Достатъчно е да са редовно призовани. Свидетелските показания не може да бъдат представени пред съда под формата на документ.  Така представени СП са недопустими. Те се събират само устно чрез разпит., Дори в  рамките на същото дел,о, не може документът да замести разпита на свидетеля. Да се създаде едно вторично доказателствено средство е недопустимо (преди да се въведе касационното обжалване през 97 г. при двуинстанционното производство пред втората инстанция е било допустимо писменото свидетелско показание – но това писмено свидетелско показание е имало ограничена доказателствена стойност – само да се убеди съдът, че има такова лице, което може да бъде разпитано и този документ е водел до отмяна на решението, за да може при новото разглеждане на делото да бъде събрано свидетелското показание. Сега подобна възможност няма).

Свидетелските показания са допустимо от закона ДС и по правило, ако няма изключения, те могат да се отнасят до всички релевантни по делото факти. Само че по граждански дела законът съдържа норми, които дават приоритет на доказателствената стойност н а документа. Има и обвързваща доказателствена сила на някои документи. При други доказателствени средства такава обвързваща сила няма. При СП законът съдържа изрично посочени хипотези на изключения в тяхната допустимост – чл. 164 ГПК посочва тези групи факти за доказването на които страната не може да сочи СП. Дали тази забрана е абсолютна или относителна се урежда за всяка отделна хипотеза. За тези обстоятелства СП по правило са недопустими, но при определени други обстоятелства, при някои от хипотезите те могат да бъдат допуснати. Идеята е, че СП неса много надежден източник на информация, поради субективния начин на възприемане на информация и поради възможността  да има субективно въздействие при представянето на информацията.

Страните не могат с процесуален договор помежду си да изключат свидетелските показания от допустимите ДС за други факти, непосочени в 164. Законът ограничава допустимостта на СП, но само когато той преценява. С договор помежду си те не може и да я стесняват Има възможност ако страната поиска свидетел за такъв факт, за който има забрана и другата страна не възрази, СП да стане допустимо. Но това не е договор между страните – а хипотеза на изключение от забраната.

Ако въпреки посочената забрана съдът допусне и разпита свидетел за такъв факт, той не може да основе решението си на него. Той би извършил съществено нарушение на процесуалните правила – основание за отмяна на решението като неправилно. Забраната трябва да бъде спазена.

Хипотезите, както са дадени от закона, в които СП не могат да бъдат допустимо ДС. Първата хипотеза – 164/1, т. 1 визира забраната да се доказват със СП на актове, за чиято действителност, валидност законът изисква писмена форма. Става дума за всички разпоредителни актове – сделки и властнически актове. Ако законова норма изисква за действителност на тази разпоредителна сделка или акт, писмена форма за валидност – тази форма трябва да бъде и формата, свързана с доказването на сделката. Ако страната иска да докаже подобна сделка или подобен разпоредителен акт със СП, съдът трябва да каже „представете документа, който удостоверява самия удостоверителен акт“. Ако страната каже, че формата не е спазена, значи сделката не е сключена. Иначе означава съмнение, че писмената форма не е спазена. Отделен въпрос е ако страната твърди, че има обективни причини и документът е изгубен или унищожен. Забраната не позволява да се доказва по друг начин, освен чрез самия документ. Това е доказателственият смисъл на забраната – при форма за действителност – писмена, форма за доказване да е именно документът, материализиращ сделката.

Ако това първо изключение се отнася до актове с разпоредителен характер , за които законът изисква писмена форма за действителност, в т. 2 – обстоятелства, които нямат разпоредителен характер, за чието доказване законът изисква писмена форма. Писмената форма, предвидена в закона има доказателствена цел. Тя не е форма за валидност. Това означава, че документът трябва да е бил нарочно създаден с тази доказателствена цел. И фактът, удостоверен в документа е валиден и без писмената форма, сам по себе си. Плащането е валидно и без да пискаме и получим разписка. Но тя е предвидена с оглед доказването. Констативен протокол за недостатъци е форма, свързана с удостоверяване на обстоятелства, които са налице и без документа. При тази категория обстоятелства съдът трябва внимателно да преценява дали предвидената писмена форма за доказване цели да облекчи доказването или цели да изключи другите доказателства. Това е въпрос на преценка. Законът не казва „само“. Няма правило където изрично да личи волята на законодателя, че изрично са изключени други доказателства. Значението е с оглед тежестта на доказателството, правното му значение.

В т.3 – недопустими за доказване на договори със стойност над 5 000 лева. Забраната се отнася само за двустранни гражданскоправни сделки (договори). Т.к. става дума за изключения – трябва ограничително да се тълкува. Освен това, след като се посочва стойност, става дума само за имуществени двустранни сделки. При това не само за парична престация, а и за друга имуществена престация, която е оценима в пари. Третото изискване е стойността на договора – имущественият израз на престацията – над 5000 лева. Стойността на договорите се определя в зависимост от изразената в парти стойност на престациите към момента на сключването на договора. Не когато се поставя въпросът за решаване на спора. Най-лесно е когато в договора е посочена паричната стойност на престацията – няма друг механизъм. Но когато имаме например такива двустранни сделки, при които престациите имат имуществен израз, но с оглед предоставянето им за неопределен срок – да се изчисли само за този срок, който е гарантиран към момента на сключването. Ако има наем за 3 години – това ще е сборът на платежите за срока. Но ако е за неопределен срок – това щ е наемът към срока на предизвестието  – единственото сигурно е, че договорът ще се изпълнява за този срок. Още на следващия ден може да бъде прекратен. Преценяваме гарантираната престация при сключване на двустранната сделка. И тогава можем да кажем стойността дали е под или над 5000 лева.

СП ще се изключат за доказване на такива двустранни договори,  при които страната е участвала. Този който иска да докаже трябва да е участник в договора. Когато страната иска да докаже договор между противната страна и трето лице или между две трети лица. Тя не може да влияе на формата, не може да иска писмена форма, за да щ санкционираме със забрана за доказване. Не можем да ѝ забраним да доказва със свидетели.

Документът, който ще се използва, защото СП е недопустимо, не е само оригиналният документ, който материализира сделката, а може да е производен документ. Това е една индиция, че договорът е сключен по този начин или индиция, че договорът с сключен, независимо че не е в писмена форма, ако тя не е за действителност. Това може да бъде дори кореспонденция на страната, случаен документ. За тези сделки не сме в първата хипотеза, при които писмената форма е за валидност. Това е наем, заем за послужване и др., при които няма изискване за форма за валидност. Но за доказването ще е необходима писмената форма, ако договорът е над определената сума. Документът може да е случаен документ, който да индицира, че тя е сключена. Законът разпорежда за договори над 5000 лева, не и едностранни сделки (признание на дълг например) – те могат да се докажат със свидетели.

Забраната за свидетелски показания не се отнася до определен кръг роднини на страната. Ако тя е сключила договора с роднини по права линия, по съребрена до 2. И по сватовство до 4-та степен – може да използва СП, за да не се смущават роднините с изискването за писмена форма.

Следващата забрана – 164/1, т. 4 – недопустими са СП за доказване на погасяването на парични задължения, които са установени с писмен акт. Тази забрана сочи, че паричното задължение е учредено писмено, създадено е, възникнало е писмено. Писмената форма е била създадена от страните като форма, при сключването на сделката. Идеята е не само възникването на задължението, а и погасяването да се установява чрез документ – т.е. една да е формата при учредяването и при погасяването на паричното задължение – реципрочност при възникването и погасяването. Предпоставя се , че страната твърди спазването на писмената форма.

Характерно тук е, че тогава, когато спазената при възникване на задължението писмена форма, не е свързана с валидността, то доказването може да стане чрез всеки друг документ, който удостоверява възникването на задължението – може да е писмено признание на съществуващ дълг. Писмената форма на паричното задължение може да бъде всеки документ, който удостоверява, че дългът е възникнал. И погасяването на този дълг ще трябва да се доказва писмено. Характерно тук е, че забраната визира парични задължения независимо от размера им. И под  5000 лева да са, ако са обективирани писмено, и погасяването им трябва да се докаже по същия начин. Дългът няма релевантност. Някои погасителни способи са договори. Например новацията. Като договор доказването със СП ще бъде недопустимо на собствено основание. При някои погасителни способи ще имаме двойна забрана за доказване със СП. Във всички останали хипотези това играе самостоятелна роля на забранителна хипотеза. Тук се поставя въпросът за плащането – как да се доказва.

Ако е над 5 000 лева, тук забраната се припокрива и с предходната – плащането наподобява договор, доколкото изисква приемане (такава е и съдебната практика). Освен това ЗЗД задължава страната да иска разписка и да откаже плащането ако не я получи. Това са доказателства, че можем да приложим забраната., Законът стимулира отказът да се изпълни, ако не се получи документ.

Следваща забрана – не може да се използват СП, ако страната иска да докаже писмено съглашение, в което е участвала. Не само поемането, създаването на задължението в това съглашение, но и неговото изменение или отмяна става дума за разпоредителен характер на изявлението. Негов автор е страната, която иска да доказва. Идеята на закона е да забрани СП на страната, ако тя иска да доказва това съглашение, в което участва, след като твърди, че е създадено писмено. Ако твърдиш, че е създадено писмено, докажи го с документа. Ако си го изменил, то и изменението трябва да е в същата  форма, в която си го сключил по своя воля.

Последните две забрани се отнасят до една група случаи, която можем да наречем опровергаване съдържанието на документ. Законът ги формулира в два текста в зависимост от вида на документа – т. 2 и 6, ал. 1 на 164. Понятието опровергаване е едно – независимо дали става дума за официален или частен документ. Какво би трябвало да разбираме под опровергаване на съдържанието? Теорията и съдебната практика (традиционно изключение) – става дума за опит на страната или по желание на страната – да докаже, че удостовереното в един официален документ нейно изявление или изразеното в един частен документ нейно изявление не отговаря на действителната ѝ воля, а е симулативно. Това е точният, тесният смисъл на понятието. Следователно става дума за доказване симулативността, недействителността на направени от страната изявления. Може да се съдържат в частен документ, но могат да бъдат удостоверени в официален документ от удостоверителния орган (напр. нотариус и един нотариален акт). Става дума само за тези официални документи, които удостоверяват направени пред длъжностното лице изявления на страната (освен удостоверителното изявление на длъжностното лице). Ако е акт за обстоятелствена проверка – свидетелите, които доказват владение. Става дума за изявление на лице, което е страна по делото и което ще доказва, че неговото изявление на отговаря на действителната му воля или възприятия, защото съзнателно е направено симулативно. Това е една бариера пред симулативните изявления – като ги прави, страната ще знае, че ако иска да се отметне, не може да го направи със СП. Забраната има за цел да предотврати лесното оборване на поети ангажименти писмено, като със СП се твърди, че това не е действителната воля. Когато се твърди такава симулация, страната също трябва да използва документ. Идеята е, че такова лице, което съзнателно в един документ прави симулативно изявление, трябва в този момент да се снабди с contre-letter.

Може ли едно лице да се снабди с такова, трябва да използва него. Но ако не може да се снабди, не можем да му забраним да използва СП. Затова трябва да се преценява за кого важи тази забрана. СП не са забранени ако трябва да се доказва друго несъответствие във волята – ако е направено поради грешка, насилие, измама, крайна нужда (нищожност и унищожаемост на сделката). Следователно всяка друга ситуация, в която изразената воля не отговаря на действителността и е извън симулацията, не можем да забраним на страната да доказва тази недействителност на страната – тя не може да носи отговорност за несъответствието с действителната ѝ воля.

Неавтентичният документ е подправен документ. Как тогава ще накараме страната, на която документът се приписва, да не доказва със СП – те са допустими. Тесният смисъл на тази забрана следователно е в доказването на симулативност.

В чл. 165 има едно изключение от изключенията, въпреки че става дума за обстоятелства, посочени в 164.

Първата хипотеза визира случай, в който страната твърди, че за съответното обстоятелство е създаден документ. Тя не отрича. Тя обаче твърди, че той е изгубен или унищожен не по нейна вина. Законът забранява свидетелски показания, но не може да прави това, когато за липсата на документ страната няма вина. Изгубен е Д, когато обективно не се знае къде той се намира – не се намира  нито у другата страна, нито у трето лице. Ако твърди, че е у другата страна, съдът може да задължи нея. Ако е у трето лице – може да издаде удостоверение на страната да го иска.

Унищожен – когато се твърди, че върху документът е имало въздействие, така че той е изчезнал или не може да бъде разчетен. Тогава съдът ще допусне СП. Но първо трябва да бъде доказано условието – това, че Д е бил изгубен или унищожен. Само тогава ще се допуснат СП, за да се докажат и фактите, които Д удостоверява. Страната, която иска да избегне забраната, носи доказателствената тежест – трябва да направи пълно доказване. Става дума за умишлена вина на страната, а не когато поради небрежност го е изгубила или не може да се снабди.

Сходна е и хипотезата – когато става дума за документи, които изобщо не са биоли съставени, но това не е по вина на страната. Ако откажем да ни издадат студентска книжка или диплома. Или ако има диплома, а няма удостоверение за правоспособност. Забраната за СП ще падне, ако страната няма вина за това, че документът не е бил създаден от друго лице (държавен властнически орган).

Следващото изключение от забраната се отнася – опровергаване съдържанието на документ – 165/2 – трябва да се докаже симулацията с обратното писмо, което е един нарочен документ. Този документ, който може да обори забраната трябва да изхожда от насрещната страна. Това е т.нар. начало на писмено доказателство. Не само нарочният документ – обратно писмо, но и случайно създаден документ от насрещната страна (кореспонденция между страните или между насрещната страна и трето лице или изявление на насрещната страна към държавен орган) – създава вероятност за симулация и може да бъде използвано като начало на писмено доказателство. Този документ не трябва да доказва по несъмнен начин симулативността на изявлението, а трябва да създаде вероятност. Ако такова начало бъде доказано, то отваря вратите и на свидетелски показания. Но без такова начало не е възможно да бъдат допуснати СП. Това начало на писмено доказателство ще се изисква ако симулацията – ако правоприемниците или кредиторите на страната, издала симулативното изявление. Обаче не попадат в тази категория тези правоприемници или кредитори, срещу които симулативното изявление всъщност е било насочено. Например една сделка на страната, целяща да намали запазената част от наследството – за наследника забраната няма да важи. Всеки друг правоприемник ще трябва с документ да доказва. Същото важи и за кредиторите. Ако сделката с неговия длъжник е фиктивна, т.е. това не е негов кредитор не може да бъде забранено на увредения кредитор да доказва със СП, че неговият Дл е създал един фиктивен дълг с трето лице – фиктивен кредитор. Затова има две групи трети лица – срещу които симулативното изявление е насочено и такива, за които забраната не важи. И такива, за които ще се изисква начало на писменото доказателство.

Когато страната – в хипотеза на забрана иска свидетели за такъв факт и насрещната страна се съгласи изрично СП да бъдат допуснати, това съдът може да направи. Но това изключение е в ал. 2 на 164. Законът обаче допуска такова изрично съгласие не във всичките хипотези на забрана, а само в посочените т. 3 до 6. Изключена е хипотезата когато писмената форма е форма за валидност. Това е разбираемо – формата като е за валидност, това елиминира възможността със свидетели да се доказва. Но няма обяснение защо са разделени хипотезите на опровергаване съдържанието на документ. Може би заради по-голямата стойност на официалния документ – не може при съгласие на насрещната страна да се опровергава съдържанието на документа – поради материалната доказателствена сила на документа. Ще остане само изискването за начало на писмено доказателство.

Доказателствената стойност на всяко конкретно свидетелско показание зависи от конкретните обективни и субективни обстоятелства при събирането му, от качеството на носителя му, от останалите доказателствени средства и винаги се преценява само по вътрешно убеждение на съда и никога не може да го обвърже.

Веществени доказателства. Вещи лица

Веществени доказателства  – не е уредено изрично, а е уредено чрез процесуалните способи за събирането му – огледа и освидетелстването – чл. 204. Чл. 205 и 206 ГПК.

Вещественото доказателство е всъщност следа върху вещ, отражение на релевантни по делото факти, която е различна от писмени или електронни знаци, материализиращи някакво изявление. Можем да го определим по негативен начин – тази веществена следа, която не е писмена или електронен знак (не е документ), е веществено доказателство. Веществените доказателства са всякакви следи върху вещи – може да съдържат отражение на правно и доказателствено релевантни факти – материализирани са като информационен сигнал върху вещта. Начинът на информацията различава писмените от веществените доказателства. Затова има и едно припокриване на веществено доказателство и веществено доказателствено средство по ГПК – те всъщност са едно явление. Вещественото доказателство е самата след, но тя практически не може да бъде отделена от веществения носител, от източника. Ако направим снимка на отпечатъка върху вещта (напр. при произшествие), това би било вторично доказателствено средство, носещо информация за първичното веществено доказателство, за което има невъзможност да бъде по друг начин представено.

Веществените доказателства носят информация за релевантните факти. Зависи следата за какъв факт носи сигнал – аудио и видеозаписи са веществени доказателства. Тези веществени доказателства са регламентирани чрез способите – оглед и освидетелстването.

Оглед – когато е неодушевен носителят на следата; освидетелстване – когато веществената страна е върху лице. Уредени са идентично във всички процеси. Характерно е обаче, че може да бъде поискано не само от заинтересуваната страна, а и служебно от съда. Предмет на огледа могат да бъдат всякакъв вид вещи – движими и недвижими. В зависимост от това – О може да бъде извършен в съдебната зала (ако вещта е движима), а може да бъде извършен на място, при вещта. И двата способа могат да се извършат от делегиран член на състава, защото във всички случаи в протокола (съдебния или отделен протокол за оглед) – се описват всички действия по снемането на веществените следи. Във всеки случай е гарантирано участието на страните – но никой не може да ги задължи. Характерно за оглед и освидетелстването е, че това може да бъде възложено на вещо лице – веществените следи носят необходимостта от преценката им, от специални знания за закономерностите, които отразяват. За освидетелстването – то трябва да бъде извършено само със съгласието на ФЛ, което ще бъде обект на този способ.

Последиците от извършването на двете – извличането на съдържащата се информация. Тя служи на съда за преки изводи за отразените факти. Но може информацията да удостоверява достоверността на други доказателствени средства. Както и свидетелски показания, обясненията на страните, веществените следи, събрани чрез тези два способа, може да послужат за опора на доказателствени изводи единствено по вътрешно убеждение. Няма задължение на съда да възприема и прави изводите си абсолютно по конкретна следа. Особено при освидетелстването ако се създаде пречка от лицето, което ще бъде обект или страната създаде пречка при извършването на огледа, съдът прави въз основа на това нейно поведение свой доказателствен извод в нейна вреда – чл. 161 и чл. 206, ал. 3 ГПК.

 

Вещо лице

            Трябва да има специална правоспособност – според Наредбата за вещите лица трябва да отговаря на изисквания; да бъде включено в списък към определен съд. След последното решение на КС се налага уредбата по отношение статута на вещите лица да бъде уредена на законово ниво – ВСС не може да издава подзаконови нормативни актове.

Или това трябва да стане с ПНА, издаден от МС или министъра на правосъдието.

Освен тази специална правоспособност, избраното вещо лице трябва да бъде назначено от съда с определени по конкретно дело. Назначаването може да стане както по искане на страната, така и служебно от съда. Редки са случаите, в които служебното начално намира проявление – едно от изключенията е при вещите лица. На съда му трябват специалното мнение. Това не е желание на страните.

Вещото лице чрез своето заключение на първо място предоставя информация за релевантните обстоятелства, но специфичното на тази информация е, че то е специално познание – специална информация, която не е видима на пръв поглед. Не само възприятия, но и оценки за фактите и за връзките между фактите. Точно заради това статутът на вещото лице се доближава както до статута на свидетеля, така и до статута на съда. Вещото лице, свидетелите и съда – има както прилики, така и отлики.

По отношение на свидетелите. И вещото лице,. И свидетелят е ФЛ и като токова то е носител, източник на информация за релевантни по делото факти. В същите хипотези то може да откаже да даде заключение. Както и свидетелят и вещото лице има същите задължения – да се яви лично, да отговори на въпросите, със същите санкции, да даде вярно заключение, със същата наказателна отговорност, ако не го направи. Както и СП, и заключението на ВЛ се събира устно чрез въпроси и отговори, чрез изложение с гарантирано участие на страните. Както и свидетелското показание и заключението на ВЛ не обвързва съда, а се преценява по вътрешно убеждение. Общност се разкрива и в това, че и то не може да съвместява качеството на страна, повереник на страна и член на състава.

Отлики: ВЛ не само дава сведения за факти, не само дава информация за възприятията, а  дава и своите изводи за релевантните факти и връзките между тях, основани н а специални знания в съответната област на познанието. За разлика от свидетеля обаче, който преди всичко е носител на непосредствени впечатления за релевантните факти и не може да бъде заменен с друг, при вещи лица – от листата, включени в листата, вещите лица може да бъдат избирани и заменяни с друго. Основното значение е оценката на тези факти, въз основа на специалните му познания.

ВЛ и съдия (решаващ орган). Прилики. ВЛ, както и всеки член от състава на съда има правото да проучи делото, всички материали, включени в него, което означава да участва при събирането на всички останали доказателства. То може да задава въпроси на свидетелите и страните. Дори вещото лице може да замести съда при събирането на някои доказателства – нему може да бъде възложен оглед или освидетелстване. То извършва същата дейност, както и съда, по доказването, като предлага своите специални знания не само при събирането, но и при оценката на доказателствата. Трябва да основава изводите си въз основа на събраните по делото доказателства. Както и членовете на състава, и ВЛ трябва да е безпристрастно. Затова материята за отводите и самоотводите е уредена идентично.

Отлики: Най-важно: оценката, която вещото лице дава на доказателствата и за изводите за фактите и връзката между тях не е меродавна, тя е само едно мнение. Съдът не е обвързан от мнението на вещото лице. Второ: ВЛ може да дава изводи само за фактите, но то никога не може да дава правни изводи. То дава своето познание за фактите. Но познанието за прилагане на правото дава съдът. Изключение е доказване на норми на чуждото право, защото чуждите правни норми, съдът не е длъжен да знае, но и при доказването на чуждото право, ВЛ простира заключението си само до издирването си че такава норма съществува, но той не може да я тълкува и прилага.

Законът регламентира събирането и оценката на заклю     чението на ВЛ – след като бъде назначено, то е длъжно да изпълни точно, в съответствие с поставените му задачи. И да представи заключението си поне една седмица преди насроченото съдебно заседание. Целта е предварително да се запознае съдът и страните с изводите на ВЛ. Защото именно тези изводи ще бъдат обсъждани по време на устните състезания. Целта е и да бъдат формулирани правилно въпросите и несъгласията с оценката на ВЛ. Може да се поиска допълнителна или повторна експертиза или увеличаване на броя на ВЛ. Събирането на заключението на вещото лице също се извършва задължително устно в откритото съдебно заседание, на което задължително трябва да бъдат призовани страните. Устно се излага пред съда, с участието на страните в открито заседание. На практика най-често ВЛ заявява, че поддържа предоставеното писмено заключение. Но по-същинската част са въпросите, които се поставят на база на писмено представеното заключение. Всяка от страните може да поиска то да бъде заменено, да бъде назначена тройна експертиза вместо единична, допълнителна задача да бъде поставена, допълнителни въпроси да му бъдат поставени. По тези въпроси решава, с оглед на своите възприятия, съдът. Той може и служебно да инициира това. Не  е задължен.

Когато съдът се убеди, че заключението не е ясно и пълно, той ще изиска от ВЛ да даде допълнително заключение. Когато се съмнява, той може да назначи повторна експертиза – като замени ВЛ или назначи допълнително. Всеки дължи сам да даде собствено заключение. Ако между отделните заключения има противоречие, съдът може да назначи допълнителна експертиза. Ако има противоречие, може да бъде заменен съставът на ВЛ.

Заключение на ВЛ – за да е годно доказателствено средство, което може да бъде обсъждано, цялата процедура по назначаване на вещо лице, по определяне на въпросите, предоставяне на заключението трябва да бъде спазено. Всяко отклонение, ако съдът основе решението си на заключението на вещото лице – е порочно. Това е индиция за неправилност на решението.

На последно място, както всички останали доказателствени средства, които нямат задължителна сила, показанието е опора за доказателствени изводи по вътрешно убеждение.

 

Въпрос 65.

 Оттегляне и отказ от иска

Оттегляне на иска

Уредено е в 232 ГПК. Оттеглянето и отказът от иск (233) са сходни процесуални действия. Те имат и общи черти и отлики. И двете са разпоредител;ни действия с иска.

Какво е характерно за тях? Оттеглянето на иска (ОИ) е едностранно процесуално действие на ищеца, насочено винаги към съда. ОИ винаги е безусловно ПД-вие, имащо разпоредителен характер. Предметът на това разпоредително д-вие е процесуалното право на защита. Ищецът се разпорежда с правото си на иск, което е упражнил чрез предявяването на този иск. Той не желае повече да постигне ефекта на предявения иск – отказва се да получи разглеждане и решаване на спора с всички последици. Ищецът се отказва от правото си на иск – но от упражненото в този процес ПИ. При оттеглянето ищецът не се отказва от потестативното си право на искова защита, което възниква преди процеса и независимо от процеса и се поражда от наличието на правен спор. Ищецът прави следното – не желая да получа защита в този процес, но си запазвам правото да предявя в един с следващ момент иск за същото право срещу същия ответник. Затова и твърдението, че предметът е правото на иск във висящия процес. Запазва се латентната възможност отново да бъде сезиран съдът със същия спор. ОИ има разпоредителен характер по отношение правото на защита, свързан с отказ от това право, защото процесуалните права са лични, не са отчуждими. Единствената форма да се разпоредим с тях е отказът. Тъй като ПИ е сложно право можем да имаме отказ само от динамичната фаза. Последицата е прекратяването на производството по този иск, но със запазване на възможността същият иск да бъде предявен в нов процес. Отказът от иск по това дело трябва да бъде съпътствано с неговото прекратяване. Изисква се акт на съда, типичен по вид и последици, който ще констатира оттеглянето прекратявайки делото. Но за да прекрати делото, съдът трябва да прецени дали пред него е направено едно валидно волеизявление за оттегляне на иска. Съдът няма да преценява мотивите на ищеца за оттегляне това е ирелевантно. Мотивите, причините, основанията стоят във вътрешните отношения между страните. Но съдът трябва да се убеди, че това е истинската воля на ответника. По отношение на времето за оттегляне, по силата на диспозитивното начало, то е допустимо докато е висящо делото, включително и между инстанциите през целия период на висящност, т.е. нямаме ограничения. Единственото ограничение обаче при ОИ – ефектът на прекратяване не може да настъпи, ако ответникът не е дал съгласието си. При ОИ законът изисква активно поведение на ответника, което се обективира в негово изрично волеизявление, наречено съгласие за оттегляне. Но съгласието, което дава ответникът е негово процесуално действие, насочено към съда. Няма за адресат насрещната страна. Съгласието всъщност не е подкрепа на направеното от ищеца волеизявление,а е съгласие съдът да прекрати делото на основата на оттеглянето. Предметът на съгласието е волята на ответника да се постанови определение за прекратяване на делото, поради предприетото оттегляне на ищеца. Ответникът няма отношение към едностранното процесуално действие на ищеца. Не-давайки съгласие ответникът се противопоставя на прекратяването на делото. ОИ си е направено редовно, но няма да има ефект от него.

Ако един бъдещ процес е допустим и ответникът отново може да се изправи пред същата процесуална роля пред съда, то значи, че има правен интерес да писка правният спор да приключи с Р още в този момент по висящото дело. При ОИ ответникът има легитимен интерес да се противопостави на последиците на оттеглянето, за да предотврати бъдещ иск срещу него. Но законът предоставя на него преценката – може да се съгласи. Може да се очаква между страните да се сключи извънсъдебна спогодба. Логиката на законодателя обаче е все пак от една страна да гарантира ответника, но да не го постави в ролята да саботира желанието на ищеца за оттегляне. Затова има срок за даване на съгласие – първото по делото заседание. Става дума за приключването на това първо по делото заседание. Но това е твърде краен срок, защото при новата роля на 1-то открито заседание, доста често краят му – ще остави процеса в една напреднала фаза от развитието му. Следователно ако до този момент ответникът вече е изразходил средства и усилия за защитата си ще бъде много неприятно изненадан, ако ищецът направи ОИ, а съдът няма да иска съгласието му. Логиката на ГПК изисква съгласие от ответника при ОИ да се търси в доста по-ранна фаза от развитието на делото – когато все още не е разгърнал защитата си. Но de lege lata нещата стоят така.

Съгласие е нужно след приключване на първото открито заседание. След този момент – независимо от съгласието на ответника може да се прави ОИ.

Съдът слага край на процеса с определение, което е преграждащо развитието на делото. В тази си роля то може да бъде обжалвано с частна жалба. Прекратяването на делото ще настъпи, когато стане необжалваемо определението за прекратяване – когато се изчерпи възможността то да бъде обжалвано. Влезе ли в сила определението няма висящ процес – остава възможността за нов иск. Единственото ограничение би било изтичане на погасителна давност и то само ако в следващия процес ответни кът направи такова възражение.

Още едно уточнение – по изключение в новото производство могат да бъдат използвани събраните в прекратеното дело доказателства, но само ако има мъчно преодолима пречка за събирането – чл. 235, ал. 2 ГПК. Това доказва правилото, че всички действия, извършени по едно дело, макар и отразени в мотивите и протоколите на делото нямат никаква доказателствена стойност, вкл. обвързваща за един следващ процес. Това правило ни дава изключение от това положение – в случаите на оттегляне при непреодолима пречка за събиране на доказателствата, може да се използват протоколите, отразяващи действията по събирането на тези доказателства. Дали са налице условията преценява съдът по второто дело. Иначе няма да допусне резултатът от тези доказателства.

 

Отказ от иск

Чл. 233 – едностранно процесуално действие на ищеца с разпоредителен характер. То е безусловно, насочено е към съда. Предмет на разпореждане обаче е изцяло правото на искова защита за решаване на този спор. За разлика от оттеглянето, ищецът се разпорежда изцяло с правото си на защита – изобщо се отказва да търси в следващ процес защита чрез решаването на спора.

Както и при оттеглянето., така и при отказа от иск (ОИ) трябва да имаме валидно направени волеизявления. Те не трябва да съдържат мотиви за предприемания отказ, защото и тук мотивите стоят в основата на вътрешните отношения, нямащи процесуален афект. Съдът трябва да прецени дали това е истинската воля на ищеца. Както и оттеглянето, отказът може да се предприеме докато делото е висящо. При отказа – 233 и изрично законът сочи на тази възможност, визирайки последиците на отказ пред касационна инстанция. След като е допустим и пред касационната инстанция, то и оттеглянето е допустимо докато е висящ процесът. Следователно еднакъв срок на предприемане имат тези две процесуални действия.

ОИ не е отказ от материалното право предмет на делото. Последното може ди да не съществува, никога д а не е възникнало. ОИ имаме и тогава, когато твърдението на ищеца е невярно, както и при един иск, може да се окаже неоснователен. В момента на отказа това е ирелевантно. Отказ може да има от всякакъв вид иск, вкл. от отрицателен УИ. При него ищецът въобще не твърди спорно право. Ищецът се отказва от защитата, която търси чрез съответния иск. В учебника и традиционно се приема, че при ОИ има волеизявление, че искът е неоснователен. Но ищецът не извършва процесуални действия за проверка дали е основателен или неоснователен – не можем да вложим във волята на ищеца твърдението, че искът е неоснователен. Искът може да е основателен, но бъдещото бизнес партньорство и добри отношения с ответника – може да предполагат ОИ. Мотивацията тук е ирелевантна и независимо от причините за отказ от иск, това е единствено разпореждане с правото на защита. Условие за настъпване на последиците, тук съгласие на ответника не се дава, защото след като ищецът се отказва изобщо да търси защита, той губи правото си на иск – отказал се е от правото си на иск въобще и ответникът не може да бъде заплашен от следващ процес. Съгласие тук няма, а съдът трябва да прекрати с определение производството. За определението важи същото, както това при оттегляне на иска – единствено проверка за валидност на волеизявлението).

Преобладаващо – Сталев – приема, че отказът от иск – от изявлението на ищеца се формира специфична СПН, свързана с неговото мнение, ч в ОИ има твърдение за неоснователност. При това положение, тази специфична СПН дава подобни сходни защитни ефекти за ответника, както отхвърлящото иска решение. Това е малко изкуствена конструкция – да се твърди, че СПН може да бъде прикрепена към процесуално действие на страна. Още повече, че за разлика от признанието на иска, новият ГПК не е възприел същия подход и за отказа. При признанието на иска има Р, което поражда СПН. Аналогично би следвало при отказа да има решение, основано на отказа, и тогава да твърдим, че има СПН, която се поражда от едно Р. Но идеята, че има СПН към едностранно действие на ищеца, не дава нищо повече. Има непререшаемост на спора, което се изчерпва с погасяване правото на защита. Ищецът се е лишил от правото на защита. Няма защо да обвързваме волята му със СПН, защото няма никакво установяване на материалното право – нито твърди че правото не е възникнало, нищо не твърди. Той си има мотивация, която както при признанието на ответника, ако би могла да се свърже с Р, би трябвало да премине през волята на ответника, и Р да породи правните последици. По-голяма гаранция за интересите на ответника – ако се твърди, че ПСН при отказа на се формира – това дава основание, ако ответникът има интерес по-късно сам да стане ответникът инициатор на бъдещ процес. Нищо не е казано за правните възможности на ответника. Това е теоретизирана на конструкцията, което не води до ползи в практиката. Достатъчна гаранция ще е невъзможността на ищеца да търси произнасяне с Р по спора. Последици и при оттегляне и отказ са прекратяване на делото, водещо до заличаване с обратна сила на всички действия по разглеждане на спора до този момент. Единственото изключение при оттегляне на иска – ако по следващото дело има мъчно преодолима пречка за повтаряне на тези действия.

 Изменение на иска – форми

Следващият процесуален институт – изменението на иска.

Чл. 214 и 228. ИИ също е процесуално действие само на ищеца във висящия процес. Чрез ИИ, насочено към съда ищецът заявява воля за промяна в някои от елементите на иска. Елементите на иска са три – основание, петитум и страни. Материалноправният елемент на всеки от тези три елементи – ЮФ, съдържание на права и задължения; субекти. С ИИ ищецът иска да внесе промяна в процесуалните елементи на изменения иск – в основанието, петитума или в страните.

При ИИ се наблюдава проявление на редица други институти в процеса – ОСИ, субективно СИ, оттегляне или отказ от предявен иск. В тази връзка може ли да се каже, че изменението на иска е съвкупност от проявните форми на тези други проявни институти. Това не е някакъв типичен институт, а проявна форма на някой от другите. ИИ е самостоятелен институт – подчертава се от факта на последиците, с които законът свързва ИИ. Това, че след промяната, заявена от ищеца в някой от елементите на иска, се запазва силата и значението на извършеното до промяната. Процесът продължава след изменението на иска, а не започва отначало. Следователно всички действия, извършени по делото за елементите, които са били релевантни по иска, запазват значението си. ИОИ е нещо цялостно – различно явление. Затова законът го обособява като самостоятелен институт.

Отделни проявни форми и видове ИИ. Всеки предявен иск има три елемента, идентифициращи го като иск, възможна е промяна на всеки един от трите елемента. Има три вида ИИ – изменение на иска чрез промяна само на основание; ИИ чрез промяна в петитума; в страните. Който и да е от изменените елементи – води до същия иск, но изменен само с един от елементите си. Останалите два са същите. Изменението на иска не е механичен сбор от институти, а е същият иск с модифициран негов елемент, което законът е допуснал по волята на ищеца. Който от видовете изменение да вземем, можем да кажем, че всяко изменение се проявява в три форми.

Чл. 214 ГПК – Промени в основанието – промяна на основанието може да се предприема в рамките на първото открито заседание по делото. Законът забранява едновременно ищецът да иска промяна наред с основанието, и на петитума. Това е логиката на закона. Ако имаме промяна и на основанието и на петитума, това ще означава нов предмет. В последния случай трудно може след изменението да се адаптират извършените действия по стария предмет. Става дума не за ИИ, а за нов иск, който няма да използва нищо от извършеното по стария. За да имаме ИИ, трябва да се промени само основанието, а не в петитума в посочения срок. Обратно – може да се води друго дело, но независимо от първото.

Проявни форми – формата., при която ищецът до края на първото заседание предявява наред с първоначалното основание още едно, за да обоснове търсения петитум. Например – налице  е едно последващо ОСИ, в който ищецът наред с първоначалното основание заявява още едно. В резултат на такова ИИ наблюдаваме всъщност своеобразно предявяване на иск – на практика всеки от трите елемента на иска е достатъчен, за да идентифицира този иск. Ако си представим, че ответникът сезира съда със самостоятелен иск, ще имаме два отделни иска. При ОСИ – в една от формите му може да се стигне при конкуренция на основания – те могат да се съчетаят в един процес. Но вместо ищецът под формата на евентуално ОСИ още при предявяване на иска, той може да направи това последващо – ще е форма на изменение на основанието, което за да е допустимо трябва да е до края на първото заседание, да не засяга други промени в процеса. Съдът ще разглежда още едно основание. Всички общи моменти, отнасящи се до доказването, ще имат значение. Съчетават се новопредявеното основание с това, което се е случило до изменението – имаме последващо ОСИ, за което трябва да се спази срокът, не трябва да се променя основанието.

След изменението на основанието имаме един иск с две основания на практика.

Другата проявна форма е когато отново до края на първото открито заседание ищецът заменя предявеното основание с ново. Искът е бил предявен за собственост, основана на сделка. В един момент ищецът казва не въз основа на това основание,а  въз основа на придобивна давност да се уважи претенцията му. Това ИИ съчетава десезиране на съда с иска на предявеното основание. Ищецът казва, че не желае да получи защита, като се извежда от сделката собствеността. От гл. т. на първото основание имаме десезиране (последното става или чрез отказ или чрез оттегляне). Едновременно предявяване на едно ново основание, което въпреки че е направено след образуване на делото ще се имплантира в предявения иск, че всички последици от предявяване на иска. Иначе ще има друг иск с нова първоначална дата, с други последици.

Трета форма – десезиране на съда с част от първоначалното основание – частично оттегляне или частичен отказ. Най-елементарната форма на ИИ. Приема се, че частичното оттегляне/отказ е винаги ИИ. Особеното е, че последните се свързват с първоначално наличие на обективно съединени искове, а впоследствие оттегляме/отказваме се от част от тях. Процесът ще продължи само за оставащото. При тази проявна форма на практика няма ограничени във времето. Десезирането е действие, което може да се предприеме, докато делото е висящо. Но ако десезиращото действие е оттегляне и е предприето след първото заседание ще е необходимо съгласието на ответника. Ако има десезиране с част от основанието и имаме оттегляне на иска за тази част, трябва да има съгласие на ответника.

Последното общо изискване при промяна на основанието, което доказва, че този институт има самостоятелни белези, а не е само механичен сбор от другите институти, е фактът, че за да го допусне съдът, той трябва да прецени дали защитата на ответника няма да пострада от изменението. Щом ще се ползва постигнатото до изменението, защитата на ответника ще го преценява и съда. Иначе няма да допусне изменението. Може да прецени, че в този момент ще се затрудни ответникът и да откаже изменението. Ищецът ще може да предяви самостоятелен иск, но не може да използва висящия процес.

При втория вид изменение – същите три проявни форми, но става дума за промяна на петитума. Петитумът е по-широко понятие. Него го разглеждаме като съдържание на спорното ПО – права и задължение. Петитумът може да бъде променен по вид – вместо вещта да се търси паричната ѝ равностойност. Но искът може да бъде изменен не по вид, а по размер, когато имаме пари или родови заместими вещи. Също в петитума се включва видът на защитата – петитумът обхваща искането към съда да осъди ответника или да постанови правна промяна или да установи правото. Във всички случаи, когато се променя видът на спорното право,. Видът на петитума, не размера, не вида на иска, за да е допустимо, основанието трябва да остане същото. Ако обаче запазваме вида на петитума, а променяме само размера на вземането или вида на защитата, то тогава може да се промени основанието.

Законодателят отчита, че защитата на ответника би се затруднила и промяната би засегнала в по-голяма степен предявения иск, когато имаме изменение на основанието и вида на петитума. Ако имаме само увеличаване на искането, няма да има такъв проблем., И тук е възможно – когато наред с първоначалния петитум се добавя още един. Например вземане за имуществени вреди, плюс претенция за неимуществени вреди. Може да имаме замяна на първоначалния петитум с друг. Например искът за замяна на даването на вещта с паричната з равностойност. Може да има проявна форма, ищецът десезира съда с част от предявения петитум.

Що се отнася до формите за изменение на петитума, изразяващи се с десезиране с част от първоначалния петитум, то е допустимо не само до края н а първото заседание. В чл. 214/2 ГПК законът прибавя, че не се счита за увеличение на петитума, прибавянето на изтекли лихви и добиви от вещта след неговото предявяване – това може да стане в по-късен момент.

По същия начин размерът на иска и промяната във вида на защитата са допустими до края на съдебното дирене в първата инстанция. Чл. 214, ал. 1, изр. 3 – непълнота – до края на съдебното дирене в първата инстанция – би могло да бъде ограничено увеличаването на петитума или преминаване към по-силна защита (преминаване от установителен към осъдителен иск). Но ако преминаваме към по-малка защита – това е типично десезиране на съда и няма логика ищецът да бъде ограничен и в по-късен момент да го направи. Има известна непрецизност в текста, която ограничава. Когато обаче имаме промяна във вида на петитума, сроковете си остава края на първото заседание в първата инстанция и при запазено основание. Само тогава измененият иск няма така да преобрази предявения, че да лиши от логика промяната.

И в чл. 228- третият елемент от иска също подлежи на промяна. Това са страните. По волята на ищеца предявеният иск може да бъде изменен чрез промяна на една от първоначалните страни. Ищецът може да замени както себе си, така и ответника. Той е господар на процеса. Промяната на страна законът не я ограничава с промяна в някой от другите два елемента. Очевидно промяната на страна, доколкото може да води до промяна в ЮФ-ти, може да се съчетае с промяна и в основанието, и в петитума, законът го допуска. Можем да имаме прибавяне наред с първоначалния на нов ищец/ответник. Може да имаме замяна на първоначален ищец/ответник – тогава исковете срещу първоначалните страни трябва да има или оттегляне или отказ. Можем да имаме и третата проявна форма – при предявяването на иска е имало повече от две страни, от две лица и тогава ищецът може да се откаже или оттегли иска си само спрямо единия. Трите проявни форми наблюдаваме и при изменение на страна следователно. Това изменение на иска, освен институтите, които споменахме, включва института на доброволното процесуално приемство – не по силата на закона, а по волята на страните се стига до промяна на страна. Когато първоначалният ищец иска това, това е форма на ИИ, но трябва да имаме три съвпадащи по съдържание волеизявления, за да настъпи промяна. Първоначалният ищец е заявил воля. Насрещната страна трябва също да е съгласна. Този, който ще дойде или замени страната – също. Чл. 228, ал. 2 – единственото изключение – само когато ищецът се отказва от иска си спрямо първоначалния ответник. Иска да дойде нов, но се отказва. Не се иска съгласието на първоначалния – повече процес срещу него няма да бъде воден. Но съгласието на новия субект на мястото на ответника/ищеца, трябва да се даде. Новопостъпващата страна трябва да има воля.

Чл. 228, ал. 3 ГПК визира едно правило, което не е изменение на иска. То формално се съдържа тук – възможност ищецът да насочи иска си срещу един нов ответник, който не е съгласен да встъпи в главния процес. След като тази нова страна не желае, изменение на иска не може да има – не може да бъде конституирана във висящия процес. Срещу такава нова страна ще се образува самостоятелно исково производство, което трябва да бъде отделено от настоящото и да се движи под нов номер и правила – няма да е ИИ. Тогава срещу новия ответник искът ще се счита предявен от деня не от първоначалния момент, а от момента в който на него му е предявен.

Съдебна спогодба

Съдебна спогодба

Чл. 234 – одобрен от съда договор между главните страни в исковия процес, чрез който те уреждат спорните отношения помежду си с ефекта на влязло в сила решение. Независимо от различни виждания за същността ѝ като институт на процеса, преобладаващо се е наложило в разбиранията в правната теория – задължителна съдебна практика – ПП от 1973 г., което слага край да се търсят други характеристики на института.

Във ФС на СС най-напред неизбежно се наблюдава договорът за спогодба, познат от облигационното право и уреден от него. В основата и на съдебната спогодба стои материалноправният договор за спогодба. Ако трябва да го характеризираме – този договор – в чл. 365 ЗЗД – специфичен договор е. В насрещните волеизявления се съдържа отказ от правни твърдения. Последиците му са също са специфични – с него се свързва установително действие и регулиращо действие в отношенията между спорещите. Това са материалноправни ефекти между тях. Що се отнася до конститутивния елемент в материалния договор – той всъщност няма самостоятелно значение, а се поражда вътре и в рамките на установителното действие. Страните по договор за спогодба се съгласяват да считат отношенията си, възникнали тогава и така, както ги прогласява СС. Промяната, ако я има, настъпва в рамките на това установяване. Тя самата не е ЮФ на променени правни последици. Безспорно наред с този договор за спогодба, СС прибавя и други елементи към това да бъде ЮФ и на процеса. На първо място, този договор се сключва по време на висящ исков процес. Неговите страни трябва да имат и качеството на насрещни главни страни по делото.

Специфично е, че в рамките на висящия процес означава да е сключен в съдебно заседание. Формата на такъв договор е писмена и се обективира в съдебния протокол. За да имаме валидно сключен подобен договор, той трябва да се сключи пред съда. Съдът трябва да одобри сключената спогодба и да я приподпише. Той приподписва протокола, който обективира спогодбата – израз на неговото одобрение за сключване на спогодбата. По този начин сключен договорът съдържа и процесуални елементи, за да бъде валиден и да породи ефект. Преобладаващо обаче тези елементи не се разглеждат като такива, които правят договора като процесуален по характер. Това са допълнителни условия за валидност. Но основното е материалноправният договор за спогодба. Това определя и кога е допустимо сключването на съдебна спогодба. Когато предмет на делото е МП-ПО, участници в което са насрещните главни страни и могат да извършват разпоредителни действия с предмета на спора. СС може да се отнася до целия или до обособена част от предмета на делото, но също така връзката с материалноправния характер на договора за спогодба дава основание да се приеме, че СС може да обхваща и други ПО-я, които не са предмет на спора.

Тъй като представлява чрез взаимните отстъпки възможност за разпореждане и на материалните права, СС не може да се сключва от процесуален субституент. Затова 234/2 посочва при участие на прокурора, ако той участва в качеството си на страна, той като представител на държавата, трябва да изрази отношение към спогодбата.

Когато се предприема от представител, при пълномощие е необходимо то да бъде изрично за сключването на спогодба, а при законните представители и тези, които са назначени от съда, е нужно одобрението на съда за предприемане на такива действия от представите.

Във ФС на СС се включва още един елемент – 234/1 – актът на съда. Тя не само се сключва пред съда, но той я подписва след одобрение. Тази негова дейност се материализира в определен вид акт на съда, който е определение. Това е, защото с одобряването си, по смисъла на текста, съдът не изследва действителните отношения между страните, не проверява верността на твърденията, а преценява единствено дали е валиден договорът за спогодба – дали е право, с което страните могат да се разпореждат, дали са спазени изискванията за сключването ѝ от представител, но не се изследват извънпроцесуалните отношения. Затова дейността на съда не е правораздавателна, а вид охранителна дейност. С определението съдът дава възможност СС да бъде следпроцесуалния регулатор на отношенията, а не неговото решение. Охранително е това определение, защото чрез него съдът съдейства на страните да си уредят отношенията чрез спогодба.

Различно от това определение, с което спогодбата се одобрява, във ФС има и още нещо. След като става дума за договор, сключен във висящ процес, имащ стойността на съдебно Р, в поведението на страните трябва да има още нещо – паралелните им волеизявления, насочени към съда след одобряване на СС, той да прекрати производството по делото. Това е отказ за защита. Страните искат да заместят Р чрез спогодба. В отговор на тази тяхна воля, която се съдържа в спогодбата – може да не е изрично, подразбира се, съдът трябва да прекрати производството. Когато не се стига до постановяване на съдебното Р, трябва да има формален друг акт на съда – това е определението за прекратяване. То е различно от определението за одобряване на спогодбата. Едното е следствие от другото. Условие за прекратяването е първото определение.

Често двата акта на съда се сливат дори в едно изречение от протокола – одобрява и прекратява делото. Но са самостоятелни актове. Имат различен ефект, последици, и способи за атакуване.

Случи ли се това във висящия процес. Спогодбата може да се сключи докато делото е висящо – докато съдът може да се произнася по същество, сключването на СС е допустимо и желано и то замества съдебното решение. Ако такава бъде сключена пред въззивна инстанция и дори пред касационна, която е по съществото на спора, след одобряването ѝ, съдът трябва да обезсили обжалваното решение, защото то вече е процесуално недопустимо.

Последици от сключената съдебна спогодба със ФС и допълнителните ѝ елементи. След като тя не губи качеството си на договор на облигационното право, тя има ефектите на договора за спогодба. Те настъпват между страните и се изразяват в установителното и регулиращо действие, за което се отнася самата спогодба. Ако обаче страните са включили в договора за спогодба едно ПО, извън предмета на спора, за него СС няма ефект, то съпътства сключената спогодба. В зависимост какви са последиците, те ще си настъпят от този ЮФ, който страните са осъществили – може да е договор с всякакви последици. Но това ПО не е било предмет на спора и не се включва в ефекта на СС.

СС поражда и процесуални ефекти. В зависимост от вида на иска, тя може да има както СПН, така и изпълнителна сила – зависи от спогоденото, от предмета на договора за спогодба. По отношение на конститутивния ефект – действа в рамките на установителния ефект на спогодбата.

Процесуални последици е и прекратяването на делото, следствие от и материалните и процесуалните последици на договора за спогодба.

Източник на правните последици, както на материалните, така и на  процесуалните – СПН и ИС се приема, че е договорът за спогодба. Последният поражда както материалноправните, така и процесуалните ефекти. Актът за одобряване, който постановява съда се приема като елемент, който няма пряк ефект за последиците на СС, а е само conditio iuris за тези последици. Доколкото се твърди, че това е охранителен акт, това определение се приема, че е само условие, а не източник на тези последици. Условие или не, очевидно има последици за правните последици. Практиката разглежда начините, по които може да бъде атакувана СС, когато е порочна. След като в нейния ФС  има  три елемента – порочността трябва да бъде разкрита.

Основният елемент от ФС е материалният договор – следва изводът, че ако се твърди, че е порочно сключен – нищожен или унищожаем, има неизпълнение – може да се предприемат всички МП-способи за атакуване на пороците, както се атакуват порочните ГП-сделки. Порочната СС, ако се твърди порок във волята или неизпълнение, може да довее до иск, с който това да бъде установено и договорът да бъде обявен за нищожен, унищожен или развален.

Ефектът върху СС – след като отпадне основния ЮФ, автоматично губи правното си значение и определението за одобряване. Губи правното си значение и определението за прекратяване. След като договорът не съществува, трябва да се възстанови висящността на процеса – той да продължи и да приключи с решение по спора. Тъй като се приема тезата, че определението за одобряване не е правораздавателен акт, защото не изследва правата и задълженията, не е решение, а охранителен акт, обезпечаващ упражняването на правата, когато той страда от пороци, сам по себе си – такова определение подлежи на атакуване по реда на атакуване на охранителните актове, когато е порочно. Това е иск за отмяна на охранителния акт.

Ефектът от уважаването на иска за отмяна ще се отрази върху договора за спогодба, който сам по себе си може да е бил перфектен. Той губи правното си значение, както губи значението и определението за прекратяване. Процесът продължава.

Може да бъде опорочено и определението за прекратяване. Като акт, слагащ край на производството, подлежи на обжалване с частна жалба, както всяко такова определение. Ако е било прекратено дело, въпреки, че не е трябвало да се прекрати, отмяната на определението. Ще възстанови висящия процес. Съдът е излязъл извън рамките на правораздавателната си власт като е прекратил делото изцяло, въпреки че спогодбата е за част – ще се възобнови делото за тази част. За останалата част определението и договорът не са засегнати.

Законът урежда не много подробно освен този институт на СС, и други такива способи за уреждане на правния спор, които са извънпроцесуални – дали чрез медиация или по друг начин. С какъвто и акт да приключат тези способи, те нямат пряк процесуален ефект, какъвто има съдебната спогодба. Може да имат само материалноправен ефект, който да се отрази на процеса косвено. – може да е основание страните да искат спиране на делото по взаимно съгласие или да бъде основание – да се заявят като обикновен ЮФ, който съдът ще провери във висящия процес. Процесуални последици тези способи нямат.

Разликата е в СПН – такава извънсъдебно уреждане на спора не може да има, освен ако няма de lege ferenda уреждане в обратен смисъл.

 

Въпрос 66.

Съдебни постановления- решения, определения и разпореждания

Измежду процесуалните действия на съда най-важни са съдебните постановления. С тях съдът се произнася по исканията на страните или слу­жебно се разпорежда за движението, спирането или прекратяването на про­изводството. Те са израз на решаващата или разпореждащата дейност на съда. Делят се на решения, определения и разпореждания.

С израза „решение „ ГПК си служи, за да обозначи актовете, към които са насочени и с които завършват различни, самостоятелни производства (ис­ковото производство пред първа, пред втора и пред трета инстанция; про­изводствата за извънинстанционен контрол върху влезли в сила решения, за обжалване действията на съдия изпълнителя или за издаване на охранителни актове). По всички тия производства с решението си съдът се произнася от­носно специфичния за производството предмет, образуващ „съществото на делото“ по съответното производство, защото представлява главният въпрос, с който съдът е сезиран.

В исковия процес решението е това постановление на съда, с което той взема становище по предмета на исковия процес: спорното гражданско право (§ 44), образуващ съществото на исковото дело (89-83-ОСГК, Сб. 19). Затова се казва, че с решението си съдът се произнася по съществото на де­лото. С решението съдът отговаря на задачата, която стои пред исковото про­изводство – да даде защита по повод на граждански спор, като го разреши със сила на пресъдено нещо. Като изпълнява тая задача, решението завършва исковото производство. От тази гледна точка бихме могли да кажем, че ре­шението е актът, с който исковото производство завършва. Но този белег на решението е формален и вторичен. Той произтича от основния му белег – да бъде актът, с който съдът взема становище по материалноправния спор, а с това – и по основателността на иска. Затова решението е основният и най- важен акт, към който са ориентирани всички други процесуални действия на исковото производство. За правното естество на този акт и неговите правни последици вж. § 67-76.

1. Освен по главния въпрос, с който е сезиран, съдът взема становище и по много други въпроси, които възникват в исковото производство, както и по всяко друго производство. Това са въпроси по допустимостта на производ­ството и по неговото развитие на акта, с който то завършва. Общият белег на тия въпроси е, че те са процедурни, а не по съществото на делото. Като се произнася по тях, съдът взема становище дали и как да процедира по съще­ството на делото. Затова при отговора на тези въпроси той никога не взема становище по съществото на делото. В исковото производство, понеже съще­ството на делото се образува от гражданският спор, главният въпрос е винаги материалноправен, докато процедурните въпроси са процесуални. Има про­изводства, по които и главният въпрос е процесуален (например производ­ството по обжалване действията на съдия изпълнителя – § 191). Но даже и по такива производства е наложителна и меродавна разликата между главния въпрос, образуващ съществото на делото, и процедурните въпроси, които възникват по повод на него.

Постановленията на съда, с които той се произнася по процедурни въпроси, са определенията (чл. 252; 89-83-ОСГК, Сб. 19). По тоя свой пред­мет те се различават основно от решенията. Той налага и различния правен режим, на който ГПК подчинява решенията и определенията с оглед на правни последици, стабилитет, ред за тълкуване. За разлика от решенията: 1) правните последици на определенията не могат да надхвърлят рамките на производ­ството (те имат само вътрешнопроцесуален ефект – § 4); 2) не подлежат на отделно обжалване или се обжалват с частна жалба (§ 115); 3) поначало могат да бъдат изменяни или отменяни от съда, който ги е постановил (чл. 253).

Но макар и да са различни по предмет и правен режим от решенията, са­мите определения не са подчинени на единен режим. Съобразно с техния предмет и въздействието им върху производството, те се делят на две групи.

• В първата влизат определенията, които, като констатират че про­изводството е недопустимо, му слагат край, като го прекратяват (§ 95).

Знаем че исковият процес е недопустим, когато липсва право на иск или то е ненадлежно упражнено (§ 38). Но и допустимият исков процес става не­допустим, когато съдът бъде десезиран чрез оттегляне на иска, отказ от иска или чрез съдебна спогодба (§ 95). Определенията от разглежданата група имат общ белег – те отричат допустимостта на исковия процес. Именно за­щото я отричат, те винаги съдържат в себе си отказ на съда да продължи да процедира. В този отказ се състои прекратяването на делото, което осуе­тява завършването му с решение.

Макар че изключват решението и в този смисъл го отричат, по правен режим тези определения стоят най-близко до решенията. Подобно на реше­нията те не могат да бъдат изменяни или отменяни от съда, който ги е поста­новил (чл. 253). Определението, с което съдът сам отменя определението, с което е прекратил делото, е нищожно (89-63-П, Сб. 139). Определенията от разглежданата група, подобно на решенията, турят край на делото и подлежат на отделно обжалване с частна жалба, защото преграждат пътя на исковата защита, давана с решението (чл. 274, ал. 1, т. 1 и § 115).

Посочената близост и съображението, че с тия определения се взема, подобно на реше­нията, становище по иска, като се отрича неговата допустимост, карат някои процесуалисти (у нас Д. Силяновски) да окачествяват разглежданите определения като процесуални реше­ния.

Макар и съблазнително като образна метафора, това окачествяване би трябвало да се избягва. То замъглява основната разлика между решенията и определенията откъм предмет на произнасяне (вж. по-горе т. I—II), като неволно напътва към две нежелателни последици: 1) да се отлага произнасянето по допустимостта на иска, за да се извърши едва с решението (тълк. Ю4-67-ОСГК, Сб. 20: по допустимостта на иска съдът се произнася с определение; на нашия закон е непозната категорията „процесуални решения“ 840-82-1, Сб. 45) (§ 38); 2) да се приравнят напълно по правен режим определенията за прекратяване на делото с реше­нията. Характер на определение има и решението, с което искът се отхвърля като недопустим (Опр. 12-65-1).

1. Втората група определения обхваща тези, с които съдът админи­стрира движението (развитието) на производството. Затова те се наричат определения по движение на делото. Всички те предпоставят възможността делото да се развие до нормалния му завършек с решение. От тази гледна точка всички те противостоят на определенията, които отричат тази възмож­ност и затова прекратяват делото.
   1. По предмет на произнасяне определенията по движение на делото се делят на две групи.

а.   В първата група влизат определенията, с които съдът взема становище по допустимостта на производството, без обаче да го прекратява. Тук спадат: аа) определенията, с които съдът дава ход на делото, след като е констатирал че съществува право на иск и че то е надлежно упражнено; бб) определе­нията, с които той препраща делото на компетентния орган, понеже то е не- подведомствено или неподсъдно на сезирания съд (чл. 118, ал. 2), спира го (чл. 229, ал. 1, т. 4 и т. 5) или отказва да го възобнови (чл. 230), защото са на­лице процесуални пречки (§ 38; § 94), които временно осуетяват развитието на делото.

б.   Във втората група влизат определенията, които, като предпоставят, че процесът е допустим, целят да организират и обезпечат бързо, икономично и законосъобразно развитие на производството към постановяване на пра­вилно решение. В тази група спадат: определенията, постановени в подгот­вителното закрито заседание по чл. 140, по отстраняване на съдии; по уча­стието на трети лица в процеса; по съединяване на искове; по допускане и събиране на доказателства и др.

2. Правният режим на двете групи определения по движението на делото разкрива известни разлики и съществени сходства.

Разликите се проявяват в обжалваемостта на тези определения. Опре­деленията от първата група, доколкото преграждат, макар и временно, раз­витието на делото, подлежат на обжалване с частна жалба (чл. 274, ал. 1; Опр. 106-95-П, Б V 23; 132-91-5-чл. с-в, Б VI19). Определенията, които конста­тират че искът е допустим и дават ход на производството, както и определе­нията от втората група не подлежат на отделно обжалване с частна жалба, освен по изключение (чл. 15, ал. 2; чл. 220; 462-86-IV, Б X 26). Тяхната пра­вилност се проверява при обжалване на решението, чието постановяване те допускат (вж. по-горе т. 1 а), или подготвят (т. 1 б).

Приликите се състоят във възможността на съда, постановил определе­нията по движението на делото, сам да ги изменя или отменя (чл. 253). Тази възможност произтича от предмета и предназначението на тези определения. Понеже с тях съдът администрира развитието на делото, като го допуска, вре­менно спира, възобновява, организира и движи, съдът не трябва да бъде об­вързан от становищата си по допустимостта и подготовката на делото. Иначе грешката в тия становища или промяната на обстоятелствата биха довели до недопустимо, неправилно, бавно или неикономично решение. Чл. 253 сочи основанията, при които това правомощие на съда може да бъде упражнено.

а.   Това е преди всичко промяната на обстоятелствата, при които е било издадено подлежащото на изменяне или отменяне определение. Промя­ната на обстоятелствата налага да се измени или отмени определението, ко­гато то става безпредметно или нецелесъобразно.

Така например подлежи на отменяне определението за събиране на доказателства: 1) ако фактите, до които те се отнасят, бъдат признати впоследствие; или 2) искът в тази му част, до която се отнасят тези факти, бъде оттеглен. Безпредметно става определението, предпи­сващо личното явяване на страната (чл. 176), ако тя междувременно почине.

б.   Определението подлежи на изменяне или отменяне и при очевидна грешка или пропуск, които съдът е допуснал при постановяването му. Греш­ката (пропускът) може да се отнася или до процесуалните факти, обуславящи определението, или до смисъла на процесуалната норма, която го урежда.

Така например, като е приел погрешно че страната е дееспособна или надлежно пред­ставлявана, съдът е дал ход на недопустимия иск. Като е приложил погрешно чл. 164, съдът е приел че свидетелите са недопустими. Тези погрешни определения трябва да бъдат отменени и заменени с точно противоположни (прекратяване на делото; допускане на свидетелите).

1. Третият вид съдебни постановления са разпорежданията.

Предмет на разпорежданията са по правило процедурни въпроси. По главния въпрос на производството съдът се произнася с разпореждане само когато се издава изпълнителен лист въз основа на изпълнителните основания по чл. 404 – вж. чл. 406. В исковия процес с разпореждания се разрешават само процедурни въпроси. По този белег разпореждането прилича на опре­делението. За разлика от определенията обаче, предмет на разпореждания могат да бъдат не всякакви процедурни въпроси, а само тези, които законът допуска да се разрешават от едноличен орган (председателят на състава или натоварен от него съдия), даже когато делото се разглежда и решава от съде­бен състав. С разпореждания се постановява: да се остави без движение не­редовна искова молба и тя да се върне, ако не бъде поправена (чл. 129); да се връчи препис от исковата молба на ответника (чл. 131); да се връчат книжа по делото; с разпореждания се ръководи и заседанието на съда (чл. 141).

Разпорежданията са подчинени на режима на определенията съобразно със своя предмет и въздействието си върху производството (чл. 279 / 66-95- 5 чл. с-в, БЗ 9614).

Постановяване на определения. Определяне на срок при бавност

Раздел IV Постановяване на определения

Приложно поле

Чл. 252. Съдът постановява определение, когато се произнася по въпроси, с които не се решава спорът по същество.

Оттегляемост на определенията

Чл. 253. Определенията, които не слагат край на делото, могат да бъдат изменяни или отменяни от същия съд вследствие на изменение на обстоятелствата, грешка или пропуск.

Съдържание на определението

Чл. 254. (1) Определението, с което съдът се произнася по противоречащи искания на страните, както и определението, с което се отхвърля искане, се мотивира. Исканията на страните и обстоятелствата по делото във връзка с тях се посочват в мотивите, доколкото това е необходимо.

(2) Когато определението се постановява в закрито заседание, то трябва да съдържа:

1. датата и мястото на постановяването му;
2. посочване на съда, имената на съдиите от съдебния състав и на страните;
3. номера на делото, по което се постановява определението;
4. какво постановява съдът;
5. в тежест на кого се възлагат разноските;
6. подлежи ли на обжалване, пред кой съд и в какъв срок;
7. подписи на съдиите.

 

Постановяване на определения

• Уредбата на определенията и техния режим е обособена в раздел IV на глава осемнадесета, която съдържа 3 текста.

Съдържанието на единствения текст досега – чл. 195 (отм.), е разделено в два члена: чл. 252, който възпроизвежда дословно под заглавие „Приложно поле“ ал. 1 от чл. 195, която всъщност опреде­ля предмета на този вид съдебни постановления – въпроси, с които не се решава спорът по същество; чл. 253 също дословно възпроиз­вежда съдържанието на чл. 195, ал. 2 (отм.) под заглавие „Оттегяемост на определенията“. Тази разпоредба дефинира определения­та по движение на делото и техния режим, свързан с предпоставки­те за тяхното изменение или отмяна от постановилия ги съд. Сле­дователно всички становища на практиката и теорията по тези въп­роси остават валидни.

• Нова в материята е нормата на чл. 254. Алинея 1 въ­вежда изискване за мотивиране на определенията, независимо от значението им за хода на производството. Според изр. първо оп­ределението, с което съдът се произнася по противоречащи иска­ния на страните, както и определенията, с които се отхвърля иска­не, се мотивират. Изречение второ предвижда изискване към съ­държанието на мотивите на определението – исканията на стра­ните и обстоятелствата по делото във връзка с тях се посочват в мотивите, доколкото това е необходимо. Спазването на това изис­кване е предоставено на дискрецията на съда както когато опре­делението на съда е по движение на делото, така и когато слага край или временно прегражда развитие на производството. Съ­държанието на ал. 1 провокира въпроса дали от него следва, че определенията, които съдът постановява служебно, без искане на страна по делото, не се нуждаят от каквито и да било мотиви – напр. определението, с което служебно прекратява производство­то пред себе си поради липса на абсолютна процесуална предпос­тавка или пък с което възобновява спряно производство в случая на чл. 230, ал. 1 и др. Надявам се, че отговорът ще е отрицателен, вероятно с аргумента, че това е саморазбиращо се. Тълкуването на ал. 1 във връзка с ал. 2 на този член дава основание за извода, че изискванията по ал. 1 се отнасят както за определенията, пос­тановени в открито заседание (напр. по искане за допускане на свидетели, на което насрещната страна се противопоставя), така и за постановените в закрито заседание.

Член 254, ал. 2 предписва съдържанието на определенията, пос­тановени в закрито заседание, изложено в 7 точки. Не е необходимо те да се изреждат и анализират една по една, като се има предвид, че разликата с чл. 236 относно съдържанието на решението е само ре­дакционна. Съдържанието на определението е предписано независи­мо дали то е и по движение на делото или му слага край. Мисля, че няма да е порочно напр. определението на съда по чл. 140, ако в него не е изрично указано, че не подлежи на обжалване!

Редакцията на чл. 254, макар и непрецизна, не е неясна. Пре­ценката за необходимостта от този член, в неговата цялост, предос­тавям на читателя.

Определяне на срок при бавност

7.1. Общи бележки

Глава XIX съдържа уредба на нов институт, който замества жалба за бавност, въведена с изменението на ГПК през 1999 г. Както се знае, тя не беше исторически непознато за гражданския ни процес понятие, тъй като имаше уредба И в ЗГС (чл. 521 ЗГС от 1930 г.), но ГПК от 1952 г. не я уреждаше по разбираеми причини. Целта на двата института е една и съща – те предоставят на стра­ните правна възможност да наложат своевременно извършване на дължимо от съда процесуално действие, което той неоправда­но бави.

Причината за въвеждането на различен като процедура, но еднакъв по цел механизъм е становището, че в периода на почти десетилетното си битие на действаща правна уредба жалбата за бав­ност се е оказала неефективна, с ограничено практическо приложе­ние и непригодна да гарантира на страните реална възможност да задействат контролната функция на висшестоящата инстанция спря­мо мудната работа на подчинените й в административно отноше­ние съдилища. Макар да не се сочат обективни статистически дан­ни в подкрепа на това твърдение, то би могло да се приеме за вярно, доколкото обществената оценка за работата на съдилищата все още няма положителен знак.

7.2. Производството по молбата

• Уредбата на производството за определяне на срок при бавност има за модел едноименния институт в австрийското граж­данско процесуално законодателство^[1]. Съгласно чл. 217а (отм.) без ограничения за срок всяка от страните по висящото дело, коя­то счита, че неговото разглеждане, постановяване на решението или изпращане на подадена жалба до висшестоящата инстанция се забавя неоснователно, може да подаде безплатна жалба напра­во до по-горния съд. Компетентен да разгледа жалбата е предсе­дателят на горния съд, който изисква делото от съда, срещу който е направено оплакването, и се произнася по нея незабавно в зак­рито заседание с окончателно определение, с което дава задължи­телни за долния съд указания, ако намери жалбата за основател­на. Слабостите на тази уредба са добре известни, но целта на пред­ставянето й е само да се откроят разликите с новата молба по чл. 255-257. Дали те ще се окажат предимства, зависи от практи­ката по прилагането й. Молбата и производството по нея са ясни от съдържателна гледна точка.
• Сравнението на чл. 217а, ал. 1 й чл. 255, ал. i показва, че въпреки редакционните различия, предпоставките на двата инсти­тута са едни и същи. Докато обаче предишната уредба сочеше От какво може да се оплаква жалбоподателят, но не какво искане мо­же да направи, съгласно чл. 255, ал. 1 страна може да подаде „молба за определяне на подходящ срок“ за извършване на необосновано забавеното действие. Тази молба се подава до по-горния чрез съда, допуснал твърдяното забавяне – не е насрочил заседание, не се е произнесъл по направено от страната искане във връзка с движени­ето на делото, не е изпратил жалба до горния съд и т.н. Петитумът на молбата трябва да сочи конкретното действие, за чието извърш­ване страната иска да се определи срок, но не и неговата продължи­телност – тя се определя, ако се наложи, от „съдия на горестоящия съд“ – чл. 257, ал. 1.
• Съгласно чл. 255, ал. 2 съдът, който е допуснал забавя­нето, изпраща незабавно молбата със своето становище до горес­тоящия съд, който я разглежда и се произнася по нея в едноседми­чен срок от постъпването й – чл. 257, ал. 1. За разлика от преди, законът не предвижда изискване, респ. изпращане на делото на пред­седателя на горния съд, а само становището на съдията, което тряб­ва да съдържа неговите обяснения за причините за забавяне на дей­ствието. Това, разбира се, не изключва възможността съдията, ко­муто е възложено да разгледа молбата, да реши да изиска и делото, ако прецени, че обясненията на долния съд са недостатъчни, но то­ва би следвало да става по изключение, тъй като е фактор за заба­вяне на производството пред долния съд (съдията не може да пише определение, решение без делото, а не е изключено в този период по него да е насрочено заседание).

По молбата горестоящият съд се произнася с определение. Ако я намери за основателна (когато счете, че забавянето е необос­новано), той определя подходящ срок за извършване на действието, а в противния случай я отхвърля – чл. 257, ал. 2, изр. второ.

Определението на горния съд по молбата е окончателно. Въп­реки мълчанието на закона, препис от определението следва да се изпрати незабавно на съда, както и на страната, която е подала мол­бата, независимо от съдържанието му. От само себе си се разбира, че долният съд следва да извърши действието в определения срок. Би било добре, ако в този случай изпрати копие от акта, материали­зиращ действието му, на съда, постановил определението.

• Дотук, както се вижда, разликите не са значителни. Всъщност новият момент е свързан с подаването на молбата не направо до горния съд (както по 217а), а чрез съда, който разглежда делото. Той не е просто „пощенска кутия“, нито получаването на молбата е от значение само за обясненията (становището), които ще даде по нея. Съгласно чл. 256, ал. 1, ако той намери молбата за основателна, извършва незабавно всички действия, посочени в мол­бата, и съобщава това на страната, която я е подала. Че формули­ровката на разпоредбата е пресилена, е вън от съмнение, но тя не следва да се приема буквално. „Незабавното извършване“ е въпрос на преценка, свързан с естеството на дължимите действия. Ав­стрийският закон определя конкретен срок, но намирам, че българ­ското решение е по-добро – в едни случаи обективно определеният срок може да се окаже дълъг (и да има демотивиращо въздействие), а в други – неразумно кратък. Непрецизна е също формулировката „да съобщи на страната“. В едни случаи може да е необходимо и достатъчно да я уведоми, в други – да разпореди да й се връчат кни­жата (най-често съдебното решение), чието съдържание е от значе­ние за по-нататъшното й поведение – чл. 256, ал. 2.

Член 256, ал. 2 гласи: „Молбата се изпраща за разглеждане на горестоящия съд, ако в едноседмичен срок от получаване на съоб­щението по ал. 1 страната заяви, че продължава да я поддържа“. Тази алинея, тълкувана във връзка с чл. 255, ал. 2, изр. второ: Съ­дът, който разглежда делото, изпраща незабавно молбата заедно със своето становище на горестоящия съд, ясно показва, че всъщ­ност от съдията зависи дали да изпрати молбата със становището си (ако я счита за неоснователна) на горестоящия съд, или да из­върши исканото процесуално действие и да уведоми страната (ко­гато сам прецени, че тя е основателна). Във втория случай той ще изчака реакцията на страната. Ако в едноседмичен срок от получа­ване на съобщението за извършеното от съдията действие страна­та заяви, че въпреки извършеното действие, продължава да поддър­жа молбата си, съдът я изпраща на горестоящия съд – чл. 256, ал. 2. На практика това означава, тя да отправи нова молба до съда, тъй като няма как устно да „заяви“, че я поддържа. В този случай той трябва да приложи към нея заедно със становището си и копие от документа, материализиращ междувременно извършеното дейс­твие. Горният съд не проверява законосъобразността на извърше­ното действие по същество, а само неговата своевременност. Но тъй като целта – да се обезпечи своевременното служебно движе­ние на делото – е постигната, молбата на страната ще бъде отхвър­лена, срок за съдията, разглеждащ делото, няма да се определя (по правило, защото може да не е извършил всички необходими дей­ствия), а установеното необосновано забавяне към деня на подава­не на молбата би било от значение за служебното положение на конкретния съдия (евентуално дисциплинарна отговорност, за коя­то може да се направи предложение).

Когато в срока по чл. 256, ал. 2 страната не заяви, че поддър­жа молбата, последната се счита оттеглена – чл. 256, ал. 1, което означава, че съдът, разглеждащ делото, няма да я изпраща на го­рестоящия съд. Достатъчно е следователно бездействието на стра­ната в едноседмичния срок, за да приключи производството по мол­бата, без да се стига до горестоящ съд.

Както се вижда, новото правно средство е прагматично Ори­ентирано – да се преустанови служебното бездействие и предизви­каното от него забавяне на делото по възможно най-бързия начин, като при това не се злепоставя съдията пред горестоящите адми­нистративни ръководители в системата.

7.3. Приложно поле

Както се посочи, молбата за определяне на срок при бавност е уредена в последната глава от дял II – общия исков процес пред първоинстанционните съдилища. В отменения кодекс жалбата за бавност – чл. 217а, е включена в главата за обжалване на определе­нията. Срещу това систематично място на последната проф. Ж. Ста­лев възразяваше. Той с основание поддържа и аргументира, че като правна възможност на страните да наложат своевременното дви­жение на процеса уредбата е приложима не само по искови, но и по неискови дела, независимо дали те са уредени в ГПК или от особе­ни закони – обезпечителни, изпълнителни и охранителни. В някои случаи по такива дела бавността на съда може да има за страната дори по-тежки последици – напр. проявена бавност при произнася­не на молба за обезпечение, при налагане на изпълнителен запор или възбрана, при издаване на охранителен акт и др. Поради това напълно споделям обоснованото становище на проф. Ж. Сталев във връзка с жалбата за бавност, че ,,Истинското място на тази защита е не в края на уредбата на общия исков процес, а в самото начало на ГПК сред неговите основни положения, защото за страната, която остро се нуждае от защита на нарушените й права или от съдей­ствието чрез охранителен акт, бавността при защитата или съдейс­твието е равнозначна на отказ от защита“.^[2]

Прилагането на института по аналогия и в другите производ­ства не е обаче недопустимо. Институтът, така като е уреден, би могъл да се приложи дори по висящи пред ВКС дела, като молбата се адресира до председателя на ВКС. Както се вижда и за разлика от жалбата за бавност, смисълът на тази молба не е да се информи­ра висшестоящ административен ръководител за проявената от дол­ния съд бавност, а да се активизира неговата собствена работа по делото. Когато тази цел е постигната – чл. 256, самият закон счита молбата за оттеглена, освен при изрично искане на страната. Като се има предвид новата уредба на касационното производство, едно забавяне на тричленния състав на ВКС да се произнесе по допусти­мостта на касационната жалба с оглед критериите по чл. 280, ал. 1 също е нежелано. Що се отнася до действията на изпълнителните органи – държавни и частни съдебни изпълнители – молбата за оп­ределяне на срок би могла да се подава чрез тях до съда, компетен­тен по жалба срещу техните действия (бездействия).

 

ОБЖАЛВАНЕ НА ОПРЕДЕЛЕНИЯТА

СЪЩНОСТ И ДОПУСТИМОСТ НА ОБЖАЛВАНЕТО

1. Обжалването на определенията (Оп) е средство за правна защита срещу незаконни определения. То е санкция срещу незаконното процедиране на съда. Такава санкция е, както видяхме, и обжалването на решенията, ко­гато се основава на нарушаване на процесуалните норми, уреждащи изиск­ванията за валидност, допустимост и правилност на решенията. Но обжалва­нето на Оп съществено се различава от обжалването на решенията.

Обжалването на Оп по правило контролира Оп, които не се контролират чрез обжалване на решенията: 1) защото осуетяват решението (Оп, преграж­дащи пътя за постановяване на решение – чл. 274, ал. 1; 2) защото нямат от­ношение към правилността на решението (например On, с което се оставя без последствие отвод за неподведомственост, или с което не се допуска уча­стието на подпомагаща страна).

2. Само една част от Оп, които съдът постановява в хода на исковия процес, подлежат на отделно обжалване. Чл. 274 дава отделна регламентация за допустимостта на обжалване на определенията в зависимост от това коя инстанция за разглеждане на спора по същество ги е постановила. Така за­конът подчертава спомагателния, подпомагащ характер, който определенията имат по отношение функцията на съда по решаване на материалния спор. По правило се следва спазването на принципа за триинстанционност при раз­глеждането на тези процесуални въпроси, които се отнасят до правото – са­мата процесуална основа на исковия процес за правото на защита.
3. II. Обжалване на определенията на първата инстанция по спора.

На отделно обжалване подлежат само: 1) Оп, които преграждат по-на- татъшния ход на делото (вж. чл. 174, ал. 1, т. 1); 2) Оп, за които законът изрично предвижда, че подлежат на обжалване с частна жалба. (чл. 174, ал. 1, т. 2). Другите Оп на съда, и по-специално тези, които подготвят постано­вяването на решението (определения по допускане и събиране на доказател­ства и др.), се контролират по повод обжалване на решението (например определението, с което делото е било възобновено (Опр. 60-84—II, Сб. 61). Не подлежат на отделно обжалване и определенията за допускане на свиде­тели или вещи лица (462-86-IV, Б 86 X 26). Допуснатите при тяхното поста­новяване нарушения на процесуалния закон представляват обикновено съще­ствени процесуални нарушения, водещи до обжалване и отмяна на реше­нието. А когато с тях съдът противозаконно е дал ход на делото вместо да го прекрати, тези Оп водят до процесуално недопустимо решение и защитата срещу тях се постига чрез обезсилване на недопустимото решение. Отделно обжалване на такова Оп предвижда само чл. 15, ал. 2.

1. Преграждат по-нататъшния ход на делото определенията, с които де­лото се спира, с които се отказва възобновяване на спряно дело или с които то се прекратява. Действащият ГПК не съдържа изрично правило, предвиж­дащо обжалването на тези определения, за разлика от чл. 185 ГПК (отм.). Не- възпроизвеждането на текста обаче не отнема на тези определения нито ка­чеството на преграждащи развитието на делото, нито възможността за тях­ното самостоятелно обжалване. Законодателят е преценил, че общата норма на чл. 274, ал. 1, т. 1 е достатъчна.

С Т.р. № 1 от 2001 г. ВКС изчерпателно посочи определенията и приравнените към тях разпореждания, които преграждат делото и неговите постановки следва да запазят силата си. (Точка 5 на разглежданото решение запазва действието си.)

Прекратителните определения на първоинстанционния съд са: постано­вените при липса на положителната процесуална предпоставка или наличие на процесуална пречка за упражняване правото на иск; свързаните с консти­туирането на страните и техните представители, с тяхната правоспособност и дееспособност (чл. 26-32); за прекратяване на повторно заведеното дело (чл. 299); при препращане делото по подведомственост на административен орган (чл. 15), или по подсъдност на друг съдебен орган (чл. 121 и чл. 122); при десезиране на съда поради оттегляне и отказ от иска или постигане на съдебна спогодба (чл. 232, 233 и 234); при смърт на страната, когато не е възможно процесуално приемство; при сливане качеството на ищец и ответ­ник поради приемство; за спиране или невъзобновяване в срок на спряно дело; при замяна на страната от съда (чл. 222, 228 и 224).

Приравнени на преграждащите определения са едноличните разпореж­дания на съдия от първоинстанционния съд за връщане на нередовна искова молба (чл. 130).

На обжалване подлежи и разпореждането на първата инстанция, с което се връща като недопустима подадената срещу нейното решение въззивна жалба (чл. 262), както и разпореж­дането на първата инстанция за връщане на частната жалба срещу нейното определение като недопустима (вж, чл. 275, ал. 2, във вр. с чл. 262).Тези разпореждания също са преграждащи: първото препятства развитието на въззивното производство по делото, а второто прегражда обжалването на първоинстанционното определение пред въззивния съд.

Обжалването на Оп, преграждащи пътя за разглеждане на делото, е сред­ство за защита на правото на иск, което би се оказало неосъществимо, ако от­казът на съда да предприеме действия за правна защита не би могъл да бъде преодолян (§ 3). Затова следва да се приеме, че подлежат на обжалване с частна жалба и определенията, с които се отказва обективното съединяване на един следващ иск с първоначалния, макар че защитата по втория иск не се прегражда, когато между материалните правоотношения, които са техен пред­мет, съществува връзка на зависимост и страната има интерес да получи за­щита именно чрез съвместното разглеждане на исковете в едно производство (вж. напр. Опр. № 101 /2009 г. по ч.гр.д. 109/2009,1 г.о., в което ВКС приема за обжалваемо определението, с което се отказва допускане на обективното съединяване на насрещния иск с първоначалния, от което ищецът по него има интерес, тъй като с отказа се прегражда възможността за своевременната му и ефективна защита срещу предявения ревандикационен иск).

2. Законът допуска изрично обжалване на някои Оп, които не преграж­дат пътя за разглеждане на делото.

Такива са On, с които: 1) се оставя без последствие отвод за неподведомственост (чл. 15, ал. 2); 2) отказва се възстановяване на срок (чл. 66, ал. 3); 3) увеличава се цената на иска (чл. 70, ал. 2); 4) отказва се правна помощ (чл. 95, ал. 2); 5) отказва се обезпечаване на доказателства (чл. 208, ал. 3); 6) не се допуска привличане или встъпване на подпомагаща страна (чл. 220, изр. 20-ро); 7) отказва да се конституира като ищец главно встъпило лице в про­цеса (чл. 225).

Подлежат на обжалване и такива On, с които съдът си присвоява власт, каквато по закон няма – обезсилва с определение собственото си решение или Оп за прекратяване на делото (1327-53-П).

Примерите показват, че в тези случаи по правило на страната се отказва упражняването на определени процесуални права, въпреки че ходът на де­лото не се прегражда.

3. На обжалване подлежат, както определенията на районния, така и определенията на окръжния съд, постановени от него в качеството му на първоинстанционен съд по гражданско дело. Всички определения, които по­падат в обсега на чл. 274, ал. 1, се обжалват пред компетентния за решаването на материалния спор въззивен съд.

III. Определенията на съда, който разглежда материалния спор като въззивна инстанция, също подлежат на обжалване при условията на чл. 274, ал. 2 и ал. 3, т. 1. Разпоредбата визира две групи обжалваеми определения на въззивната инстанция.

1. Първата група обхваща тези определения и разпореждания на ВС, с които той за първи път се произнася по дадения процесуалноправен въпрос (чл. 274, ал. 2).

а. На първо място, това са преграждащите по-нататъшния ход на делото определения на ВС. Прекратителни определения във въззивното производ­ство са: определенията по чл. 262 при просрочие на жалбата, при неизпълне­ние на указанията за отстраняване в срок на нейната нередовност, при лип­сата на процесуални предпоставки за упражняване правото на въззивна жалба. Към тази категория се отнасят и едноличните разпореждания на съда за нейното връщане, както и определенията по чл. 264 при десезиране на съда с оттегляне на въззивната жалба.Тук спадат и определенията на ВС за пре­кратяване на въззивното производство, за спирането му или за отказа то да бъде възобновено.

Такива са и определенията на ВС за прекратяване на исковото про­изводство, когато той за първи път констатира, че то е недопустимо – при първоначална липса или последващо отпадане на правото на иск, вкл. по­ради оттегляне на иска, отказ от иска или съдебна спогодба, извършени пред него.

На обжалване подлежи и определението, с което се прекратява въззивно производство, решението по което не под лежи на обжалване пред ВКС. Същото се отнася и до определенията на въззивния съд за оставяне без разглеждане частни жалби срещу определения на първоинстандионния съд поради просрочие, неотстранена в срок нередовност, липса на процесуални предпоставки за упражняване правото на жалба или десезиране на съда, независимо от обжалваемостта на самото определение по съществото на жалбата пред ВКС (така и т. 5, пункт 5 от Т.р. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС).

Тук се включва и разпореждането на ВС за връщане на касационната жалба срещу въззивното решение (чл. 286, ал. 2), както и разпореждането му за връщане на частната жалба срещу негово определение (чл. 275, ал. 2 във вр. с чл. 274, ал. 2, изр. 1-во). В първия случай разпореждането на ВС е първото, с което се прегражда възможността за касационно обжалване на ре­шението, а във втория случай актът на ВС препятства обжалването пред ВКС на негово собствено определение.

б. Като съд по съществото На спора въззивната инстанция постановява същата категория определения и разпореждания, както първата. Според чл. 274, ал. 2, изр. 1-во, на самостоятелно обжалване подлежат определенията, в които тя за първи път се е произнесла по процесуален въпрос, който подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 1, т. 2 (вж. по-горе II 2).

Тази първа група определения и разпореждания на въззивния съд под­лежат на обжалване пред ВКС, без да са налице специалните условия за до­пускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, защото чрез обжалва­нето ще се осигури двуинстанционно разглеждане на процесуалния въпрос.

2. Втората група обжалваеми определения на въззивната инстанция об­хваща тези, които са постановени по жалби срещу определения или разпо­реждания на първоинстанционния съд. Определението на въззивния съд е второинстанционно по разгледания процесуален въпрос.

а.   На обжалване пред ВКС законът допуска само тези определения на въззивната инстанция, с които се потвърждава преграждащо разви­тието на производството определение на първоинстанционния съд (чл. 274, ал. 3, т. 1). По този начин се гарантира триинстанционност на производ­ството и по процесуалното право за защита чрез иска. Затова обжалването е допустимо само ако са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, и има касационен характер. Ето защо е удачна терминологията, използвана в съдебната практика по отношение на такава жалба срещу въззивното опре­деление – частна касационна жалба (ЧКЖ).

Основно място тук заемат определенията, с които се оставят без уваже­ние частните жалби срещу преграждащите хода на исковото производство определения на първата инстанция (вж. за кръга на тези определения по-горе II1; също т. 5 от Т.р. № 1/2001- г. на ОСГК на ВКС).

На обжалване пред ВКС с ЧКЖ подлежат и въззивните определения, с които се оставят без уважение частните жалби срещу разпорежданията на първата инстанция за връщане на частната жалба срещу преграждащо производството негово определение.

б.   Останалите определения на въззивната инстанция не подлежат на по­-нататъшно обжалване. Произнасянето по процесуалния въпрос не подлежи на триинстанционно разглеждане и е окончателно.

Такива са определенията, с които се уважават частните жалби срещу преграждащите определения на първата инстанция, както и определенията, с които се уважават частните жалби срещу разпорежданията на първата инстанция за връщане на частна жалба срещу нейно опре­деление (арг. чл. 274, ал. 3, т. 1). В тези случаи развитието на производството продължава и в него въпросът за правото на защита може да бъде отново разгледан.

Не подлежат на третоинстанционно разглеждане и определенията на въззивния съд, по­становени по частна жалба срещу определенията на първата инстанция по чл. 274, ал. 1, т. 2.

в. Една специална хипотеза необжалваеми определения урежда чл. 274, ал. 4.

В първоначалната редакция на текста беше изрично посочено, че огра­ничението се отнася само до правото на касационно обжалване на посочената група определения – т.е. визираше се невъзможността да бъде подадена ЧКЖ срещу определенията и актовете, визирани в чл. 274, ал. 3, т. 1 и 2 по дела с обжалваем интерес до 1000 лева. Действащата в момента формулировка бе приета със ЗИДГПК (ДВ, бр. 100/2010 г.). В новата редакция отпадна думата „касационно“, а разпоредбата гласи: „Не подлежат на обжалване определе­нията по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване.“.

Въпреки че в текста сега не се визира изрично, следва да се направи из­водът, че изключението се отнася само до правото на касационно обжалване на определена категория въззивни определения. На първо място, изводът се налага от систематичното място на разпоредбата, следваща ал. 3 на чл. 274 относно актовете на въззивните съдилища, подлежащи на обжалване с ЧКЖ. На второ място, промяната в чл. 274, ал. 4 е относима към направената със същото изменение на закона промяна в чл. 280, ал. 2, която се отнася до кри­терия и кръга на въззивните решения, които не подлежат на касационно об­жалване и следва да бъде тълкувана в тази връзка. Не подлежат на обжалване с ЧКЖ определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без ува­жение частните жалби срещу определения, преграждащи по-нататъ­шното развитие на делото, когато те са постановени по дела, чиято цена е под визираната в чл. 280, ал. 2, и въззивните решения по които не подле­жат на касационно обжалване. По този начин се поставя равенство между възможностите за инстанционен контрол на решенията и определенията по тези дела. Режимът за обжалване на определенията, постановявани в хода на исковото производство, трябва да следва режима за обжалване на решенията – изключен е касационният контрол за актовете относно процесуалните въпроси, когато такъв не се предвижда за актовете по същество.

III. 1. На обжалване с частна жалба подлежат и някои определения (респ. разпореждания), постановени от ВКС.

а. Определенията и разпорежданията на самия ВКС, постановявани в хода на висящ пред него исков процес, подлежат на обжалване, когато с тях касационната инстанция за първи път се произнася по допустимостта на ка­сационното производство. Такива са разпорежданията или определенията, с които касационната жалба срещу въззивното решение се оставя без разглеж­дане или се прегражда развитието на касационното производство по делото като то се прекратява, спира или се отказва възобновяването му.

б.  Подлежат на обжалване и определенията на ВКС, когато за първи път пред ВКС се установи, че правото на иск не съществува или се е погасило, вкл. чрез десезирането на ВКС чрез оттегляне на иска, отказ от иска или сключена съдебна спогодба. С тези определения се препятства развитието на цялото исково производство.

в.   На обжалване подлежи и разпореждането на ВКС, с което се оставя без разглеждане като недопустима ЧКЖ срещу определение на въззивната инстанция, с което се оставя без уважение ЧЖ срещу определение, преграж­дащо по-нататъшното развитие на делото, тъй като в този случай ВКС за първи път се произнася по допустимостта на подадената срещу въззив­ното определение ЧКЖ.

Така с Опр. № 105/ 2010 г. по ч.гр.д. 70-2010-III г.о. ВКС е приел за допустима ЧЖ срещу разпореждане на друг състав на ВКС, с което е оставена без разглеждане подадена ЧКЖ по чл. 274, ал. 3, т. 1 срещу въззивно определение на апелативния съд, което оставя без уважение ЧЖ срещу определението на окръжния съд за прекратяване на производството по­ради неспазена местна подсъдност и препращането му на компетентния съд.

Тези групи определения на ВКС подлежат на еднократно обжалване с ЧЖ пред друг тричленен състав на ВКС, чието определение е окончателно (чл. 274, ал. 1, т. 2, изр. 2-ро). Обжалването е допустимо с ЧЖ, без да са на­лице предпоставките на чл. 280, ал. 1 (вж. така и т. 5 от Т.р. № 1 от 2001 г. на ВКС, която запазва силата си).

2. Определенията на ВКС, които оставят без уважение частна жалба срещу акта на въззивния съд за връщане на касационната жалба срещу ре­шението като недопустима, не подлежат на по-нататъшно обжалване (арг. чл. 274, ал. 2, изр. 2-ро). Не подлежат на обжалване и определенията на ВКС, с които той се произнася по допустимостта на подадените пред него ЧЖ (чл. 274, ал. 2, изр. 2-ро) или ЧКЖ (чл. 274, ал. 3) срещу определения или разпо­реждания, постановени от друг тричленен състав на ВКС. В тази категория попадат и определенията на ВКС, с които се оставя без уважение ЧЖ срещу определението на друг състав на ВКС, с което е оставена без разглеждане като недопустима молбата за отмяна на влязло в сила решение (чл. 307, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 2).

Изводът е, че законът намира за наложителна и допуска защита вътре в рамките на ВКС срещу негови определения, респ. разпореждания, едно­кратно и само тогава, когато с тях за първи път се прегражда развитието на дадено производство, защото в противен случай порочният акт на самия ВКС ще остане без контрол. Актовете на ВКС, с които той се произнася по основателността или допустимостта на постановени преди това определения или разпореждания от друг състав на ВКС, са окончателни и не подлежат на по-нататъшно обжалване.

1. IV. Обжалване на други съдебни постановления.

1. Извън решенията и определенията по исковия процес, съдилищата постановяват и други актове, някои от които са свързани с исковото про­изводство, а други приключват съдебни производства, които имат собствен предмет, значение и самостоятелни правни последици. Законът предлага ди­ференциран подход относно обжалваемостга на тези актове.

Някои определения подлежат на обжалване по реда на обжалване на ре­шенията (вж. хипотезите, разгледани в § 109).

На въззивно обжалване по реда за обжалване на решенията подлежат: 1) разпорежда­нията в производството за допускане изпълнението на съдебно решение или друг акт, издаден в друга държава членка на ЕС (чл. 623, ал. 6); 2) разпорежданията относно издаване на из­пълнителен лист въз основа на европейско изпълнително основание за безспорно вземане и (чл. 624, ал. 2); 3) разпорежданията по молби за издаване на изпълнителен лист въз основа на европейска заповед за плащане (чл. 627, ал. 2); 4) разпорежданията по допускане изпълнението на решения, свързани със задължения за издръжка по Регламент (ЕО) № 4/2009. Решенията на въззивния съд по тези жалби подлежат на касационно обжалване пред ВКС по общия ред, при наличие на условията по чл. 280, ал. 1.

2. За други съдебни актове (решения или определения), ГПК предвижда обжалване по реда на обжалване на определенията – с частна жалба по Глава 21. За въззивните определения по тези дела, освен ако изрично законът не рег­ламентира друго, важи чл. 274, ал. 3, т. 2 – те подлежат на обжалване с частна касационна жалба пред ВКС. На обжалване с частна жалба пред ВКС подлежи определението (респ. решението), с което се решава по същество въпроса, пред­мет на съответното производство, или с което се прегражда неговото развитие. Това обжалване има касационен характер и частните жалби подлежат на селек­ция така, както и касационните жалби срещу въззивните решения и определения на въззивните съдилища по чл. 274, ал. 3, т. 1, на основанията по чл. 280, ал. 1. И това обжалване се извършва чрез частна касационна жалба пред ВКС.

а.   Такива са актовете на съда, постановявани в хода на охранителното производство. Решенията, с които се уважава молбата за издаване на охрани­телен акт, са необжалваеми поради липса на правен интерес. На обжалване с частна жалба пред съответния въззивен съд подлежат решенията, с които се отказва: 1) издаване на охранителен акт (чл. 538, ал. 1); 2) извършване на но­тариално удостоверяване (чл. 577, ал. 1); 3) вписване на обстоятелства в съдебния регистър (чл. 606). Решенията на въззивната инстанция, с които този отказ се потвърждава, подлежат на обжалване пред ВКС по реда на Глава 21 (чл. 474, ал. 3, т. 2, във вр. с чл. 280, ал. 1; вж. също т. 2 на Т.р. № 1 от 2001 г. на ВКС, което запазва действието си). С тези актове се слага край на едно самостоятелно производство и се решава в отрицателен смисъл спора за ос­нователността на искането за издаване на съответния охранителен акт. Затова по своята същност те са правораздавателни, а не охранителни актове и каса­ционният им контрол не следва да бъде изключен. Същото се отнася и за опре­делението, с което се прекратява охранителното производство – актовете на въззивния съд, с които се оставя без уважение ЧЖ срещу преграждащото определение на първата инстанция, подлежи на обжалване с ЧКЖ пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 (чл. 539, ал. 2; вж. в този смисъл т. 2 и 6 на Т.р. № 1 от 2001 г. на ВКС, които запазват действието си).

б.   На обжалване с частна жалба подлежи разпореждането, с което се уважава или отхвърля молбата за издаване на изпълнителен лист въз основа на съдебно изпълнително основание по чл. 403 (вж. чл. 407, ал. 1.) На обжал­ване с частна жалба подлежи разпореждането, с което се отхвърля заявле­нието за издаване на заповед за изпълнение (чл. 413, ал. 2), и разпореждането, с което се отхвърля заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълне­ние, заедно с изпълнителен лист (чл. 418, ал. 4). Подобно на чл. 407, на об­жалване с частна жалба подлежи и разпореждането, с което се уважава мол­бата за незабавно изпълнение и издаване въз основа на нея на изпълнителен лист.

При действието на ГПК (отм.), в който липсваше текст, аналогичен на чл. 474, ал. 3, т. 2, трудно можеше да се отговори на въпросът дали подлежи на касационно обжалване определението, с което въззивният съд отказва из­даването на изпълнителен лист. Въпреки че няма сила на пресъдено нещо, този отказ прегражда принудителното изпълнение на изпълняемото право, т.е. на правната защита чрез изпълнителен процес. Ето защо по аналогия на определенията на въззивния съд, преграждащи исковия процес, и тези опре­деления на въззивния съд би трябвало да подлежат на касационно обжалване.

То ще бъде полезно и за уеднаквяване на практиката на съдилищата относно издаване на изпълнителни листове.

Този извод намира опора и в разпоредбата на чл. 274, ал. 3, т. 2, която е обща и следва да бъде изключена само при наличието на друго специално изрично правило в обратен смисъл. Такова в чл. 407,413 и 418 не се съдържа. При такава законова уредба подходът и тук трябва да е същият като относно обжалваемостта пред ВКС на въззивните актове в охранителното производ­ство (вж. по-горе б. „а“). Аргумент е и разпоредбата на чл. 407, ал. 3. Според нея разпорежданията в производството за издаване на изпълнителен лист въз основа на съдебни изпълнителни основания, издавани от чуждестранен съд или арбитраж по чл. 403, т. 2 и 3, при условията на чл. 406, ал. 2, подлежат на обжалване по общия ред. Това сочи на реда за въззивно и касационно обжал­ване на решенията, от който няма изключения независимо дали разпорежда­нето отхвърля или уважава молбата за издаване на изпълнителен лист.

В трайната си практика по ГПК (отм.) ВКС приемаше че решенията, определенията и разпорежданията, които окръжни или апелативни съдилища биха издали не като въззивни съдилища по искови дела, а по ЧЖ срещу решения, определения или разпореждания по неискови дела, не подлежат на обжалване пред ВКС (Опр. 1332—98—IV, Б 98 VII-VIII 38; Опр. 1429-98-V, Б 98 VII-VIII40; Опр. 189-99-IV, Б 98 Х1-ХП 44; Опр. 17-2001-5-чл. с-в, Б 2001 IV 10). Така например, за недопустимо се приемаше касационното обжалване на определение на ВС, с което е оставена без уважение частна жалба против определение на първоинстанционния съд за оставяне без разглеждане на молба по чл. 250 за спиране на изпълнението по изпълнителното дело (Опр. 347-2000-IV, Б 2000 VI30).

Тази практика трябва да бъде преосмислена при действието на чл. 274, ал. 3, т. 2, което се наблюдава в решенията и определенията на ВКС по новия режим. Така напр. вж.: в Опр. № 102 /2010 г. по ч.т.д. 798/2009,1 т.о. на основание чл. 274, ал. 3, т. 2, ВКС е приел за допустима по реда на селективното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ЧКЖ срещу определението на СГС, с което в производство по подадена ЧЖ срещу разпореждането на районния съд по чл. 407, то е било отменено, а издадената заповед за изпълнение – обезсилена; вж. също Опр. № 102/2011, II т.о., по ч.т.д. 840/2010 г., с което ВКС е приел че подлежи на обжалване с ЧКЖ пред ВКС по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 определението на окръжния съд, с което се потвърждава отказът на районния съд да издаде заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист въз основа на документи по чл. 417, т. 4. На обжалване с ЧКЖ би следвало да подлежи и опреде­лението на въззивния съд по частната жалба срещу определението на първата инстанция, по­становено по искането за спиране на принудителното изпълнение (чл. 420, ал. 3). За допусти­мостта на касационното обжалване в тези хипотези вж. подробно и становището на В. По­пова.

Би трябвало същият извод да важи и за акта на въззивния съд за оставяне без уважение на ЧЖ срещу разпореждането на първата инстанция, с което се отхвърля изцяло или отчасти молбата за издаване на удостоверение по Регламент № 805/2004 на Евр. парламент и на Съвета за въвеждане на европейско изпълнително основание при безспорни вземания (чл. 619, ал. 3).

в.   На обжалване пред окръжния съд по реда на Глава 39 подлежат едно­кратно и посочените там действия на съдебния изпълнител. Решенията на окръжния съд по жалбите са окончателни. Изключенията визират постанов­лението за определяне равностойността на присъдената движима вещ и раз­пределението, при които решението на окръжния съд подлежи на обжалване с частна жалба пред съответния апелативен съд, чието решение е окончателно и не подлежи на обжалване пред ВКС (чл. 463, ал. 2; чл. 521, ал. 3). Всъщност касационното обжалване е недопустимо и защото чрез решението на апела­тивния съд се е постигнало триинстанционно разглеждане на въпроса относно законосъобразността на действието на съдебния изпълнител (вж. § 191-192).

г.   Определенията на първоинстанционните съдилища по обезпечение на иска подлежат на обжалване с ЧЖ пред компетентния въззивен съд, незави­симо дали съдът е отказал или е допуснал исканото обезпечение (чл. 396, ал. 1). Когато по обезпечението на иска за първи път се произнася въззивната инстанция, нейното определение подлежи на обжалване пред ВКС (чл. 274, ал. 2, изр. 1-во). Със ЗИДГПК (ДВ, бр. 100/2010 г.) в чл. 396, ал. 2, изр.З-то бе прието, че определението на въззивната инстанция, постановено по ЧЖ срещу определение по обезпечение на иска на първоинстанционния съд, под­лежи на обжалване с ЧКЖ пред ВКС само когато с него обезпечението се допуска, ако са налице условията на чл. 280, ал. 1. Това специално правило, съотнесено към общата разпоредба на чл. 274, ал. 3, т. 2, ограничи по за зако­нодателен ред възможността за касационно обжалване на останалите кате­гории определения, постановявани в хода на обезпечителното производство.

Това сложи край на съществуващата неяснота относно възможностите за касационно обжалване на въззивните определения по обезпечението на иска. Впрочем, такава неяснота беше налице още при действието на ГПК (отм.). Тя беше преодоляна с Т.р. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, което не по­сочи в т. 6 тази категория определения сред подлежащите на касационно об­жалване. Тази неяснота продължи и след приемане на правилото на чл. 274, ал. 3, т. 2 на ГПК от 2007 г., което предвиди възможността за обжалване с ЧЖ на въззивните определения, постановявани в други производства, с които се дава разрешение по същество или се прегражда тяхното развитие. Тази обща разпоредба постави въпроса за съдържанието на понятието,други про­изводства“, отговор на който ВКС даде в Т.р. № 1/2010 г. на ОСГТК. Според приетото в него, подлежат на касационно обжалване актовете само по тези неискови производства, които се доближават по своята същност до ре­шенията, „…защото разрешават материалноправен въпрос, свързан с предмета на съответното съдебно производство „.

Според цитираното тълк. решение постановяваните в хода на обезпечи- телното производство определения, не попадат в тази категория. Там се под­чертава, че въпреки че тези актове са свързани с даването чрез обезпечител- ния процес на специфична защита-санкция, те имат несамостоятелен и при­временен характер, а наложените обезпечителни мерки имат за цел да запа­зят съществуващото фактическо и правно положение до приключването на исковия процес, както и да подготвят по-нататък ефективността от принуди­телното изпълнение. Ето защо обезпечителното производство винаги е функ­ционално свързано с исковия и изпълнителния процес. Ярък пример в това отношение е допускането на обезпечение на бъдещ иск, при което непредявяването му в срок води до отпадане на последиците от наложената обезпечителна мярка. Несамостоятелният характер на обезпечителното производство и на постановяваните по него определения се подчертава и от факта, че няма законова забрана за ищеца да поиска следващо обезпечение в рамките на ви­сящото производство, както и че при определени предпоставки е налице възможност наложената обезпечителна мярка да бъде изменена или отме­нена. Въпреки изложените в няколко особени мнения на съдии от ВКС съоб­ражения в подкрепа на обратната теза, становището в Т.р. № 1/2010 г. стана основа за последвалата промяна в чл. 396, ал. 2. Според разпоредбата на чл. 396, ал. 2, изр. 3-то, при наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 на об­жалване с частна жалба пред ВКС подлежи само това въззивно определение, с което обезпечението се допуска. Законът обаче не поставя изрично обжалваемостта в зависимост от съдържанието на първоинстанционното опреде­ление по обезпечение на иска. От систематичното и логическо тълкуване на текста следва да се приеме, че пред ВКС се обжалват два вида въззивни опре­деления. Първото е определението, с което ВС е уважил ЧЖ срещу опреде­лението на първата инстанция, с което обезпечението на иска не е било до­пуснато. При тази хипотеза ЧЖ срещу първоинстанционното определение е била подадена от ищеца, а ответникът, който не е участвал в производството нито пред първата, нито пред въззивната инстанция, би бил лишен изобщо от защита в случай на невъзможност да обжалва въззивното определение, което за първи път допуска обезпечение на иска. В другата хипотеза опре­делението на ВС оставя без уважение частната жалба срещу определението на първата инстанция, с което обезпечението е било допуснато. В този случай ответникът, който е обжалвал първоинстанционното определение, е участвал само в производството пред ВС и невъзможността да обжалва въззивното определение пред ВКС би го лишила от защита в две съдебни инстанции, а с това би се засегнал и принципът за равенство на страните в процеса.

По аргумент за обратното (чл. 396, ал. 2, изр. 3-то), не подлежи на об­жалване с ЧКЖ определението на въззивния съд, което оставя без уважение ЧЖ срещу отказа на първата инстанция да допусне обезпечение на иска. Не подлежи на обжалване с ЧКЖ и въззивното определение, което отменя опре­делението на първата инстанция за допускане на обезпечение. И в двата слу­чая интересите на ищеца са защитени чрез възможностите за двуинстанционно разглеждане на искането му за обезпечение, а ответникът изобщо няма интерес от обжалване на въззивното определение, с което обезпече­нието не се допуска.

Нито тълк. решение, нито промяната в чл. 396, ал. 2 дават изричен отговор на въпроса подлежат ли на обжалване с ЧКЖ при условията на чл. 280, ал. 1 определенията на ВС, с които се оставят без уважение ЧЖ срещу актовете на първата инстанция, с които се връщат или се оставят без разглеждане като недопустими молбите за обезпечение на иска. В подкрепа на от­рицателния отговор на този въпрос може да се приеме становището, изразено в Т.р. № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС относно несамостоятелния характер на производството по обезпечение на иска, което води до изключване от приложното поле на чл. 274, ал. 3, т. 2 и на въззивните определения, които оставят без уважение частните жалби срещу преграждащите неговото раз­витие определения на първата инстанция. От друга страна, общото правило на чл. 274, ал. 3, т. 2 би следвало да се прилага винаги, освен когато друго не е изрично предвидено в закона, (вж. по този въпрос изложението на В.Попова).

д.   Не подлежи на обжалване с ЧЖ пред ВКС по реда на чл. 274, ал. 2, изр. 2-ро решението на ВКС по основателността на молба за отмяна на влязло в сила решение, постановено в производството по чл. 307. То, както и реше­нието на ВКС по основателността на подадената пред него касационна жалба срещу въззивното решение, е резултат от осъществени контролно-отменителни функции на ВКС спрямо атакувания съдебен акт, които представляват вид правораздавателна дейност. Това решение, макар че не решава спора за материалното право, има сила на пресъдено нещо относно правилността на решението, чиято отмяна се търси, и е окончателно (вж. Опр. № 82/2011 г. поч.т.д. 973/2010, II т.о.).

е.   В част от новата си практика по ГПК от 2007 г. ВКС приема, че не подлежат на обжалване с ЧЖ пред ВКС определенията на въззивните съди­лища, постановявани срещу издадените заповеди за изпълнение в производ­ството по чл. 423 (вж. така напр. Опр. № 176/2011 г. по ч.т.д. 869/2010, II т.о.; Опр. № 97/2011 г. по ч.т.д. 40/2011,1 т.о.).

В тези решения ВКС приема, че способът за проверка на правото на длъжника на уча­стие в заповедното производство в изброените в закона хипотези е извънинстанционен и е сходен с производството за отмяна на влязло в сила решение по чл. 303. Поради това актът по чл. 423 няма характеристиката на определение по смисъла на чл. 274, ал. 1, за който се предвижда инстанционна проверка. В подкрепа на тезата за необжалваемост се изтъква и фактът, че с определението не се прегражда развитието на заповедното производство, а об­жалването му не е предвидено изрично в процесуалната норма. Освен това се посочва, че в тези случаи въззивният съд не се произнася като въззивна инстанция, а в рамките на извънинстанционно производство, при това без да дава разрешение по същество на самото заповедно производство, което изключва неговите актове от обсега и на чл. 274, ал. 3.

В други свои решения ВКС приема, че въззивните определения срещу заповедите за из­пълнение по чл. 423 подлежат на обжалване пред ВКС. Тази теза се споделя и от В.Попова.

ПРОИЗВОДСТВО ПО ОБЖАЛВАНЕ НА ОПРЕДЕЛЕНИЯТА

1. III. Право да обжалва Оп има лицето, чиито процесуални права са за­сегнати от него. Това е ищецът, когато делото се прекратява; лицето, което иска да встъпи; страната, която иска да привлече, и т.н. Подпомагащата страна може да обжалва всяко Оп, което е легитимирана да обжалва подпо­маганата страна.

Според чл. 278, ал. 4, спрямо частната жалба се прилагат субсидиарно правилата за обжалване на решенията. Например, съдът следва служебно да конституира необходимите другари на жалбоподателя, а отмяната на опре­делението ще ползва и тях. Обикновените другари могат да се присъединят към жалбата, подадена от един измежду тях. Страната може да оттегли жал­бата или да се откаже от нея, като недействителен е само предварителният отказ, преди да е възникнало правото за обжалване на определението.

3. Определенията (Оп) се обжалват с частна жалба (ЧЖ). С това на­именование законът иска да подчертае разликата между обжалване на реше­нията и обжалване на Оп (чл. 274, ал. 1). Както беше посочено по-горе, в съдебната практика се наложи терминът частна касационна жалба (ЧКЖ) относно подлежащите на селективно обжалване пред ВКС актове на въззив­ните съдилища, посочени в чл. 274, ал. 3. Независимо от това терминологично уточнение, и двата вида жалби срещу определенията на съдилищата се раз­глеждат по реда на едно и също производство, уредено в Глава 21-ва, което се отличава от производство както при въззивното, така и при касационното обжалване на решенията. Поради това и поради факта, че в самия закон упот­ребеният термин е „частна жалба“, по-нататък в изложението ще използваме този термин. Но разликата между ЧЖ и ЧКЖ следва да се има предвид, тъй като в зависимост от това, и съгласно чл. 278, ал. 4, в производството за раз­глеждане на ЧЖ субсидиарно приложение ще намерят правилата за въззивно обжалване на решенията по Глава 20-а, а в производството за разглеждане на ЧКЖ – съответно правилата за касационното обжалване по Глава 22-ра. Така напр., ЧКЖ срещу определение на въззивната инстанция по чл. 274, ал. 3, т. 1, трябва да бъде приподписана от адвокат, съгласно чл. 284, ал. 2.
   1. Срокът за подаване на ЧЖ е едноседмичен (чл. 275, ал. 1). Той тече от съобщаването на Оп на заинтересуваната страна, но ако тя е присъствала на заседанието, в което Оп е било постановено, срокът тече от деня на засе­данието (чл. 275, ал. 1).

Тъй като не е налице промяна в тази част на уредбата, установената съдебна практика ще продължи да се прилага. Ако Оп не е било съобщено, срокът на обжалването му тече от узна­ването му, а когато то не може да бъде установено – от деня на подаване на ЧЖ (Опр. 98/1984, II, Сб. 65; 120—1991—П, Б 91 XI20; 574-97-IV, Сб. 81; Опр. 1430-98-V, Б 98 VII-VIII41).

2. ЧЖ се подава чрез съда, издал обжалваното Оп. За съдържанието на ЧЖ, за приложенията към нея и за последиците от нередовността на ЧЖ важат съответно чл. 260, чл. 261 и 262. По отношение на ЧЖ важи и чл. 259, ал. 2-4 относно последиците от подаването на молба за правна помощ. Съдът проверява нейната редовност, взема мерки за поправяне на нередовната ЧЖ и ако не бъде поправена или е подадена, след изтичане на срока я връща с разпореждане, което подлежи на обжалване с ЧЖ (чл. 275, ал. 2).
3. Ако ЧЖ е подадена в срок и е редовна, съдът разпорежда да се връчи препис от нея на противната страна. В едноседмичен срок от получаването му тя може да подаде отговор, в който да посочи възраженията си срещу нея (чл. 276, ал. 1). Подаването на отговора е необходим, защото ЧЖ по правило се разглежда в закрито заседание, така че противната страна няма възмож­ност устно да изложи възраженията си срещу ЧЖ, като оспори нейната до­пустимост или основателност.
4. След като изтече срокът за подаване на възражения, съдът изпраща ЧЖ с приложените към нея доказателства и с възраженията на противната страна, ако такива са подадени, на компетентния по-горен съд (чл. 276, ал. 2). Към преписката съдът прилага и служебно изготвен препис от Оп, което се обжалва (чл. 276, ал. 2, изр. 2-ро). Целта е да се избегне изпращането на ця­лото досие по делото, с което фактически би се осуетило неговото движение пред първата инстанция. Но компетентният по-горен съд може, ако счита, че за проверка на обжалваното Оп се нуждае от досието на делото, да го изиска.

а.   Като въззивна инстанция по обжалване на първоинстанционните определения действа окръжният съд относно Оп на районните съдилища от неговия район, а ЧЖ срещу определенията на окръжните съдилища, поста­новени в качеството им на първа инстанция по делото, се разглеждат от апе­лативния съд, в чийто район е окръжният съд, който е постановил Оп. Когато за първи път по процесуалния въпрос се произнася апелативен съд, неговото определение подлежи еднократно на обжалване пред ВКС. Такива определе­ния, постановени за първи път от самия ВКС, подлежат на еднократно обжал­ване пред друг тричленен състав. Това обжалване осигурява двуинстанционност по поставения процесуален въпрос и допустимостта на ЧЖ не зависи от наличието на специалните условия по чл. 280, ал. 1.

б.   Всички определения, постановени от окръжния съд в качеството му на въззивна инстанция по исковото дело, както и всички въззивни определе­ния на апелативните съдилища, подлежат на обжалване пред ВКС само в по­сочените в чл. 274, ал. 3, т. 1 хипотези. Това обжалване предвижда триинстанционност по дадените процесуални въпроси и затова е селективно като касационното обжалване на въззивните решения – за неговото допускане трябва да са налице условията на чл. 280, ал. 1.

Първоначално с въвеждането на триинстанционното обжалване по ГПК (отм.), ВКС поддържаше тезата, че Оп на окръжните съдилища, действащи като въззивен съд (ВС), когато не попадат под чл. 218а, б. „в“ ГПК (отм.), подлежат на обжалване пред съответния апелативен съд в качеството му на по-горен съд (Опр. 1194—98—1V, Б 98 Ш-ГУ 42; Опр. 305-99-1, БЗ 99 VI, с. 82), Тази теза не държеше сметка, че този съд е по-горен само когато окръжните съди­лища действат като първоинстанционен съд. Спрямо окръжните съдилища, действащи като ВС, по-горен съд е само ВКС. Този извод се налага от въведения с Конституцията, ЗСВ и ре­формата на ГПК триинстанционен процес, в който апелативните съдилища са само ВС, но не и трета инстанция спрямо окръжните съдилища, действащи като ВС. Като съобрази тези до­води, нашият ВКС постанови в своето Т.р. № 1 от 2000 г., т. 1, че именно Върховният каса­ционен съд се произнася по частната жалба срещу разпореждането или определението на окръжния съд за връщане на въззивната жалба против първоинстанционното решение на ра­йонния съд. Изложеното намери нормативна опора при новия ГПК в чл. 274, ал. 3, т. 1.

в. На обжалване пред ВКС, при наличие на условията по чл. 280, ал. 1, подлежат и актовете на съдилищата с въззивен характер, с които се решават по същество други въпроси, или с които се прегражда развитието на съот­ветното производство. По този начин се гарантира триинстанционност и по тези дела (чл. 274, ал. 3, т. 1).

5. Подадената ЧЖ пречи да влезе в сила обжалваното Оп, но не спира нито производството по делото, нито изпълнението на обжалваното Оп (чл. 277). Законът разпорежда така, за да не се подават неоснователни ЧЖ, це­лящи да се забавя движението на делото.

Ако обаче компетентният по-горен съд намери, че има изгледи жалбата да бъде уважена, така че е нецелесъобразно да се извършват процесуални действия, които впоследствие ще трябва да бъдат обезсилвани, той може да спре производството по делото или изпълнението на обжалваното Оп, докато се произнесе по ЧЖ.

ЧЖ сезира със спорния процесуален въпрос по-горния съд, като го за­дължава да се произнесе по него. В това се състои деволутивният ефект на ЧЖ. Деволутивният ефект на ЧКЖ, подадена до ВКС срещу определение на въззивната инстанция по чл. 274, ал. 3, ще настъпи само след положителен отговор за наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1. Тази проверка трябва да се направи от ВКС (арг. чл. 278, ал. 4 във вр. с чл. 288).

III. Според чл. 278, ал. 1 съдът не насрочва съдебно заседание по ЧЖ, а я разглежда в закрито заседание без призоваване на страните. Целта е бързина и процесуална икономия.

Но ако намери за нужно, той може да насрочи по ЧЖ открито заседание (чл. 278, ал. 2 – например, когато трябва да се съберат свидетелски показания или да се получат от страните допълнителни изяснения, несъдържащи се в ЧЖ или във възраженията по нея).

1. Преди да пристъпи към проверка на основателността на ЧЖ, съдът про­верява нейната допустимост, а именно: 1) подлежи ли Оп на обжалване; 2) ле­гитимиран ли е жалбоподателят да обжалва; 3) подадена ли е в срок ЧЖ; 4) не страда ли тя от дефекти; 5) връчен ли е бил препис от нея на противната страна.

Проверката по б. „в“ и „г“ повтаря проверката, която е следвало да направи съдът, издал обжалваното определение. Целта е да се отстранят последиците на нейни пропуски или грешки. Ако ЧЖ е нередовна, по-горният съд постъпва съобразно с чл. 262: дава срок за по­правяне и връща ЧЖ, ако не бъде поправена. Ако се окаже че препис от ЧЖ не е бил връчен на противната страна, съдът разпорежда да се извърши връчването и пристъпва към разглеж­дане на ЧЖ, след като изтече срокът за отговор по чл. 276, ал. 1. При недопустимост на жал­бата с оглед на изискванията на б. „а“-„б“ ЧЖ се оставя без разглеждане. Тези определения също подлежат на обжалване с частна жалба, вкл. определенията на ВКС (чл. 274, ал. 2, изр. 2-ро).

Когато производството е по обжалване на определения по чл. 274, ал. 3, в началото на заседанието по чл. 278, ал. 1 ВКС ще трябва да прецени и наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1. Неговото определение по този въпрос не подлежи на обжалване с частна жалба (срв. § 109).

2. Ако ЧЖ е допустима, съдът проверява нейната основателност. Редът за разглеждане на ЧЖ е еднакъв, независимо дали действа въззивен съд по делото, или ВКС.

Тази проверка се състои в преценка дали обжалваното Оп е законосъ­образно, т.е. дали са били налице условията, за да бъде постановено; спазени ли са редът и формата, в която трябва да бъде издадено, и има ли то предпи­саното от закона съдържание.

При проверката на процесуалните факти, обуславящи издаване на Оп, по-горният съд не е обвързан от фактическите констатации на съда, издал обжалваното определение, а проверява самостоятелно процесуалните факти въз основа на доказателствата, събрани от предишната инстанция, а също и въз основа на доказателства, представени с ЧЖ или пък събрани от ВС. Всички доказателствени средства, познати на исковия процес, са допустими (чл. 278, ал. 2).

3. Ако в резултат на проверката съдът намери, че обжалваното Оп е за­коносъобразно, той оставя без последствие ЧЖ като неоснователна. Ако обаче обжалваното Оп противоречи на закона, съдът го отменя и постановява вместо него друго, законосъобразно Оп (чл. 278, ал. 2). Той никога не връща делото на инстанцията, издала обжалваното определение, за да постанови тя ново, законосъобразно Оп, вместо отмененото. Производството по разглеж­дане на ЧЖ има въззивен характер. Това важи и за производството пред ВКС, независимо от вида на обжалването – по чл. 274, ал. 2, т. 2 или по чл. 274, ал. 3. Както въззивният съд, така и ВКС сами се произнасят по съответния про­цесуален въпрос, предмет на обжалваното определение. В това отношение правната уредба в ГПК от 2007 г. е идентична с уредбата в ГПК (отм.)., а ВКС има изградена трайна практика по нейното прилагане (вж. Опр. № 228/2011 г. по ч.т.д. № 1016/2010, II т.о., с което не е допуснато касационно обжалване на въззивното определение поради липса на перетендираното от жалбоподателя основание по чл. 280, ал. 1, т. 3, тъй като ВКС намира, че раз­поредбата на чл. 278 е ясна и не се нуждае от тълкуване).

Определението на горната инстанция по частната жалба е задължително за по-долустоящия съд в случаите, когато той трябва да продължи разглеж­дането на делото. Когато ВКС е отменил определение на въззивния съд, с което се потвърждава преграждащо развитието на делото определение на първата инстанция, делото следва да се върне на първоинстанционния съд (така напр. Опр. № 104/2009 г. по ч.т.д. 12/2009,1 т.о. на ВКС, с което, като приема за допустима при условията на чл. 280, ал. 1 ЧКЖ срещу въззивното определение на апелативния съд, потвърждаващо определението на окръжния съд за спиране на делото, ВКС е приел същата за основателна и е отменил въззивното определение и потвърденото с него определение на окръжния съд, а делото е върнал на първата инстанция за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждане на исковата молба).

 

 

РЕШЕНИЕ

ПОСТАНОВЯВАНЕ НА РЕШЕНИЕТО

1. I. Решението (Р) е последният акт на исковото производство, с който то завършва. То предпоставя, че всички предхождащи го процесуални действия са вече предприети. Затова съдът пристъпва към постановяване на Р по де­лото след като обяви, че устните състезания са приключени.

За да гарантира, че делото ще завърши с безпорочно (валидно, допу­стимо и правилно) Р, законът въвежда редица изисквания, на които трябва да отговаря постановяването на Р. Те се отнасят до реда и условията за по­становяване на Р, както и до съдържанието и формата му.

1. Р се основава на процесуалните действия по разглеждане на делото. Затова с оглед на изискването за непосредственост Р трябва да бъде поста­новено от съдебния състав, който е участвал в заседанието, на което е било завършено разглеждането на делото (чл. 235, ал. 1). Р ще бъде опорочено, ако бъде постановено от друг състав. Изискването за несменяемост на състава важи само спрямо този съдебен състав, който е завършил разглеж­дането на делото и следва да постанови съдебното решение по правния спор. В ГПК не съществува обаче изискване за несменяемост и идентич­ност на съдебния състав, извършващ всички процесуални действия по хода на съдебното производство.
2. Съдебното решение се постановява в тайно съвещание (чл. 21, ал. 1), поради което никой друг освен членовете на решаващия състав не може да присъства на съвещанието или да вземе участие в него. Р трябва да изразява волята на съда, неповлияна от другиго. Неповлияно трябва да бъде и стано­вището на всеки от членовете на решаващия състав, естествено, когато той не е едноличен. Затова, при гласуването на решението първи гласува млад­шият член, а председателят гласува последен (чл. 21, ал. 3). Никой от члено­вете на състава не може да се въздържи от гласуване (чл. 21, ал. 2). За да се постанови Р, нужно е да съвпаднат становищата на мнозинството от члено­вете на решаващия състав (чл. 21, ал. 5). Несъгласният с мнозинството член на състава може да изрази становището си отделно, като свое особено мне­ние, но е длъжен да подпише Р (чл. 21, ал. 6), защото то изразява волята на съдебния орган като цяло, а не волята на отделни негови членове.

И. Преди постановяването на решението в тайното съвещание се раз­глежда въпроси в определена поредност, която цели да се постанови с мини­мални усилия безпорочно решение.

1. Първият въпрос, на който съдът трябва да отговори, е: какъв е пред­метът на делото, т.е. какво е спорното материално правоотношение и какъв вид защита се търси спрямо него. Защото предметът на делото предопределя дали ищецът разполага спрямо него с право на иск, без което съдът не би могъл да постанови Р (§ 31; 45). Освен това предметът на делото заедно с вида на търсената защита предопределя предмета на Р. Той трябва да съвпада с предмета на делото (1816-98-V, С и П 99III21; 234-2001-V, Б 2001 1 20), защото съдът е призован с Р да отговори на иска, като установи дали спор­ното право съществува. Съдът е длъжен да изчерпи спорния предмет, иначе Р ще бъде непълно (§ 101). Същевременно съдът е длъжен да не излиза вън от спорния предмет, като присъжда нещо различно (повече или друго) в сравнение с исканото от ищеца (65-56-ОСГК; 117-57-ОСГК; 2161-63-1, Сб. 173; 620-93-1, Б 93 XI 16; 894-95-5, Б 96 VIII 2; 577-2000-IV, Б 2000 VI 32). Иначе Р ще бъде процесуално недопустимо. Нарушава се диспозитивното начало (§ 14), защото съдът не е бил сезиран с искане да се произнесе по предмета, по който фактически се е произнесъл (§71).
2. След като уточни чрез предмета на делото предмета на Р, съдът трябва да си постави въпроса може ли да се произнесе по този предмет. Отговорът на този въпрос съдът ще получи, като провери дали ищецът има право на иск относно предмета на делото и дали е упражнил надлежно това право. Макар и да е правил такава проверка в първото заседание (§ 65), съдът трябва да я повтори при постановяване на Р. Само така той би избягнал грубата грешка да постанови процесуално недопустимо Р (1439-2000-V, Б 2000IX 38; 234- 2001-V, Б 2001 120). Освен това е възможно правото на иск да се е погасило след първото заседание и сега при постановяване на Р да не съществува. Установи ли че правото на иск не съществува или че е ненадлежно упраж­нено, съдът трябва да откаже да постанови решение. С делото той ще постъпи съобразно с порочността на образувания процес (§ 38).
3. Установи ли, че процесът е редовно образуван, така че по него може да се постанови решение, съдът трябва да си постави въпроса редовно ли са извършени от него и от страните процесуалните действия по разглеждане на делото (призовавания; подготовка на делото; събиране на доказателствата и т.н.), които обезпечават правилността на Р. Защото ако тези действия са по­рочни, ще бъде опорочено и решението – поради нарушаване на съществени за неговата правилност съдопроизводствени правила. Установи ли че е до­пуснал такива нарушения (страна не е била редовно призована; допуснати са съществени доказателствени непълноти поради недопускане или несъбиране на доказателства и т.н.), съдът не трябва да постановява Р, а трябва да възоб­нови разглеждането на делото, за да поправи всички допуснати процесуални нарушения, които изключват възможността да се постави правилно Р.

Ако установи, че процесът е безпорочен, съдът пристъпва към тази фаза от съвещанията, която е насочена да разкрие дали спорното право съще­ствува.

III. Тази фаза започва с издирване на приложимия закон, а не с прецен­ката на доказателствата. Посочената поредност се налага както поради зави­симостта на субективните права от правната норма, така и по съображения за процесуална икономия (вж. по-долу IV).

Издирването на приложимия закон обхваща проверка и становище по следните въпроси: 1) кой закон – местният или чуждият – е приложим по спорното правоотношение; 2) кой е нормативният акт, от който следва да бъде извлечена отнасящата се до делото правна норма (или норми); 3) влязъл ли е в сила този акт и не е ли отменен; 4) какво е действието на този акт във времето, пространството и спрямо лицата (при закони, важащи само за опре­делени райони на страната или само спрямо определени категории лица); за­коносъобразно ли е издаден този акт; и 5) какъв е неговият смисъл (тълкуване на акта, за да се открие следващата от него правна норма).

Във връзка с издирването на приложимия закон три важни въпроса трябва да спрат вниманието на съда.

1. Какво разбира чл. 235, ал. 2 под „закон“, когато задължава съда да основе решението си на закона? Под „закон“ чл. 235, ал. 2 разбира същото, което чл. 281, т. 3 има предвид, когато говори за „материален закон“ (вж. по въпроса § 111).
2. Подобно на всеки правен акт, ефикасността на нормативния акт за­виси от неговата валидност. За да приеме че от конкретен нормативен акт следва определена правна норма, съдът трябва Да провери дали нормативният акт е валиден.

Проверката обхваща компетентността на органа, издал нормативния акт, и съответствието между съдържанието на нормативния акт и стоящия над него нормативен акт. Съобразно със степенуването на силата на норматив­ните актове силата на акта от по-висш порядък преодолява силата на подчи­нения му акт. Затова, изправен пред противоречие в съдържанието на закон и на подзаконов акт по един и същ въпрос, съдът ще трябва да приложи за­кона, а не подзаконовия акт (§21).

3. Меродавен за решаване на делото е този нормативен акт, който в деня на постановяване на решението регулира спорното правоотношение съоб­разно с правилата за действието на правните норми във времето. Защото съдът е призован да отговори на въпроса дали спорното право съществува, или не съществува в деня на Р, а съществуването на спорното право зависи от правната норма. Един закон с обратна сила може след предявяването на иска и преди постановяването на Р да заличи субективното право, което в деня на предявяването на иска е съществувало.

Съдът грижливо трябва да издири приложимия закон, защото трябва да основе Р си на него (чл. 235, ал. 2). Всяка грешка на съда при издирване на приложимия материален закон опорочава Р, защото води до несъответствие между Р и действителното правно положение и следователно до неправил­ност на Р (чл. 2186, ал. 1, б. „в“; Т.р. 1-2001-ОСГК, т. 12, Сб. 1; 1328-2000- V, Б V 44).

1. IV. 1. Издири ли приложимия закон, съдът трябва с оглед на него да пре­цени основателността на предявения иск, като изхожда от фактическите твърдения на страните, така както те са направени, без да проверява тях­ната истинност чрез преценка на доказателствата. Защото основателността или неоснователността на предявения иск може направо да следва от закона при изнесените от страните факти. Подобен подход спестява ненужната ра­бота на съда да преценява истинността на фактически твърдения, които са без значение за решаването на делото, така че неговият изход ще е един и същ, както ако те са истински, така и ако са неистински. На практика в огромния брой случаи предявяваните права или възражения се основават на закона. По­неже това е очевидно, посочената проверка не изисква никакви усилия.
   2. След нея, но преди да пристъпи към проверка на истинността на фак­тическите твърдения на страните, съдът трябва да провери основателността на възражение за давност или преклузивен срок, погасяващи правото на иск (§ 38). Макар че стоят близо до предпоставките за допустимост на иска, те не могат да бъдат проверени заедно с тях. Те се уреждат от материалния за­кон, меродавен за спорното право, така че предпоставят че той е установен. От друга страна, ако те са основателни, безцелно е да се проверява дали спор­ното право съществува (обратно за възражението за давност: 249-80-1, Сб. 37; 1574-97-IV, Сб. 92; 207-97-5; т. 6 на Т.р. 1-2000-ОСГК, Сб. 11), тъй като и да съществува, искът не ще може да бъде уважен.
   3. Съдът трябва да изгради своя извод относно спорното право само върху тия факти, които са били твърдяни при разглеждане на делото (608- 92-1, Б 1993 1 13). Няма значение по чий почин (на заинтересуваната, или на противната страна) те са включени в делото. От друга страна, този извод трябва да бъде основан на всички такива факти, независимо от това дали те са се осъществили преди предявяването на иска или са настъпили след това, но преди приключването на съдебното дирене. Р на съда трябва да отрази правното положение между страните по делото такова каквото ето в мо­мента на приключването на съдебното дирене. Затова съдът е длъжен да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, стига те да са от значение за спорното право (чл. 188, ал. 3; 222—2000—II, Сб. 43; 1880- 2000-III, Сб. 83; 213-2000-V, ТП, 2000, бр. 5, с. 86; 1427-2000-V, Б 2000 VI40; 259-2000-V, Б 2000III43; 237-2001-V, Б 2001 1 18), било защото го пораждат (ищецът придобива спорното право след предявяването на иска), било защото го погасяват (ответникът плаща или прихваща след предявяване на иска 153-85-П, Б 85 VI36), било защото го променят (495-96-1, Сб. 44).
   4. V. Ако фактите, изнесени в подкрепа на иска, на възраженията, репли­ките или дупликите, са правнорелевантни и се нуждаят от доказване, съдът, за да се произнесе дали спорното право съществува, трябва да прецени дали тези факти са доказани. Така, както при разглеждане на делото, доказването заема централно място, така и при решаване на делото, преценката на до­казателствата е ядрото на решаващата дейност на съда. Защото върху пре­ценката на доказателствата съдът изгражда своите констатации, че опреде­лени факти са се осъществили, а други не, и като подвежда тези констатации под правната норма, стига до извода дали спорното право съществува или не съществува.
      1. Съдът преценява доказателствата по вътрешно свое убеждение (чл. 12; 40-2000-IV, ПИС „Норма“). Законът не предопределя със задължителни за съда правила изводите, които трябва да направи от събраните по делото доказателства. Достоверността и доказателствената сила на отделните дока­зателствени средства съдът преценява с оглед на всички данни по делото. Както видяхме, това важи даже за признанието на страната (§ 58 II). В не- обвързаността на съда от правила, предписващи доказателствената сила на доказателствените средства, се състои свободата, с която той разполага при преценка на доказателствата. Благодарение на нея доказването се рациона­лизира и диренето на истината се улеснява. Свободната преценка на доказа­телствата е отрицание на системата от формални доказателствени правила.
      2. Свободата при преценка на доказателствата не означава обаче про­изволно формиране на съдийското убеждение, защото произволът е враг на истината. За да обезпечи правилността на съдийското убеждение относно фактите, чл. 12 задължава съда да прецени всички доказателства по делото (1806-77-П, Сб. 172; 1477-99-IV, Б 2000 V 34; 1021-99-V, ПИС „Норма“; 259-2000-V, Б 2000 III43; 237-2001-V, Б 2001 I 18; 687-2000-П). Доказа­телствата по делото трябва да бъдат събрани с участието на страните. Върху доказателства, които не са събрани с участието на страните, съдът не може да основе решението си (35-бО-ОСГК, Сб. 4; 222-2000-11, Б 2000 V 15).

Ако при решаване на делото, съдът установи, че е допуснал и събрал доказателства, които са без значение за делото или са по закон недопустими (§ 59), той трябва да ги изключи от обсега на преценка на доказателствата, защото не може да основе на тях Р.

Съдът е длъжен да прецени всички относими и допустими доказателства, и то съвкупно (в тяхната взаимна връзка и зависимост). Той трябва да из­хожда от съдържащите се в тях сведения каквито са, без да им приписва съдържание, каквото те нямат. Иначе съдът би извратил доказателствата и би нарушил чл. 12. Нарушаването му заплашва истинността на фактическите констатации на съда и затова винаги е основание за отмяна на Р.

3. Свободата за преценка на доказателствата е необвързаност на съда от правни правила, предписващи изводите от доказателствата. Тя не е обаче възможност за съда да не се съобразява при своите изводи относно фактите с правилата на логическото мислене, с разкритите от науката, техниката или от житейския опит закономерности и типични връзки между явленията. Убеждението на съда не може да бъде произволно. То трябва да бъде обосно­вано (Т.р. 1-2001-ОСГК, т. 12, Сб. 1). То е обосновано когато е плод на ве­рига от логически издържани съждения, отразяващи закономерностите и ти­пичните връзки между явленията. Р, което е резултат на необосновано убеж­дение на съда относно фактите, подлежи на отмяна. То е опорочено, защото е неправилно.
4. В някои случаи законът ограничава свободата за преценка на дока­зателствата, като задължава съда да приеме за доказани определени факти при наличност на определени доказателства. Такъв е случаят с формалната доказателствена сила на документите и материалната доказателствена сила на официалните документи (вж. § 58). Тази обвързваща съда доказателствена сила не е обаче необорима. Тя се оборва било чрез оспорване и доказване неистинността на документа, било чрез доказване на обратното (§ 58). За­конните оборими презумпции също ограничават свободата за преценка на доказателствата, защото задължават съда до доказване на обратното да приеме, че щом се е осъществил индициращият факт (презумпционната пред­поставка), настъпил е и индицираният факт (§ 54).
5. Изцяло е изключена свободната преценка на доказателствата относно факти, чието осъществяване или неосъществяване е установено с влязла в сила присъда.

Според чл. 300 влязлата в сила присъда е задължителна за съда, който разглежда гражданските последици от деянието относно това дали то е из­вършено, дали е противоправно и дали деецът е виновен. Относно тези об­стоятелства присъдата се ползва със сила на пресъдено нещо (§ 10). Тази сила трябва да бъде зачетена от всички съдилища и учреждения. Член 300 е проява на това зачитане. Затова обвързващата сила на присъдата не може да се оборва. Тя може да бъде оспорена само ако се оспорва валидността на присъдата, като се претендира че тя е нищожна. Докато е обаче в сила, тя важи даже и да е неправилна (например погрешно квалифицира деянието: 928-65-1, Сб. 67).

Понеже се основава върху зачитането на присъдата, обвързаността на съда по чл. 300 предпоставя тъждество между деянието, предмет на присъдата, и деянието, което е предмет на доказване в исковия процес (241-53-1-1; 227-53-1-1; 1491-2000-III, Б 2000III35). Няма значение дали се касае за деяние на страната по гражданско дело, или за деяние на трето лице, което е от значение за отговорността на страната – например при отговорност на отчетник, зависеща от това дали трето лице е извършило кражба (404—53-II и ЗАП-64-Т, Сб. 44). Трябва да бъде зачетена не само осъдителната, но и оправдателната присъда, когато тя отрича еле­менти от фактическия състав на отговорността за непозволено увреждане (например деянието на ответника или причинната връзка между него и щетите, или наличността на щета (1421- 55-1), но не и когато оправдава обвиняемия поради несъставомерност на деянието, защото, макар и да не е престъпление, деянието може да бъде непозволено увреждане (310-53-1-1; 1491—2000—III, Б 2000 III 35). Влязлата в сила присъда е задължителна за съда, който раз­глежда гражданските последици от деянието относно това, дали е извършено, неговата про- тивоправност и вината на дееца, когато ответникът е бил освободен от наказателна отговор­ност поради амнистия (237-88-1, Б 8912П).

Задължителната сила на присъдата се отнася до всички елементи на престъпния състав (2327-66-1, Сб. 115; 1882-66-1, Сб. 93), но само до тях. Констатациите за други факти, които не представляват елемент от престъпния състав, не се ползват със сила на пресъдено нещо и затова са незадължителни за съда, когато решава гражданско дело. Не е задължителна кон­статацията относно размера на причинените вреди, когато размерът на вредата не е елемент на престъпния състав. В обратния случай обаче тя е задължителна (7-59-ПП, т. 9, СбП 38; 2293-76-1, Сб. 89; 896-71-1, Сб. 39; 456-78-1, Сб. 24; 3421-80-1, Сб. 69; 189-88-1, Б 88 VIII 23; 237-881, Б 89120; 478-89-IV, Б 90 VII31), но, разбира се, само за размера, по който на­казателният съд се е произнесъл (1400-56-1, Сб. 178). При кражба на пари, понеже открадна­тата сума е елемент на престъпния състав, нейният размер, посочен в присъдата, е задължи­телен по гражданското дело (176-63-1, Сб. 42). Присъдата трябва да бъде зачетена и когато по гражданското дело се търси отговорността на лице, невзело участие в наказателното дело – например на предприятието, отговарящо по чл. 49 ЗЗД (7-59-ПП, т. 8, СбП 38), защото при­съдата обвързва всички, а не само страните по наказателното дело. Що се касае до задължи­телната сила на присъдата по въпроса за съпричиняването от пострадалия (чл. 51, ал. 2 ЗЗД) или от съизвършител (чл. 127 ЗЗД), практиката е колеблива. Докато според 2795-73-1, Сб. 79 и 2173-76-1, Сб. 85 констатациите на присъдата за съпричиняване от пострадалия са задължи­телни, 392-76-1, Сб. 40 правилно изтъква, че това важи само когато съпричиняваното от по­страдалия е част от престъпния състав. Според 3053-72-1, Сб. 97; 2899-73-1, Сб. 86 И, 7-81- I, Сб. 22 констатациите в мотивите на присъдата, че трето лице, непривлечено като обвиняем, е участвало в престъплението, установено с присъдата, не са задължителни. Със задължителна сила по чл. 300 се ползва само присъдата, а не и постановлението, приключващо следствено дело (1116-65-1; 817-88-IV, Б 891X31), или пък наказателното постановление, установяващо административно нарушение въз основа на съставен за него акт (3388-82-1, Сб. 78).

Също така влязлото в сила решение на административен съд е задължително за граж­данския съд и трябва да бъде зачетено, когато в решението административният съд се е про­изнесъл по валидността и законосъобразността на административен акт, който е от значение за разглеждането и произнасянето по гражданското дело (чл. 302 ГПК).

1. Стигне ли до окончателни фактически констатации, съдът пристъпва към последния етап на съвещанията: подвеждане на установеното фактическо положение под правната норма, за да направи своя извод относно съществу­ването или несъществуването на спорното право.

Този извод съдът постига чрез силогизъм, на който голямата предпо­ставка е правната норма, а малката – установеното фактическо положение (съществуване или несъществуване на правнорелевантния факт).

Установи ли че намиращата се у ответника вещ му е била дадена в заем за послужване, съдът трябва въз основа на чл. 249 ЗЗД да осъди ответника да върне заетата вещ на ищеца. Разбира се, когато по делото са изтъкнати множество правнорелевантни факти чрез възраже­нията, репликите и дупликите, правното значение на всеки факт се издирва с помощта на от­делен силогизъм, така че крайният извод относно съществуването или несъществуването на правото е резултат не на един, а на множество силогизми. Тяхната малка предпоставка може да бъде както положителна, така и отрицателна констатация на съда за съответния факт. В да­дения по-горе пример, ако съдът не установи че владяната от ответника вещ му е дадена в заем за послужване от ищеца, той ще отхвърли иска въз основа на чл. 243 ЗЗД във връзка с чл. 249 ЗЗД, защото който не е дал вещ в заем за послужване, няма право да иска на това ос­нование връщане на вещта.

• Съдът постановява Р в писмена форма (чл. 235, ал. 4). Тя е условие за неговата действителност.
  1. За да се конкретизира като изявление на определен съд по определено дело, Р трябва да има съдържанието, посочено от чл. 236, ал. 1: дата и място на постановяването му; съдът, който го е постановил; страните, между които то е постановено (430-85-П, Б 85 IX 49); делото, по което Р е произнесено, и което е най-важно: какво е постановил съдът (установяване че спорното право съществува или че не съществува; осъждане; промяна на гражданските правоотношения между спорещите страни).

Освен това Р съдържа разпореждане на съда относно понасянето на съдебните разноски (чл. 236, ал. 1, т. 6) и указание относно обжалването на решението.

2. Р се подписва от всички съдии, взели участие в постановяването му (чл. 236, ал. 3). Подписването завършва Р като писмено волеизявление. Преди подписването няма Р. Неподписаното Р е само проект за Р.

Неподписаният текст обаче винаги може да бъде превърнат в решение чрез подписва­нето му даже след като Р е било обявено или обжалвано. Касае се за канцеларски пропуск, който съдът може и трябва да поправи. Той трябва да се различава от отказа да се подпише Р, който осуетява неговото постановяване (95-56-ОСГК, СбП 199; ЗО-75-ОСГК, Сб. 11; 2103- 78-11, Сб. 127).

Достатъчни са подписите на членовете на състава, образуващи мнозинство. Иначе един от членовете на състава би могъл да осуети постановяването на решението, като откаже да го подпише, понеже не е съгласен с него (ЗО-75-ОСГК, Сб. 11). Затова, ако член на състава, останал на особено мнение, откаже да подпише, Р се смята за постановено. Още повече това важи, когато след постановяването на Р някой от членовете на състава бъде възпрепятстван да го подпише (смърт, осакатяване). Но председателят или старшият член трябва да отбележи върху Р причината за неподписването (чл. 236, ал. 3). Ако обаче решението е подписано от съдия, невзел участие в разглеждане на делото, то е опорочено (25-84-ОСГК, Сб. 11; 2213- 83-11, Сб. 154).

3. За да е редовно, Р трябва да бъде мотивирано (чл. 236, ал. 2). Моти­вите са писмени съображения на съда, обосноваващи Р. Те обхващат пре­ценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда, въз основа на които той е стигнал до Р. Върху мотивите се крепи убе­дителната сила, проверката на правилността и тълкуването на Р. Затова, ма­кар и кратки, мотивите трябва да бъдат ясни и пълни (1-53-ПП, СбП 1). Съдът трябва да изложи в мотивите защо дава вяра на едни доказателствени средства и не дава вяра на други доказателства, като ги обсъжда изцяло и в тяхната съвкупност (1-53-ПП, СбП 1; 268 и 290-64-П, Сб. 121 и 122; 1806- 77-II, Сб. 172; 752-88-Ш, Б 89 XI 28). Общата фраза, че Р е основано на съвкупната преценка на събраните доказателства, както и декларацията, че дадено положение се приема за установено, са всъщност липса на мотиви (923-60-III, Сб. 279; 129-86-1).

Мотивите не са част от Р (144-68-П; Т.р. 1-2000-ОСГК, Б 2000 IV 18), макар и да са материализирани заедно с него в един и същ документ – писменият акт на Р (срв. чл. 235, ал. 4 и чл. 236, ал. 2). Отделянето на Р от мотивите не е случайно, а съзнателно предприето от закона, тъй като правилата, уреждащи поправката на явна фактическа грешка (чл. 247 и § 101), тълку­ването (чл. 251 и § 102), постановяването на допълнително Р (чл. 259 и § 103), обжалването, из­вънредните средства за отмяна и силата на пресъдено нещо, важат само за Р, а не и за мотивите към тях (Т.р. 1-2000-ОСГК, Б 2000IV 18). Мотивите не могат да бъдат част от Р и заради това, че Р е правен акт (§ 69II), а правните актове в качеството им на волеизявления са нещо различно от съображенията (мотивите), поради които волеизявлението е било предприето. Ако мотивите биха били част от Р, то би трябвало да се счита за незавършено ако не е мотивирано, така че не би могло да породи ефект без тях. Немотивираното Р обаче не е нищожно. То поражда своите последици и е само отменимо (чл. 281, т. 3). Поради това че мотивите не са част от Р, тяхното неподписване от всички съдии не опорочава Р. Достатъчно е те да бъдат подписани от предсе­дателя на състава. Това е гаранция, че изхождат от съда (144-68-П).

VIII. Макар и да е подписано, Р е все още незавършено, докато не бъде обявено. Чрез обявяването на Р, съдът изразява външно своята воля, която вече не може да измени или отмени (чл. 246).

С определението си, с което обявява устните състезания за приключили, съдът посочва датата на която решението ще бъде обявено (чл. 149, ал. 2), като е длъжен да го обяви заедно с мотивите най-късно в едномесечен срок след това заседание (чл. 235, ал. 5). На практика решенията се обявяват чрез вписването им в съдебния регистър. Датата на вписването им в него се счита за ден, когато Р е обявено (1976-68-П). Датата на обявяването е от значение само по отношение на настъпването на първата степен на стабилизация на решението, а именно – на неговата неотгегляемост. Тя няма значение за на­чалния момент, от който започва да тече срокът за обжалването му (507- 2000-III, Б 2000 II 36). Както разпорежда чл. 259, ал. 1, срокът за подаване на въззивна жалба тече от деня, в който решението е връчено на страната. За началния момент на срока за касационно обжалване важи същото (чл. 283).

Обявяването завършва фактическия състав на Р. От този момент насетне то съществува като държавен правосъден акт.

СЪЩНОСТ НА РЕШЕНИЕТО И ВИДОВЕ РЕШЕНИЯ

Съдебното решение е държавен правосъден акт, т.е. едностранно, власт­ническо изявление на съда, което разрешава правния спор, като установява какво е правното положение между спорещите и ги задължава да се съобра­зяват с него.

Р има две страни: правоустановяваща (декларативна) и правосъзда- ваща (императивна).

1. I. За да може да защити правото, накърнено от правния спор, съдът трябва преди всичко да разреши спора, като издири действителното правно положение. Преди да бъде заповед, Р е акт на правно познание. То трябва да прогласи на чия страна е правото. Затова спрямо спорното материално право Р е правоустановяващо (декларативно). Р ни казва дали спорното право съществува, или не съществува. Такава е функцията и на конститутивното Р спрямо спорното потестативно право. Конститутивното Р декларира това право и върху неговото установяване гради следващата от него материално- правна промяна (§41). Правоустановяващата същност на Р е несъвместима с преобразяването на самото спорно право от Р по усмотрение на съда. Дек­ларативното естество на Р спрямо спорното право следва и от подчинението, което съдът дължи на закона. Преди процеса въз основа на закона и незави­симо от него, между спорещите са възникнали определени материални пра­воотношения. Съдът е призован да ги издири, а не да ги създаде или измени.

1. Р обаче е не само акт на правно познание, отразяващ съществуващото независимо от него материалноправно положение. То е и акт на държавно- правна воля. Без нея Р би било равнозначно на незадължителното мнение на един правен експерт. Съдът е обаче орган на държавна правосъдна власт, призован да даде защита на правото, засегнато от правния спор. Затова Р включва в себе си заповед да се преустанови правният спор и да се възприеме занапред поведение, отговарящо на установеното от съда материалноправно положение между спорещите. От тая заповед като властнически акт про­изтича силата на пресъдено нещо като правна последица, присъща на всяко Р (§ 70). От гледна точка на нея и на другите свои последици Р не е деклара­тивен, а правопораждащ юридически акт, източник на нови държавноправни последици (сила на пресъдено нещо; изпълнителна сила), а при конститутив- ните Р – и на нови граждански последици.

Декларативната (правоустановяваща) и императивната (правосъзда- ваща) страна на Р образуват единния акт на Р. Установяването на правното положение дава съдържанието на съдебната заповед, а тя придава задължи­телна сила на съдебното установяване.

• По своето съдържание и последици Р биват:
  1. Р, които уважават, и Р, които отхвърлят иска. Първите дават за­щита на ищеца, а вторите – на ответника. Това разграничение е от значение за отговорността за съдебните разноски (§ 76);
  2. Р, които потвърждават съществуването на спорното право, и Р, които отричат съществуването на спорното право. За първите е характерно правозасилващото въздействие спрямо съдебно потвърденото право. За вторите са характерни: 1) правопрепятстващото въздействие спрямо от­реченото право; и 2) правопредпазващото въздействие спрямо правото, за­сегнато от неоснователно претендираното и отречено право (§ 70). Р, които отричат спорното право, са само установителни и се ползват само със сила на пресъдено нещо. Р, които потвърждават съществуването на спорното право, могат да бъдат освен установителни, още и осъдителни или консти- тутивни.
  3. Според последиците си решенията биват установителни, осъдителни и конститутивни.

Установителни са тези Р, чието съдържание се изчерпва в установя­ване, че спорното право съществува, или не съществува. Те се ползват със сила на пресъдено нещо, но не и с изпълнителна сила или с конститутивно действие. С такива решения завършват делата, образувани по установителни искове (§ 39), както и делата, образувани по осъдителни или конститутивни искове, когато искът бъде отхвърлен като неоснователен.

Осъдителни са Р, които уважават осъдителни искове. Освен потвържда­ване на спорното притезание те допускат и принудителното му осъществя­ване, като осъждат ответника да го претърпи. Тези Р пораждат освен сила на пресъдено нещо още и изпълнителна сила (§ 40).

Конститутивни са Р, които уважават конститутивни искове. Освен потвърждаване на спорното потестативно право те постановяват и търсе­ната въз основа на него промяна в гражданските правоотношения. Тези Р пораждат освен сила на пресъдено нещо още и т.нар. конститутивно дей­ствие (§ 75).

1. IV. Според това, дали решенията приключват един спорен исков процес, или не, те биват типични и нетипични решения, като втората група се разделя на присъствени и неприсъствени решения. Делението на присъствени и не­присъствени решения се извършва на основата на това дали страната лично или чрез представител е участвала при разглеждането на делото или не е уча­ствала. В групата на присъствените решения, имащи свои особености, раз­личаващи ги от типичните решения, спадат решенията при признание на иска, а във втората група попадат решенията, постановявани при пълна пасивност на ответника или при пълна пасивност на ищеца след предявяването от него на исковата молба.
2. Типичната реакция на ответника в исковото производство е да пред­приеме процесуални действия на защита срещу предявения иск. Едва ли ня­кой по-добре от ответника знае дали предявеният иск е основателен или не е. За да не си натоварва с излишни разноски и за да спести време и средства, ответникът може да направи признание на иска. За разлика от признаването на едни или други факти, признанието на иска е изявление на ответника, с което не само се признава основателността на иска, но едновременно с това е отказ от защита. Поради последната си характеристика признанието на иска познава ограничения. Когато бъде направено признание на основателността на иск, имащ за предмет право, за което страната не разполага с разпореди­телна власт, респ. право, което противоречи на закона и на добрите нрави, т.е. право, което не може да съществува по българския правен ред и е не­съществуващо по дифиниция, съдът не може да постанови решение при при­знание на иска (чл. 237, ал. 3). Подобно признание на иска като процесуално действие е недействително и съдът няма да го вземе предвид.

Като всяко друго процесуално действие, признанието на иска е отпра­вено до съда и, веднъж направено, не може да се оттегля (чл. 237, ал. 4). След признанието ищецът може да поиска от съда да бъде постановено непри­съствено решение. Когато признанието на иска е валидно и има искане за по­становяването на такова съдебно решение, съдът ще постанови непри­съствено решение и, за разлика от типичните съдебни решения, в неговите мотиви съдът ще се позове на направеното признание (чл. 237, ал. 2) без да извършва преценка на представените до този момент доказателствени сред­ства.

2. Ако ответникът след получаването на препис от исковата молба не подаде отговор в едномесечния срок, съдът насрочва открито съдебно засе­дание и изпраща призовки на страните за него. Когато в откритото заседание съдът констатира, че ответникът е редовно призован и липсва постъпило от него искане за гледане на делото в негово отсъствие (чл. 238, ал. 1), ищецът може да направи искане за постановяване на неприсъствено Р. Също така ако след насрочване на отритото заседание страните са редовно призовани, ищецът не се яви и съдът констатира, че няма постъпило от него становище по отговора на ответника и липсва искане делото да се гледа в негово от- сътвие, при направено в заседанието искане на ответника може да се поста­нови неприсъствено Р (чл. 238, ал. 2). И в двата случая всъщност липсва конт- радикторен процес.

Наред с посочените дотук предпоставки, за да бъде постановено такова Р. в първия случай, искът, трябва да е вероятно основателен, респ. във втория – да е вероятно неоснователен (чл. 239, ал. 1, т. 2). Искът е вероятно основа­телен, когато от представените от ищеца до този момент доказателствени средства може да се направи изводът, че претендираното право вероятно съществува, т.е. доказването е непълно и степента на вероятност за основа­телността на иска е над 50%. Искът е вероятно неоснователен, когато при преценка на представените до този момент доказателствени средства съдът не стигне до формирането на вътрешно убеждение, че съществува по-висока от 50% вероятност искът да е основателен. Ако не е налице и това последно условие, съдът няма да постанови неприсъствено Р и ще продължи разглеж­дането на делото, ако не са налице условия (вж. чл. 238, ал. 1 и 2) за прекра­тяването му. Неприсъственото Р не се мотивира по същество (чл. 239, ал. 2) и все пак в мотивите си, съдът трябва да посочи защо намира иска за вероятно основателен (или неоснователен) и да опише наличието на предпоставките за постановяването му.

Това Р не подлежи на обжалване (чл. 239, ал. 4), поради което влиза в сила с обявяването си. То се връчва на страните по делото (арг. чл. 240, ал. 1) и страната, срещу която е постановено, може да подаде в едномесечен срок от този момент молба за отмяната му по чл. 240 до въззивната инстанция. Неприсъственото Р ще бъде отменено когато пасивното й поведение се дължи на независещи от нея причини, т.е. когато преписът от исковата молба или призовката за първото заседание не са й връчени надлежно; исковата молба (респ. призовките) е връчена по реда на чл. 39, ал. 1 и чл. 40, ал. 1 и страната не е могла своевременно да узнае за връчването й поради особени непредвидени обстоятелтва; страната не е могла да участва в първото засе­дание поради особени непредвидени обстоятелства (чл. 240, ал. 1, т. 1 – 3).

Когато в един по-късен момент страната открие нови обстоятелства или съществени нови писмени доказателства, съществували към момента на за­седанието, след което е постановено неприсъственето Р, тя може да предяви иск за несъществуването на признатото с неприсъственото Р право, респ. за съществуването на отреченото право (чл. 240, ал. 2), който може да бъде предявен в тримесечен преклузивен срок от узнаването на обстоятелството, респ. от откриването или снабдяването с документа, в едногодишен срок от погасяването на вземането.

Третата възможност за защита срещу неприсъственото Р се осъще­ствява чрез молба за отмяна по чл. 303 ГПК (арг. чл. 303, ал. 3), което ще бъде разгледано в § 119.

СТАБИЛИТЕТ НА РЕШЕНИЕТО

304. I. Стабилитетът на решението (Р) се състои: 1) в неговата неизменимост от съда, който го е постановил; 2) в неговата необжалваемост пред въззивния съд; 3) неговата необжалваемост пред ВКС; и г) в неговата неотменимост чрез отмяната по чл. 303 и чл. 304. Стабилитетът на Р не настъпва отведнъж във всички негови проявни форми. Р се стабилизира последователно. Първо настъпва неизменимостта, след това необжалваемостта пред въззивния съд, после необжалваемостта пред ВКС, и най-после неговата неотменимост. Ста­билизирането на Р е от значение за неговите правни последици. По правило те предпоставят че Р е неизменимо и необжалваемо по реда на касацията (чл. 296). Затова те не настъпват докато Р не е станало необжалваемо по реда на касацията (вж. по-долу III). От друга страна, настъпилите правни последици отпадат, и то с обратна сила, ако Р бъде отменено чрез отмяната по реда на чл. 303 (§ 119). Окончателното стабилизиране на правните последици на Р настъпва с неговата собствена окончателна стабилизация, т.е. когато то стане неотменимо.

1. Неизменимостта или неоттегляемостга на Р е забрана да се отменя ши изменя Р от съда, който го е постановил (чл. 246). Тая забрана настъпва в деня на обявяването на Р (270-88-Ш, Б 88 VI 26; 1132-2001-IV, Б 2001 VIII19; 246-2003-1, Б 2003 IV 20). Докато не е обявено, Р, даже и да е под­писано, може да бъде заменено с друго. Логическото основание за неизме­нимостта на Р е изчерпването на правосъдната власт на съда по делото, след като той е постановил Р (lata sententia desinit esse iudex). Правно-политиче- ското оправдание на неизменимостта е опасността за доверието в правосъ­дието и за стабилитета на съдебните актове, която би се създала, ако съдът би могъл сам по всяко време да изменя или отменя собствените си Р. Затова неизменимостта на Р важи без ограничение във времето.

По общо искане на страните съдът може да обезсили постановеното Р, ако в срока за обжалване (преди Р да е влязло в сила) заявят, че са се спогодили, и молят делото да бъде пре­кратено (чл. 249). Това не е обаче същинско отменяне на Р от постановилия го съд, защото в този случай се намираме пред оттегляне на иска със съгласие на ответника, което се извършва след завършване на делото пред първоинстанционния съд. Оттеглянето на иска налага да се прекрати делото и да се обезсилят всички извършени по него действия заедно с постановеното Р. Сходно е положението, когато невлязло в сила първоинстанционно решение се обезсилва поради смърт на страната и недопустимост на процесуално приемство (например по дело за поставяне под запрещение – Опр. 10.XII.84—II, Сб. А7, или за развод- Опр. 45-65-П, Сб. 153).

Забраната на чл. 246 не се накърнява при поправка на явна фактическа грешка (141- 2001-5 чл. с-в, Б 2001 1 10; 1132-2001-IV, Б 2001 VIII19; 246-2003-1, Б 2003IV 20), при до­пълване или при тълкуване на Р, защото при тях изразената в Р воля на съда остава непроме­нена (§ 99; 100; 101).

Ако съдът, въпреки неизменимостта на Р, го измени или отмени, него­вият акт ще бъде нищожен (1296-56-IV). Нищожен ще бъде и новият акт, който съдът би постановил вместо предишното Р.

• От деня на обявяването на Р, първоинстанционният съд слага край на първоинстанционното производство. Той се десезира и след връчването на Р се поражда право на обжалване. Но докато е още обжалваемо, първоин- станционното решение не поражда присъщите на съдебния акт правни после­дици. За да влезе в сила, т.е. за да породи тези последици, Р трябва да стане необжалваемо. След влизането в сила на Р настъпва неговата необжалвае­мост. Този момент не е еднакъв за различните Р.

По силата на чл. 296 Р става необжалваемо и влиза в сила:

а.   от деня, когато е постановено, ако не подлежи на обжалване пред ВКС. Не подлежат на обжалване въззивните решения на окръжните и апела­тивните съдилища по делата, посочени в чл. 280, ал. 2, както и решенията на съставите на ВКС;

б.   от деня, когато е изтекъл срокът за обжалване на обжалваемо Р, без в този срок да е била подадена жалба. Това е денят, който следва последния ден на срока за обжалване. Възможността да се иска възобновяване на срока не пречи Р да стане необжалваемо; допуснатото възобновяване ще направи Р отново обжалваемо (§ 52);

в.   от деня, в който въззивното или касационното производство е било прекратено поради отказ от обжалване или поради оттегляне на жалбата;

г.   когато е станал необжалваем актът, с който жалбата срещу Р е била върната като нередовна (чл. 262, ал. 2, т. 2 и чл. 286, ал. 1, т. 2) или поради нейната недопустимост (чл. 262, ал. 2, т. 1 и чл. 286, ал. 1, т. 1; 1573-2000- V, Б 2000 VI44). В тези случаи решението влиза в сила от деня на влизането в сила на определението за връщането й;

д.  от деня на обявяването на определението на ВКС, с което касационната жалба не се допуска до разглеждане в касационно производство (чл. 296, т. 3);

е.   от деня, когато е обявено решението на състава на ВКС, с което ка­сационната жалба срещу срещу Р е била оставена без последствие като не­основателна (чл. 196, т. 3; 507-2000-III, Сб. 69).

Във всички тия случаи, без б. „а“, необжалваемостта на Р предпоставя, че след Р са настъпили други факти (изтичане на срок, връщане на жалбата и т.н.). Тези факти се напластяват към Р и заедно с него образуват фактиче­ския състав на необжалваемото Р. Те пораждат необжалваемостта. Тя се състои в неотменимостта на Р от въззивния съд ши от ВКС. Необжал­ваемостта придава на Р качеството на окончателност, слага край на висящия процес и е условие да се породят правните последици на Р. То е вече достатъ­чно стабилизирано, за да прояви своя ефект.

Но необжалваемостта на Р е не само условие, за да възникнат правните последици на Р. Тя същевременно стабилизира тези последици, доколкото лишава висшестоящия съд от възможността да ги заличи, като отмени или обезсили Р, което ги поражда.

304. Редовното, безпорочно Р (валидно, допустимо и правилно), след като стане необжалваемо, е неотменимо. Не са обаче неотменими порочните Р, макар и да са станали необжалваеми (§ 98). Те могат да бъдат отменени чрез отмяната на влезли в сила решения по чл. 303 и чл. 304. Има обаче Р, спрямо които тия средства са неприложими (чл. 303, ал. 2 и чл. 299, ал. 3; вж. § 98; § 122). Същевременно, след като изтекат предвидените от закона срокове, отмяната на Р, даже и да е порочно, не може да бъде постигната (§ 119). В такива случаи Р е или става неотменимо и чрез отмяната по чл. 303. Винаги може да се прогласи обаче чрез иск нищожността на Р. Неотменимостта на Р стабилизира окончателно неговите правни последици, като същевременно заздравява порочното Р. Спрямо редовните, безпорочни Р тя премахва тег­нещата спрямо тях заплаха да бъдат атакувани, макар и неоснователно. Не­отменимостта на Р е връхният предел на стабилизация, който то може да по­стигне.
305. Неизменимостта, необжалваемостта и неотменимостта на Р не са не­гови правни последици. Те са негови качества или състояния, които то полу­чава при необжалваемостта или неотменимостта въз основа на други факти, настъпили след Р. Неоправдано е поради това да се окачествява особено не­обжалваемостта като формална правна или законна сила на Р. Спрямо същин­ската сила на Р необжалваемостта е само условие.

Въпрос 67.

Решение при признание на иска

Ружа Иванова

6.2.1. В исторически аспект новият ГПК е първият процесуа­лен закон, който дава самостоятелна, изрична уредба на института на признание на иска.

Нито ЗГС, нито отмененият ГКП не му посвещават отделна разпоредба. Признанието на иска не е обаче чуждо на предходното ни процесуално законодателство, практика и теория.

При действието на ЗГС от 1930 г., макар и да няма отделна норма за признанието на иска, то се споменава още при уредбата на отговора на исковата молба като възможно становище на ответни­ка пО предявения иск. Разликата между признание на иск и самоприз­нание е ясно прокарана, а доктрината го обяснява като „огледален образ“ на отказа от иска. Правилата на изричната уредба на отказа от иск (чл. 451 ЗСГ от 1930 г.) са се прилагали и за издаденото въз основа на признанието на иска решение.

ГПК от 1952 г. също не урежда самостоятелно признанието на иска, но го предпоставя в редица свои разпоредби: чл. 22, ал. 2 (отм!), във връзка с изискването за изрично упълномощаване за из­вършването му; също и чл. 65_у ал. 2 изрично си служи с термина във връзка с освобождаване на ответника от отговорност за разноски по основателен иск.

Под режима на ГПК обаче отказът от иска и признанието на иска чувствително се различават. Макар че теорията ги разглежда като идентични по същност процесуални действия, изхождащи от две­те срещупоставени страни по спора и включващи отказ да се търси, респ. получи защита, законът прикрепва към тях различни правни последици. При отказа от иск, който обвързва съда, делото се прек­ратява (чл. 119, ал. 2 – отм.), докато признанието на иска не води до прекратяване на делото и не обвързва съда, който не е длъжен да постанови решение съобразно признанието. Трудно може да се прик­рие идеологическото основание на посочените разлика в последици­те на два еднакви по правната си същност института, поради което и обясненията им в теорията са неубедителни, противоречиви И непос­ледователни. Идеологическата детерминираност на уредбата в от­менения ГПК не може да допусне нормативно признание на правото на страните да се разпореждат с процесуалното си право на защита по Обвързващ съда начин в един процес, основан на преекспонирано служебно начало и дирене на обективната истина относно извънпроцесуалните отношения между страните. Затова винаги се е подчерта­вало, че признанието на иска не обвързва съда и не води до решение, уважаващо иска въз основа само на признанието, а по отношение на отказа от иск упорито се избягва вземането на становище по този въпрос.^[3] Да се признае, че страните могат да извършват действия на разпореждане с процесуалните си права, които обвързват съда, пред­поставя да се приеме, че процесът е частна работа на страните, а това вече опира и до отреченото от социалистическия процес „чисто състезателно начало“. По-безобидно е диспозитивното начало, кое­то просто няма как да се отрече. Затова отказът от иск в социалисти­ческата теория се обяснява с него. Отказът десезира съда (както и оттеглянето на иска), което го освобождава да издирва обективната истина, а последицата е прекратяване на делото с определение. Изп­равен обаче пред необходимостта на направи нормативна разлика, между класическите институти на отказ и оттегляне от иска, между които единственото общо е, че ищецът десезира съда, който е длъ­жен да прекрати делото (иначе няма как да се обясни задоволително диспозитивното начало), социалистическият законодател прикрепва към отказа същностната последица на съдебното решение – силата на пресъдено нещо. Опитите да се обясни този „нормативен фено­мен“ са предварително обречени на неуспех. В търсенето на задово­лително правно логично обяснение се стигна и до правото на иск като предмет на силата на пресъдено нещо.^[4] Разбира се, авторите нямат никаква вина за това. Те просто се опитваха да обяснят „нео­бяснимото“, без да се докосват до дълбоката същност, тъй като тя опираше до идеологията.

С признанието на иска нямаше чак такъв проблем. В Съот­ветствие с основополагащите принципи, то не обвързваше съда, а ищецът получава дължимо от съда решение, в което съдът не се основава на необвързващото го признание, за него то има значение само на доказателствено средство, както и признанието по чл. 127, ал. 2 (отм.).

Позволих си горното „теоретично отклонение“ с цел да напра­вя по-ясна разликата между признанието на иска по ГПК 1952 г. и новата уредба.

6.2.2. И новият ГПК не дефинира съдържанието на института признание на иска, което предпоставя за известно, а урежда само неговите последици. Според чл. 237, ал, 1 „Когато ответникът приз­нае иска, по искане на ищеца съдът прекратява съдебното дирене и се произнася с решение съобразно признанието“.

От съдържанието на разпоредбата следват няколко важни из­вода.

Както и по досегашната уредба, при признание на иска съдът се произнася с решение по същество, което ще рече по спорното материално право, така както е индивидуализирано с основанието и петитума на исковата молба. Вън от съмнение е също така, че искът ще бъде уважен, така като е предявен. Признанието на иска е несъвместимо с неговото оспорване, за разлика от признанието на факти.

6.2.2,1. За да се постанови решение по съществото на спора, искът трябва да е допустим. Преди да е констатирал, че са налице всички абсолютни положителни предпоставки и няма процесуални пречки, съдът не може да пристъпи към постановяване на решение по съществото на спора. ПО хипотеза, при признание на иска Ответ­никът не релевира относителни предпоставки. Но абсолютните съ­дът може да приложи служебно/ Въпросът за предпоставките се ре­шава в откритото по делото заседание. Ако искът е недопустим, съ­дът прекратява делото, което означава, че признанието (ако е било направено с отговора на исковата молба) губи своето действие.

6:2.2.2. От разпоредбата на ал. 1 обаче недвусмислено следва, че само по себе си признанието не води до постановяване на уважа­ващо иска решение въз основа на него. Законът обуславя постано­вяването на решение съобразно признанието от нарочно искане на ищеца. Направено ли е такова, съдът „прекратява съдебното дире­не“. То става излишно, тъй като съдът основава решението си на направеното признание, а това означава, че той няма нужда от до­казателства, за да прави фактически констатации.

Признанието на иска е изявление за знание, което се отнася както до обстоятелствата, на които ищецът основава иска си в тях­ната съвкупност, така и до обоснования с тях петитум, поради кое­то води до съвпадане становищата на страните относно съществу­ването на спорното право. Същевременно то включва отказ от за­щита срещу иска – израз на диспозитивното начало;

Искането на ищеца е искане да се постанови решение съоб­разно признанието, т.е. решение, което не почива на преценка на доказателства и фактически констатации. Неговото искане осво­бождава съда от тази основна част от работата му при постановява­не на решението. В мотивите е достатъчно да се укаже, че то се основава на признанието – чл. 237, ал. 2.

Казаното по-горе поставя въпроса за релевантността на приз­нание на иска, направено в писмения отговор, ако ответникът не се явява по делото. Отговорът му има значение и с оглед на фактичес­кия състав на постановяване на решение при признание на иска, така както го предвижда ГПК. Стои и въпросът за значението на направеното от ищеца искане за такова решение.

Законът не казва нищо, в случай че ищецът не направи такова искане. От редакцията на текста би следвало да се заключи, че съдът продължава съдебното дирене. Той следва да събере представените от ищеца доказателства и да постанови едно класическо, почиващо на преценка на доказателства, фактически констатации и правни из­води (т.е. мотивирано) решение. Наистина, какъв би бил интересът на ищеца да не поиска постановяване на решение при признание на иска? Мисля, че той би постъпил така, ако възнамерява да увеличи размера на предявения иск – признат от ответника. В противен слу­чай силата на пресъдено нещо на решението ще преклудира възмож­ността му да търси повече, ако искът не е бил предявен като части­чен. Той може да увеличи размера на иска до приключване на съдеб­ното дирене в първата инстанция – чл. 214; ал. 1. В този случай обаче направеното от ответника признание на иска следва да се счита от­теглено. С това се открива и възможността на последния да прави възражения срещу иска в увеличения размер. Извън тази хипотеза би могло да се разсъждава и във връзка с изменение на основание на предявения иск – чл. 214, ал. 1. След преклудиране възможността на ищеца да изменя иска ми е трудно да видя хипотеза на оправдай интерес той да настоява за съдебно дирене, като се имат предвид И ограниченията на чл. 147, респ. чл. 266.

Другото възможно тълкуване на чл. 237, ал. 1, ако ищецът не поиска постановяване на решение съобразно признанието, е делото да се прекрати.^[5]

Тази конструкция се основава на „огледалния образ“ на приз­нанието, като действие на ответника на „образа“ на отказа от иск, при които според австрийското и българското законодателство по ЗГС (чл. 451), ако съответната страна – ищецът при признание, респ. ответникът при отказ – не направи нарочно искане, делото се е прек­ратявало.

Мисля, че това разрешение е неприемливо и не намира опора в ГПК. Впрочем точно така е бил решен въпросът за решение при признание на иска и по старото законодателство (ЗГС, както и гер­манското и австрийското законодателство, от което е бил заимстван отказът от иска), но нормативното решение се основава на друга разпоредба – сроковете за отказ и признание са били различни, а последиците са настъпвали само по искане на насрещната страна (вж. по-долу при нипрйсъственото решение). Новият чл. 233 не обус­лавя действието на отказа от иск от искане, още по-малко от съгла­сие на ответника. То не съответства и на същността на отказа като процесуално действие, което следва да е изрично заявено пред съда.

Както, се посочи, решението, постановено при признание на иска, не се мотивира, поради което признанието на иска облекчава значително работата на съда по конкретното дело.

6.2.3. Това обаче не означава, че при направено от ищеца ис­кане съдът е безусловно обвързан да уважи предявения иск съоб­разно признанието. Член 237, ал. 3 постановява, че съдът не може да постанови решение при признание на иска, когато признатото право противоречи на закона и добрите нрави (т. 1) или когато е признато право, с което страната не може да се разпорежда (т. 2). В тези случаи съдът е длъжен да откаже издаване на решение съоб­разно признанието. Целта на ограничението е ясна и не се нуждае от допълнителен коментар.

Законът изрично изключва решение при признание на иска и в чл. 324 (брачни искове), чл. 334 (искове за гражданско Състояние) и чл. 339 (производство за поставяне под запрещение).

6.2.4. Съгласно чл. 237, ал. 4 „Признанието на иска не може да бъде оттеглено“.

Неоттегляемостта настъпва от момента на постановяване на решението. Поради това не считам, че застъпеното по-горе стано­вище, ако ищецът не поиска решение, влиза в противоречие с посо­чената разпоредба.

Тя обаче поставя въпроса за обжалваемостта на решението, постановено при признание на иска. Законът не обявява това реше­ние за необжалваемо. Склонна съм да приема, че то би могло да се обжалва от ответника, ако поддържа, че направеното изявление не покрива признание на иска, но не и когато се позовава на пороци на волята. В подобни случаи биха могли да се следват становищата във връзка със защитата срещу съдебната спогодба, която също не подлежи на обжалване.

Във връзка с изложението относно другарството вече се спо­мена, че при необходимо другарство би следвало да важи изисква­нето за общо съгласие на другарите за признание на иска.

 

Неприсъствено решение

Валентина Попова

 

І. Прекратяване на делото и неприсъствено решение при бездействие и неявяване на ответника в първото по делото заседание (чл. 238, ал. 1 ГПК)

Съгл. чл. 238, ал. 1 ГПК, ако ответникът не е представил в срок отговор на исковата молба и не се яви в първото заседание по делото, без да е направил искане за разглеждането му в негово отсъствие, ищецът може да поиска постановяване на неприсъствено решение срещу ответника или да оттегли иска.(1)

За прилагането на последиците по чл. 238, ал. 1 ГПК е необходима кумулативната даденост (2) на следните предпоставки:

а) ответникът да не е депозирал в съда отговор на исковата молба в предвидения в чл. 131 ГПК срок;

б) да не се явява в първото заседание по делото, за което е редовно призован;

в) да не е направил искане за разглеждане на делото в негово отсъствие.

г) съдът да му е указал последиците от непредявяването на отговор на исковата молба и от неявяването му в съдебно заседание (чл. 239, ал. 1, т. 1 ГПК);

Законодателят е предвидил, че при посоченото бездействие на ответника за ищеца се пораждат две правни възможности: а) да оттегли иска, без съгласието на ответника да е необходимо за прекратяването на делото или б) да иска от съда да постанови неприсъствено решение. Изричното предвиждане на първата възможност се критикува в литературата и се предлага текстът на чл. 238, ал. 1 ГПК (3) в тази част да се отмени, тъй като в (чл. 232 ГПК изрично е предвидена възможността за оттегляне на иска до приключване на първото по делото заседание без съгласието на ответника да е необходимо за прекратяването на делото. Според мен по-разумно законодателно решение е не да се изменя чл. 238, ал. 1 ГПК, а да се измени чл. 232 ГПК, като се предвиди изрично, че оттеглянето на иска и прекратяването на делото без съгласието на ответника може да се направи до изпращането на преписа от исковата молба на ответника. При законодателното решение за прекратяването на делото поради оттегляне на иска без съгласието на ответника е наложително да се отчете обстоятелството, че ответникът под страх от преклузия трябва да насочи усилията си за защита именно при изготвянето на отговора на исковата молба, а не по-късно, едва в първото съдебно заседание. Ето защо той е направил разход на време, усилия и средства за защита преди първото съдебно заседание при подготовката на отговора на исковата молба. След този момент прекратяването на делото поради оттегляне на иска трябва да бъде само при условие, че ответникът се е съгласил изрично за това. Това е така, тъй като на осн. 232, изр. ІІ ГПК при прекратяване на делото поради оттегляне на иска, ищецът може да предяви отново същия иск. Така нещата ще си дойдат на място. Оттеглянето на иска и прекратяването на делото без съгласието на ответника в хипотезата на чл. 238, ал. 1 ГПК до приключване на първото съдебно заседание е оправдано поради посоченото по-горе бездействие на ответника.

Ако на страната на ищеца има необходимо другарство, за оттеглянето на иска е необходимо съгласието на всички другари (чл. 216, ал. 2 ГПК). Ако на страната на ответника има необходимо другарство и е налице посоченото по-горе бездействие на един от другарите, тогава не е допустимо прекратяване на делото на това основание, тъй като съгласно чл. 216, ал. 1, изр. І ГПК извършените от някои от необходимите другари действия имат значение и за неявилите се или неизвършилите тези действия другари.

Ако на страната на ищеца има обикновено другарство, за оттеглянето на иска не е необходимо съгласието на всички другари (арг. чл. 216, ал. 1 ГПК). Същото е положението и когато на страната на ответника има обикновено другарство Това е така, тъй като съгласно чл. 216, ал. 1 ГПК, всеки от обикновените другари действа самостоятелно. Неговите процесуални действия и бездействия нито ползват, нито вредят на останалите. Освен това не е задължително да се предяви искът срещу всички другари, поради което е и допустимо той да се оттегли само спрямо единия от тях.

Другата предвидена в чл. 238, ал. 1 ГПК правна възможност за ищеца е да поиска постановяване на неприсъствено решение. Този специален вид решение разкрива редица особености, но като всяко решение с него се решава материалноправния спор между страните със сила на пресъдено нещо.

Ако на страната на ищеца има необходимо другарство, за искането за постановяване на неприсъствено решение е необходимо съгласието на всички другари (арг. чл. 216, ал. 2 ГПК) (4). Ако на страната на ответника има необходимо другарство и е налице описаното по-горе бездействие на един от другарите, тогава не е допустимо да се постанови неприсъствено решение на осн. чл. 238, ал. 1 ГПК, тъй като на осн. чл. 216, ал. 1, изр. І ГПК извършените от някои от необходимите другари действия имат значение и за неявилите се или неизвършилите тези действия другари (5).

Ако на страната на страната на ищеца има обикновено другарство, за постановяването на неприсъствено решение на осн. чл. 238, ал. 1 ГПК изглежда, че не е необходимо съгласието на всички обикновени другари, тъй като на осн. чл. 216, ал. 1 ГПК всеки от обикновените другари действа самостоятелно (6). Неговите процесуални действия и бездействия нито ползват, нито вредят на останалите. Тази самостоятелност обаче не е абсолютна. Трябва да се има предвид, че съгл. чл. 217 ГПК, ако фактическите твърдения на другарите относно общите факти си противоречат, съдът ги преценява във връзка с всички обстоятелства по делото. А за разлика от прекратяването на делото поради оттегляне на иска, с неприсъственото решение се решава делото по същество. Ето защо смятам, че във вр. с чл. 217 ГПК е недопустимо да се постанови неприсъствено решение само спрямо единия от обикновените другари на страната на ищеца, а спрямо другите да се постановява обикновено, класическо решение.

Ако на страната на ответника има обикновено другарство и само единият от обикновените другари проявява визираното в чл. 238, ал. 1 ГПК бездействие, изглежда на пръв поглед, че може да се постанови неприсъствено решение само спрямо този другар, а спрямо останалите да се постанови обикновено, класическо решение, тъй като на осн. чл. 216, ал. 1 ГПК всеки от обикновените другари действа самостоятелно (7). Неговите процесуални действия и бездействия нито ползват, нито вредят на останалите. Тази самостоятелност обаче не е абсолютна. Трябва да се има предвид обаче, че съгл. чл. 217 ГПК, ако фактическите твърдения на другарите относно общите факти си противоречат, съдът ги преценява във връзка с всички обстоятелства по делото. А за разлика от прекратяването на делото поради оттегляне на иска, с неприсъственото решение се решава делото по същество. Ето защо смятам, че във вр. с чл. 217 ГПК е недопустимо да се постанови неприсъствено решение само спрямо единия от обикновените другари на страната на ответника, а спрямо другите да се постановява обикновено, класическо решение.

При посоченото бездействие на ответника съдът не може служебно нито да прекрати делото, нито да постанови неприсъствено решение. Необходимо е да има изрично искане на ищеца, или да се прекрати делото поради оттегляне на иска, или че иска да се постанови неприсъствено решение. Ако такова липсва, съдът е длъжен да продължи процеса по класическия начин, като се проведе съдебно дирене със събиране на посочените, съотв. представените от ищеца доказателства, съотв. да постанови обикновено, класическо решение. Ищецът има оправдан правен интерес от това, поради спецификата на стабилитета на неприсъственото решение (чл. 240, ал. 1 и 2 ГПК) в сравнение с обикновеното, класическо съдебно решение. От друга страна съдът е длъжен да постанови неприсъствено решение, щом като са налице посочените предпоставки и ищецът е направил искане за това. Определението му за отказ да постанови такова решение обаче не подлежи на обжалване, тъй като то не прегражда по-нататъшния път на процеса. Впрочем искането по чл. 238, ал. 1 ГПК за постановяване на неприсъствено решение може и трябва да се направи в първото съдебно заседание, когато е налице очертаното по-горе бездействие на ответника. Не споделям разбирането, че то може да се направи по-късно по всяко положение на делото (8). Първо разпоредбата на чл. 238, ал. 1 ГПК е пределно ясна в тази насока. Второ, целта на неприсъственото решение да не се провежда съдебно дирене.

Когато ищецът се представлява от процесуален представител по пълномощно, той трябва да има изрично пълномощно, не само когато прави оттеглянето на иска (чл. 34, ал. 3 ГПК), но и когато прави искане за постановяване на неприсъствено решение. Втората хипотеза не е изрично предвидена в чл. 34, ал. 3 ГПК. Тя е разпореждане с начина на решаване на делото. Вярно е, че това решение е по-лесно за постановяване, но неговият стабилитет с оглед на възможността да се предяви същия иск е по-различен от този на обикновеното, класическото решение.

Освен очертаните по-горе предпоставки, за да може съдът да постанови неприсъствено решение в чл. 239, ал. 1, т. 1 ГПК законодателят изисква искът да е вероятно е основателен с оглед на посочените в исковата молба обстоятелства и представените доказателства. Всъщност това е затруднението в задачата, защото съгл. чл. 239, ал. 2 ГПК неприсъственото решение не се мотивира по същество. В него е достатъчно да се укаже, че то се основава на наличието на предпоставките за постановяване на неприсъствено решение. Една от предпоставките обаче е вероятната основателност на иска. Ето защо, макар и в чл. 239, ал. 2 ГПК да е казано, че неприсъственото решение не се мотивира, в обстоятелствата част на това решение, би трябвало да се обоснове наличието на визираната предпоставка относно вероятната основателност на този иск. Положението е аналогично като при обезпечението на иска (9). Няма как съдът да прецени дали искът е вероятно основателен, без да направи анализ на представените към исковата молба доказателства. Представят се писмените доказателства. Редът за събирането на другите доказателства е различен. Ето защо за да се постанови неприсъствено решение, е необходимо ищецът да е представил към исковата си молба писмени доказателства. Ако тя не е подкрепена с такива, искането му за постановяване на неприсъствено решение трябва да се остави без уважение. Неприемливо е разбирането, което се застъпва в литературата, че тук не се прави никаква преценка по същество, а само проверка на документите дали са редовни от външна страна. Подобна проверка се прави само в производството за издаване на изпълнителен лист, където е недопустимо да се проверява вероятна основателност на претенцията на взискателя. Впрочем вътрешна противоречивост има в кумулативната наличност на изискване за проверка за вероятна основателност на иска и обстоятелството, че неприсъственото решение не се мотивира. Това принуждава в практиката съдиите да използват клишета, в които хем са изглежда, че е преценена вероятната основателност на иска, хем да не излага мотиви. «При съвкупната преценка на фактите наведени в исковата молба и приложените към същата доказателства, които от външна страна са формално редовни,. може да бъде обоснована основателността на исковите претенции с правно основание …., така както е предявена.» (10) Няма как да не се прави никакъв анализ на доказателствата, ако трябва да се преценява дали искът е вероятно основателен или не. За да се избегне противоречива съдебна практика, законодателят би трябвало да отстрани очертаната колизия, като премахне изискването за вероятна основателност на иска.

 

ІІ. Прекратяване на делото и неприсъствено решение при бездействие и неявяване на ищеца в първото по делото заседание

Съгл. чл. 238, ал. 2 ГПК ответникът може да поиска прекратяване на делото и присъждане на разноски или постановяване на неприсъствено решение срещу ищеца, ако той не се яви в първото заседание по делото, не е взел становище по отговора на исковата молба и не е поискал разглеждане на делото в негово отсъствие.

За да бъдат приложени на последиците по чл. 238, ал. 2 ГПК е необходима кумулативната даденост (11) на следните предпоставки:

а) ищецът да не се явява в първото заседание по делото, за което е редовно призован (12);

б) не е взел становище по отговора на исковата молба (13).

в) и да не е направил искане за разглеждане на делото в негово отсъствие.

г) да са му указани последиците от непредявяването на становище по отговора на ответника и от неявяването му в съдебно заседание (чл. 239, ал. 1, т. 1 ГПК) (14);

При посоченото бездействие на ищеца съдът не може служебно нито да прекрати делото, нито да постанови неприсъствено решение. Необходимо е да има изрично искане на ответника, или да се прекрати делото, или че иска да се постанови неприсъствено решение. Ако такова липсва, съдът е длъжен да продължи процеса по класическия начин, като се проведе съдебно дирене със събиране на посочените, съотв. представените от страните доказателства, съотв. да постанови обикновено, класическо решение. Ответникът има оправдан правен интерес от това, поради спецификата на стабилитета на неприсъственото решение и бих казала по-малкия стабилитет, който то има в сравнение с обикновеното, класическо съдебно решение. От друга страна съдът е длъжен да постанови неприсъствено решение, щом като са налице посочените предпоставки и ответникът е направил искане за това. Определението му за отказ да постанови такова решение обаче не подлежи на обжалване, тъй като то не прегражда по-нататъшния път на процеса. Впрочем искането за постановяване на неприсъствено решение може и трябва да се направи в първото съдебно заседание, когато е налице очертаното по-горе бездействие на ищеца (чл. 238, ал. 1 ГПК), тъй като целта на неприсъственото решение е да не се провежда съдебно дирене.

Когато ответникът се представлява от процесуален представител по пълномощно, той трябва да има изрично пълномощно, както когато се иска прекратяване на делото, така и когато се иска постановяване на неприсъствено решение. И двете хипотези не са изрично предвидени в чл. 34, ал. 3 ГПК. Искането на ответника за прекратяване на делото обаче представлява разпореждане с неговото право на правосъдна защита чрез разрешаването на спора с решение със сила на пресъдено нещо. Искането за постановяване на неприсъствено решение е разпореждане с начина на решаване на делото. Вярно е, че това решение е по-лесно за постановяване, но неговият стабилитет с оглед на възможността да се предяви същия иск е по-различен от този на обикновеното, класическото решение.

Ако на страната на ответника има необходимо другарство, по арг. на чл. 216, ал. 2 ГПК за прекратяването на делото на осн. чл. 238, ал. 2 ГПК е необходимо искане, съотв. съгласие на всички другари (чл. 216, ал. 2 ГПК). (15) Ако на страната на ищеца има необходимо другарство и е налице визираното по-горе бездействие на един от другарите, тогава не е допустимо прекратяване на делото на осн. чл. 238, ал. 2 ГПК, тъй като на осн. чл. 216, ал. 1, изр. І ГПК извършените от някои от необходимите другари действия имат значение и за неявилите се или неизвършилите тези действия другари.

Ако на страната на ответника има обикновено другарство, за прекратяването на делото на осн. чл. 238, ал. 2 ГПК не е необходимо съгласието на всички обикновени другари (арг. чл. 216, ал. 1 ГПК) (16). Същото би трябвало да се бъде положението и когато на страната на ищеца има обикновено другарство, тъй като на осн. чл. 216, ал. 1 ГПК всеки от обикновените другари действа самостоятелно. Неговите процесуални действия и бездействия нито ползват, нито вредят на останалите. Тази самостоятелност обаче не е абсолютна. Трябва да се има предвид, че съгл. чл. 217 ГПК, ако фактическите твърдения на другарите относно общите факти си противоречат, съдът ги преценява във връзка с всички обстоятелства по делото. Ето защо смятам, че във вр. с чл. 217 ГПК е недопустимо да се постанови неприсъствено решение само срещу единия от обикновените другари на страната на ищеца. (17).

Освен очертаните по-горе предпоставки, за да може съдът да постанови неприсъствено решение, в чл. 239, ал. 1, т. 1 ГПК законодателят изисква искът да е вероятно неоснователен с оглед на направените възражения и подкрепящите ги доказателства. Всъщност това е затруднението в задачата, защото съгл. чл. 239, ал. 2 ГПК неприсъственото решение не се мотивира по същество. В него е достатъчно да се укаже, че то се основава на наличието на предпоставките за постановяване на неприсъствено решение. Една от предпоставките в разглежданата хипотеза обаче е вероятната неоснователност на иска с оглед на направените възражения и подкрепящите ги доказателства. Ето защо, макар и в чл. 239, ал. 2 ГПК да е казано, че неприсъственото решение не се мотивира, в обстоятелствата част на това решение, би трябвало да се обоснове визираната предпоставка относно вероятната неоснователност на този иск. Когато ищецът не е представил доказателства в подкрепа на иска си, положението при чл. 238, ал. 2 ГПК е аналогично на постановяването на неприсъствено решение по искане на ищеца в хипотезата на чл. 238, ал. 1 ГПК. Когато ищецът е представил доказателства, положението с приложението на чл. 238, ал. 2 ГПК е по-сложно. В тази хипотеза при преценката на вероятната неоснователност на иска не би трябвало да се игнорират доказателствата, представени от ищеца, какъвто извод би могъл да се направи при буквалното тълкуване на чл. 239, ал. 1, т. 2 относно критериите за установяването на вероятната неоснователност на иска. Това може би е причина в практиката в хипотезата на чл. 239, ал. 2 ответниците да избягват да искат постановяване на неприсъствено решение. Впрочем и в хипотезата на чл. 238, ал. 2 ГПК има вътрешна противоречивост в изискването за кумулативна наличност на изискване за проверка за вероятна неоснователност на иска и обстоятелството, че неприсъственото решение не се мотивира.

В чл. 238, ал. 2, изр. ІІ ГПК е постановено, че ако ищецът предяви отново същия иск, прилага се чл. 232, изр. ІІ ГПК. Тази разпоредба е приложима в хипотезата, когато на осн. чл. 238, ал. 2 ГПК делото е прекратено. Законодателят третира тази хипотеза по същия начин като прекратяването на делото поради оттегляне на иска, при която не се формира сила на пресъдено нещо и може да се предяви същия иск. По този начин ясно е изразена законодателната воля, че очертаното бездействие на ищеца не може да представлява отказ от иска. По отношение на чл. 238, ал. 2, изр. ІІ ГПК е неприложима към хипотезата на постановяване на неприсъствено решение (18). Неприсъственото решение е решение по съществото на делото. С него не се прекратява делото. То има сила на пресъдено нещо, с което е свързано и преклудиращото му действие (вж. § ІV). При постановяване на неприсъствено решение е допустимо предявяването на същия иск само при предпоставките на чл. 240, ал. 2 ГПК – само при новооткрити обстоятелства, съотв. новооткрити доказателства.

 

ІІІ. Прекратяване на делото и неприсъствено решение при бездействие и неявяване на ищеца и ответника в първото по делото заседание

Съгл. чл. 238, ал. 3 ГПК, ако ищецът не е посочил и не е представил доказателства с исковата си молба и ответникът не е подал в срок отговор, и двете страни не се явят в първото заседание по делото, без да са направили искане делото да се гледа в тяхно отсъствие, делото се прекратява.

При наличие на кумулативната даденост на посочените предпоставки, съдът не само има право, но е и длъжен да прекрати делото. За да се приложи тази последица обаче на осн. чл. 239, ал. 1, т. 1 ГПК е необходимо съдът да е указал на страните за последиците от посоченото тяхно бездействие. В чл. 238, ал. 3 ГПК законодателят не е посочил изрично какви са последиците от прекратяването на делото на осн. чл. 238, ал. 3 ГПК. Смятам, че по аналогия трябва да се приложи чл. 232 ГПК по арг. и на вр. с чл. 238, ал. 2 и чл. 238 ГПК, т.е. последиците да са такива като при оттегляне на иска. Страните чрез очертаното тяхно бездействие са демонстрирали неглижирането си от процеса. Скрепяването на това неглижиране с последиците от отказа от иска (чл. 233 ГПК) би било прекомерно.

 

ІV. Характерни белези на неприсъственото решение

С неприсъственото решение се решава материалноправния спор между страните по делото по същество.

Характерното за него е, че съгл. чл. 239, ал. 1 ГПК то не се мотивира по същество и в него е достатъчно да се укаже, че то се основава на наличието на предпоставките за постановяване на неприсъствено решение. Проблемът с изричното изискването решението да не се мотивира във връзка с изискването по чл. 239, ал. 1, т. 1 ГПК при неговото постановяване, както на осн. чл. 238, ал. 1, т. 1 ГПК, така и на осн. чл. 238, ал. 2 ГПК е обстоятелството, че съдът трябва да прецени вероятната основателност (в първия случай), съотв. вероятната неоснователност (във втория случай) на иска на базата на твърденията на ищеца и представените от него доказателства (в първия случай), съотв. на базата на твърденията на ответника, съотв. представените от него доказателства (във втория случай).

Съгл. чл. 239, ал. 3 ГПК, когато съдът прецени, че не са налице предпоставките за постановяване на неприсъствено решение, той отхвърля искането с определение и продължава разглеждането на делото. Това определение, тъй като не прегражда пътя на развитие на процеса, не подлежи на обжалване.

Неприсъственото решение не подлежи на обжалване (чл. 239, ал. 4 ГПК). Следователно то влиза в сила от обявяването му. Вместо обжалване, законодателят е установил защита срещу това решение чрез възможността за неговата отмяна от въззивния съд по реда и предпоставките, предвидени в чл. 240, ал. 1 ГПК. По арг. на чл. 240, ал. 1 ГПК неприсъственото решение трябва да бъде връчено на страната, срещу която то е постановено. Текстът е съобразен с чл. 7, ал. 2 ГПК (вж. V.), защото в случая необжалваемостта на неприсъственото решение е заменена с възможността то да бъде отменено от въззивния съд по реда и при предпоставките, визирани в чл. 240, ал. 1 ГПК. Споделям практиката на съдилищата, които връчват неприсъственото решение и на двете страни (19). Неоправдано е бездействащата страна да е поставена в по-благоприятно положение от страната, която се явява в съдебно заседание, още повече, че неприсъственото решение не се постановява в самото съдебно заседание, в което тя се е явила. Освен това обикновеното класическо решение не се връчва само на страната, срещу която то е постановено, а и на двете страни. Страната, която е спечелила делото има достоен правен интерес да получи решението, с което й е дадена защита.

 

1. Защита срещу неприсъственото решение

А. Защита чрез отмяна

Съгл. чл. 240, ал. 1 ГПК страната, срещу която неприсъственото решение е постановено (20) може да поиска от въззивния съд неговата отмяна, когато са налице посочените по-долу основания за отмяна, довели до лишаването на страната от възможност да участва в делото.

Срокът за подаването на молбата за отмяна по чл. 240, ал. 1 ГПК е преклузивен. Той започва да тече от момента на връчването на решението. Ето защо решението трябва да бъде връчено на страната. Връчването на решението не може да бъде заменено с друг начин на узнаване на решението (21).

Основанията за отмяна са страната да е била лишена от възможност да участва в делото поради:

1. ненадлежно връчване на преписа от исковата молба или призовките за съдебното заседание (22);
2. невъзможност да узнае своевременно за връчването на преписа от исковата молба или призовките за съдебното заседание поради особени непредвидени обстоятелства (например, лицето което е получило призовката и се е задължило да получи призовката (чл. 46, ал. 2 ГПК), не е сторило това;
3. невъзможност да се яви лично или чрез повереник поради особени непредвидени обстоятелства, които не е могла да преодолее (например внезапно заболяване).

Посочените основания са алтернативно дадени. Те са аналогични на основанията по чл. 303, т. 5 и 6 ГПК за отмяна на влязло в сила решение в обикновения случай. Нормата на чл. 240, ал. 1 ГПК е специална и изключва приложението на чл. 303, ал. 1, т. 5 и 6 ГПК (23). Съгл. чл. 303, ал. 3 ГПК не може да се иска отмяна на влязло в сила неприсъствено решение по причина, по която е могло да се иска или е искана отмяната му по чл. 240, ал. 1 ГПК, или е могло да се предяви или е предявен иск по чл. 240, ал. 2 ГПК). Според мен отмяната пред ВКС би трябвало да бъде неприложима в случая и чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК. Ако неприсъственото решение е постановено след едно обикновено решение или решение при признание на иска, или неприсъствено решение, което е влязло в сила, второто неприсъствено решение е недопустимо, защото спорът вече е бил разрешен със сила на пресъдено нещо, която е абсолютна процесуална предпоставка и съдът е длъжен да следи за нея служебно. Неявяването на страната в съдебното заседание и нейното бездействие може да се дължи именно на обстоятелството, че съдът е длъжен да следи служебно за наличието на влязло в сила решение по правния спор.

Основанията за отмяна по чл. 240, ал. 1 ГПК са изчерпателно изброени (24). Те са дадени алтернативно. Не е достатъчно да се твърдят тези основания. Нужно е страната да ги докаже (25). За наличието им следва да се развие състезателно производство, което налага връчване на молбата на другата страна за становище (отговор), разглеждането й в открито съдебно заседание с призоваване на страните (26).

Компетентният съд е въззивният съд, а не ВКС. Ако неприсъственото решение е постановено от районния съд, въззивен съд е окръжния съд, ако то е постановено от окръжния съд като първа инстанция, компетентен е апелативният съд. Производството обаче не е такова по въззивно обжалване. Производството е контролно-отменително. Съдът с решение трябва да се произнесе само по основателността на молбата, т.е. дали е налице наведеното основание за отмяна на неприсъственото решение, предвидено в чл. 240, ал. 1 ГПК. Ако намери молбата за основателна, съдът отменя неприсъственото решение. В този случай макар да не е казано изрично в закона, трябва да върне делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане. Това е така, защото в производството по отмяна не е предвидено разглеждане на спора по същество от въззивния съд. Да се приеме противното означава да се смесят две производства – по отмяна и въззивното в едно, което е недопустимо, страната ще бъде лишена от една инстанция. Смисълът на тази отмяна е да се обезпечи участието на лишената от участие страна в производството още в първата инстанция, което може да се постигне само с връщане на делото за ново разглеждане от първостепенния съд (27).

Въпрос 68.

Сила на пресъдено нещо. Зачитане на силата на пресъдено нещо

Последици на решението. Сила на пресъдено нещо – основна последица.

Понятие, имащо отношение – стабилитет на съдебното решение. Той е необходим, за да може неговите последици наистина да бъдат траен следпроцесуален ефект на исковото производство и да изиграят защитно-санкционната роля на процеса. Законът го урежда в три степени, които настъпват последователно и се наслагват една над друга. Първата степен на стабилитета е неговата неоттегляемост. Чл. 246 ГПК посочва, че след като съдът обяви решението, той не може повече да го изменя. Т.е. правораздавателната роля на съда вече е изчерпана. Процесуалното ПО на този съд със страните е приключила. Неоттегляемостта на решението е първата гаранция, че то ще бъде трайният акт, регулиращ отношенията на спорещите.

Втората степен настъпва с необжалваемостта – 296 ГПК. Текстът е озаглавен влизане в сила, защото моментът, в който настъпва Н-та на едно съдебно решение е моментът, в който се поражда неговата основна последица – СПН. Но не трябва да се смесват. Необжалваемост – погасява се възможността една друга по-висока съдебна инстанция да се произнася по същия спор, т.е. съдебният акт се стабилизира и от възможността друг съд да разглежда спора. Това означава необжалваемостта. Обстоятелството, че това е моментът, в който се поражда самата СПН е другият въпрос. Но Н-та е неговата втора фаза и тя гарантира неизменимост на решението от друг съд, който има инстанционни функции по отношение на спора. Ако правният съд предвижда двуинстанционност – втората инстанция, а при триинстанционност – изчерпване на възможността и за касационен контрол. Тази втора степен се наслагва върху първата. С други думи, това означава – ако настъпи и необжалваемостта това не означава, че първата инстанция отново може да се произнася. Тя се наслагва върху неизменимостта.

Уредена е и трета фаза на стабилитета на съдебното Р – т.нар. неотменимост на Р. Изразява се в невъзможност Р да бъде променяно от съд, който има извънинстанционен, извънреден контрол върху съдебния акт. Доколкото понастоящем по граждански дела единствената възможност за извънинстанционен контрол е отмяната на влязло в сила решение – 303 и  сл. ГПК. Неотменимостта – изчерпана е възможността да се търси отмяна по този ред. Неотменимостта също настъпва пори определени условия, с изтичането на определен срок и изчерпването на възможността да се търси отмяна в този срок. Това е последната форма на стабилитет, която се наслагва върху предходните две. Съд Р придобива окончателния стабилитет – ако и трите фигурират. Това важи по правило. Има и изключение – по отношение на една група порочни решения, а именно нищожните. За тях – при порочните съдебни актове. Законът регламентира една допълнителна възможност за атакуване на нищожните решения и така както и нищожните сделки – актове. Които не могат да породят валидни последици, възможно е във времето, без срок да се предяви един специален, предвиден в закона установителен иск за факта на нищожното решение, което означава, че за нищожните решения никога не настъпва окончателен стабилитет. Той ще настъпи само когато по съответния ред бъде установено, че решението е валидно. Но доколкото е допустим исковият път за установяването на нищожността и той не е ограничен със срок, следователно тук въпросът за стабилитета стои по различен начин – няма формален срок в закона. Т.к. то е невалидно решение. За всички останали обаче важи правилото.

И едно друго изключение – има едни видове съдебни решения, при които няма третата фаза на стабилитета – отменимостта и те стават стабилни още с настъпване на необжалваемостта. Т.е. там има две степени на С – това са решенията, свързан и с исковете за гражданско състояние, посочени в закона, при които не е допустима отмяната. Но това са някои решения.

ГПК от 2008 г. визира и други две решения –Р при признание на иска и неприсъственото решение. При първото няма особености с оглед стабилитета. Но Р, което е неприсъствено разкрива особености в смисъл, че за него са предвидени особени специални средства за атакуване и неговият окончателен стабилитет ще настъпи с изчерпването на тези специални средства. При неприсъствено решение освен това е типично, че първата и втората степен на стабилитета настъпват едновременно, защото то е необжалваемо, т.е. няма инстанция. Има други способи за контрол и изчерпването им ще го направи стабилно окончателно.

Най-важната правна последица – СПН. В годините у нас от края на по-миналия век тази последица е обозначавана по различен начин – законна сила, материална сила и др. Въпрос на терминология е. Терминът СПН се установява от проф. Сталев, доколкото той е основният създател на ГПК, приет през 52 г. Този термин изключва от наименованието думата законна, защото всяка правна последица се основава на закона и с този термин не се казва кой знае какво. От термина отпада и по-рано използваното понятие материална сила, защото то е имало само значението да противопостави тази последица на т.нар. формална сила. Последното – необжалваемостта е обозначавана така. Но н-та не е сила, а момент от стабилитета на съдебния акт. Терминът пресъдено действително носи архаичен смисъл, но всеки такъв термин, когато е установен в практика или в теория отразява определено съдържание и е много консервативен, за да се променя. Той просто съдържа в себе си разбирането, че става дума за последица, която е настъпила окончателно и не може да бъде променяна – достатъчно трайна е  и има момент на отсъждане веднъж завинаги. Това е терминът пресъждам. Присъждам означава друго – осъждане при осъдителните решения.

Какво представлява? В разбиранията, споделяни у нас в този период може да се споменат няколко основни схващания, виждания за съдържанието на тази правна последица. Всички тези виждания са рефлекса за схващанията за съотношението между материално и процесуално право. И в зависимост кое доминира – монистичните или дуалистичните възгледи за правото доминира. Монистичните теории стигат до извода, че съдебното Р е единствената правна норма, отричайки съществуването на правен порядък вън и независимо от процеса. Понятието за законност се изключва, защото единственият закон е това, което дава съдът със съдебното решение. Няма правен порядък извън съдебния акт. Има ли процес и стигне ли се до решение – то е правната норма. Становища, които в стройната концепция за възгледите върху правото като ценност, не се споделят. По същия начин не може да бъде повече основа на теоретичните ни виждания т.на.р материалноправни разбирания, в смисъл, че съдебното решение е единственият ЮФ на правата и задълженията. Не ни интересува дали има материално право, което дава правно значение на релевантни факти вън и независимо от процеса. Р става този ЮФ, който поражда правото и задължението. Решението ги поражда, няма ги преди това. Става ирелевантен правният порядък. Решението се разглежда като ЮФ, основание да се пораждат, погасяват и променят права и задължения. Така се елиминират принципът за установяване на истината за каква истина да говорим, т.к. решението поражда ЮФ, то дори не го установява. Следователно тези разбирания не могат да бъдат споделени. В българската теория доста дълго време – проф. Селяновски е бил привърженик на една от т.нар. процесуални теории за СПН, защото те имат важно предимство – изхождат от принципа за дуализма – процесът е нещо различно от материалния правопорядък. Той има друга функция. Тези процесуални виждания не дават нищо, за да се разбере защитната функция на процеса. Във всичките си виждания те се дистанцират от ролята на процеса, в разбирането, че ролята на решението и неговата правна последица е просто когато един следващ съд бъде сезиран със същия правен спор да не го разглежда – не два пъти за едно и също нещо. То се разбира като единствената същностна характеристика на Р. Смисълът на едно Р е нещо друго, а да предотврати следващия процес.

Друг вид теории са т.нар. позитивни теории – смисълът на съдебното решение е ако един следващ съд бъде сезиран със същия спор да постанови същото Р. Дали вторият процес ще е задължен да приключи по същия начин не ни казва много затова какво се случва с материалното право, което е било оспорено, потвърдено или отречено.

СПН трябва да се разбира в защитно-санкционната ѝ функция – за да може в резултат на съдебното установяване да се ликвидира правния т спор и за в бъдеще да има ясно установени параметри.

В СПН вече се набляга на тази възстановителна функция на процеса върху накърненото материално право посредством защитата на правоимащия и санкцията.

Ето защо в нашата теория и практика се изхожда от такова разбиране – в ролята на ПСН да влияе върху предмета на спра, за да стане основа на поведението на страните след това. Съдържанието на тази последица – в него се отбелязват следните същностни характеристика.

Първо, това е т.нар. установително действие на СПН. Това действие се съдържа в съдебната позиция относно спорното право и създава задължението на всяка от спорещите страни за в бъдеще да не оспорва съдебно установеното. Т.е. съдържанието на съдебното Р относно спорното право поражда задължението на всяка от страните повече да не оспорва становището на съда. Това задължение за неоспорване е за всяка една от страните спрямо съда, който е постановил решението. Това задължение не възниква между страните, защото самата СПН е процесуалноправна връзка, която идва на мястото на правото на иск и е резултат от неговата реализация. Страните се задължават да не спорят повече по отношение на съда, а не една спрямо друга. Те не могат повече да използват процес, за да релевират отново и отново правния си спор. Той се е превърнал в безспорност. На фона на последната и установяването на съда идва друг момент:

Регулиращо действие на СПН – страните са длъжни оттук насетне да имат такова поведение по отношение на съдебно признатото/отречено право, което следва това установяване. По този начин съдебното решение регулира следпроцесуалните материалноправни отношения на страните. Този ефект също е процесуален по характера си – също е задължение за такова поведение спрямо съдебния орган. Ако регулиращото действие беше между страните, то е излишно, защото материалноправната норма има регулиращо действие сама по себе си. Процесът не повтаря регулиращото действие на МП, а го възстановява, когато е накърнено. Процесът чрез решението възстановява нарушената регулираща функция, но не като я повтаря, а като се надгражда върху нея. След процеса регулиращата функция става по-стабилна, по-сигурна, защото обвързва всеки от спорещите да има такова поведение, което следва и от съдебното установяване. Това е окончателното. То не може да бъде променяно по друг начин. Затова задължението е към органа, установил какви са материалните отношения между страните.

В съдържанието на СПН, на последно място, се съдържа и една последна – non bis in idem, като част от СПН. Тя идва като последен елемент – забрана за пререшаван е на спора. Правото на иск се погасява и правният спор става непререшаем, като част от СПН., като трети елемент. С тази непререшаемост – СПН се самообезпечава, защото ако спорът можеше да бъде отново пререшаван, то така, нито установителното, нито регулиращото действие – може да бъдат гарантирани. Непререшаемостта е вътрешна гаранция на самата сила на решението, че страните няма да оспорват. Страните трябва да се съобразяват със съдебно установеното.

С такова разбиране за СПН, отчитащо функционалната връзка на процеса с материалното право и защитно-санкционната роля, може да определим тази последица като публична следпроцесуална правна връзка между всяка от бившите страни и съдебния орган, която е реализация на правото на искова защита на всяка от страните и която е трайна процесуалноправна последица на решението, погасяваща правото на иск и оставаща като един краен регулатор.

СПН е основната и най-важна публичноправна последица на съдебния акт. Наред със СПН съдебното решение има и други последици – можем да споменем доказателственото действие, доказателствената сила на решението. Ако трябва да я сравним със СПН, характеристиките са:

За доказателствена сила на Р става дума само по отношение на неговите мотиви, т.к. те са официален свидетелстващ документ, който можем да свържем с доказателствена сила. Но е трудно да говорим точно за сила. Документите например имат док стойност, която се преценява по вътрешно убеждение. Доказателствена сила, обвързваща съда имат само официалните свидетелстващи документи. Мотивите нямат такава доказателствена сила. Какво съдържат мотивите? Те съдържат непреки констатации и изводи на съда. В този смисъл не може върху едни такива непреки констатации и обстоятелства, които не ес се осъществили пред съда, да имат обвързваща доказателствена сила, а може да послужи като всеки друг свидетелелстващ документ. Доказателствената сила на решението в мотивите е оборима, пререшаема, за разлика от СПН.

Доколкото съдебното Р е властнически акт в писмена форма и е подписано, то има своята формална доказателствена сила като документ, доколкото така се установява неговото авторство, но това не ни дава особени последици.

Такова значение – легитимиращо действие на съдебното Р – става дума за обстоятелството, че като един публичен властнически акт съдебното решение с авторитета на органа, който го е постановил създава човешка презумпция за публичност и легитимира в публичното пространство субектите на решението; страните като субекти на съдебния акт, но нищо повече от това. Тази човешка презумпция е оборима. Защото съдебното Р не обвързва никого, освен страните по него, то не обвързва трети лица.

СПН се характеризира с два други важни момента, отнасящи се до обективния и субективния ѝ обхват – обект и субект предели – а кого и за какво важи тази последица.

 Обективни предели на силата на пресъдено нещо

Обективни предели. Това е въпросът кой  е предметът на СПН – кое е това, което е безспорно установено? Кое е това, което страните трябва да спазват в по-нататъшните си отношения. Чл. 288/1 ГПК – отговор на този въпрос. Решението се отнася и СПН важи за същото искане на същото основание, т.е. обектът, обхватът на СПН, изразен чрез искането и основанието очертава спорното материално правоотношение, което е било предмет на иска. В този смисъл силата на решението засяга това, с което съдът е бил сезиран още с подаването на исковата молба. СПН трябва да обхване предмета на делото, както е очертан от ищеца, този предмет, който е бил обект на съдебното дирене. Има знак за равенство в понятието предмет на делото, предмет на решението и предмет на СПН. Възможно е обаче поради една или друга причина съдът да се отклони при произнасянето си в решението от предмета на делото, с който е сезиран. По силата на диспозитивното начало той е обвързан от това, с което е сезиран. Законът трябва да регламентира последиците и когато има отклонения от предписанията на закона. С какво се свързва СПН, когато има отклонение от предмета на делото, спрямо предмета на решението? СПН се отнася до обхвата на решението. Какво означава това? Отговорът е в зависимост от вида на отклоняването. Когато в решението съдът се е произнесъл по нещо различно от това, с което е бил сезиран. Да приемем, че е уважил иска на различно основание; променил е вида на петитума (преминал е от иска за реално изпълнение към иска за нейната равностойност, без да има изменение на иска. Когато съдът се произнася пои различен предмет в рамките на основанието и петитума, силата на решението е относно произнесеното. Но доколкото тя е в отклонение от диспозитивното начало, тя е порочно формирана. Това решение подлежи на обезсилване. СПН има обхват, посочен в решението, независимо, че той не е с предмет, с който съдът не е сезиран. Последицата, как ще се отрази порокът е друг въпрос. С изтичането на сроковете ще настъпи и окончателната стабилност на Р – то не е нищожно.

Може съдът да се произнесе само частично в повече от това, с което е сезиран – обикновено plus petitum. Само това, което е plus petitum е процесуално недопустимо и по отношение на него може да има обжалване и обезсилване.

Може съдът да се е произнесъл по по-малка част от това, с  което е сезиран. Напр. разгледал е само едно от основанията, които са били предявени при първоначалното предявяване на исковата молба. СПН не може да засегне друго, освен това, с което съдът се е произнесъл. Съдът не е разгледал тази част от иска, цялата част от иска, с която е бил сезиран. Няма произнасяне по тази част. Тогава законът ни поставя други процесуални възможности. Ищецът и страната, която е заинтересувана, може да поиска т.нар. допълване на решението. Чрез последното ще се произнесе допълнително решение и то ще породи СПН в тази част, по която няма първоначално произнасяне. Ако се пропусне срокът за допълване, след като няма СПН по непроизнесената част – нов иск с риска от нова такса. Нов иск е допустим и възможен. Всичко това илюстрира, наред с чл. 298, ал. 1 ГПК доказва, че СПН съвпада по предмет със съдържанието на решението.

На следващо място, установяването по безспорен начин за какво се отнася – за основанието и петитума заедно, или безспорно са установени двата елемента поотделно също така? Отговорът не само от текста на 298/1, но и в съвкупността от тълкуването на няколко други института водят до единствения извод, възприет и от съдебната практика и от теорията – СПН обхваща основанието и петитума в тяхната съвкупност – съдът, когато е установил, че наемателят дължи определена сума, установява със СПН задължението за плащането на цената, въз основа на сключения договор за наем. Но не поотделно фиксираната сума, независимо от основанието. И не основанието, с оглед на други правни последици от съществуването на договора за наем. Ако се повдигне спор кой дължи за дребните разноски за ремонт, няма да се приеме за установено със СПН, че между тях има валидно съществуващо наемно отношение, само защото в предишното дело по повод на наемна цена, такъв договор съществува. Приема се правилото, че в дадения процес съдът се съсредоточава в изследването на правото в съвкупност на основание и петитум – те се установяват и отричат в съвкупността им, а не е поотделно. Всяко от двете може да е обект на спор и следователно обект на внимание в отделен процес. Не може това, което съдът е изследвал по едно висящо дело, ако е било погрешно, да се пренесе автоматически в друг процес, който макар и по един елемент се отличава от предходния. Това е въпрос на позитивен подход. Има правни системи, които приемат обратното.

Кои са доказателствата освен този анализ? Няколко института – първо, принципна възможност има само по изключение да са допустими искове за факти. По правило са допустими искови процеси относно субективни права. Но за ЮФ, отделни процеси са недопустими, освен ако законът не посочва нещо изрично. Оттук се извежда това, че когато въпросният факт е обект на изследване, за да има СПН по отношение на това дали той се е осъществил, трябва той самият да е бил предмет на иска, а не да е бил само част от основанието на иска. В частност – всички ЮФ, елемент от съществуването на наемното ПО. –фактът на сключения договор – могат да бъдат обект на отделен процес, само ако законът ги допуска и само тогава могат да бъдат снабдени със СПН. В противен случай – само ако е част от основанието на конкретен иск и от това основание страната извежда или отрича определени права или задължения.

Институтът на инцидентния установителен иск – исковете за факти – чл. 124, ал. 4 (допустимостта ма такива искове); 212 – инцидентен установителен иск. Става дума за следното: ако в дадения пример – цялото наемно ПО, като правна връзка, с ЮФ и съдържание, може да бъде предмет на самостоятелно установяване. Но ако не е предмет на такова, а е само елемент от основанието на други правни последици, които страните извеждат, този обуславящ въпрос може да бъде снабден със СПН, само ако е бил предмет на инцидентен УИ. В противен случай СПН няма да се формира върху преюдициалните, обуславящите ПО, част от основанието на иска.

Друг пример – при един иск за обезщетение от непозволено увреждане – когато вредата, която е причинена на определено имущество поражда правото на собственика на увредената вещ да иска обезщетение от извършителя. Но не може да възникне спор дали това е лицето, което може да претендира обезщетение, дали той е собственикът. Правото на собственост на претендиращия вреди е преюдициално по отношение правото му на обезщетение, но не е предмет на съдебния спор и СПН за него няма да се формира. Само ако бъде предявен наред с основната претенция за обезщетение при възникнал спор относно това преюдициално ПО по инцидентен УИ„ по него ще се формира СПН. Независимо как ще приключи искът за обезщетение, ако между тези лица възникнат спорове за правото на собственост – това е въпрос, който може отново и отново да бъде включван в предмета на други дела.

Друг институт – т.нар. доказателствено значение на мотивите – чл. 223, ал. 2 ГПК. Констатациите за ЮФ и за преюдициалните ПО се съдържат в мотивите, но последните не пораждат сами по себе си СПН. СПН се отнася до диспозитива, до констатацията за основанието и петитума, който се извежда от него, а констатациите в мотивите имат само доказателствено значение. То не е обвързващо, защото е един документ, който има непреки констатации. Но по силата на чл. 223/2 – констатациите в мотивите имат обвързващо доказателствено значение, когато става дума за отношения между другарите в процеса (подпомагащата и подпомаганата страна) – лицата, които се намират на едната страна в процесуалното ПО, които не са насрещни страни, не са ищец и ответник.

СПН се отнася до диспозитива, до извода за спорното право, въз основа на конкретното основание и обвързва всяка от насрещните страни със съда. Но често на страната на ищеца или ответника има повече от едно лице – другари или подпомагаща/подпомагана страна. За тях СПН не важи. Те не са били спорещи. Между насрещните страни констатациите в мотивите нямат обвързваща доказателствена сила. Но между тези лица, което са на едната страна – другари, съищци, съответници, констатациите в мотивите имат обвързващо доказателствено значение.

В СПН констатациите за фактите не обвързват насрещните страни, не са елемент от СПН.

СПН се отнася само между насрещните страни и е относно премета на решение в съвкупността основание и петитум.

Преди определен брой години ВС е имал утвърдена, но незадължителна практика, че със СПН се ползват констатациите за т.нар. преки правнорелевантни ЮФ, така нар. решаващи мотиви. Тази практика не е поддържана. Трайна е вече практиката, че мотивите нямат самостоятелна СПН, независимо до какво се отнасят.

Дали решението има СПН по всички възможни, но непредявени от ищеца основания, с които и от които той може да изведе претендираните правни последици? Например – когато става дума за абсолютни права (най-вече собственост) – доколкото една такава претенция може да бъде изведена от различни МП-ЮФ, които може да се посочат като основание на иска. Дали този, който претендира, че е собственик е длъжен в процеса да посочи всички основания, които в даден момент може да релевира – всички възможни сделки с другата страна, оригинерни правни основания и др. Отговорът е, че ищците не са длъжни да посочват всички възможни основания. СПН ще обхване само това основание, което е посочено в иска и то трябва да се съдържа в решението. Ако искът бъде отхвърлен на предявеното основание, това не погасява възможността същият ищец да предяви следващ иск, с който да търси същата правна поледица на друго правно основание. Правилото е – ищецът не е длъжен да изчерпи всички основания. Те няма да бъдат обхванати от СПН. Но няма да бъдат обхванати – но дали ищецът е длъжен да ги изчерпи? Погасява ли се правото на иск за всички възможни непредявени основания, които ищецът е могъл, но е пропуснал да предяви? Не, не се погасява правото на иск върху непредявените основания. Но това правило има изключение. Такова е хипотезата, когато има предявен отрицателен установителен иск, твърдейки, че ответникът по него трябва да посочи всички възможни основания, на които той би извел, правото, което ищецът отрича. Ответникът трябва да си защити правото. И СПН, ако искът бъде уважен ще означава, че ответникът не може да претендира това право. Става дума за позиция на ответник. Ищецът не е длъжен. Но в един от процесите е длъжен – става дума за брачните искове. В иска за развод/унищожаване на брака. Ищецът и ответникът трябва да изчерпи всички основания, от които претендира правото на развод/унищожаване. Ако не го направи, правото му на иск се погасява. Например – основанието за развод са конкретните факти от живота на съпрузите. Ако обаче един такъв иск бъде предявен на конкретни факти и бъде отхвърлен, ищецът не може да търси развод на основа на такива факти, които са съществували, били са му известни и той не ги е предявил. Ответникът – казаното важи и за него. Това е принципът за изчерпателност/еднократност на брачния процес и е изключение от правилото.  Ищецът е длъжен под страх от преклузия да изчерпи всичките си основания за правото му на прекратяване на брака.

Много важен въпрос, свързан с обхвата на силата на решението е от кой момент от съществуването или несъществуването на спорното ПО се обхваща? Кой интервал от живота на правото е установен? Към кой момент правото е отречено със СПН? Кой етап от съществуването или несъществуването на спорното ПО, установен от съда, се обхваща от СПН? Видяхме кое е обхватът, но времето, за което това установяване това важи? Когато спорното право е било обект на разглеждане, съдът ще започна да разглежда фактите, от момента, в който се твърди. Ако правото е отречено, твърдят се ЮФ, поради които то не е възникнало или е престанало да съществува. След като процесът приключва, кой е последният момент на установяването? Това ne трябва да се смесва с въпроса кога възниква СПН – с настъпването на необжалваемостта – чл. 296 се сочи. В зависимост от вида на Р., дали са използвани способите за обжалване, необжалваемостта се свързва с различни моменти. Кои са те? Първо, необжалваемо е това Р, което има характеристиката на необжалваемо Р, защото от момента на обявяването му, СПН възниква. Кои са тези решения? Това е решението на първата инстанция, за което са изтекли сроковете за въззивно обжалване. В момента, в който изтича срока. Необжалваемо е Р на въззивната инстанция, за което срокът за касационно обжалване е изтекъл. Необжалваемо е Р на касационната инстанция от обявяването му в регистъра на съдебните решения, т.к. то не подлежи на обжалване. Ако първоинстанционно или въззивно Р е било обжалвано, а жалбата е била оттеглена или от нея е направен отказ, от момента, в който стане необжалваемо определението за прекратяване на производството по обжалване, влиза в сила обжалваното решение. Например Р на 1-инстанционно обжалване – жалбоподателят оттегля жалбата си. Въззивният съд обаче трябва да констатира това волеизявление и въз основа на него да прекрати производството по обжалване. Това е преграждащо определение, подлежащо на обжалване с частна жалба. Докато не приключи това производство, самото определение държи положението висящо. Стане ли определението окончателно, този е моментът, в който 1-инстанционното решение поражда СПН. Дали е подадена касационна жалба – важи същото по отношение на въззивното решение. Всички тези различни моменти са посочени в 296 ГПК. Те ни казват кога СПН се поражда. Но не ни дава отговор на въпроса кой обхват от живота на правото е решен окончателно и кой е крайният момент, който съдът установява. Това не е моментът, в който се поражда СПН, а ще един предходен момент – последният възможен  страните и съдът да изследват състоянието на правото. Кой е този момент? Приключване на съдебното дирене. Доколкото ГПК от 2008 г. прави някъде, но не навсякъде, разлика между приключване на съдебно дирене и приключване на първа инстанция. Този, който слага край на възможността да се посочват допълнителни моменти е приключване на съдебното дирене – 147., 439, ал. 2 ГПК. Приключването на съдебното дирене е крайният момент, определящ докога е било възможно да се изследва животът, съществуването или несъществуването на спорното право. Но приключването на съдебното дирене предхожда пораждането на СПН. Може месеци след приключване на съдебното дирене да се обяви актът. Най-малко едномесечният срок дели приключване на съдебното дирене от обявяване на решението.

Оттук обаче – кое съдебно дирене е меродавно? Това пред 1 инстанция, това пред въззивната или пък пред касационната? Според 235 и сл. ГПК провежда ли се пред дадена инстанция съдебно дирене, т.е. е ли тя инстанция по съществото на спора, която изследва материалното ПО, меродавният момент е последното съдебно дирене, независимо в коя инстанция е делото. Ако първоинстанционното Р е необжалваемо или жалбата е била оттеглена – това е съдебното дирене пред първа инстанция. Ако има въззивна инстанция – пред нея. Ако е имало касационно обжалване, доколкото касационната инстанция е контролна, съдебно дирене се провежда само при определени условия. Ако има такова, то ще е меродавно. Но ако се е стигнало до касационно решение, при което не е провеждане съдебно дирене, меродавно е приключване на съдебното дирене пред 1 инстанция. Всичко, което се е сключвало след това няма как да се обхване от СПН – за всички ЮФ след това е допустим на общо основание отделен нов исков процес.

Следващият момент, във връзка с обективните предели на СПН. Уточнихме последния момент. Но при това съдебно дирене е възможно да не са изнесени пред съда всички релевантни факти и възражения от страните, които да са се отразили в становището на съда. Е ли възможно след възникване на СПН за периода, който обхваща състоянието на правото до приключване на съд дирене, заинтересуваната страна да може да боди иск и да изтъква факти и доказателства, които е могла, но не е посочена. Ако са нововъзникнали – може, искът е допустим. Но може ли ответникът, пропуснал да релевира основание за нищожност на договор или да релевира унищожаване, може ли да се сети при влязло в сила решение да каже – вярно, че съдебното дирене приключи, но преди това аз съм пропуснал да направя възражение за унищожаемост. Моля сега с конститутивен иска да го направя? Ако защитим същността на последицата СПН като окончателност, стабилност и трайност, следва изводът, че пропусналият да релевира факти, да направи възражения, и то такива, които са съществували към момента на последното съдебно дирене, предявяването им чрез нов иск би обезсмислило СПН на Р“ Правилото е,ч е тези релевантни правни или доказателствени факти, които са били релевантни и са съществували към момента на последното съдебно дирене се преклудират, т.е. погасява се правото на всяка от страните да ги релевира чрез иск в нов процес, защото тази страна ще иска пререшаване на спора. Тази преклузия е основната преклузия, свързана със СПН и относима към приключване на съдебното дирене и тя се отнася до всички непредявени пред съда обстоятелства, независимо дали страната е знаела за тях, дали е могла да знае, дали е била длъжна да знае, т.е. непосочването им пред съда е достатъчно, за да се преклудират. И за да кажем, че пререшаване на спора чрез нов иск, изтъквайки такива факти е недопустимо. Преклузията настъпва за всички възможно възражения, защото иначе се обезсмисля СПН. Когато страната няма процесуална вина за непосочването на такъв факт има друг способ за корекция на Р, но това в никакъв случай не може да бъде предявяване на нов иск. Преклудиране означава невъзможност да с е предяви нов иск. Процесуалната възможност такъв факт да бъда изнесен, когато заинтересуваната страна няма вина е единствено пътят на извънредния способ за отмяна на влязло в сила решение по чл. 303 ГПК. Но това не е нов иск. Отмяна означава да се възстанови същият процес поради такова обстоятелство. Новият иск е недопустим независимо от вината или липсата на вина. Ако страната е имала вина за непосочване на факт, СПН е окончателно формирана и не може да бъде променяна. Тук, в този ред на мисли, във връзка с момента на последното съдебно дирене, трябва да отчетем и новите моменти в ГПК от 2008 г. – концентрационното начало и вътрешнопроцесуалните преклузии, настъпващи въз основа на него.

Приключването на съдебното дирене е последният краен момент. Кога за ответника ще се преклудира възможността да възразява – в отговора на исковата молба. След този отговор той може да сочи нововъзникнали обстоятелства или поради обективни причини не ги е знаел и не е могъл да ги знае.

Или: за доказателства, преклудирането на фактите се свързва с преклудирането на доказателствата. При последните – вътрешнопроцесуалните преклузии сочат кога е крайният момент. В доклада съдът трябва да отделя спорното от безспорното, да указва на страните за кои факти не сочат доказателства, кои факти не се нуждаят от доказване. Ако в края на първото заседание не направят доказателствените искания или поискат срок, се преклудира тази възможност. Концентрационното начало сочи на тези нови моменти на преклузии.

И пред въззивната инстанция действа концентрационното начало. Но вътрешнопроцесуалните преклузии важат и тогава. И там моментът на преклудиране е изнесен по-рано.

Когато става дума за нововъзникнали обстоятелства, винаги меродавният момент е приключването на последното съдебно дирене. Иначе – само по уважително причини, а след съдебното дирене – по 303, ако пропускът е по уважителни причини. Всичко останало се преклудира окончателно.

Обхваща ли СПН размера на предявения иск, в хипотезите, когато петитумът е в паричен еквивалент, израз (само тогава можем да говорим за размер; не става дума за цена на иска)? Когато е предявен искът и видът на петитума е парична сума, СПН фиксира ли тази сума? Може ли ищецът да търси след това повече от пресъденото? Същото се отнася и за ответника. Размерът на правото е част от петитума. СПН обхваща петитума изцяло не само по вид, но и по размер. Ако сме водили осъдителен иск и цената му е 35 000 лева и съдът е уважил иска нито ищецът може да търси повече, нито ответникът може да иска по-малко. Всяка от страните може да възразява, докато изчерпи последиците в този процес. Изключението от правилото се отнася до т.нар. частично предявени искове. Това е т.нар. пробен иск (имало го е и в римския процес). Когато съзнателно ищецът търси защита на част от претенцията си, посочвайки по-малък размер от този, който поначало твърди, че тя има. Тази процесуална възможност спестява най-вече пари на търсещия откъм разноски и такси. Ако ищецът заяви изрично в исковата молба, че търси частична защита и предявява иска като частичен, въпросът за СПН се поставя по-различно. Ако един частичен иск бъде уважен, размерът не се обхваща от СПН – ищецът може да води нов иск за разликата. Но ако не беше заявил, че предявява иска като частичен, СПН обхваща цялото вземане. Ако един такъв частичен иск е бил отхвърлен, съдебната практика се разделя на две. Единият вариант – при отхвърляне на иска, който е частичен, СПН обхваща само отречената част от правата – това би означавало, че следващ иск за разликата би бил допустим, но по житейската презумпция, че който няма частта от правото, няма цялото, би следвало да бъде отхвърлен като неоснователно.

Другата възможност – при отхвърляне на частичния иск, СПН обхваща целия размер, не само предявения – ако ищецът рече да предяви един следващ иск, за да търси разликата, този иск няма да бъде приет, защото ще е недопустим, т.к. СПН прави непререшаем този спор. Право на иск няма. Такива процеси се прекратяват с определение. Като че ли преобладава в съдебната практика това разбиране.

Субективни предели на силата на пресъдено нещо

Субекти на СПН – за кого тя важи. Кои са тези, които са длъжни да не оспорват и да съобразяват материалното си поведение с оглед на съдебно установеното. Отговорът на този въпрос принципно се съдържа в чл. 298, ал. 1 ГПК – тя определя и субективните граници – „решението важи между същите страни“. Този израз, с оглед и на други текстове има следния смисъл. Ако тръгнем логически, СПН – смисълът е да преустанови спора и да има правна сигурност. Очевидно ефектът на безспорността трябва да настъпи по отношение на тези, които са спорели. Между същите страни означава, че СПН важи между тези страни, които са били насрещни в процеса – между ищеца и ответника. Това е много важен елемент – кой е обвързан – всяка от  насрещните страни спрямо съда е обвързана. Ако един подобен спор възникне с трето лице, ПСН не е пречка, защото тя не важи между никоя от насрещните страни и други лица. Насрещни страни включва всички възможни видове страни, когато първо са главни. Главните, от своя страна – типични и нетипични. Процесуалният субституент също е обвързан спрямо насрещната със СПН. Чл. 223/1 – дава указания и за подпомагащите страни – също са обвързани от силата на решението спрямо насрещната страна, а не спрямо тази, на която помагат. Подпомагащата страна – в същото положение, в което е и подпомаганата. Всяка подпомагаща страна ще бъде обвързана от СПН спрямо насрещната страна. Важното е страните да имат качеството насрещни.

Между насрещни страни, независимо от вида на страните, са обвързани. Представляваният очевидно не е носител на СПН. В гражданския процес представителите не са страни, за разлика от субституентите.

Правилото при СПН относно субективните ѝ граници има измерение по отношение на третите лица, а именно, че независимо от вида на иска, на спорното право, по правило други лица, които са трети лица по отношение на процеса,. Не са обвързани от последиците на решението. И това правило има изключения. Изключенията са изрично предвидени в нормите на закона. Някои извеждаме именно тук, в самия чл. 298, някои се извеждат от други разпоредби на ГПК, а основанието за трети намираме в други законови разпоредби. Законът съдържа изключение, когато има определени зависимости в правното положение на някоя от спорещите страни и такова трето лице или има такава особеност на спорното ПО, налагащо обвързаност и на трети лица, които не са били главни или насрещни страни по делото. Първо, чл. 298, ал. 2 – разпростира СПН върху трети лица, визирайки правоприемниците на страна по делото. Следващото изключение от правилото, което важи за трети лица – чл. 298, ал. 3 – важимостта на СПН по отношение на всички. На следващо място, трети лица, които са обвързани, са носителите на акцесорно задължение, спрямо това, което е било предмет на спра. Следващо изключение визира трети лица, които са неучаствалите в спора необходими другари. Следващо изключение – приобретателя на спорно право и последното – в определени хипотези кредиторите на страна по делото, които като трети лица, са обвързани по силата на решението. Т.е. шест хипотези. При другарства, прехвърляне на спорно право – по-нататък.

Чл. 298, ал. 2 – правоприемници на страна по делото. Ако по един процес, воден между праводателя и насрещна страна, е формирана СПН, тази СПН обвързва и правоприемника, който се явява и трето лице. Това предпоставя, че СПН е възникнала, преди да възникне правоприемството. – променят правното положение на праводателя – ако в този момент в патримониума на праводателя има решения, завършили със СПН, те обвързват правоприемника – приемството на СПН е логическо продължение на материалноправното правоприемство. Недопустимо е правоприемникът да трябва да води отделен процес със същото лице, който процес е водил праводателят, след като СПН е формирана. По отношение на последващия правоприемник, за да се формира, трябва неин предмет да е същото право, за което се отнася правоприемството. Това при универсалното правоприемство е лесно разбираемо – всичко преминава върху наследника. Достатъчно е той да е приел наследството. Дали е приел по опис или не, няма значение – става дума за правата и задълженията, които преминават. Същото е при частното правоприемство – при сделките – правоприемник ще бъде този, който е приел същото право, което е било отречено за праводателя – това, което е получил и неговите параметри са същите, които са установени в процеса. Например е установено по отношение на праводателя, който е прехвърлил имота на трето лице – ако спрямо него е установено че е собственик спрямо ответника X и в един последващ момент, този, който е правоприемник и твърди, че със сила на пресъдено нещо е установено право на собственост у праводателя му, това ще означава, че основанието, на което е установено СПН правото на собственост е праводателят. На това основание той прехвърля правото на собственост на правоприемник а- същото правно положение, което праводателят му е имал. Ако такова право е било отречено, няма пречка да се води процес, ако правоприемникът твърди собствено правно основание, например придобивна давност. Трябва да има тъждество между основанието и петитума на правото и праводаването да се основава на това основание и петитум. Само тогава правоприемникът ще е обвързан от СПН и няма да има възможност да се водят отделни процеси между него и праводателя. Трябва това право да е основание за правоприемството. Ако има собствени ЮФ, които са възникнали впоследствие, между тях всякакъв процес е допустим, защото предмет на СПН ще е ирелевантен за правоприемника. Тази обвързаност при правоприемството засяга и приемството в дълг – това за универсалните правоприемници също не буди възражение. Правното положение на праводателя преминава върху правоприемника. Всички задължения на наследодателя преминават върху наследника – всички задължения. Всичко това – и когато става дума за прехвърляне или поемане на дълг. Поемателят на дълг също е вид трето лице, което поема пасивите на първоначалния носител на дълга във всичките им параметри и ако този дълг е установен със СПН между праводателя и насрещна страна в един процес и има СПН, последната установявайки дълга на праводателя, преминава върху поемателя на дълга. Със същата насрещна страна тя няма да води повече спорове, защото този дълг е бил установен за праводателя и трябва да се приеме, че е установен. Тук важи правилото, че този дълг, параметрите, в които е установен – основание и съдържание, трябва да е същият, който е поел. Ако може да направи възражения, СПН няма да го обвърже – ако има собствени  облигационни възражения – може да направи прихващане. Тогава СПН ще бъде оборена. Но когато параметрите на установения със СПН дълг са същите и за поемателя на дълга, СПН, с която дългът е установен за праводателя, обвързват и поемателя на дълга. Това ни сочат и чл;. 523 ГПК – в изпълнителния процес (за какво става дума – Отива съдия изпълнителят, изпълнява решение, с което длъжникът е осъден да предаде владението на имот и вижда, че в имота се намира не осъденият, а трето лице. Може ли да бъде направен въвод във владение или трябва кредиторът да води процес да осъди третото лице. Може да се окаже като отиде с второто решение, вече в имота ще бъде следващия. Докъде трябва да се разпростира гаранцията за правата? Доколко това осъдително решение срещу първоначалния владелец обвързва и трети лица? Отговорът на 523 ГПК – във всички случаи, ако до въвода, до започване на ПИ-ние има СПН, с която е осъдено конкретно лице, то ще бъде и  този, който трябва да бъде изваден от имота. Ако обаче в момента, в който започва да се води едно такова дело и исковата молба подлежи на вписване, всеки, който си позволи да поеме имота от ответника, ще бъде трето лице, което също ще бъде извадено от имота – ако влезе във владение след вписване на исковата молба. Ако преди да се води това дело, преди вписването на исковата молба, има СПН и ние искаме да осъдим другото лице, което вече владее имота, то ще бъде длъжно да се съобрази с решението. Този, който поема един дълг – ще бъде обвързан и длъжен да напусне. Той е получил имот, за който не само се води дело, но дори и има решение за този имот, този, който е осъден е бил длъжен да го върне.) СПН няма да се разпростира върху трето лице само, ако то има собствено основание за владеене на имота. Но СПН, с която неговият праводател е обвързан, важи и за него. Ако за праводателя е установен дълга, дългът е установен и за този, който след топва го поема. Тази важимост за правоприемниците – частни и универсални, в права и задължения, е общоприета. Затова се съдържа като изключени в ГПК.

Другото изключение се отнася до исковете за гражданско състояние – всички искове за гражданско състояние – процесите, които се отнасят до статуса на лицата. СПН обвързва всички. Когато става дума за установяване и оспорване на статус – граждански и семеен, поначало има много тясна легитимация за воденето на такива искове. Не може всеки да установява произход. Но освен тясната легитимация на исковете, законът осъществява идеята за стабилитета на статуса и чрез разпростиране ефекта на решенията спрямо всички – всички трети лица са обвързани от СПН, с която процесите са приключили. Никой не може да оспорва по съдебен ред, това, което процесът е установил. Това простиране е подразбиращо се и е допълнителна гаранция – от много тясна категория лица може да се водят тези искове. Всеки е длъжен да приеме съдебно установеното по иск за гражданско състояние. Освен ако третите лица претендират права.

Освен тези две изключения, сред посочените има два други примера. Носителите на акцесорно задължение – основанието за разпростиране на СПН намираме в ЗЗД, в материята за поръчителството. Като вид носител на акцесорно задължение – поръчителя, то важи и далия залог и ипотека за чужд дълг, важи при възлагането на отговорността за вреди, причинени при възлагане на работа.

При воден процес за вреди между кредитора и главния длъжник е установено съществуването на главния дълг, доколко СПН се отразява върху правното положение на носителя на акцесорното задължение, доколкото процесът на кредитора бъде насочен към него. Тъй като нямаме никаква правна норма, която да урежда, че носителят на акцесорно задължение е обвързан от признаването със сила на пресъдено нещо на главния дълг в процес между главния длъжник и кредитора, то носителят на акцесорното задължение, доколкото не е правоприемник на никоя от двете страни, неговото задължение е самостоятелно, той не е обвързан от СПН, с който главният дълг е признат в процеса между главния длъжник и кредитора. Кредиторът може, ако законът предвижда солидарност, да ги направи съответници; може да привлече като подпомагаща страна носителя на акцесорното задължение и да го обвърже с решение; може да го съди самостоятелно за негово задължение. Главният дълг ще бъде установяван в отделен процес между кредитора и носителя на акцесорно задължение. Ако е трето лице – не е обвързан. Ако в процес между кредитора и главния длъжник. Главният дълг е отречен със СПН, ползва ли тази СПН акцесорния длъжник – в един следващ процес, в който, защото не е платежоспособен главният длъжник, си води отделен процес срещу него, може ли поръчителят да му противопостави СПН, с която правният дълг е отречен в главния процес. 142 ЗЗД – отговорът е може – попада в общото правомощие на носителите на акцесорни задължения да противопоставят не само собствените си възражения, но и тези, които не е направил главният длъжник в главния дълг. Не се интересуваме дали длъжникът ги е направил или пропуснал. Следователно СПН, с която главният дълг е отречен, за третото лице ще бъде благоприятен процесуален резултат, който може да се направи чрез възражение.

Носителите на акцесорни задължения, изводът е, че СПН в процеса между главния длъжник и кредитора. Може само да ползва носителя на акцесорното задължение, но не може да му вреди.

Последната хипотеза на обвързаност на трети лица от СПН – в ситуацията на кредиторите. Кога един кредитор и за какво е обвързан. Идеята тръгва от общата норма на чл. 133 ЗЗД, че имуществото на длъжника – цялото секвестируемо имущество служи за обезпечение на кредиторите му. Когато имаме кредитор с установено вземане – отишъл е при съдия изпълнителя, за да се води ПИ-ние, и посочва дадено имущество на длъжника, от което да се удовлетвори принудително. Кой, трябва ли да се провери, към кой момент, че този обект принадлежи в патримониума на длъжника. Ако принадлежи – ПИ ще се развие. Иначе – трябва да нам,ери друг обект. В тази хипотеза – чл. 440; 453, т. 2 ГПК. Законът съдържа указания, че когато съдия изпълнителят отиде, провери имуществото на ДЛ., той първо трябва да наложи обезпечителни мерки, за да се знае, че ДЛ. Няма повече да се разпорежда с тези имоти. Процесуалните обезпечения = запор върху движими вещи, възбрана върху недвижими имоти. Ако някой след налагането на запора или възбраната твърди, че имуществото е негово, а не е на длъжника очевидно трябва да се водят процеси, в които да се установи принадлежи ли това имущество на длъжника, в които да участва това трето лице. В тези процеси обаче насрещна страна ще бъде както ДЛ., така и КР. Ако той не е страна в процеса, той няма да го обвърже. Ако преди налагане на обезпечителните мерки е постигната СПН в един процес и там е установено дали имотът принадлежи или не на длъжника, кредиторът ще бъде обвързан от СПН, с което до налагане на обезпечителните мерки в ПИ е установена принадлежността на това имущество. Ако е установено, че принадлежи на ДЛ., може да се пристъпи към принудително изпълнение. Но ако е установено, че имуществото не е на длъжника, кредиторът като трето лице, заварва имота с процесуална тежест – СПН ще го обвърже. Ако процеси се водят след този момент, кредиторът трябва да участва в тези процеси. Другите две изключения от правилото, които водят до обвързаност на трети лица, са в два други процесуални института, които после ще се разглеждат. Извън шестте случая, не може СПН да ангажира някой друг, освен насрещните страни по спора.

Друг ефект на решението е зачитане на СПН. То означава задължение на всички органи и институции в държавата, в рамките на собствените им правомощия да зачитат, да отразяват резултатите от СПН, когато между същите страни е водено дело и неговият предмет се явява обуславящ за правомощията на съответния държавен орган. Данъчното задължение ще лежи върху собственика. Ако е воден процес между отделни лица, този по отношение на който е признато право – по отношение на него ще се издаде данъчен облагателен акт.

Зачитането не е субективни предели. Субективните предели са важимост в материалноправни предели между насрещните страни. Зачитане – когато органи институции зачитат съдебно установеното между други лица.

Изпълнителна сила и конститутивно действие

Решението има изпълнителна сила и конститутивно действие, освен СПН.

Конститутивно действие. Тази последица е гражданскоправна, а не публичноправна. Конститутивното действие променя материалноправните отношения на бившите спорещи страни. Тя може да бъде резултат само от решение, с което се уважава предявен конститутивен иск. Ако последният е бил отхвърлен със съдебното решение, конститутивното действие не се поражда, а Р има само СПН, защото отрича съществуването на потестативното право. Следователно тази правна последица е по-рядко срещана, защото конститутивните искове са по-рядко явление и нерядко те се отхвърлят. Всъщност предмет на конститутивен иск е само такова потестативно право, което законът предвижда да се упражнява така, а не извънсъдебно.

Субекти на конститутивното действие. Винаги насрещните главни страни по конститутивен иск – участниците в потестативното ПО, които имат и предопределени процесуални роли. Ищецът е носителят на потестативното право. Ответникът е този субект, в чиято правна сфера ще настъпи желаната последица. Наричат го в гражданското право поради спецификата на  правната връзка – подчинено лице. Той винаги е ответникът – този, който ще претърпи промяната, без да е изразил воля.

При конститутивното действие е характерно и това, че то предопределя възникването на СПН по отношение на предмета на конститутивния иск. Оттук – КДействие не се отнася до потестативното право, предмет на иска, а до неговия резултат. Но за да възникне КД, трябва да има установяване със СПН на потестативното право, което го поражда. СПН е процесуалното условие, с което законът свързва пораждането и на КД. Докато не се е породила СПН, не може да възникне конститутивното действие – началният момент е един и същ, но последиците са различни – едната публичноправна, а другата частноправна.

Различен е и предметът – КД има за предмет правна връзка, която не съществува по време на делото. По време на делото го има или няма потестативното право, а промяната следва процеса. Затова законът свързва началния момент на двете последици. КД се предопределя от съществуването и установяването със СПН на потестативното право. Така, ако СПН отпадне впоследствие (отмяна по 303 или един установителен иск за нищожност на Р, което ще премахне СПН), няма да има основа и КД. Разликата между двете последици е и в следното. Ако потестативното право неправилно е било потвърдено с Р, но СПН съществува, не е отменена, КД настъпва. Тази последица е обособена, самостоятелна, независимо от несъществуването на потестативното право. Материалноправната последица не може да бъде оспорена по друг начин – а само като отпадне СПН на решението. Затова СПН е условието да възникне КДействие. Всяко потестативно право обаче – се поражда и основата на първично материално ПО между две лица. Всички примери за такива права – те са вторични – възникват при определено развитие на първично ПО. Да се развали договор – възниква от развитието на ПО, породено от договора. Правото да се унищожи – също; правото на развод; да се сключи окончателен договор – всички тези примери сочат на вторичния характер на правото. Каква е връзката между КД и първичното ПО, пораждащо потестативното право. Настъпва ли КД, ако първичното ПО, пораждащо потестативното право не съществува? Ако едно лице е подало иск за развод спрямо насрещната страна, то този конститутивен иск, имащо за страни участниците в брачните ПО, ако бъде уважен, ще доведе до прекратяване на брака, което е и КД. Но ако погрешно е било установено съществуването на правото на развод. Няма дълбоко и непоправимо разстройство, но съдът е постановил развода. Прекратяването на брака настъпва, докато със СПН искът за развод е уважен. Но ако брачно ПО между страните няма. Разводът все едно е постановен между лица, които не са в брачна връзка. Такова решение е нищожно. Нищожността започва и от нищожността на съдебното решение, с което се уважава този КИ. Ако потестативното право не съществува – обратно – КД може да настъпи. Но ако не съществува основното първично ПО, конститутивно действие няма да настъпи. Не може да се разведе някой, който не е в брачно ПО. Това илюстрира връзката между първичното ПО, потестативното право и резултатът от материалната му реализация.

Този ефект – КД ще настъпи, ще бъде невалиден, нищожен в по-голям кръг в случаи, отколкото е невалиден публичноправният ефект на Р – СПН и изпълнителната сила, защото няма да настъпи, ако не съществува основното, първичното материално ПО. При СПН несъществуването на материалното ПО не е основание на неговата нищожност. КД няма да настъпи и при още една хипотеза – когато самият процес не е воден между участниците в първичното ПО – ако искът за развод се води между други лица например, а не между участниците в ПО. Когато няма легитимация на страните, защото не са участници в първичното ПО и когато то не съществува или е нищожно, тогава не настъпва и КД. Конститутивното решение няма да породи КД и в тези две допълнителни хипотези, в които то ще е нищожно, за разлика от другите Р, резултат от установителните и осъдителните искове.

КД има за ЮФ само решението. Преюдициални въпроси са потестативното право и първичното материално ПО. Тях съдът ги разглежда, но те са само едно условие, докато се стигне до конститутивното решение. То е единственият ЮФ на материалноправната последициа, която наричаме конститутивно действие.

С тези три правни ефекта се изчерпват последиците на исковото производство. СПН – резултат от всяко решение. ИС – резултат по правило на уважен осъдителен иск (и обратен изпълнителен лист напр.) и КД – гражданскоправна последица, резултат само на уважен конститутивен иск и едно потестативно съдебно решение.

 

Въпрос 69.

Порочни съдебни решения. Поправка на явна фактическа грешка, допълване и тълкуване на решение

Порочен исков процес.

„Порочните актове на съда“ – доктринерен термин и термин на съдебната практика ,лишен от житейски нюанс и смисъл и съдържа общия ефект на всички съдебни актове, които имат недостатъци. Такива действия с недостатъци се забелязват и у страните, но доколкото преобладаващо тези недостатъци преминават върху поведението на съда, за процеса и за неговите последици е важно да се изяснят въпросите, свързани с недостатъците в актовете на съда (разпореждания, определения и съдебни решения).

Най-съществените въпроси са свързани с порочните съдебни решения и тяхното атакуване. Две основни групи на порочните съдебни решения, в зависимост от това дали пороците са при отразяване на формиране на съдебната воля или пороците са в етапа на формиране на съдебната воля, на изводите на съд.

1. По-лека и по –маловажна е първата група порочни съдебни решения, засягащи обективирането, засягането на иначе правилно формираните изводи на съда. Тази група пороци визира грешки в поведението на съда, които следват процеса на формиране на неговите изводи (на неговото убеждение при формиране предмета на спора) и са свързани с документирането на съдебното решение. Характерно за тази група пороци е, че тяхното отстраняване, поправянето им, не може да се отрази върху вече формираната воля. Решението, така както е взето, становището на съда по спорното право, е налице. Отстраняването на порока, който е свързан с грешки при обективирането на тази воля, няма да доведе до промяна. Затова и отстраняване на грешките при отразяване на формираната воля, законът поставя на същия съд, който е формирал порочното решение, по по-леки процедури. С предоставянето на поправянето на грешката на същия съд, не се нарушава първият елемент от стабилитета на съдебния акт – неговата неизменимост, защото не се променя волята на съда при спора, отстранява се само грешката при нейното формулиране, нейното обективиране.

• Очевидна фактическа грешка – чл. 247 ГПК. Наблюдава се когато в диспозитива на решението съдът погрешно е обозначил определен елемент от своите констатации (погрешно е изписал име, сума, отрицателната частица на глагола, грешка в посочен адрес и др.). В тези случаи, сравнявайки диспозитива, съдържаща такова постановяване, заедно с мотивите в исковата молба и в протоколите, става ясно, че волята на съда и изводите относно съществуването или несъществуването на спорното право, са формирани по всички правила, ясно е какви са, но са погрешно изписани.

Очевидните фактически грешки са ясни – в мотивите става ясно че съдът е направил извод за това кой е длъжника, за това каква е сумата, която се дължи, но може да е пропусната една „нула“, например в цифрите, с която се изписва тази сума. Явна фактическа грешка всъщност отразява това – лесно, по пътя на сравнение с удостоверените в мотивите изводи, става ясно че има погрешно изписване. Страната може да не е доволна от формираната воля, ако е така няма да иска да се отстрани очевидната грешка, ще атакува изводите на съда, ще атакува процеса на събиране на доказателствата и т.н. При този вид грешка, порокът е видим, лесен за корекция, затова и не е необходимо да се стига до произнасяне на друг съд.

Способът за отстраняване на явна фактическа грешка е поправката на явна фактическа грешка: може да бъде поискана както от страна, така и служебно от съда.. няма срок за извършване на такава поправка. При съответната инициатива започва едно производство за поправка пред същия съд. страните, ако не са те инициатори, трябва да бъдат уведомени, защото им се гарантира процесуалната възможност да вземат отношение по поправката. По правило това е процедура, която е лесна. Затова и законът предвижда, че страните могат да вземат писмено становище в 7-дневен срок; след изтичане на този срок съдът разглежда исканото производство за поправка.

По правило производството за поправка на очевидна фактическа грешка, се извършва в закрито съдебно заседание, но съдът може, по искане на страна или по свое усмотрение, да направи това в открито съдебно заседание. Както и да се развие този процес, следва аналогичен акт на поправения, т.е. съдът дължи решение относно поправката. С това решение съдът може да установи, че не става дума за очевидна фактическа грешка, а за грешка при формиране на изводите, например. Решението за поправка, самото то може да бъде порочно и като всяко решение може да подлежи на атакуване със съответните законови способи, и по-специално, може самото то да бъде обжалвано.

Ако обаче това решение не бъде отменено, то се стабилизира и заедно с поправеното решение става част от крайния съдебен акт. Това решение за поправка на очевидна фактическа грешка също си има срокове за обжалване, има си диспозитив и мотиви, след като влезе в сила, заедно с поправеното решение оформя цялостния съдебен акт.

• Непълно решение – чл. 250 ГПК. Съдът не се е произнесъл по една обособена част от претенцията, с която е бил сезиран. Пример: иск за главница и иск за разноски, свързани с главното искане, а не разноските по делото. Има някакъв вид обективно или субективно съединяване на искове, съдът е разгледал или не съответната част, но липсва произнасяне. Когато говорихме за евентуално съединяване, все пак не във всички случаи се дължи произнасяне по евентуалния иск, в тази хипотеза решението няма да е непълно. Непълно ще е непроизнасяне по един от кумулативно съединените искове или пък при отхвърлен главен, пък непроизнасяне по евентуално съединения иск – в тази хипотеза има непълно решение.

В тази хипотеза не е необходимо да се задвижва системата са сложното инстанционно производство, защото има само недовършена работа на съда. Съдът не си е формирал порочно волята, въобще няма формирана воля, затова и няма как да бъде поправена тази воля от следваща инстанция, няма формирана, няма формулирана воля.

Правният способ за поправяне на това порочно решение е допълването на решението. Производството за допълване на решението може да бъде инициирано само от заинтересованата страна в едномесечен преклузивен срок (тече от връчването на решението – актовете, които подлежат на обжалване, се връчват). При необжалваемо решение, което е непълно, срокът започва да тече от обявяването (като не е обжалваемо, няма как да се връчва това решение).

Разглеждането на молбата за попълване става от същия съд, който е постановил решението и дава на страната, която е противна на страната, която иска допълването, седмичен срок да вземе становище.

По правило допълването се извършва в закрито заседание, но ако съдът прецени, може да насочи закрито заседание, в който съдът да призове страните и да ги изслуша. Режимът на допълващото решение е същият като на Решението, с което се поправя очевидна фактическа грешка. Допълващото решение също може да бъде порочно, то подлежи на обжалване. Решението в частта, в която има произнасяне , трябва да изчака, не текат собствени срокове, ако има връзка на зависимост между произнасянето и непроизнасянето. Ако страната пропусне едномесечният срок, няма СПН по непроизнесената част от иска, остава възможността да се води отделен процес, но неудобството е новото производство, новите такси и т.н.

• Неясно решение – чл. 251 ГПК. Процедурата за разрешаване на този проблем е производството за тълкуване на решението. Всеки акт, всяко процесуално поведение се тълкува. Всичко подлежи на тълкуване, на изясняване на волята. Това е на практика рядка хипотеза. По инициатива на някоя от страните или служебно, може да се инициира производство по тълкуване на неясното решение пред същия съд. Срокът тук е следния: ако има такова решение, което подлежи на изпълнение, няма нужда от тълкуване – отделни процеси. Дава се възможност в 7дневен срок да се вземе становище от страните и съдът провежда, по правило, закрито заседание, и само ако прецени за необходимо, насрочва открито заседание.

Режимът на решението относно тълкуването е същия като при горните две решения. Когато стане стабилен съдебен акт се наслагва върху тълкуваното решение и на практика става едно цяло с тълкуваното решение.

Чл. 248 ГПК – подобно е тълкуването на решението, свързано с разноските за разглеждането на делото, не говорим за разноските, свързани с вещта, които са обособена част от предмета на делото, от самата претенция.

 

Недостатъците на съдебния акт предшестват формиране на волята на съда. Водещото в случая е, че има недостатъци когато съдът изследва фактите и когато подвежда фактите под определена правна норма. Тази група пороци може да е резултат на определени фактори:

• Грешка на съда, дължаща се на поведение на съда – той е длъжен да знае закона и когато е приложил неправилно материалния или процесуалния закон, се стига до порочно формирана съдебна воля;
• Грешка, която се дължи на виновно поведение на самата страна. Най-често това виновно поведение преминава в порочно поведение на съда, който, като не отчете порочността на това поведение, сам би стигнал до нарушаване на закона;
• Обективни фактори, обстоятелства извън поведението на страните или на съда, които може да се отразят при формиране волята на съда.

 

Въпрос 70.

Нищожни, недопустими и неправилни съдебни решения

Резултат и от трите групи причини е незаконосъобразност в изводите на съда. При тази група пороци правилото на чл. 246, а именно, че постановилият решението съд не може сам да го изменя или отменя, важи. Затова поправянето на тези грешки се търси с други способи, от други органи, не от съда, който се е произнесъл с порочното решение. Порокът вече се отстранява от друг съд, респ. С други способи. Тази група е уредена в закона подробно, където се регламентират три вида порочни решения:

• Нищожни решения. Това е легален термин (чл. 270, ал. 1 и 2, чл. 281, т.1, чл. 293, ал.4 ГПК). Законът обаче не съдържа определение на понятието „нищожно съдебно решение“, нито пък някъде изчерпателно сочи хипотези на такива решения. Затова и нищожните решения се определят като такива от теорията и от съдебната практика.

Нищожно е съдебно решение, което не съдържа такива елементи като властнически акт, които да го правят валидно. Теорията на нищожните съдебните решения се покрива с теорията на нищожните властнически постановления на орган (в административното право). Липсват някои от елементите за валидност на властническите актове:

• Изисквания за форма на съдебното решение (постановено устно, написано, но неподписано решение^[6] ). Приема се, че последващото полагане на подпис санира съдебното решение- ако в началото съдебното решение е обективирано, без да носи достатъчно подписи по-късното подписване, дори в следваща фаза на обжалване, би санирало съдебното решение. Във всички случаи обаче, трябва да има два подписа – за да има формирана воля на мнозинството.
• Елементи от ФС като процедура, за да има валиден съдебен акт. Необходимо е не просто да е формирана волята, да е обективирана и да има подписи. Това решение трябва и да е обявено: чл. 235 ГПК – вписване на съответния акт в съответния регистър на съдебните решения към съответния съд.
• Законност на органа, който постановява съдебното решение. Законността на съдебното решение зависи от компетентността на органа или члена на състава на този орган. Необходимо е решението да е постановено от лице, което има съдийска правоспособност. За нищожност ще говорим когато формално липсва съдийско качество или когато е отпаднало такова съдийско качество. Ако към момента на подписване на решението или към момента на обявяването на решението в съдебния регистър, един от членовете на състава няма вече качеството на съдия в този съд, няма да доведе до незаконосъобразност на това съдебно решение. Необходимо е качеството съдия в този съд да е налице към момента на формиране на волята на съда, ако по-късно, към момента на подписване на решението, някой член на състава не е вече съдия в същия съд, волята е формирана, тя е валидна и на това основание решението няма да бъде прието за нищожно
• Трябва да е налична материална и териториална компетентност за българския съд. Подведомствеността вътре в рамките на нашите съдилища няма да доведе
• Ясна воля на съда, така че да не може да бъде изтълкувана;
• Решението трябва да бъде на български език (при формиране на държавната правораздавателна воля);
• Възможно и морално съдебно решение, такова, което не противоречи на основните принципи на логиката и физиката и химията и въобще животът на планетата.

Нищожното решение, както и нищожната сделка, не е годно да породи последици С нищожното решение се създава само видимост, само привидност на съдебно решение, но не може някой произволно да твърди нищожност на съдебно решение, затова и нищожността следва да бъде прогласена по някакъв процесуален ред. Нищожността се установява по няколко способа:

1. Обжалване на решението. Нищожното съдебно решение подлежи както на въззивно, така и на касационно обжалване. Ако страната обжалва винаги съответната по-горна инстанция служебно се произнася по валидността на решението;

Ако не бъде използван способът за обжалване или ако лица, които нямат право на обжалване, защото не са страни в процеса:

2. Предявяване на установителен иск за нищожност. Това е един отрицателен установителен иск със специфичен предмет: ищецът твърди, че не са настъпили съответните процесуални последици от съответния акт, защото той е нищожен. Законът не съдържа особена регламентация на този иск, само го допуска, поради което са приложими общите правила за подсъдност (едно решение на ВКС може чрез иск да бъде обявено за нищожно от съответния районен съд по всички правила за местната подсъдност).
3. Възражение – страната се позовава на факта на нищожността в един висящ процес между същите страни. Тогава фактът на нищожността ще има значение на преюдициален въпрос.

 

• Недопустими съдебни решения – легален термин (чл. 270, ал. 3, чл. 271, т.2, чл. 293, ал.4 ГПК). Законът не съдържа определение на термина, извежда се съдържанието на това понятие от теорията и практиката. Недопустимо е това съдебно решение, което е постановено при наличието на процесуални пречки, които правят съдебното решение незаконосъобразно. Това означава че говорим за пороци на правото на иск – наличие на отрицателна процесуална предпоставка или липса на положителна процесуална предпоставка – тогава няма право на иск и до процес не би трябвало да се стигне.

Поначало липсващото право на иск е начално, но е възможно правото на иска да отпадне в течение на процеса. Съдът би следвало да следи за наличието на правото на иск по време на висящността на процеса и би трябвало да прекрати процеса като недопустим в момента в който установи липсата на право на иск или ненадлежното упражняване на правото на иск.

По едно недопустимо производство решението, което се постановява също е процесуално недопустимо. Примери: решение, когато съдът се е произнесъл по друг иск, не по този, с който е бил сезиран; решение, постановено с плюс петитум; решение, което е постановено срещу нелегитимирана страна; изключителна международна подведомственост на друг съд – но такова решение е нищожно; решението е едновременно и нищожно и недопустимо, но понеже недопустимостта се поглъща от нищожността, щото второто е по-силно, затова настъпват последиците на нищожността.

При налични процесуални предпоставки, които правят процеса недопустим, докато делото е висящо. Но, ако при наличието на такива предпоставки се стигне до решение, законът разглежда това решение като неправилно – хипотезата на ненадлежно представителство. Едно решение, по което представителят не е имал представителна власт, не е недопустимо, а само неправилно.

Недопустимото решение е валидно решение, то може да породи последици, ако не бъде обезсилено. Следователно то прилича на унищожаемите сделки (те са валидни, докато не бъдат унищожени). Порокът на недопустимите решения е по-лек от порока на нищожните решения, затова ако не бъде релевирана недопустимостта, решението си поражда последиците.

Способи за релевиране на недопустимостта на решението:

1. Въззивно обжалване
2. Касационно обжалване.

Необходимо е съответният по-горен съд да постанови конститутивен акт, с който недопустимото решение да бъде обезсилено, т.е да отпадне с обратна сила недопустимото решение и да доведе до невъзможност това порочно решение да породи последици. Производството по обезсилване е конститутивно производство и затова решението на по-горната инстанция е конститутивно. Заличава се недопустимото решение с обратна сила, все едно не е било постановявано. Бъде ли обезсилено от по-горната инстанция, заличава се акта и това води до невъзможност да се породят правните последици на това недопустимо решение.

И все пак, изпълнителната сила на решението, която възниква от въззивното решение, без значение дали ще бъде обжалвано пред касационната инстанция. В тази хипотеза, на обезсилено решение от касационната инстанция, ще заличи и породената изпълнителна сила на порочното въззивно решение.

При обжалване на нищожното и на недопустимото решение се поставя въпросът какво се случва с висящото исково производство? Отговорът на този въпрос зависи от основанието, което води до нищожност или до недопустимост.

• Ако решенето е обявено за нищожно от въззивната инстанция ,защото съответния съдия е отказал да подпише или пък има едноличен състав, чийто съдия след постановяване на решението е бил повишен, след постановяване на нищожността, делото се връща на съответния съд, който вече ще постанови законосъобразен акт.
• Ако съдът е постановил решение, което обаче е нищожно поради липса на международна компетентност, делото се прекратява с установяване на този порок.
• Ако решението е било обезсилено, защото е установено, че искът не е предявен от легитимиран ищец, делото се прекратява, но ако е нелегитимиран ответника, делото ще се върне на първа инстанция, за да може ищецът да посочи легитимирания ответник, защото още първоинстанционния съд е трябвало да окаже да се посочи легитимираната страна;
• Ако има решение, постановено от некомпетентен съд, имаме препращане на компетентния съд. Препращането означава същия този въззивен съд да задържи делото и да го разгледа като първа инстанция.
• Ако е нарушена подсъдността на по-нисшия по степен съд, делото е разгледано от окръжен съд като първа инстанция, а е било подсъдно на районен съд, решението не е порочно, защото който може повечето, може и по-малкото.

 

• Неправилни съдебни решения. Легален термин (270, 272, 280, т.3, 293, ал. 1 и 2. Законът не съдържа легално определение на понятието, но посочва абстрактно формулирани видовете пороци, които водят до неправилност на решението. Това са т.нар. „основания за отмяна“.

Кога едно решение е неправилно се свързва с преценка на това кой принцип на истината господства: обективната истина или формалната истина. В стари учебни издания преобладава виждането, че процесът търси обективната истина (това е и виждането на проф. Сталев), изводът е, че неправилността на решението зависи от съответствието на изводите на съда с материалноправното отношение. Тези, които намират, че с функцията на концентрационното начало, търсената в процеса истина е формалната истина – т.е. съответствието на решението със събрания доказателствен материал в кориците на делото, считат, че неправилно е решението

Конституцията на РБ и основните начала на ГПК (принцип за установяване на истината като регламент съдът да установява истината), както и всички процесуални задължения на съда относно преценката на фактите, спорът за това коя истина се преследва е излишен.

Няма спор обаче, че изходът на процеса, така, както е регламентиран, е да се установи съществуващото извънпроцесуално материалноправно положение на страните. В този смисъл цел на процеса е да се достигне до извънпроцесуалната истина. Въпросът, обаче, е как, какви са гаранциите за това? Има ли абсолютност в процеса да се търси само обективната истина, т.е. това би означавало, че винаги може да се отстоява и да се твърди, че установеното от съда не съответства на обективната истина. В рамките на конкретни процесуални норми, които гарантират достигането до истината, но пък следват и определени процесуални принципи, които ограничават свободията да се твърди липсата на истина относно извънпроцесуалните решения.

Обективната истина ще се счита постигната и решението ще бъде правилно, ако по пътя до нейното достигане са спазени всички процесуални норми, регулиращо поведението на съда, на страните, на правилно събиране на фактите и на правилното приложение на правните норми към тези факти. Това означава, че решението ще бъде правилно, макар да не съответства на извънпроцесуалните отношения, ако те не са били достигнати, въпреки спазването на процесуалните норми и гаранциите, които дават тези норми за достигане до истината в процеса. Обратното също ще е вярно, при нарушени процесуални или материални норми, ще е порочно, дори съдът да е достигнал до правилния извод относно обективната истина.

Не бива да се противопоставят принципите на формалната и на обективната истина, те трябва да се съчетаят и да се разглеждат като комплекси, които да водят до гаранциите, че целите на процеса ще бъдат постигнати. Законът съдържа по-малко законови гаранции за достигане до извънпроцесуалната истина, защото концентрационното начало ограничава възможностите на страните да попълват делото с нови факти и доказателства, докато процесът е висящ (те могат да направят това само за нововъзникнали факти или за факти, които не са посочени по обективни причини).

Целта на обективната истина, заложена в закона, изисква пред съда да могат да бъдат релевирани всички факти, които са настъпили до приключване на съдебното дирене.

Неправилните решения подлежат на отмяна. Основания за отмяна, при които можем да твърдим, че решението е неправилно и подлежи на отмяна са следните:

Свързани са с установяването на фактите, и с подвеждането на установените факти под материалноправната норма. Когато има неправилно, невярно установяване на фактите, основанията за отмяна са следните:

1. Съдът е нарушил съдопроизводствен правила, предвидени в закона като средство да се установят извънпроцесуалните факти.

Всички норми, които сочат как да се попълва делото с факти и доказателства, са гаранции за установяване на фактическата страна на спора, такава, каквато съществува вън и независимо в процеса. Нарушаването на която и да е от тези норми, създава предпоставки за извод, че установеното от съда относно фактите не е вярно и не съответства на действителното правно положение. Това са т.нар. „съществени процесуални норми“. За да може да бъдат основания за отмяна на решението, самото нарушение на нормата е съществено. Затова и нарушението на тази норма трябва да е могло да се отрази на разкриването на истината по спора.

• Нормите, свързани с правото и задължението на страните в рамките на съответните процесуални срокове фактическата страна на спора;
• Правото да посочат доказателства за тези факти;
• Правото да оспорят посочени от другата страна доказателства;
• Възможността страните да оспорват възраженията на насрещната страна или да правят насрещни задължения;
• Задължението на съда да посочи на страните всички факти, за които не сочат доказателства;
• Задължението на съда да отсее направените доказателствени искани я и да включи всички доказателства, които са направени своевременно.

2. Когато се твърди, че въпреки спазването на всички процесуални норми относно установяването на фактите, делото е останало непопълнено с фактически и доказателствен материал.

Ако след приключване на делото на първа инстанция, е настъпил нов ЮФ, който е релевантен за спора, но понеже в 235 и сл. ГПК се сочи, че обективната непълнота на фактите и доказателствата е основание за отмяна на решението и този нововъзникнал факт трябва да бъде включен при въззивното обжалване. Нормата на чл. 147 ГПК – докато приключи съдебното дирене, страната може да изтъква новооткрити факти, но ако са останали неизвестни на тази страна;

3. Необоснованост на съдебното решение – съдът е изследвал съобразно процесуалните правила всички релевантни факти и всички доказателства, които е могъл да събере, но подвеждайки изводите си под правните норми, не е приложил съответните правила на логиката или на правото
4. Неверни правни изводи на съда – съдът не си е свършил юридическата работа и е подвел иначе вярно събраните факти и доказателства под неправилно под друга материалноправна норма. Това е въпросът за правилното приложение на материалния закон – изследва се действието във времето, по място и спрямо лицата на материалния закон; изследва се правилната правна квалификация на ПО, което е в основа на правния спор.

Всяко от тези основания за отмяна, ако бъде твърдяно и доказано, ще доведе до извод, че решението е неправилно, а всяко неправилно решение, подлежи на отмяна. Разликата в приложимостта на тези четири основания за неправилността на решението се забелязва с оглед процесуалните възможности да се атакува едно съдебно решение на това основание. Така посочените четири групи причини са основания да се обжалва решението като неправилно пред въззивна инстанция. Въззивните неправилни решения, които обаче са неправилни, могат да се обжалват пред касационната инстанция само на три от тези основания (само тези групи причини, които са резултат на грешки относно приложението на материалния, на процесуалния закон и на логиката, доколкото става въпрос за закономерности, са основания за обжалване пред касационната инстанция. Фактическата непълнота на делото, която не се дължи на действия на съда, може да е основание за отмяна на първоинстанционното решение пред въззивната инстанция ,защото тя е инстанция по фактите. Касационната инстанция изследва само грешки на съда, а обективната непълнота на фактите е проблем, който се поставя само пред първата и въззивната инстанция.

От уредбата на процесуалния закон и от концентрационното начало в ГПК може да се направи извода, че извън понятието „неправилно решение“ остава това решение, при което има фактическа или доказателствена непълнота, която се дължи на виновното поведение на страната. Ако едната страна пропусне преклузивните срокове за да се позове на тези факти или доказателства, тя не може по-късно да се позовава на тях, виновното поведение на тази страна е ирелевантно за понятието неправилност на решението. Релевантна е само обективната невъзможност на страната да посочи фактите и доказателствата, които са от значение за изясняване на делото.

Такава обективна фактическа и доказателствена правота, законът не оставя без последствия, ако не е могло да бъде посочена от страната пред въззивната инстанция. Страната може да иска отмяна на съдебно решение – чл. 303 и сл. ГПК, въпреки че е лишена от касационно обжалване, страната може да се защити. Ако е възникнал такъв релевантен факт след приключване на съдебното дирене и не е възможно да се търси касация, защото тя не допуска такива факти, понеже такива нововъзникнали факти не се обхващат от СПН на решението, страната може да предяви и нов иск, в който вече тези нововъзникнали факти да бъдат преценени от съда.

 

Въпрос 71.

Право на въззивно обжалване и насрещна въззивна жалба. Образуване на въззивното производство

Обжалването на решенията на първоинстанционните съдилища пред съответните второинстанционни съдилища  в българското процесуално право се нарича въззивно обжалване. То е редовно средство за защита срещу нищожните (вж. чл. 270, ал. 1 ГПК), недопустимите (чл. 270, ал. 3 ГПК) и неправилните първоинстанционни решения (чл. 272 ГПК). На въззивно обжалване подлежат всички първоинстанионни решения на районните и окръжните съдилища. Изключение прави само неприсъственото решение. В чл. 239, ал. 4 ГПК изрично е постановено, че то не подлежи на обжалване. Няма ограничение с оглед на вида или цената на иска. Решенията на районните съдилища подлежат на въззивно обжалване пред окръжните съдилища 2, а решенията на окръжните съдилища като първа инстанция 3 – пред съответния апелативен съд (чл. 258, ал. 1 ГПК).

Въззивното второинстанционно обжалване се въведе с реформата от 1997 г. на стария ГПК, като се отмени дотогавашното т.нар. контролно-отменително второинстанционно производство, което също беше редовно средство за защита срещу нищожните, недопустимите и неправилните първоинстанционни решения на районните и окръжните съдилища. В общи линии същността на въззивното производство в новия ГПК се запази. Разликите са съществени по отношение на възможността във въззивната инстанция да се твърдят нови факти и да се представят нови доказателства.

а) Контролно-отменителното второинстанционно производство по време на стария ГПК се характеризираше с установените в тогавашния чл. 207 ГПК (отм. ДВ, бр. 124 от 1997 г.) основания за отмяна на решението като неправилно 4. В чл. 208, ал. 1 от стария ГПК (изм. – Изв., бр. 90 от 1961 г., ДВ, бр. 28 от 1983 г.) се предвиждаше, че второинстанционният съд разглежда жалбата в открито заседание, изслушва страните и ако решението подлежи на отмяна, го отменя и постановява ново решение по същество на делото.

аа) Когато по делото не се представяха нови доказателства и второинстанционният съд констатираше, че обжалваното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон (чл. 207, б. „а“ от стария ГПК – отм. ДВ, бр. 124 от 1997 г.) или поради необоснованост (чл. 207, б. „г“ от стария ГПК – отм., ДВ, бр. 124 от 1997 г.), той го отменяше и постановяваше ново решение по съществото на делото в едни и същи акт, т.е. неговото решение се състоеше от две части – решение за отменяне на първоинстанционното решение и решение за решаване на спора по същество. В тези случаи самото второинстанционно производство се развиваше в една фаза.

бб) В чл. 208, ал. 2 от стария ГПК (в редакцията му преди изменението от ДВ, бр. 124 от 1997 г.) беше постановено, че ако основанието за отмяна налага събирането на доказателства, второинстанционният съд отменя решението и постановява ново решение по същество на делото, след като събере доказателствата 5. В случаите, когато страната твърдеше, че непълнотата на доказателствата се дължи на съществено процесуално нарушение (чл. 207, б. „б“ (отм., ДВ, бр. 124 от 1997 г.) от стария ГПК), и в случаите на чл. 207, б. „в“ (отм., ДВ, бр. 124 от 1997 г.) от стария ГПК, тя трябваше да удостовери в жалбата непълнотата на доказателствата чрез представяне на писмени доказателства или признание от противната страна (чл. 205, ал. 1 от стария ГПК преди изменението от ДВ, бр. 124 от 1997 г.). Не бяха допустими устните доказателства и експертиза във фазата за разглеждане на жалбата.

Когато още с жалбата или в процеса за нейното разглеждане се представяха само писмени доказателства, второинстанционното производство се развиваше в една фаза, като на базата на преценката на събраните в първа и втора инстанция доказателства второинстанционният съд правеше своите фактически констатации и по този начин проверяваше правилността на фактическите констатации на първата инстанция. Ако второинстанционният съд стигнеше до изводи, еднакви с изводите на първоинстанционния съд, той потвърждаваше първоинстанционното решение. Ако стигнеше до други изводи, той го отменяше и постановяваше друго, различно по съдържание от първоинстанционното решение. Двете решения се постановяваха в един общ акт и производството беше еднофазно.

Поради недопустимостта на устни доказателства във фазата за разглеждане на жалбата, съдебната практика допускаше писмени нотариално заверени декларации на свидетели, които не се третираха като свидетелски показания, а като доказателства, че има свидетели, при чийто разпит би могъл да се направи друг извод относно твърдените от страните факти 6, които свидетели следваше да бъдат разпитани след отмяната на решението. По този начин второинстанционното производство в посочените случаи на неправилност на решението се развиваше в две фази. В първата фаза съдът правеше проверка на правилността на решението, която в случаите на чл. 207, б. „б“ (отм., ДВ, бр. 124 от 1997 г.) от стария ГПК се изразяваше в това да прецени дали процесуално нарушение е съществено (т.е. е нарушение на норма, която е гаранция за правилността на решението) и дали това нарушение създава вероятност за неправилност на обжалваното решение 7, респ. дали от новопредставените писмени нотариално заверени декларации в случаите на чл. 207 б. „б“ и „в“ (отм., ДВ, бр. 124 от 1997 г.) от стария ГПК следва да се направи извода, че ако бъдат изслушани свидетелите, би могло да се направят други констатации относно твърдените от страните факти. Това бяха недостатъци на контролноотменителната система. Те забавяха разглеждането на делото. Освен това понякога, макар и рядко, второинстанционният съд можеше да изпадне в доста деликатното положение да отмени решението като неправилно, а след това при събирането на новите доказателства и на базата на преценката на събраните пред първа и втора инстанция доказателства, да стигне до същите фактически и правни изводи, до които е бил стигнал и първоинстанционният съд и да постанови решение по същество, което има същото съдържание като отмененото вече първоинстнационно решение. Именно тези недостатъци се избегнаха чрез въвеждането на въззивното обжалване.

б) В чл. 208, ал. 3 (отм. ДВ, бр. 124 от 1997 г.) от стария ГПК бяха установени абсолютни основания за отмяна на решението и връщането на делото за ново разглеждане от първоинстационния съд 8.

Сегашната регламентация на въззивното обжалване в ГПК, както и по време на стария ГПК след 1997 г. до приемането на новия ГПК, не предвижда изрично основания за отмяна на неправилното решение, нито основания за връщане на делото за ново разглеждане от първоинстанционния съд, когато то е отменено като неправилно, в т.ч. и когато в първоинстанционното производство са допуснати съществени процесуални нарушения, довели до неправилност на решението. Запазиха се обаче разпоредбите относно обжалването на нищожните (чл. 270, ал. 1 ГПК, който е еднакъв с чл. 209, ал. 2 от стария ГПК) и недопустимите решения (чл. 270, ал. 3 ГПК, който е еднакъв с чл. 209, ал. 1 от стария ГПК).

А. В литературата, както по време на стария ГПК, така и при новия ГПК въззивното производство се окачествява като, образно казано, втора по ред първа инстанция, защото в случаите, когато решението е неправилно, тя решава винаги делото по същество и не го връща за ново разглеждане 9.

Както по време на стария, така и по време на новия ГПК се застъпва становището, че целта на въззивното производство не е да провери правилността на първоинстанционното решение, а повторно да разгледа и реши спора по същество на базата на събраните по делото пред първа и пред втора инстанция доказателства. Сочи се, че въззивният съд продължава дейността на първоинстанционния съд по разглеждането на материалноправния спор. Дейността на въззивния съд е идентична с тази на първоинстнационния съд и е насочена към постановяване на второ по ред решение по съществото на материалноправния спор. При въззивното обжалване контролът върху първоинстнационното решение е само косвен резултат от решаващата дейност на въззивния съд. Сочи се още, че разликата във въззивното производство по време на стария ГПК и на новия е само по отношение на възможността да се твърдят нови факти и да се представят нови доказателства. Второинстанционното производство по време на стария ГПК беше организирано като т.нар. пълен въззив поради възможността делото да бъде попълвано с нови факти и доказателства без ограничения. Сега въззивното производство се характеризира като ограничен въззив поради две причини: а) установената във връзка с т.нар. концентрационно начало ограниченост на възможността във въззивната жалба (чл. 260, т. 5 и 6 ГПК) и в образуваното въз основа на нея въззивно производство (чл. 266, ал. 1, 2 и 3 ГПК,) да се сочат нови факти и да се представят нови доказателства; б) установената в чл. 269, изр. ІІ ГПК обвързаност на въззивния съд при проверката на първоинстанционното решение във връзка с отмяната му като неправилно от посоченото в жалбата. Както по време на стария ГПК, така и сега, се приема, че предмет на въззивното обжалване е самият материалноправен спор, но не и първоинстанцинното решение. При посочената разлика във въззивното производство по стария и новия ГПК някои автори приемат, че при действието на новия ГПК задачата на въззивния съд по принцип се ограничава до решаването на спора въз основа на фактите, установени пред първоинстанционния съд, без въззивният съд да се превръща в контролно-отменителна инстанция 10.

Акцентира се върху извода, че във всички случаи въззивният съд трябва да разгледа материалноправния спор и във всички случаи трябва да постанови решение по материалноправния спор по същество, като трябва да направи своите собствени фактически и правни изводи на базата на събраните пред първа и втора инстанция доказателства. Въззивният съд трябва да стигне до свое собствено решение по материалноправния спор. Като се приема, че предмет на въззивното производство е самият материалноправен спор, се прави изводът, че проверката на първоинстанционното решение не е предмет на това производство. Тъй като в чл. 208, ал. 1 от стария ГПК, който е аналогичен с чл. 272 от новия ГПК, изрично е постановено, че въззивният съд оставя в сила, съответно в чл. 272 от новия ГПК потвърждава, първоинстанционното решение, в случая, когато то е правилно, се сочи, че той възприема първоинстанционното решение и няма смисъл да постановява решение по материалноправния спор, защото то трябва да е с идентично съдържание. Твърди се обаче, че оставянето в сила на първоинстнационното решение не е резултат от проверката на неговата правилност, а от съвпадането на правните изводи на второинстанционния съд с тези на първоинстнационния. „Оставянето в сила“, съответно „потвърждаването“, на първоинстанционното решение всъщност означава възприемането му от второинстанционния съд и не би трябвало да се приема, че правните последици се пораждат от първоинстанционото решение. В подкрепа на този извод се сочи както очертаното по-горе разбиране за същността на въззивното производство, така и чл. 218а от стария ГПК, който в това отношение е еднакъв с чл. 280, ал. 1 от новия ГПК и според който на касационно обжалване подлежат само решенията на въззивната инстанция, както и чл. 219, б. „в“ от стария ГПК, съотв. чл. 296, т. 3 от новия ГПК, според който решението влиза в сила, ако касационната жалба не бъде уважена, съотв. в чл. 296, т. 3 от новия ГПК – и ако касационната жалба не бъде допусната 11.

Б. Под влияние на посочените по-горе становища в литературата в т. 19 на ТР № 1/2000 г. на ОСГК се приема следното: „Дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която беше контролноотменителна и дейността й беше проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. При въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество. При въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. След собствените си фактически и правни изводи по същество на спора, въззивният съд трябва да направи констатацията за наличието на пълно или частично съвпадение с тези на първата инстанция. В последните два случая ще се изрази непрекият резултат от дейността на въззивния съд, по проверка на обжалваното решение, отразен в диспозитива му – да остави в сила или да постанови ново решение, след като отмени изцяло или частично решението на първата инстанция.“

В. Според мен предмет на въззивното производство е както спорното материално правоотношение, предмет на делото, така и проверката на първоинстанционното решение. Посочените два предмета на въззивното производство са тясно свързани по между си и целта е да се постигне постановяването на безпорочно решение – валидно, допустимо и правилно. Това показва и чл. 271, ал. 1, изр. І ГПК, в който законодателят е отразил логиката на въззивното производство, а именно че въззивният съд стигайки до свое становище по съществото на спора, решава дали да потвърди първоинстанционното решение или да отмени изцяло или отчасти обжалваното решение. В чл. 271, ал. 1, изр. І ГПК е очертан редът, по който съдът може да стигне до отмяна на решението. Не първо да търси причини за неговата отмяна и после да търси начина по който да реши делото по същество, както това беше в т.ч. и при непълнотата на доказателствата, при действието на контролно отменителното второинстанционно производство по стария ГПК до 1997 г. (вж. т. II). Всъщност тази логика на въззивното производство личи в мотивите на въззивното решение. Въз основа на изложеното в тях, в диспозитива на решението въззивният съд обаче първо отменя обжалваното първоинстанционно решение и след това постановява диспозитив по съществото на делото като уважава или отхвърля иска. Първоинстанционното производство не е репетиция на процеса. Първоинстнационното решение е съдебно решение, държавновластнически акт, с който се разрешава материалноправният спор, а не подготовка или проект на второинстанционното решение. Именно поради тази причина в новия ГПК се установи ограничение на възможността за посочване на нови факти и представянето на нови доказателства в жалбата (чл. 260, т. 5 и 6 от новия ГПК), както и в последствие във образуваното въззивно производство (чл. 266, ал. 1, 2, и 3 ГПК).

а) Въззивният съд не действа само по съществото на делото и не проверява решението на първоинстанционния съд само относно неговата правилност. Той проверява най-напред дали то е валидно и ако е нищожно обявява неговата нищожност (чл. 270, ал. 1 от новия ГПК, който съответства на чл. 209, ал. 2 от стария ГПК), при това независимо дали в жалбата този порок е посочен, ако то е валидно, проверява неговата допустимост и ако то е недопустимо – го обезсилва – чл. 270, ал. 3 от новия ГПК, който съответства на чл. 209, ал. 1 от стария ГПК) (вж. т. XVII) 12. Когато установи, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, въззивният съд пристъпва към решаване на спора по същество и към проверката на правилността на обжалваното решение (чл. 271, ал. 1, изр. І ГПК).

Всъщност втора по ред първа инстанция е действително образен израз и той не може да се отнесе към случаите на нищожно или на недопустимо първоинстнационно решение. Този образен израз би могъл да се отнесе за случаите, когато първоинстанционното решение е валидно и допустимо и стои въпросът за неговата правилност. Този израз обаче не само не разкрива в пълнота същността на въззивното производство, но не я разкрива и правилно.

б) Второинстанционният съд прави проверка на правилността на първоинстационното решение, но при непълнотата на доказателствата механизмът е обратен на установения до 1997 г. в стария ГПК режим на контролно отменително второинстанционно производство (вж. т. II). Във въззивното производство в случаите на непълнота на доказателствата, а по новия ГПК, само при наличие на предвидените в чл. 266 ГПК предпоставки се събират доказателства и пред втората инстанция и едва след тяхното събиране на базата на целия събран доказателствен материал, второинстанционният съд стига до определено становище за решаването на спора. Както посочих вече, разликата в режима на въззизвното производство по време на стария и новия ГПК се състои в ограниченията на възможността за посочване на нови факти и нови доказателства, установени в чл. 260, т. 5 и 6 от новия ГПК и чл. 266, ал. 1, 2 и 3 от новия ГПК 13. Другата съществена разлика се състои в обстоятелството, че при проверката на правилността на решението, съответно при отмяната му като неправилно, въззивният съд е обвързан от посоченото в жалбата (чл. 269, изр. ІІ ГПК). Ако неговото решение е същото като първоинстанционното решение, той ще установи по този именно механизъм, че първоинстнационното решение е правилно, и ще потвърди обжалването първоинстанционно решение. Ако във въззивното производство са събрани нови доказателства и въззивният съд е стигнал въз основа на събраните по делото в първоинстанционното и във въззивното производство доказателства до фактически констатации, различни от тези на първоинстанционния съд, които налагат решение по съществото на спора, различно от това на първоинстаннционния съд, той ще отмени първоинстанционното решение и ще постанови своето решение по съществото на делото.

Когато във въззивното производство не се представят нови доказателства, а се правят оплаквания за незаконосъобразност на решението или за неговата необоснованост, пред въззивната инстнация няма да се събират доказателства, а въззивният съд ще отмени решението защото противоречи на материалния закон и ще постанови ново решение по съществото на делото. Ако не се представят нови доказателства, но фактическите констатации на съда са необосновани, въззивният съд на базата на своята проверка на събраните доказателства, ще отмени решението и ще постанови друго по същество. В това отношение няма разлика с проверката на правилността на решението на първоинстанционния съд по време на контролно-отменителното второинстанцинно производство (вж. т. II). Разликата е, когато във въззивното производство се представят нови доказателства, независимо дали те са новооткрити доказателства за твърдени от страната в първата инстанция факти или се отнасят до новооткрити факти или до новонастъпили факти, а също и когато непредставянето им в първоинстанционното производство се дължи на допуснати от съда съществени процесуални нарушения. Тогава въззивният съд, независимо от причината за представянето на доказателствата едва във въззивното производство, решава делото по същество и съответно потвърждава обжалваното решение или го отменя след като вземе предвид събраните нови доказателства. Няма подобни на чл. 208, ал. 3 ГПК в редакцията му от 1997 г. основания за връщане на делото за ново разглеждане от първоинстанционния съд, което пък е слабост на въззивното производство. Когато е било нарушено правото на страната да участва в процеса обаче би трябвало да се повторят извършените в първата инстанция процесуални действия (вж. т. XV). По мое мнение задачата на въззивната инстанция е двояка, от една страна, разглеждайки делото по същество, да провери правилността на първоинстнационното решение (чл. 271, ал. 1, изр. 1 ГПК) и ако то е правилно, да го потвърди, т.е. да остави жалбата без уважение, а от друга, ако то е неправилно, да го отмени и да постанови друго, правилно решение по съществото на делото.

Законодателят обаче не е последователен в концепцията си относно същността на въззивното обжалване, връзката между първоинстанционното и въззивното производство. В чл. 271, ал. 1 ГПК категорично е изходил от концепцията за двояката цел на въззивното производство – разглеждане на делото по същество, проверка на правилността на първоинстанционното решение; потвърждаването му, ако е правилно; отменянето му, ако е неправилно, и постановяване на ново решение по същество. В чл. 296, т. 3 ГПК (според който решението влиза в сила, когато подадената срещу него касационна жалба не е допусната до разглеждане или не е уважена) и чл. 280 ГПК (според който на касационно обжалване подлежат въззивните решения) обаче, е приложил буквално образния израз за въззивното производство „втора по ред първа инстанция“. Подобно е положението и с чл. 404, т. 1 ГПК, в който е постановено, че осъдителните решения на въззивната инстанция са изпълнителни основания (вж. т. XIX). Но когато решението на първоинстанционния съдът е правилно, въззивният съд не постановява осъдителен диспозитив, а потвърждава обжалваното решение, респ. отхвърля жалбата като неоснователна, поради което в практиката изпълнителният лист се издава въз основа на двете решения, като в него се възпроизвежда осъдителния диспозитив на първоинстанционното решение.

Видно е, че при възприемането на цитираните становища се акцентира върху възможността във въззивното производство да се събират нови доказателства. Но във въззивното производство не се прави само това, в т.ч. и когато се твърди, че решението е неправилно. Често спорът е само относно правилното приложение на материалния закон. Същностният белег е в механизма на проверка. Събират се доказателствата и тогава се постановява решението на въззивния съд, с което се решава делото по същество и обжалваното първоинстанционно решение се потвръждава или отменя. И в двата случая въззивният съд се произнася по съществото на спора, като събирането или не на доказателства съгласно чл. 266 ГПК. Така се избягват посочените по-горе недостатъци на контролно-отменителното обжалване, което съществуваше в стария ГПК до 1997 г. (вж. т. II). Сега обаче липсват основания за връщане на делото за ново разглеждане от първата инстанция, когато правото й на участие по делото е нарушено 14. Това е недостатък пък на въззивното производство, защото по този начин страната се лишава от разглеждане на делото от една инстанция. За да се излезе от това положение в практиката се прие, че когато страната не е конституирана или не е била редовно призована, трябва да се повторят всички процесуални действия (вж. т. XV).

Съгл. чл. 259, ал. 1 ГПК жалбата се подава чрез съда, който е постановил решението, в двуседмичен срок от деня на връчването му на страната 15. Срокът е преклузивен 16. Ако решението не бъде обжалвано в този срок, то влиза в сила (чл. 296, т. 2 ГПК) и то не подлежи не само на въззивно, но и на касационно обжалване.

Право да обжалва има всяка страна по делото, независимо от това дали е главна или подпомагаща, типична или процесуален субституент. В различните негови части то може да е обжалвано от ищеца или от ответника. Както правото на иск, така и правото на обжалване се предпоставят от интереса за обжалване, решението трябва да не е изгодно за жалбоподателя 17.

Приема се още, че при хипотезите на необходимото другарство (чл. 216, ал. 2 ГПК) в някои случаи решението обвързва и лица, които не са участвали в първоинстнационното производство. Съгл. чл. 304 ГПК отмяна на влязло в сила решение може да иска необходимият другар, макар и да не е взел участие по делото. След като това лице може да иска отмяна на влязлото в сила решение, защото е обвързано от неговата сила на пресъдено нещо, то има право на въззивна жалба, макар и да не е било страна в процеса.18.В този случай обаче делото не се връща за ново разглеждане, а във въззивното производство трябва да се повторят процесуалните действия, извършени в първоинстнационното производство, в което необходимият другар не е бил конституиран като страна.19

В литературата и съдебната практика жалбоподателят се нарича въззивник. Ответникът по жалбата се нарича въззиваем. Страни във въззивното производство за въззивникът и въззиваемият.

При всяко положение на делото жалбоподателят може да оттегли изцяло или отчасти подадената жалба (чл. 264, ал. 1 ГПК). Предварителен отказ от правото на обжалване е недействителен (чл. 264, ал. 2 ГПК)20.

Обжалване на част от решението.

Съгл. чл. 258, ал. 2 ГПК жалба може да се подаде срещу цялото решение или срещу отделни негови части. Когато се обжалва само част от решението, е недопустимо въззивният съд да отмени необжалваната част, дори и когато причината за отмяна засяга и нея, т.е. дори и когато връзката между обжалваната и необжалваната част е такава, че ако се отмени обжалваната част, но не се отмени необжалваната част, ще се получат две противоречащи си решения 21. Това законодателно решение не е никак удачно. За съжаление, това е изрична воля на законодателя, което показва развитието на текстовете относно обхвата на компетентността на въззивния съд, когато отменя решението като неправилно 22, поради което корективно тълкуване в посока на възприемане на отменената разпоредба, би било contre legem. Посоченото неудачно законодателно решение постави в практиката остро проблемът, дали при кумулативно обективно съединение на искове, единият от които е обуславящ, а другият обусловен, при условие че страната е обжалвала решението само по отношение на обуславящия иск и жалбата по него бъде уважена, може да се отмени решението и по втория обусловен иск. В т. 13 на ТР 1/2000 на ОСГК на ВКС по време на стария ГПК при аналогични текстове за отмяна на неправилното решение, когато то е обжалвано само частично, се прие, че при кумулативно обективно съединяване на искове, единият от които е обуславящ, а другият е обусловен, ако страната е обжалвала само решението по обуславящия и жалбата по него бъде уважена, не може да се отмени и решението по обусловения иск, въз основа на следните съображения: При кумулативното обективно съединяване на искове се постановява решение по всеки иск и недоволната страна може да обжалва всеки от тях като при неупражняване на това право трябва да понесе последиците от процесуалното си бездействие. При липса на жалба срещу решението по обусловения иск, независимо от уважаването и по обуславящия, решението по него не може да се променя като влязло в сила въпреки връзката на зависимост между тях. В това ТР също е прие, че при противоречивост на решенията по исковете, резултат на обжалване само на единия от тях, при който има произнасяне в обратен смисъл от въззивната инстанция и запазване поради необжалване, произнасянето по другия, способът за преодоляването й ще бъде отмяната по чл. 231, б. „в“ от отменения ГПК 23. На този текст съответства чл. 303, т. 3 от новия ГПК Според мен, би трябвало, когато решението е обжалвано само в частта относно обуславящия иск и въззивният съд го отмени в тази част, той не само да може, но и да е длъжен да отмени решението и в необжалваната част, отнасяща се до обусловения иск. Това не е глупава носталгия към чл. 206 ГПК от стария ГПК в редакцията му до 1997 г. Касае се до необходимост процесуалният закон да бъде съобразен с функционалната връзка между граждански процес и материално право. Избягването на възможността за отмяна от въззивния съд на необжалваната част, когато причината за отмяната на обжалваната част засяга и необжалваната част, води до конфликт между процеса и материалното право. Отстраняването на този конфликт посредством отмяната на влязло в сила решение може да се използва за преодоляване на една от големите ценности на влязлото в сила решение – неговата стабилност и непререшаемостта на спора, разрешен със сила на пресъдено нещо.

В практиката се постави въпросът може ли страната да обжалва само мотивите на решението, въпреки че то я удовлетворява като резултат. В ТР № 1/2000 на ОСГК на ВКС, т. 18 (което в това отношение запазва своята актуалност и при действието на новия ГПК)24се прие, че това не е допустимо. Съображенията са следните: Със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. С решението съдът подвежда фактите под правната норма, и ги обявява в диспозитива като правни последици, които се ползват със сила на пресъдено нещо. За това диспозитивът на решението като констатация относно спорното право, е източникът на силата на пресъдено нещо. Мотивите към решението според чл. 189, ал. 2 от стария ГПК (отм.), който съответства на чл. 235, ал. 4 от новия ГПК не са част от него. Нарушаването на изискването за мотивираност на съдебният акт не означава липса на решение, а е основание за неговата отмяна като неправилно, т. е. те са елемент, но не иманентна негова част. В мотивите се съдържат редица констатации относно доказателствените и правнорелевантните факти, които не са обхванати от спорния предмет. Предявяването на инцидентен установителен иск относно преюдициалното правоотношение, необходимо за да се формира пресъдено нещо и по отношение на него чрез въвеждането му като предмет по делото, произнасянето по който намира отражение в диспозитива, не би било необходимо, ако мотивите на решението се ползваха с такава сила (арг. от чл. 97, ал. 3 стар ГПК, съотв. чл. 124, ал. 5 нов ГПК; чл. 118 стар ГПК, съотв. чл. 212 нов ГПК и чл. 221, ал. 1 стар ГПК, който съответства на чл. 298, ал. 1 нов ГПК). Становището, че мотивите подлежат на самостоятелно обжалване, се свързва с възможността те да бъдат източник на правни последици наред с диспозитива на решението. Щом като по отношение на съдържащите се в тях констатации относно юридическите и доказателствените факти, както и по преюдициалните правоотношения не се формира сила на пресъдено нещо, защото не са елемент от спорния предмет, те не могат да бъдат обект на обжалване отделно от решението.

Според мен в случая стои въпросът дали решението удовлетворява страната като резултат, когато тя е недоволна от мотивите, например, когато съдът е отхвърлил иска, но в мотивите е приел за неоснователни доводите на ответника за нищожност на договора, от който произтича претендираното от ищеца вземане и е приел за основателно предявеното като евентуално възражение за прихващане, и на това основание е отхвърлен иска. Макар и искът да е отхвърлен, той не устройва ответника. За него не е все едно на какво основание е отхвърлен иска. Ето защо, решението не го устройва като резултат. Подобно е положението на ищеца, когато искът му е уважен, но в мотивите си съдът е приел, че договорът за продажба, от който ищецът твърди, че произтича правото му на собственост е нищожен и е уважил иска поради изтичането на придобивна давност, което ищецът е искал при условията на евентуалност. За ищеца не е безразлично и дали искът му е уважен на договорно основание или заради непозволено увреждане, дали правото му на собственик възниква въз основа на покупко-продажба, дарение, завещание или наследяване по закон, поради което решението не го устройва като резултат. Ето защо, в тези случаи страната има правен интерес да обжалва самото решение, или както се казва в практиката, неговия диспозитив, но не и мотивите му сами по себе си. Впрочем съдът е длъжен в диспозитива на решението да посочи на какво основание уважава иска, респ. на какво го отхвърля. Не са редки обаче случаите, когато тези изводи остават в мотивите на решението и не се записват изрично в неговия диспозитив.

Съгл. чл. 260 ГПК въззивната жалба трябва да съдържа: а) името и адреса на страната, която я подава(т. 1); б) означение на обжалваното решение (т. 2); в) указание в какво се състои порочността на решението (т. 3)25; г) в какво се състои искането(т. 4)26; д) новооткритите и новонастъпилите факти, които жалбоподателят иска да се вземат предвид при решаването на делото от въззивната инстанция, и точно посочване на причините, които са му попречили да посочи новооткритите факти (т. 5); е) новите доказателства, които жалбоподателят иска да се съберат при разглеждане на делото във въззивната инстанция, и излагане на причините, които са му попречили да ги посочи или представи (т. 6); ж) подпис на жалбоподателя. (т. 7).

Съгл. чл. 261 ГПК към жалбата се прилагат: а) преписи от нея и от приложенията й според броя на лицата, които участвуват в делото като насрещна страна. (т. 1)27; б) пълномощно, когато жалбата се подава от пълномощник (т. 2), в) новите писмени доказателства, посочени в жалбата (т. 3); и г) документ за внесена държавна такса (т. 4).

Тъй като жалбата се подава чрез първоинстанционният съд, постановил обжалваното решение (чл. 259, ал. 1 ГПК), законодателят е възложил на първоинстанционния съд проверката на допустимостта на жалбата (чл. 262, ал. 1 ГПК). Съгл. чл. 262, ал. 1 ГПК ако жалбата не отговаря на изискванията на чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 ГПК и чл. 261 ГПК, на страната се праща съобщение да отстрани в едноседмичен срок допуснатите нередовности.

Жалбата се връща: а) когато е подадена след изтичане на срока за обжалване, и б) когато не се отстранят в срок допуснатите нередовности (чл. 262, ал. 2 ГПК). Разпореждането за връщане може да се обжалва с частна жалба (чл. 262, ал. 3 ГПК)28.

Неспазването на изискванията по чл. 260, т. 5 ГПК относно фактите и на т. 6 относно доказателства не прави жалбата нередовна. Тези изисквания не са задължителни от гледна точка на допустимостта на жалбата. Те са свързани само с хипотезите, когато жалбоподателят се позовава на непълнота на доказателствата. Освен това тяхното неспазване, както ще видим по-долу, води до други последици, които могат да доведат до отхвърлянето на жалбата като неоснователна, поради преклудирането на възможността за твърдение на визираните в чл. 260, т. 5 ГПК факти и за посочването на доказателствата по чл. 260, т. 6 ГПК.

Изискването по чл. 260, т. 5 ГПК е от съществено значение във връзка с така нареченото концентрационно начало (вж. § 60 ГПК). Според цитираната разпоредба жалбоподателят може да посочва само две групи факти. Едните са новонастъпилите факти. Това са фактите, които са настъпили след приключването на съдебното дирене в първоинстанционното производство, тъй като до този момент в първоинстанционното производство страните могат да твърдят нови факти, настъпили след предявяването на иска, съответно след подаването на отговора на исковата молба (арг. чл. 147, т. 2 ГПК във вр. с чл. 235, ал. 3 ГПК)29. Освен това ако новонастъпилите след приключването на съдебното дирене до приключването на срока за подаване на жалбата не бъдат посочени в жалбата, възможността на жалбоподателя да стори това по-късно във въззивното производство се преклудира (чл. 266, ал. 2 ГПК). Другата група факти са новооткритите факти. Понятието новооткрити факти в чл. 260, т. 5 ГПК е същото както при отмяната на влезли в сила решения по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, т.е. страната да не е знаела и да не е могла да знае за тях. В случая на чл. 260, т. 5 те трябва да са открити и да са могли да бъдат открити след приключването на съдебното дирене в първоинстанционното производство до подаването на жалбата. Защото на осн. чл. 147, т. 1 ГПК във вр. и с чл. 266, ал. 1 ГПК, ако те са и станали известни или са могли да й станат известни до приключването на съдебното дирене в първата инстанция, тя е трябвало да ги посочи там. Ако не е сторила това, тази й възможност се преклудира и не може да се реализира чрез подаването на въззивна жалба 30. В жалбата трябва да се изложат точно причините, които са попречили на жалбоподателя да посочи новооткритите факти. Съдът няма право да дава указание да се твърдят факти. На осн. чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК и чл. 146, ал. 2 ГПК във вр. с чл. 273 ГПК той е длъжен само да дава указание за доказателствената тежест и за необходимостта да се представят посочат, съотв. представят доказателства. В чл. 260, т. 5 ГПК не е посочена възможността в жалбата да се посочат факти, които не са новооткрити за страната, но тя не е могла да посочи в първоинстанционното производство, тъй като тя вследствие на нарушаване на съответните правила е била лишена от възможност да участва в делото или не е била надлежно представлявана, или когато не е могла да се яви лично или чрез повереник поради особени непредвидени обстоятелства, които не е могла да преодолее 31; както и когато тези факти не са били твърдени в първоинстанционното производство, защото страната при нарушаване на съответните правила е била или съответно не е била представлявана от лице по чл. 29 ГПК 32; както и когато страната в нарушение на процесуалните правила не е била конституирана като страна като задължителен необходим другар 33. Смятам, че по аргумент за по-силното основание от чл. 303, ал. 1, т. 5 и т. 6 ГПК и чл. 304 ГПК следва да се допусне твърдение на такива факти. Щом като на посочените основания може да се иска отмяна на влязло в сила решение на посочените основания, неоправдано е да не може да се стори това с въззивната жалба в производството, което е редовен способ за защита срещу порочни решения. Нещо повече на по арг. на чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК в хода на образуваното въззивно производство жалбоподателят може да твърди нови факти, само ако не са могли да ги узнаят, посочат и представят до подаване на жалбата. За да се избегне противоречива съдебна практика, би било добре законодателят de lege ferenda да реши с изрична правна норма този въпрос, както това е сторено в чл. 266, ал. 3 ГПК по отношение на доказателствата.

Съгл. чл. 260, т. 6 ГПК в жалбата трябва да се посочват новите доказателства, които жалбоподателят иска да се съберат при разглеждане на делото във въззивната инстанция, както и да се изложат причините, които са му попречили да ги посочи или представи. В този случай е ясно, че самите доказателства могат да са новооткрити, както и новосъздадени по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК. За разлика от отмяната на влязло в сила решение обаче, във въззивното производство са допустими не само писмени, но и гласни доказателства, както и заключения на вещи лица. Доказателствата по чл. 260, т. 6 ГПК може да се отнасят, както до новооткрити факти, така и до нововъзникнали факти по смисъла на чл. 260, т. 5 ГПК. На осн. чл. 266, ал. 3 ГПК в жалбата може да се посочат, съотв. представят доказателства, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуално нарушение, допуснато от съда. Нещо повече, на практика поради обвързаността на въззивния съд от посоченото във въззивната жалба (чл. 269, изр. ІІ ГПК), за да се приложи чл. 266, ал. 3 ГПК жалбоподателят трябва да посочи в жалбата процесуалното нарушение, допуснато от съда, както и да посочи самите доказателства, съотв. да представи писмените. Иначе тя практически не би могла да обоснове причината за неправилността на решението.

Пропускът по чл. 260, т. 6 ГПК не е посочен в чл. 260, т. 1 ГПК като недостатък на жалбата, който да води до необходимост съдът да даде указание на жалбоподателя да го отстрани и ако не стори това, да върне жалбата. Положението с посочването, респ. представянето на доказателствата в подкрепа на твърдените факти е по-различно от това на самото твърдение на фактите. Съдът няма право да дава указание да се твърдят факти, но на осн. чл. 146, ал. 1 ГПК той е длъжен да дава указание за доказателствената тежест и за необходимостта да се представят посочат, съотв. представят доказателства. Необходимостта да бъдат посочени, съотв. представени доказателства в подкрепа на твърдените от жалбоподателя факти се налага и поради обстоятелството, че на осн. 263 ГПК ответникът по жалбата трябва да даде отговор и да посочи факти противопоставими на твърдените от ищеца, съотв. да представи доказателства в тяхна подкрепа. За да може да организира защитата си чрез отговора на жалбата, ответникът има нуждата да знае с какви доказателства разполага жалбоподателя. На осн. чл. 273 ГПК доколкото няма особени правила за производството пред въззивната инстанция, се прилагат съответно правилата за производството пред първата инстанция. Във връзка с това въззивният съд би трябвало на осн. чл. 267 ГПК във вр. с чл. 140 ГПК и чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК и чл. 146, ал. 2 ГПК да даде указание на жалбоподатателя в определението, което той постановява в закритото съдебно заседание 34. Вярно е, че чл. 273 ГПК препраща към правилата на първоинстнационното производство, но само доколкото за въззивното производство няма правила, различни от тези на първоинстанционното производство. Такова различно правило е това на чл. 269, изр. ІІ ГПК, според което по всички въпроси извън този за нищожността на цялото решение, а за недопустимостта само за обжалваната част от решението, въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. Освен това съгл. чл. 268, ал. 1 ГПК докладът на въззивния съд се прави в открито заседание, за което страните се призовават, на което се докладват жалбите и отговорите. Т.е докладът е различен от този на първоинстанционния съд по чл. 146 ГПК и въззивният съд не трябва да прави доклада по чл. 146 35. На мен ми се струва, че нещата не са толкова взаимноизключващи се. Струва ми се, че когато страната твърди новооткрити, съответно нововъзникнали факти, на нея трябва да й се даде указание, че трябва да посочи доказателства в тяхна подкрепа. Същото важи и когато твърди, че в първата инстанция не е посочила, съответно представила доказателства в подкрепа на своите твърдения, че трябва да ги посочи, съответно представи във въззивната инстанция. Същото би трябвало да се приложи и в случаите, когато жалбоподателят твърди, че пъроинстанционният съд не е направил доклад и не е дал указания, нито по чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК, нито по чл. 146, ал. 2 ГПК и той не знае и сега каква е доказателствената тежест. Противното на практика означава задължителното ползване на адвокатска защита, което обаче за разлика от касационната жалба (вж. чл. 282, ал. 2 ГПК) не е предвидено за въззивната жалба 36. Освен това тази практика показва, че липсата на доклад от първоинстанционния съд остава несанкционирана.

След като приеме жалбата, съдът изпраща препис от нея заедно с приложенията на другата страна, която в двуседмичен срок от получаването им може да подаде писмен отговор. За отговора се прилагат съответно разпоредбите на чл. 259, ал. 2 – 4 ГПК, чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 ГПК и чл. 261 ГПК (чл. 263, ал. 3 ГПК). Правото на отговор е елемент от правото на защита на ответника по жалбата във въззивното производство. Той не е длъжен да подаде отговор, но пропускът му е скрепен с предвидената в чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК санкция. Отговорът също се подава до въззивния съд не пряко, а чрез първоинстанционния съд, който е постановил обжалваното решение. В отговора ответникът по жалбата може да се предяви възражения срещу допустимостта на жалбата, например относно нейната редовност или относно пропускането на срока, легитимацията и др. В литературата 37 се застъпва становище, което заслужава да бъде споделено, че първоинстнационният съд няма правомощието да се занимава с тези възражения, тъй като чрез изпращането на препис от жалбата на ответника, той вече е изразил становището си по допустимостта й. Становището обаче, че в отговора на жалбата може да се предявява възражение за давност, както това беше прието в т. 6 на ТР 1/101 на ОСГК на ВКС 38 не може да бъде споделено. То не съответства на предвидената в чл. 147, т. 1 и 2 ГПК преклузия във вр. с чл. 133 ГПК. В това отношение цитираното тълкувателно решения е загубило силата си, тъй като законодателното решение сега е съществено различно от това по стария ГПК. Във всички случаи ответникът по жалбата може да предяви в отговора си нововъзникнали след приключването на съдебното дирене факти. Освен това, когато жалбоподателят е посочил съобразно чл. 260, т. 5 ГПК новооткрити факти (вж. т. VII), ответникът по жалбата може в отговора си да посочи факти, които са противопоставими на твърдените от жалбоподателя факти, без да е необходимо да доказва, че твърдените в отговора факти са новооткрити. В случая това не е необходимо, тъй като той най-вероятно не ги е твърдял, защото не е имал нуждата да ги твърди, поради това, че не е имал на какво да ги противопостави. В подкрепа на своите допустими твърдения, противопоставими на твърденията на жалбоподателя, ответникът по жалбата може да посочи доказателства, без да е необходимо те да бъдат новооткрити или нововъзникнали. Същото важи и когато на осн. чл. 260, т. 6 ГПК жалбоподателят е посочил, съответно представил нови доказателства. Ответникът по жалбата трябва да представи писмените доказателства, които е посочил в отговора си. Нещо повече, ако ответникът по жалбата не стори това на осн. чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК, тази му възможност се преклудира.

 

В срока за отговор ответникът по първоначалната въззивна жалба може да подаде насрещна въззивна жалба. Насрещната въззивна жалба трябва да отговаря на изискванията за въззивна жалба (чл. 263, ал. 2 ГПК). В теорията и практиката се утвърди разбирането, че насрещната въззивна жалба има за предмет онази част от решението, която ответникът по първоначалната въззивна жалба не е обжалвал в предвидения в закона срок 39. Сочи се, че идеята на законодателя е да се даде възможност за обжалване на страната, която се е съгласила с половинчатия положителен резултат, който е постигнала в първоинстанционното производство и не би обжалвала решението в частта, която не е изгодна за нея, ако насрещната страна не беше обжалвала решението в другата част. Т.е. правото за насрещна жалба възниква след приключването на преклузивния срок и то при условие, че насрещната страна е обжалвала другата част от решението 40. Съдът проверява редовността на насрещната въззивна жалба съгласно чл. 262 ГПК (вж. т. VII). След като я приеме, съдът изпраща препис от нея заедно с приложенията на другата страна, която може да подаде отговор в едноседмичен срок от получаването им (чл. 263, ал. 3). Насрещната въззивна жалба има акцесорен характер. Тя не се разглежда, ако въззивната жалба бъде оттеглена или върната (чл. 263, ал. 4 ГПК)41.

 

След изтичането на посочените в чл. 263, ал. 1 и 3 ГПК срокове за подаване на отговор на въззивната жалба, съответно на отговор на насрещната въззивна жалба, делото заедно с жалбите и отговорите се изпраща на по-горния съд (чл. 263, ал. 5 ГПК). Въззивният съд не е обвързан от становището на първоинстнационния съд по допустимостта на жалбата. Той сам трябва отново в три-членен състав да провери нейната допустимост (чл. 267, ал. 1 ГПК). Определението на въззивния съд за допускане на жалбата не подлежи на обжалване, тъй като то не прегражда по-нататъшното развитие на делото (арг. чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК). Определението на въззивния съд, с което въззивната жалба не се допуска, прегражда по-нататъшното развитие на делото и подлежи на обжалване с частна жалба пред ВКС. Определението на три-членният състав на ВКС, с което се оставя тази жалба без уважение, подлежи на обжалване пред друг състав на същия съд по реда на касационното обжалване на определенията 42.

Във въззивното производство се провежда закрито съдебно заседание за подготовката на делото (чл. 267 ГПК). В това закрито заседание въззивният съд извършва проверка на допустимостта на жалбите при съответно прилагане на чл. 262 ГПК, произнася се по допускане на посочените от страните нови доказателства и насрочва делото за разглеждане в открито заседание (чл. 267, ал. 1, изр. І ГПК). Целта на това заседание подобно на закритото съдебно заседание в първоинстанционното производство е да се подготви делото за откритото съдебно заседание, за да може разглеждането на делото във въззивното производство да се развие и да приключи в едно съдебно заседание. Подготовката обаче е с оглед на разглеждането на жалбата с посочените в нея пороци на решението, а не само на материалноправния спор. Съгл. чл. 267, ал. 1, изр. ІІ ГПК обаче, разрешаването на въпросите по допустимостта на жалбите и доказателствените искания може да стане и в първото заседание по делото, ако съдът прецени, че е необходимо да се изслушат и устните обяснения на страните. Използването на втората възможност неминуемо води до отлагане на делото за следващо съдебно заседание.

 

 

 

Производството през въззивната инстанция и решения на въззивния съд

Всеки от другарите по делото може, не по-късно от първото заседание във втората инстанция, да се присъедини към жалбата, подадена от неговия съищец или съответник. Присъединяването става чрез подаване на писмена молба с преписи от нея за противната страна, според броя на лицата на тази страна (чл. 265, ал. 1 ГПК). По арг. на чл. 265, ал. 1 ГПК, когато третото лице помагач обжалва решението подпомаганата главна страна, трябва да се конституира като страна във въззивното производство, а когато главната страна обжалва, третото лице-помагач също би трябвало да може да се присъедини към жалбата.

В случаите на необходимо другарство съдът служебно конституира другарите на жалбоподателя като страни във въззивното производство (чл. 265, ал. 2 ГПК), независимо от това дали са се присъединили към жалбата или не. Условие за конституирането на обикновените другари като страни във въззивното производство обаче е те да са се присъединили към жалбата по реда и условията, определени в чл. 265, ал. 1 ГПК 44.

Във въззивното производство страните не могат да твърдят нови обстоятелства, да сочат и представят доказателства, които са могли да посочат и представят в срок в първоинстанционното производство (чл. 266, ал. 1 ГПК)45, До приключване на съдебното дирене във въззивното производство страните могат да: а) твърдят нови обстоятелства и да сочат и представят нови доказателства, само ако не са могли да ги узнаят, посочат и представят до подаване на жалбата съответно в срока за отговор (чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК, сравни и т. VII); б) твърдят нововъзникнали след подаването на жалбата, съответно след изтичане на срока за отговора, обстоятелства, които са от значение за делото, и да посочат и представят доказателства за тях (чл. 267, ал. 2, т. 2 ГПК 46 Съгл. чл. 266, ал. 3 ГПК във въззивното производство може да се иска събиране на доказателствата, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения 47. Това на първо място са случаите, когато страната е поискала да бъдат допуснати съответните доказателства, но съдът не ги е допуснал. Те са случаите, например, когато в нарушение на чл. 164 ГПК съдът не е допуснал свидетелски показания, като погрешно е приел, че доказването на съответните факти има установено в закона ограничение за допускане на свидетелски показания. В този случай според мен в жалбата, или насрещната жалба трябва да бъде направено отново съответното доказателствено искане 48, Несъбирането на доказателства може да се дължи и на процесуално нарушение, поради което страната не е направила съответното доказателствено искане в първоинстанционното производство, защото не е била редовно призована 49 в първоинстанционното производство или не е била изобщо конституирана, въпреки, че е била налице задължителна съвместна процесуална легитимация. Заслужава да бъде споделено и становището, че е налице процесуално нарушение, когато съдът не е изпълнил задължението си по чл. 146 ГПК да направи доклад по делото, да даде указанието по чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК и чл. 146, ал. 2 ГПК 50. Процесуалното нарушение може да бъде свързано и с погрешна правна квалификация на предмета на спора. То обикновено дава отражение върху правилността на указанието по чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК, както и това по чл. 146, ал. 2 ГПК, съответно до несъбирането на допустими и относими към правния спор доказателства 51. В практиката се утвърди разбирането, че когато някое доказателствено искане не е направено поради грешки в доклада или погрешни указания на съда или доказателственото искане е направено, но е отхвърлено от съда, възивникът трябва да поиска от въззивния съд да събере доказателството, което първоинстанционният съд неправилно не е събрал, за да може въззивният съд да приеме съответното обстоятелство за доказано и той да признае правните му последици 52. Същото би трябвало да бъде положението, когато изобщо няма доклад по делото или той е направи съвсем формално. Така липсата на доклад би останал без каквато и да е санкция. А страната, която твърди, че не е представила доказателства поради това, че никой не й е дал указание за доказателствената тежест, би била лишена и от възможността изобщо да получи такова указание. Подобно третиране на въпроса за доклада обаче изисква въвеждането на задължителна адвокатска защита във въззивното производство.

Във връзка с чл. 266 ГПК в практиката се поставиха доста въпроси за приложимостта на т. 6 ТР № 1/2000 на ОСГК на ВКС относно възможността на страните да използват във въззивния съд нови защитни средства:

а) В т. 6 на ТР 1/2000 на ОСГК на ВКС се прие следното: „Пред въззивния съд е допустимо да бъдат използвани от страните нови защитни средства, представляващи фактически твърдения, свързани с изгодни за тях правни последици. По отношение на ищеца важи ограничението, твърдените нови факти да не изменят основанието на иска му, което не е допустимо пред въззивната инстанция с оглед чл. 116, ал. 1, изр. І (стар) ГПК 53. Използването на защитни средства от ответника като възражения срещу предявения иск е наложително, тъй като те се преклудират от силата на пресъдено нещо на решението. Моментът, към който силата на пресъдено нещо установява съществуването или несъществуването на спорното право, е деня на приключване на устните състезания. Поради това, ответникът следва да изчерпи всички свои възражения, които може да направи срещу предявения иск до този момент. Устни състезания се провеждат и пред въззивната инстанция като съд по същество, и поради това за пръв път пред нея до тяхното приключване може да се използва това отбранително защитно средство от ответника, за да се избегне преклудиращия ефект на силата на пресъдено нещо на решението. Това могат да бъдат възражения за придобивна или погасителна давност, направени за пръв път от ответника пред въззивния съд. Съответно ищецът разполага с реплика срещу тях за прекъсване или спиране на давността или, че е изтекъл давностният срок.“

Недопустимостта на изменението на иска сега следва както от чл. 266 ГПК, така и от изрично установения в чл. 214, ал. 1 ГПК преклузивен срок. Ищецът обаче не може да твърди и нови факти вътре в предявеното основание на иска, освен при изрично посочените в чл. 266 ГПК предпоставки. Вярно е, че непредявените от ответника възражения се преклудират поради силата на пресъдено нещо, която се формира след влизането на решението в сила. По отношение на възраженията на ответника като средство за защита срещу иска законодателят е възприел коренно различна от тази по стария ГПК концепция. Непредявените с отговора възражения се преклудират на осн. чл. 133 ГПК, съдът е дал указание за твърдението на фактите при изпращането на преписа от исковата молба на ответника (чл. 131, ал. 1 ГПК) и по отношение на твърдението на фактите той няма правомощието по чл. 146, ал. 2 ГПК, каквото има относно необходимостта да се посочат и представят доказателства. По-късно в второинстанционното производство ответникът може да твърди факти само при условията на чл. 266 ГПК новонастъпили факти и само такива, които за него са новооткрити и не е могъл да открие по време на първоинстанционното производство 54. Ето защо, ако на възражението за погасителна, съотв. придобивна давност, се гледа като на възражение, с което се твърди факт, ответникът не може да предявява възражение за погасителна давност, съотв. придобивна давност във второинстанционното производство. Поради естеството на погасителната и придобивната давност, трудно бих могла да си представя хипотеза, в която ответникът по време на първоинстанционното производство да не е могъл да знае, че е изтекъл съответния давностен срок. По друг начин стои въпросът, когато непредявяването на възражението за погасителна, съотв. придобивна давност се дължи на съществено процесуално нарушение на съда (например ответникът не е получил препис от исковата молба).

б) В т. 6 на ТР 1/2000 на ОСГК на ВКС се прие и следното: „Пред въззивната инстанция могат да се предявят такива насрещни права на ответника, които имат само отбранителен характер и обуславят съответно отхвърляне или частично уважаване на предявения иск. Насрещни права, които имат самостоятелен характер и не се отразяват на уважаването на иска, не могат да се предявяват пред въззивната инстанция. Те е трябвало да бъдат предявени от ответника с насрещен иск, който може да се предяви в предвидения за това срок в първата инстанция“.

По отношение на насрещните права, които имат отбранителен характер и обуславят съответно отхвърляне или частично уважаване на предявения иск 55, концепцията на законодателя е коренно променена, Тя е същата, както е по отношение на възраженията, с които се твърдят факти (вж. б. „а“). Ето защо възраженията, с които се твърдят насрещни права на ответника, противопоставими на твърдяното от ищеца право, представляващи негови материалноправни възражения, биха могли да се предявят във въззивното производство само при условията на чл. 266, ал. 2 ГПК. Трудно бихме могли да се представим хипотеза, при която тези възражения да са свързани с нововъзникнали във въззивното производство факти, съответно да са свързани с факти, които са новооткрити във въззивното производство и за които страната не е могла да знае в първа инстанция.

в) В т. 6 на ТР 1/2000 на ОСГК на ВКС се прие още „Съгласно чл. 221, ал. 2 (стар) ГПК, решението влиза в сила и по отношение на разрешените с него искания и възражения за подобрения и прихващания, т. е. по изключение и за тези заявени чрез възражение, а не чрез насрещен иск, права на ответника се формира сила на пресъдено нещо. В тези хипотези се касае до вземане за подобрения, което може да се упражни от ответника срещу предявен ревандикационен иск, като добросъвестен владелец, подобрител на имота, а така също и до вземането, по повод на което ответникът прави възражение за прихващане. Макар и предявено с възражение срещу иск за ревандикация на имота, с оглед формирането на сила на пресъдено нещо и самостоятелното произнасяне по него, искането за плащане стойността на извършени подобрения в ревандикирания имот, както ако бе упражнено с насрещен иск, подлежи на двуинстанционно разглеждане по същество и не може за пръв път да се заяви пред въззивния съд. Правото на задържане, като акцесорна претенция към тази за подобренията, може обаче за пръв път да се заяви пред този съд, а така също да се упражни пред въззивната инстанция самостоятелно, ако искът за подобрения е бил уважен в отделен процес. Изложеното се отнася и до упражняването на правото на задържане по чл. 90 ЗЗД – то може да се направи за пръв път пред въззивния съд, като акцесорно право към насрещния иск на ответника за неговото вземане, което се намира в конекситетна връзка с вземането, предмет на иска на противната страна, за постановяване на решение за осъждането и на двете страни за едновременното изпълнение на насрещните задължения. То може да се предяви и самостоятелно, ако искът на ответника е бил уважен в отделно производство.“

Това становище на ОСГК според мен е загубило действието си. То беше прието по време на стария ГПК при тогавашната система на въззивното производство, при която в закона не беше предвиден срок за предявяване на възраженията на ответника, с цел да се създаде ограничение специално за възраженията по чл. 221, ал. 2 от стария ГПК, която е аналогична на сегашната чл. 298, ал. 4 ГПК. В посочените тук хипотези, които законодателят не много уместно е включил в родовото понятие право на задържане, няма разрешение, подобно на чл. 371 ГПК за възражението за прихващане при търговските спорове (вж. б. „г“). Сега законодателят е създал ограничението по чл. 266 ГПК за всички възражения, което е по-голямо от това по време на стария ГПК. Няма основание за възраженията по чл. 298, ал. 4 ГПК да се създават по-широки възможности, които да изключват приложението на чл. 266 ГПК. Трудно бих могла да си представя случай, при който при упражняване на право на задържане за извършените от ответника подобрения, ответникът в първата инстанция да не е знаел и да не е могъл да знае за насрещното си вземане, както и то да е възникнало след приключването на съдебното дирене в първа инстнация. При възражението за неизпълнен договор обаче насрещното вземане на ответника може да е станало изискуемо след този момент. Струва ми се, че в този случай на осн. чл. 266, ал. 2 ГПК ответникът би могъл да предяви това си възражение във въззивната инстнация, защото се касае за нововъзникнал факт.

г) В т. 6 на ТР 1/2000 на ОСГК на ВКС във вр. с чл. 221, ал. 2 ГПК (отм.) се прие специално „Възражението за прихващане може да се заяви за пръв път пред въззивната инстанция, ако се изразява в материалноправното изявление за прихващане на две насрещни, изискуеми и ликвидни вземания съгласно чл. 103 ЗЗД във връзка с чл. 104, ал. 1, изр. І ЗЗД. С него се твърди, че са настъпили последиците на прихващането като насрещните вземания са се погасили до размера на по-малкото от деня, в който са били налице условията на чл. 103 ЗЗД. Ако обаче насрещното вземане, с което се прихваща, е спорно, т. е. неликвидно, чрез възражението за прихващане ще се установи компенсируемостта на насрещните вземания след установяване на тяхното съществуване (изискуемост и ликвидност), и ефектът на прихващането ще се прояви след влизане в сила на решението. Поради това, че възражението за съдебно прихващане е аналогично по своята характеристика на насрещния иск, макар и да не се предявява с искова молба, с оглед на това, че негов предмет е едно спорно право, по което се формира сила на пресъдено нещо, не може да бъде заявено за пръв път пред въззивната инстанция.“

По време на стария ГПК аз не споделях това становище 56. То от една страна откриваше възможност за ищеца да шиканира в процеса, като само чрез оспорване на насрещното вземане на ответника предизвика недопустимостта на неговото възражение и по този начин отклони възможността на ответника да се брани с възражение за прихващане, с което може да постигне отхвърлянето на иска. Становището на ОСГК на ВКС сега е възпроизведено в чл. 371 ГПК за производството за разглеждане на търговските спорове. Някои автори приемат, че чл. 371 ГПК е приложим и за общия исков процес 57. Не споделям това разбиране. Това са опити да се запази старата съдебна практика по стария ГПК, въпреки концептуално различните законодателни решение. Предвиденото в чл. 371 ГПК е специална норма за особеното исково производство за разглеждане на търговските спорове. Ако законодателят е искал тази норма по време действието на новия ГПК да бъде приложима към общия исков процес, щеше да я сложи в правилата на общия исков процес, както е сторил това в чл. 298, ал. 4 ГПК за силата на пресъдено нещо по отношение на възражението за прихващане. Освен това, становището в т. 6 на ТР № 1-2000 на ОСГК на ВКС по време на стария ГПК беше с цел да се създаде ограничение във възможността за предявяването на възражението за прихващане във въззивното производство, при тогавашната система на липса на ограничения за предявяване на възражения във въззивната инстанция. В новия ГПК ограниченията са изрично установени в чл. 266 ГПК и те са приложими за всички възражения, в т.ч. и за възражението за прихващане. Трудно бих могла да си представя хипотеза при която в първоинстанцинното производство ответникът да не е знаел и да не е могъл да знае, че е извършено прихващане, тъй като самото прихващане се извършва с едностранно волеизявление. Трудно бих могла да си представя също хипотеза, при която ответникът не е знаел и не е могъл да знае, че има насрещно изискуемо вземане към ищеца и не е знаел и не е могъл да знае за тези си права, именно защото в случая се касае за негови субективни материални права. Друг е въпросът обаче, ако в хода на процеса по време на въззивното производство той придобие насрещно изискуемо вземане към ищеца, което е и компенсируемо с предявеното от ищеца вземане. Смятам, че в този случай възражението за прихващане трябва да се допусне във въззивното производство, защото компенсационното право е нововъзникнало и ответникът не е могъл да го упражни по време на въззивното производство. Същото е положението и когато насрещното вземане на ответника е съществувало по време на първоинстанционното производство, но към онзи момент не е било изискуемо или не е било компенсируемо с предявеното от ищеца вземане. В този случай насрещното му вземане е съществувало по време на първоинстанцинното производство, но компенсационното му право е възникнало едва след това.

Пред въззивната инстанция по начало не се събират отново доказателствата, събрани в първата инстанция. Съгл. чл. 267, ал. 2 ГПК въззивният съд може да разпита отново свидетелите и вещите лица, само ако намери за необходимо да ги разпита непосредствено. В противен случай той преценява събраните в първоинстанционното производство гласни доказателства въз основа на протоколите от съдебните заседания.

Освен това въззивният съд на осн. чл. 273 ГПК може да събира и доказателства, когато законодателят е допуснал те да бъдат събрани по инициатива на съда, както например да назначи вещо лице (чл. 195, ал. 1 ГПК, който съответства на чл. 157, ал. 1 от стария ГПК), както и да извърши оглед (чл. 204, който съответства на чл. 162 от стария ГПК). Поради идентичността на цитираните норми запазва действието си 58 т. 10 на ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, в което се прие, че въззивният съд по свой почин: а) трябва да назначава експертиза независимо от позицията на страната, за да извърши проверка на представени от нея доказателства за изясняването, както и като самостоятелно доказателствено средство; б) може да допуска оглед и освидетелстване, когато се налага непосредствено възприятие. Това са доказателствени средства, които се допускат не само за проверка на събрани други доказателства, но и като такива със самостоятелно значение за процеса на доказване. Допускането им според цитираните текстове може да стане не само по почин на страната, но и служебно от съда независимо от акцентирането върху състезателното начало в процеса, според което страните сочат фактите за твърдяните от тях правоотношения и доказателства, които ги подкрепят.

 

Съгл. чл. 268, ал. 1 ГПК въззивният съд в състав от трима съдии разглежда жалбите в открито заседание с призоваване на страните, на което докладва жалбите и отговорите на страните. Събирането на доказателства, става по общите правила. След решаването на въпросите по чл. 267 ГПК и събирането на доказателствата, съдът дава ход на устните състезания, за които се прилага съответно чл. 149, ал. 3 ГПК, т.е. могат да бъдат заменени с писмени състезания чрез писмени защити.

Сочи се, че въззивният съд не трябва да докладва делото, а само жалбите и отговорите 59. Действително това следва от стриктното тълкуване на чл. 268, ал. 1 ГПК. Като съображение в полза на това разбиране се сочи, че въззивният съд няма как да докладва делото, без да срещне упрека, че е предубеден, тъй като едва във въззивното решение той може да се произнесе дали докладът на първоинстанционния съд е верен и дадените указания на страните – правилни. Но същата опасност стои и пред първоинстнациония съд при докладването на правната квалификация на спорното право, на което много се настояваше при работата по законопроекта за новия ГПК, и което изрично се въведе в чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК. Положението според мен не е по-различно. Винаги съм била с резерви относно този начин на докладване. Особено, когато страните не спорят по фактите, а за техните правни последици, тясно свързани с правната квалификация на спорното право. Проблемът, според мен е в чл. 269, изр. ІІ ГПК, в която е установена обвързаност на въззивния съд от посоченото в жалбата. Но волята на законодателя е категорична. Вярно е от друга страна, че чл. 146 ГПК в сегашната редакция е приет по време на второ четене, като не е отчетена първоначалната концепция на законопроекта с известното в българската законодателна практика измиване на ръце с израза „Практиката ще покаже“, Според мен в откритото съдебно заседание въззивният съд на осн. чл. 271 ГПК трябва да докладва жалбите и отговорите, а когато има оплакване в жалбата, че по делото не е направен доклад, съотв. не са дадени указания на страните за доказателствената тежест, на осн. чл. 273 ГПК във вр. с чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК и ал. 2 ГПК да даде указание за доказателствената тежест. По този начин въззивният съд няма да излезе извън установените в чл. 269, изр. ІІ предели на обвързаността му от посоченото в жалбата.

Във връзка със спецификата на въззивното производство в българското процесуално право (вж. т. II, III), в практиката се поставя въпросът ако в първата инстанция не е бил конституиран необходим другар или страната е била лишена от участие в производството, как трябва да процедира въззивният съд, след като не съществува възможност да се върне делото за ново разглеждане и фактически на страните, които не са участвали в спора не е осигурено участие в две инстанции, които постановяват решение по същество на спора. В ТР № 1/2000 на ОСГК на ВКС като се изхожда от обстоятелството, че правото на участие на страната в производството е принцип, чието съблюдаване гарантира правото на защита и състезателността в процеса, се приема, че в случая е налице порок на първоинстанционното решение, обосноваващ обжалването му като неправилно. За тази категория порочни решения не е предвидено връщане на делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд. Необходимият другар следва да се конституира пред въззивния съд, като спрямо него и лишената от участие поради непризоваването й страна следва да се повторят процесуалните действия, извършени от първата инстанция без тяхното участие и след това да се разгледат оплакванията в жалбата 60. Цитираното тълкувателно решение запазва актуалност при отчитане на очертаната в чл. 269, изр. ІІ ГПК обвързаност на въззивния съд от посоченото във въззивната жалба. Очертаното повтаряне на действията се извършва преди да се постанови решението на въззивния съд, съответно преди да се отмени обжалваното решение. Следователно за неконституирането на необходимия другар, съответно за нарушаването на правото на страната на защита, на практика въззивният съд прави преценката си още в определението по чл. 267 ГПК.

Компетентността на въззивния съд е в зависимост от порока на решението.

Съгл. чл. 270, ал. 1 ГПК когато решението е нищожно 61, въззивният съд прогласява нищожността и ако делото не подлежи на прекратяване, го връща на първоинстанционния съд за постановяване на ново решение 62. Въззивният съд е длъжен да направи проверка за валидността на решението, в т.ч. и когато във въззивната жалба не се прави оплакване за нищожност на решението. Установената в чл. 271, ал. 1, изр. ІІ ГПК забрана за влошаване положението на жалбоподателя не важи при обявяването на нищожността на решението.

Съгл. чл. 270, ал. 3 ГПК, ако решението е недопустимо 63, въззивният съд го обезсилва, като прекратява делото. Когато основанието за прекратяване е неподсъдност на спора, делото се препраща на компетентния съд 64. Ако е разгледан непредявен иск, решението се обезсилва и делото се връща на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск 65. Решението на окръжния съд не може да бъде обезсилено само поради това, че искът е бил подсъден на районния съд (чл. 270, ал. 4 ГПК). На осн. чл. 269, изр. І, предл. ІІ ГПК, ако е обжалвана само част от решението, въззивният съд не може да проверява допустимостта и на необжалваната част. Така се възприе разбирането в процесуалната литература 66, съображението за което е, че в необжалваната част решението вече е влязло в сила. Ето защо забраната за влошаване положението на жалбоподателя, предвидена в чл. 271, ал. 1, изр. ІІ ГПК не важи при обезсилването на недопустимото решение, но само в обжалваната му част.

Съдът първо трябва да провери дали решението е валидно, след това дали е допустимо и едва накрая дали е правилно 67. Поради естеството на пороците, водещи до нищожност и недопустимостта на решението, нужда от събиране на доказателства рядко ще има, така че до прилагане на чл. 266 ГПК няма да се стигне. Съдът обаче, не може в закритото заседание по чл. 267 ГПК да разгледа въпросите за валидността и допустимостта на първоинстанционното решение и да се произнесе по тях. В това заседание, той трябва и може да се произнесе по допустимостта на представените от страните доказателства, както и да разгледа въпроса по допустимостта на самото въззивно производство и да се произнесе по него, но не може да разгледа и да се произнесе по въпроса за валидността и допустимостта на първоинстанционното решение. Той ще може да се произнесе по този въпрос след провеждането на откритите съдебни заседания, на които се събират и обсъждат доказателствата, респ. се разглежда самия материалноправен спор. Така че ще се събират доказателства и ще се разглежда материалноправния спор и едва на края ще се постанови решение, в т.ч. и когато въззивният съд обявява обжалваното решение за нищожно или го обезсилва 68. Впрочем това е една от слабостите на въззивното производство. Правят се усилия и разходи на средства и време за събиране на доказателства по материалноправния спор, изслушват се правните и фактическите доводи на страните относно материалноправния спор, респ. относно правилносттта или неправилността на обжалваното решение, преди второинстнационнния съд да е направил, съответно да е могъл да направи, проверката относно валидността и допустимостта на обжалваното решение. Ето защо в някои от съдилищата, когато още в подготвителното заседание по чл. 267 ГПК са наясно, че решението е нищожно или недопустимо, в определението по чл. 267 ГПК отказват исканите доказателства с мотива, че те са ненужни, без обаче да изразяват изрично становище относно валидността, съответно допустимостта на обжалваното решение, защото те могат да сторят това едва в решението си по съществото на жалбата. Така фактически се предрешава спора за валидността, сътв. допустимостта на решението, като за сметка на това се спестяват разходи за събирането на доказателства по делото.

Когато въззивният съд сметне, че обжалваното решение е валидно и допустимо, той пристъпва към изграждането на собственото си становище по съществото на делото – решаването на материалноправния спор. Преценката за правната квалификация, а от там и приложимия материален закон той прави независимо от правната квалификация, която жалбоподателят прави и в това отношение не е обвързан от дадената от жалбоподателя правна квалификация. При проверка на правилността на решението с оглед на съответствието му с материалния закон, съдът, на осн. чл. 269, изр. ІІ ГПК, е обвързан от посоченото в жалбата. Смятам, че това не е много разумно законодателно решение, обаче такава е изричната воля на законодателя. Затова споделям съдебната практика, която не прилага визираното в чл. 269, изр. ІІ ГПК ограничение, когато решението противоречи на императивна материалноправна норма. Всъщност се приема, че за въззивното производство по новия ГПК е приложима т. 10 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. ОСГК на ВКС по гр. д. № 1/2001 относно касационното прозиводство по време на стария ГПК, а именно: „При решаването на делото по същество въззивният съд прилага императивните разпоредби на материалния закон и проверява законосъобразността само на посочените в жалбата процесуални действия и обосноваността на посочените в жалбата фактически констатации на първоинстанционния съд“.69 Така, той изгражда собственото си становище за решаването на спора по същество. И това свое решение той съпоставя с обжалваното решение. Именно на тази база той решава дали обжалваното решение е правилно или неправилно. Ако стигне до същото становище като това на първоинстанционния съд, въззивният съд потвърждава обжалваното решение (чл. 271, ал. 1 изр. І ГПК) и не постановява отделен диспозитив по материалноправния спор. И в този случай въззивният съд е длъжен да мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд (чл. 272 ГПК). Ако становището на въззивния съд за решаването на спора по същество е различно от това на първоинстнационния съд, той отменя обжалваното решение (изцяло или от части). При отмяна на решението като неправилно положението на жалбоподателя не може да се влошава, когато решението не е обжалвано от другата страна (чл. 271, ал. 1 ГПК).

 

Съгл. чл. 271, ал. 3 ГПК съдът отменя решението и по отношение на необжалвалите необходими другари на жалбоподателя.

А) В чл. 271, ал. 3 ГПК законодателят установи в изрична правна норма утвърденото в т. 16 на ТР № 1/2000 на ОСГК становище, че при необходимото другарство поради естеството на спорното правоотношение или по разпореждане на закона решението трябва да бъде еднакво по отношение на всички другари.

При необходимото другарство подаването на въззивната жалба от един от тях има действие и по отношение на останалите, които не са подали такава – чл. 216, ал. 2, изр. І ГПК. Резултатът от въззивното обжалване ще породи последици и в правната сфера на необжалвалите необходими другари на въззивника, поради наложителността от идентитет на решението по отношение на всички тях, като при отмяна на първоинстанционното решение, ще се постанови такова и относно необжалвалите другари – чл. 271, ал. 3 ГПК. Затова подаването на въззивна жалба от един от тях ще доведе до конституирането и на останалите като главни страни пред въззивната инстанция (чл. 265, ал. 2 ГПК, вж. т. X). Поради това съдът е длъжен да ги призове, за да обезпечи правото им на участие в производството. При обикновеното другарство, поради възможността, а не наложителността на еднакво решение по делата на другарите, постановяването на общо въззивно решение и отмяна на първоинстанционното решение и по отношение на необжалвалите другари би трябвало да може да се извърши във връзка с общите за тях факти (арг. чл. 217 ГПК). Ако отмяната не засяга общите факти, решението не само че не може, но не е и нужно да се отмени по отношение на необжалвалия обикновен другар. Тази специфика на делата при обикновените другари можеше да се отчете в редакцията на чл. 271, ал. 3 от новия ГПК до изменението от 2008 г. (ДВ, бр. 50 от 30.V.2008 г.). „Съдът отменя решението и по отношение на необжалвалите другари на жалбоподателя“, тъй като нямаше изрично ограничаване на правомощието на въззивния съд за отмяна само по отношение на необжалвалите необходими другари. С изменението от 2008 г. обаче законодателят изрази ясно и категорично волята си. Нещо повече, на това изменение се даде обратно действие към момента на влизане в сила на новия ГПК – 01.03.2008 г. По този начин законодателят допуска съвсем съзнателно противоречие между влезли в сила решения по отношение на обикновените другари, когато причината за отмяната на обжалваното решение засяга общите факти между тях. Например, ако главният длъжник и поръчителят са осъдени да заплатят определена сума пари и само главният длъжник обжалва, защото договорът е нищожен и жалбата му бъде уважена, решението срещу поръчителя ще остане в сила, въпреки че от материалноправна гледна точка, щом като задължението на главния длъжник не съществува, не може да съществува и задължението на поръчителя. Това законодателно решение не е много разумно. По време на стария ГПК средство за отстраняване на противоречието се търсеше в отмяната на влезли в сила решения по чл. 231, ал. 1, б. „г“ ГПК, който е идентичен на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК (т. 9 на ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС). Това становище според мен е незаконосъобразно, когато решението е отменено спрямо единия от обикновените другари, а спрямо другия не е, тъй като нямаме изискуемата се в чл. 303, т. 4 ГПК идентичност на страните, по отношение на които са постановени двете решения. Изкуствени сложни процесуално правни конструкции в цитираното тълкувателно решение спокойно могат да се избегнат чрез предвиждане на отмяна и по отношение на необжалвалите обикновени другари, когато тя се дължи на констатации и изводи, отнасящи се до общите факти и общите елементи в правоотношенията на обикновените другари. Вярно е, че при обикновеното другарство, не е задължително еднакво решение по делата на другарите, но е задължително то да е еднакво по отношение на общите факти и общите елементи в правоотношенията на обикновените другари с противната страна. Именно това е причината за съществуването на субективното съединяване на исковете при обикновеното другарство.

Поради по-малката връзка между делата на обикновените другари съдът не може да конституира служебно неподалите жалба обикновени другари. Конституирането им може да стане само по техен личен почин, чрез присъединяването им към подадената въззивна жалба при условията на чл. 265, ал. 1 ГПК, във връзка с което съдът е длъжен да им съобщи за образуваното по нея производство (вж. т. X).

Б. При сегашната редакция на чл. 271 във вр. и с чл. 261, т. 1 ГПК се запазва действието на т. 16 на ТР № 1/2000 на ОСГК, в което се приема, че при необходимото другарство поради естеството на спорното правоотношение или по разпореждане на закона решението трябва да бъде еднакво по отношение на всички другари. Затова, ако въззиваемите са необходими другари, при жалба на противната страна, която не е насочена срещу някои от тях, при уважаването й от въззивния съд, обжалваното решение следва да се отмени и по отношение на останалите другари, поради гарантираното им от закона право на участие като главна страна в процеса. Решението на първата инстанция няма да може да влезе в сила по отношение на тях, тъй като жалбата ще породи последиците си и срещу другарите на въззиваемия, срещу които не е била насочена. Това налага въззивната жалба да се подаде в толкова преписа, колкото е броят на необходимите другари на въззиваемия.

Запазва действието си и становището в цитираното тълкувателно решение, че когато жалбата е предявена само спрямо някои от обикновените другари, тя не разпростира последиците си в правната сфера и на останалите, тъй като за въззивния съд не съществува служебно задължение да преразгледа спора в необжалваната му част и спрямо тези лица. С оглед на чл. 271, ал. 3 ГПК, той не може да излезе извън субективните предели на жалбата. Член 273, ал. 2 ГПК, който изрично предвижда отклонение от диспозитивното начало на процеса относно необходимите другари на въззивника, не може да се прилага разширително към обикновените другари на въззиваемата страна, в резултат на което може да се получи различно установяване на общите факти по делата на другарите.

Това законодателно решение не е особено разумно. То ще има за последица влизане в сила на решението в частта, отнасяща се до тези другари на въззиваемия, дори и когато се отмяната на решението засяга общите факти и общите елементи на правоотношенията на отделните другари с въззивника. Вярно е, че при обикновеното другарство не е задължително еднакво решение по делата на другарите, в т.ч. и когато другарството е на страната на ответника по жалбата. Но това е така, когато разликата в решенията се дължат на разликата в отделните елементи на отделните им отношения. Решението трябва да бъде еднакво спрямо отделните обикновени другари, когато засяга общите елементи в отделните им правоотношения. Освен това въззиваемият и неговите другари, за които е влязло в сила решението на първата инстанция, във вътрешните си отношения ще останат обвързани от констатациите на тази инстанция. Въззиваемият няма да може да противопостави на останалите другари установените за него неизгодни факти, относно тези отношения, ако жалбата бъде уважена. А дали жалбата ще бъде насочена само срещу него или и срещу другия обекновен другар, не зависи от неговата воля. По време на стария ГПК в т. 9 на ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС средство за отстраняване на противоречието се търсеше в отмяната на влезли в сила решения по чл. 231, ал. 1, б. „г“ от стария ГПК, който е идентичен на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК. Това становище според мен е незаконосъобразно, когато решението е отменено спрямо единия от обикновените другари, а спрямо другия не е, тъй като нямаме изискуемата се в чл. 303, т. 4 ГПК идентичност на страните, по отношение на които са постановени двете решения. Изкуствени сложни процесуално правни конструкции в цитираното тълкувателно решение спокойно могат да се избегнат чрез предвиждане на отмяна и по отношение на необжалвалите обикновени другари, когато тя се дължи на констатации и изводи отнасящи се до общите факти и общите елементи в правоотношенията на обикновените другари. Вярно е, че при обикновеното другарство, не е задължително еднакво решение по делата на другарите, но е задължително то да е еднакво по отношение на общите факти и общите елементи в правоотношенията на обикновените другари с противната страна. Именно това е причината за съществуването на субективното съединяване на исковете при обикновеното другарство.

Съгл. чл. 271, ал. 2 ГПК при отмяна на решението по главния иск се възстановява висящността и по евентуално съединените с него искове, по които първоинстанционният съд не се е произнесъл. В закона обаче не е казано изрично пред коя инстанция се възобновява висящността. Затова в практиката и теорията се постави въпросът дали въззивният съд може за първи път, след като е уважил жалбата срещу главния иск, да се произнесе по същество по отношение на евентуалния иск, по който не се е произнесла първата инстанция. Текстът на чл. 271, ал. 2 ГПК е идентичен на чл. 206, ал. 2, изр. ІІ от стария ГПК. В практиката се утвърди становището, че в тази хипотеза въззивният съд не може да върне делото по предявения като евентуален иск за разглеждане и решаване от първата инстанция, а трябва сам да се произнесе по същество 70. В тази хипотеза първоинстанционният съд не се е произнесъл по евентуалния иск, защото не се е сбъднало условието от което зависи произнасянето по него – изходът на делото по главния иск (неуважаването му, ако е предявен от същия ищец, уважаването му, ако е предявен като насрещен или обратен от ответника по главния иск). В първата инстанция обаче този евентуалният иск е разгледан и са събрани доказателства по него, проведени са и устни състезания. При несбъдване на това условие, под което е предявен евентуалният иск, липсва интерес от обжалване за ищеца по него, защото той е постигнал целения резултат с произнасянето по главния иск. При жалба против решението от противната страна, ако това решение се отмени и главният иск бъде отхвърлен (съответно уважен), промяната, която би настъпила, представлява сбъдване на условието под което е предявен евентуалният иск. С това не е накърнен принципът на диспозитивността на процеса, нито забраната за влошаване положението на обжалващия, а само е постигната процесуална икономия като е спестен втори процес между същите страни по евентуалния иск. Въззивният съд не се самосезира с евентуалния иск, защото той е предявен в първата инстанция, а положението на обжалващия не е влошено, тъй като е отменено решението по главния иск. При неговото отхвърляне, респ. уважаване, се сбъдва условието за произнасяне по евентуалния иск – възпроизвежда се ситуацията, ако този изход на спора по главния иск се бе реализирал още пред първата инстанция. Запазването висящността на делото по главния иск съдържа потенциалната възможност за разглеждане на евентуалния иск. Тази възможност ще бъде изключена едва след влизане в сила на решението по главния иск, с което е бил удовлетворен интересът на ищеца по евентуалния. При обжалване на решението, с което е бил удовлетворен този интерес, въззивният съд при отмяна на това решение и постановяване на противното, ще се произнесе по основателността на евентуалния иск. С оглед посочената потенциална възможност, като инстанция по същество той разглежда и двата иска, като следва да събере доказателства и по евентуалния спорен предмет по същия начин като по главния иск, все при условията на чл. 266 ГПК в процеса на разглеждането на въззивната жалба. При уважаване жалбата по главния иск, съдът се произнася с решението си и по евентуалния. При въззивното обжалване на решението по главния иск, въззивният съд се произнася направо по същество по евентуалния, макар и за пръв път, без да връща делото за ново разглеждане, тъй като този иск е третиран в двуинстанционно производство.

Доколкото няма особени правила за производството пред въззивната инстанция, прилагат се съответно правилата за производството пред първата инстанция (чл. 273 ГПК, който е идентичен на чл. 211 от стария ГПК). Субсидиарното приложение на правилата за първоинстанционното производство, както ясно личи от цитираната разпоредба, е само в случаите, когато за въззивното производство не са предвидени специални правила.71 Затова не бих могла да се съглася с разбирането, че цитираният текст показва, че въззивното производство се провежда по същия начин, респ. дейността на въззивния съд е идентична с тази на първоинстнационния съд (вж. т. III). Впрочем, този текст съществуваше и се прилагаше и по време на действието на контролно-отменитителното второинстанционно производство, през всички периоди на неговото съществуване, не се отмени при нито една от неговите промени. Не се отмени, както виждаме и при възприемането на въззивното производство по време на стария ГПК и се запази и при въззивното производство по новия ГПК.

 

В чл. 404, т. 1 ГПК невлезлите в сила осъдителни решения на въззивните съдилища се обявени за изпълнителни основания. Този законодателен подход беше възприет с изменението на чл. 237, ал. 1, б. „а“ ГПК (отм.) от 1999 г. Според някои автори това законодателно решение е разумно, защото ускорява възможността за принудително изпълнение 72. Според мен то не е много разумно. Тя не е в съответствие с възприемането на касационното обжалване като редовна трета инстанция преди влизането на решението в сила. Съгл. чл. 296, т. 3 ГПК, който е аналогичен на чл. 219, б. „в“ ГПК (отм.) в сила влизат решенията, срещу които касационната жалба не е допусната или не е уважена. Да влезе в сила един акт, означава да се породят всичките му последици, а не само да се породи силата на пресъдено нещо. При сегашното законодателно разрешение по чл. 404, т. 1 ГПК решението още подлежи на обжалване, но изпълнителната сила, която е много важна последица на осъдителните решения, е възникнала. Освен това във връзка с посоченото законодателно решение се поставя въпросът кои са осъдителните възивни решения и въз основа на кой акт следва да се издаде изпълнителния лист, когато с въззивното решение жалбата срещу едно първоинстанционно осъдително решение е оставена без уважение, в който случай въззивното решение не съдържа осъдителен диспозитив. Някои от въззивните съдилища издават изпълнителните листове в посочените случаи въз основа на въззивното решение, като в изпълнителния лист възпроизвеждат диспозитива на първоинстанционното решение. Според мен за да се отдаде дължимото на правилността на решението на потвърденото първоинстанционния съд, тези две решения трябва да се третират като едно цяло. Затова, по-коректна ми изглежда практиката на въззивните съдилища, които издават изпълнителните листове в посочените случаи въз основа на двете решения, като в изпълнителния лист възпроизвеждат диспозитива на първоинстанционното решение.

Ответникът може да обжалва въззивното решение и да иска спиране на принудителното изпълнение (чл. 282, ал. 2 ГПК). В този случай той е длъжен да представи надлежно обезпечение. Размерът на обезпечението се определя: а) по решения за парични вземания – присъдената сума; б) по решения относно вещни права – обжалваемият интерес. Във всички останали случаи размерът на обезпечението се определя от съда (чл. 282, ал. 3 ГПК). ВКС се произнася в закрито заседание по искането за спиране на изпълнението и по размера на обезпечението 73. Може да не е било искано спиране на изпълнителния процес или искането да не е било уважено. Ако касационната жалба бъде уважена и искът бъде отхвърлен, ищецът по реда на изпълнителния процес е получил нещо, което не му се дължи. На осн. чл. 282, ал. 6 ГПК в случай, че решението е различно от предишното, съответно се прилага чл. 245, ал. 3, изр. ІІ ГПК, според който в този случай съдът, който е постановил решението, издава изпълнителен лист на длъжника срещу взискателя за връщане на сумите или вещите, получени въз основа на допуснатото предварително изпълнение на отмененото решение.

 

 

Въпрос 72.

Касационно обжалване – обща характеристика. Критерии за достъп до касационно обжалване

Касационното обжалване е регламентирано в част ІІ „Общ исков процес“, дял ІІ „Обжалване на решенията и определенията. Отмяна на влезли в сила решения“, глава 22″ „Касационно обжалване“ – чл. 280 – 285 ГПК.

Основен белег на касационното обжалване в българското процесуално право е, че то е регламентирано като редовна, но не винаги възможна поради преценката за допустимост съобразно чл. 280 ГПК, трета инстанция за контрол над решенията на въззивните съдилища.2 В чл. 296 ГПК, отнасящ се до влизане в сила на съдебните решения, е предвидено, че в сила влизат решенията: а) срещу които не е подадена касационна жалба в определения от закона срок или подадената жалба е оттеглена (т. 2); б) по които подадената касационна жалба не e допусната или е уважена. От това правило обаче в чл. 404, т. 1 ГПК е установено огромно изключение. Предвидено е, че невлезлите в сила въззивни решения са изпълнителни основания, т.е. те имат изпълнителна сила. Влизане в сила на един акт означава да се породят правните му последици.

Друго много съществено отклонение са регламентираните в чл. 280 ГПК (вж. т. IV) много строги основания за допускане на касационната жалба. Поради тези основания в теорията и практиката се казва, че по новия ГПК касационното обжалване е факултативна, а не задължителна възможност. Това е от гледна точка на ВКС, но от гледна точка на страните касационната инстанция вече придобива характер на изключителност, в смисъл на ограничена достъпност. Първо заради изключително хлъзгави изисквания за допустимост на касационната жалба (чл. 280 ГПК) (вж. т. IV), съчетана и с изчерпателно изброените основания за касационното обжалване, предвидена в чл. 281 ГПК. Защото редовният или извънреден характер на една инстанция не се определя само от това, дали тя се използва след като решението влезе в сила, но и от гледна точка на нейната достъпност.

Другият основен белег на българския касационно обжалване в новия ГПК е създаденият чрез предвидените в чл. 280 ГПК основания за допускане на касационната жалба. Това законодателно решение е едно от най-оспорваните в българското процесуално право.

Решения, подлежащи на касационно обжалване.

В чл. 280 ГПК е предвидено, че на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения на окръжните съдилища и апелативните съдилища. Не подлежат на касационно обжалване решенията по дела с обжалваем интерес до 1000 лв. (чл. 280, ал. 2 ГПК). Поради систематическото място на уредбата на касационното обжалване, няма съмнение, че се касае за въззивни решения, постановени по искови дела 3.

В т. 3 на ТР 1-2001-ОСГК на ВКС се прие, че на касационно обжалване подлежат не само въззивните решения по същество, но и въззивните решения, с които се прогласява нищожността или се обезсилват първоинстанционните решения, при това, както, когато с тях се прекратява делото, така и когато се връщат за ново разглеждане 4. Това тълкувателно решение в голяма степен запазва действието си и при новия ГПК. Чрез редакцията на чл. 280, ал. 1 законодателят изрично е възприел това становище. Решенията, с които се прогласява нищожността на обжалваното решение или то се обезсилва като недопустимо са решения по процесуален въпрос, който обуславя изхода на делото. Освен това текстовете на чл. 209, ал. 1 и 2 от стария ГПК са аналогични на чл. 270, ал. 1, 2 и 3 от новия ГПК.

В т. 2 на ТР № 1-2001-ОСГК на ВКС, което в голяма степен запазва своята актуалност и при новия ГПК, се прие, че подлежат на касационно обжалване и решенията на апелативните съдилища, с които се отказва вписване на обстоятелства, подлежащи на вписване в съответния съдебен регистър 5.

Основания за допускане на касационната жалба.

В чл. 280, ал. 1 ГПК е постановено, че на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:

1. решен в противоречие с практиката на ВКС;
2. решаван противоречиво от съдилищата;
3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Текстът е озаглавен „Приложно поле“. В чл. 280, ал. 1 ГПК обаче са очертани основанията за допускане на касационната жалба, както и че целта на тези основания е да се създаде филтър, за ограничаване на възможността за касационното обжалване. Това законодателно решение е съвсем ново за българското процесуално право. В исторически аспект подобно законодателно решение ние до сега не сме имали. Този текст беше и остава предмет на остри дискусии 6. Той беше атакуван пред Конституционния съд. В самия КС не беше постигнат консенсус. Само с един глас мнозинство с РКС № 4 от 2009 г. – ДВ, бр. 47 от 2009 г. остави без уважение искането за обявяване на текста като цяло за противоречащ на Конституцията и обяви за противоконституционна само в частта относно думата „съществен“. И то не за друго, а защото в КС имаше спор относно значението на думата съществен, дали въпросът трябва да е съществен за делото или да е съществен за обществото. И понеже е надделяло разбирането, че думата „съществен“ означава съществен за обществото, а не за конкретното делото, за противоконституционна е счетена частта относно думата „съществен“. Впрочем сред практикуващите в гражданско процесуалната материя юристи нямаше съмнение, че се касае за въпрос, който е съществен за конкретното дело.

След цитираното РКС № 4 от 2009 г. – ДВ, бр. 47 от 2009 г. съдиите от ВКС положиха доста усилия за преодоляването на противоречивата съдебна практика, като за налагането на уеднаквено тълкуване на цитираните текстове се прие ТР № 1/19.02.2010 г. на общото събрание на гражданската и търговската колегии (ОСГТК) на ВКС, резултат на редица компромиси, но и с няколко особени мнения на върховни съдии, което не се случва често в тълкувателната дейност на двете колегии на ВКС.

А. За да се избегне използването на думата „съществен“ в практиката се възприе формулировките „материалноправен или процесуалноправен въпрос, от значение за изхода на делото (т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т.е. той трябва да е обусловил изхода на делото.

Общото основание за селектирането при допускане на касационните жалби е именно произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са правилността законосъобразни. Проверката за правилност и законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба (чл. 290, ал. 1 ГПК). Тази проверка не би могла да се извършва в закрито заседание в отсъствие на страните, защото би противоречала на едни от основните принципи в гражданския процес за непосредственост и устност.

Материалноправните или процесуалноправните въпроси от значение за изхода по конкретното дело могат да бъдат повече от един, стига да са обусловили решаващите изводи на съда. Те не винаги се обхващат от пределите на силата на пресъдено нещо. Възможно е само да са подготвили формирането й върху предмета на спора, но да не се припокриват с него. Така например при разглеждане на правоизключващи, правоунищожаващи или правоотлагащи възражения на ответника, съдът също може да разреши съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който, обаче, не се формира сила на пресъдено нещо. С такава се ползват само възраженията по чл. 298, ал. 4 ГПК.

В цитираното ТР 1/2010 на ОСГКТК на ВКС се прие още, че касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Задължението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания, е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал. 3, т. 1 на същата правна норма. То се извежда допълнително и от въведеното задължително приподписване на касационната жалба от адвокат или юрисконсулт, освен когато жалбоподателят или неговият представител имат юридическа правоспособност.

Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които ВКС е длъжен да селектира касационните жалби. Обжалваното решение не се допуска до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и въпроси, различни от формулираните в жалбата. ОСГТК на ВКС прие, че касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора. Противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба, а и възможно би било жалбоподателят да влага в правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело друго, различно съдържание от това, което ще изведе съдът. ВКС може от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Това е израз на служебното задължение на съда да квалифицира спорното право въз основа на фактите, доводите и твърденията на страните (арг. от чл. 5 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК и др.).

Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване – а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

В т. 1 на цитираното ТР № 1/2010 на ОСГКТК на ВКС се прие обаче, че ВКС е длъжен служебно да допусне обжалваното въззивно решение до касационен контрол, когато недопустимостта и нищожността на въззивното решение, не са подведени от жалбоподателя под основанията за допускане на касационно обжалване. Отрицателният отговор би означавал да влязат в сила съдебни актове (чл. 296, т. 3, предл. първо ГПК), обременени с изключително съществени пороци, водещи до тяхната нищожност, които не могат да се валидират и което след настъпването на необжалваемостта на решението могат да се атакуват с иск или възражение (чл. 270, ал. 2 ГПК). При евентуално допускане на въззивното решение до касационно обжалване само на соченото от касатора основание, без такова за неговата валидност и допустимост, би довело във фазата на разглеждане на касационната жалба по същество, ВКС да извършва проверка за неправилност, без да се произнася по предхождащата го такава за евентуална нищожност или недопустимост. Преди да разреши спора по същество, съдът трябва да се произнесе дали обжалваното решение отговаря на изискванията за валидност и допустимост. Ето защо се приема, че обвързаността на допускането на касационното обжалване от посочените от касатора основания не се отнася до валидността и допустимостта на въззивното решение. Служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, трябва да се разпростре и във фазата по чл. 288 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Даденото разрешение с ТР 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 10 при задължителното касационно производство следва да намери приложение и в стадия на селектиране на касационните жалби. Ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта, ще се извърши с решението по същество на подадената касационната жалба.

Б. Освен разгледаното в б. „А“ общо основание за допускане на касационната жалба, в чл. 280, ал. 1 ГПК има още три допълнителни основания, които се отнасят помежду си при условията на евентуалност:

1. Материалноправният или процесуалният въпрос от значение за изхода на делото, трябва да е решен в противоречие с практиката на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК).

ТР № 1/2010 на ОСГКТК на ВКС (т. 2) се прие, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленума на ВС; с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г. (отм.); с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК.

В цитираното ТР се прие, че извън обхвата на практиката, имаща задължителен характер за съдилищата, са тълкувателните решения на общото събрание на колегиите на Върховния съд, постановени при действието на чл. 52, ал. 1 ЗУС (отм.), които решения служат за ръководство на съдилищата. Възприетите в тези актове разрешения по тълкуването на правни норми не са задължителни, поради което след постановяването им е създадена противоречива практика – явление, обяснимо не само с незадължителния им характер, но и с настъпилите след приемането им промени в обществено политическия живот и законодателството 7.

ТР № 1/2010 на ОСГКТК на ВКС, че в основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не попада практиката на ВКС по отделни казуси „дори и когато в съдебните актове на ВКС е установено трайно съвпадащо тълкуване на една и съща разпоредба, защото тази практика не е задължителна за съдилищата.“ Като че ли, причината поради изключването на тази практика от приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е съмненията, че може да съществуват, макар и изолирани съдебни решения, даващи различни разрешения при тълкуването на една и съща правна норма 8.

2. Материалноправният или процесуалният въпрос от значение за изхода на делото, да е решаван противоречива от съдилищата (чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК).

В т. 3 на ТР № 1/2010 на ОСГТК се прие, че за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, правният въпрос, от значение за изхода на обжалваното въззивно решение трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на ВКС, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос.

Достатъчно е решението да е влязло в сила. При съпоставката на т. 2 и 3 на ТР № 1/2010 на ОСГТК излиза, че дори да се намери съвсем изолирано решение, в което въпросът да е решен по различен начин от този на обжалваното въззивно решение, касационната жалба трябва да бъде допусната. Съдебната практика се формира от всички влезли в сила съдебни решения, поради което всяко противоречие между две съдебни решения съставлява противоречива практика. При констатация за наличие на такова противоречие, с решението си по чл. 291, ал. 1 ГПК, ВКС определя занапред практиката в кое от противоречивите решения смята за правилна и постановява решението си по делото съобразно тази практика: оставя в сила обжалваното въззивно решение или го отменя и постановява решение по съществото на гражданскоправния спор съобразно възприетата за правилна практика. По този начин допускането на касационната жалба става изключително широко. Ако се намери каквото и да е решение, влязло в сила, в т.ч. и когато то е неправилно, незаконосъобразно и изолирано в съдебната практика, може да се промъкне през допускането на жалбата и да се предизвика проверката й по същество.

ОСГК на ВКС прие още, че наличието на противоречива практика по правен въпрос обаче не винаги е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Възможно е по прилагането на определена правна норма да съществува противоречива съдебна практика, която обаче е уеднаквена чрез постановяване на тълкувателно решение или решение по реда на чл. 291 ГПК. Когато обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика, не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, независимо от наличието на влезли в сила съдебни решения, даващи противоречиво разрешение на същия правен въпрос.

Не е налице противоречива практика на съдилищата, когато в рамките на същото съдебно производство са постановени решения, даващи противоречиви разрешения по обуславящи изхода на делото въпроси. Приетите противоречиви разрешения в хода на инстанционното производство не формират съдебна практика, тъй като актовете, в които са обективирани не са влезли в сила.

Понятието „практика на съдилищата“ по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не включва практиката на административните съдилища. Различният предмет на правораздаване на гражданските и административните съдилища, намерил израз в структурното им обособяване в системата на съдилищата, предопределя и същностната разлика в съдебната практика, формирана по граждански и административни дела. Административните съдилища, оглавявани от Върховен административен съд, осъществяващ върховен съдебен надзор за точното и еднакво прилагане на законите в административното правораздаване, разрешават административноправни спорове относно отношения, уредени от административното право – отношения, различни по правната им природа от гражданскоправните, споровете по които са подведомствени на гражданските съдилища. Действително в случаите, когато приложението на гражданскоправна норма има преюдициално значение за разрешаването на административно дело, формираната практика обхваща и гражданскоправни въпроси. Аналогична е и хипотезата, в която гражданският съд се произнася инцидентно по валидността на административни актове или по тяхната законосъобразност, когато такъв акт се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му (чл. 17, ал. 2 ГПК). В тези случаи, както и в случаите, когато административният съд се произнася по гражданскоправен спор по силата на законово учредена компетентност (чл. 1, ал. 2 ЗОДОВ), при формиране на противоречива практика по въпроси, обуславящи крайния изход на делото, редът за уеднаквяването й е по чл. 124, ал. 2 ЗСВ – чрез приемане на съвместно тълкувателно постановление от общото събрание на съдиите от съответните колегии на ВКС и ВАС.

Липсва противоречие в съдебната практика и в случаите, когато въпрос, от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение, е намерил различно разрешение в практика на арбитражен съд. Съдебната практика по граждански дела се формира от всички влезли в сила съдебни решения; от решенията, постановени от съдилищата, овластени да правораздават с Конституцията на Република България. Актовете на арбитражните съдилища, които са частноправни образувания с правораздавателна власт, произтичаща от общата воля на страните по един спор, не формират съдебна практика по граждански дела, предвид което наличието на противоречиви изводи, формирани в обжалваното въззивно решение и решение на арбитражен съд не е основание за допускане на касационно обжалване.

ОСГТК на ВКС прие още, че не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК и в случаите, когато касаторът не е представил доказателства за наличието и – влезли в сила съдебни актове, в които са формирани противоречиви изводи по въпросите, имащи значение за възприетия краен резултат по спора в обжалвания съдебен акт на въззивния съд. По този начин ОСГТК на ВКС задължава касатора да представи решенията, дори и когато те са на самия ВКС и въпреки, че всички решения съгл. чл. 64, ал. 1 ЗСВ трябва да бъдат публикувани в интернет. Или прие се тезата в цитираното по-горе КР, че страната има право на защита, признато й от Конституцията, но за да го получи, трябва сериозно да се потруди.

3. Материалноправният или процесуалният въпрос от значение за изхода на делото, трябва да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК).

В т. 4 на ТР 1-2001 на ОСГКТК на ВКС се прие, че правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение:

а) за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване задължителна съдебна практика и практика по отделни казуси, с оглед преодоляването на възприети правни разрешения по прилагане на правната уредба, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия 9.

б) за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането на новите закони или за да бъде осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Създадената поради неточно тълкуване съдебна практика води до нарушаване на прокламирания в чл. 5 ГПК принцип за законност. Възприетите с нея правни разрешения по действието на нормативен акт непосредствено след влизането му в сила предизвикват неточното му прилагане. Преодоляването на погрешните виждания относно прилагането на закона налага формирането на нова съдебна практика по конкретните разпоредби по реда на чл. 290 ГПК и чл. 124 ЗСВ. Този процес в тълкувателната дейност на ВКС, който има за резултат разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите, има приносен характер за правото, осигуряващ по-нататъшното му развитие.

Господстващите възгледи в официалната и по конкретни дела съдебна практика не могат да бъдат неизменни. Тяхната преходност е следствие от непрекъснато настъпващите изменения в регулираната от конкретния закон материя, обусловени от динамиката на развитието на обществените условия и законодателство. Изоставянето на съдебната практика, съдържаща трайно, съвпадащо тълкуване на едни и същи разпоредби, формирана по еднородни правни спорове, както и на имащата задължителен характер за съдилищата съдебна практика, създадена от решения на ВКС по чл. 290 ГПК, тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС, тълкувателни решения и постановления на Пленума на ВС се налага при промяна на обществените условия и законодателство. Естеството на настъпилите промени изисква търсенето и намирането на нови правни разрешения по прилагането на закона, което поражда необходимостта от осъвременително тълкуване и създаване на нова съдебна практика след влизането в сила на нормативния акт, макар и законовата уредба, чиято промяна е закъсняла във времето, текстуално да не се е променила, за да съответстват правните възгледи на установилите се в обществото нови убеждения, ценности и цели. Изменението на съдебната практика, с което предхождащото я тълкуване се променя, за да се дадат нови правни разрешения по прилагането на закона, предизвикани от новонастъпили обществени условия и законодателни промени е принос в правото, осигуряващ неговото развитие.

Видно е от изложеното, в ТР № 1/2010 на ОСГК на ВКС не се прокара ясна разлика между двете хипотези, включени в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Освен това се прие двете хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – точното приложение на закона и развитие на правото формират едно правно основание за допускане на касационно обжалване. Макар и същите хипотези да съдържат различен принос в правоприлагането при тълкуване на правните разпоредби по конкретни дела или при създаване на съдебна практика по реда на чл. 290 ГПК или по чл. 124 ЗСВ, във всички случаи допускането на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК трябва да допринася за разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите, съобразно произтичащия от чл. 5 ГПК принцип.

Производство за проверка на основанията за допускане на касационната жалба.

Така всъщност не се намалиха делата във ВКС. Просто сега се проверяват в закрито съдебно заседание основания за допускане на жалбата, които са различни от основанията за допустимост на жалбата. Даже с термините се получава игра на думи. Основания за допустимост на жалбата са основанията за нейната редовност: в срок, легитимирано лице, изискуемите се форма, съдържание на касационната жалба и приложенията към нея.

В ТР 1-2010 не е посочено изрично, но споделям мнението на върховен съдия Емануела Балевска, че ВКС, че т.н. селекция на касационните жалби, уредена с разпоредбите на чл. 280 – 288 ГПК носи всички белези на правораздавателна дейност на съда, след като изисква мотивирана преценка за наличие на предпоставките на закона, за постановяване на позитивен от гледна точка на касатора резултат, на този предварителен етап от касационното производство, като касационната жалба се допусне до разглеждане в открито съдебно заседание. Дейността по проверка дали втората инстанция е съобразила постановеното от нея решение по релевирания материалноправен или процесуално правен въпрос с практиката на ВКС и/или дали въпросът е решаван противоречиво от съдилищата, или дали поставеният въпрос е от значение за прилагането на закона за уеднаквяване на практиката за в бъдеще по причина на ново законодателство или неуредени хипотези, което би довело и до ново виждане за приложението на конкретния правен институт в практиката на съдилищата, е специфична правораздавателна дейност, присъща само на касационния съд, която поради естеството си да не дава конкретно разрешение на процесуален или материално правен спор на страните по делото, не подлежи на обжалване, но задължава решаващият състав да изложи мотивирано съображенията си за конкретната селекция. Бих добавила още, че според мен производството по допускане на касационната жалба е предверието на касационното производство по съществото на жалбата и ако жалбата е ключът, то определението по чл. 288 на ВКС е вратата към производството по касационната жалба по същество, която в зависимост от това дали с него се допуска касационната жалба, се отвори към следващата фаза, а ако не се отвори, остава заключена и непреодолима.

Крайно неприемливо, в литературата 10, че тъй като с определението по чл. 288 ГПК се ВКС упражнява правомощието си за селектиране на касационните жалби, няма нужда то да бъде мотивирано. Член 121, ал. 4 от Конституцията на Република България повелява актовете на съда да бъдат мотивирани. Това е много съществен акт, който засяга правата на двете спорещи страни, при това при продължителен спор, който жалбоподателят цели да бъде разгледан и от най-висшата съдебна инстанция – ВКС. Недопускането на жалбата засяга правото на жалбоподателя на правосъдие. Допускането й засяга правото на другата страна да получи правосъдие по-бързо. Ето защо смятам, че определението по чл. 288 ГПК трябва да бъде мотивирано. Само че мотивите трябва да обхващат предвидените в чл. 280, ал. 1 основания за допускане на жалбата и не могат да се отнасят до въпросите по съществото на жалбата.

Касационни основания и разглеждане на касационната жалба по същество

Основания за касационно обжалване.

Съгл. чл. 281 ГПК, озаглавен „Основания за касационно обжалване“ касационната жалба се подава: а) когато решението е нищожно (т. 1); б) когато решението е недопустимо(т. 2); в) когато решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. По този начин в закона са определени основанията за касационно обжалване 11.

Нищожност на решението (чл. 281, т. 1 ГПК).

В закона няма легално определение за нищожно решение. Законодателят е оставил това на практиката и теорията. В теорията се приема, че решението е нищожно, когато то не отговаря на изискването за валидност на решението 12. В теорията и практиката е утвърдено разбирането, че нищожното решение не означава липса на решение, а наличие на решение, което поради своята нищожност създава привидност за наличие на такова.

Разглежданото тук основание за касация разкрива определени специфични въпроси. Както вече се отбеляза (вж. т. I, II), в чл. 280 ГПК е предвидено, че на касационно обжалване подлежат въззивните решения. В чл. 281, т. 1 ГПК е посочено, че касационната жалба се подава, когато решението е нищожно. Стриктното тълкуване на чл. 281, т. 1 ГПК във вр. с чл. 280 ГПК би могло да доведе до извода, че визираното касационно основание е налице, само когато самото въззивно решение е нищожно на собствено основание (например не е постановено в тричленен, а в едноличен състав; член от състава на съда няма качеството на съдия). Според мене обаче, то ще е налице и в случаите, когато първоинстанционното решение е нищожно, но въззивният съд не е изпълнил правомощието си по чл. 270, ал. 1 ГПК и не е прогласил нищожността на първоинстанционното решение, а го е оставил в сила, или го е отменил като неправилно и е решил делото по същество. В някои от хипотезите и двете решения ще бъдат нищожни (например, когато предмет на делото е спор за вещни права върху недвижим имот, който се намира в чужбина), но в други случаи може да е нищожно само първоинстанционното решение (например, когато е постановено от лице, което няма качеството на съдия). Вярно е, че въззивната инстанция се окачествява като втора по ред първа инстанция. Но тази й характеристика може да се отнесе за случаите, когато първоинстанционното решение е неправилно (съгл. чл. 271, ал. 1 ГПК, тогава въззивният съд отменя решението и решава делото по същество). Когато първоинстанционното решение е нищожно, въззивната инстанция е длъжна на осн. чл. 270, ал. 1 ГПК да прогласи нищожността на първоинстанционното решение и в зависимост от порока – да прекрати делото или да го върне за разглеждане от надлежен състав на първоинстанционния съд.

Недопустимост на решението (чл. 281, т. 1 ГПК).

Решението е недопустимо, когато липсват положителни процесуални предпоставки или са налице отрицателни процесуални предпоставки, т.е. когато не са налице изискванията, при които делото може да се реши по същество. Такова е положението, когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или надлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран. Меродавна е липсата на условия за решаване на делото по същество към момента на постановяване на съдебното решение. Това са също случаите, когато е нарушена подведомствеността, родовата подсъдност 13, функционалната подсъдност, диспозитивното начало 14.

Въззивното решение може да е недопустимо на собствено основание, без да е недопустимо първоинстанционното решение. Това са случаите, когато въззивният съд е разгледал въззивната жалба и е решил спора, макар че жалбата е била просрочена; когато тя е била нередовна и въззивният съд не е спазил изискванията по чл. 262 ГПК във вр. с чл. 267, ал. 1 ГПК за нейното поправяне; тя е била подадена от нелегитимирано лице; жалбоподателят е обжалвал само част от решението, а въззивният съд в нарушение на диспозитивното начало го е отменил и в необжалваната част; като инстанция по същество е отменил първоинстанционното решение и се е произнесъл по непредявен иск; страната е оттеглила жалбата си, но въззивният съд не е прекратил въззивното производство, а се е произнесъл по оттеглената вече жалба и е отменил обжалваното решение. Специфични са случаите, когато първоинстанционното решение е било допустимо, но във въззивната инстанция ищецът е направил отказ от иска или оттегляне на иска (в този случай ответникът е дал съгласието си за прекратяване на делото); сключена е във въззивната инстанция съдебна спогодба, но въпреки това въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното решение или го е отменил и е решил делото по същество. В тези случаи въззивният съд би трябвало да обезсили първоинстанционното решение и да прекрати делото.

Възможно е както въззивното така и първоинстанционното решение да са недопустими – например липсва право на иск, надлежна процесуална легитимация, подведомственост, нарушена е родовата подсъдност, въззивният съд вместо да обезсили недопустимото първоинстанционно решение, го е оставил в сила или го е отменил като неправилно и е решил делото по същество.

Неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост (чл. 281, т. 3 ГПК).

А. Нарушение на материалния закон. Понятието материален закон обхваща всички правни норми, които регламентират материалноправните гражданскоправни отношения между страните, независимо от това към кой клон от частното право принадлежат, щом като регулират отношенията между субектите с метода на равнопоставеност 15. Под материален закон законодателят има предвид същото, което има предвид в чл. 235, ал. 2 ГПК, когато задължава съда да основе решението си върху закона. Няма значение дали нормата е оформена в изричен текст или се извлича по тълкувателен път. 3акон по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК са всички национални нормативни актове, без значение какъв по степен нормативен акт са те: Конституцията, кодекс, закон или 16 подзаконов нормативен акт.

Нарушение на материалния закон е налице и когато решението противоречи на даденото с тълкувателния акт на съответния оторизиран орган задължително за съда тълкуване на съответния закон. Това са актовете на т. нар. авторитетно тълкуване, издадени от органа, постановил съответния нормативен акт. Освен тях са тълкувателните решения на КС 17; тълкувателните постановления на пленума на ВКС и тълкувателни решения на ОСГК и ОСТК на ВКС (чл. 130, ал. 2 ЗСВ от 2007 г., чл. 86, ал. 2 ЗСВ от 1994 г. (отм.); на общото събрание на съдиите от ВАС (чл. 44 и 45 от ЗВАС), тъй като с тях се дава задължително за съдилищата тълкуване на съответния нормативен акт. Те се издават, когато има противоречива съдебна практика или законът е неясен. Поначало те имат действие от момента на тълкувания нормативен акт (чл. 50, ал. 1 ЗНА), поради което следва да се приложат по отношение на висящите дела. Сочи се, че нарушение на материалния закон по смисъла на чл. 281, т. 1 ГПК е налице, когато закон отпраща към него (чл. 154 КТК) или чрез него се запълва празнота в законодателната уредба (чл. 5 ГПК) 18.

Нарушението на материалния закон може да се изрази в различни посоки: неправилно тълкуване на съдържанието на нормата, от там и до неправилна правна квалификация на спорното материално правоотношение, предмет на делото; неправилно приложение на закона с оглед действието му във времето или спрямо лицата и др. Освен това, ако след постановяване на въззивното решение е приет нов закон с обратно действие, ще се получи противоречие на това решение с новия закон, макар и към постановяването на въззивното решение правилно да е бил приложил действащия към този момент материален закон. Касационният съд като трета редовна инстанция следва да приложи новия материален закон, когато той има обратно действие, съответно да отмени обжалваното въззивно решение като неправилно поради противоречието му с материалния закон.

Съгл. чл. 5, ал. 4 К международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната 19. Ето защо нарушаването на материалноправни норми, които се съдържат в тях е също нарушение на материалния закон по смисъла на чл. 281, т. ГПК.20. Нарушение на материалния закон е налице и когато решението противоречи на материално правна норма на Регламент на ЕС, който урежда съответните материалноправни отношения 21. Нарушение на материалния закон е налице и в случаите, когато на основание на нормите на международното частно право по международни граждански дела съдът трябва да приложи чуждия материален закон 22

Б. Съществено нарушение на съдопроизводствените правила (чл. 281, ал. 3 ГПК). Изразът „съществено нарушение на съдопроизводствените правила“ се въведе с изменението на чл. 218б, ал. 1, б. „в“ от 2002 г. (ДВ, бр. 105 от 2002 г.) на стария ГПК и се възпроизведе и в новия ГПК, като с него се замени изразът „нарушаване на съществени процесуални правила“. В теорията и практиката е утвърдено разбирането, че двата израза са равнозначни 23. Касае се за нарушение, допуснато от съда на процесуални норми, които регламентират процедурата относно изясняването на делото и са гаранция за правилното установяване на релевантните за спора факти, от там са от съществено значение за правилността на решението 24. Самото нарушение на тези процесуални правила трябва да е също съществено, т.е. да е довело до неправилност на решението. Например, ако страната не е редовно призована, но тя се е съгласила да се разглежда делото 25, не сме изправени пред съществено нарушение на съдопроизводствените правила, защото правилата за призоваванията са с цел да се осигури участието на страната в процеса и нормалното упражняване на правото й на съдебна защита. Ако тя въпреки нередовното призоваване (например е призована 3 дни преди съдебното заседание) смята, че е готова да се брани в процеса, отлагането на делото би било безпричинно.

Процесуалното нарушение трябва да е допуснато от въззивния съд. Допуснатото от първоинстанционния съд процесуално нарушение само по себе си не е основание за отмяната му от въззивния съд, а от там и за отмяната на въззивното решение по реда на касационното обжалване. Това е така, защото въззивният съд като инстанция по същество не може да отмени първоинстанционното решение на основание на допуснатото от първоинстанционния съд процесуално нарушение. Въззивният съд обаче е длъжен да поправи допуснатото процесуално нарушение. Например, ако страната не е била конституирана, или не е била редовно призована, или по друг начин е било нарушено правото й на участие в процеса, във въззивния съд трябва да бъдат повторени процесуалните действия, които са извършени при визираните пороци (вж. т. 17 от ТР № 1-2000-ОСГК на ВКС, което в това отношение запазва действието си).

Новото в ГПК е нарушението по чл. 146, ал. 2 ГПК, съотв. чл. 268 ГПК относно доклада по делото. В съдебната практика. Значението на разпоредбата на чл. 146, ал. 2 ГПК всъщност има смисъл, само ако има отговор. Ако няма такъв – разпоредбата увисва във въздуха.

В. Необоснованост (чл. 281, т. 3 ГПК). Необосноваността е налице, когато са опорочени фактически констатации на съда не поради нарушение на процесуалните правила, а поради нарушаване на ненормирани от закона правила, каквито са правилата на логическото мислене, опитните правила, каузалните връзки между явленията, достиженията на науката и изкуството. Става дума за такива общопризнати закономерности, които при прилагането им позволяват да бъде направен еднозначен извод 26.

Г. Посочените пороци, водещи до неправилност на решението, като касационни основания са изчерпателно изброени. Приема се, че непълнотата на фактическия и доказателствения материал не е основание за касация на решението, освен когато се дължи на съществено процесуално нарушение, допуснато от въззивния съд. Това важи и за случаите, когато се касае за новонастъпили обстоятелства или новооткрити обстоятелства и доказателства, след като въззивният съд е постановил въззивното решение. Въз основа на тях може да се иска отмяна на осн. чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК 27.

С оглед на диспозитивното начало, макар и в ГПК в частта за касационното обжалване да не е посочено изрично, се приема, че заинтересованата страна може да обжалва както решението като цяло, така и част от него 28.

Легитимирани да подадат касационна жалба са лицата, които са били конституирани като страни в исковия процес в първоинстанционното и във въззивното производство, независимо от това дали са имали качеството на главна или допълнителна страна. Когато решението е обжалвано пред въззивния съд, задължително се конституират като страни и необходимите другари на жалбоподателя, както и необходимите другари на ответника по жалбата. Когато въззивната жалба е подадена от подпомагаща страна, задължително се конституира във въззивното производство и неподалата жалба главна страна. Легитимирани да подадат касационна жалба са и лицата, които са били конституирани за първи път като страни във въззивното производство. Това са лицата, които са подали въззивна жалба в качеството си на необходими другари на жалбоподателя, но не са били конституирани в първоинстанционното производство. По арг. на по-силното основание от чл. 304 ГПК се признава право на касационна жалба и на лицата, които не са били конституирани като страни в първите две фази на процеса (първоинстанционната и въззивната), но е трябвало да бъдат конституирани поради естеството на спорното правоотношение или по разпореждане на закона и биха имали качеството на необходими другари на съответната страна. Щом като тези лица могат да атакуват влязло в сила решение и чрез неговата отмяната, за да могат да постигнат възможността да упражнят правото си на съдебна защита в исковото производство, което ще се проведе след отмяната на влязлото в сила решение, на още по-силно основание те имат правото да се бранят чрез касационната жалба срещу невлязлото в сила съдебно решение 29.

Другото условие, обуславящо легитимацията, е правният интерес от обжалването. Той е налице, когато въззивното решение не е изгодно за посоченото лице. В случаите на чл. 281, т. 3 ГПК (неправилност на решението поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила) нарушението трябва да засяга жалбоподателя, а не противната страна.

Легитимацията е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на касационната жалбата.

Съгл. чл. 283, ал. 1 ГПК касационната жалба се подава чрез съда, който е постановил решението, в едномесечен срок от връчването му на страните.

А. Установеният в закона едномесечен срок е преклузивен. Съгл. чл. 283 ГПК той връчването на решението на страните. Срокът за касационно обжалване се прекъсва съгласно чл. 259, ал. 2, 3 и 4 ГПК.

Б. В чл. 284, ал. 1 ГПК е предвидено, че касационната жалба трябва да съдържа:

1. името и адреса на страната, която я подава;
2. означение на обжалваното решение;
3. точно и мотивирано изложение на касационните основания;
4. в какво се състои искането;
5. подпис на жалбоподателя.

Касационната жалба се приподписва от адвокат или юрисконсулт, освен когато жалбоподателят или неговият представител има юридическа правоспособност. Към жалбата се прилага пълномощно за приподписването или удостоверение за юридическа правоспособност (чл. 284, ал. 2 ГПК). По този начин косвено законодателят практически установи задължителна адвокатска или чрез юрисконсулт защита при касационното обжалване, освен ако страната не е правоспособен юрист. Впрочем при установените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания за допускане на касационната жалба, сега е практически почти невъзможно страната сама да търси защита пред касационната инстанция.

Към жалбата се прилагат: изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, (т. 1); преписи от жалбата и от приложенията й според броя на лицата, които участват в делото като насрещна страна (т. 2); пълномощно, когато жалбата се подава от пълномощник (т. 3); документ за внесена такса (чл. 284, т. 4).

Липсата на изискване, както за посочване на факти и на доказателства, което е типично за въззивната жалба, е разбираема, тъй като в касационното производство не е допустимо да се твърдят нови факти и да се представят нови доказателства (вж. т. V), защото непълнотата на фактическия и доказателствения материал по отношение на материалноправния спор не е касационно основание. Що се отнася за наличието на самите касационни основания, по отношение на тях се приема, че са допустими всички доказателства 30. Естеството на касационните основания обаче е такова, че обикновено доказателствата за него се намират в самото дело, поради което твърде рядко може да се стигне до необходимостта да се представят доказателства, които не се намират по делото, но са релевантни за съответното касационно основание 31. Това е може би причината, поради която законодателят не е посочил изрично, че жалбоподателят трябва да представи доказателства в тяхна подкрепа. Срещат се обаче и хипотези, при които касационното основание трябва да бъде доказано (напр. ако член от състава на съда, постановил обжалваното решение, е загубил качеството си на съдия; страната не е била редовно призована или не е могла да се яви по причините, посочени в чл. 142, ал. 2 ГПК), в които случаи са допустими доказателства за установяване на посочените от жалбоподателя касационни основания.

Съгл. чл. 284, ал. 1, т. І ГПК страната е длъжна точно и мотивирано да изложи касационните основания. В т. 10 на ТР № 1-2001-ОСГК на ВКС, което поради аналогичността на разпоредбите в това отношение запазва действието си и при новия ГПК, се приема, че по-строгите изисквания, които законодателят е въвел за касационната жалба, се дължат на спецификата на касационното производство, тъй като проверяващата дейност на касационната инстанция се реализира в процеса в рамките на въведените от касатора основания за порочност, което произтича от положението й на контролен орган. Сочи се, че тези предели на произнасянето на ВКС се визират от разпоредбата на чл. 218ж, ал. 1, изр. І от стария ГПК (аналогична на чл. 290, ал. 2 ГПК), според която ВКС се произнася само по заявените в жалбата основания за неправилност на решението(вж. т. XVI), което обяснява изискването за точно и мотивирано изложение на касационните основания 32. Касационният контрол, упражняван от ВКС, е ограничен от въведените с жалбата основания за неправилност на решението, което не може да се отменява на непредявено основание или дори само да се констатира порок, който не е заявен от касатора. Касационната инстанция обаче може да приеме различна правна квалификация на твърдяното в жалбата закононарушение, т. е. само да преквалифицира касационното основание, без да излиза извън неговите рамки. Този извод се налага в контекста на чл. 4, ал. 1 от стария ГПК (аналогичен на чл. 5 от новия ГПК), който вменява в задължение на съда точното прилагане на закона, и от предвидената в разпоредбата на чл. 218з, ал. 1, изр. последно от стария ГПК (аналогичен на чл. 294, ал. 1, изр. ІІ ГПК), задължителност на указанията на ВКС при новото разглеждане на делото.

Чрез редакцията на чл. 290, ал. 2 ГПК 33 законодателят въведе в изрична норма възприетото в теорията и практиката на ВКС при действието на стария ГПК разбиране, че ВКС е длъжен да извърши служебна проверка за валидността и допустимостта на обжалваното решение. В практиката и теорията по време на новия ГПК също се приема, че се запазва действието на т. 10 от ТР № 1-2001 на ОСГК на ВКС, че касационният съд е длъжен да извърши служебна проверка за правилното тълкуване относно прилагане на императивни правни норми, независимо от обстоятелството, че жалбоподателят не се е позовал на тези касационни основания изрично в жалбата си, се приема, че непосочването, респ. немотивирането на касационните основания, не е основание за оставяне на жалбата без движение, респ. за нейното връщане (вж. т. XII).

Съгл. чл. 285, ал. 1, ГПК, въззивният съд проверява редовността на касационната жалба и ако тя не отговаря на изискванията по чл. 284, съобщава на страната да отстрани нередовностите в едноседмичен срок. Съгл. чл. 286, ал. 3 ГПК жалбата се връща: а) когато е подадена след срока за обжалване (т. 1); б) когато не са отстранени в срок нередовностите (т. 2); въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК.

Както се посочи вече (вж. т. XI), на осн. чл. 283 ГПК касационната жалба се подава чрез съда, който е постановил решението. Това е въззивният съд, който е постановил решение по жалбата срещу първоинстанционното решение. Ето защо въззивният съд е този, който извършва първоначалната проверка на редовността на касационната жалба. Той проверява също и дали тя е подадена в срок, както и дали е подадена от легитимирано лице и дали решението, срещу което тя е насочена, подлежи на касационно обжалване (вж. и т. 13 на ТР № 1-2001-ОСГК на ВКС, което в тази част запазва действието си и при новия ГПК). Когато порокът е поправим, въззивният съд следва да даде указание на жалбоподателя за неговото поправяне. Когато той е непоправим (например жалбата е подадена от нелигитимирано лице или след изтичането на законово определения преклузивен срок), въззивният съд следва да върне жалбата. Съгл. чл. 280, ал. 2 ГПК разпореждането 34 за връщане на касационната жалба подлежи на обжалване пред тричленен състав на ВКС. Разпореждането на председателя на въззивния съд – окръжен или апелативен за връщане на касационната жалба като недопустима, подлежи на обжалване пред тричленен състав на ВКС (чл. 286, ал. 2 ГПК). В чл. 279 ГПК изрично е постановено, че разпорежданията подлежат на обжалване по реда на обжалване на определенията. При потвърждаване на това разпореждане с определение на ВКС се стабилизира преграждането на касационното производство. На осн. чл. 274, ал. ІІ ГПК това определение според мен подлежи на обжалване пред друг тричленен състав на ВКС.

Съгл. чл. 285, ал. 2 ГПК, ако жалбата е редовна, въззивният съд изпраща препис от нея заедно с приложенията на другата страна, която в едномесечен срок от получаването им може да подаде писмен отговор, след което делото заедно с жалбата и отговора се изпраща на ВКС. За отговора се прилагат съответно чл. 259, ал. 2 – 4 ГПК и чл. 284 ГПК. Писменият отговор се подава чрез въззивния съд, постановил обжалваното решение, до ВКС. В писмения си отговор ответникът по жалбата трябва да изложи възраженията си срещу него. Предвиденият едномесечен срок за подаване на писмения отговор е преклузивен. Тъй като основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК се разглеждат в закрито съдебно заседание (чл. 288 ГПК), пропускането на тази възможност преклудира правото на ответника по жалбата за защита против допускането на жалбата. Що се отнася до защитата му срещу жалбата по същество с оглед на касационните основания по чл. 281 ГПК, смятам, че по-късно, в хода на касационното производство пред ВКС, той да може изложи възраженията си срещу касационната жалба и да упражни правото си на защита срещу нея.

Новост за българската система на касационно обжалване е насрещната жалба. Съгл. чл. 287, ал. 2 ГПК насрещната страна по жалбата може да подаде насрещна касационна жалба в срока за отговор. Насрещната касационна жалба е жалбата на противната страна срещу онази част от решението, която е неизгодна за нея и която страната не е обжалвала в предвидения в закона едномесечен преклузивен срок от връчването й на решението. Предполага се, че тя не би обжалвала и би се съгласила с решението, ако противната страна не беше обжалвала другата част на това решение. Затова й се дава възможност да обжалва след изтичането на този срок, но в рамките на едномесечния срок за отговор на касационната жалба на противната страна. Насрещната касационна жалба трябва да отговаря на всички остана изискванията за касационна жалба: а) да се посочат и докажат основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационната жалба; б) ограничението по чл. 280, ал. 2 ГПК за обжалваемия интерес; в) изискванията на чл. 284 ГПК за съдържанието на касационната жалба и приложенията към нея. Ако насрещна касационна жалба бъде подадена в срок, въззивният съд проверява редовността й и изпраща препис от нея заедно с приложенията й на другата страна, която може да подаде отговор в двуседмичен срок от получаването им (чл. 287, ал. 3 ГПК). Съгл. чл. 287, ал. 4 ГПК насрещната касационна жалба не се разглежда, ако не бъде разгледана касационната жалба 35.

Ако първоначалната жалба е редовна, съответно насрещната също, въззивният съд изпраща заедно с разменените книжа и делото на ВКС. Становището на въззивния съд не обвързва ВКС. Първото нещо, което трябва да направи ВКС, още преди да образува делото, е да повтори проверката, която на осн. чл. 285, ал. 1 извършва въззивния съд, т.е. да провери дали жалбата е допустима с оглед на изискванията за подаването й в срок, изискванията за съдържание и приложение към нея, дали въззивното решение подлежи на обжалване с оглед на ограниченията на чл. 280, ал. 2 ГПК. По арг. на чл. 286, ал. 2 ГПК във връзка с критерия за разделението на актовете на разпореждания (вж. бел. № 1) и определения, би трябвало да се приложи и в този случай. Тази проверка се извършва от председателя на съответното отделение на ВКС. Ако касационната жалба е недопустима, защото е подадена след едномесечния срок или защото е налице ограничението по чл. 280, ал. 2 ГПК, тя се връща с разпореждане на председателя съответното отделение и касационното дело не се образува. Ако жалбата е нередовна с оглед изискванията на чл. 284 ГПК, този недостатък е поправим. Затова по арг. на чл. 285, ал. 1 ГПК председателят на съответното отделение на ВКС трябва да изпрати съобщение на страната да отстрани в едноседмичен срок допуснатите нередовности 36. Когато порокът не е поправен, респ. е непоправим, с разпореждането на председателя, на съответното отделение, жалбата следва да се върне. Това разпореждане на осн. чл. 279 ГПК във вр. с чл. 274, ал. 2, изр. І ГПК подлежи на обжалване пред състав на ВКС. Ако нередовностите на касационната жалба не са забелязани и в този момент и делото е образувано, когато съответният три-членен състав на ВКС, който трябва да разгледа посочените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания за допускане на касационната жалба, установи нередовностите на жалбата, той ще се произнесе в този си колегиален състав с определение. Впрочем в посочения случай, ако порокът е поправим, най-напред трябва да се укаже на жалбоподателя в определения му срок да поправи недостатъците на жалбата. Ако порокът е непоправим (например жалбата е просрочена или е подадена от нелегитимирано лице), не е необходимо да се дава такъв срок. Когато обаче това е станало в хода на образуваното дело пред ВКС, ВКС следва да прекрати производството по образуваното пред него дело. На осн. чл. 274, ал. 2, изр. І ГПК определението на състава на ВКС, с което касационното производство се прекратява, подлежи на обжалване пред друг състав на ВКС. (т. 13 на ТР 1-2001-ОСГК на ВКС).

Съгл. чл. 288 ГПК, озаглавен „Допускане на касационното обжалване“, ВКС се произнася по допускане на касационното обжалване с определение в закрито заседание в състав от трима съдии.

Става дума за проверката относно основанията за допускане на касационното обжалване, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК. Тази проверка се извършва в закрито съдебно заседание. Всъщност това е голямото препятствие, препъни камъка, в българската система на касационното обжалване. И за опитни адвокатски кантори изготвянето на касационната жалба, заедно с изложението на основанията за допускане на касационното обжалване и приложенията към него отнема няколко дни, а по тежки дела може да се наложи да се работи и повече. Освен това именно разглеждането на касационната жалба и отговора срещу нея в закрито съдебно заседание изисква изключително внимателно изготвяне на касационната жалба, приложението на основанията за касационно обжалване, както и на отговора и приложенията към нея.

В чл. 288 и следващите ГПК няма изричен текст относно обжалването на определението по допускането на касационната жалба. Не е предвидено изрично дали определението, с което тричленният състав смята за недопустимо подлежи на обжалване. Според мен това определение прегражда пътя на защита, пътя на развитие на делото, защото е пречка за разглеждането на касационната жалба по същество. Още повече, че то се разглежда в закрито съдебно заседание. Ето защо на осн. чл. 274, ал. 2, изр. ІІ ГПК би трябвало да подлежи на обжалване пред друг състав на ВКС. В чл. 296, т. 3 обаче законодателят е предвидил, че въззивното решение влиза в сила, когато касационната жалба не е допусната. По този начин той е изключил това определение от кръга на определенията, които подлежат на обжалване, защото преграждат по-нататъшния път на защита на страната. Изхожда се от разбирането, че то не преграждало пътя на защита, защото допускането на касационната жалба зависи от преценката на ВКС с оглед на установените в чл. 280 ГПК критерии 37. В трайната практика на ВКС се прие, че то не подлежи на обжалване. От гледна точка на съда дейността във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1 е селекция, но страната подава касационната жалба за да защити правата си.

Прегледаната практика на определенията по чл. 288 ГПК показва, че в това съдебно заседание обикновено тричленният състав се е занимавал не само с условията за допускане на касационната жалба, но и с процесуалните предпоставки за нейната допустимост: легитимация на страната, подаване в срок, изисквания за съдържание и приложения към нея, обжалваем интерес. Всъщност преди да пристъпи към проверката на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, тричленният състав извършва и проверката за допустимост на касационната жалба.

Специфично е призоваването пред ВКС. Съгл. чл. 218д, изр. І ГПК до всяко първо число на месеца ВКС обнародва в ДВ дните, в които ще заседава през следващия месец, и подлежащите на разглеждане дела 38. В чл. 289, изр. ІІ ГПК е предвидено, че когато обстоятелствата налагат отклонение от този ред, страните се уведомяват чрез съобщение. В закона не са посочени обстоятелствата, които да налагат отклонение от установения в чл. 289, изр. І ГПК ред на призоваване. В т. 2 на ТР № 2-2004-ОСГК на ВКС се прие, че те „най-общо могат да се определят като причини, предизвикващи отлагане разглеждането на делото за заседанието, за което има публикация в ДВ. Поради идетичната правна уредба на призоваването по делата във ВКС в стария и новия ГПК, това тълкувателно решение запазва действието си и при новия ГПК. Призоваването за това заседание чрез ДВ може да е редовно, но въпреки това да се налага отлагане за друга дата, примерно поради смърт на една от страните, неотстранимо препятствие за явяването й или спиране на производството и последващо възобновяване на същото. Призоваването може да е нередовно, ако има грешка в публикацията в ДВ (например погрешно отразяване на страните, предмета и номера на делото или цялостното му пропускане при обнародването в ДВ). В тези случаи допълнителното му включване в заседание, за което е налице обнародване в ДВ, ще се осъществи по общия ред за призоваване на страните, предвиден за първоинстанционното и въззивното производство. Призоваване чрез публикация в ДВ ще бъде невъзможно, тъй като такова не може да се извърши за вече обявени по този ред заседания на ВКС със съответните насрочени за разглеждане дела и ще трябва да се приложи призоваването по общия ред. Поради създадената несигурност за узнаване от страните на новата дата за разглеждане на делото при наличие на посочените обстоятелства следва да се приеме, че в случая призоваването чрез публикация в ДВ, макар и за дата, за която се насрочват новопостъпилите дела по реда на чл. 289, изр. І ГПК, би представлявало нарушение на правилата, които обезпечават правото на участие на страната и съответно би следвало да се третира като основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК.

Съгл. чл. 290, ал. 1 ГПК касационната жалба срещу въззивното решение се разглежда от тричленен състав на ВКС в открито съдебно заседание с призоваване на страните 39. Както се посочи вече (вж. т. XI, XII), макар и въззивната инстанция да е проверила допустимостта и надлежното предявяване на касационната жалба, още преди образуването на делото председателят или съдия от ВКС трябва да провери отново дали жалбата е допустима и надлежно предявена. Същото следва да стори и съставът на съда, преди да пристъпи към даване на възможност на страните за защита по жалбата, респ. срещу нея по същество. На тази фаза на касационното обжалване обаче не е допустимо да се разглежда отново въпросът за допускането на касационната жалба с оглед на предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания. Този въпрос се решава еднократно и окончателно с определението по чл. 288 ГПК (вж. § 265 ГПК). В касационната инстанция не се провеждат типичните за първа и въззивна инстанция устни състезания. Тук се провеждат устни състезания между страните по отношение на касационната жалба и отговора по нея по съществото на касационното производство, а именно наличието на предвидените в чл. 281 ГПК касационни основания. В практиката тези състезания много често се заместват или се допълват с представянето на писмени защити, което в новия ГПК е допустимо на осн. чл. 149, ал. 3 ГПК.

Съгл. чл. 290, ал. 2 ГПК ВКС проверява правилността на обжалваното въззивно решение само по посочените в жалбата основания. По този начин се слага край. Законодателят възпроизведе в изрична разпоредба т. 10 на ТР № 1-2001-ОСГК, в която по време на действието на чл. чл. 218ж, ал. 1, изр. І ГПК от стария ГПК се прие, че „Обвързаността на касационния контрол от заявените в жалбата основания, се отнася само до пороци, които обосновават неправилност, а не и нищожност или недопустимост на обжалваното въззивно решение.“ Това ограничение не важи за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение, които и сега са установени като самостоятелни касационни основания (чл. 281, т. 1 и 2 ГПК). При тези двете категории порочни решения се касае до нарушаване на процесуални норми, за чието съблюдаване съдът трябва да следи служебно при всяко положение на делото. Такива норми са регламентиращите законността на състава, пределите на правораздавателната власт на съда, изискванията за форма на решението. Тяхното нарушаване опорочава валидността на решението. Такива са и разпоредбите, чието нарушаване води до недопустимост на решението, защото уреждат абсолютните процесуални предпоставки 40 за съществуването и упражняването на правото на иск и диспозитивното начало в процеса, като предели на процедирането на съда. В тези случаи касационният съд, и без да е изрично сезиран в касационната жалба, с такива пороци на обжалваното решение, служебно трябва да извърши преценка за неговата валидност и допустимост като необходим етап, предхождащ проверката на правилността на решението. Тази преценка е условие за безпорочност на собствения му акт, тъй като, ако остави в сила обжалваното решение, засегнато от пороци, обуславящи неговата нищожност или недопустимост, те ще бъдат възпроизведени в потвърждаващото го касационно решение. По същите причини чл. 271, ал. 1, изр. ІІ ГПК ограничава забраната да се влошава положението на жалбоподателя само до неправилните решения. По аргумент за противното тази забрана не се отнася до другите два вида порочни решения – нищожните и недопустимите, при които контролният съд не се съобразява с ограничението, а следователно и с предмета на жалбата, а прогласява нищожността им или ги обезсилва дори и във вреда на обжалващия, щом като пороците се отнасят до части от решението, от които страната е била удовлетворена и не е имала интерес да ги обжалва. Обособяването на тези пороци в самостоятелни касационни основания е мотивирано от съображения не само от теоретически характер (от традиционната класификация на порочните решения на нищожни, недопустими и неправилни, свързано с различни последици при упражняване на касационния контрол), но и от такива с практическо значение. Смисълът на самостоятелното съществуване на тези касационни основания се определя от възможността заинтересованата страна да се позове на тях, без да релевира в жалбата си пороци за неправилност на решението. То би било излишно, тъй като се касае до контрол, предхождащ проверката за правилност на решението на въззивния съд, а и същото може да не е било засегнато от пороци, които обуславят неправилност. 41

В т. 10 на ТР № 1-2001-ОСГК на ВКС се приема още, че: „Нарушението на императивна материалноправна норма може да бъде констатирано като порок от касационната инстанция и без да е било изрично заявено като касационно основание 42. Това правомощие тя ще упражни не само когато преквалифицира закононарушението, посоченото от касатора в жалбата му, но и когато не е посочено, щом като се касае за приложение на установена в публичен интерес материалноправна норма, а не за диспозитивно правило, отклонението от което с необжалването му следва да се третира за възприето от заинтересованата страна“. Цитираното разрешение В т. 10 на ТР № 1-2001-ОСГК на ВКС запазва действието си и при новия ГПК.

Решения на касационния съд. Връщане на делото на въззивния съд и правомощия на ВКС при повторно обжалване

Приема се още, че ВКС трябва да се занимае с въпроса за валидността и допустимостта на обжалваното решение преди да разгледа въпроса за неговата правилност, дори и когато жалбоподателят не се е позовал на нищожност или недопустимост 43. Съгл. 293, ал. 4 ГПК, когато обжалваното решение е нищожно или недопустимо, се прилагат привилата на чл. 270 ГПК 44. По мое мнение тук приложението на чл. 270 ГПК може да има различен обхват.

а) Да се спрем най-напред на нищожните решения. Ако нищожно е само въззивното решение (например постановено е от незаконен състав, в който е участвало лице, което няма качеството на съдия), но първоинстанционното решение не е нищожно, тогава ВКС трябва да обяви нищожността на въззивното решение и да върне делото на въззивния съд за ново разглеждане от нов надлежен състав. Ако основанието за нищожност засяга както въззивното, така и първоинстанционното решение (например постановено е по спор за вещни права върху недвижим имот, намиращ се в чужбина, или спрямо лица, които се ползват с дипломатически имунитет), ВКС трябва да обяви нищожността, като на въззивното, така и на първоинстанционното решение и да прекрати делото. Вярно е, че в чл. 280, ал. 1 ГПК е предвидено, че на обжалване подлежат въззивните решения. Ако текстът на чл. 280, ал. 1 се тълкува буквално, би могло да се приеме, че и в този случай ВКС трябва да обяви нищожността на въззивното решение и да върне делото на въззивния съд, който от своя страна да обяви нищожността на първоинстанционното решение, при което пък самото въззивно решение би трябвало да подлежи на ново обжалване пред ВКС. Този подход е изключително формален и не държи сметка за обстоятелството, че в чл. 293, ал. 3 ГПК има изрично препращане към чл. 270 ГПК, което означава, че при нищожност на решението препращането е към чл. 270, ал. 1 ГПК. С други думи ВКС има по отношение на нищожните решения същите правомощия, които има и въззивният съд. В подкрепа на този извод е и обстоятелството, че за разлика от чл. 293, ал. 3 ГПК, в чл. 293, ал. 4 ГПК не е предвидено изрично, че делото се връща на въззивния съд за ново разглеждане. От това следва, че когато нищожно е както въззивното, така и първоинстанционното решение, ВКС трябва да обяви нищожността и на двете решения и да прекрати делото. Когато въззивното решение не е нищожно само по себе си, но нищожно е първоинстанционното решение (например постановено е от лице, което няма качеството на съдия), но въззивният съд вместо да обяви нищожността на първоинстанционното решение, го е оставил в сила, тогава според мен ВКС трябва да отмени въззивното решение, да обяви нищожността на първоинстанционното и да върне делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд. Въззивното решение се оказва неправилно по отношение не на разрешаването на материалноправния спор, а по отношение на становището му относно валидността на първоинстанционното решение. И в този случай връщането на делото на въззивния съд за да се произнесе по валидността на първоинстанционното решение би било проява на излишен формализъм. И в този случай препращането към чл. 270, ал. 1 ГПК означава, че ВКС има правомощията на въззивния съд по отношение на нищожността и следва да обяви първоинстанционното решение за нищожното и да върне делото не на въззивния, а на първоинстанционния съд за постановяване на валидно решение. В противен случай би се стигнало до неоправдано протакане на делото между инстанциите. В този случай страните биха се оказали оказва лишени от възможността делото им да бъде разгледано и решено от надлежен състав от първоинстанционния съд.

б) Да се спрем на недопустимите решения. При недопустимите решения също може да има различни хипотези. Когато недопустимо е само въззивното решение (например въззивната жалба е била просрочена или е подадена от нелигитимирано лице) ВКС трябва на осн. чл. 293, ал. 4 във вр. с чл. 270, ал. 3 ГПК да обезсили възивното решение. Поставя се въпросът за първоинстанционното решение. В тези случаи смятам, че то трябва да се смята за влязло в сила след изтичането на срока на обжалване. На осн. чл. 296, т. 2 ГПК първоинстанционното решение влиза в сила, когато срещу него не е подадена въззивна жалба. Вярно е, че в случая не сме изправени пред абсолютно чиста хипотеза на цитираната разпоредба. В случая е подадена въззивна жалба, подадена е и касационна жалба. Не сме изправени обаче и пред хипотезата на чл. 216, т. 3 ГПК, защото тя визира случаите, когато касационната жалба не е уважена. Макар и да е била подадена въззивна жалба, тя е била просрочена или е била подадена от нелегитимирано лице, поради което в сила влиза първоинстанционното решение и то от момента на изтичането на преклузивния срок за обжалване, защото жалбата е недопустима. Подаването на недопустима жалба е равностойно по правно значение на неподаването на въззивна жалба. Възможно е въззивното решение да е недопустимо и когато въззивният съд е отменил обжалваното първоинстанционно решение в необжалваната част и е решил делото по същество в тази част. В този случай трябва да се обезсили както решението на въззивния съд, с което той е отменил първоинстанционното решение в необжалваната част, така и решението му по същество по отношение на необжалваната част, защото първоинстанционното решение в необжалваната част е влязло в сила. Ако въззивното решение е по съществото на делото и въззивният съд се е произнесъл по същество по непредявен иск, решението му е недопустимо. То трябва да се обезсили и да се върне делото на въззивния съд за да се произнесе по предявения иск. Проблемен е въпросът с неспазването на родовата подсъдност 45. Съгл. чл. 119, ал. 1 ГПК възражение за неподсъдност на делото по рода си може да се прави до приключване на производството във втората инстанция и може да се повдига и служебно от съда. Според А. Мингова, тъй като ВКС не следи служебно за родовата подсъдност, страната трябва да е обжалвала решението на това основание 46. Обаче в случая освен нарушаването на родовата подсъдност, е нарушена и функционалната подсъдност на въззивната инстанция. Защото решението на окръжния съд като първа инстанция е подсъдно по правилата на функционалната подсъдност пред съответния апелативен съд.

В т. 7 на ТР № 2-2004- ОС на ГК и ТК на ВКС, се прие, че когато пред ВКС са констатирани нередовности на исковата молба и същите не са били отстранени в дадения срок, ВКС се произнася с решение в открито заседание с призоваване на страните, като обезсилва решенията на долустоящите инстанции и прекратява производството.

Съгл. чл. 293, ал. 1 ГПК ВКС оставя в сила или отменя частично или изцяло обжалваното решение. ВКС остава в сила обжалваното решение, когато решението е валидно, допустимо и правилно, т.е. не са налице предвидените в чл. 281 ГПК касационни основания и жалбата е неоснователна.

Решението се отменя като неправилно, когато е нарушен материалният закон или са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила или решението е необосновано (чл. 293, ал. 2 ГПК) 47. Съдът връща делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, само ако се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия (чл. 293, ал. 3 ГПК).

Когато ВКС установи, че обжалваното въззивно решение е валидно, допустимо и правилно, той го оставя в сила. Самото решение на ВКС влиза в сила от момента на неговото постановяване, тъй като то не подлежи на обжалване (чл. 296, т. 1 ГПК). Това решение обаче е и условие за влизане в сила на обжалваното въззивно решение (чл. 296, т. 3 ГПК) и за пораждането на силата на пресъдено нещо (независимо от вида на въззивното решение – установително, осъдително или конститутивно), както и конститутивното действие на решението (в последния случай, разбира се, ако решението е конститутивно). Що се отнася до изпълнителната сила на осъдителните въззивни решения, в чл. 404, т. 1 ГПК е предвидено, че тя възниква още от момента на тяхното постановяване 48. По отношение на изпълнителната сила решението на ВКС има стабилизиращо действие 49. Приема се, че това се отнася както за случаите, когато с въззивното решение е отменено първоинстанционното и делото е решено в обратен смисъл, така и когато въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното решение.

 

Съдът връща делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд само ако се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия (чл. 293, ал. 3 ГПК).

От редакцията на текста е ясно, че при посочените касационни основания – нарушаване на материалния закон и необоснованост, ако въззивното решение е неправилно, ВКС го отменя и постановява ново решение по съществото на спора, без да връща делото за ново разглеждане от въззивния съд 50. Тази възможност при касационното обжалване на въззивното решение се запазва само при отмяна поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и то само ако се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия. По арг. за противното от чл. 283, ал. 3 ГПК следва, че при отменителните основания – необоснованост и нарушаване на материалния закон при уважаване на касационната жалба, ВКС се произнася с решение като прави свои фактически 51 и правни изводи по съществото на материалноправния спор. Ето защо запазва действието си т. 3 на ТР № 2-2004-ОС на ГК и ТК на ВКС, в което се прие, че в тези случаи двете фази на производството – контролноотменителната и по съществото на спора, се развиват в едно заседание. Поради това страните трябва да изложат в устните състезания доводите и съображенията си, както за правилността на решението, така и по съществото на спора, защото касационната инстанция с един съдебен акт отменява решението на въззивния съд и постановява ново решение по съществото на спора 52 Освен това в чл. 293, ал. 3 ГПК ясно е изразена категоричната воля на законодателя, че не всяко съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело до неправилност на обжалваното решение и неговата отмяна, а само това, което налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, обуславя връщането на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Ето защо, ако същественото процесуално нарушение се изразява в задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност (чл. 12 ГПК, във вр. с чл. 235, ал. 2 ГПК), ВКС няма право да връща делото за ново разглеждане, а трябва въз основа на събраните по делото доказателства сам да направи своите фактически констатации. Същото е положението, и когато в нарушение на чл. 260, т. 5 и 6 ГПК и чл. 266 ГПК въззивният съд е допуснал нови доказателства. Това процесуално нарушение е съществено. То обаче не налага извършването на нови процесуални действия, нито повтарянето на вече извършени. Просто при решаването на делото, събраните въпреки ограничението на чл. 260, т. 5 и 6 ГПК и чл. 266 ГПК доказателства трябва да не бъдат взети предвид.

Както се посочи (вж. т. XIX), съгл. чл. 293, ал. 1 ГПК, когато ВКС отменя въззивното решение като неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, той връща делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, само ако се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия.

Съдът, на който е изпратено делото, го разглежда по общия ред, като производството започва от онова незаконосъобразно действие, което е послужило като основание за касиране на решението (чл. 294, ал. 1, изр. І ГПК). Поради това обхватът на новото разглеждане на делото може да е различен. Ако въззивното производство е опорочено още от самото начало – на противната страна не е връчен препис от въззивната жалба и тя не е била редовно призована, ще се повтори цялото въззивно производство. Ако не са допуснати някои релевантни за делото доказателства, които страната е посочила, въззивното производство ще започне от там. Ако е нарушено правото на страната да участва в устните състезания, при новото разглеждане ще се повтори само последното заседание. Във всички случаи обаче обхватът на разглеждането на делото не може да засегне неотменената част на въззивното решение, тъй като то е влязло в сила и спорът не може да бъде пререшаван 53. Указанията на ВКС по тълкуването и прилагането на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото (чл. 294, ал. 1, изр. ІІ ГПК) 54.

В новия ГПК не е възпроизведен чл. 218з, ал. 3 от стария ГПК, в който беше постановено, че при новото разглеждане на делото се допускат само доказателства за новооткрити и новонастъпили обстоятелства след първоначалното разглеждане на делото от въззивния съд и за проверка на събраните доказателства при това разглеждане 55. Сочи се, че това правило не е възпроизведено, защото е счетено за излишно предвид ограничената възможност за представяне на доказателства пред въззивния съд съгл. чл. 260 и чл. 266 ГПК 56. При липсата на изричен текст всъщност трябва да се приложат правилата за въззивното производство. Ето защо трябва да се приложат правилата на чл. 260, т. 5 и 6, чл. 266 ГПК. Това обаче е второ по ред въззивно производство по същото дело. Тези правила вече са били приложени или е трябвало да бъдат приложени при първото разглеждане на делото във въззивната инстанция. Освен това чл. 294, ал. 1, изр. І ГПК трябва да се тълкува във вр. с чл. 293, ал. 3 ГПК, в който е постановено, че делото се връща за ново разглеждане, само когато се налага повтарянето или извършването на нови процесуални действия. Ето защо при новото разглеждане на делото в тази инстанция въззивният съд трябва съобразно дадените му в отменитилното решение на ВКС (чл. 294, ал. 2 ГПК) указания за правилното прилагане на закона, да допусне и събере доказателствата, които не са допуснати, съотв. не са събрани при първото разглеждане на делото във въззивната инстанция поради допуснати съществени процесуални нарушения (арг. чл. 266, ал. 3 ГПК). Когато същественото нарушение на съдопроизводствените правила се е изразило в нарушаване на правото на страната да участва във въззивното производство и да представи доказателства, ограниченията по чл. 266, ал. 1 и ГПК не следва да важи. Същото се отнася и до доказателствата, които страната е искала да бъдат допуснати още при първото разглеждане на делото от въззивната инстанция, но съдът неправилно не ги е допуснал. Иначе се обезсмисля връщането на делото за ново разглеждане на посочените основания. Освен това, тъй като висящността на въззивното производство е възобновена при условията на повторно разглеждане на делото, новото разглеждане на делото от въззивния съд е допустимо да се твърдят факти, настъпили след приключването на съдебното дирене при първото разглеждане на делото от въззивния съд. Във връзка с тези твърдения са допустими и нови доказателства. При новото разглеждане на делото е допустимо да се твърдят новооткрити след приключването на съдебното дирене при първото въззивно разглеждане на делото обстоятелства, във връзка с които са допустими както новооткрити, така и новосъздадени доказателства. При новото разглеждане на делото са допустими и доказателства, които са новооткрити или новосъздадени и се отнасят за факти, които страната е твърдяла до приключването на съдебното дирене при първото разглеждане на делото от въззивната инстанция.

При повторното разглеждане на делото съдът се произнася и по разноските за водене на делото във ВКС (чл. 194, ал. 2 ГПК).57

Съгл. чл. 295, ал. 1, изр. ІІ ГПК, когато са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, второто решение на въззивната инстанция може да бъде обжалвано за нарушения, допуснати при повторното разглеждане на делото.

Така в новия ГПК законодателят възприе застъпваното по време на стария ГПК становище, че касационната жалба срещу второто въззивно решение може да се подаде само срещу тези пороци на това решение, които са нови, т.е. те са резултат от дейността на въззивния съд при новото разглеждане на делото, в т.ч. и когато въззивната инстанция не се е съобразила с дадените й от касационния съд задължителни указания за тълкуването на закона. Не е допустимо касационната жалба да се основава на пороци, които страната е могла да предяви при касационното обжалване на първото въззивно решение 58.

Освен това текстът показва, че достъпът до касационното производство по съществото на жалбата при обжалването на второто решение на въззивния съд е при същите условия, както и първото касационно обжалване, т.е. при същата строга преценка за допускане.

Жалбата срещу повторното решение на въззивния съд се разглежда от друг тричленен състав на ВКС, който решава спора по същество, независимо от основанията за отмяна (чл. 295, ал. 1, изр. ІІ ГПК) 59. При нарушение на материалния закон и необоснованост, както и при съществени процесуални нарушения, допуснати от въззивния съд при повторното разглеждане на делото, които не налагат извършването на нови процесуални действия или повтарянето на вече извършени процесуални действия, правомощията на ВКС при повторното касационно разглеждане на делото са същите, както и при първото му разглеждане по реда на касационното производство 60.

Когато основанието за отмяна налага извършването на съдопроизводствени действия, ВКС отменя въззивното решение и постановява ново решение, след като извърши необходимите действия. В този случай се прилагат съответно правилата за въззивното производство (чл. 295, ал. 2 ГПК). Това показва, че са приложими правилата на чл. 266 ГПК. Това обаче е второ по ред касационно производство, което се провежда след второ по ред въззивно производство по същото дело. При новото разглеждане на делото пред ВКС е допустимо да се твърдят новооткрити след приключването на съдебното дирене при второто въззивно разглеждане на делото обстоятелства, във връзка с които са допустими както новооткрити, така и новосъздадени доказателства. При новото разглеждане на делото са допустими и доказателства, които са новооткрити или новосъздадени и се отнасят за факти, които страната е твърдяла до приключването на съдебното дирене при второто разглеждане на делото от въззивната инстанция. Освен това на осн. чл. 294, ал. 1, изр. І ГПК във вр. с чл. 293, ал. 3 ГПК при новото разглеждане на делото във въззивната инстанция е въззивният съд е трябвало съобразно дадените му в отменитилното решение на ВКС (чл. 294, ал. 2 ГПК) указания за правилното прилагане на закона, да допусне и събере доказателствата, които не са били допуснати, съотв. не са били събрани при първото разглеждане на делото във въззивната инстанция поради допуснати съществени процесуални нарушения (арг. чл. 266, ал. 3 ГПК). При това второ разглеждане на делото от въззивния съд е възможно той да не се е съобразил с дадените му от касационния съд указания. Освен това, той може да е допуснал и други съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Очертаните съществени процесуални нарушения може да налагат извършване на вече извършени процесуални действия, а също и извършването на нови такива. Когато същественото нарушение на съдопроизводствените правила се е изразило в нарушаване на правото на страната да участва във въззивното производство и да представи доказателства, ограниченията по чл. 266, ал. 1 и ГПК не следва да важат. Същото се отнася и до доказателствата, които страната е искала да бъдат допуснати при второто разглеждане на делото от въззивната инстанция, но съдът неправилно не ги е допуснал. Иначе се обезсмисля отменянето на решението и разглеждането на делото по същество от касационната инстанция 61. Освен това, тъй като делото продължава да е висящо, макар и при условията на повторното му разглеждане от касационната инстанция, при това ново разглеждане на делото от касационния съд е допустимо да се твърдят факти, настъпили след приключването на съдебното дирене при второто разглеждане на делото от касационния съд. Във връзка с тези твърдения са допустими и нови доказателства.

Въз основа на изложеното смятам, че и при новия ГПК запазва действието си ТР № 2-2004-ОС на ГК и ТК на ВКС, в чиято т. 3 се прие: „В резултат на неизпълнение на указанията на ВКС при отмяна на първото въззивно решение за допускане и събиране на погрешно недопуснати доказателства при повторното въззивно разглеждане на делото, при касационното обжалване се налага тяхното събиране след отмяната на повторното въззивно решение. Това могат да бъдат и доказателства за проверка на събраните при първото въззивно разглеждане на делото – експертизи, оглед или освидетелствуване, които не са събрани поради неизпълнение на указанията на ВКС в първоначалното му отменително решение. Допускането на последните може да бъде основание за отмяна при повторното касационно производство доказателства, ако тяхното събиране е необходимо за изясняването на делото от фактическа страна – чл. 157, ал. 1 и чл. 162 от стария ГПК 62, т. 11 ТР № 1-2001-ОСГК на ВКС. Другата възможна хипотеза е, когато въззивният съд е отказал при новото разглеждане на делото допускане на доказателства за новооткрити или новонастъпили обстоятелства. При констатация, че тези доказателства неправилно не са били допуснати, макар че са отговаряли на установените в закона критерии, обжалваното решение следва да се отмени и делото да се внесе за разглеждане по същество. В изброените хипотези касационната инстанция в мотивите на отменителното си решение ще констатира какви доказателства са необходими, а в диспозитива му ще ги допусне, без да провежда отделно заседание по този въпрос (вж. и бел. 4).

При новия ГПК запазва действие разбирането, отразено в т. 4 на ТР № 2-2004-ОС на ГК и ТК на ВКС, а именно че ВКС има правомощието да поправи допуснати от въззивния съд процесуални нарушения като допусне и събере доказателства, които погрешно не са били събрани от въззивната инстанция в нарушение на дадените му от ВКС указания ГПК.

При новия ГПК запазва действието си и т. 5 на ТР № 2-2004-ОС на ГК и ТК на ВКС, в която е прието, че при повторното разглеждане на делото от ВКС след като е отменил второто въззивно решение, производството по делото продължава да е висящо, поради което при това разглеждане на делото от ВКС може да се допускат и събират нови доказателства по отношение на факти, които са за новонастъпили след повторното въззивно разглеждане на делото обстоятелства.

 

Във връзка с касационното производство в чл. 291 и чл. 292 ГПК е предвидена компетентност на ВКС и правила за това уеднаквяване. В чл. 292 ГПК са правилата относно уеднаквяването на практиката чрез тълкувателните решения на ОСГК съотв. на ОСТК, а в чл. 291 ГПК чрез решението по чл. 291 ГПК, което е по конкретното дело. Между двата текста няма добра съгласуваност. Това поставя ВКС пред твърде деликатни въпроси, които предстои да бъдат разрешени с тълкувателно решение.

А. Съгл. чл. 291 ГПК, когато въззивното решение е постановено при противоречива практика, ВКС: 1. посочва с мотивирано решение практиката в кое от противоречивите решения смята за правилна; в този случай той постановява решение по делото въз основа на тази практика; 2. когато приеме, че в решенията практиката е неправилна, посочва с мотивирано решение защо е неправилна; в този случай той постановява решение, като тълкува закона въз основа на обстоятелствата по делото; 3. когато приеме, че практиката в противоречивите решения е неприложима към висящия спор, посочва с мотивирано решение защо е неприложима; в този случай той постановява решение, като тълкува закона въз основа на обстоятелствата по делото.

Систематическото място и съдържанието на текста показва, че актът по чл. 291 ГПК е решение, което се постановява при решаването въпросите по съществото на касационната жалба с оглед на установените в чл. 281 ГПК касационни основания, а не при решаването на въпроса за допускането на касационната жалба с оглед установените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания за нейното допускане. Това решение се инкорпорира в решението по съществото на касационната жалба. Струва ми се обаче, че има вътрешно противоречие в съдържанието на чл. 291, ал. 1, т. 3 ГПК. Дали представената към изложенията на основанията за допускане на касационното обжалване противоречива съдебна практика е относима към висящи правен спор, по материалноправния или процесуалния въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд в обжалваното решение, трябва де се реши в определението по чл. 288 ГПК по допускане на жалбата във връзка с визираното в чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК основание за допускане на касационната жалба. Наличието на противоречива съдебна практика, относима към материалноправния, съотв. процесуалния закон, по който се е произнесъл въззивния съд, е от значение за решаването на въпроса за допускането на касационното обжалване, а не за решаването на въпроса за основателността на касационната жалба. Във фазата за решаването на въпроса по съществото на жалбата ВКС няма право да се връща към въпроса за нейното допускане. Касационната жалба вече е преминала през цедката на селекцията, който ВКС прави с определението си по чл. 288 във връзка с основанията за допускане на жалбата, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК 63. Другият въпрос, който се поставя, е дали решението по чл. 291 ГПК е задължително за другите състави на ВКС. В т. 2 на ТР 1/2010 на ОСТК на ВКС се прие, че решението, постановено по чл. 290 ГПК, е от кръга на задължителната практика на ВКС, с други думи с еднаква степен на задължителност като тази на ТР на ОСГК и на ОСГК и на ОСГТК и на ТР на Пленума на ВКС 64. Освен с основанията за касация по чл. 281 ГПК, които са те са въпроси по същество на жалбата, съдът се произнася и по правния въпрос, по който жалбата е допусната. Смята се, че мотивите по същество не са толкова важни, защото не те са задължителни, а произнасянето по правния въпрос, макар то да не е изнесено в диспозитив.

Б. В чл. 292 ГПК е постановено, че при противоречиво разрешавани въпроси от ВКС съставът предлага на общото събрание да постанови тълкувателно решение 65, като спира производството по делото 66. Всъщност няма добра съгласуваност между двата текста, даже бих казала, че те си противоречат. Това противоречие излиза ясно, като се има предвид, че в т. 3 на ТР № 1/2010 г. ОСГТК на ВКС прие, че в понятието противоречивата съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК включва и практика на ВКС. Според мен волята на законодателя е, когато противоречивата съдебна практика е на ВКС, съставът, който разглежда касационната жалба, след като я е допуснал до разглеждане по съществото на делото, да спре производството и да предложи на ОСГК, съотв. на ОСТК или на ОСГТК да се постанови тълкувателно решение. Целта на този текст е да се избегне противоречивата съдебна практика на самия ВКС, чрез постановяване на ТР. Докато в хипотезата на чл. 291, т. 1 и 2 ГПК противоречивата съдебна практика трябва да е налице, когато са представени противоречиви влезли в сила решения на районните, окръжните и апелативните съдилища. И докато в хипотезата на чл. 292 ГПК съставът на ВКС трябва да спре делото и да изчака постановяване на тълкувателно решение, в хипотезите на чл. 291, т. 1 и 2 ГПК съставът на съда трябва да постанови решение по съществото на касационната жалба и в същия съдебен акт да постанови своето решение по въпросите на чл. 290, т. 1 и 2 ГПК, а именно 1. посочва с мотивирано решение практиката в кое от противоречивите решения смята за правилна; в този случай той постановява решение по делото въз основа на тази практика; 2. когато приеме, че в решенията практиката е неправилна, посочва с мотивирано решение защо е неправилна; в този случай той постановява решение, като тълкува закона въз основа на обстоятелствата по делото. Във връзка с подготовката на новото ТР на ОСГТК и във връзка с постановеното в т. 2 на ТР 1/2010 на ВКС относно задължителния характер на решението по чл. 290 ГПК обаче битува и разбирането, че и решението по чл. 291 ГПК е задължително за другите състави на ВКС, поради което когато има противоречива съдебна практика, постановена от състав на ВКС по време на стария ГПК, тогава следва да се приложи чл. 291 ГПК, а когато практиката е по новия ГПК и е констатирано противоречие между решения по чл. 290 и чл. 291 ГПК по един и същи въпрос на различни съдебно състави, тогава трябва да се върви към приложение на чл. 292 ГПК. Струва ми се, че по този начин неоправдано се игнорира практиката на отделните състави, постановена по време на стария ГПК не по въпроси на стария ГПК, а по материалноправни въпроси.

 

 

Въпрос 73.

СЪЩНОСТ И ОБСЕГ НА ОТМЯНАТА ПО ЧЛ. 303

1. I. Отмяната (От) по чл. 303 е средство за защита срещу влезли в сила порочни решения. От не е обжалване, защото се развива след като решението е влязло в сила и процесът е приключен. Затова От не е фаза, стадий на исковия процес, а самостоятелно, извънинстанционно производство (2120-60-Н, Сб. 237; ПМ 62 V 121; 1680-61-Ш, Сб. 191; 209-64-1, Сб. 37). Тя не обхваща всички видове порочни решения и всички техни пороци. Тя е средство за защита срещу неправилни решения, и то когато неправилността се състои в несъответствие между решението и действителното правно по­ложение и се дължи на изчерпателно изброени в чл. 303 причини (ВАС 5460- 98-III, АП 98 IV 28). Затова От се свързва с принципа за установяване на истината и цели да го обезпечи даже спрямо влезли в сила решения, като от­странява тяхната сила на пресъдено нещо и налага повторно разглеждане на делото, за да бъде заместено неправилното решение с ново, правилно реше­ние.

Въз основа на изложеното От може да се определи като самостоятелно съдебно производство за извънинстанционен контрол и отмяна на влезли в сила решения, когато те са неправилни, поради някоя от причините, по­сочени в чл. 303. Правната характеристика на способа не се отличава от тази на От, уредена по чл. 231 и сл. ГПК отм., така че натрупаната и цитирана по- долу при действието на последния съдебна практика, не губи силата си.

1. II. Само необжалваеми и ползващи се със сила на пресъдено нещо ре­шения подлежат на От (28-58-Ш, Сб. 209; 935-59-П, Сб. 204; 2480-59-1, Сб. 110 ПМ 61 V 97; 431-85-П, Сб. 132; 1002-85-IV, Сб. 239; не се ползва със сила на пресъдено нещо и не подлежи на отмяна по чл. 303 съдебното решение за прекратяване на политическа партия – чл. 41, ал. 3 ЗПП). Но за допустимостта на От не е задължително молителят да е инициирал всички възможни фази за инстанционното разглеждане на спора (вж. Опр. № 7) 2011 г. по т.д. 1010/2010,1 т.о., с което е допусната за разглеждане молбата за От срещу влязлото в сила решение на СГС за обявяване на дружеството в не­състоятелност, въпреки че молителят не се е възползвал от възможността за обжалване на решението).

Съгласно ППВС № 2/77 г., което запазва действието си и при действа­щия ГПК, на От подлежат и актове на съда, които се ползват със сила на пре­съдено нещо и по които спорните въпроси не могат да бъдат пререшавани, както и съдебни актове, които поради даденото с тях разрешение на материалноправни въпроси са приравнени по правни последици на влезлите в сила решения, и за които законът не предвижда защита по друг ред. Такова е напр. определението за прекратяване на делото при отказ от иска (чл. 233), опре­делението за разноски (чл. 248, ал. 3).

Но определенията, с които съдът разрешава даден процесуален, а не материалноправен въпрос, не попадат в категорията актове, подлежащи на От, дори когато са постановени в едно спорно, правораздавателно производ­ство. Такова е производството по обжалване действията или отказите на съдебния изпълнител да извърши определено изпълнително действие по чл. 435 и сл. ГПК. Съгласно Т.р. № 3/2005 г. на ОСГК на ВКС, което не е загу­било силата си и при действието на новата процесуална уредба, това про­изводство е двустранно, спорно и правораздавателно по характер, защото с постановеното по него решение съдът отменя правните последици на из­вършеното от съдебния изпълнител действие и го задължава да предприеме дължимото поведение. Но по правило с този съдебен акт със сила на пре­съдено нещо се решава процесуален, а не материалноправен въпрос, поради което в практиката си ВКС приема, че тези решения не подлежат на От (вж. напр. Опр. № 19/2011 г. по т.д. 1028/2010,1 т.о.; Опр. № 7/2011 г. по т.д.

86/2010, II т.о.; Опр. № 18/2011 г. по т.д. 104/2011,1 т.о.). Същевременно обаче, ВКС не отрича принципната допустимост на От, когато в това про­изводство наред с решаването на процесуалния въпрос, съдът се произнася и по материалното право (вж. в мотивите на Опр. № 4/2011 г. по т.д. 990/2010, II т.о.; затова и в по-старата си практика ВКС допуска От и при някои изпълнителни действия (90-72-ОСГК, Сб. 23 – напр. възлагане на имот при публична продан).

Не подлежи на От определението на ВКС в производството по чл. 288, с което не се допуска касационното обжалване на решението. Това опреде­ление не разрешава материалноправен спор и не поражда сила на пресъдено нещо относно материалното право (вж. така Опр. № 857/2011 г. по гр.д. 596/2010,1 г.о.; Опр. № 15/2011 по т.д. 85/2011,1 т.о.). По изложените съоб­ражения, не подлежи на От определението на ВКС, постановено по чл. 274, ал. 3, с което не се допуска касационно обжалване на въззивното определе­ние, потвърждаващо отказа на първата инстанция да издаде изпълнителен лист – то не е от категорията актове, ползващи се със сила на пресъдено нещо (Опр. № 6/2011 г. по ч.гр.д. 508/2010, II г.о.).

И при действието на чл. 303 и сл. действащия ГПК не губи значението си трайната прак­тика, че когато съществува друг ред за атакуване на съдебния акт или за защита на правото, От е недопустима (2668-63-III, Сб. 212; 41-92-1, Б 92 II 22; 440-94-5-чл. с-в, Сб. 18; 483- 02-5-чл. с-в, Б 02 XII12). Ето защо е недопустима От: на охранителни актове (474—61-1, Сб. 51; 663-95-5-чл. с-в, Сб. 23; 721-97-П, БЗ 98 IV 7; 815-98-1, БЗ 99 I, с. 88; Опр. 107-97-V, Б 98 III—IV 48; Опр. 10-99-П, Б 98 XI-XII32); на решения по издаване на изпълнителни ли­стове (359-69-1, Сб. 30; 431-85-П, Б IX 51; 1002-85-1, Сб. 239; Опр. 32-01-IV, Б 01 IX 15) на определения за възобновяване на срок (2666-70-1, Сб. 109). При действието на чл. 237 ГПК (отм.) ВКС приемаше, че е недопустима отмяна на акт, издаден въз основа на извънсъдебно изпълнително основание, тъй като той не се ползва със сила на пресъдено нещо и срещу него е налице друг ред за защита (Опр. 61-03-5-чл. с-в, Б 03 IV 18). Този извод би следвало да важи и относно актовете в заповедното производство със същите аргументи.

Не подлежи на От решението на ВКС, постановено в производството за отмяна на влязло в сила решение, или определение на съдилищата – отмяната по чл. 303 и сл. ГПК е еднократна възможност за извънинстанционен контрол на съдебните актове, и постановените решения, с които ВКС се произнася по основателността на молбите за отмяна, са окончателни. Наличието на влязло в сила определение на ВКС за недопустимост на производство за От изключва допустимостта на От на решението на същото основание, дори ко­гато се заявява друг петитум (Опр. № 3/2011 г. по гр.д. 1940/2010, IV г.о.).

Не е допустима От на решенията, с които е постановен развод, унищо­жаване на брака или бракът е признат за несъществуващ (чл. 303, ал. 2). Съгласно чл. 303, ал. 3 От по чл. 303 е недопустима спрямо неприсъствено решение, по което е могло да се иска или е искана отмяната му по чл. 240, ал., както и когато е могло да се предяви или е бил предявен иск по чл. 240, ал. 2 (вж. за защитата срещу неприсъствено решение § 122). Но влязлото в сила решение, постановено при признание на иска, би следвало да подлежи на От, тъй като за неговото атакуване не е предвиден изрично друг проце­суален способ. Въпреки че не може да бъде квалифицирано като правилно или неправилно (вж. затова § 90), решението при признание на иска поражда СПН и следва да подлежи на От, доколкото могат да намерят приложение по­сочените в чл.303, ал.1 основания (вж. §118).

Във всички случаи, когато ВКС констатира, че съдебните актове не под­лежат на От, той следва да остави молбите за отмяна без разглеждане. Тези определения на ВКС преграждат възможността за развитие на производство за отмяна на влязлото в сила решение и подлежат на инстанционен контрол чрез обжалването им с частна жалба по реда на чл. 274, ал. 2, изр. 2-ро пред друг тричленен състав на ВКС. Неговото определение е окончателно и не подлежи както на по-нататъшно обжалване, така и на От (вж. по-горе).

III. 1. Легитимирана да възбуди производство за От е преди всичко „за­интересуваната страна „. Такова е лицето, обвързано от неизгодно за него решение, което е неправилно поради порок по чл. 303, засягащ това лице (на­пример то е било нередовно призовано). За да е налице интерес, а следова­телно и право за От, е нужно посочените условия да са налице кумулативно.

Затова няма право за От необвързаното от решението трето лице (798-86-И, Сб. 166); то може да се защити с иск (1983-78-1, Сб. 56; 49-91-1, Сб. 19; 569-91-1, Сб. 60); страната, за която решението е изгодно, макар че е била нередовно призована (118-85-ОСГК, Б 1986 III17; 1116—86—II, Сб. 192); Въпреки че е било лишено от участие в производството по делото, няма интерес и не може да иска От лице, когато решението, чиято отмяна се търси, е в негова полза (р. № 38/2011 г. по гр.д. 1343/2010,1 г.о.). Незасегнатата от порока страна, макар че за нея решението е неизгодно (1420-56-IV). Нито акционерите, нито общото събрание на ак­ционерното дружество са легитимирани да искат отмяна на влязло в сила решение за обявяване на банка в несъстоятелност (650-2000-V, Б 2000 V 41) Само ответникът по делото може да иска От на влязлото в сила решение, постановено при признание на иска.

Не само главната страна, но и подпомагащата може да иска От (2120-60-Н, Сб. 237. При действието на чл. 119 ГПК (отм.) с това право разполагаше и контролиращата страна). Същото важи за техните правоприемници. Но привличане на подпомагаща страна в производството за От е недопустимо (2120-60-П, Сб. 237). При необходимо другарство всеки от другарите може да иска От. Същото важи при обикновено другарство, ако неправилността на решението засяга общ факт. В такъв случай към молбата за От, подадена от един от другарите, може по аналогия на чл. 265, ал. 1 да се присъединят и останалите другари (обратно: 209-64-1, Сб. 37). Отмяната в полза на един от необходимите другари ползва и останалите (1577-65-1, Сб. 84).

2. Производството за От се насочва срещу лицата, за които решението поражда благоприятни правни последици. Те ще бъдат засегнати от търсената От и затова те са легитимирани да се бранят срещу нея. Такива лица са: стра­ната, в полза на която е постановено решението, и нейният помагач; всички необходими другари, както и всички обикновени другари, ако отмяната се иска поради неистинност на констатации на решението относно общи за тях факти (29-52-ОСГО).

ОСНОВАНИЯ ЗА ОТМЯНА ПО ЧЛ. 303

Законът изброява изчерпателно основанията за отмяна по чл. 303. Те не могат да се прилагат разширително (149-58-ОСГК, Сб. 30), тъй като въз основа на тях се посяга върху силата на пресъдено нещо на решението.

6. I. Според чл. 303, ал. 1, т. 1 може да се иска От, когато се открият нови обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които при решаването му не са могли да бъдат известни на стра­ната, срещу която решението е постановено. Текстът буквално възпроиз­вежда чл. 231, ал. 1,6. „а“ ГПК (отм.), затова запазва значенето си натрупа­ната при неговото действие съдебна практика (вж. напр. 1306-94-П, Сб. 68; 1209-98-IV, Б 98 V-VI 32; ВАС 553-97-5-чл. с-в, АП 98 125).

Касае се за непълнота на фактическия или доказателствения материал, която се разкрива след като решението е влязло в сила, и не се дължи на про­цесуално нарушение на съда или пък на небрежност на страната. Член 303, ал. 1, т. 1 брани страната срещу такава неправилност на решението, която се дължи на невиновна (обективна) невъзможност да се разкрие истината по време на висящността на делото. Новото обстоятелство за отмяна не трябва само да е „ново“, но и да е от съществено значение за делото, да може да до­веде до промяна в съдържанието на решението, ако бъде взето предвид (102— 01-IV, Б 01 VIII16; 20-02-5-чл. с-в, Б 02III 25).

1. Под „обстоятелства“ законът разбира факти на действителността, които имат спрямо спорното правоотношение значението на юридически или доказателствени факти (ВАС 5460-98-Ш, АП 98 IV 28).

Фактите трябва да са нови, т.е. да не са били вече включени във факти­ческия материал на делото, докато то е било висящо. Но те не трябва да са новосъздадени, т.е. да са възникнали след приключване на устните състеза­ния, завършили с влязло в сила решение. Както знаем, новосъздадените (но- вовъзникналите) факти не се преклудират от силата на пресъдено нещо (§ 71). Въз основа на тях заинтересуваната страна може да предяви нов иск (138-67-ОСГК, Сб. 27; 3179-82-П, Сб. 151; 604-85-Ш, Сб. 192; 991-86-П, Сб. 176; 1053-86-П, Сб. 186; 771-93-П, Б 93 VI 17; 264-97-1, Сб. 38; 358- 02-5-чл. с-в, Б 02 VII15). Чрез него, а не по реда на От, тя ще защити правата си (така и в новата практика на ВКС по ГПК от 2007 г.: напр. Р. 181/2011 г. по гр. д. 630/2010, IV г.о.; Р. № 38/2011 г. по гр.д. 1343/2010,1 г.о.). От друга страна, От предпоставя че решението е неправилно, а в разглежданата хипо­теза то е правилно, защото вярно отразява правоотношенията на страните такива, каквито те са били до настъпването на новите факти. Ето защо осно­вание за От са само новооткритите юридически или доказателствени факти. Тези факти са могли, ако са били известни, да бъдат включени в делото, за­щото са съществували към деня на приключване на тия устни състезания, след които решението е влязло в сила. Понеже не са били взети предвид от съда, неговото решение, е обективно неправилно. Същевременно силата на пресъдено нещо е пречка да се пререши делото съобразно с новооткритите факти. Те се преклудират от нея (§ 71). Затова е нужна От по чл. 303. Чрез нея се открива възможността за ново разглеждане на делото, при което ще се вземат предвид новооткритите факти.

Не е „ново обстоятелство“ постановеното след влизане на решението в сила тълкувателно решение от ВКС, макар то да обуславя други изводи по спорното право. Приемането му е пре­дизвикано от противоречива практика и с него се дава задължително за съдилищата тълкуване при решаването на даден правен въпрос, което има за цел уеднаквяване на съдебната практика занапред, при разглеждането и решаването на следващи граждански дела. Новото тълкувателно решение не е факт от обективната действителност, който да е правно или доказателствено ре­левантен за спорното правоотношение и да е от значение при неговото решаване (вж. така Р. № 563/2011 г. по гр.д. 1399/2010, II г.о., с което молбата за От е оставена без уважение).

Не е новооткрит факт определението на ВКС по чл. 288, с което не се допуска каса­ционно обжалване на решението. Освен че то е постановено след приключване на фазите от разглеждането на делото по същество и не е могло да повлияе на изводите на съда, с него ка­сационната инстанция се произнася по допускането на касационното обжалване при наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, без да дава становище по въпроси, включени в предмета на делото (вж. така Р. № 10/2011 г. по гр.д. 1393/2010,1 г.о., с което молбата за От е оставена без уважение).

Кога се е осъществил новооткритият факт: преди завеждане на делото, пред първата или пред втората инстанция, през време на новото разглеждане на делото след връщането му от втората инстанция, е без значение. Решаващо е че е бил налице, когато делото се е намирало в такава фаза на развитие, че той е могъл да бъде изтъкнат и взет предвид (трайна практика на ВС, сумирана в 557-63-III, СП 63 VI).

Разбира се, когато новооткритият факт може да бъде изтъкнат като ново основание на иска, предявен от ищеца, От по чл. 303 е недопустима: ищецът разполага с исковия път за зашита (483-02-5-чл. с-в, Б 02 XII12).

2. Не е достатъчно страната да твърди, че са налице новооткрити факти. Тя трябва да подкрепи своето твърдение с писмени доказателства (835-98- II, БЗ 98 XI, с. 79). Понеже се отнасят до нови факти, те ще бъдат винаги нови.

Писмени доказателства по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 1 са официални документи или частни документи, изходящи от противната страна (например разписка за плащане на взема­нето, признато с решението – 887-56-1; писмен договор в подкрепа на отхвърления иск – 846- 56-IV; осигурителна книжка, опровергаваща признатия с решението трудов стаж – 667-55- IV и т.н.). Снимките и фотолентите не са писмени доказателства по смисъла на чл. 303, ал. 1 т.1 (1062-86-И, Сб. 188). Изявленията на отделни лица, публикувани в периодичния печат, също не са ново писмено доказателство и не могат да послужат като основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 1 (6-89-ОСГК, Б 89 X 16). Наредби, инструкции и др., публикувани в ДВ, не са новооткрити писмени доказателства по чл. 303, ал. 1, т. 1 (Ю-86-ОСГК, Сб. 6). Не е ново­открито писмено доказателство документ, който е съставен с участието на страната, която иска От на решението – дори тя да не е участвала лично, а чрез свои служители при съставя­нето му, той документ е могъл да й бъде известен при разглеждане на делото ако би положила дължимата грижа (вж. напр. Опр. 12/2011 г. по ч.т.д. 917/2010,1 т.о.).

Обикновено документът, потвърждаващ новооткритото обстоятелство, ще бъде също новооткрит. Но той може да бъде и новосъздаден, т.е. издаден след влизане на решението в сила (така практиката на ВС – 1039-61-vII, Сб. 121; 917-63-1, Сб. 65; 138-67-ОСГК, Сб. 27; 322-91-5 чл. с-в, Сб. 16, с която се напуска предходната трайна практика на ВС – 33-52- ОСГК; 1041-56-П; 3839-59-1, Сб. 154; вж. срещу нея ПМ 61 V 98). Спрямо решение, от­хвърлящо иск за цена по съображение, че стоката не е била предадена, новосъздадено дока­зателство ще бъде извънарбитражно писмено признание на ответника, че стоката е намерена в склада му; складова разписка от магазинер на ответника, че е получил стоката ; акт на фи­нансов ревизор, констатиращ наличността на стоката; присъда срещу магазинер на ответника, че е присвоил тази стока, когато всички тези документи са били издадени след влизане в сила на решението. Новосъздадено писмено доказателство е и актът за узаконяване на строеж, което има обратно действие и е основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 1, ако фактът е от значение за спора (2-87-1, Сб. 33; 1364—93-IV, Б 93 XII23). Докладната записка, потвържда­ваща, че изслушаното по делото вещо лице е било на работа в шццовата кооперация, също е основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 1 (640-87-IV, Сб. 199). Примерите сочат, че ново­създаденият документ може да бъде както официален, така и частен.

3. Основание за От по чл. 231, б. „а“ са обаче не само потвърдените с документ новооткрити обстоятелства, а и новооткритите или новосъздаде­ните документи относно факти, които са били твърдени през висящността на делото, но не са могли да бъдат доказани, поради липса на тези документи (2-77-ПП). Не са основание за От документи, които са били представени и допуснати като писмени доказателства по време на гледането на делото, не­зависимо от различните доводи, които страната прави въз основа на тяхното съдържание (Р. № 25/2011 г. по гр.д. 181/2010,1 г.о.). Дори писмените дока­зателства да са нови, те не могат да бъдат основание за От на решението, ако не се отнасят до релевантни за делото обстоятелтва или ако не са от значение за изхода на делото (Р. № 29/2011 г. по гр.д. 583/2010,1 г.о.).

Такава е например новооткрита разписка, доказваща направено от ответника възражение за плащане; за примери на новосъздадени документи относно твърдяно по делото предаване на стоката вж. по-горе т. 2 и 302-73-П, Сб. 99; затова становището на 138-67-ОСГК, Сб. 27, че относно твърдяно по делото обстоятелство документът не могъл да бъде новосъздаден, а трябвало да е съществувал преди решението, не може да бъде споделено; то прегражда пътя за отмяната на неправилни решения.

Съдебното решение, постановено по идентичен казус, но между други страни, не е ново писмено доказателство по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 1, защото като правораздавателен акт то доказва само факта, че един конкретен правен спор е бил решен по определен начин (670- 95-5-чл. с-в, Сб. 24).

4. Обстоятелството или документът могат да бъдат нови по смисъла на чл.303,ал. 1,т. 1, но това не е достатъчно. Нужно е заинтересуваната страна да не е знаела за тях или, макар и да е знаела, да не е била в състояние да се снабди с документа (138-67-ОСГК, Сб. 27; 1602-84-1, Сб. 51; 1682-84-1, Сб. 54), за да го представи по делото до приключване на устните състезания, без незнанието или непредставянето да се дължат на липсата на нормално дължимата грижа за доброто водене на делото. Ако страната е знаела за об­стоятелството или за доказателството и е могла да го представи, От е недо­пустима (214-76-П, Сб. 108; 24-81-ОСГК, Сб. 8; 1160-82-II, Сб. III; 265- 87-II, Сб. 91; 137-91-1, Сб. 24; 1821a-95-IV, Сб. 133; 817-94-1, БЗ 95 VII6; вж. така и в новата практика на ВКС – напр. Опр. № 767 /2011 г. по гр.д. 617/2010, III г.о.; Опр. 6/2011 г. по гр.д. 1542/2011, II г.о.).

Ще е налице липса на дължима грижа за снабдяване с необходимия документ, когато: страната не е представила находящ се у нея документ, който й е бил известен (178-55-IV, Сб.

272; 635-554V, Сб. 295; 1038-85-11, Б 1986, III 29); страната не е положила грижата, за да узнае обнародван регулационен план (982-55-IV, Сб. 318) или е публикувана в ДВ наредба (68-87-ОСГК, Сб. 18); страната не е направила напълно възможни справки по официални ре­гистри (1391-54—1; 8-84—ОСГК, Сб. 8), в своето собствено счетоводство, в собствения си ар­хив или в банката, за да открие направено чрез нея плащане (982-55-IV, Сб. 318); страната не е направила необходимото, за да представи писменото съгласие на профсъюза за уволнение (555-87- III, Сб. 154); не е представила издаден по време на делото нотариален акт, с който е могла да се снабди (Опр. 29/2011 г. по гр.д. 76/2011, II г.о.). Както и при обжалването, по съсздадения с ГПК от 2007 г. режим От по чл. 303, ал. 1, т. 1 не е средство, с помощта на което страната може да поправи собствените си грешки (небрежност) при попълване на делото с факти или с доказателства (24-81-ОСГК, Сб. 8; 1160-82-П, Сб. 111). За да стабилизира си­лата на пресъдено нещо и за да напъти страните към грижливо водене на делото и своевре­менното му попълване с факти и доказателства, законът санкционира небрежността на стра­ната, като я обвързва окончателно с неправилното решение – плод на нейната небрежност.

Отмяната по чл. 303, ал. 1, т. 1 ще бъде обаче допустима, макар и страната да е знаела за факта преди постановяване на решението, ако установяването му по надлежния ред е ста­нало след влизането на решението в сила (ВАС 4182-98-5-чл. с-в, АП 98 IV 35) или когато документът е бил известен на страната, но за нея не е съществувала процесуална възможност по време на делото да се снабди с него, за да да изгради защитата си въз оснодва на съдържа­нието му (Р. 69/2011 г. по гр. д. 470/2010,1 г.о.).

От на основание чл. 303, ал.1, т. 1, може да иска и ответникът относно решението, по­становено при признание на иска, когато твърди, че признанието се основава на невиновно незнание на релевантни за делото обстоятелства. В случая е налице извинима грешка при фор­миране на волеизявлението му, за отстраняването на която не е предвиден друг процесуален способ. От на решението при признание на иска не може да се търси обаче, когато ответникът се позовава на нови писмени доказателства, тъй като постановяването на този вид съдебно решение не се основава на събиране и оценка на доказателства и пълнотата на доказателстве­ния материал не е относима към волята на ответника за извърши признание на иска.

III. Според чл. 303, ал. 1, т. 2 може да се иска От, когато по надлежния ред се установи неистинност на документ, неистинност на показанията на свидетел, на заключението на вещо лице, върху които е основано реше­нието, или престъпно действие на страната, на нейния представител или на член от състава на съда, респ. на единичния съдия, или на връчител във връзка с решаването на делото. Общото на всички тия случаи е, че източник за неправилността на решението е извършено престъпление (например лъже­свидетелстване, насилие или измама, с помощта на които е било осуетено явяването на страната по делото; унищожаване на документ – чл. 319 НК).

1. Неистинността на документа означава, че той е бил подправен. Под­правката може да бъде както материална, така и интелектуална подправка на документ (чл. 308-315 НК – вж. 260-91-1, Сб. 35; 725-93-IV, Б 93 VIII15).

Може да бъда приветствана промяната в хипотезите на чл. 303, ал. 1, т. 2, която обхвана и неистинността на документ, което беше основание за отмяна по чл. 231, ал. 1, б. „в“, наред с отмяната на постановление на съд или друго учреждение. Както беше посочено, хипотезите в чл. 303, ал. 1, т. 2 са обединени от общия източник за неправилността – извършено пре­стъпление по НК.

Не е нужно подправката да изхожда от противната страна. Също не е нужно страната, която иска От, да е оспорила истинността на документа при разглеждането на делото (83—52— ОСГО). Даже и по повод на оспорването документът да е бил признат за истински от граж­данския съд, От може да се иска, ако след това той е бил признат за неистински с влязла в сила присъда.

Искът по чл. 124, ал. 4 за установяване неистинността на подправен документ е допустим само докато е още висящо производството, в което документът е бил представен. При влязло в сила решение, основано на подправен документ, заинтересуваната страна може да иска не­говата отмяна само чрез установяването на подправката с влязла в сила присъда или решение по чл. 125, ал. 5 (чл. 97, ал. 4 ГПК (отм.) – вж. така 2583-96-IV, Сб. 114; 27-99-5-чл. с-в, Б 98 XI-XII 20; 6-2000-V, Б 2000 II 15). Постановлението на прокуратурата за образуване на предварително производство не може да бъде основание за отмяна на решението (1999-98-5 чл, БЗ 99 IV, с. 194; 128-99-5 чл., БЗ 99 VI, с. 80).

В хипотезите на чл. 303, ал. 1, т. 2 попада и унищожаването на документ, което е раз­лично престъпление (чл. 319 НК) от тези, свързани с неговата подправка. При действието на чл. 231 ГПК отм. двете хипотези попадаха под две различни основания за отмяна- неистин­ността на документ беше основание за отмяна по чл. 231, б. „в“, а унищожаването му – по чл. 231, б. „в“.

2. Не е достатъчно да се твърди, че е извършено престъплението, об­основаващо От по чл. 303, ал. 1, т. 2, нито е достатъчно да е започнато нака­зателно преследване за него. Нужно е престъплението да е установено по надлежния ред. Този ред е влязла в сила присъда, респ. споразумение по на­казателното дело, или влязло в сила решение по чл. 124, ал. 5 (137-91-1, Сб. 24; 82-03-1, Б 03 113; Р. № 70/2011 г. по гр.д. 643/2010,1 г.о.; Р. № 33/2011 г. по гр.д. 486/2010, IV г.о.), когато наказателното преследване е изключено поради някоя от причините по НПК (§ 39).

Искът по чл. 124, ал. 5 е необходим и когато по прекратеното наказателно дело са събрани доказателства за престъпление по чл. 303, ал. 1, т. 2 (2038-60-1, Сб. 119; 1942-65-1, Сб. 104; 1163-87-ОСГК, Сб. 29), нещо повече – и когато то е установено с присъда, обезси­лена поради амнистия, преди да влезе в сила (886-65-1, Сб. 66). Заключението на следователя или на прокурора за неистинност на заключението на вещо лице или на показанията на сви­детелите не е основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 2 (563-86-П, Сб. 149). Наложеното дис­циплинарно наказание на член от състава на съда, постановил решението, не е основание по чл. 303, ал. 1, т. 2 (733-87-IV, Сб. 202).

3. Наред с изискването престъплението да е установено по надлежния ред нужно е то да е обусловило съдържанието на решението в атакуваната му част. Решението трябва да е основано на неистинския документът или на лъжливите показания или заключения (229-90-Ш, Б 90 VII26). То трябва да бъде повлияно от другите престъпления, визирани от чл. 303, ал. 1, т. 2. Ко­гато решението би останало същото, даже и да се отстранят лъжливите по­казания или заключения, От по чл. 303, ал. 1, т. 2 е недопустима (93-51- ОСГО; 1270-55-IV; 62-69-1, Сб. 21; 6О-86-ОСГК, Сб. 21). Липсва изиск­ваната по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 2 връзка между престъпното деяние и решаването на делото, когато престъплението на страната е извършено по друго дело или административно производство (419-86-1, Сб. 80; 601-88-1, Б 89 VII 22; Р. № 63/ 2011 г. по гр.д. 1444/2010,1 г.о.). И решението, поста­новено при признание на иска, може да бъде атакувано на основание чл. 303, ал. 1, т. 2, ако престъпното деяние е било свързано с извършеното признание, на което се основава решението.
4. IV. Според чл. 303, ал. 1, т. 3 може да се иска От: когато влязлото в сила решение е основано на постановление на съд или на друго държавно учреж­дение, което впоследствие е било отменено.

Това основание се отнася за случая, когато решението е било обусло­вено от задължителната за съда сила на съдебно решение по преюдициален въпрос или от задължителната сила на административен акт. Отмяната на тези актове, и то с обратна сила, събаря основата, на която е изградено ре­шението. То също следва да бъде отменено (24-69-ОСГК, Сб. 7; 81 —70— ОСГК; 305-95-1, Сб. 43).И решението, постановено при признание на иска, може да бъде отменено на основание чл.303, ал. 1, т. 3, ако ответникът е при­знал иска, изхождайки именно от съдържанието на отменения акт.

Административният акт, на който е основано решението, трябва да е индивидуален, а не нормативен. Отмяната с обратна сила на нормативен акт създава ново правно положение, обосноваващо нов иск, а не От по реда на чл. 303.

Когато бъде отменен официален документ, на който решението е основано, и бъде за­менен с нов официален документ, ще сме пред новосъздадено писмено доказателство, което е основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 1 (917-63-1, Сб. 65). Пропускът на страната да обори доказателствената сила на този документ не е пречка за От (обратно: 889-56-П). Съдебната спогодба не е постановление на съд, поради което развалянето й поради неизпълнение не е основание за отмяна на постановеното във връзка с нея решение (Ю6-87-ОСГК, Сб. 25; об­ратно: 152-88-1, Б 88 VIII 21). Влязлото в сила решение за разваляне на договор, макар да има обратно действие, не е основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 3 на решенията по делбата (293-84-1, Б 85 III29; 90-87-ОСГК, Сб. 22; 1187-91-1, Сб. 99). Решението по допускане на делбата не може да бъде отменено, ако след влизането му в сила е издадена заповед за съба­ряне на сградата (413-87-1, Сб. 62).

6. V. Въз основа на чл. 303, ал. 1, т. 4 може да се иска От, когато между същите страни, за същото искане, на същото основание са постановени две влезли в сила решения, които си противоречат. Вместо да предвиди обез­силване на второто по време решение заради нарушаване на чл. 299, ал. 2, законът предвижда отмяна на това от тях, което е неправилно (чл. 307, ал. 4 – текстът възпроизвежда буквално разпоредбата на чл. 231, ал. 1,6. „г“ ГПК (отм.), поради което и цитираната по-долу съдебна практика, формирана по време на приложението на последния, запазва значението си).
7. Противоречието трябва да съществува между решения, изхождащи от еднакво компетентни правораздавателни органи (149-58-ОСГК, Сб. 30).

Незачитането на решение, че определен имот е индивидуална собственост от решение за делба, което го обявява за общ, е основание за От. Незачитането от бракоразводното ре­шение в частта му относно семейното жилище на друго решение, с което жилището е признато за индивидуална собственост на единия съпруг, е основание за отмяна (393-92-И, Б 92 X 20).

2. Противоречието трябва да съществува между решенията, а не между техните мотиви или между решение и мотивите на друго решение.

Затова не е основание за От противоречието в констатациите на едни и същи факти по различни дела между същите страни (13-52-ОСГО; 149-58-ОСГК; Сб. 301.

3. За да има противоречие, нужно е да има пълно обективно и суб­ективно тъждество между делата, по които те са постановени (едното ре­шение признава, а другото отхвърля възражение за подобрения – 3816—83— I, Сб. 85; 121-2000-5-чл. с-в, Б 2000 II16; 50-2001-5-чл. с-в, Б 2000 VI24; по едното дело е приета основателност на иска за разваляне на алеаторния договор, а по другото – основателност на възражението на ответника по първото дело относно трансформацията на натуралното му задължение по този договор в заплащане на парична издръжка като условие за заздравяване на облигационната обвързаност между страните – 108-02-5-чл. с-в, Б 02 I 13). Достатъчно е обаче предметът на едното дело да се включва в другото (с едното решение се отрича изобщо собствеността върху имота, а с другото се признава правото на идеална част от него – 1745-68-1; с едното решение е допусната делба при равни дялове, а с другото се изменят дяловете: 818- 88-III, Б 89 II 22), или пък по едното дело да са участвали част от страните по другото дело за същия предмет (2230-82-П, Сб. 130; 72-87-ОСГК, Сб. 19). Вж. § 71 и § 72. Отмяната е допустима и когато едното от решенията е постановено при признание на иска, стига между предметите на делата да е налице обективно и субективно тъждество.

Ако делата са между различни страни или относно различен предмет, няма противоречие между решенията и От е недопустима (58а-56-ОСГК; 149-58-ОСГК, Сб. 30; 59-86-ОСГК, Сб. 20; 432-90-1, Б 90 VIII 22; 53-87-ОСГК, Сб. 80; 1-91-5-чл. с-в, Б 91 IV 17), с които се преодолява предишна обратна практика, допускаща От и при липса на идентитет между стра­ните: 62-54-ОСГК; 1201—57—IV; реминисценция на това разбиране със 129-60-1, Сб. 43). Вж. също: 2378-71-1, Сб. 68; 99-72-ОСГК, Сб. 26 и 8-74-ОСГК, Сб 5.

Не е налице основание за От, ако двете съдебни решения, които си противоречат, са по­становени по жалби срещу различни административни актове, дори те да са издадени по един и същи въпрос (345-87-III, Сб. 140). Когато с влязло в сила решение е уважен частично пред­явен иск, а с второ решение искът е уважен и за остатъка от задължението, неточната квали­фикация на основанието в което и да е от решенията не е основание за От по чл. 303, ал. 1, т. 4(111-90-5-чл. с-в, Б 91117).

Не е допустима отмяна на решение за предоставянето на единия съпруг при делбата на придобитото по време на брака жилище поради това, че ползването му е било предоставено на другия с решението за развод (557-97-1, БЗ 98 IV 3). Не е основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 4 противоречието между отменителното решение и постановеното в същото производство решение по същество (428-98-5-чл. с-в, Б 98IX-X 22). Не е налице хипотезата по чл. 303, ал. 1, т. 4, когато отмяната на решението се иска въз основа на друго влязло в сила решение между страните, на последиците на което молителят се е позовал и то е било взето пред вид при по­становяване на решението, чиято отмяна се търси (Р. № 37/2011 по гр.д. 1602/2010, II г.о.). Не може да се търси отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 4 на решение за предоставяне на родителските права, поради друго влязло в сила решение между страните, постановяващо връщане на детето, на основание чл. 3, във вр. с чл. 12 от Хагската конвенция за гражданските аспекти на между­народното отвличане на деца (Р. на ВКС от2011 г. по гр.д. 636/2010, IV г.о.).

4. Чл. 303, ал. 1, т. 4 трябва да се приложи и когато по второто дело от­водът за пресъдено нещо е бил пропуснат или е бил неправилно отхвърлен (117-56-ОСГК, Сб. 202; 1378-62-1, Сб. 84).
5. VI. Член 303, ал. 1, т. 5 групира няколко отменителни основания със са­мостоятелно приложно поле. Общото между тях е, че страната не е могла да вземе участие лично или чрез надлежен представител във воденето на де­лото. Поради това законът предполага, че делото е останало непопълнено с отнасящи се до него факти или доказателства и решението е неправилно. До­статъчна е тази вероятност. Страната не трябва да сочи доказателства за не­правилността на решението, нито съдът може да я проверява предварително като условие за отмяната (1912-67-III, Сб. 239). По този начин чл. 303, ал. 1, т. 5 ефикасно брани състезателното начало в процеса. Само страната, която е била лишена от възможност за участие в делото, или е била ненадлежно представлявана, може да иска отмяна на постановеното решение (681-95-5- чл. с-в, Сб. 25). Не може да се позовава на тези нарушения насрещната страна (ВАС 4398-98-5-чл. с-в, АП 98 V-V1 4).

Когато нарушението на съдопроизводствените правила, с което е огра­ничено правото на участие на страната, е било обсъждано от ВКС при каса­ционното обжалване на решението, това преклудира повторното му трети­ране като основание за От по т. 5 (381-02-5-чл. с-в, Б 02 VII16).

1. Първото от основанията за От по чл. 303, ал. 1, т. 5 е налице, когато страната е била лишена от възможност да участва в разглеждането на делото поради нарушаване на съдопроизводствените правила, обезпечаващи уча­стието на страните в производството.

Такъв е случаят, когато на ответника не е бил връчен препис от исковата молба и той не е бил призован по делото; когато страната не е била призована за заседанието, на което де­лото е било решено (595-55-IV); когато призоваването поради нередовност е нищожно (§ 49 И; 164-54-Ш; 2207-56-IV); когато то е било толкова несвоевременно, че страната не е могла да се подготви за делото (призована е била в същия ден на заседанието: 2703-55-Ш, Сб. 261 или в по-кратък от предписания 7-дневен срок (553-85-Ш, Сб. 188); когато делото е било разгледано въпреки нередовното призоваване на страната (785-86-11, Сб. 163), ако не са спа­зени изискванията за посочване начина на връчване на призовката (26-87-ОСГК, Сб. 7; 1808- 95-1V, Сб. 127). Подаването на писмена защита не замества призоваването, когато от нея не се вижда, че страната е знаела за заседанието (337-76-1, Сб. 38; 800-96-5-чл. с-в, Сб. 19). Основание за От по чл. 303, ал. 1, т. 5 е налице и ако съдът е обявил предварително датата на две съдебни заседания, но още в първото от тях е приключил разглеждането на делото в от­съствие на страната (718-87-Ш, Сб. 165). Непризоваването на наследниците на починала страна е основание за отмяна на решението (631-95-5-чл. с-в, Сб. 17). Може да иска отмяна на решението и лицето, което вследствие на неправилно заличаване като страна по делото е било лишено от възможност да се защитава (844—95-5-чл. с-в, Сб. 29).

Действащият ГПК въведе и редица нови правила, свързани с редовността на призова­ването и връчването на книжата по делото, нарушенията на които могат да лишат страната от правото на участие и да бъдат основание за От на решението. Основание за От е налице, ако съдът е приложил фикцията на чл. 50, ал. 2, въпреки че страната е заявила по делото адреса си на управление и междувременно не е настъпила фактическа промяна, която да подлежи на вписване в търговския регистър (Р. № 3/2011 по т.д. 903/2010, II т.о.). Не е основание за От непризоваването на страната – търговец на адреса за кореспонденция, посочен в договора с насрещната страна, ако съдът е изпълнил изискванията на чл. 50 и е призовал молителя съоб­разно чл. 50, ал. 1 – на адреса, вписан в търговския регистър като последен адрес на управле­ние (Р. № 22/2011 г. по т.д. 948/2010, II т.о. – според същото решение на ВКС страната не е лишена от право на участие, когато съдът е приложил фикцията на чл. 50, ал. 2, вместо да раз­пореди залепване на уведомление по чл. 50, ал. 4, във вр. с чл. 47, ал. 1 – залепване на уве­домление се дължи ако връчителят не намери достъп до канцеларията на търговеца, но не и когато са налице официално удостоверени данни, че страната не се намира и няма канцелария на вписания в търговския регистър адрес на управление, защото молителят не може да извежда нередовност на призоваването от собственото си бездействие).

Неправилното връчване на преписа от решението или непредаването му от съседа, ко­муто е било връчено, не са основание за От. В първия случай страната ще се защити чрез жалба, защото срокът за обжалване не е почнал да тече (2409-71-1, Сб. 9), или чрез възстановяване на срока, а във втория – чрез възстановяване на срока за обжалване (Опр. 947/1970, II, Сб. 122). Отмяна на влязло в сила решение поради нарушаване на правила, довели до лишаване от участие на страна по делото, се допуска само когато делото трябва да се разгледа в открито съдебно заседание (692-86-1V, Сб. 265). Призоваването чрез съпруга, който е необходим дру­гар на страната по делото, не представлява нарушение на правилата на призоваването и не е основание за отмяна на влязлото в сила решение (122-99-5-чл. с-в, БЗ 99 XIII, с. 85).

2. Второто от основанията за От по чл. 303, ал. 1, т. 5 е налице, когато страната не е била надлежно представлявана.

Тук попадат случаите, в които страната е била лишена от защита поради нарушения на нормите, свързани с представителство от законен представител или пълномощник, доколкото нарушенията относно особеното представителство по чл. 29, попадат в обхвата на основанието за От по т. 6 (вж. по-долу VII).

Основание за От по т. 5 например е налице когато: 1) страната е била недееспособна, а в делото не е взел участие нейният законен представител или попечител (1107—55—IV, Сб. 582); 2) страната е била представлявана от представител без представителна власт (1566-53-1) или представителят е излязъл извън границите на представителната си власт (§ 32). Основание за От по т. 5 е налице, ако законният представител на страната е починал и преди да е назначен друг се е провело съдебно заседание, тъй като в този случай на страната е било нарушено пра­вото на участие в делото (Р. № 38/2011 г. по гр.д. 1343/2010,1 г.о.).

3. Отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 5 може да се иска и когато страната не е могла да се яви на заседанието, за което е била призована, нито лично, нито чрез повереник поради особени непредвидени обстоятелства, които не е мо­гла да преодолее.

Според чл. 231, б. „д“, поел. предл. ГПК (отм.) неявяването на страната трябваше да е по причина на препятствие, което не е могла да отстрани. Раз­ликата с действащия текст е терминологична и съществуващата съдебна прак­тика запазва силата си.

Причината за неявяването трябва да бъде внезапна и непреодолима или преодоляването й да е свързано за страната с рискове, които е неоправдано да се иска тя да понесе (437-56-IV). Такава причина могат да бъдат природни бедствия, повикване на военна подготовка (379-56-1), внезапно заболяване (1107-56-IV; 536-57-1V; Ю-85-ОСГК, Б VIII 28), но не и хронично забо­ляване (351-90-1, Б 90 X 16). Ако страната е имала обаче възможност да упъ­лномощи повереник въпреки посочените причини, тя не може да иска отмяна от чл. 303, ал. 1, т. 5. Такова основание ще е налице обаче, ако и спрямо по­вереника са настъпили причини, осуетяващи неговото явяване по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 5.

VII. Основание за От по чл. 303, ал. 1, т. 6 е налице, когато страната е била или съответно не е била представлявана от особен представител по чл. 29 поради нарушение от съда на съответните съдопроизвоодствени пра­вила. В сравнение с текста на чл. 231, б. „ж“ ГПК (отм.), правилото на т. 6 е по-широко. То обхваща не само случаите на чл. 29, ал. 3 (аналогичен на чл. 16, ал. 3 ГПК отм.), а всички случаи на особено представителство по чл. 29.

Безспорно тук попадат случаите, когато страната е била призована чрез обнародване и е била представлявана по реда на чл. 29, ал. 3 като лице с не­известно местожителство, макар че е имала постоянен ши настоящ адрес. Ако страната е нямала установен постоянен или настоящ адрес, отмяната е недопустима. Страната е била правилно призована чрез обнародване (347- 83-11, Сб. 113). Основание за отмяна е налице и когато съдът не е назначил особен представител, въпреки че правилно е призовал страната чрез обна­родване. Основание за От по т. 6 е налице и когато на страната не е бил на­значен особен представител и в останалите хипотези по чл. 29, въпреки на­личието на законовите условия, поради което е било нарушено правото й на участие в делото. Тук попадат и всички хипотези, когато на страната е бил назначен особен представител въпреки липсата на законовите основания за това.

При тази формулировка на чл. 303, ал. 1, т. 6, се разширява приложното й поле, тъй като тук попадат някои от хипотезите, които при действието на чл. 231 ГПК (отм.) бяха основание за отмяна по б. „е“ (сега т. 5 – вж. по-горе VI 2). Например, отмяната ще е допустима по т.6 на влязло в сила решение когато то е постановено по дело, на което страната е била представ­лявана от лице с противоречиви на нейните интереси (388-03-П, Б 03 IV 25). Тук трябва да се отнесе и случаят на ненадлежно представляване, когато поради слабоумието на страната съдът е следвало да назначи особен представител, макар тя да не е била още поставена под запрещение (обратно: 1099-76-1, Сб. 61).

Процесуалните правила, гарантиращи правото на участие и надлежно представителство на страната важат и за ответника в случаите на признание на иска. Затова основанията по чл.303, ал. 1, т.5 и 6, могат да намерят съответно приложение и при отмяна на решение, поста­новено при признание на иска.

VIII. Последното основание за От по чл. 303, ал. 1, т. 7, първоначално бе въведено с реформата на ГПК (отм.) от 1999 г., където бе формулирано енигматично. То гласеше: „…когато с решение на Европейския съд за защита правата на човека е установено нарушение на Европейската конвенция за за­щита на правата на човека и основните свободи.“ Текстът мълчеше по въпроса от кого и как тя е била нарушена. Трябваше да се предполага, че с влязло в сила решение на български съд не е взета предвид или е неправилно приложена тази конвенция, и че засегнатото лице е сезирало след решението на българския съд Европейския съд в Страсбург, който е приел, че конвен­цията е нарушена. В този смисъл бе ясната разпоредба на чл. 362, ал. 1, т. 4 НПК (отм.) в сходната хипотеза на възобновяване на наказателно дело.

Поради тази неяснота това основание за отмяна не беше възпроизведено в текста на чл. 303 при приемането на ГПК през 2007 г. Въвеждането му като нова т. 7 на чл. 303, ал. 1 беше резултат на ЗИДГПК (ДВ, бр. 42/2009 г.).

Според сегашната му редакция основание за От по т. 7 е налице, когато Европейският съд по правата на човека с окончателно решение е установил нарушение на КЗПЧОС или на протоколите към нея, и новото разглеждане на делото е необходимо, за да се отстранят последиците от нарушението. До­пълнението към първоначалната редакция сочи на приложното поле на това основание за От. Отмяната на влязлото в сила решение на българския съд ще е допустима тогава, когато чрез новото разглеждане на делото могат да бъдат отстранени последиците от нарушението на Конвенцията. Отмяна не може да се иска, когато чрез самото решение на Европейския съд и присъденото там обезщетение са били отстранени последиците от нарушението. Отмяната по т. 7 е неприложима, когато самото решение на Европейския съд има ком­пенсаторен ефект спрямо нарушението на Конвенцията от българския съд. В този случай последиците от нарушението вече са били отстранени чрез ре­шението на Европейския съд (вж. за значението на решенията на Европей­ския съд за защита на правата на човека в българското право).

Членството на България в ЕС повдига все по-осезателно пред теорията и съдебната практика и въпроса за действието на влезлите в сила решения на Съда на ЕС, с които той уста­новява нарушение на правото на ЕС от националните съдилища на държавите-членки. От прак­тиката на самия Съд на ЕС следва, че подобни нарушения съставляват предмет на производ­ството по чл. 258-260 от Договора за функциониране на ЕС и ангажират отговорността на държавата членка, когато нейни органи, вкл. и съдебни, с действията или бездействията си на­рушават норми на правото на ЕС. Споделям направения в теорията извод, че такова нарушение от страна на националните съдилища би било налице, когато то се инкорпорира в голяма част от съдебната им практика или в решение на съответната върховна съдебна инстанция, както и когато практиката на националните съдилища по прилагането на съответната норма от пра­вото на ЕС е противоречива. При обзора на практиката на Съда на ЕС се налага и изводът, че такова нарушение би било налице и когато съответните компетентни национални съдилища не упражняват задължението си да отправят преюдициално запитване до Съда на ЕС относно тълкуването и приложимостта на съответна норма от правото на ЕС.

Постановяването на влязло в сила решение от Съда на ЕС, което установява такова на­рушение от страна на български съд, поставя пред българската държава въпроса относно възможните и дължими мерки за неговото изпълнение. Наред с тези, които биха имали пуб­личноправен характер и биха ангажирали пряко законодателната или изпълнителната власт, стои и възможността да се иска отмяна от заинтересуваните лица на влязлото в сила решение на българския съд, постановено при нарушение на правото на ЕС. Разбира се, такава отмяна би била възможна мярка само когато настъпилите вредоносни последици на решението могат да бъдат отстранени единствено чрез нея и възобновяването на делото за постановяване на друго решение, съобразено с нормите на ЕС.

Пред законодателя стои задачата да анализира тези въпроси и да им даде коректен нор­мативен израз чрез включването на тази хипотеза сред изброените в чл. 303 основания за от­мяна на влязло в сила съдебно решение.

1. IX. С оглед стабилитета на брачните отношения ал. 2 на чл. 303 из­ключва От на решение, с което е постановен развод, унищожаване на брака или с което бракът е признат за несъществуващ.

ПРОИЗВОДСТВО ЗА ОТМЯНА

1. За разлика от други законодателства нашият закон, като прилага после­дователно забраната решението да се отменя от съда, който го е постановил, възлага отмяната по чл. 303 на ВКС. Той действа като отменителен орган не­зависимо от това дали се касае за влязло в сила решение на районен съд, на окръжен съд, на апелативен съд или негово. Във всички случаи От се поста­новява от тричленен състав. Когато атакуваното решение е на състав на ВКС, като отменителен орган трябва да действа друг тричленен състав на ВКС (чл. 3-7, ал. 2, изр. 2-ро).

IL Сезирането на ВКС става с молба на заинтересуваната страна (чл. 306).

Молбата се подава чрез първоинстанционния съд (чл. 306, ал. 1 и 3). Тя трябва да отговаря на изискванията на чл. 260 и 261 и да съдържа точно и мотивирано изложение на основанията за От. Ако молбата не отговаря на тези изисквания, на молителя се изпраща съобщение за отстраняване на не­достатъците в едноседмичен срок (чл. 306, ал. 1, изр. 2-ро).

Така следва да постъпи първата инстанция и когато констатира, че в молбата не се съдържа изложение на някое от основанията за От по чл. 303, ал. 1 (вж. Опр. № 18/2011 г. по ч.гр.д. 1131/2010 – на СОС, с което е отменил обжалваното разпореждане на районния съд за връщане на молбата за От, постановено без преди това той да е изпълнил правомощията си по чл. 306, ал. 1, изр. 2-ро, и му е върнал преписката за продължаване на процесуалните дей­ствия).

При неотстраняване на недостатъците в дадения срок се прилагат раз­поредбите на чл. 286 – молбата се връща на съда с разпореждане, което под­лежи на еднократно обжалване с частна жалба пред по-горния по степен съд, чието определение по допустимостта на молбата за От ще бъде окончателно (чл. 306, ал. 2 във вр. с чл. 274, ал. 1, т. 1 и ал. 2).

Към молбата за От се прилага препис, който се връчва на насрещната страна в случай че съдът приеме молбата за редовна и допустима. Насрещната страна може да даде писмен отговор в едноседмичен срок от получаването на преписа. След изтичане на този срок първоинстанционният съд изпраща мол­бата за От и отговора, ако такъв е постъпил, заедно с делото, на ВКС.

III. Правото да се иска От е ограничено със срок, който е преклузивен.

1. За разлика от чл. 232 ГПК (отм.), сега чл. 305 съдържа отделни раз­поредби относно началния момент, продължителността и изтичането на срока при отделните основания за От.

Общо правило е, че докато решението не е влязло в сила, срокът по чл. 305 не може да започне да тече (29-51-ОСГО), защото може да се иска От само на влезли в сила решения. Тримесечният срок за подаване на молба за отмяна на решение за обявяване на несъстоятелност тече от деня на обна­родването му в Държавен вестник (Опр. 462-2000-V, Б 20001 39).

2. Молбата за От трябва да бъде подадена в тримесечен срок, чийто на­чален момент зависи от вида на основанието за От.

а.   В случаите по чл. 303, ал. 1, т. 1 той тече от деня, в който на молителя е станало известно новото обстоятелство, или от деня, в който молителят е могъл да се снабди с новото писмено доказателство. Този момент съвпада с момента на откриването им. За началото на срока не е достатъчно страната да е узнала за новото обстоятелство или доказателство, а е нужно да разпо­лага с документа, чрез който ще бъде доказано новото обстоятелство или който сам представлява основанието за От по т. 1.

За началото на срока обаче е важен моментът, в който страната е могла да узнае за новото обстоятелство при полагане на дължимата грижа. Молбата за От ще бъде недопустима, макар и да е подадена в тримесечен срок от узна­ването на факта, респ. от снабдяването с документа, ако се установи че при полагане на дължимата грижа страната е могла да узнае за факта, респ. да се снабди с този документ в по-ранен момент, от който до подаване на молбата за От са изтекли повече от три месеца (така Опр. 12/2011 г. по гр.д. 18/2011, IVr.o.; Опр. № 169/2011 г. по ч.т.д. 63/2011, II т.о.).

Според чл. 305, т.1 тримесечният срок не е обвързан с изтичането на пределен едногодишен срок, какъвто законът предвижда при някои от другите основания.

Пределен едногодишен срок, който течеше от възникването на основанието за отмяна, беше общо регламентиран в чл. 232 ГПК (отм.). Това даваше основание за извода, че той се отнася и до основанието за отмяна по чл. 231, б. „а“ (сега чл. 303, ал. 1, т. 1). Поради есте­ството на това основание за отмяна то винаги ще е възникнало преди влизането на решението в сила, така че често едногодишният срок се оказва изтекъл преди този момент. Поради това трайната практика прие, че когато основанието за отмяна е възникнало преди влизането на решението в сила, едногодишният срок започва да тече от този момент. Така молбата за отмяна по чл. 231, б. „а“ можеше да бъде подадена в тримесечен срок от узнаването, но не по-късно от изтичането на една година от влизането на решението в сила (вж. също Опр. 8/2011 г. по гр.д. 1418/2010,1 г.о.; Опр. 28/2011 г. по гр.д. 75/2011, II г.о.). Въпреки опасността от отлагане на окончателния стабилитет на решенията поради възможност за тяхната отмяна при откри­ването на нови обстоятелства или доказателства без ограничението на втори, пределен преклузивен срок, мисля (А. М.) че действащата разпоредба съответства по-добре на ролята и функциите на това основание за отмяна.

б.   При отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 2, началният момент на тримесечния срок зависи от това дали престъплението е установено с влязла в сила при­съда или с решение по чл. 124, ал. 5, респ. неистинността на документа е уста­новена с влязло в сила решение по чл. 124, ал. 4. Тъй като молителят винаги ще е страна по гражданското дело за установяване неистинността на доку­мента или факта на престъплението, в този случай за него срокът ще тече от влизане в сила на решението по чл. 124, ал. 4 и 5 (вж. напр. Опр. № 14/2011 г. по т.д. 80-2011-1 т.о.). Когато престъплението е установено с влязла в сила присъда, срокът тече от нейното узнаване, тъй като не е задължително мо­лителят да е участник в наказателния процес. При тази втора хипотеза, три­месечният срок съществува само в рамките на пределен едногодишен срок от влизане на присъдата в сила. Той ще се окаже погасен преди да е започнал да тече, ако узнаването на присъдата е станало след изтичането на една го­дина от влизането й в сила (вж. чл. 305, т. 2). Когато молителят е бил участник в наказателния процес, едногодишният срок е ирелевантен, защото началният момент на двата срока съвпада.

в.   Началният момент на тримесечния срок в случаите по чл. 303, ал. 1, т. 3 съвпада с момента на узнаване, че е налице влязъл в сила акт за отмяната на съдебното постановление, респ. постановлението на друго държавно уч­реждение. Тъй като и в този случай не е задължително молителят да е страна в производството за отмяна на акта, чл. 305, т. 3 предвижда пределен едно­годишен срок за подаване на молбата, който тече от влизането в сила на акта за отмяна. Когато обаче молителят е участвал както страна в производството за отмяна на акта, едногодишният срок губи значението си, защото началният момент на двата срока съвпада (вж. Опр. № 9/2011 г. по т.д. 376/2010, II т.о.).

г.  При наличието на две влезли в сила решения, които си противоречат (чл. 303, ал. 1, т. 4), молбата за отмяна може да се подаде в тримесечен срок, който тече от влизането в сила на последното решение. Тук не е предвиден пределен едногодишен срок. Това е оправдано, тъй като молителят е страна в производ­ствата и моментът на възникване на основанието за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 4 съвпада с момента на узнаването му (Опр. № 12/2011 г.по гр. д. 18/2011, IV г.о.).

д.  Тримесечният срок при основанията за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 5 и 6 тече от узнаване на решението. Със ЗИД ГПК (ДВ, бр. 50/2008 г.) отпадна първоначалното ограничение, че това право може да бъде упражнено не по- късно от една година от влизането на решението в сила. Законодателят е от­чел че хипотезите, попадащи в тези основания за отмяна, стават достояние на страната доста време след влизане на решението в сила по причини, които не зависят от нея. Отмяната на решението има за цел да възстанови наруше­ното право на участие на страната в производството и тази възможност не следва да бъде ограничавана.

Отпадането на едногодишния срок, който има обективен начален момент, крие рискове от злоупотреба с правото на отмяна. Затова началният момент на тримесечния срок трябва да се свързва не с формалното узнаване на решението, а с момента, в който страната е могла да узнае за него, ако би положила дължимата грижа (вж. това в мотивите на Опр. № 20/2011 г. по гр.д. 12/2011,11 г.о.).

Във всички случаи обаче тримесечният срок не започва да тече ако ма­кар и узнато от страната, решението все още не е влязло в сила (вж. Опр. № 124/2010 г., по ч.гр.д. 92/2010, IV г.о.; Опр. № 13/2011 г. по ч.гр.д. 533/2010, II г.о.).

е. Според чл. 305, ал. 2, в случаите по чл. 303, ал. 1, т. 7 молбата за от­мяна се подава в шестмесечен срок от деня, в който решението на ЕСПЧ е станало окончателно. И тук субективният момент на узнаване съвпада с обе­ктивния момент на възникване на основанието за отмяна. Страната е ини­циатор на делото пред ЕС и може да следи за неговото развитие.

1. Според чл. 307, ал. 2 молбата за От се разглежда от ВКС в открито заседание, на което се призовават страните. ВКС заседава в състав от трима съдии, а когато се иска отмяна на решение или на определение на ВКС – в друг тричленен състав (чл. 307, ал. 2, изр. 2-ро).

Преди да разгледа искането за От по същество, ВКС отново проверява неговата допустимост: 1) подлежи ли атакуваният акт на От по реда на чл. 303; 2) изхожда ли от легитимирано лице; 3) подадено ли е в срок (815-90-1, Б 91126); и 4) дали подадената молба е редовна. Ако искането за От е недо­пустимо на някое от посочените основания, ВКС го оставя без разглеждане и прекратява производството за От. По същия начин се постъпва, ако иска­нето за От се оттегли. Определението на ВКС в този случай подлежи на об­жалване с частна жалба по реда на чл. 274, ал. 2, изр. 2-ро).

Както вече беше посочено по-горе, молбата за отмяна е недопустима и когато в нея не се съдържа изложение на обстоятелства, които попадат под някое от визираните в чл. 303, ал. 1 основания за отмяна. По силата на дис- позитивното начало, страната е длъжна сама да посочи фактите, на които ос­новава правото си да получи отмяна на влязлото в сила решение. Когато в молбата не се съдържат такива данни, също както и първоинстанционният съд ВКС следва да укаже на страната за тази нередовност и да й да даде ед­носедмичен срок за отстраняването на този недостатък. Ако в рамките на този срок порокът не бъде отстранен, производството за отмяна следва да остави делото без разглеждане с определение, което подлежи на обжалване с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС (арг. чл. 274, ал. 2, изр. 2-ро; вж. Опр. № 35/2011 г. по гр.д. 1607/2010,1 г.о.; вж. така и Опр. 100/2011 г. по ч.т.д. 1028/2010, II т.о., с което е потвърдено определението на първия тричленен състав на ВКС за прекратяване на производството за отмяна като недопустимо поради липсата на изложение относно обстоятелства, попадащи в хипотеза на чл. 303, ал. 1).

Ако искането за От е допустимо, ВКС пристъпва към проверка на него­вата основателност. При тази проверка ВКС е обвързан от изтъкнатото в искането основание за От, но не и от неговата правна квалификация (117- 56-ОСГК; 108-02-5-чл. с-в, Б 02 113). Погрешната квалификация на изло­жените в молбата обстоятелства не прави молбата недопустима. По силата на служебното начало съдът сам ще подведе посочените от молителя обстоя­телства под съответната хипотеза на чл. 303, ал. 1. Когато От се иска въз ос­нова на чл. 303, ал. 1, т. 4, ВКС не е обвързан от искането да се отмени по­соченото от молителя решение. Според чл. 307, ал. 4 той е длъжен да отмени от двете противоречиви решения това, което е неправилно, като остави в сила правилното (218-64-Ш, Сб. 182).

Проверката на основателността на искането за От включва: 1) проверка дали изтъкнатото основание попада под някое от предвидените в чл. 303 ос­нования за отмяна; и 2) ако попада под някое от тях, дали е доказано. Молбата за От е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, ако изложе­ното в нея не попада в хипотезата на никое от посочените в чл. 303, ал. 1 ос­нования за От, а съдържа позоваване на други пороци, водещи до неправил­ност на решението, които са ирелевантни спрямо производството за отмяна по чл. 303 и сл. (Р. 661/2011 г. по гр.д. 682/2010, III г.о.).

Доказателствената тежест се носи от молителя (17-80-ОСГК, Сб. 8). При няколко ос­нования за От, посочени от молителя, ВКС трябва да провери и последното от тях, ако не уважи молбата на някое от предходните основания. Въпреки няколкото основания молбата за От е една (1-85-ОСГК, БIV 20). Пропуснато ли е някое от основанията за От, решението на ВКС ще бъде не непълно, а неправилно (1-85-ОСГК, Сб. 20).

В зависимост от резултата на проверката ВКС или отхвърля искането за От като неоснователно, или го уважава, като отменя неправилното решение из­цяло или в тази му част, до която се отнася основанието за От (чл. 234, ал. 3).

Само по себе си искането за От не спира изпълнението на съдебното ре­шение. Докато се произнесе обаче по основателността на искането за От, ВКС може като обезпечителна мярка да спре изпълнението при условията на чл. 282, ал. 2-6.

Действията по обезпечаване на изпълнението (запор, възбрана) нямат такъв характер и затова не могат да бъдат спирани. Не може да се иска спи­ране изпълнението и на сключена между страните съдебна спогодба, незави­симо дали нейният предмет е относим към предмета на решението, чиято От се търси (Опр. 8/2011 г. по ч.гр.д. 516-2010-1 г.о.).

Ако решението бъде отменено, изпълнението му се спира. В случай че новото решение е различно от предишното, прилага се съответно разпоред­бата на чл. 245, ал. 3, 2-ро изр.

1. Когато отмени атакуваното решение, ВС никога не решава сам по същество делото. По правило той га връща за ново разглеждане. До връщане не се стига само когато От е постановена въз основа на чл. 303, ал. 1, т. 4, защото от двете противоречиви решения ВС отменя неправилното и оставя в сила правилното. Само ако и двете решения са неправилни, ще се стигне и при тази отмяна до връщане на делото за ново разглеждане.

Делото се връща за ново разглеждане от друг състав на надлежния съд.

Отмяната на решението възстановява висящността на делото в рамките на отменената част и спрямо лицата, относно които решението е отменено. В неотменената част и спрямо лицата, относно които решението не е отме­нено, то е в сила и пререшаването е изключено (чл. 299, ал. 1).

В отменителното решение ВКС посочва откъде да започне разглежда­нето на делото (чл. 307, ал. 3). Самото разглеждане става съобразно с общите правила (чл. 308).

Защита на трето лице срещу влязло в сила решение. Защита срещу неприсъствено решение

Защита срещу неприсъствено решение

Основният текст – чл. 240 ГПК. Неприсъственото решение е нов институт на ГПК от 2007 г.. То има редица особености – както при изискванията за постановяването му, правен режим, момент на настъпване на последиците му и способи за атакуването му. То е необжалваемо, поражда СПН и останалите правни последици от момента на неговото обявяване. Затова има особености и в режима на атакуването му. Когато то е невалидно (може да страда от пороците, водещи до нищожност), могат да използват типичните способи – установителен иск за установяване на нищожност и възражение по повод на друг предявен иск между същите страни. И основанията, които го правят недопустимо, т.к. е постановено по искове, по които не се допуска НР, би трябвало да може да се атакува по пътя на атакуване на нищожните решения. Останалите хипотези, които биха довели до недопустимост, са предвидени като възможност за отмяна на НР. Именно отмяната в чл. 240 е типичен способ за атакуването му.

В хипотезите, които не са посочени като хипотези за отмяна по чл. 240, ал. 1, е приложим общият способ на отмяната по чл. 303 и сл. ГПК, доколкото няма друга уредба, която да изключва. Чл. 3030, ал. 2 визира същото – 303 и сл. е неприложим само ако има дублиране при основанията за отмяна с тези по чл. 240. Не можем да изключим общия способ за отмяна и много внимателно трябва да преценим заради какъв порок се атакува НР.

Основания за отмяна. Чл. 240, ал. 1. Правото на отмяна принадлежи на страната, срещу която е постановено НР. Това право на отмяна може да бъде упражнено в 1-месечен срок от връчване на преписа на решението на тази страна. Този срок тече ако връчването е надлежно, редовно. Т.к. срокът е решителен и е законов, може да се иска неговото възстановяване по общите правила, но той като такъв не може да бъде продължаване. Следователно това ще е способът (възстановяване на срока), когато има опасност изтичането му да доведе до невъзможност да бъде упражнена отмяната. Ако има ненадлежно връчване на НР, то няма да се окаже влязло в сила на практика и няма да тече срокът.

Втората особеност е кой е компетентният съд по отмяната. Това е компетентният по спора въззивен съд. И тук следователно отмяната е уредена като децентрализиран способ за защита, защото компетентният е следващият по степен (въззивен съд и по спора) Специфично са уредени хипотезите на основанията за отмяна на НР. Тази отмяна е приложима само когато са налице конкретно посочените в закона хипотези. Но и те са изброени така, че отразяват спецификата, при която се постановява НР.

Първо, това са основания, при които има нарушаване от съда на правото на участие на тази страна, срещу която е постановено НР.

Втората категория причини – когато по обективни пречки страната не е могла да има активно поведение.

Конкретни основания: Изброени са в трите точки на ал. 1 на чл. 240. Първо – ненадлежно връчване на преписа от исковата молба (когато става дума за ответника) или на призовката за неприсъственото заседание (за ищеца). Става дума за процесуално нарушение при връчването, което е причина в съда.

Второ, невъзможност страната да узнае своевременно връчването на преписа или да получи призовката поради особени непредвидени причини. Има редовно връчване, но след това, в други обстоятелства се крият пречките, при които страната не е била уведомена. Грешката не е в съда. Но и страната също не носи вина.

Третата хипотеза е поради особени непредвидени обстоятелства – невъзможност да се яви лично или чрез представител. Става дума за непреодолими обективни пречки и въпреки, че страната е била уведомена и е получила съответния препис, впоследствие, при самото явяване (елемент от ФС за НР), тя не е могла да се яви.

Изброените обстоятелства, основание за отмяна, изключват виновно поведение на страната, срещу която е постановено НР.

Принципът е както при общата отмяна – съдебният акт, когато е влязъл в сила, не може да бъде коригиран, ако се търси от страната с виновно, вкл. небрежно поведение и сама е постановила постановяването на съдебния акт.

Молбата за отмяна с твърденията, сочещи основанията от чл. 240, ал. 1, която се подава до въззивния съд, се разглежда в открито заседание. И доколкото няма особени правил, целият режим на разглеждане на молбата, води до приложение по аналогия на общите правила за отмяна на влязло в сила решение.

Производството за отмяна също има контролно-охранителен характер – трябва да провери вярно ли е твърдението за посоченото основание за отмяна. Допустими са доказателства, че това твърдение е вряно. Ако отхвърли искането за отмяна като неоснователно, решението е окончателно и това стабилизира окончателно НР, което така или иначе вече е породило СПН – настъпва окончателния му стабилитет.

Ако основанието за отмяна, което страната твърди въззивната инстанция – постановява решение за отмяна – има конститутивния характер и заличава постановеното НР. Основната цел е да се възобнови производството по спора. Възобновяването на производството настъпва винаги от момента на първата инстанция, да бъдат преодолени пречките за разглеждане на делото – в  тази начална фаза, където е причината, но в първата инстанция. Ако е проблемът е непризоваване – чрез редовно призоваване ще се възстанови.

НР позволява да бъде упражнена защита и чрез иск. Ал. 2 и 3 на чл. 240 – втората възможност за защита. Именно тази възможност – защита чрез иск – разкрива една от същностните особености на НР, защото илюстрира всъщност едно главно изключение от правилото за непререшаемост на спора. Един от основните ефекти на СПН е непререшаемостта, защото правото на иск се е погасило. Тук СПН не съдържа в пълнота този трети елемент. В хипотезите на 240/2 и 3 и при условията там, всъщност имаме пререшаемост на спора. И в тази насока има особености на СПН на НР, защото тя е по-лесно преодолима, вкл. и чрез иск. Предявяването на този иск и изобщо този иск е тъждествено с иска, по който е постановено НР – тъждествен по предмет. Т.е. пред съда, въпреки НР, се предявява иск със същия предмет. Същите са и страните. Но в зависимост от това кой има интерес да предяви иска – страната, срещу която е постановено НР, те могат да имат разменени процесуални роли (ответникът да стане ищец и обратно). Следователно на този иск не е предмет някакво друго право на отмяна, а предмет е материалното право, предмет на първоначалния иск. Целта е да се преодолеят последиците на НР чрез повторно решаване на спора. Отмяната на НР не е пряка цел, а само косвен резултат от новото решение по делото, когато искът бъде разгледан. Разглеждането на този нов иск, който ще доведе до една следваща СПН, на едно типично решение, ще преодолее СПН на НР.

По отношение допустимостта на иска – право да предяви такъв иск е само тази страна по първоначалния, срещу която е постановено НР. Правният интерес на тази страна се сочи в чл. 240, ал. 2 ГПК. Той е налице когато тази страна твърди наличие на новооткрити обстоятелства или на нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да ѝ бъдат известни, при първоначалното решаване или такива доказателства, с които не е могла да се снабди по обективни причини. Така описани в текста, основанията за разглеждане чрез нов иск на спора сочат всъщност на разгледаните вече основания за отмяна, посочени в чл. 303/1, т. 1. Т.е. законодателят е избрал, в случаите на НР, атакуването му поради тези причини и основания да стане не чрез отмяна на влязло в сила решение, а чрез предявяването на нов иск. При провеждането на иска, предмет на съдебно установяване ще бъдат всички елементи от основанието на предявения иск, вкл. с тези, посочени от страната – ищец по втория иск, които са послужили като основания той да бъде допуснат. Следователно тук също трябва да се установи обективността на пречките, тези факти или доказателства да бъдат основание за второто разглеждане на спора, след което съдът ще пристъпи към разглеждане и постановяване на решение.

Кой е срокът за предявяване на този иск? Той е същият, както при производството за отмяна по чл. 303 и сл. – тримесечен. Той е преклузивен и има, в зависимост от основанието, начален момент. Така както този срок се урежда, можем да кажем следното: Той започва в деня, в който на страната е станало известно новото обстоятелство или денят, в който тя е могла да се снабди с новото писмено доказателство, независимо дали е знаела преди това за него. Чл. 240, ал. 3 съдържа и един втори преклузивен срок, в рамките на който тече 3-мес – 1-годишен срок от момента на погасяване на правото, предмет на иска. Така, както законът го урежда, става ясно, че той се отнася до случая, в който ответникът е предявил отрицателен УИ, че установеното, претендирано срещу него право не съществува. Това ограничение е бариера пред възможността по исков ред да се отричат погасени права, от погасяването на които е изтекъл дълъг срок. Страната, която има интерес срещу нея да няма ПИ, би трябвало в този срок да се погрижи. Изтичането на срока би предотвратило възможността да се води иск за установяване на несъществуването на правото.

При приемането на чл. 240 в този текст са били включени и нововъзникнали обстоятелства. При отмяната на влязло в сила решение – общите правила за момента, в който се поражда СПН, и момента, до който се установява правното състояние, е приключването на съдебното дирене в последната инстанция. Всички факти след това – могат за нов иск да послужат. При НР първоначално е предвидено, че искът по ал. 2 – и за хипотезите, при които страната твърди нововъзникнали факти след момента, в който е могло тези факти да бъдат съобщени (провеждането на първото заседание). При това е излизало, че НР е имало по-голяма стабилност, отколкото типичното – нещо, което противоречи на логиката, че НР всъщност е решение, по което не е имало съдебно дирене. Направена е корекция 2008 г. – ал. 2 е променена – като промяната заличи, изключи сред фактите, сред които може да се основава този иск нововъзникналите. Т.е. за тях важат общите правила – правото на иск не е погасено, фактите не са преклудирани. Ако страната се позовава на такива, може да предяви обикновен, самостоятелен иск, отнасящ се до периода, следващ момента на СПН на НР.

Решението на този специфичен иск по чл. 240, ал. 2 трябва да бъде типично. Много рядко ще се стигне до такова дезинтересиране, че да се стигне до второ НР. Типичното СР ще замени неприсъственото и косвено ще съдържа постановяване на неговата отмяна.

Възможно е да се стигне до същото по съдържание решение, каквото е НР, но източникът на правните последици е второто решение, защото самият факт, че искът е допустим, означава, че то заменя и косвено отменя НР. Важи същото, горе-долу, както при въззивното разглеждане на делото.

Решението на иска по 240/2 подлежи на обжалване по общия ред, а ако влезе в сила – подлежи и по общия ред на отмяна по чл. 303 и сл. ГПК.

СПН при някои хипотези се разпростира и върху лица, които не са били страни в исковото производство – тези трети лица, обвързани от СПН, разполагат със способи за защита.

 

На първо място, най-съществената защита е уредена при отмяната на влезли в сила решения в чл. 304 ГПК. Основанието и целта на способа на чл. 304 ГПК ни представя най-интензивната форма на защита на трети лица срещу СПН на едно СР, когато те са обвързани от нея. Тази обвързаност за тези трети лица се дължи на обстоятелството, че те са участници в едно неделимо ПО, което е било предмет на делото. Това им качество в материалното ПО, предмет на делото, ги е поставило в процесуално качество на необходими другари, чието право на участие като такива законът е гарантирал. На следващо място, за да е приложим способът на отмяната – чл. 304, тези лица трябва да са били лишени от гарантираното им от закона право на участие като необходими другари. Че способът се отнася само до тази категория, се препраща именно до необходимото другарство.

Идеята на чл. 304 илюстрира една гъвкавост на законодателя в подхода му към пороците на решението. Тогава, когато по едно дело не участва необходим другар, процесът и решението би трябвало да са недопустими. Такова лице, ако не бъде конституирано в първата инстанция, то има право на жалба и да се конституира пред следващата инстанция, компенсирайки недостатъка и да участва в процеса ефективно. Ако се стигне до влязло в сила решение, законът го третира като валидно и допустимо, като неправилно единствено по отношение на неучаствалите и неконституираните трети лица. Неучастието и неконституирането на такова лице, не е основание за отмяна и позоваване на този порок от другите, участвали страни. Защото то не е конституирано, то има качеството на трето, което ще се обвърже от последиците. Само то има право да иска отмяна на влязлото в сила решение. Такова право на отмяна нямат и такива трети лица, които дори да са обвързани от СПН, нямат гарантирано от закона право да участват като необходими другари. Например при прехвърлянето на спорно право. Според закона – прехвърлянето не води до промяна на страните – приобретателят не замества праводателя. Праводателят продължава делото като субституент. Става дума за процесуална суброгация. Законът не изисква конституиране като необходим другар на приобретателя. Последният може да встъупи като подпомагаща страна или да има заместване (за заместването трябват три воли). Той не е участвал и като необходим другар и няма право на отмяна по чл. 304 и ще е окончателно обвързан от процеса, воден без него. Да е използвал възможността от встъпване.

За производството за отмяна важат общите правила за отмяна. Срокът, който законът сочи – чл. 305 е тримесечен, тече от узнаване на това влязло в сила решение. Тук втори срок няма (едногодишен). Когато и да узнаят, започва да тече 3-мес срок.

Производството за отмяна е контролно-отменително. Съдът (ВКС) трябва да провери единствено дали молбата за отмяна е подадена от такова трето лице – няма да проверява никакви други основания за отмяна. Всякакви други пороци на решението са ирелевантни. Ако е имало такива, отмяната трябвало да я иска заинтересувана страна. Целта на отмяната е ако се установи лишаването на третото лице от участие като необходим другар, да се възобнови разглеждането на делото, за да може да участва като такъв. Основанието за да се стигне до отмяна е констатирано неучастие, а отмяната, която ВКС постановява, ще доведе до възобновяване на производството от съответната фаза, за да се включи в делото и това лице, лишено от право на участие.

Всички други трети лица, които поради една или друга причина, са обвързани от СПН, но не са имали гарантирано право на участие като необходими другари, могат да се защитават единствено чрез иск. Прилагат се по аналогия правилата на Павловия иск по чл. 135 ЗЗД. Такова лице да иска относителна недействителност  на съдебното решение, ако се докаже, че това решение е симулативно, но не може да се търси отмяна по друг начин.

 

Въпрос 74.

Бързо производство

Уредено е в част 3, глава 25, чл. 310-317

Бързо производство е имало и по отменения ГПК, макар и да не е било уредено като обособено, а в общия исков процес като една възможност, предоставена по избор на ищеца. То е било приложимо по всякакви видове искове, характеризиращо го не като особено исково производство.

Сега то е включено при особените искови производства, има особености в протичането му, както и с оглед на предмета.

То е самостоятелен правен ред, който се прилага, при наличието на обективни предпоставки и не зависи от волята на ищеца. Този ред има специфично приложно поле, защото се разглеждат само спорове, изрично регламентирани, с оглед предмета на материалното ПО – чл. 310, ал. 1.

Особеното – само при наличието на правила с оглед на извършването на процесуални действия, които се отнасят до сроковете. Видно и наименованието, то цели ускоряване съдебното разглеждане на посочената категория дела.

Някои критици на тази уредба щ поставят под въпрос като удачност тя да съществува, доколкото винаги могат да се появят обективни обстоятелства, които да доведат до спирането му и да се обезсмисли идеята за ускореното разглеждане на делата.

Приложно поле – по-тясно е в сравнение с предходната уредба. Заповедното производство би изключило приложимостта му при делата, при които може да се достигне по-лесно до изпълнителен процес. Изброяването е изрично, което не позволява разширително тълкуване.

По т. 1 – описателно са изброени определени трудови спорове, които ако сравним с описанието им в КТ, ще видим, че става дума за исковете, посочени в чл. 344, ал. 1 КТ. Те и не други. В сравнение с предишната уредба на БП, при които е било допустимо и други трудови спорове, тук не може да има разширяване. Всички други  трудови спорове – по общия ред.

В т. 2 на чл. 310 се сочат пак обособени по предмет искове – за опразване на наети и заети за послужване помещения. Не разкрива особена сложност тази уредба. Няма разлика какво ще е предназначението на вещта – дали е с търговско предназначение или не. Предполага се, че колизията, ако спорът се характеризира като търговски, би трябвало да е в приоритет на бързото производство, тъй като особеното се свързва с предмета на иска, в по-голяма степен отколкото факта на основанието. Но исковете, свързани с предаване, връщане на движими вещи не подлежат на разглеждане по този ред. Не може да има разширително приложение. В т. 3 законът визира искове за установяване и преустановяване нарушението на определени категории права, свързани с интелектуалната собственост. Ограничението – става дума само за исковете, посочени в текста – установителните искове за факта на нарушението и осъдителните искове за преустановяване на нарушението. Другите искове не подлежат на разглеждане по реда на бързото производство, например за обезщетение за вреди.

Следващата категория т. 4 – установяване и преустановяване на нарушение на права по ЗЗП. Отново същите видове искове – установителни за факта на нарушението и за преустановяването му. Свързано е със защита права на потребители. Тази защита е приоритетна.  Приложението на бързото производство се отнася само до индивидуалната защита на потребителите – нарушаване на индивидуални права. При колективна защита – голяма кръг увредени лица – прилага се производството за разглеждане на колективни искове. Поначало законът не допуска възможността да има колизия в процесуалния ред. Ясно е разграничението, че тук става дума за индивид защита само.

Т. 6 – други искове, например исковете за издръжка (други закони).

Общото и специфичното.

Подсъдност. Особености няма. Важат общите правила за подсъдност. Особеното е наличието и важимостта на специални процесуални преклузивни срокове, свързани с някои от процесуалните действия на съда. Проверката за допустимост на иска и редовност на исковата молба – чл. 311, ал. 1 ГПК. Подготовката на делото и насрочването му за разглеждане се извършва в закрито заседание в деня на получаване на отговора – фиксира се моментът, в който се извършва действието (312, ал. 1). При направени доказателствени искания, трябва в деня на постъпването им да се произнесе. Но неспазването на тези срокове няма да води до недопустимост на извършените по-късно действия. Законът свързва п-кратките срокове като стимул за съда, но неспазването може да повлече най-много дисциплинарна отговорност.

Особен е и срокът, който се дава на страните, да предприемат действия. Едноседмичен срок за указанията за доказателствени искания.

Насрочване на делото в открито заседание – също в рамките на 3-седмичен срок от постъпване на отговора. При общия ред съдът, особено районния и СГС, могат да насрочат делата след месец, два, три.

Кратък е и срокът – двуседмичен за обявяване на съдебното решение, заедно с мотивите – от деня на приключване на устните състезания. От 311-316 се уреждат все срокове и време за процесуални действия с особености.

Нищо няма за срока за отговор на исковата молба – следователно си остава едномесечният срок. Липсата на законодателна инициатива да има промяна може би навежда, че цялата тази бързина би трябвало да даде повече време на ответника да реагира.

Подава се исковата молба. Редовността и допустимостта се проверява в деня, в който е заведена в деловодството. В този момент съдът трябва да даде указанията на ищеца, с оглед размяна на редовностите и при липса на други указания в закона, може да даде много кратък срок за отстраняването им, който да предхожда връчването на препис от исковата молба. Срокът е съдебен (вероятно може да е 3-дневен – по преценка на съда). Изпраща се препис и важат общите правила – срок за отговор е 1 месец, съдържанието на отговора е общото и последиците от неизпълнение на указанията са общите. Няма особени правила.

Ще настъпили преклузията по чл. 133, ако в срока за отговор не се съдържат процесуалните действия, за които в общия исков процес настъпва преклузия. Или ще важи общата преклузия в чл. 313. Законът не е категоричен.

С изпращането на преписа и изчакването на времето за отговора, веднага с изтичането на срока трябва да се проведе едно закрито заседание. Ако отговор се получи, това е денят на получаването му. Закрито е заседанието, в което се подготвя делото.

В този момент трябва да бъде насрочено в рамките на 3 седмици за разглеждане. Прави се доклад в заседанието. С доклада, с всичките искания, се връчва на страните. На ищеца се връчва и препис от отговора. Така е и в общия исков процес. С изпращането на това разпореждане съдът дава едноседмичен срок на страните и указания, но законът не дава съдържание на указанията – свързани са с доказателствените възможности. Проявата на концентрационното начало – чл. 313 – това е една специална преклузия, които би трябвало да изключи общата по чл. 133 – няма изрично препращане и би следвало да важи за всичките процесуални действия до този момент. В бързото производство освен това ускоряване на сроковете и специфика на действията на съда, има особености и при разглеждането  му, свързани с усложненията на процеса – чл. 314. Не е допустимо да се предявява насрещен, обратен иск и да се привличат трети лица. Но може да се предявява инцидентен установителния иск, но в специални срокове. За ищеца това е становището по доклада – 1-седмичният срок по 312/2, а за ответника – отговора на исковата молба. Основателно се критикува тази възможност, защото инцидентният УИ по всички спорни преюдициални въпроси – ще вземе становище в мотивите. Инцидентния – ще доведе до отлагане на заседанието. От друга страна – за всички тези преюдициални въпроси страните са свободни да заведат отделен иск и той като преюдициален ще доведе до забавяне. Затова по-добре да разрешим преюдициалния въпрос да бъде разгледан чрез инцидентния УИ.

Тук има една особена забрана, свързана с недопустимост на възражения за собственост и подобрения – 310, ал. 1, т. 2 – само по исковете за опразване на помещенията.

Няма изрична забрана за допустимост на изменение на иска. Изменение следователно би следвало да се приеме за допустимо.

Другарството също е допустимо. Чл. 314 не съдържа отклонения от възможността да има субективно усложняване.  Винаги другарството разкрива по-тясна връзка в предметите на делата и не е ограничено в БП.

В открито заседание – чл. 315. Законът не прави изключение – винаги се призовават страните.

Провежда се съдебно дирене – би трябвало откритото заседание да е еднократна възможност, но няма ограничени в закона дали ще се наложи да бъде отложено откритото заседание и да бъде насрочено друго за събиране на доказателства.

В чл. 316 – обявяване на СР. Съдът в откритото заседание обявява деня, в който ще обяви решението – в който то трябва да бъде вписано в регистъра на съдебните актове. Този ден се посочва в двуседмичен срок от приключване на устните състезания. Може срокът да не бъде спазен, може да предшества или да следва обявения ден. Чл. 315, ал. 2 – срокът за обжалване тече от деня, в който съдът ще обяви решението. Ако денят на обявяването предхожда обявения, срокът ще тече от обявения. Но ако срокът е надхвърлен, срокът за обжалване ще тече от реалния ден, в който решението е обявено. При такова отклонение съдът би трябвало отново да съобщи на страните деня за обявяване. Съдът тук не връчва препис (чл. 7, ал. 2). Обстоятелството, че срокът за обжалване тече от деня на обявяване не отнема задължението на съда да връчи препис – целта е да се запознаят страните със съдържанието на акта – подготовка на страната да обжалва. Ако липсва връчване на преписа, страната може да каже, че обективно не е могла своевременно да се запознае с мотивите и преклузиите във въззивната инстанция – по-късен момент.

Чл. 317 – препращане към правилата и за въззивната фаза. За касационното обжалване – общите правила по глава 22. Няма особености тук.

Производство по търговски спорове

Като вид граждански дела и търговските би трябвало да се разглеждат по реда на ГПК от общите съдилища, като има специална уредба.

И при тази група спорове се открояват особености, свързани с приложното поле и реда за разглеждане, вкл. постановяване и обжалване на решение.

Приложното поле.

Става дума за спорове, които са оценяеми и цената на иска според правилата за определянето ѝ е над 25 000 лева. Същевременно тази категория търговски спорове по особения ред се разглежда винаги от окръжен съд като първа инстанция. Следователно правилото на 365 кореспондира на правната уредба в 104 (родова подсъдност) – особеният ред се прилага само за търговските спорове, които се разглеждат от окръжен съд като първа инстанция. Споровете под тази цена, подсъдни на районния съд, се разглеждат по общия съдопроизводствен ред. Дали да има такава разлика в реда се е обмисляло преди приемането на закона. Мислело се е, че меродавен трябва да е видът на спора и да се прилага един съдопроизводствен ред, защото така по-добре се уеднаквява практиката. Натежал е контрааргументът, че търговските спорове, подсъдни на районния съд имат по-ниска степен на правна и фактическа сложност. По-тежкият съдопроизводствен ред би трябвало да се прилага само когато компетентен е окръжният съд.

И при БП и при търг спорове редът е приложим само за изрично посочените (в случая – чл. 365) и уредбата не може да има разширително приложение – по отношение на кръга дела.

Изричното изброяване сочи на известно разнообразие, излизащо извън тясното понятие за търговски спор. Тези ПО имат пряка или косвена връзка с извършването на търговска дейност.

По т. 1 – като търговски спор се разглежда всеки, който има за предмет ПО, породено или отнасящо се до търговска сделка. За последното понятие извличаме съдържанието, което влага ТЗ – чл. 286, вр. чл. 1 ТЗ.

По реда на тази глава се включват и споровете, свързани с попълване на празноти в търговска сделка или приспособяването ѝ към нововъзникнали обстоятелства – съдът няма да правораздава в случая. Изправени сме пред необходимост съдът да администрира търговски отношения, коригирайки волята на страните по търговската сделка.

В т. 2 на чл. 365 – приватизационен договор, договор за обществена поръчка или за концесия – спорове относно материалните ПО-я отнасящи се до тези договори. Изключват се споровете, свързани с нарушаване на процедура по сключване на тези договори, защото има административен характер – споровете се решават от административни съдилища. Сделката няма проблеми и не се атакува тя, а правоотношенията, които тя е породил. Споровете с тези твърдяни нововъзникнали отношения се разглеждат по този ред. Тези ПО не произтичат от търговска сделка.

Т. 3 – спорове относно правото на участие в търговско дружество или друго ЮЛ – търговец – корпоративни спорове. Приема се, че трябва да се изхожда от широкото понятие за защита на членствено ПО. Всички права, отнасящи се до произтичащото от членството ПО. Приема се, че тук би трябвало да се изключи членството в кооперации, поради особения характер на този субект. Аргументира се, че понятието член-кооператор се различава от понятието търговец.

Чл. 58 ПЗР на ГПК – исковете – преобразуване на търговско дружество.

Исковете, които са свързани с атакуване на вписване на ТД в ТР по чл. 104.

Исковете за попълване маста на несъстоятелността и установителните искове на кредиторите – 646-648 ТЗ – искове свързани с ПН, но не и ПН, което е специфично и следва реда на ТЗ.

По т. 5 – така, както са изброени, става дума за спорове относно граждански последици от осъществяване на недопустима дейност или преустановяване (или установяване) на нарушения извън административния ред за защита в ЗЗК.

Особености в производството.

Родова подсъдност. Окръжният съд е родово подсъден и се отнася до искове с цена на иска над 25 000 лева. При местната няма особености.

При исковата молба и отговора – приложението за справка относно размер на паричното вземане съобразно чл. 366 (отнася се до размера на главните и акцесорните претенции) – изискване за редовност на исковата молба. Някои приемат, че не бива да се абсолютизира това изискване.

Проверката за редовност и допустимост няма особености. Препраща се към общата, щом липсва изрична уредба.

Характерно е обаче при извършване на действията по разглеждане на делото, е свързано с общата особеност – наличието на т.нар. двойна размяна на книжа преди откритото съдебно заседание. Този модел е познат още от ЗГС. Проектът за нов ГПК – фигурирала е тази уредба за общия исков процес. В крайна сметка тази сравнително драстична промяна доведе до по-гъвкав подход – важима само при особения ред при търговските спорове. Критикувана е.

След като се приеме за редовна ИМ, изпраща се препис на ответника. Отговорът на първоначалната искова молба – 367 ГПК – срокът е по-кратък – 2-седмичен. Отново има критици уредбата. Защо да е по-кратък срокът, след като са по-сложни споровете? Обратно – самата възможност за двойна размяна – след като може още веднъж да се даде отговор, не е необходимо да се усложнява процесът и първият – в по-кратки рамки. В чл. 367 – съдържание на отговора – безсмислено възпроизвежда правилото на чл. 131 ГПК. Излишно се търси някаква разлика, а тя не се намира. Същата опасност от преклузия има.

Чл. 369 ГПК – ответникът може да възрази, че делото подлежи на разглеждане по общия ред. Възражението може да се направи в срока за отговор. В същия срок съдът може служебно да повдигне такова възражение. Съдът с разпореждане трябва да се произнесе по този въпрос. Ако бъде уважено възражението за разглеждане по общия ред, това разпореждане на съда е обжалваемо с частна жалба на ищеца (само ако бъде уважено). Защо в обратния случай – при неуважаване не подлежи на обжалване. Или трябва и в двете хипотези да подлежи на обжалване или изобщо да не подлежи.

Последиците от неподаване на отговора – чл. 370 ГПК, преклузия на неупражнените права, които не разкриват особености, в сравнени с общия исков процес. Но тук не са посочени, пропуснати са какво ще стане ако има неподаване на инцидентен УИ, насрещен иск, привличане на трето лице – би трябвало преклудирането да се изнесе с подаването на втория отговор, за да не се накъсват преклузиите в подготвителната фаза. След изтичане на срока за първоначален отговор, следва възможността за ищеца да подаде допълнителна ИМ – съдът трябва да ѝ връчи препис на първоначалния отговор. Тази възможност е в 2-седмичен съкратен срок. В тази допълнителна искова молба ищецът може  да поясни, доуточни претенцията си, да измени по основание и петитум иска, да измени вида на предявени я иск. Може да предяви инцидентен УИ, да привлече трето лице, да предяви обратен иск срещу него и да сочи нови факти и обстоятелства (новооткрити или нововъзникнали).

Чл. 372 – има за тези посочени процесуални действия на ищеца различен процесуален момент – тук преклудирането – с приключване на възможността за допълнителна искова молба. Това е видно от идеята на двойната размяна – цялата проверка – до началото на откритото заседание.

Чл. 373 – възможност за допълнителен отговор в 2-семичен срок след връчване на допълнителната ИМ. Ответникът – може възражения, може да предяви инцидентен УИ и това трябва да е моментът за преклудиране и на останалите процесуални действия, които не са посочени като преклудиращи се при първоначалния отговор.

Като положителни страни на двойната размяна – възможността, предоставена от закона, страните да изчерпят всички процесуални възможности за защита, да направят всички уточнения и т.н. Така че съдът да е наясно преди да започне да разглежда делото.

Двойната размяна има и отрицателни страни – нерядко, поради сложността на споровете се налага фактическите и док искания и позиции на страните да бъдат доуточнени в откритото заседание. Съдът не може да не им даде възможност да го направят в откритото заседание. Така се преминава към общия ред и отлагане, което обезсмисля целта на двойната размяна.

Подготовката на делото за разглеждане – 374 е в закрито заседание – предварителен проверка за допустимост. По цената на иска съдът трябва да се произнесе, по всички фактически и доказателствени искания – с определение. Но стои възможността съдът да прецени,ч е тази преценка може да се направи в откритото заседание. Изчерпи ли тази възможност, съдът трябва да направи призовки за насроченото открито заседание. Съдът изпраща препис от допълнителния отговор. Тук има възможност съдът да направи доклад по делото – повишена възможност да е изяснил фактическата страна на спора още тогава.

Чл. 375 – разглеждането на търговските дела се извършва в открито заседание, което по правило не се свързва вече с подготвителната част от спора (по правило), а със същинското разглеждане на делото и трябва да се започне със съдебното дирене, така че в едно заседание съдът да приключи;

В откритото заседание винаги се прави устен доклад. Може да се даде срок на страните да представят писмени защити. Особеното е възможността вместо в открито заседание, спорът да се разгледа в закрито заседание. Това може да стане служебно от съда или по искане на страните, но правилото е, че ако поне една от страните възрази за разглеждане в открито заседание, той е длъжен да насрочи открито заседание. Всяка от страните има право на вето срещу провеждане на закрито заседание. Само когато никоя от страните не възрази, делото може да се гледа в закрито заседание.

Има препращаща норма и тук към правилата – 377 – на общия исков ред за всички неуредени въпроси.

Постановяване и обжалване на Р. Постановяването е по общия ред. Обявяването прилича на това в бързото производство. Също трябва да стане на посочен от съда ден – при приключване разглеждането на делото се посочва. Но денят за обявяване на решението е общият едномесечен срок. Разликата от бързото производство е, че срокът е общият. Определя се денят, в който решението ще бъде обявено в регистъра.

Именно за закритото заседание важи правилото за обявяване на решението в посочен от съда ден. Този ден е началният момент за срока на обжалване, но само когато делото е било разгледано в закрито заседание. Буди недоумение защо страните освен че не присъстват на заседанието и денят, в който решението ще бъде обявено няма как да им бъде известен. Нормално е да бъде обявен, когато заседанието е открито. А тук се оказва, че страната трябва да следи кога този ден е обявен.

Чл. 378 – този ред важи и в следващата инстанция – при въззивното обжалване. И двете инстанции са усложнени откъм съдопроизводствен ред. За касационното – важат общите правила по глава 22.

Производство по колективни искове

Колективни искове

За първи път има подобно особено исково производство в новия ГПК. То е типично за страните в англосаксонската правна система. Среща се в европейските законодателства от континенталната система (напр. Австрия).

В едно производство се защитават правата на множество субекти, засегнати от даден вид нарушение, които са определяеми, но към момента на предявяване на иска не са индивидуализирани. Причината за тази невъзможност за индивида е в характера на нарушението.

Не участват всички засегнати правни субекти, а само техни представители участват в процеса.

Особеност е и, че страна именно поради характера на субектите на увреждането, страна в процеса като ищец не са всички те поотделно, а общността на увредените лица като един особен правен субект по тези искове. По досегашния правен режим такива искове са били исковете във връзка със ЗЗП и ЗУКТС. Въпреки особеностите, съдопроизводствен ред – общият. Сега колективната защита на потребителки и всички останали такива – по особения ред.

Кои са тези хипотези – приложно поле на исковете. Хипотези на задължително приложение:

Защитата при увреден колективен интерес на потребители – параграф 25 ПЗР ГПК, вр. 186/1 ЗЗП.

Чл. 74 ТЗ – искове за оспорване решения на общо събрание на АД с акции на приносител или на решение на инвестиционно дружество от отворен тип. Въпреки критиките относно приложимостта, законът предвижда задължителност на този особен съдопроизводствен ред. В останалите хипотези на увреждане на множество субекти не е задължително да бъде използвана колективната защита по този специален ред. Твърде възможно е всяко увредено лице да води по общия исков ред да води искове за преодоляване на последиците от увреждането.

Субекти на процеса – ищецът. Това са лицата, които са увредени от едно нарушение, което е резултат от противоправно и виновно поведение на друг правен субект. Кръгът на лицата, които могат да търсят колективна защита, с оглед вида и характера на увреждането, не може да се определи точно. Тези субекти подлежат на определяне в хода на търсене на защита. Може да се уточни и изясни целият кръг на увредените лица (напр. всички работещи в дадено предприятие към даден момент или само част). Т.е. определяеми са. Същевременно ищец се явява целият този неопределен, но определяем кръг от увредени лица, т.е. явява се колективният интерес, който подлежи на защита. Ищецът е общият колектив, съдържащ в персоналния си субстрат всяко от увредените лица. Но не всяко от тях има качеството на ищец. Целият кръг увредени лица не трябва да се посочват поименно и индивидуализирани, защото не всяко от тях е страна. Когато заявят за участие повече от кръга увредени лица, между тях не възниква другарство – те са само част от субекта, който е страна. Съставът на колектива/общността/субстратът – може да е непроменлив, но може и да е променлив. Увреждането може да дава темпорални резултати и да засяга още и още лица. Субектът ще бъде уточняван в хода на делото – това уточняване завършва с постановяване на решението.

Увредените лица са участници в този колектив и са част от страната ищец. Но това не важи за увредените, които заявяват изрично че не желаят да получат защита чрез колективния иск след образуване на делото. Те биват изключени от процесуалния субстрат на ищеца, на увредения колектив и не са част от него.

Ответник е този правен субект, който е автора на увреждащото поведение. Като такъв доста често се явява едно ЮЛ, което е работодател или възложител на тези лица, от чието виновно поведение произтича увреждащото действие.

Друго особено е въпросът за представителството. Не могат да участват всички членове на увредения интерес, колектив, могат да участват само определени лица, които ще защитават този персонален субстрат и които ще защитават интереса. В този смисъл има няколко хипотези на представителство. Първо, такива представители са лица, които са участници от колектива на увредените лица. Това лице – 379/2 може като участник от колектива да бъде представител на този общ интерес. Тези лица няма да извършват действия в процеса от свое име, а като представители ще защитават колективния интерес на всички увредени. Те не са субституенти, защото всяко такова лице е част от колектива, от увредения субект.

Другият вид представителство – чрез определена организация, създадена специално за определения иск или предварително определена в някакъв акт. Може да е ad hoc организация или създадена с такава цел организация. Приема се, че и тук има определен вид особено представителство, а няма субституция. Важното е, че защитават интересите на целия кръг увредени лица. Като процесуални представители представителите могат да участват адвокати/юрисконсулти на организациите. Правните последици от представителството ще настъпят в правната сфера на отделната група/колектив.

Особености в предмета на тези искова.

Основанието на този иск във всички случаи са обстоятелствата, свързани с конкретното увреждащо поведение – фактите на увреждането, на поведението, което е предизвикало вредоносен резултат. Поради увреждането предметът не е едно увредено материално ПО а едно по-широко понятие, в основата на което е увреденият материален интерес на този неограничен кръг лица. Законът урежда и особеностите на петитума на предявените искове, вида им. Те са следните.

Такъв установителен иск е този за установяване на увреждащото действие, за противоправността и за вината. Предмет могат да бъдат и няколко осъдителни искове – 379/3 ГПК. Първо, иск за преустановяване на нарушението – действие или бездействие. Искът е за преустановяване на увреждащото действие или бездействие. Второ, иск за поправяне на последиците от увреждането. Трето, иск за обезщетение на вредите, причинени от увреждането. Искът за поправяне и искът за обезщетение – има разлика в петитума.

Следваща група особености на исковете. Подсъдност: родовата подсъдност винаги принадлежи на окръжен съд, а при местната – общите правила важат. При подаването на исковата молба (380/2 и 3) се посочват още две групи обстоятелства – такива, които ще спомогнат в хода на делото да се уточни кръгът лица. При подаване на исковата молба са нужни доказателства, при които ще се види, че лицата, които ще защитават интереса отговарят на определените в закона изисквания.

Трябва да са посочени в ИМ и начинът, по който ще се извърши публичното разгласяване на предявяването на иска. Лицата могат да са хиляди и не са ясни. Това е една фикция на призоваването – замества узнаването.

ИМ подлежи на проверка за редовност и допустимост. Но и тези допълнителни изисквания към редовността трябва да бъдат проверени от съда. Може да бъде насрочено открито заседание. При изясняване на тези обстоятелства – усложняване на доказването. Съдът може да насрочи открито заседание, в които ще се дадат доказателства – 381/1, че лицата отговарят на изискванията за защита.

Кога искът ще е недопустим – чл. 380/3 – той ще бъде недопустим дори и ако едно от лицата, предявили иска и представляващи, не отговаря на поставените от закона условия – 380/3. Тези условия – доказване на възможностите за сериозно и добросъвестно защитаване на интересите на колектива и възможност да се понесат разноските от предявяването на иска. Тези лица трябва да отговарят на много висок имуществен ценз. Затова законът позволява организации да се ангажират с такава защита. Ако лицата не отговарят на условията, искът е недопустим. Това е прекалено. Изискванията трябва да са само към някои от членовете, а не към всички.

Определението, с което не се допуска искът, защото ще се окаже невъзможна защитата подлежи на обжалване с частна жалба, независимо поради каква причина исковата молба е приета за недопустима.

Чл. 382 – подготовката се извършва в открито заседание, а не в закрито, защото с участието на страните трябва да бъдат обсъдени всички тези обстоятелства, свързани с допустимостта. При разглеждането на делото в определението, което съдът постановява трябва да се съдържат указания относно начина на разгласяване на иска – срока за разгласяване, който в рамките лицата – желаят ли да се включат в участие. И това определение на съда подлежи на обжалване с частна жалба – 382, ал. 3.

След изтичане на срока съдът трябва да разгледа – 383 – подадените заявления за участие или за изключване от участие за заседанията по този иск. Заявилите лично участие стават представители на класа. Те вече не трябва да отговарят на условията на предявилите иска. Те само се присъединяват в помощ, подкрепа, без да отговарят на тежестите за представляващите. Законът урежда участието им като вторично представителство, което има морален, поддържащ ефект, няма пряк юридически ефект. Тези лица, които са увредени или заявят, че желаят да бъдат изключени от конфликта, биват изключвани поименно от колектива. Това изключване може да има за ефект да не се ползват, но да не им вреди резултатът от иска. Това изключване само не може да им причини вреди, но не пречи да не се ползват, когато решението е благоприятно за целия колектив. Тези изключени лица имат двояко правно значение. Те не могат да бъдат увредени, ако резултатът е неблагоприятен. Обратно – ако е благоприятен, те се ползват от решението.

Това определение, с което се отказва участие на лицата, които са поискали да се включат или определение, с което се отказва изключване на лица поискали изключване, подлежи на обжалване с частна жалба.

Чл. 385 – в тези искове, докато трае процесът, с определение на съда могат да се наложат определени привременни защитни мерки. Има двояк режим на определението. Тези привременни мерки нямат последицата на окончателните мерки. Те целят предотвратяването на по-нататъшни увреждащи последици. Поради този дифузен характер на увреждането, тези мерки могат да бъдат изменяни в хода на процеса по всяко време. Въпреки че са привременни, определението подлежи на касационно обжалване, независимо от критериите за достъп по чл. 280. Широка е възможността за атакуване на всички актове на съда.

Окончателните мерки са част от съдебното решение – 386 ГПК.

При самото разглеждане на делото и в съдебното решение съдът може да излезе извън параметрите на служебното начало и извън посоченото в петитума. Конкретното поведение, което ищецът иска да бъде преустановено или мерките, с които да бъде обезщетена вредата, съдът не е длъжен да се съобрази с поисканото от ищеца. Може да излезе извън пределите на петитума, защото целта на иска е адекватна защита на целия увреден интерес, а не само за тези, които са заявили участие.

Субективни предели. Ищецът – всички лица, които трябва да са определени – и насрещната страна. Решението не обвързва изключените лица изрично, но те се ползват от решението – 386, ал. 1, in fine, с което искът е уважен.

Обжалването – въззивно и касационно. В касационната фаза не важат критериите за селекция по чл. 280/1 ГПК.

Сключване на споразумение е възможно. Чл. 384. Когато вместо с решение, ще се приключи със спогодба. Съдът трябва да прецени съдържанието на спогодбата дали в достатъчна степен защитава увредения интерес.

Чл. 387, 388 – една последваща дейност на съда, след постановяване на Р, която е охранителна дейност, последваща, след като вече имаме решение и мерки по него – относно обезщетението, когато имаме присъждане на такова. Съдът може в самото решение да постанови как ще се раздели обезщетението – може да постанови, че първо трябва да постъпи по сметката на лицата, предявили иска; по специална сметка, която е на общо разпореждане на всички (а не само представляващите); съдът може да задължи представителите на ищеца да преведат сумите на всички; или да се създаде комитет на засегнатите лица. Това не е правораздавателна дейност на съда, има охранителен характер.

 

Въпрос 75.

Обща характеристика на изпълнителното производство по ГПК като индивидуално принудително изпълнение и вид граждански процес. Сравнение и съотношение с други производства и способи за принудително удовлетворяване на вземания.

 

Общо учение за изпълнителния процес по ГПК – обсег, материални права, осъществяване по ГПК

Когато казваме  ‘изпълнителен процес по ГПК’  имаме предвид, че има уредба и в ДОПК на изпълнителен процес. Изпълнителен процес е и т.нар. принудително изпълнение по ГПК

Гражданският процес съществува в три форми:

• исково производство
• обезпечително производство
• изпълнителен процес по смисъла на ГПК

Изпълнителният процес се различава от исковия по целта си и способите за защита и по материалните права, които то защитава. Исковата процесулана защита по възникнал правен спор дава защита и санкция по всякакви граждански права, без значение вида на гражданското право – имуществено, неимуществено, потестативно, вещно и т.н. Приложното поле на исковото производство обжваща всякакви видове граждански права. Исковият процес съществува в 3 различни разновидности според характера на упражнения иск – осъдителен, конститутивен или установителен. В  изпълнителният процес вниманието е насоченоосновно към осъдителния иск, който включва установителния иск и има и осъдителна част. Ищецът доказва, че в негова полза съществува определено материално право и иска осъждане на ответника да извърши определено притезание.

Изпълнителният процес дава защита и налага санкция по повод липсващо доброволно изпълнение. Ако длъжникът доброволно изпълни задължението си към своя кредитор, до това производство не се стига. Изпълнителното производство цели да достави дължимата престация на кредитора чрез определени в закона гражданско-правни средства. Разликата с доброволното изпълнение е във фактическия състав, по цели и поражда същия материално-правен ефект както доброволното изпълнение. Изпълнителният процес удовлетворява правото на кредитора и погасява задълженията на длъжника, той е сурогат на липсващото доброволно изпълнение.

Изпълнителният процес брани само тези права, при които е възможно доброволно изпълнение, т.е. притезателните права /притезания – правомощия на кредитора да изисква определено поведение от своя длъжник/. Дължимото поведение на длъжника може да се изрази в плащане на определена сума или предоставяне на владението на определена вещ на кредитора, за изработка, поправяне на вещ, за предоставяне на работна сила, за определени действия или бездействия на длъжника. Изпълнителният процес идва, за да удовлетвори неудовлетворените притезания като по принудителен ред осъществява дължимата престация. Осъществява се принудително и отговорността за чужд дълг, поета от 3ти лица чрез заложено или ипотекирано тяхно имущество. Приложното поле на изпълнителния процес съвпада с това на осъдителния иск. Притезанията са най-широката група права, признати за всички клонове на правото. Основно е мястото на притезанията с гражданско-правен характер. Изпълнителният процес урежда изпълнението на частно-правни граждански притезания, които се противопоставят на публично-правните притезания.

От този принцип има изключения – при определени условия и публично-правни притезания се осъществяват по реда на ГПК – чл.458. Държавата винаги е присъединен взискател. Ако съдебният изпълнител е уведомил данъчната администрация /НАП/, има 14-дневен срок, в който тя дава отговор дали срещу длъжника по изпълнението има неизплатени публични задължения – за данъци, за глоби, и ако размерът им е съобщен своевременно на съдебния изпълнител, той събира и тези публични вземания – присъединяват се към частно-правните притезания  и се събират със средствата и способите на ГПК. Публичните вземания имат приоритет пред частно-правните вземания – чл.136, ЗЗД и чл.726, ТЗ. Кои вземания са публични ни казва чл.162, ал.2, ДОПК, т. 1 – т. 9 – този списък е неизчерпателен, прилага се паралелно с Решение №3/2008 г. КС – за основните характеристики на публичните и на частните вземнания. Публичните вземания служат за финансиране на държавните и общински дейности, т.е. свързани с общодържавния или общонационалния интерес. A contrario, частни са онези вземания, които не са публични.

В действащото българско право има няколко способа за принудително изпълнение, които не са изпълнителен процес по смисъла на ГПК:

• чл.60, ЗКрИ – уговорената възможност в договора за банков кредит банката да продаде на търг заложената вещ /като обезпечение на кредита/ – банката пристъпва към принудително изпълнение без да прибягва до помощта на съдебен изпълнител. Това трябва да е предвидено в договора и да имаме заложена вещ в полза на банката, в резултат – банката сама се удовлетворява за вземането си. Наредба № 35/1997г. на БНБ за реда за продажба на заложени вещи в полза на банката
• чл.11, ал.1 ЗДФО – обезпеченото лице при неизпълнение и при неспазване на договора за залог има право без съдебна намеса да осъществи финансовото обезпечение като продаде или придобие финансовите инструменти. Пак не се стига до намеса на съдебен изпълнител
• чл.32, ал.1, ЗОЗ – определени гражданско-правни субекти /търговци/ могат да учредяват върху имуществото си особен залог. Глава 7, ЗОЗ предвижда реда за реализиране на особения залог при неизпълнение от страна на заложния длъжник на неговите задължения към заложния кредитор, а именно – самият заложен кредитор удовлетворява своето вземане, без да се стига до съдебен изпълнител
• чл.311, ал.1, ТЗ – търговски залог, при сключен договор, с достоверна дата, страните са се споразумели, че при забава сами ще пристъпят към изпълнение.

Има граждански притезания, спрямо които изпълнителното производство е неприложимо:

• чл.519, ал.1, ГПК – парични притезания срещу държавата и държавните учреждения. Тези вземания се изплащат чрез предвидения за това кредит по бюджета им
• чл.520, ал.1, ГПК – средства на бюджетно субсидирани държавни учреждения. С решение от декември 2010 г. КС обяви за противоконституционно изменението на ГПК за принудително изпъленние на парични вземания срещу общините. По аргумент за противното, при непаричните задължения на държавите и общините важи общия ред на изпълнителния  процес
• чл.527, ал.2, ГПК – трудови задължения на работниците и служителите и произтичащите от трудови или служебни правоотношения задължения, защото имат строго личен характер; при неизпълнение се налага дисциплинарна или имуществена отговорност. Тази забрана не важи за заместимите и незаместими задължения за трудов резултат – чл.526 и чл.527, ал.1
• семейно-правни задължения, които имат строго морален характер J

Старните в изпълнителния процес са взискател /кредитор/ и длъжник по изпълнението.

      Изпълнителни способи : за разлика от исковия процес, където има унифицирани способи за защита на различните субективни права, няма как да се създаде унифицаран изпълнителен процес, който да се прилага за всички граждански притезания. Той се пригажда към съответното притезание. Няма единен изпълнителен процес – той е съвкупност от изпълнителни способи, които са един мини-изпълнителен процес, който се подчинява на общи правила + специфични белези, с оглед на престацията, която се преследва.

• При заместима престация изпълнителният орган, което е родово понятие /по ДОПК се нарича публичен изпълнител, а в производството по несъстоятелност – синдик/, е органът, който движи изпълнителния процес. Изпълнителния орган вместо длъжника изпълнява за кредитора. Имаме пряко изпълнение – длъжникът се измества и изпълнителният орган непосредствено удовлетворява кредитора.
• При незаместими задължения – чл.527, ал.1, ГПК – изпълнителният орган заставя длъжника лично да изпълни задължението – тук имаме косвено/непряко принудително изпълнение.

Изпълнителният орган не може да действа по еднакъв начин когато се дължи парична сума, предаване на владение, действие или бездействие. В закона се разграничава изпълнение на парични и на непарични престации. При паричните вземания има различни способи за предоставянето на паричната сума – трябва да се осребри имуществото на длъжника. Имуществените права са подчинени на различен правен режим – може длъжникът да има движими/недвижими вещи, ЦК/акции, облигации, да има дялове в търговски дружества. За всеки вид имущество се прилага различен вид изпълнителен способ, напр. за изпълнение върху недвижима вещ – чрез нейната продажба.

• Друг изпълнителен способ, приложим върху вземания на длъжника – чл.507- 514, ГПК = имаме образувано изпълнително дело със страни: взискатек и длъжник по вземането. Взискателят има отношение с 3тото лице, спрямо което длъжникът е кредитор по вземането. Пр: при договор за банков волг /банка – лице-длъжник/, взискателят първо изпълнява върху имущетвото на длъжника, но той има паричен влог в банка, следователно ще има изпълнение върху това парично вземане спрямо 3тото лице – банката в примера.
• Друг изпълниетелен способ е регламентиран в чл.515-516, ГПК – за изпълнение върху ЦК.
• В чл.517, ГПК е способът за изпълнение върху дял на длъжника в търговско дружество.
• Отклонение от общия ред за изпълнение е предвидено за вещи, които са СИО – чл.502-506, ГПК.
• Изпълнителни способи за осъществяване на непарични притрезания:
• За предаване владението на вещи – чл.521 – 525, ГПК – въвод във владение на недвижим имот
• Изпълнение на притезания на лични заместими действия
• Изпълнение на задължения за лични незаместими действия – чл.527, ГПК
• Изпълнение на притезания за бездействие на длъжника – чл.529, ГПК
• Изпълнение на задължение за предаване на дете – чл.528-529, ГПК

Видно е , че има многообразие на изпълнителните средства. Чрез тях се удовлетворяват законните интереси на кредитора и обезпечават това, той да получи реално изпълнение, т.е. да получи това, за което има право. Изпълнителното производство е съвкупност от различни изпълнителни способи, всеки от които е особен изпълнителен процес, за който важат особени правила наред с общите правила, които важат за всички изпълнителни способи.

Всички способи за изпълнение на парични притезания са форми за индивидуално принудително изпълнение.

Съпоставка между индивидуално и универсално принудително изпълнение: при ИПИ изпълнителният процес се насочва върху отделно имущество на длъжника за удовлетворение на отделно вземане на кредитора. То е предмет на уредба в ГПК. Като противопоставяне имаме УПИ = производство по несъстоятелност – реализиране на частни търговски права, но там се удолвлетворяват всички кредитори на длъжника, съставя се списък на всички притезания и този изпълнителен процес е насочен срещу всички имуществени права на длъжника едновременно.

Разграничения: Не е проява на изпълнителен процес осъществяването на потестативни права – при тях с едностранно властническо волеизявление се влияе върху правната сфера на друго лице. Осъществява се с конститутивен иск, с който се постига правна промяна, което не е изпълнителен процес. Тя настъпва с влизането в сила на самото решение, без да са необходими последващи действия и без намесата на изпълнителен орган.

Не е изпълнителен процес изземването на държавен имот, който се държи или владее незаконно – това става чрез заповед на областния управител, осъществява се по административен ред чрез органите на полицията и липсва намесата на изпълнителен орган.

Не е изпълнителен процес и т.нар. гражданска конфискация = отнемане в полза на държавата на вещи, придобити от престъпна дейност. Отнемат се с конститутивен иск – държавата отнема определена вещ от определено лице – това е нейно потестативно право.

 

 Правото на принудително изпълнение в изпълнителното производство по ГПК.

 

Исковият процес предполага наличието на право на иск на лицето, което е образувало производството /ищецът/.  В изпълнителния процес е необходимо в полза на кредитора да съществува право на принудително изпълнение, което е едно субективно публично право  – в отношенията между субектите има власт и подчинение и се използва властническия метод на правно регулиране. То се състои в правомощието на кредитора /взискател/ да изисква от органа по принудително изпълнение да предприеме действията, сключени в съответния изпълнителен способ. На това правомощие отговаря задължение на изпълнителния орган да приложи този способ и да извърши предвидените в него процесуални действия. Това е само едната страна на принудителното изпълнение. Другата половина са отношенията между органа по изпълнението и длъжника по изпълнението.

Съдебният изпълнителен орган има правомощието да упражни изпълнителния способ, посочен му от взискателя, а длъжникът има реципрочно задължение да търпи принудителното изпълнение. Правото на принудително изпълнение не принадлежи на всекиму и не може да се упражнява срещу всеки. То е за този, когото изпълнителното основание /изпълнителен лист/ сочи като кредитор, и може да се упражни само срещу лицето, което същото основание сочи като длъжник.

Изпълнително основание като родово понятие = документ, който по безспорен начин определя кой е длъжник и кой кредитор, като с това определя страните по изпълнителното производство. Това не е право на кредитора срещу длъжника. Техните отношения са опосредени чрез изпълнителния орган. Като процесуално право то е насочено към изпълнителния орган, който осъществява производството /съдебен изпълнител/.

Предпоставки за възникване правото на принудително изпълнение:

• Притезание, което се нуждае от принудително изпълнение, защото не е било удовлетворено доброволно; това притезание се нарича изпълнително право
• Да е налице предвиден от закона документ, който да доказва съществуването на неудовлетворено вземане – изпълнително основание

Докато правото на иск предполага едно твърдяно от ищеца право, то в изпълнителния процес е необходимо да е налице доказано изпълняемо право.

Предпоставките за възникване на валиден изпълнителен процес:

• Налице е изпълняемо право, т.е. неудовлетворено притезание,
• Налице е изпълнително основание,
• Налице е изпълнителен лист.

При наличието на предпоставките от 1) до 3) за кредитора възниква право на принудително изпълнение.

 

 Изпълняемо право. Изпълнителни способи – Обща характеристика.

 

Изпълнителния процес изпълнява различни по вид притезателни права. Изпълняемото право е винаги притезателно право, но не всяко притезание е изпълниемо право. За да е изпълняемо право, притезанието трябва да е:

• Ликвидно – безспорно по основание и размер;
• Изискуемо – с настъпил падеж.

Изпълнителният процес е сурогат на доброволното изпълнение, докато притезателното право не е станало изискуемо няма как да е предмет на изпълнително производство. Докато не е изискуемо не може да се изисква дори доброволно, а още по-малко – принудително изпълнение. Нямат качествата на изискуеми срочните права – докато настъпи срока; усолвните права и тези, които се обуславят от изпълнение на насрещни задължения на кредитора – до  изпълнение на това задължение, това право няма качеството на изпълняемо право. Ако престацията не е определена по размер или основание – престацията е неопределна. Неликвидни притезания нямат качеството  на изпълняемо право.

Изпълняемото право е притезание, което е ликвидно и изискуемо. То обикновено е гражданско, но може и да е публично. Без значение е предмета на престацията, страните по него, дали е имуществена или неимуществена и т.н. Изпълняемите права се делят на частни и публични. Изпълнителният процес по ГПК урежда изпълнението само на частни изпълняеми права, а публичните изпълняеми права се осъществяват по реда на ДОПК.

Изпълнителният процес е санкция за това, че изпълняемото право е неудовлетворено. Длъжникът трябва да търпи принудата, защото доброволно не е изпълнил задължението си. Изпълняемото право обуславя изпълнителния процес – зависимостта на изпълнителния процес от изпълняемото право е в чл.418, ал.3, ГПК /от раздела за заповедното производство/.  Съдът ще откаже да издаде изпълнителен лист по чл.417, ГПК, когато от отделните видове документи личи, че изпълняемото право не съществува или ако от документа се установи ще съществува право, но то не е изискуемо. Зависимостта на изпълнителния процес от изпълняемото право най-ярко личи от чл.433, ГПК – юридическите факти, при които изпълнителният процес следва да бъде прекратен.

• т.1 – изпълняемо право не съществува; длъжникът представя разписка, подписана от кредитора, че длъжникът е удовлетворил неговото притезание. Тази разписка длъжникът представя на съдебния изпълнител, от което следва да се прекарати делото, защото е удовлетворено притезанието на кредитора.
• т.7 – когато се представи влязло в сила съдебно решение за уважаване на иск по чл.439, ГПК – чрез иска се оспорва изпълняемото право /като материално право/, а не действия. Общата хипотеза: кредиторът има вземане към длъжника. Настъпил е падеж, но няма изпълнение. Кредиторът е принуден да води съдебно производство и се сдобива с осъдеително решение, въз основа на него – с изпълнителен лист, отива при съдебен изпълнител и се образува изпълнително производство срещу съответния длъжник за изпълнение върху съответното имущество. Съдебния изпълнител предприема съответния изпълнителен способ, изпраща се покана на длъжника за доброволно изпълнение в 14-дневен срок от връчване на поканата. С тази покана длъжникът узнава, че срещу него е започнал изпълнителен процес и че ще се осъществи принудително изпълнение ако не изпълни доброволно в посочения срок.   Възможно е обаче да имаме започнал изпълнителен процес без наличие на изпълняемо право. Пример: имаме договор за паричен заем, който е неистински – съставен от кредитора. Представя го в съда като доказателство, длъжникът не ползва процесуалните си права по исковото производство, неистинският договор е приет като доказателство и длъжникът е осъден за сумата. Кредиторът получава изпълнителен лист – изпълнително производство – длъжникът получава покана за доброволно изпълнение и чак сега казва, че договорът е неистински. Длъжникът завежда отрицателен установителен иск пред съда (има ли право на такъв иск, след като не е възразил в първото производство???) – да се постанови съдебно решение, че по отношение на кредитора в изпълнителния процес не се дължи тази сума, т.е. че липсва изпълняемо право. Длъжникът получава основание, с което се доказва, че той наистина не дължи нищо. Притезание съществува, но липсва годно основание за кредитора.      Влязлото в сила съдебно решение е едно от основанията за прекратяване на изпълнителния процес.

Главният живец, моторът, на изпълнителния процес е изпълняемото право, което е неудовлетворено, ликвидно и изискуемо.

 Производство за издаване на изпълнителен лист. Обективни и субективни предели на изпълнителния лист. Производство за издаване на дубликат от изпълнителен лист.

                                                            

Изпълнителен лист. Той е съдебен акт, който удостоверява право за принудително изпълнение и разрешава то да бъде упражнено, като задължава и овластява изпълнителния орган да пристъпи по молба на кредитора към принудително изпълнение на притезанието, доказано с изпълнителното основание, въз основа на което изпълнителният лист се издава и чието съдържание той възпроизвежда.

Характеристики на изпълнителния лист:

1. Изпълнителният лист е съдебен акт – акт на съдебната власт, и не може да бъде частноправен акт.
2. Изпълнителният лист удостоверява право за принудително изпълнение.
3. Изпълнителният лист разрешава правото за принудително изпълнеие да бъде упражнено, като задължава съдебноизпълнителния орган и, от друга страна, го овластява да пристъпи към принудително изпълнение на притезанието по молба на кредитора. Не сме изправени пред хипотезата на служебно начало.
4. Притезанието, посочено в изпълнителния лист, е доказано с изпълнителното основание.
5. Изпълнителният лист се издава въз основа на изпълнителното основание.
6. Изпълнителният лист възпроизвежда съдържанието на изпълнителното основание.

За да издаде изпълнителен лист, съдът трябва да се увери, че кредиторът има право за принудително изпълнение, а това право следва от изпълнителното основание. Затова изпълнителен лист се издава въз основа на изпълнително основание, а самият изпълнителен лист удостоверява, че посоченият в него кредитор има право за принудително изпълнение. Така че всеки изпълнителен лист е условие за допустимост на принудителното изпълнение. По правило без изпълнителен лист изпълнителният процес не може да започне.

Изпълнителният лист не само разрешава да се започне принудителното изпълнение, но той е и заповед за принудително изпълнение – заповед, отправена до съдебноизпълнителния ………………………… .

Съгласно чл. 405 ал. 6 ГПК молбата, която се основава на актовете по чл. 404 т. 1 ГПК, се разглежда в закрито заседание от съдия от съответния съд.

Изпълнителният лист се издава от едноличен състав. Производството по издаване цели бързина.

Интересите на длъжника също са защитени – той може да обжалва разпореждането за издаване на изпълнителния лист. С това право на длъжника се разкрива двустранният характер на производството по издаване на изпълнителния лист.

За да издаде изпълнителен лист, съдът проверява дали съществува право за принудително изпълнение в полза на лицето кредитор или против лицето, което се сочи като длъжник. Центърът на проверката е да се провери налице ли е предвидено от закона и редовно от външна страна изпълнително основание.

На второ място, дали изпълнителното основание удостоверява изпълняемо право, за което се иска изпълнителен лист.

Чл. 243 ал. 2 ГПК забранява принудително изпълнение на невлезли в сила решения срещу държавни учреждения.

Ако притезанието е срочно и условно, съдът ще издаде изпълнителен лист, само ако има доказателство, че притезанието е станало изискуемо, и тази изискуемост законът казва, че може да се доказва само с изходящ от длъжника документ или с официален документ.

При проверката си за изпълняемото право съдът се разпростира само в рамките на онези данни, които могат да бъдат извлечени от изпълнителното основание. Съдът не може да използва при тази проверка данни, които стоят извън изпълнителното основание – да изслушва свидетели, да прави справка в регистри.

На второ място, съдът проверява в полза на кого и срещу кого съществува правото за принудително изпълнение, тоест съдът проверява активната и пасивната легитимация.

Изпълнителен лист въз основа на изпълнителните основания, посочени в чл. 404 т. 1 и 2 ГПК, се издава веднага въз основа на разпореждането на съда, без да се изчаква то да влезе в сила.

Изпълнителният лист се издава в единствен екземпляр, подписан от съответния съд, като съдията прави надлежна бележка върху акта, който е послужил като изпълнително основание.

Разпореждането на съда, с което се уважава или отхвърля молбата за издаване на изпълнителен лист, подлежи на обжалване с частна жалба в 2-седмичен срок, само че:

• За кредитора този срок тече от датата на връчване на съобщението за постановеното разпореждане, а
• За длъжника – от един по-късен момент – от деня, в който той получи поканата за доброволно изпълнение.

Разпореждането за издаване на изпълнителен лист подлежи и на касационно обжалване при наличието на предпоставките за допустимост на касационното обжалване в чл. 280 ал. 1 ГПК.

Обезсилване на изпълнителния лист. Тогава, когато се окаже, че признатото с изпълнителния лист право на принудитлено изпълнение не е съществувало или впоследствие е било погасено, съдът обезсилва изпълнителния лист:

• До това би могло да се стигне, когато по повод на жалба срещу разпореждането за издаване на изпълнителния лист втората инстанция отмени това разпореждане.
• Изпълнителният лист може да бъде обезсилен и тогава, когато по надлежния ред изпълнителното основание бъде отменено.
• Изпълнителният лист би могъл да бъде обезсилен и тогава, когато по надлежния ред се разкрие, че изпълняемото право, въз основа на което е издаден, не е съществувало поначало или впоследствие е било погасено.

Производство по издаване на дубликат от изпълнителен лист. Изпълнителният лист, представлявайки ценна процесуална книга, се издава от надлежния съд в единствен екземпляр. Законодателят е предвидил и специален ред, по който такъв кредитор би могъл да се снабди с дубликат. Производството по издаване на дубликат се отличава съществено от производството по издаване.

Дубликатът има същата сила като първоначалния екземпляр.

За да се издаде дубликат, е необходимо, на първо място, кредиторът да не държи първоначалния изпълнителен лист, защото той е изгубен или унищожен (причината е без значение).

Компетентен да издаде дубликат е съдът, който е издал първоначалния изпълнителен лист.

Производството започва с писмена молба от кредитора, като обаче препис от нея се връчва на длъжника.

Производството по издаване на дубликата се разглежда в открито заседание след изслушване на двете страни. Молителят трябва да докаже изгубването или унищожаването на изпълнителния лист и освен това, трябва да представи изпълнителното основание.

Производството за издаване на дубликат е специфичен исков процес, затова в него се прилагат правилата на исковия процес, а не тези за издаване на първоначалния изпълнителен лист.

Субекти на изпълнителния процес.

 

Субектите на изпълнителния процес включват страните на изпълнителния процес, органи на изпълнението, както и участниците в изпълнителния процес.

 

Органи на изпълнителния процес. Изпълнителен е органът, к. е овластен от закона да извършва предписаните в процесуалния закон изпълнителни действия. Става въпрос за орган на принудително изпълнение, наречен изпълнителен орган. В изпълнителния процес по ГПК, изпълнителен орган са съдебните изпълнители (държавни и частни). В универсалното принудително изпълнение (несъстоятелността) органът по изпълнението е синдика. При изпълнителния процес по ДОПК, изпълнителният орган е публичният изпълнител.

Във всеки районен съд има държавен съдебен изпълнител. Държавата може да възлага на държавните съдебни изпълнители и събирането на публични вземания в случаите определени със закон. Статута на държавните съдебни изпълнители е уреден в ЗСВ. Статута на ЧСИ е уреден в Закон за частно съдебно изпълнение. Те са частни лица, на които държавата възлага публични функции по принудителното изпълнение на частни притезания.

Териториалната компетентност на ЧСИ е територията на съответния окръжен съд, докато държавните съдебни изпълнители имат компетентност на територията на съответния районен съд. Понастоящем у нас същестува дуалистична система на принудителното изпълнение на частни притезания. Правомощията на съдебните изпълнители (независимо дали са държавни или частни) са уредени в процесуалния закон. Пример: чл. 431, ал. 1 ГПК.

Териториална компетентност на съдебните изпълнители. Става дума за местна комептентност на съдебно-изпълнителния орган. Изхождайки от връзката м/у изпълнителното дело и района на действие на сътоветния съдебен изпълнител са формулирани правилата за местната компетентност на съдебния изпълнител. Изхождайки от предмета на изпълнението, както и за събиране на парични притезания чрез изпълнение в/у движими или недвижими вещи на длъжника, териториално компетентен е съдия-изпълнителят, в чийто район се намира вещта, предмет на изпълнението (чл. 427). Друга хипотеза – когато изпълнението е насочено върху вземания на длъжника, тогава молбата за изпълнение се подава до съдебния изпълнител, в чийто район е постоянния адрес/седалището на 3-тото задължено лице. Когато става дума за изпълнение на действия/бездействия, компетентен е съд. изпълнител, в чийто район тези задължения следва да бъдат изпълнени. Когато става дума за вземания за издръжка, тогава взискателя има право на избор на териториална компететнтност. В случаите когато се иска налагане на обезпечителни мерки в хода на изпълнението, когато се иска запор или възбрана, взискателят може да поиска обезпечителните мерки да бъдат наложени от съдебния изпълнител по неговия постоянен адрес, вместо от съд. изпълнител по местонахождението на вещта.

Какви са последиците от нарушаването на правилата за м. компетентност? Тя е предпоставка за допустимост на изъплнителния процес и условие за валидност на извършените изпълнителни действия.

Освен орган по изпълнението, има и контролен орган. Кой е органът който осъществява контрол в/у принудителното изипълнение? Контролен орган е съда. Контролът може да бъде предшестващ (преди да има образуван изпълнителен процес, осъществява се в хода на издаването на изпълнителния лист) или последващ (когато в хода на висящия изпълнителен процес някоя от страните /длъжника или взискателя/ оспорват изпълненеито). Контролът обхваща както наличието на материалноправните предпоставки, така и наличието на процесуалноправните предпоставки за водене на изпълнителния процес. В резултат на контрола може да се стигне до спиране на изпълнителния процес, прекратяване на изпълнителния процес, както и до отменяне на незаконните изпълнителни действия на съдебноизпълнителния орган.

Страни в изпълнителния процес. Това са взискателя и длъжника, защото това са субектите, които са адресати на процесуалните права и задължения. Следователно изпълнителният процес, както исковия, е двустранно производство.

В хода на изпълнителния процес, освен взискателя, длъжника и изпълнителния орган участват и други лица. Примери: купувачът по публичната продан, длъжника на длъжника т.е. 3-тото задължено лице. Участниците в изпълнителния процес са тези лица, които само дават съдействие за успешното развитие и приключване на процеса, но те нито получават защита, нито понасят санкцията на изпълнителния процес.

Процесуалната правооспособност и дееспособност и представителната власт в изпълнителния процес се уреждат по същият начин, както в исковия процес.

Активната и пасивната легитимация в изпълнителния процес се определят в изпълнителния лист. Правилото е, че взискател в изпълнителния проце е лицето посочено като кредитор в изпълнителния лист и длъжник по изпълнението е лицето посочено като длъжник в изпълнителния лист. Това е правилото. От това правило има изключения. Става дума за приемство в изпълнителния лист. Чл. 429, ал. 1 ГПК посочва неизчерпателно случаите когато като взискател може да се конституира лице, което не е посочено като кредитор в изпълнителния лист. Кога е възможно да се случи това? Това е възможно при универсално правоприемство, настъпило след издаване на изпълнителния лист. Възможно е също така и при частно правоприемство, когато след издаването на изпълнителния лист активно легитимиран като взискател ще бъде частният правоприемник.

Суброгацията на поръчителя и на солидарния длъжник по отношение на изплатените от тях части от задължението по изпълнителния лист ги легитимира като взискатели по отношение на главния длъжник.

Чл. 429, ал. 3 – в такъв случай едно 3то лице става длъжник по изпълнението. Това са случаите когато едно 3то лице е дало своя вещ, залог или е ипотекирало имот за обезпечение на длъжника.

Такова отклонение имаме и при хипотезите на встъпване (чл. 101 ЗЗД) и хипотезите на заместване в дълг (чл. 102 ЗЗД).

Трябва да различаваме освен правоприемство и приемство в изпълнителния процес. Според основанието си това приемство бива универсално и частно. Универсално приемство на страната на взискателя – изпълнителния процес се спира (чл. 432, т.3). Частно правоприемство – частният правоприемник замества взискателя в изпълнителното производство само чрез негово изрично съгласие. Съгласие от длъжника не се изисква.

 

Въпрос 76.

Изпълнителни основания.

 

Наред с изпълняемото право, съществуват и други предпоставки или изисквания, за да бъде изпълнителният процес валиден, а именно – изпълнителното основание.

Понятието изпълнително основание е родово понятие и неговата дефиниция е следната:

Изпълнителните основания са документи, предвидени от закона, в случая от процесуалния закон ГПК, които удостоверяват изпълняеми права и въз основа на които, пак по силата на закона, се издава изпълнителен лист или се започва направо принудително изпълнение за осъществяване на удостоверените в изпълнителното основание права.

Каква е ролята на изпълнителното основание? Нуждата от изпълнително основание произтича от необходимостта да бъде доказано изпълняемото право, преди да се пристъпи към неговото принудително изпълнение:

1. Изпълнителното основание удостоверява наличието на изпълняемо право.
2. Изпълнителното основание очертава предмета и страните на бъдещото принудително изпълнение. Иначе казано, изпълнителното основание сочи кой е кредиторът, длъжникът, какъв е предметът, който предстои да бъде изпълнен по принудителен ред посредством способите на изпълнителния процес.

Само в предметните граници, очертани от изпълнителното основание, може да се упражнява процесуалната принуда на изпълнителния процес. Предмет на иска е едно твърдяно от ищеца право и дали то съществува или не, ще стане ясно едва в края на процеса. За да започне обаче валидно един изпълнителен процес, това право трябва да бъде удостоверено, доказано. Става дума не за право, доказано по безспорен начин обаче.

Съществуват преки и косвени изпълнителни основания:

• Преки са онези изпълнителни основания, при които законът позволява да се започне принудително изпълнение направо въз основа на изпълнителното основание. Така например, чл. 426 ал. 1 ГПК казва, че съдебният изпълнител пристъпва към изпълнение на основание представяне на изпълнителен листили друг акт, подлежащ на изпълнение. Тези случаи са изключения от правилото и затова ги извеждаме в началото.

Като цяло броят на преките изпълнителни основания е ограничен:

• Постановлението на съдебния изпълнител за възлагане на недвижим имот (уредбата е в чл. 498 ГПК);
• По чл. 521 ал. 2 ГПК;
• По чл. 479 ГПК;
• Следващият случай на пряко изпълнително основание е свързан със ЗОЗ и във връзка с чл. 417 т. 4 ГПК.
• Втората група изпълнителни основания са косвените. Те са правилото в нашия процесуален закон и правна система. Косвени са, защото въз основа на самото изпълнително основание изпълнителният процес е недопустим. Изпълнителният процес въз основа на него може да започне само след като бъде издаден изпълнителен лист въз основа на косвеното изпълнително основание. Чл. 404 ГПК.

Кои са основните правни белези на изпълнителното основание?:

1. То удостоверява изпълняемо право с формална удостоверителна сила. Тази удостоверителна сила важи само в производството за издаване на изпълнителен лист. Тя обвързва съда да счита, че изпълняемото право, удостоверено с изпълнителното основание, действително съществува. Тази удостоверителна сила важи само и единствено в посочените рамки, което означава, че в рамките по издаването на изпълнителен лист съдът е обвързан с формална удостоверителна сила по отношение на това, че посоченото в изпълнителното основание право наистина съществува, но извън това производство няма проблем това право да бъде оспорено. Вън от производството за издаване на изпълнителен лист и вън от изпълнителния процес изпълняемото право може да бъде оспорено, като формалната удостоверителна сила на изпълнителното основание може да бъде оборена.
2. Следващият белег е, че изпълнителното основание (било пряко, било косвено), се ползва с изпълнителна сила. То поражда правото за принудително изпълнение. Изпълнителното основание е една от предпоставките за възникване и съществуване на правото за принудително изпълнение.

Нашият закон предвижда различни изпълнителни основания, посочени в чл. 404 ГПК.

Съществуват изпълнителни основания, които са създадени от националните, и такива, създадени от чуждестранни съдилища. Тук ще направим разграничение между съдилища на страни-членки и на страни-нечленки на ЕС.

1. Актове на вътрешното право.
2. Съдебни решения:
3. Влязло в сила осъдително решение на съд. То може да бъде изпълнително основание за всякакви изпълняеми права, може да замести всяко друго изпълнително основание, ако то бъде изгубено или унищожено (чл. 409 ал. 5 ГПК). Всеки носител на притезание, нуждаещо се от принудително изпълнение, може да получи това изпълнително основание с помощта на исковия процес. Само осъдителните решения обаче са изпълнително основание, а не и конститутивните.

Изпълнителни основания по смисъла на т. 1 са също и влезлите в сила съдебни решения, постановени по спор за … .

Решение за предоставяне на семейното жилище.

Решение за родителски права.

Не са изпълнителни основания по смисъла на чл. 404 т. 1 ГПК съдебните решения, които са постановени по реда на АПК от административните съдилища по административноправни спорове. Въз основа на такива решения изпълнителен лист не се издава. Такива решения са изпълнителни основания за принудително изпълнение по реда на АПК.

Решението, за което става дума, трябва да е влязло в сила, тоест да е станало необжалваемо, защото с изпълнителна сила се ползват по правило само необжалваемите решения.

2. Чл. 404 т. 1 ГПК на второ място сочи осъдителните решения на въззивните съдилища. Специфичното е, че тези решения имат изпълнителна сила, преди още да са влезли в сила.
3. Изпълнително основание е също така и невлязлото в сила първоинстанционно решение, ако съдът е допуснал предварително изпълнение на същото решение.

За да е годно изпълнително основание такова решение, е необходимо да са налице 2 акта:

• Първоинстанционно решение, което още не е влязло в сила, заедно с
• Постановлението на същия първоинстанционен съд, че допуска предварителното изпълнение на това решение.

Съвкупността от двата акта образуват годно изпълнително основание.

1. Следващата група актове, които представляват изпълнително основание, са съдебните определения. Те могат да бъдат изпълнително основание, ако съдържат осъдителен диспозитив. Например:

• Съдебно определение, с което се присъждат разноски, или
• Определение, с което се постановяват привременни мерки по брачни дела.
• Следващ вид изпълнително основание са утвърдените от съда спогодби или както чл. 404 ГПК ги нарича – съдебно-спогодителните протоколи. Тогава, когато съдебната спогодба има съдържание, годно за изпълнение, съдебно-спогодителният протокол се ползва с изпълнителна сила – чл. 234 ал. 3 ГПК.

Извънсъдебната спогодба обаче не е изпълнително основание.

Съдебната спогодба по делбено дело също представлява изпълнително основание.

1. Следващият вид изпълнително основание са заповедите за изпълнение. След като с новия процесуален закон беше възстановен институтът на заповедното производство, заповедите за изпълнение представляват изпълнително основание.

Разликата е в това, че съществуват 2 вида заповед за изпълнение:

• Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – за да се издаде изпълнителен лист въз основа на първия вид заповед, е необходимо тя да влезе в сила.
• Заповед за изпълнение по чл. 418 ГПК, наречена още заповед за незабавно изпълнение – при нея изпълнителният лист се издава едновременно с издаването на заповедта.

Касае се за специфично изпълнително основание, чиято цел е да се избегне исковият процес, когато вземането е безспорно.

1. Изпълнителни основания също така са и решенията на българските арбитражни съдилища и сключените пред тях спогодби – чл. 404 т. 1 ГПК във връзка с чл. 51 ал. 1 от Закона за международния търговски арбитраж.
2. Следващите изпълнителни основания са актовете, постановени от съдебните органи на други държави. Те са разпределени в т. 2 и 3.
3. Изпълнителните основания по т. 2 са онези решения, актове и съдебноспогодителни протоколи на чуждестранни съдилища, които подлежат на принудително изпълнение в България без нарочно производство, тоест без производство по екзекватура.

Тоест, тези изпълнителни основания са косвени – въз основа на тях българският съд издава изпълнителен лист. Премахнато е само производството по екзекватурата.

Това са решения и съдебни спогодби, постановени в друга държава-членка, за които в съответния регламент на ЕС е предвидено, че подлежат на принудително изпълнение в другите държави-членки, без в държавата-членка, в която се иска принудителното изпълнение, да е необходимо нарочно производство по признаване и допускане на изпълнението.

Самото производство по принудително изпълнение в този случай се извършва по националното право на държавата, в която се изпълнява съдебното решение.

1. Пример за такива решения са онези, които влизат в обхвата на Регламент № 805 от 2004 г., с който се въведе европейско изпълнително основание. Този Регламент е следваща стъпка към създаване на по-лесна и по-бърза възможност за принудително изпълнение на решения, постановени в една държава-членка, в друга държава-членка.

За да бъде изпълняемо решението в другата страна–членка (страната по изпълнението), е необходимо решението да бъде удостоверено като европейско изпълнително основание. Това удостоверение се издава от съда по произхода, тоест от съда, който е постановил съдебното решение.

В удостоверението съдът удостоверява:

• Че решението подлежи на изпълнение в държавата по произхода,
• Че решението не противоречи на разпоредбите за компетентност, посочени в Регламент № 44 от 2000 г., и
• Че са спазени минималните изисквания на процедурата за безспорни вземания.

Решаващият белег е решението да подлежи на принудително изпълнение в държавата по произхода.

Освен това, Регламентът повелява, че решението, което е удостоверено като европейско изпълнително основание в държавата по произход, ще бъде изпълнено в държавата по изпълнението при същите условия.

2. Друг случай, в който решенията представляват годни изпълнителни основания, са решенията, постановени в рамките на Регламент № 861 от 2007 г. Това е така нареченият Регламент за създаване на европейска процедура за искове с малък материален интерес – когато вземанията са до 2000 евро.

Решенията, постановени по реда на този Регламент, се признават в останалите страни-членки, без да се извършва каквато и да е екзекватура. В този Регламент за първи път има унифицирана процедура за разглеждане на дела с малък материален интерес. Решенията, издадени от националните съдилища по реда на тази стандартна европейска процедура, подлежат на изпълнение в която и да е друга страна-членка на Съюза.

1. Другата група изпълнителни основания е по т. 3 на чл. 404 ГПК. Тук става дума за определени съдебни актове, за които е необходимо да бъде извършена процедура по признаване и допускане на изпълнението. Това са решенията, актовете и съдебноспогодителните протоколи на чуждестранните съдилища, както и сключените пред арбитражите спогодби, по които е допуснато изпълнение на територията на Република България. Тук би трябвало да разграничим 2 вида актове:

• От една страна – актовете, постановени от държава-членка;
• И от друга – тези, постановени от държава-нечленка.

1. Решенията на държавните съдилища на държава-нечленка, както и сключените пред тях спогодби, за да бъдат годно изпълнително основание, трябва да са влезли в сила, тоест да са станали необжалваеми в държавата си по произход, и освен това, тези актове да са преминали през производство по допускане на изпълнението (производство по екзекватура).

Класическото производство по екзекватура преди това беше уредено в ГПК, но правната уредба беше преместена без изменения в КМЧП.

Каква е същността на производството по екзекватура? Ако говорим за чуждестранно решение, което трябва да бъде изпълнено в България, пред компетентния съд – СГС – се поставя въпросът да се произнесе с решение да бъде признато чуждестранното решение в България и да бъде допуснато за изпълнение на територията й.

Изпълнителното основание се състои от:

• Влязлото в сила чуждестранно решение, дошло от друга страна, и
• Влязлото в сила решение на нашия съд, с което е допуснато изпълнението в България.

Същото важи и за чуждестранните арбитражни решения.

2. Втората подгрупа актове в същата тази група са актовете, постановени в държава-членка на Съюза. Това са актовете, по отношение на които е приложим съответният регламент, в който обаче се предвижда екзекватура.

Процедурата за екзекватура на решенията, идващи от страни-членки, е съкратена и значително облекчена. Отново актът, идващ от страната-членка, трябва да подлежи на изпълнение в самата държава, където е издаден. Преодоляна е първоначалната заблуда в юридическите среди, че за изпълнението на чужди съдебни решения, постановени в друга държава-членка, не е нужно специално производство по признаване.

На съкратена екзекватура подлежат също така актовете, предвидени в Регламент № 22-01 – решения относно родителската отговорност, мерките за защита на детето, в това число и решенията за връщане на детето. Той обаче не се прилага за издръжките, за които има отделен регламент.

Съкратената екзекватура се състои в това, че се подава молба за декларация за изпълняемост до компетентния съд. Тя се разглежда в закрито заседание и без призоваване на страните.

При издаването на декларацията за изпълняемост се извършва проверка на условията, предвидени в чл. 22, 23 и 24 от Регламента, но при тази проверка съдът няма право да навлиза в същността на спора.

Съдебните решения, издадени в една държава-членка, отнасящи се до правото на лични отношения с детето, подлежат на принудително изпълнение във всяка друга държава-членка, без да се изисква спазването на каквато и да е друга процедура (екзекватура, дори и опростена екзекватура).

Регламент № 22-01 има приоритет пред Хагската конвенция относно международното отвличане на деца.

Опорочени изпълнителни основания. Изпълнителните основания могат да страдат от различни пороци и в зависимост от това бихме могли да ги групираме в следните групи:

1. Неистински изпълнителни основания – това са тези, които са подправени. Бъде ли установено, че изпълнителното основание е неистинско, това води до прекратяване на принудителното изпълнение.
2. Нищожни изпълнителни основания – тези, които материализират нищожни изявления.
3. Унищожаеми изпълнителни основания – до момента, в който бъде обявена унищожаемостта, съответният акт ще се ползва с изпълнителна сила. Изпълнителната сила ще отпадне, когато изпълнителното основание бъде унищожено.
4. Неясни изпълнителни основания. Неяснотата може да бъде свързана със субектите или предмета на изпълняемото право. Тази неяснота би могла да бъде отстранена по пътя на тълкуване на решението.

 

Въпрос 77.

Заповедно производство. Защита на длъжника.

 

Заповедното производство е уредено в Глава 37 ГПК.

Неговите основни правни белези са, че то е факултативно, едностепенно, писмено производство, родово подсъдно по правило на районните съдилища:

1. Факултативно – „заявителят може да поиска издаване на заповед за изпълнение”. Това е една правна възможност, изборът е в ръцете на кредитора.
2. Едностепенно – защото то се развива пред компетентен съд.
3. Производството е изцяло писмено. Страните се наричат заявител и длъжник. Няма устни прения и призоваване и изслушване на свидетели. Исканията на заявителя, а и на длъжника в определени случаи, се обективират във формуляри.
4. По правило родово подсъден е районният съд. Заповедното производство има ограничен предметен обхват. По реда му могат да се претендират само:

• Парични задължения и
• Задължения за предаване на движими вещи.

5. Безспорно производство, тоест то може да започне и да завърши успешно при едно абсолютно условие – че длъжникът не възразява срещу претенцията на кредитора си. В хода на заповедното производство правни спорове не се разрешават.

Ако въпреки всичко в хода на това производство възникне спор, тоест ако постъпи възражение от страна на длъжника, производството се пренася от заповедния съд в другия (нормалния, исковия съд), където кредиторът трябва по редовния исков процес с писмена молба и привеждане на доказателства да докаже притезанието си.

 

Съществуват 2 вида заповедно производство:

1. Производство по чл. 410
2. Производство по чл. 418 във вр. с чл. 417

По същество правилата за 2та вида производство са идентични. Има разлика в последиците от съответните актове, както и в образуването на 2та вида производство.

Вземания, по отношение на които е приложимо заповедното производство по чл. 410 и по чл. 418. Заповедното производство се прилага само за частни вземания.

Чл. 410 ГПК, ал. 1,т.1-2

Чл. 411 ГПК  – какво трябва да посочи в заявлението заявителят.

Необходимо и достатъчно условие заповедта да влезе в законна сила и по този начин да придобие белезите на изпълнително основание, въз основа на което заявителят ще се сдобие с изпълнителен лист, е длъжникът да не е предявил възражение. Възражението е уредено в чл. 414, където в ал. 1 е казано, че длъжникът може да възрази писмено, като не е длъен да се обосновава. Чл. 414, ал. 2 – с оглед на принципа за бързина в съдебното производство, възражението може да се направи само в двуседмичен срок.

Общ белег, който е характерен за вземанията по чл. 410, ал. 1 е това, че вземането трябва да е такова, че ако би било предявено с иск, то този иск да е подсъден на Районен съд. За парични вземания – границата е 25 хил. лв. За искове с цена над 25 хил. лв. като първа инстанция действа съответния оркъжен съд. От това правило с преходни и заключителни разпоредби на ГПК има изключения.

Параграф 10 ПЗР ГПК изменя чл. 37 З. за адвокатурата.

Параграф 22 ПЗР ГПК изменя З. за енергетиката

Компетентен да издаде заповедта за изпълнение е районният съд по постоянния адрес или седалището на длъжника (за ЮЛ).

Тъй като производството за издаването на заповедите се развива в закрито заседание (не се допускат свидетели) необходимо е съдът да следи служебно не само за родовата, но и за местната подсъдност. Това е една от разликите с исковия процес. В хода на заповедното производство съдът няма правомощия да проверява дали вземането наистина съществува. Производството се развива само въз основа на твърденията на заявителя, заявени в неговото писмено заявление. Ако съдът намери, че не са налице условията за издаване на заповед, съдът се произнася с разпореждане за отказ. Това разпореждане трябва да бъде мотивирано. Разпореждането може да бъде обжалвано от заявителя с частна жалба. Препис за ответната страна не се представя и не се връчва. Компетентен е въззивния съд (окръжния). Определението на въззивния съд, с което се отказва да издаде заповед за изпълнение, този въззивен отказ подлежи на касационно обжалване ако са налице условията по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Другото възможно развитие на производството – когато са налице предпоставките за издаване на заповедта и съдът издаде заповед по чл. 410. Тогава се връчва препис от заповедта на длъжника (чл. 411, ал. 3), за да се даде възможност на длъжника да заяви възражения ако има такива. Заповедта има нормативно установено съдържание (определени реквизити). Последните са уредени в чл. 412 ГПК. Чл. 412, т. 7 задължъва съдът, изготваяйки заповедта за изпълнение по чл. 410 да се произнесе и да покани длъжника да изпълни в 2-седмичен срок.

 

Какви са възможностите на длъжника?

На първо място той може да приеме без възражение връчената му заповед, с което той ще приеме, че е длъжник и съответно да плати в срока за доброволно задължение.

На второ място ако длъжникът възрази с/у заповедта за изпълнение или с/у част от нея, възражението трябва да е писмено. Обосноваване не се изисква (чл. 414, ал. 1). Релевантно е дали длъжникът оспорва изпълняемото право или неговата изискуемост. Възражението се подава по образец, който както и заявлението и останалите книжа по заповедното производство са утвърдени с  наредба на мин. на правосъдието.

Ако е постъпило възражение от длъжника в законовия срок, този ЮФ е пречка заповедта, която като документ е вече изготвена от съда, да влезе в сила. Обстоятелството, че заповедта не може да влезе в сила, поради това,че има възражение от длъжника, препятства възможността на съда да издаде изпълнителен лист в полза на взискателя. Взискателят е принуден да образува исково производство пред исковия съд (терминът исков съд – не е легален). В този случай притезанието се доказва по исков път със сила на пресъдено нещо. Едва когато съдът се произнесе с оконачателен акт и потвърди че кредиторът (заявител) има въпросното вземане с/у длъжника, въз основа на заповедта и решението на съда ще издаде изпълнителният лист.

Какви са последиците ако длъжникът не упражни правото си на възражение, ако не се възползва от това свое процесуално право? Този негов пропуск ще има за последица преклузия за длъжника. Той не губи възможността в по-късен момент да предяви отрицателен установителен иск пред исковия съд, че всъщност изпълняемото право не съществува. Той има право на такъв иск, само че с ограничения в доказателствената му част (няма да може да се позовова на правопогасяващи, правопрекратяващи факти, к. са се осъществили преди изтичането на срока за подаване на възражение с/у заповедта).

Втората възможност за длъжника. Ако длъжникът е подал възражение в срок. Съдът указва на заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземането си. Иска се предявява в 1 месечен срок. Заявителят (кредитор) трябва да доплати още 2 % държавна такса в/у размера на вземането си, за да се допълни таксата до 4 %.

 

Заповеди по чл. 417 във вр. с чл. 418 ГПК. В този случай, заявителят заявява в заявленеито си не само твърдяно право (вземане), но той го подкрепя и с определени доказателства, посочени в закона. Доверието на законодателя към заявителя е по-високо, тъй като вземането му е удостоверено с документ.

Заповедта по чл. 417 е заповед за незабавно изпълнение. Това е така, защото законодателят признава на този вид заповеди своеобразно предварително изпълнение. Изхождайки от това, че заявителят удостоверява вземането си с документи, считайки, че трябва да му се има повече доверие, се дава право на предварително изпълнение. Когато се изготвя заповедта за предварително изпълнение, препис от заповедта не се връчва. (не се ли връчва от съдебния изпълнител???) Признава се незабавна изпълнителна сила на заповедта, което пък е основание, въз основа на тази заповед, заповедният съд да издаде изъплнителният лист  на заявителя. Съдът издава 2 акта – заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителният лист, без да изчаква влизането в сила на заповедта.

Изискването за индивидуализация и изискуемост на вземането важат в пълна сила и при този вид заповеди. За разлика от чл. 410, тук не е достатъчно заявителят да твърди наличието на притезание спрямо длъжника, а е необходимо да удостовери притезанието с посочени в чл. 417 ГПК документи.

Какво ще се случи, ако съдът отхвърли изцяло/отчасти заявлението с искане за издаване на заповед за изпъленние по чл. 417? Съдът ще се произнесе с разпореждане, което съгласно чл. 418, ал. 4 ГПК може да се обжалва с частна жалба в 1-седмичен срок от съобщаването му. Препис от жалбата на противната страна не се връчва. При отказ за издаване на заповед за изпълнение по чл. 418 е налице и отказ за издаване на изпълнителния лист т.е. наслагват се 2 отказа за издаването на 2 функционално свързани помежду си съдебни акта. Жалбата, с която е отхвърлено искането за издаване на заповедта и разпореждането за отказ да се издаде изпълнителния лист вървят заедно.

Кой съд е компетентен да издаде заповедта за незабавно изпълнение? Практиката – заповедта я издава заповедния съд т.е. районния съд.

Чл. 418, ал. 2 – изпълнителният лист се издава след като съдът провери дали документа по чл. 417 е редовен от външна страна и дали удостоверява подлежащо на изпълнение вземане с/у длъжника.

Какво значи вземането да е подлежащо на изпълнение? Съдът трябва да се убеди, че е удостоверено в документа изпълняемото право и освен това, че вземането/притезанието е изискуемо.

Заповедта за изпълнение именно носи изпълнителната сила.

Друга специфична особеност на заповедта за незабавно изпълнение – тя се връчва на длъжника от съдебния изпълнител. По чл. 410 – се връчват на длъжника от съда. Заповедта по чл. 417 не подлежи на обжалване, освен в частта за разноските. Защитата на длъжника в случая е с възражението по чл. 414, което е основния процесуален път,  (не се ли прилага и чл. 419 ГПК???) както и чрез възражението по чл. 423 ГПК в специфичните хипотези посочени в този текст. Чл. 419 ГПК с/у разпореждането за издаване на заповедта се подва частна жалба, защото разпореждането е акта на съда, а с/у издадената заповед за изпълнение може да се подава възражение, а не жалба. Частната жалба с/у разпореждането се подава едновременно с възражението с/у заповедта за незабавно изпълнение.

 

Основания за спиране на изпълнението – чл. 432, т. 1 – т. 7 ГПК. Изброяването е неизчерпателно. Ето защо в чл. 420 ГПК са уредени специални основания за спиране на изпълнението.

Правилото е, че възражението от длъжника с/у заповедта за незабавно изпълнение не спира принудителното изпълнение, когато изпълнителният процес е започнал въз основа на изпълнителен лист въз основа на документите, посочени в чл. 417, т.1-т.8. Това са официални удостоверителни документи, на които няма как законодателят да не гласува по-голямо доверие, отколккото на документите по т. 9 (запис на заповед, менителница и т.н.), които са частни документи. Изключение от правилото. Ако изпълнителния процес е стартирал въз основа на някои от докуемнтите по т.9, тогава изпълнителният процес ще бъде спрян с възражението на длъжника. Второ изключение – ако изпълнителния проце е започнал на основание някои от документите по т 1-8, ако длъжникът представи надлежно обезпечение пред кредитора (т.е. обезпечението да покрива цялото вземане заедно с лихвите), тогава при депозиране на възражение изпълнителният процес също ще бъде спрян. Трето изключение – чл. 420, ал. 2. Тук имаме преценка на съда, доколко представените писмени доказателства са убедителни, че изпълняемото право съществува, че притезанието няма качеството на изпълняемо право. Тук е възможно спиране след преценка на съда. Определението с к. се произнесъл  съда подлежи на обжалване с частна жалба.

 

Положителен установителен иск на кредитора по чл. 415 ГПК във вр. с чл. 422, ал. 1. Макар искът да се подава в по-късен момент, той се счита по силата на закона предявен от датата в която е депозирано изявлението за издаване на изпълнителен лист. Цел на иска – да се установи със сила на пресъдено нещо, че вземането на кредитора спрямо конкретния длъжник съществува. Ако искът на кредитора бъде отхвърлен с влязло в сила решение (исковия съд се произнесе с това, че кредиторът няма притезание спрямо длъжника) какви ще са последиците от това решение? Отговорът се съдържа в чл. 422, ал. 3. Липсва материалноправната предпоставка на изпълнителния процес. Освен прекратяването на изпълнителния процес, другата последица от решението на съда – би трябвало да последва обезсилване на заповедта за изпълнение. Издаване на обратен изпълнителен лист на длъжника с/у кредитора. Ако въз основа на първоначалния изпълнителен лист кредитора е получил част от имуществото на длъжника и ако иска му (на кредитора) се отхвърли и не е имал изпълняемо право с/у длъжника, по силата на обратния изпълнителен лист, длъжникът ще може да си върне това, което кредиторът му е отнел неоснователно.

Чл. 423 ГПК – това са все случаи, в които длъжникът не по негова вина е бил лишен от право на защита. Поради това, че той е бил лишен от право на защита, законът му дава възможност в 1 месечен срок от узнаването на заповедта за изпълнение да подаде възражение пред въззивния съд. Това възражение не спира изпълнението на заповедта. Ако възражението бъде прието, изпълнението на издадената заповед по чл. 410 се спира. Когато възражението е прието, съдът разглежда и подадените с възражението частни жалби по 413, ал. 1 и чл. 419, ал. 1 ГПК

Ако длъжникът е пропуснал възможностите си да подаде възражение и заповедта е влязла в сила и е започнал изпълнителен процес с/у него, може ли такъв длъжник да бъде оставен  без защита? Тази последна възможност за длъжника е иска за оспорване на вземането уреден в чл. 424 ГПК. Предпоставките са посочени в закона „когато се намерят новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства”. Иска може да се предяви в 3 м. срок от деня, в който му е станало известно новото обствоятелство или е могъл да се снабди с новото писмено доказателство, но не по късно от една година от погасяване на вземането.

 

Въпрос 78.

Изпълнение върху движими вещи.

 

Запорът е специфична обезпечителна мярка в изпълнителния процес. Той е и предназначителна мярка – заделя се вещта, за да може тя да бъде продадена и с получените суми да бъде удовлетворен длъжникът.

След запора, който може да бъде наложен и едновременно с поканата за доброволно изпълнение, следва следващото действие, което не е същинско действие по принудително изпълнение, но е подготвящо действие е описът на вещта. Това е задължително процесуално действие на съдебният изпълнител.

Описът се извършва от съдебен изпълнител на мястото където се намира движимата вещ. Когато сме наложили запор върху индивидуално определена вещ, описът следва самият запор. Възможно е обаче да не знаем какви вещи има длъжникът, тогава самият запор в/у движимите вещи се извършва чрез описа. За този опис страните трябва да бъдат уведомени (и взискателя и длъжника). За разлика от исковия процес тук няма 7 дневен срок за изчакване, за да бъде призован. Присъствието на тези страни не е задължително.

Длъжникът може да не окаже съдействие. На основание чл. 431 съдебният изпълнител може да разпореди принудително отваряне. Законът допуска съдебният изпълнител да поиска съдействие от органите на полицията. ЧСИ имат и охрана. Трябва с правно допустими средства да се преодолее съпротивата на длъжника.

Какво е длъжен да направи съдебният изпълнител?

Той трябва да провери дали движимата вещ е собственост на длъжника. Той има правото да опише движимата вещ, тогава когато тя е в държане на длъжника. Съдебният изпълнител трябва добре да познава вещното право.Чл. 69 ЗС – който държи се предполага, че владее, който владее се предполага, че е собственик. Съдебният изпълнител няма право да описва вещ, която не е у длъжника.

Когато се описват родово определени вещи, те трябва да бъдат отделени от общото количество, защото когато изпълняваме срещу един търговец ние може да намерим тонове зърно, тонове машини и т.н., но се описва това, с което ще се удовлетвори взискателя.

В практиката на съдебните изпълнители се слага печат на съдебният изпълнител (за улеснение).

Съдебният изпълнител е длъжен за всяко свое действие да състави протокол.  Трябва да се посочи номера на делото, изпълнителния лист, страните, мястото и времето в което се извършва описа.

Съдебният изпълнител трябва да посочи какви вещи е оставил (несеквестируеми) на длъжника.

Съдебният изпълнител трябва да посочи и дали има възражения от длъжника.

 

При описа се прави и оценката на вещта. Оценката на вещта е много важен елемент от процесуалните действия. Това е действие на съдебния изпълнител. При старият ГПК като че ли повече се използваха вещи лица. Сега обаче, съдебният изпълнител е специалистът по продажбите. Когато съдебният изпълнител определя една цена, той трябва да има предвид състоянието на вещта, това че оценява стара вещ, както и пазара на такива вещти.

Оценката не подлежи на обжалване (за разлика от стария ГПК).

 

Значение. Законодателят е определил различни способи на продажба на движимите вещи и като критерий служи оценката. Вещи на стойност над 5000 лв. се продават с публична продан.

Съдебният изпълнител може да ползва помощта на вещо лице и той е длъжен да ползва ако страните поискат това, но може и служебно да реши. В последният случай ще се наложи той да назначава вещо лице, затова описът ще бъде с незавършен фактически състав и в протокола трябва да се отбележи, че е отложена само оценката и да бъде посочено кога тя ще бъде готова.

Оценката е важна и с оглед на изпълнението което се извършва чрез магазин, защото там продажбата е по оценка т.е. там не се правят търгове.

 

Способи за продажба. Съдебният изпълнител е длъжен да извърши продажбата не по-късно от 3 седмици и не по-рано от 1 седмица. Имаме предвидени в чл. 474 четири различни способа за продажба:

1. Чрез магазин
2. Чрез борса
3. Чрез явен търг с устно наддаване
4. Публична продан.

 

1. Чрез магазин. Пристъпваме към този способ когато вещта е на стойност до 5000 лв. + длъжникът е съгласен вещта да бъде продадена чрез магазин. За това трябва да има съгласие на магазина т.е. на търговеца, чрез чийто магазин ще се продава. В новият ГПК се предвиди възможност и за продажба чрез магазин на ЧСИ. Той не се превръща в търговец, но това се допуска от закона, когато длъжникът не иска да се правят търгове. Първият и за сега единствен магазин на ЧСИ е на Слави Сербезов в Добрич.

В какво се изразява ползата чрез магазин? Купувачът няма скрупули да отиде и да си купи от магазин, а не от търг. Съдебният изпълнител получава 15 % комисионна. Ако не продаде вещта, до 3 месеца трябва да я върне. Продажбата чрез магазин е пак принудително изпълнение. Отношенията са като при комисионера, само че тук съдебният изпълнител не е комисионер на длъжника.

 Целта на продажбата – не да се сдобием с още един длъжник, който не плаща, а да се продаде вещта. Способа е оригинерен. На основание чл. 78 ЗС и чл. 452 ГПК длъжникът става собственик на вещта.

2. Чрез борса – става дума за стоковите борси. Сега има 3 такива: София, Пловдив, Русе. Отново има изискване за стойност на стоката до 5000 лв. Тук се иска съгласието на борсата.

      Чл. 2 от З. за стоковите борси и тържищата – борсата е ЮЛ, но самата тя не извършва борсовите сделки, а те се извършват от брокерите. Има празнота в закона относно определянето на брокера, но той се определя от съдебния изпълнител. За да е налице такава продажба трябва да имаме движими вещи, който да могат да се продават на стоковата борса.

Длъжникът трябва да е търговец. Продажбата чрез стокова борса се извършва по искане на длъжника или взискателя. Борсата получава 15 % комисионна. При продажбата чрез борса трябва да се отчете разбира се и З. за стоковите борси, като всяка стокова борса си има (чл. 29 от закона) свой правилник и начин на разгласа на сделките.

Съдебният изпълнител трябва да постави обявление в магазина и в канцеларията си за извършването на тази продажба. Въпреки че имаме продажба в магазин, може да се окаже, че не е подходящо тя да се предаде в магазина.

3. Явен търг с устно наддаване. Той може да бъде проведен като първа продан, но може да бъде проведен и като втора продан. Като втора продан се провежда тогава когато в рамките на 3 м. вещта не е била продадена чрез магазин. А също и когато не е била продадена чрез борса.

Кое е характерното? Тук имаме начална цена, която е 75 % от оценката.

Кое е мястото? Пред сградата където се съхраняват вещите, освен ако страните не са се споразумели за нещо друго или съдебният изпълнител не е решил нещо друго. По този начин се стимулира добросъвестното поведение на длъжника (ако ти изкарат вещите на търг пред блока дали няма да имаш стимул да си платиш?)

Тук има една празнота в закона. Казано е, че в деня на продажбата съдебният изпълнител съставя протокол, който освен начина на продажбата посочва и как ще се разгласи продажбата. Според практиката на съдебните изпълнители има изискване за обявление, което се поставя на мястото където ще се извършва продажбата, както и в канцеларията на съдебният изпълнител.

Друг пропуск – не са посочени ограничения за лицата, които могат да бъдат наддавачи, каквито ограничения имаме в чл. 490 ГПК. Би трябвало по аналогия да се приемат ограниченията на чл. 185 ЗЗД.

Как се извършва тази продан? С устни волеизявления на наддавачите. Не е нужно да има задатък. Този, който е дал най-високата цена трябва да плати веднага (кеш) и веднага му се предава вещта.

Съставя се протокол за този търг. Вещите, които не са продадени на търга не се предлагат на 2-ра продажба.

При описа може да се назначи пазач на вещта, ако има опасност длъжника да я повреди. Ако сме назначили пазач и продажбата не е станала, ние предаваме вещта на пазача. Ако длъжника е при нас се дава на длъжника, но ако го няма –се дава на пазача. Ако не се е назначил пазач и длъжника не е там – вещта се оставя на място. И тази продажба е оригинерен способ за придобиване. И тя не подлежи на обжалване, нито на оспорване по исков път.

В новия ГПК, за разлика от стария ГПК, се предвижда продажба на бързоразвалящи се вещи. Те трябва да се продадат не по-късно от 1 седмица от описа.

4. Продажбата на вещите, които са с оценка над 5000 лв., МПС, корабите, въздухоплавателните средства става чрез публичен търг (публична продан). Това е продажба за недвижими имоти. Ще я разгледаме при недвижимите имоти.

Водят се специални регистри за продажбата им. Чл. 474 ГПК, ал. 5. Препращането е само към реда. Тогава няма да се иска веднага кеш плащане. Има срок за плащане на цената – 7 дневен. Чл. 474, ал. 5 препраща към чл. 482 ГПК. За това пък имаме препращане към чл. 521 ГПК. Условието е купувачът да е платил цената. Към момента на възлагателното постановление не ни съвпадат моментите на плащане на цената и на възлагането. Затова ако длъжникът не предаде доброволно тази вещ на купувача, съдебният изпълнител има правото да отнеме вещта от длъжника без да е нужно да минаваме през изпълнителен лист. Съобразно това препращане към правилата на чл. 521 ГПК, ако тази вещ не се намери у длъжника, съдебният изпълнител може да определи равностойността й и да продаде други вещи на длъжника, за да удовлетвори този купувач. За да не носи купувачът риска, ако например длъжникът развали вещта, следва същото.

Изпълнение върху недвижими вещи.

Изпълнение върху недвижими вещи. В новият ГПК се използва термина „недвижима вещ” или „имот”, защото недвижим имот било тафтология.

Изпълнението в/у недвижим имот – и този способ се използва за удовлетворяване на парични вземания и целта е продаване на имота. По начало съобразно чл. 426, за да се използва способа (това важи за всички изпълнителни способи за удовлетворяване на парични вземания) взискателят трябва да е посочил този способ. Новият ГПК дава възможност на взискателя да поиска от съдебния изпълнител да проучи имуществото.

Първо действие – възбрана. Това не е същинско принудително изпълнение, а е една обезпечителна мярка в изпълнителния процес.

Обезпечителна мярка – възбраната е забрана за длъжника да се разпорежда с недвижимия имот. То е забрана в смисъла на гражданскоправна забрана под страх от относителна недействителност. Имота не се изважда от гражданския оборот, не е забрана за нотариуса да изповяда сделката, за съдията да я впише.

Как се налага възбраната? Изпраща се писмо до служба по вписванията и тя се счита за наложена от момента на вписването й. Става дума за противопоставимост на 3ти лица, к. се доверяват на публичните регистри. За длъжника обаче, забраната се създава още с получаването на съобщението. Той получава това съобщение едновременно с поканата за доброволно изпълнение. Възбраната като обезпечителна мярка може да бъде наложена едновременно с поканата за доброволно изпълнение и в срока за доброволно изпълнение. Веднъж наложена тя оправомощава съдебния изпълнител да продаде недвижимия имот. За това поначало се предпоставя секвестируемост на недвижимия имот. По стария ГПК тази предпоставка беше абсолютна. В чл. 316 (стария ГПК) –  не могат да се налагат запори и възбрани в/у несеквестируеми вещи. Сега това изискване отпадна (чл. 393, ал. 3 ГПК – не е възпроизведено там). Това е така, защото несеквестируемостта е с цел да осигури социалният минимум за защита на длъжника. Ако той се разпореди с вещта, то несеквестируемостта отпада. Ако не сме възбранили имота, като отпадне несеквиструемостта трябва да се търси процеса по чл. 135 ЗЗД – относителна недействителност на сделката. Възбраната в/у недвижим имот не пречи на длъжника да се ползва от този имот, така че тя не пречи на социалната защита. Като я наложим обаче, длъжникът трябва да се грижа за имота с грижата на добрия стопанин и ако продаде имота въпреки възбраната се получават 2 ефекта:

1)От една страна сделката е относително недействителна спрямо взискателя. Това значи, че той може да иска от съдебния изпълнител и последния може въпреки сделката да продаде този имот (в т.ч. и когато владението е продадено на 3тото лице). Съдебния изпълнител няма право да продава възбранения несеквестируем имот. Има правото да го продаде само ако длъжника се разпореди. Тази възбрана може да тежи в/у имота докато бъде удовлетворен взискателя. Много често се съчетава с изпълнение в/у тр. възнаграждение, пенсия на длъжника (когато се получават месечни малки вноски, к. не удовлетворяват цялото вземане). Относителната недействителност на сделките и действията след възбраната е от изключителна важност за изпълнителния процес. Законосъобразността на действията на съдебния изпълнител е ирелевантна на продажбата т.е. като да не е излязла вещта от патримониума.

2)Друго значение на относителната действителност – важи и за ипотеките, к. са вписани след възбраната. Те не могат да бъдат противопоставени на взискателя. Може да бъде възбранен и спорен имот, а от друга страна възбраната не пречи да има след това спор в/у отношения на този имот. И тук е много важно вписването (чл. 114 ЗС). Неговото процесуално отражение намираме в чл. 453 ГПК. Ако исковата молба по едно дело (ревандикационен, установителен иск) не е вписана преди възбраната, това решение не може да бъде противопоставено на взискателя, който е наложил възбрана и на присъединилите се кредитори т.е. решението по искове, исковите  молби за които са вписани след възбраната са непротивопоставими на взискателя (чл. 226, ал. 3 ГПК)

Законът не изисква към момента на възбраната съдебният изпълнител да прави проверка на собствеността, защото се цели някаква бързина. В добрата практика на съдебните изпълнители обаче тази проверка се прави. Съдебният изпълнител след възбраната е длъжен да насрочи опис на недвижимия имот. И тук нямаме изискване за 7 дневен срок както е при съдебните заседания, но страните трябва да бъдат уведомени. Присъствието им не е задължително.

При този опис също може да срещнем съпротивата на длъжника (пасивна или активна), пак се съставя протокол, описва се фактическото състояние. Тук обаче има нещо много важно  – границите или как съдебният изпълнител се е убедил в това, че имота е собственост на длъжника. Това е последният момент, в който е длъжен да е направил проверката на собствеността, но проверката се прави към момента на възбраната. Съдебният изпълнител проверява дали има претенции на друго лице, има ли вещни тежести (ипотеки) има ли вещни права (право на строеж на 3то лице, право на ползване), други възбрани. Длъжни сме да присъединим кредиторите с възбрани (виж чл. 136 ЗЗД).

Как се прави проверката? Чл. 483 ГПК. Нотариални книги – това е служебния архив на нотариусите, където съд. изпълнител не влиза. Освен ЗС и ЗУТ имаме и Закон за кадастъра, обаче имотния регистър още го няма като такъв, но има качени неща на електронния носител. С други думи проверката се прави в Служба по вписванията. Очаква се до няколко месеца Имотния регистър да се качи. Проверката се прави в Имотния регистър. Ако имота е такъв, че още не е по режима на Закона за кадастъра, то тогава проверката ще се направи в старите нотариални книги. Проверки се правят и в общината и в отдела, с който се занимава с данъци с оглед на платени данъци. Проверки се правят и в НАП т.е. навскякъде от където може да се извлече собственост.

Съдебният изпълнител много добре трябва да познава вещното право и преходните разпоредби за парцелите, УПИ и т.н., за да знае какво може да продаде. Той не може да продаде реална част от парцел или УПИ, но той ще опише целият имот и ще продаде само идеална част. Това е принудителна продан. Всички правила за прехвърляне важат, включително и тези правила, които са за строежите.

На базата на направения опис се качва информацията в обявлението за продажбата. Съдебният изпълнител трябва да посочи и оценката и първоначалната цена. По стария ГПК оценката беше с вещо лице, а сега не е така. Повечето съдебни изпълнители ползват вещи лица заради страха от имуществената отговорност. Оценката и тук не подлежи на обжалване.  Нито пък отделно описа.

Задължително съдебният изпълнител трябва да направи обявление по кое дело, изпълнителен лист, всички вещни тежести в/у имота. Това обявление се поставя в канцеларията, върху имота и в районния съд, където се подават наддавателните предложения. В обявлението се посочва къде се подават наддавателните предложения, от кога започва и кога приключва наддаването (наддавателната процедура). Обявлението трябва да бъде поставено най-късно 1 ден преди началото на публичната продан. Протоколът, съставен от съдебния изпълнител се регистрира в специален регистър в районния съд. Обявлението също не е акт, който да подлежи на самостоятелно обжалване, но липсата на обявление или ненадлежното обявление е основание за обжалване на възлагателното обявление и за имуществена отговороност.

Наддавателните предложения се подават в канцеларията на районния съд. В София имаме 2 районни съдилища – за ЧСИ (в района на Бъкстон), а за държавните съдебни изпълнители – нотариата.

Наддавателно предложение, което е подадено от лице, което няма право да наддава е недействително. Недействително е и наддавателно предложение, което е направено за цена под началната цена.

! Има разлика между оценка и цена.

Оценката се прави като прогнозна цена, но началната цена от която тръгва наддаването е 75 % от оценката. Друга абсолютна процесуална предпоставка за валидността на наддавателното предложение е внесеният задатък – 10 % от началната цена като гаранция за сериозно наддаване. Няма пречка взискателят да участва в наддаването. Само той е освободен от задатъка, ако вземането му е по-голямо от задатъка. Взискателят обаче няма право да иска да бъде възложен имотът вместо плащане. Могат да бъдат подадени (според новия ГПК) от едно лице няколко наддавателни предложения. За да се избегне шиканирането в процеса за всяко наддавателно предложение трябва да бъде внесен отделен задатък. Преди всеки наддавач можеше да си изтегля задатъка и така наддавача се отказва. Бр. 100 ДВ !!!

Сега не може да се изтегли задатъка, а задатъка се връща чак когато някой от наддавачите плати цената.

Запечатения плик се депозира в деловодството на районния съд и се отразява от деловодител в регистър. На следващия ден съдебния изпълнител взима наддавателните предложения ако има такива и в началото на работния ден ги отваря в специална зала в присъствието на наддавачите. Важно е в обявлението да се посочи къде и кога ще се отварят предложенията. Наддавателните предложения се отварят и съдебният изпълнител трябва да отрази това в протокола и да ги запише. Ако някъде няма платен задатък, съдебният изпълнител трябва да запише това като забележка, наддавателното предложение ще бъде недействително.

Съществува и незабавен явен търг – само явилият се наддавач може да участва в него (или процесуалния представител). Тук имаме задължителна стъпка за наддаване, която е равна на задатъка. Няма краен момент за приключването на проданта.

Независимо от това дали сме приключили само с тайния търг или сме провели и явен търг трябва да обявим за купувач лицето, което е предложило най-високата цена. Ние само го обявяваме за купувач, той още не е станал такъв. От този момент той има 7 дневен срок да плати предложената цена. Ако плати тази цена, съдебният изпълнител издава възлагателно постановление с пълно индивидуализиране на имота, така както се индивидуализира в нотариален акт. Ако този който сме го обявили за наддавач не плати цената, предлагаме на следващия. От бр. 100 ДВ – ние не връщаме задатъците, докато не се изчерпа целият ред. Всеки който е обявен за купувач, но не плати цената губи задатъка и този задатък не е просто санкция, а служи за удовлетворяване на взискателите и така може да се стигне до възможно най-ниското: началната цена.

Издава се възлагателно постановление ако цената се плати. Това е от малкото актове на съдебния изпълнител, които подлежат на обжалване. То може да се обжалва от наддавача, когато е нарушена процедурата по наддаване (каквото и нарушение от гореописаните стъпки да има). Наддавачът, който е внесъл задатъка също може да обжалва. Взискателят може да обжалва само, ако е участвал като наддавач. Длъжникът може да обжалва също. 2 са основанията за обжалване:

• Ако е нарушена наддавателната процедура
• Ако е възложено на лице, което не е дало най-високата наддавателна цена
• Може да обжалва ако е спечелило (добавено от мен) лице, което не е внесло задатък
• Може да обжалва ако е спечелило (добавено от мен) лице, което няма право да наддава. ( 3) и 4) са основания според нея)

 

Другия проблем при възлагателното постановление: понякога длъжникът доброволно предава вещта, но често не я предава. Налага се нов въвод. Той е в същото дело (като номер), но вече е въвод на купувача с/у длъжника.

Възлагателното постановление е пряко изпълнително основание, но то трябва да е влязло в сила. На практика публичната продан не е толкова изгодна за купувача: 5,6 % разходи за купувача, той поема изцяло нотариланите такси.

Купувача става собственик от момента на възлагателното постановление. Като се обжалва възлагателното постановление, той няма как да остане собственик. Практиката – купувача придобива, но под отлагателно или под прекратително условие.

Важен е въпросът за риска: юридически купувачът става собственик от момента на възлагателното постановление. Ако вещта бъде унищожена, то риска е за купувача. По-гъвкавите съдебни изпълнители назначават КУПУВАЧА ЗА ПАЗАЧ. Той се грижи обаче вече в качеството на пазач.

Ако не се яви купувач, продажбата не се осъществи, взискателят не може да иска да му бъде възложен имота вместо плащане. Той има едноседмичен срок, в който да избере и да поиска да се проведе нова продан. Ако не стори това, възбраната ще се вдигне.

При втората продан, началната цена е 80% от началната цена и се провежда по гореописаните правила. Ако и тази продан не се осъществи, взискателят има възможност да поиска 3та продан. Ако не поиска 3та продан, възбраната се вдига.

3тата продан се прави при нова оценка, като началната цена и тук е 75 % от новата оценка. Ако и тя не се осъществи, следва 4та продан, която е 80 % от началната цена на 3тата. Вървят 2 по 2.

! Придобиването на собствеността на недвижим имот от публична продан е деривативен способ. Купувачът ще придобие недвижимия имот само ако длъжникът е бил собственик към момента на възбраната. Ако  се окаже, че е продаден чужд имот, купувачът не може да стане собственик. Затова той може да иска да му бъде върната сумата, която е платил. Ако съдебният изпълнител не я е предал на взискателя, той ще трябва да му я предаде. В противен случай той ще трябва да си я търси от взискателя. За това по делото което е водено с/у него, той трябва да конституира като подпомагаща страна и взискателя и длъжника, а и съдебния изпълнител (заради имуществената отг. по чл. 441 ГПК).

! При движимата вещ – способът е оригинерен. При движимите вещи, действителния собственик (този от преди продажбата) може да иска да му бъде предадена сумата получена от продажбата.

При съсобствен имот – описва се целият имот, но се продава иделна част от него, не важи изискването по чл. 33 ЗС. Те могат да участват като наддавачи.

Изпълнение върху вещи, съпружеска имуществена общност.

Особености на продажба на вещ, която е съпружеска имуществена общност. Обстоятелството, че вещта е съпружеска имуществена общност не е пречка за насрочване на принудително изпълнение.

С оглед на специфичните цели на съпружеската имуществена общност (СИО) имаме специални правила в сравнение с вещ, която е в обикновена съсобственост.

Едно от правата на съпруга НЕ-длъжник е да предложи изпълнението да бъде насочено не в/у тази вещ, а в/у друга вещ, чийто титуляр е съпруга длъжник. За да не се злепоставят интересите на взискателя, не се прекратява делото върху СИО, а само се спира. За това ако бъде удовлетворен взискателя от личното имущество, ще се прекрати делото от СИО, ако обаче не бъде удовлетворен – делото ще се възобнови. Принудителното изпълнение в/у таква вещ води до прекратяване на СИО и взискателят тук няма да се удовлетвори от цялата вещ, а от ½ – другата ½ е за съпруга НЕ-длъжник. Нарушаването на това изискване подлежи на обжалване (!)

Нещо повече – съпруга НЕ–длъжник има право преди датата предхождаща публичната продан да внесе сумата, к. отговаря за ½ от вещта, за да се прекрати делото, т.е. да се спаси вещта.

 

Съпругът НЕ-длъжник има правото да участва като наддавач (за разлика от обикновения длъжник). Освен това, макар и да е дал по-ниско наддавателно предложение, когато се отворят пликовете той може да каже, че ще купи имота на най-високата предложена цена. Ако обаче някой от наддавачите предложи по-висока цена и се премине към явен търг с устно наддване, то там съпругът НЕ-длъжник няма право на това.

Друго важно нещо – той може да обжалва действията на съдебния изпълнител на същите основания, на който и съпругът длъжник.

Сега СИО е само върху вещи. Влоговете са индивидуални. Общи влогове, но при условият

а на разделност са само тези, к са възникнали по стария СК, но и бракът е прекратен по стария СК.

Изпълнение върху вземания на длъжника.

Изпълнение върху вземане на длъжника към трето задължено лице. Още при субектите на ИП по повод въпроса за страните това трето лице е субект в изпълнителния процес, но няма качеството длъжник, то е длъжник на длъжника.

Този способ започва със запор върху вземането – това е умозрителна категория (не може да се пипне); запор се налага на основата твърденията на взискателя чрез изпращане на длъжника на покана за доброворлно изпълнение (така му се съобщава).

Спрямо длъжника запора се смята наложен от момента на получаването на поканата за доброворлно изпълнение. Едновременно с това трябва да се изпрати и запорно съобщение на 3тото лице – от този момент се налага запора.

Със запора се забранява на 3тото лице да се разпорежда с предмета под страх от относителна недействителност. За третото задължено лице идва забраната да плати на длъжника и трябва да внесе сумата по сметката на съд. изпълнител, ако плати на длъжника ще е налице лошо плащане и ще трябва да плати втори път.

И тук се касае до обезпечителна мярка и може да се наложи в срока за доброволно изпълнение и с поканата. Запора върху вещ или възбрана на НИ може да се извършат и преди поканата. Целта е да се уведоми лицето най-дълго.

Третото лице трябва да отговори дали признава дълга и дали е готово да изпълни, дали има др. претенции за това взмене и т.н. Това е спор между кредитори – когато се претендира от третото лице и от др. кредитор.

В ГПК се изхожда от идеята, че имуществените права са вещи и вземания (Попова не е съгласна) – вземането може да е парично или за предаване на вещи. Най-често вземанията са парични; ако е за вземане – след като третото лице изпълни трябва да се пристъпи към продажаба незаивисимо дали тя е движима или недвижима вещ. Когато ТЗЛ не оспорва и е готово да плати то внася сумата по сметката на съд. изпълнител и предава вещта.

Във връзка несеквестирумеността по чл. 393 (3) от ГПК – не може да има запор върху несеквестируемо вземане. 

Особеност има при запора върху възнгараждение по трудово или служебно правоотношение – при него запора тежи не само за конкретния месец, но и за всяко следващо плащане, включително добавки и надбавки. Може да се наложи запор и да се получи плащане само до секвестируемия размер. Това е бавен начин на изпълнение и когато лицето е ФЛ.

Другата особеност е, че когато се наложи запор върху трудовото възнаграждение за издръжка, запора се вписва в самата трудова книжка. Работодателят трябва да изчисли какъв е размера и като трето задължено лице знае точния размер на несекстируемост. Той трябва да уведоми съд. изпълнител ако служителят промени работното си място – абсурдно е да се знае къде отива на работа длъжника от стария работодател (В.Попова).

Чрез това вписване в трудовата книжка се извършва уведомяването на следващия работодател. Ако задължението се изплати (цялото) и третото лице не се подчини на запора, този който изплаща възнаграждението носи солидарна отговорност с работодателя.

 

Два са способите за принудително изпълнение на вземане:

1. Възлагане на вземане на взискателя за събиране
2. Възлагане на вземанена взискателя вместо плащане – то прави взискателя носител на вземането; това е една принудителна цесия. За това възлагане не се прави публична продан, той става носител на вземането в резултат на възлагателното постановление и то не може да се обжалва по реда на новия ГПК – разлика има при изпълнение върху движими вещи и НИ. Автоматично не се постига удовлетворяване на кредитора и взискателят ще бъде удовлетворен, когато получи реално изпъление от третото лице. От процесуална гл. т. той е типична страна когато води процес срещу това лице. Кредитор си остава длъжника, вземането се възлага на взискателя само за събиране чрез възлагателно постановление – той не става кредитор. Ако длъжникът има изпълнителен лист за изпълнение, взискателят ще може да води исков процес като проц. субституент – той се легимира да защитава чуждо право и длъжникът няма да е съвзискател;

Чл. 513 възлага на взискателят отоговорност ако забави изпълнението.

Ако длъжникът няма изпълнителен лист трябва да се води иск по чл. 134 от ЗЗД – сурогаторен иск като тук взискателят ще е проц. субституент при условията на проц. застъпничество – аругмент по чл. 134 от ЗЗД и чл. 26 (4) ГПК.

В практиката има редки изключения когато взискател са повече от едно лице – когато се възложи за събиране се възлага на първоначалния взискател и да събере цялата сума по сметката на съд. изпълнител и той трябва да я разпредели, взискателят не е носител на вземането и не може да се удовлетвори. Не може да се извърши публична продан. В п-вото по несъстоятелност има пазар на вземанията.

Изпълнението върху ценни книги.

От 2002 г. в стария ГПК се въведе др. изпълнение – върху ЦК.

ЦК и вземане не са равнозначни – защото има ЦК (акциите), които не са вземания; систематичното място не e точно – чл. 515 и чл. 516.

ЦК – определение §3 от ЗПФИ и чл. 2 от ЗППЦК.

ЦК материализира права по такъв начин, че права не могат да съществуват извън ЦК и прехвърлянето на ЦК води до прехвърляне на правата по ЦК.

В ЗПФИ голяма част от ФИ са и ЦК, но има и такива, които не са ЦК. Законодателят не предвиди изпълнение върху ФИ, които не са ЦК и стой въпроса дали да се прилага режима на ЦК по аналогия или не – de lefe ferenda да се обхванат и тези права, защото всяко имуществено право на длъжника може да служи за удовлетворение на кредитора в изпълнителния процес.

Налични и безналични ЦК – разликата е в носителя. При наличните ценни книги имаме хартиен носител, а безналичните ЦК са на електронен носител.

От гл. т. на процеса е важно това, че запора при наличните ЦК се осъществява  чрез факт. изземване и той е длъжен да ги вложи в банка – чл.2 ЗКИ се дължи възнагражение на банката.

Как се изземват? При ЦК на приносител се прибират, защото върху ЦК няма име. При тези, които се джиросват се гледа дали има джиросване.

За разлика от движимите вещи не е казано какво трябва да проверява съд. изпълнител – не може да се изземва ЦК от едно трето лице, дори и да се знае, че то я е скрило. Тогава трябва да има иск за предване на ЦК от трето лице и да се премине след това към изпълнение. Говори се за запор върху ЦК, но и за права, които са в нея, заради тяхното единство.

Не всички ЦК материализарат вземане – например акцията има и не чисто имуществени права (да участва в управлението – но така той  може да командва цялото дружество); той не може да прехвърля акцията, но не може да му се забрани да участва в управление, но не може да получава дивидент – дружеството трябва да бъде уведомено по реда на ТЗ.

При поименните акции се изпраща увдомление пак до дружеството.

При конвертируемата облигация има и възможност да се превърне в акционер един облигационер.

Способи за изпълнение върху налични ЦК:

1. Да му бъде наложено вземането на събиране или вместо плащане.
2. Публична продан.

Първият способ може да се използва, когато ЦК материализира вземане. Възлагането вместо плащане и публичната продан могат да се използват върху ЦК, които не материализират вземане.

Публичната продан е по правилата на публичната продан на НИ, само че обявлението няма да се налага върху акцията, защото е в банката. Публична продан може да има и върху ЦК, която материализира вземане.

Прехвърлянето, което прави съд. изпълнител има възлагателно постановление. Прехвърлянето става по реда на прехвърлянето на съотвената ЦК – при тези на приносител да я предаде; когато е чрез джиро – възлагателното постановление трябва да се впише вместо джиро, но веригата на джирата не се прекъсва, защото това е принудителна цесия.

При безналичните – прехвърлянето се извършва чрез вписване на базата данни на централния депозират.

Как се налага запора? Чрез изпращане на запорно съобщение при ЦД и се смята за наложено от получаването.

Това е един от слабите моменти на изпълнението върху безналични ЦК, който създаде проблеми в Софийска Фонодова борса. Регистърът е публичен, но информацията се получава бавно – чл. 627 ГПК. Слабостта – че не се предвиди запора да се счита от вписването му в ЦД, а не от получаването. Третото лице се доверява на вписването и ЦД е задължен да уведоми регулирания пазар, от др. страна е постановено, че борсовите посредници са длъжни да следят ЦД, но това не отменя задължението на ЦД. В наредба №8 има текстове, които изрично постановяват, че след получавенето на съобщението, то трябва веднага да бъде вписано в ЦД – по този начин се защитават третите лица.

Проблем: ЦД е ЮЛ и не може да бъдем сигурни, че вписването ще бъде направено – то е държавно учреждение; в Закона за държаваната администрация всички дъражвни органи са ЮЛ и не на последено място ЦД има публична удостоверителна функция и има същата сила като задълженията на нотарисуите за вписване в ТР. Сделките на ФБ могат да се завъртят преди да са били вписани – трябва ли да се спре сделката тогава? В случая не.

Във връзка ЗОЗ – чл. 12 – противопоставимост на вписвания, за да може запорът да се противопостави върху вземане или ЦК, той трябва да се впише и в регистъра на ЗОЗ – това е задължение на съд. изпълнител и носи имуществената отговорност по чл. 441 от ГПК (В. Попова). Запорът е действие на съд. изпълнител, той не може да прехвърля отговорността на взискателя.

Държавни ЦК – запорното съобщение се изпраща на лицето, което води съответния регистър. Запорното съобщение има значение от връчването му на лицето, което води регистъра. ЦД и лицето, което води регистъра на ДЦК е длъжно да уведоми лицето дали има др. наложени запори, залози и т.н.

От получаването на запорното съобщение преминаване в разпореждане на съд. изпълнител – длъжникът не може да се разпорежда с тези ЦК и ако се извърши такова разпореждане то е относително недействително спрямо взискателя. Иначе и тук налагането на запора върху БЦК предсталява налагане и на запор на всички материализирани права в нея (в ел. вид).

Новото в новия ГПК е чл. 516 (6) – възпроизвежда същите изпълнителни способи, които са при наличните ЦК:

1. Възлагане за събиране вместо плащане
2. Извършаване на публична продан – стой въпроса за публичното продаване на ЦК.

В стария ГПК – от банката по предвидения за ЦК начин; банката се явяваше инвестиоционен посредник на ФБ, без да е орган на принудително изпълнение. Предлагаше на цената, която съд. изпълнител е определил.

В новия ГПК има противоречие между ал.7 (продажаба от банка) и публичната продан. Оказва се, че съд. изпълнител трябва да извърши публичната продан, да определи купувача и банката да извърши продажбата като инвестиоционен посредник, но не на борсата, защото купувача е определен т.е. на нерегулиран пазар – пряка продажба. Банката действа от името на съд. изпълнител по негова поръчка като инвестиционен посредник, а не пряко като инвестиционен посредник на длъжника. Тази операция е за сметка на длъжника.

 Изпълнение върху дял на длъжника от търговско дружество.

Изпълнение върху дял на длъжника от търговско дружество.

ООД-то е дружество, където съдуржниците имат дялове – изпълнение има както върху дял на длъжника от ООД, така и от събирателно дружество според законодателят.

Събирателното дружество – съдружниците нямат дял, а са неограничено отговорни. Върви се към изпълнение към ликвидационния дял на дружеството.

В зависимост от вида на дружеството има различен елемент в процедурата. Законодателят разглежда ликвидационния дял като вземане в много широк смисъл. Вложеното в ЗОЗ, че е вещи и вземания. Според В. Попова е отделно имуществено право (дялът).

От  събирателно дружество – когатоизпълнението е насочено към дял на неограничено отговорен съдружник. Задължение на длъжника съдружник в това дружество.

В чл. 517 е предвиден начина за налагане на запора – чрез вписването в търговския регистър. Този момент е важен с оглед защитата на третите лица. Според ЗОЗ ако се изисква вписване в др. регистър според правилата на вписването релевантно е вписването в търг. регистър.

Когато на съд. изпълнител е възложено да получи имущестовото на длъжника лесно може да види дали има вписани запори. Запорът може да се наложи веднага или стой въпроса за съотшението по чл. 96, ал. 1 от ТЗ и новия ГПК – става дума за запор т.е. обезпечителна мярка, следователно не се чакат 6 месеца, в които да се опитаваме да се удовлетворим от имуществото на длъжника, а се налага веднага с поканата за добороволно изпълнение. 6 м срок по ТЗ според чл. 517 се брой изрично според ГПК след запора. Дружеството има правен интерес да плати (всеки от съдружниците), ако плати се суброгира по чл. 74 от ЗЗД в правата на удовлетворения кредитор. Ако в този срок не се плати съд. изпълнител трябва да овласти взискателят да предяви иск за прекратяване на дружеството.

Първото съобщение е предупреждение, че след 6 м ще се предяви конститутивен иск – това е отделен иск, които е успореден с изпълнителното производство. Ако не се плати в този 6 м срок се открива производство по ликвидация – получават се три производства, които са успоредени.

Взискателят не е кредитор той има само правото на ликвидационния дял. Ако в ликвидационната процедура има симулативни кредитори взискателят има правен интерес да води установителни искове, с които да се установи, че вземанията не съществуват – правен интерес от възможността му да се удовлетвори от ликвидационния дял. Ако се получат пари от този дял те трябва да бъдат преведени на смеката на съд. изпълнение, а ако са вещи се предават – следва още едно изпълнително п-во, ако са вземания трябва да му се предадат документите. Когато длъжникът няма др. имущество се оказва, че тази процедура е единствения начин за удовлетворение – това е процеудра за натиск върху съдружниците да платят.

При ООД – изпълнението е насочено към ограничено отговорен съдружник. Когато длъжникът е съдружник в ООД, изпълнението не е върху дела, но пак се цели да се стигне до удовлетворение от ликвидационния дял. Когато в имуществото на длъжника има дял в ООД има възможност на др. съдружници да изкупят дела и ако това не стане, тогава се продава самият дял – взаимствано е от ЗС. Не бива да се натриса на др. съдружници нежелан съдружник – затова се прави. Когато съд. изпълнител наложи запор той връчва на ООД изявление за изключване на съдружника от дружеството (при СД е направо за прекратяване на дружеството). ООД има интерес да плати, др. възможност, която има е да изключи съдружника, за разлика от СД тук има 3 месеца – така да го изключи, че да плати по сметката на съд. изпълнител сумата, която би получил като ликвидационен дял. Какво правят дружествата? Правят такива баланси все едно няма нищо. Те носят наказателна отговорност като престъпление против кредиторите. Балансът се качва в търговския регистър – как така по предходния баланс има, а сега няма нищо.

Ако не се плати се овластява взискателят да предяви иск за прекратяване на ООД – тогава дружеството трябва да доказва. Дружеството има интерес да плати, за да не бъде прекратено. След прекратяването с този конститувен иск, взискателят трябва да бъде овластен. Това е исков процес, който е съпъстващ изпълнителният, съдът назначава служебен ликвидатор, докато се стигне до ликвидационен дял. Взискателят не става кредитор на дружеството, той остава кредитор на съдружника (както и при СД) – той не се удовлетворява от ликивидатор в процедурата по ликвидация, а от съд. изпълнител, затова той има правен интерес да оспорва с отрицателен установителен иск вземанията на кредитора или да оспорва сделките на ликвидатора.

В случаите, когато изпълнението е насочено върху всички дялове на дружеството – когато всички съдружници са задължени солидарно като съдружници и изпълнението е върху всички тях; тогава ще имаме изпълнение върху всички дялове.

Масовият сучай е когато имаме налице ЕООД – тогава не се прилагат правилата за съобщения и предизвестия, а съд. изпълнител трябва да овласти взискателя за иск за прекратяването на дружеството – няма смисъл да чакаме. Съдът няма да уважи иска само ако установи, че вземането на взискателя е удовлетворено, ако не е ще се признае иска, ще започне п-во по ликвидация. Взискателят отново е кредитор на длъжника, а не на дружеството и отново няма да се удовлетвори в ликвидационната процедура, а само от това което съдружникът ще получи като ликвидационен дял. Масовата грешка в съд. практика е, че съд. изпълнител не е овластил взискателя. Не се предупреждава и дружеството за чл. 96, ал. 1 и чл. 125, ал. 3 от ТЗ, но никога не отпада нуждата за овластяване на взискателя.

Въпрос 79.

Изпълнение на притезение за предаване на движима вещ.

Понятие. Когато със съд. решение най-вече по ревандикационни искове и облигационни искове за връщане на дадената вещ се осъди длъжника да върне конкретна движима вещ. Тогава се стига до изпълнителния способ – принудително отнемане на движима вещ.

В започнало изпълнително производство по притезание за предване на движима вещ, съд. изпълнител поканва длъжникът да предаде доброволно вещта. Ако това не стане се присътъпва към принудителното й отнемане.

При предаване на вещта не е необходимо длъжникът да присъстава лично, но трябва взискателят да присъства, за да му бъде предадена вещта.

Когато вещта не е била намерена, била е увредена или е намерена само част от нея се събира нейната равностойност. Събирането на равностойността става по някои от способите за изпълнение на парични вземания.

Ако равностойността на вещта не е посочена в изпълнителния лист, то съд. изпълнител е определя след изслушване на страните – след разпит на свидетели и вещи лица при необходимост.

Равностойността се посочва в изпълнителен лист, когато взискателят е бил предявил комулативно съединени искове при условията на евентуалност за предаване на вещта, а ако не бъде намерена за нейната равностойност.

Възможно е обаче взискателят да не е свързал своите притезания в исковия процес (да не е съединил двете притезания).  В ГПК е дадена  в изпълнителния процес възможност това право да се установи; тази възможност се явява сурогат за установяване на едно материално право със силата на пресъдено нещо. Това е едно изключение, което го има в немския граждански процес.

Установявяването на равностойността става с постановление на съд. изпълнител, което може да бъде обжалвано пред окръжния съд, който разглежда жалбата в открито заседание. Обжалването не спира събирането на равностойността. Решението на окръжния съд може да се обжалва пред апелативния съд, който се произнася с решение, което е окончателно. Влязлото в сила постановление или влязлото в сила решение на окръжния, респ. апелативния съд предствляват пряко изпълнително основание и не е необходимо да се изважда нов изпълнителен лист, за да се премине към принудително изпълнение. Теорията и практиката допускат отмяна на влязло в сила постановление по чл. 303 от ГПК, въпреки че е акт на несъдебен орган и не е поставено по исково производство.

 Изпълнение на притезание за предаване на недвижими вещи

Въводът във владение се използва за удовлетворяване на вземания, на притезателни права за предаване на владението и държането на недвижим имот, независимо от основанието на притезателното право за предаване на това владение.

Действието се извършва чрез отстраняване от недвижимия имот на:

• Длъжника,
• Членовете на неговото семейство,
• Ако е търговец – работниците и служителите,
• Всякакви вещи на длъжника, които има вътре, и
• Всякакви отличителни белези като надпис на фирма или име на семейство.

При въвода във владение не стои въпросът за несеквестируемост. Той стои само при изпълнение на парични вземания. Така че в практиката има множество въводи в жилищен имот.

За да се извърши въводът, е необходимо страните по делото (взискателя и длъжника) да бъдат призовани при общите правила на изпълнителния процес. При призоваването в изпълнителния процес не се прилага правилото на чл. 56 ал. 3 ГПК, а именно – не е нужно да е минал 1-седмичен срок от призовката до въвода.

Нужно е длъжникът да бъде призован, не е задължително обаче той да присъства на въвода. Даже ако този длъжник бойкотира изпълнителния процес и не е там, тоест бездейства, няма пречка помещението да се отвори на основание чл. 431 ГПК.

Възможно е обаче длъжникът не просто да бездейства, а да се противопоставя на въвода. Съдебният изпълнител на основание чл. 431 ГПК има правото да поиска от органите на полицията да бъде осигурена охрана.

По нашето право, за разлика от преди десетилетия и от френското право например, нямаме забрана за въводи в зимния период.

Обикновено въвод се прави в целия имот – когато на взискателя е признато правото върху целия имот. Възможен е обаче и въвод в идеална част – тогава, когато примерно при едно решение е установено, че взискателят е собственик на идеална част от апартамента или помещението.

Не можем да откажем защита на взискателя. Съдебният изпълнител обаче не е съд и въводът във владение не е производство за разпределяне на ползването на имота, а е способ за принудително изпълнение. От друга страна, въвод в идеална част не може, тъй като тя е умозрителна категория. Затова съдебният изпълнител не може да откаже на взискателя и го въвежда в целия имот. Той обаче не може да ограничи длъжника в ползване на определена част, тоест не може да направи никакво ограничение нито за взискателя, нито за длъжника, така че обикновено се сменя ключалката и се предава по един ключ на взискателя и на длъжника.

Няма пречка те да постигнат писмено споразумение. Ако не постигнат такова, съдебният изпълнител не е упълномощен да разпределя ползването, а те ще трябва да го постигнат по чл. 32 ЗС по исков път в съда.

При въвода има специални последици, които са предвидени в закон. Въведеният във владение взискател има право на владелческа защита по чл. 75 ЗС, макар че не е бил във владение 6 месеца.

За всяко процесуално действие, което съдебният изпълнител извършва, той трябва да състави протокол. В него се записва:

• Какви вещи е извадил съдебният изпълнител отвътре,
• Призовани ли са били страните,
• Явили ли са се.

Протоколът има същото доказателствено значение, каквото има протоколът от съдебното заседание.

Особено важна защита на въвода е предвидена в чл. 525 ГПК. Ако веднъж сме отстранили длъжника от имота, но той самоволно пак се настани, съдебният изпълнител има правото да извърши повторен въвод, без при това да е нужно да се вади нов изпълнителен лист, тоест в рамките на същото изпълнително производство.

Освен това, самоволно възстановилият се във владение длъжник отговаря наказателно, като е предвиден специален състав – чл. 323 ал. 2 НК. За всеки случай тази наказателна отговорност е предвидена по метода на препращането и в чл. 525 ГПК.

Защита на трети лица при въвода. Тук важат правилата на чл. 429 ал. 1 ГПК относно субективните предели на изпълнителния лист и ще можем да извадим от имота това лице, което изпълнителният лист сочи като длъжник.

Съдебният изпълнител обаче понякога намира в този имот трето лице. Той трябва да се убеди откога това лице владее имота, съответно да отрази тази констатация в протокола.

Ако намери трето лице, което владее имота преди завеждане на делото, решението по което се изпълнява, той не може да извърши въвода. Това показва, че ищецът погрешно си е бил насочил иска – не срещу владеещия несобственик, а срещу някакво друго лице.

Ако съдебният изпълнител си позволи да извърши такъв въвод, това трето лице може да обжалва действията му (чл. 435 ал. 5 ГПК), защото на него не може да бъде противопоставен нито изпълнителният лист, нито съдебното решение, въз основа на което е издаден той. Регламентацията е в чл. 523 ГПК.

Съдебният изпълнител може да намери в имота трето лице, което владее този имот след завеждането на делото, решението по което се изпълнява.

Законодателят тук използва термин, който не ни е познат в процесуалната теория и практика на исковия процес – „завеждане на делото”. Това е началният момент на висящия процес – предявяването на иска.

Правилата в чл. 523 ГПК са приложими в случаите, когато изпълняваме въз основа на съдебно решение. Когато имаме заповед за изпълнение, това правило не важи, защото заповедта не обвързва други лица.

Идеята на тази обвързаност на третото лице от изпълнителния лист, който не е издаден срещу него, съответно от изпълнителната сила на съдебното решение по делото, в което не е участвало, е да се установи синхрон с чл. 226 ГПК. Идеята е това трето лице да бъде обвързано не само от силата на пресъдено нещо на решението, но и от изпълнителната сила на това решение.

В чл. 226 ал. 3 ГПК четем обаче „с изключение на действието на вписването”, а тук, в чл. 523 ГПК, не ни е казано „които са придобили имота след вписването”. Тук е голямата сложност в изпълнителния процес при въвода – във връзка с вписването на исковите молби. Текстовете на чл. 226 и 523 ГПК са преписани от предишния ГПК във време, когато не всички искови молби подлежаха на вписване, а само тези по конститутивни искове и за обявяване на нищожност на договор. Освен това, ищецът можеше да поиска вписване на исковата молба веднага, същия ден. Имало обаче случаи, в които исковата молба е вписана, но ищецът не е платил таксата.

По тази причина има едно тълкувателно решение, което се прие във връзка с вписването. Според това решение:

1. Исковата молба се вписва чак тогава, когато има определение за допускане на исковата молба; и
2. Съдът дава някакъв срок за това вписване.

Виждаме от практиката, че има един доста дълъг период от предявяването на иска до това определение. Дали ищецът ще може да си впише исковата молба, зависи от съответния съд. Така че се получава един луфт от предявяването на иска до вписването на исковата молба. При това положение интересът на третото лице е силно застрашен, защото всяко лице, което купува имот, може да си направи справка в регистъра. Тоест, на основание чл. 226 ГПК няма да е обвързано от силата на пресъдено нещо, но на основание чл. 523 ГПК ще претърпи въвод.

• В чл. 523 ГПК трябва да е „след вписването на исковата молба”.

Съдебният изпълнител намира в имота трето лице, което владее този имот след завеждането на делото. Третото лице обаче твърди права, които изключват правата на взискателя. Най-чести са случаите, при които то твърди, че е собственик на имота. Третото лице може примерно да твърди, че не е придобило имота от длъжника, а на основание на давностно владение, тоест на оргигинерно правно основание, или че го е придобило от някой друг. Лицето може да се противопостави и когато е придобило имота от взискателя. Трябва да се има предвид, че при съвременния пазар един имот може да бъде продаден няколко пъти в рамките на един ден.

Какво може да направи третото лице? – Да заяви пред съдебния изпълнител тези собствени права, които изключват правата на взискателя, и да поиска от съдебния изпълнител да отложи въвода. Въводът се отлага за 3 дни. Това не е спиране на изпълнението. Тук съдебният изпълнител проверява не самите права, тъй като той не е съд, а:

1. От кога третото лице владее имота и
2. Твърдените права изключват ли правата на взискателя.

В този много кратък 3-дневен срок третото лице може да поиска от Районния съд да спре изпълнението. За да бъде удовлетворено искането му за спиране на изпълнителния процес, той трябва да представи убедителни писмени доказателства. Не е обезпечение, защото тук не сме изправени пред изпълнение на парични задължения, а това е едно специфично обезпечение на бъдещ установителен иск, което се развива по специални правила.

Тази молба се разглежда в открито съдебно заседание с призоваване на третото лице, взискателя и длъжника. Това е едно самостоятелно производство, при което определението на съда е съдебен акт и подлежи на обжалване, както подлежат на обжалване определенията на съда, а не действията на съдебния изпълнител. Тъй като е специфично производство, това определение подлежи на въззивно, както и на касационно обжалване на основание чл. 274 ал. 3 т. 2 ГПК.

Чл. 396 ал. 2 ГПК – тук не се прилага специфичното правило на тази разпоредба, който текст се измени с бр. 100 ДВ от миналата година.

На тази разлика в правната защита на третото лице, което владее имота преди завеждане на делото, и на това, което го владее след завеждането му, тя много държи.

Какво става, когато Районният съд постанови определение за спиране на изпълнителното производство? – Това трето лице има също кратък 1-седмичен срок за предявяване на иск:

• Ако третото лице предяви този иск, въводът няма да се извърши, защото съдебният изпълнител вече е спрял изпълнението.
• Ако третото лице пропусне срока, съдът по искане на взискателя ще отмени спирането и съдебният изпълнител ще извърши въвода.

При така извършен въвод това трето лице, дори и да е собственик, ще претърпи въвода и ще трябва да води ревандикационен иск, за да установи срещу взискателя, че той е собственик на имота. С други думи, преклудирането на възможността да води установителен иск не води до преклузия изобщо за възможността за искова защита.

В новия ГПК е постановено, че държавата винаги се смята за присъединен взискател за своите публични и други вземания. Според нея този текст противоречи на КРБ.

 Изпълнение на притезание за заместими и незаместими действия и за бездействия. Изпълнение на притезание за предаване на дете.

 

Изпъление на задължение за заместимо действие. Когато длъжникът не изпълни едно действие и е осъден да го изпълни, което може да бъде изпълнено от др. лице, взискателят може да поиска от съд. изпълнител да го овласти (оправомощи) да извърши действието за сметка на длъжника.

Това изпълнение намира приложение най-вече при съседски правоотношения. Не е необходимо взискателят лично да извърши действието може да натовари др. Ако длъжникът не оказава съдействие съд. изпълнител може да изисква съдействие от органите на реда. Взискателят може да поиска от съда да осъди предварително длъжника за разноските (сумата необходима за извършване на действието). Проблемът е, че ще има исково п-во и се чака от страна на взискателя.

Изпълнение на задължение за незаместими действия. Когато се касае за действия, които не могат да бъдат извършени от др. лице, а зависят от волята на длъжника, съд. изпълнител по искане на взискателя следва да наложи глоба. Съд. изпълнител налага глоба до 200 лв. Съд. изпълнител може да налага последващи глоби пак до 200 лв. – периодично, ако и след първата наложе глоба длъжникът не извърши действието. Минимален размер на глобата няма. В този случай трябва да се съобразява с предходното неизпълнение и с имущественото състояние на длъжника (В. Попова). По този ред не може да се иска изпълнение от работници и служители за неизпълнение на трудовите или служебните им задължения. Глобите постъпват в сметката на съд. изпълнител (после не е ясно).

ГРУХ-ГРУХ J J J

Изпълнение за бездействие. Когато длъжникът не извършва, това за което е осъден, то съд. изпълнител по искане на взискателя му налага за всяко нарушение глоба до 400 лв. Пак важи за междусъседските отношения.

Изпълнение на задължение за предване на дете. Това изпълнение е наситено с емоциални и социални проблеми, защото не се касае за предаване на вещ. В стария ГПК дълго време нямаше уредба – имаше постановление от 70-те години.

Как може да стане това предаване? Когато пристъпи към изпълнение на задължението за предаване на дете или последващо връщане на дете съд. изпълнител кани длъжникът да предаде доброволно в определено време и място детето (чрез покана за доброволно изпълнение). Хипотези за предаване:

1. Родителят, който упражнява родителските права, не спазва режима на личните отношения.
2. Другият родител, който не връща детето в определените от решението граници.

Съществува възможност дететo да е в лице, което да не е родител. Обикновено, за да се стигне до това изпълнение е налице огромно социлано напрежение между двамата съпрузи. Съд. изпълнител би трябвало да вложи и неюридически решения, за да постигне решение, чрез което да се засегнат най-малко интересите на детете.

Поканата до др. родител трябва да му бъде връчена поне две седмици, но не по-късно от една седмица преди определеното време. В тридневен срок от получаването на поканата за доброволно предаване длъжникът по изпълнението трябва да съобщи на съд. изпълнител готов ли е да предаде детето, ако не какви са пречките, за да не може да предаде и готов ли е в др. време и място да предаде детето. Най-добре съд. изпълнител лично да отиде и да връчи тази покана като се е запознал преди това от взискателя с особеностите на длъжника (доц. В. Попова).

Съд. изпълнител може да наложи глоба до 400 лв. и при необходимост да постанови принудителното му довеждане от органите на МВР. Тези две мерки са дадени кумулативно. Наред с тези две мерки съд. изпълнител може да поиска от службите по соц. подпомагане съдействие като най-подходяща мярка от ЗЗакД би бил социална работа с родители. В тези контакти се предполага, че соц. работник е човек, който се занимава с такива проблеми и ще постигне по-голямо разбирателство.

Съд. изпълнител би могъл да иска съдействието на полицейските органи като най-подходящо е да се поиска състаявне на протокол за предупреждение, че при непредаване на детето длъжникът ще носи наказателна отговорност.

Ако в определения ден длъжникът не предаде доброволно детете, то ще бъде принудително отнето като по никакъв начин не бива да се засяга неговото достойнство и чест. Ако длъжникът възпрепятства предването, то полицейските органи могат да го задържат и да уведомят прокуратурата. При това изпълнение детето нито е длъжник, нито е предмет на изпълнението. Цялата процедура трябва да бъде извършена с оглед защитата на неговите интереси. Повечето разпоредби са пожелателни.

 

Въпрос 80.

Защита чрез обжалване на действията и бездействията на съдедбния изпълнител

Поначало защитата е чрез жалба при незаконосъобразно извършване на действията на съд. изпълнител. По стария ГПК можеха да се обжалват всички действия на съд. изпълнител, което забавяваше процеса. В момента нещата са подобни на исковия процес – само решението се обжалва и актовете, с които се прегражда по-натътшното развитие на делото. Съществуват особености, защото дойде имуществената отговорност на съд. изпълнител – чл. 441 от ГПК.

В чл. 435 е уредено обжавалването, но съществуват хипотези извън него. Актовете, които не се предвидени като обжалваеми не подлежат на такова – напр. акта за оценката, акта за пуб. продан. В ал.1 е поставено какво може да обжава взискателят – отказите на съд. изпълнител да извърши определни проц. действия и постановленията за спиране и прекратяване на изпъл. дело: напр. ако съд. изпълнител откаже да наложи възбрана, или да извърши описа. Постановлението за възлагане на публична продан може да бъде обжалвано от взискателя само ако е участвал като наддавач. Длъжникът може да обжалва (не може да обжавал акта на съд. изпълнител за образуване на делото, дори да твърди, че такива няма – ако са налице имуществени вреди, след края на процеса може да предяви иск) постановление за глоби (чл. 435 (2) на ГПК), насочване на принудително изпълнение върху несеквестируемо имущество – когато взискателя още поиска и избере принуд. способ, но това не е действие на съд. изпълнител; става дума при самото възлагане на възбрана и запор. Водени от това разбиране (обезпечителна и предназначителна мярка) съдилищата решиха да допуснат обжалване на възбрана и запора и така се завъртя подобна практика – тя обаче не се съобрази с новата постановка в ГПК, която произтича от чл. 393 (2), която не забранява възбрана върху несеквестируем имот (забаранена е неговата продажба), защото има разпореждане да не се прилага чл. 134 от ЗЗД и да се водят дела още 10 г. НИ не е потребима вещ. Когато имаме запор върху парично вземане или парично несек. вземане и движима потребима вещ (храни и горива) само тогава имаме интерес да обжалваме самия запор. Поставя се въпроса не само за конкретното действие, но и за преклузивния срок, в  който следва да се предяви жалбата – той е едноседмичен. Затова съдилищата се ориентираха към обжалване на описа и определянето му като отправен момента за изчисляването на преклузията, но той самият не е принудителна мярка, а след него следват действията на същинско принудително изпълнение. Целта е да не се допусне обявление, защото и съдът трябва да знае какво да постановява (защо да отменя). Обжалва се насочването на изпълнението и се иска от съда не да отмени възбрана или описа, а да забрани на съд. изпълнител да продава този несек. имот. Самият взискател може да прецени дали да иска опис, защото той е скъпо действие – 1,5% от стойността на имота. По-трудно се прави опис на движими вещи. Ако взискателят иска опис, за да се знае състоянието на вещта, той ще прецени дали да иска опис, защото ако имота не се продаде разхода е в негова тежест, само ако се разпореди и имота стане секевестируем тогава разхода ще отиде в тежест на длъжника. За да се избегне противорчива съд. практика de lefe ferenda се иска изменение. Тези текстове не са съгласувани с императивния характер на нормите за несеквестируемостта – длъжникът не може да се отказва от несек. и съд. изпълнител трябва да следи за нея служебно: затова трябва да има преклузивен срок за обжалване, а не само наименование „насочване към изпълнение”. Много от длъжниците защитени от тази секевестируемост са соц. слаби и не биха се опитали да правят жалби. Извод: целта е да се забрани на съд. изпълнител да продава забранения несекевестируем имор, съот. преклузивния срок се изчислява от момента на описа.

Длъжникът може да обжалва и отнемането на ДВ или въвода, на основание, че не е надлежно уведомен за изпълнението – чл. 435 (2) от ГПК. Трябва да се вземе предвид чл. 56 (3) изр. 2, където е казано, че в изпълнителния процес не важи предвидения едноседмичен срок от получаването на призовката до извършването на действието (въвод може да се извърши дори ако длъжника не се намери на адреса).

Съществуват специални правила за легитимацията за обжалване на възлагателното постановление при публичната продан на НИ – чл. 435 (3) от ГПК. При пуб. продан на движима вещ не подлежи на обжалване – чл. 482 от ГПК. При изпълнение върху вземане на длъжника постановелението за събиране и плащане също не подлежи на обжалване; също така и възлагателното постановление при изпълнение върху ЦК.

Кой може да обжалва въз. постановление? Надавача, който е внесъл задатъка до приключване на срока за надавателните предложения. В стария ГПК нямаше легитимация на надавача, можеше да обжалва само този, които не изтеглил задатъка. В новия ГПК се измени и постанови, че задатъка се връща чак когато обявения за купувач е платил съотвената сума т.е. до този момент те не могат да го изтеглят. Др. който може да го обжалва е взискателят, когато е участвал като наддавач (доц. Попова – дори и когато не е участвал). Др., който може да обжалва е длъжникът, но само поради това, че наддаването не е ивършено надлежно или имуществото не е възложено по най-високата предложена цена.

Когато процедурата по наддаване е нарушена пак може да се обжалва; напр. ако търгът не е с тайно, а с устно наддаване, ако лице не е допуснато за наддавач, а е внесъл задатъка. Не може да обжалва възлагателно постановление, заради оценка, но може според ал. 3 ако имота е възложен на наддвач, който не е дал най-високата наддавателна цена. Според доц. Попова може да обжалва и когато е възложено на лице, което не е наддавач, дори да не е изрично посочено – може да се обжалва и по исков път, но това е излишно забавяване. Самото обявяване на купувач не подлежи на обжалване. Пак според доц. Попова може да се обжалва и когато е възложено на лицето, което не платило уговорената цена (неизправен длъжник). Ако задатъка не е платен е налице липсата на абсолютна проц. предпоставка. По стария ГПК, когато се отмени въз. постановление тйи като НИ е възложено на лице, което не е дало най-високата цена, тогава трябваше да се върне самата процедура (според доц. Попова и проф. Сталев), но законодателят не възприе това тълкуване и регламентира, че трябва да се проведе нов търг. Законодателят не посочи др. текстве като напр. чл. 503 – обжалване от съпруг недлъжник, когато съд. изпълнител не е спазил чл. 502; обжалване на разпределението от длъжника и кредитора – чл. 464 е иска, а самото обжалване чл. 462; постановлението по чл. 501 за обжалване на ненамерената в длъжника вещ.

Жалбата се подава до окръжения съд чрез съд. изпълнител. ЧСИ е орган на принудителното изпълнение, на когото са възложени функции и затова се обжалват по същия ред. Жалбата се подава в едноседмичен срок, съд. изпълнител прави само формална проверка и изпраща препис от жалбата на противната страна, която има 3-дневен срок да отговори. Съд. изпълнител за разлика от съда не дължи мотивиране на действията, но когато се обжалва действие, той трябва да даде становище (т.е. мотиви) защо е законосъобразно действието. Съд. изпълнител изпраща копие от делото в ОС, защото на основание на чл. 438 от ГПК, жалбата не спира изпълнението.

Взискателят може да обжалва отказа да се извърши действието, спирането и прекратяването. Длъжникът може да обжалва глоби т.е. не спират изпълнението. Как тогава се обжалва спиране? Възлагателното постановление – то се обжалва чак когато влезе в сила. Постановеление по чл. 521 за определенето на равностойността не спира изпълнението. Жалбата по чл. 503 е срещу отказ да се спре изпълнението, но съд. изпълнител внимава заради имуществената отговорност и макар да не води до спиране на изпълнението, такова не се извършва освен ако не е абсолюно сигурен. Жалбата на противната страна се разглежда в закрито заседание. Когато е от трето лице, тогава се разглежда в открито заседение с призововане на страните. Според ТР на ВКС състава е три-членен. В ЗСВ не е предиден изрично състава. Това п-во се определя от проф. Сталев като контролно-отменително в смисъл, че съдът не замества действието на съд. изпълнител, а това е така, защото съдът не орган на принуд. изпълнение и той не може да изършва реални действия (въвод или предаване на вещ). Когато става дума за правна преценка, тогава има спец. текст на чл. 463, който казва, че съдът решава въпроса по същество. В това отношение по стария ГПК имаше противоречива практика – напр. СГС, Варненески, В. Търновски; решаваха въпроса за разпределнието по същество т.е. отменяха и връщаха – казваха, че е неправилно, но не изчисляваха.

Актът на ОС „решение” не подлежи на обжалване по-нагоре, освен при постановаление по чл. 521 до апелативния съд, но той не е с правомощията на касационна инстанция, а със същите правомощия като възивен съд – съдът решава пак по същество въпроса за равностойността на движимата вещ, която е подлежала на предаване; репението по разпределението на събраните суми между кредиторите по чл. 463, ал. 2 ГПК също подлежи на обжалване пред апелативен съд, който пак няма правомощията на касационна инстанция по чл. 280 и чл. 281 от ГПК. В случая не е налице материално правен спор и съд. изпълнител не е инстанция да разлежда спор, но не може да се каже, че ОС е първа инстанция на разглеждане на спора – сходно е като при адм. съд. Проф. Сталев при разпределението разглежда по особен начин въпроса за спиране, но не става дума за спиране, а предпоставка да се извърши разределение/реално плащане, е разпределението трябва да влезе в сила т.е. жалбата прегражда възможността за това. Съдът може да спре изпълнението, въпреки че жалбата не спира изпълнението (за всеки случай).

Трето лице, засегнато от принуд. изпълнение. Най-често при удовлетворяване на парични вземания. Става дума за трети лица, които не са длъжници в изпълнителя процес и не са страни в изпълнителния процес. Едната линия на защита е чрез жалба – напр. при движмите вещи предпоставка за описа е държането на вещта да е в длъжника, а не в трети лица, затова третото лице, което владее имота към момента на запора да обжалва действието на съд. изпълнител (масово запор се налага чрез описа в практиката, защото съд. изпълнител не е спазил проц. условие и даден по-бърз начин на защита на третото лице). Третото лице може да убеди съда на основание чл. 438 да спред изпълението, защото жалбата не прави това – представя напр. доказателства, че вещта е негова. Жалбата не се уважава ако се установи, че вещта е на длъжника. Това позвоволява в процес относно проц. действия на съд. изпълнител да се разглежда въпрос с материално-право значение. На практика вещта може да се укрива в третото лице и това правило е в полза на съд. изпълнител. Напр. при МПС, което не е в гаража. Налага се запор на МСП чрез вписване в регистъра на КАТ. Ако вещта е на длъжника проц. действие на съд. изпълнител се събира.

Третото лице може да се защити и с иск, ако е пропуснал и едноседмичния срок за жалбата (владелчески иск за доказване на собственост). Има и трета възможност – третото лице може да обжалва и самото отнемане не вещта, когато е отнета от него в противоречие с чл. 521 от ГПК. Двете хипотези са наблъскани в едно изречение – „трябва да се чете ако вещта не е третото лице”. По-ефективната защита на взискателя е да се изиска равностойността на вещта. При изпъленение върху НИ кои може да обжалва? Третото лице, което владее имота към момента на възбраната – би трябвало според доц. Попова критерият да е собственик на имота. Този критерий е от 1952 г. и не се променил.

Когато изпълнението е насочено към вещ или НИ, когато третото лице твърди, че тя не е собственост на длъжника, а негова лична т.е. то твърди, че владее имота към момента на възбраната. Може да се защити с иск по чл. 440 от ГПК – трябва да се предяви срещу взискателят и длъжника. Този иск се използва, когато исковия процес е висящ. Според проф. Сталев (чл. 336 от стария ГПК) този иск е отрицателен установителен иск т.е. правата от третото лице само легитимарат лицето; според доц. Попова обаче твърденето не е достатъчно и има съединяване на отрицателен утановителен иск, че вещта не е на длъжника и положителен установителен иск, че вещта е моя. Според решения на ВКС и окръжни съдилища се казва, че твърдението е достатъчно за легитимация, но за да е допустим иска, третото лице трябва да  докаже, че е носител на тези права. Легитимарани са третите лица, които твърдят, че са собственици. Според текста могат да са не само собственици – напр. ограничено вещно право, което е придобито не от длъжника, а от трето лице. Напр. се продава УПИ, върху което има НИ, който не е собственост на длъжника. Относно тези лица, придобили имота или ограничени вещни права след възбрана, но са придобили от длъжника те не са легитимирани, защото техните права не са противпоставивими на взискателя. Когато са го придобили преди възбрана ще се борят чрез жалбата, но ако са пропуснали жалбата ще имат право на иск по чл. 440 от ГПК. Предявяването на иска по чл. 440 не води до спиране на изпъл. дело автоматично, за да се спре по общите правила на обезпечителния процес, третото лице трябва да иска допускане на обезпечение и да поиска спиране – чл. 397 (1) т.3 „спиране на изпълнението”. Имаме интерес да предявим иска докато процесът е висящ и вещта не е продадена – ако е ДВ и е продадена това е оригинерен способ за придобиване и ще има право само на равностойността; ако е НИ – ще трябва да води ревандикационен иск срещу купувача: трябва да конституира като подпомагаща страна взискателя и длъжника и ще може да му се възрази за зле воден процес. По чл. 440 (3) е предиведна имуществена отговорност за взискателя. Имуществена отговорност носи и съд. изпълнител, когато по чл. 426 (4) е посочил, че вещта е на длъжника.

Жалбите подадени от страните се разглеждат в закрито заседание, а подадените от трети лица в открито – призовават се жалбоподателя, длъжника и взискателя. Съдът е длъжен да се произнесе с решение най-късно в едномесечен срок от постъпването на жалбата. Решението не подлежи на обжалване (това е решението на окръжния съд).

 

Имуществена отговорност на съд. изпълнител. ИО е предвидена като заместител на обжалването на действията на съд.изпълнител. Обжалването се сведе до минумум и като превенция се предвиди тази имуществена отговорност. Съд. изпълнител носи отг. за материално-правната законосъобразност на своите действия – напр. при осъществяване на несъществуващо вземане. Той носи отговорност само за проц. незаконосъобразност на действието т.е. налице е деликтна отговорност. Затова съд. изпълнител не отгговоря за вреди, които не са резултат от проц. незаконосъобразност – напр. при смяната на ключалка, продажба на движмите вещи пред офиса на длъжника и той не се яви, вещите се оставят там и ако не си ги прибере и погинат съд. изпълнител на ности отговорност. Съд. изпълнител носи отговорност и когато на основание чл. 426 му е възложено да проучи имуществото на длъжника е насочил изпълнение към чужда вещ (не е предидено изрично това е мнение на доц. Попова). В чл. 441 беше направено изменение – съд. изпълнител носи отговорност за вредите, които е причинил на взискателя, на длъжника и на трети лица; те трябва да са пряка и непосредствена последица от проц. незаконосъоборазност на действието на съд. изпълнител – напр. продал е картина, която е била в държане на трето лице; това, че трето лице може да получи сумата от тази продан не означава, че не са му причинени вреди. Тъй като става въпрос за вреди от проц. некозаноборазно дейтсвие, проц. му незаконосъобразност е преюидициален въпрос затова по аргумент от чл. 17 ГПК, съдът трябва да се занимае с това действие, защото тук не може и да се предяви иск (напр. инцидентен установителен иск).

Кои проц. действия подлежат на обжалване? Според доц. Попова ако длъжникът или взисактелят не е обжалвал това действие, не може да се иска пререшаване на този въпрос по исков път, също ако е обжалвал това действие и ОС го е потвърдил. Вярно, че съд. изпълнител не е страна в процеса, но той дава становище. Противното разбиране, че съдът, който разглежда делото няма да е обвързан от СПН, тогава ще стане „пълно мазало” т.е. решението относо законосъоборазността на действието е задължително за съдилищата. Това е конститутивен процес (проф. Сталев – прилича), но това е жалба по същество, защото целта е да се отмени решението.

Срещу кого може да се насочи иска – когато съд. изпълнител е ЧСИ, той отговоря лично; ЧСИ-та имат задължителни застраховки и по тези дела се конституира като подпомагаща страна застрахователите, за да могат ЧСИ-тата да получат своите застраховки; чл. 441 от ГПК и чл. 45 от ЗЗД. Застрахован е съд. изпълнител, а не взискателят, който се е обърнал към него. При предходно изменение изрично се постанови, че отговорността може да се предяви на основание чл. 49 от ЗЗД, когато съд. изпълнител е държавен – кой е работодател? Практиката: министерство на правосъдието, защото труд. договор е с него, нищо, че дисц. отоговорност се реализират от районния съд. Спрямо министеството съд. изпълнителни отг. в границите на ограничената имуществена отговорност. Искът се раглежда по общия исков ред – подсъдностат е по чл. 104 и т.н.

Койи преценява проц. законосъоборазност на действията, които подлежат на обжалване? По-горе преюдицилно. Този въпрос се разглежда в исковия процес. Спорно е, когато действието може да бъде обжалвано. Тъй като отговорността е деликтна въпросът за вината стой.

Чл. 435 (3) е във връзка чл. 523 от ГПК.

                                     Защита с/у принудителното изпълнение по исков ред.

Кога изпълнителният процес е незаконосъобразен? Когато вземането не съществува, но то е удостоверено в изпълнителния лист. Изпълнителният лист е заповед за съд. изпълнител, т.е. съдебният изпълнител е подчинен на изпълнителният лист. Той няма право да се занимава със спорове и твърдения дали го има или го няма вземането. Поначало защитата при тази законосъобразност е чрез иск. Предвидена е чл. 439, който е озаглавен „Оспорване на вземането”. В съдържанието на текста пише, че длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението. Той всъщност оспорва вземането. Този иск е отрицателен установителен. Той е от тази категория отрицателни установителни искове, при к. няма нужда да доказваме интерес.

В чл. 439, ал. 2 ГПК е посочено, че длъжникът може да се позове само на факти възникнали след приключване на съдебното дирене в производството , по което е издадено изпълнителното основание.  Този текст е преписан от стария ГПК – чл. 255 и обхваща, актове които са ни предвидени като изпълнителни основания – арбитражно решение, съдебна спогодба. По новия ГПК имаме съдебни решения, които са изпълнителни основания, по които не се провежда съдебно дирене – неприсъствените решения. Когато имаме изпълнително основание неприсъствено решение, ние с иск можем да оспорим вземането въз основа на новооткрити факти и не може да ни се противопостави възражение по чл. 439, ал. 2 защото няма съдебно дирене т.е. чл. 240 е специален по отношение на чл. 439. Иска по чл. 240 може да се предяви в кратък преклузивен срок – 3 м. срок. До изменението на чл. 240 от 2008г. бяха включени и нововъзникнали факти. Критикува се преклузивният срок за тези новооткрити факти. Затова и вместо да се каже, че този преклузивен срок не действа за новооткритите факти, то законодателят просто го е премахнал от закона.

Предявяването на отрицателен установителен иск (независимо на кое основание) не води автоматично до спиране на изпълнителния процес. Въпреки че се води този процес, длъжникът може и да претърпи принудителното изпълнение. Затова ако длъжникът иска да се защити той трябва да си поиска обезпечение на иска едновременно с предявяването на исковата молба. Може да го направи и като обезпечение на бъдещ иск. За обезпечението на иска (това е отделен съдебен процес), той трябва да представи убедителни писмени доказателства, че не дължи или/и надлежно обезпечение по чл. 180, чл. 181 к. представлява внасяне на сумата (ако той дължи сума) по съответната сметка посочена му от съда.

В новия ГПК имаме още един вид съд. решение – решение при признание на иска (чл. 237 ГПК). Там също не се провежда съдебно дирене, а ако е проведено – изрично е казано, че то се прекратява. За признанието на иска е ирелевантно дали е провеждано или не е провеждано съдебно дирене. Затова в този случай длъжникът ще може да оспори вземането въз основа на факти възникнали след признанието на  иска. Той няма да може да оспори новооткритите факти. Ако иска с новооктирити факти да се брани, в случая ще се брани чрез отмяната.

Имаме още и решения, които са изпълнителни основания – невлезнали в сила изпълнителни решения на въззивните съдилища, при което исковия процес е висящ макар и с възможност за касационно обжалване. Когато имаме висящ исков процес, втори исков процес е недопустим. Оспорването на вземането върви чрез обжалване пред касационната инстанция.

По чл. 242 имаме възможност за изваждане на изпълнителен лист въз основа на невлязло в сила решение на първоинстанционния съд на което е допустимо предварително изпълнение. Длъжникът и тук ще се брани по пътя на въззивното обжалване.

При въззивното производство имаме 2 различни заповеди за изпълнение. Когато имаме заповед за незабавно изпълнение имаме едновременно издаване на изпълнителен лист. Длъжникът може да се защити, а и под страх от преклузия трябва да стори това чрез възражението по чл. 414, което не е нужно да бъде обосновано, така че той няма правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск. В заповедното производство не се провеждат съдебни заседания, не се провежда съдебно дирене, за да се търсят новооткрити факти.

Заповедта по чл. 410 е влязла в сила, защото длъжникът не е подал възражение по чл. 414 ГПК. Неговата възможност да оспори вземането е преклудирана въз основа на факти възникнали до приключване на срока за възражението. Какво е положението когато имаме изпълнителен лист издаден въз основа на заповед за изпълнение. Имаме иска по чл. 424, к. е също специален по отношение на чл. 439. Там е предвидена възможност за длъжника да оспори вземането с отрицателния установителен иск по чл. 424 въз основа на новооткрити факти или нови доказателства. И тук преди промяната с бр. 50 от 30 май 2008 беше предвидено „нововъзникнали факти”. Отново думата нововъзникнали факти е премахната. При това положение длъжника ще трябва да се защити с отрицателен установителн иск по чл. 124, ал. 1. В заповедното производство ако при предвидените в чл. 423, ал. 1 основания се окаже, че длъжника е бил възпрепятстван да подаде възражението по чл. 414 той ще се брани с възражение до въззивния съд като трябва да докаже, че не му е била надлежно връчена заповедта или е била връчена не лично нему и т.н. Ако възражението бъде прието от съда има същото значение като възражението по чл. 414 т.е. ще бъде принуден НЕ длъжника, а ищеца да води установителен иск.

Когато имаме едно влязло в сила обикновено решение и искаме да оспорваме вземането въз основа на новооткрити факти ние ще се браним по пътя на отмяната. Един много лесен начин на защита на длъжника, когато вземането е погасено е предвиден в чл. 433, т. 1 ГПК. Достатъчно е длъжникът да предостави квитанция или банково бордеро, че е изпълнил задължението, но докато в стария ГПК не беше изрично ограничен кога е изпълнител задължението, то в новия ГПК е предвидено, че той трябва да е изпълнил задължението преди образуването на изпълнителното производство.

Цялата тази защита е по време на висящ исков процес. Ако длъжникът пропусне тези възможности, тогава ще трябва да води осъдителен иск и да си връща сумите. Не е изключено, когато изпълнителното основание е подправено, длъжника да се брани с иск по чл. 124, ал. 4 ГПК.

Защита на конкуриращ взискател.

Всеки взискател може да оспори съществуването на вземането на друг взискател в дадено изпълнително производство.

Оспорването става чрез предявяване на иск срещу взискателя и длъжника.

Използва се и „привиден взискател” – доц. Попова мисли, че този термин не е точен. Оспорването обикновено се предприема, когато дадено вземане произтича от симулативна сделка или по силата на съд. решение, установено по симулативен процес. Целта е длъжникът да запази част от имуществото си като се договори с даден кредитор, че има симулативно вземане и последният ще участва към разпределението и ще получи сумата за това и в последвие ще я върне на длъжника и ще ощети др. кредитори.

Според доц. Попова защитата е дадена на всеки взискател с право да удовлетвори своето вземане от имуществото на длъжника като се изключат конкуриращи и несъществуващи вземания. Тази защита е дадена и в случай, когато вземането произтича от едно неправилно решение, постановено в следствие например бездействието на длъжника във връзка с ранните преклузии т.е. не е взел дейно участие в процеса, не е налице симулация, но той не е противопоставил на време едно възражение – и в тези случай взискателят би могъл да предяви своя иск, за да установи несъществуването на това вземане, затова този иск може да се основава и на факти, които са преклудирани от силата на пресъдено нещо.

Взискателят може да се позове и на фактите, на които по принцип длъжника няма право да иска отмяна на влязлото в сила решение. Искът ще бъде отрицателен установителен иск. С петитумът му се иска установяване, че правоотношението между взискателя с оспорено вземане и длъжника, чийто елемент е субективното право на вземане, не съществува. Като ответници се конституират длъжникът и взискателят с оспорено вземане и те са необходими другари като другарството е от вида на задължителното.

Кога се спира изпълнението и как действа този иск на изпълнението?

Според ГПК предявяането на иска спира предаването на сумата, определена за кредитора с оспорено вземане. Според проф. Сталев спирането на изпълнението става по право. Според доц. Попова спирането на изпълнението става с предявяването на иска.

Объркването се получава от чл. 464 от ГПК, че ако искът не бъде предявен в едномесечен срок от предявяването на разпределението сумата се предава на взискателя с оспорено вземане.

Ако приемем становището на проф. Сталев хем се спира по право (ex lege), но с какво трябва да се възобови? Кой следва да има иницативата? Реалността в съотвествие с ГПК – в 3-дневен срок от предявяването на разпределението може да се направи възражение (да се подаде жалба); един др. взискател може да направи възражението, че вземането на Х не съществува; до тук няма спиране; с възражението съд. изпълнител няма да предаде сумата (ако не се обжалва разпределението) в тази хипотеза се оспорва пред съд. изпълнител и той не дава сумата на този взискател (на др. може да ги предаде) – ако в този 1 месечен срок взискателят не предяви иска, тогава съд. изпълнител ще предаде сумата на взискателя, чието вземане е оспорено. Ако обаче предяви иска в този срок, тогава изпълнението следва да бъде спряно. Когато искът бъде предявен в едномесечен срок, развитието на изпълнителното п-во ще бъде в зависимост от резултата на предявения отрицателен установителен иск. Ако съдът установи с влязло в сила решение, че вземането съществува сумата ще бъде предадена на взискателя с оспорено вземане. Ако обаче се установи, че вземането на съществува, тогава заделената сума ще бъде предадена на взискателя, който е оспорил вземането, а ако има др. взискатели тя ще бъде разпределена между тях, т.е. оспорването ще ползва всички взискатели. Този иск не е като искът по чл. 135 ЗЗД (относителна недействителност), защото ползва всички взискатели.

Защита на трети лица при изпълнение на парични притезания върху чужда вещ.

Трето лице, засегнато от принуд. изпълнение. Най-често при удовлетворяване на парични вземания. Става дума за трети лица, които не са длъжници в изпълнителя процес и не са страни в изпълнителния процес.

Едната линия на защита е чрез жалба – напр. при движимите вещи предпоставка за описа е държането на вещта да е в длъжника, а не в трети лица, затова третото лице, което владее имота към момента на запора да обжалва действието на съд. изпълнител (масово запор се налага чрез описа в практиката, защото съд. изпълнител не е спазил проц. условие и даден по-бърз начин на защита на третото лице).

Третото лице може да убеди съда на основание чл. 438 да спре изпълнението, защото жалбата не прави това – представя напр. доказателства, че вещта е негова. Жалбата не се уважава ако се установи, че вещта е на длъжника. Това позвоволява в процес относно проц. действия на съд. изпълнител да се разглежда въпрос с материалноправно значение. На практика вещта може да се укрива в третото лице и това правило е в полза на съд. изпълнител.

Напр. при МПС, което не е в гаража. Налага се запор на върху МСП чрез вписване в регистъра на КАТ. Ако вещта е на длъжника проц. действие на съд. изпълнител се събира.

Третото лице може да се защити и с иск, ако е пропуснал и едноседмичния срок за жалбата. Има и трето възможност – третото лице може да обжалва и самото отнемане не вещта, когато е отнета от него в противоречие с чл. 521 от ГПК. Двете хипотези са наблъскани в едно изречение – „трябва да се чете ако вещта не е на третото лице”. По-ефективната защита на взискателя е да се изиска равностойността на вещта.

При изпъленение върху НИ кои може да обжалва? Третото лице, което владее имота към момента на възбраната – би трябвало според доц. Попова критерият да е собственик на имота. Този критерий е от 1952 г. и не се променил.

Когато изпълнението е насочено към вещ или НИ, когато третото лице твърди, че тя не е собственост на длъжника, а негова лична т.е. то твърди, че владее имота към момента на възбраната. Може да се защити с иск по чл. 440 от ГПК – трябва да се предяви срещу взискателят и длъжника. Този иск се използва, когато исковия процес е висящ. Според проф. Сталев (чл. 336 от стария ГПК) този иск е отрицателен установителен иск т.е. правата от третото лице само легитимарат лицето; според доц. Попова обаче твърденето не е достатъчно и има съединяване на отрицателен утановителен иск, че вещта не е на длъжника и положителен установителен иск, че вещта е моя. Според решения на ВКС и окръжни съдилища се казва, че твърдението е достатъчно за легитимация, но за да е допустим иска, третото лице трябва да  докаже, че е носител на тези права. Легитимарани са третите лица, които твърдят, че са собственици. Според текста могат да са не само собственици – напр. ограничено вещно право, което е придобито не от длъжника, а от трето лице. Напр. се продава УПИ, върху което има НИ, който не е собственост на длъжника. Относно тези лица, придобили имота или ограничени вещни права след възбрана, но са придобили от длъжника те не са легитимирани, защото техните права не са противпоставивими на взискателя. Когато са го придобили преди възбрана ще се борят чрез жалбата, но ако са пропуснали жалбата ще имат право на иск по чл. 440 от ГПК. Предявяването на иска по чл. 440 не води до спиране на изпъл. дело автоматично, за да се спре по общите правила на обезпечителния процес, третото лице трябва да иска допускане на обезпечение и да поиска спиране – чл. 397 (1) т.3 „спиране на изпълнението”. Имаме интерес да предявим иска докато процесът е висящ и вещта не е продадена – ако е ДВ и е продадена това е оригинерен способ за придобиване и ще има право само на равностойността; ако е НИ – ще трябва да води ревандикационен иск срещу купувача: трябва да конституира като подпомагаща страна взискателя и длъжника и ще може да му се възрази за зле воден процес. По чл. 440 (3) е предиведна имуществена отговорност за взискателя. Имуществена отговорност носи и съд. изпълнител, когато по чл. 426 (4) е посочил, че вещта е на длъжника.

 Зашита на трети лица при въвод във владение.

Въвода във владение се използва за удовлетворяване на вземания на притезателни парава за предаване на владението и държането на н. имот, независимо от основанието на притезателното п-во за предаването на владението. Действието се извършва чрез отстраняване на длъжника от н. имот, членовете на неговото семейство, работниците (ако е търговец) и всякакви вещи, к. има вътре и всякакви отличителни белези като надпис на фирма, име на семейство и т.н.

При въвода във владение не стои въпроса за несекевестируемост. Той стой само при изпълнение на парични вземания.

За да се извърши въвода е необходимо страните по делото /взискателя и длъжника/ да бъдат призовани. При призоваването в изпълнителния процес не се прилага правилото на чл. 56, ал.1, изр. 1 ГПК (не е нужно да е минал едноседмичен срок от призовката до въвода). Нужно е длъжникът да бъде призован, но не е задължително да присъства на въвода. Даже ако длъжника бойкотира изпълнителния процес и бездейства няма пречка помещението да се отвори на основание чл. 431 ГПК. Възможно е обаче длъжникът не просто да бездейства, а да се противопоставя. Съдебният изпълнител на основание чл. 431 има правото да поиска от органите на полицията да бъде осигурена охрана. Даже не се чака длъжника да започне да заплашва съдебният изпълнител, а при всеки въвод се иска от съд. изпълнител да има охрана. По нашето право няма забрана за въвод във владение през зимния период. Обикновено въвод се прави върху целият имот. Възможно е обаче въвод в идеална част. Пример: при едно решение е установено, че взискателя е собственик на ½ идеална част от апартамента. Не можем да му откажем защита и на второ място съд. изпълнител не е съд и въвода във владение не е производство за разпределянето на имота, а е способ за принудително изпълнение. От друга страна не е възможно да имаме въвод в идеална част. Затова съд.изпълнител не може да откаже на взискателя и го въвежда в целия имот, но той не може да ограничи нито взискателя, нито длъжника/ не може да нареди на взискателя да обитава точно определена част от имота, нито пък може да направи същото с длъжника/. Обикновено се сменя ключалката и се дава един ключ на взискателя и един на длъжника.

Последици от въвода във владение. Въведения във въвод взискател има право на защита по чл. 75 ЗС. Особено важна защита на въвода е предвидена в чл. 525 ГПК. Ако веднъж сме отстранили длъжника от имота, но той се настани отново самоволно, то съд. изпълнител има право да извърши повторен въвод без при това да е нужно да се вади нов изпълнителен лист, т.е. в рамките на същото изпълнително производство. Самоволно възстановилия се във владение длъжник отговаря и наказателно – чл. 323, ал. 2 НК – специален състав на престъпление. Тази наказателна отг. е предвидена и в чл. 525, ал. 2 ГПК.

Правила при въвод във владение. При описа и възбраната на н. имот търсим дали длъжникът е собствени, но тук в случая длъжникът не е собственик. Тук важат правилата на чл. 429, ал. 1 относно субективните предели на изпълнителния лист и ние ще можем да извадим от имота това лице, к. ни сочи изпълнитения лист. Съд. изпълнител обаче понякога намира в този имот 3то лице. Намирайки такова 3то лице, той трябва да се убеди от кога това 3то лице владее имота, съответно да отрази тази си констатация в протокола. Ако той намери 3то лице, к. владее имота преди завеждането на делото решението по което се изпълнява, той не може да извърши въвода. Това означава, че ищецът погрешно си е бил насочил иска не срещу владеещия несобственик, а срещу някое др. лице. Ако съдебният изпълнител си позволи да извърши такъв въвод, 3тото лице може да обжалва действията му и това е изрично предвидено в чл. 435, ал. 5 ГПК. Уредено е в чл. 523. че съд. изпълнител може да намери в имота 3то л., което владее имота след завеждането на делото решението, по което се изпълнява. Правилата в чл. 523 са приложими в случаите когато изпълняваме въз основа на съдебно решение. Когато имаме заповед за изпълнение, това правило не важи, защото заповедта не обвързва други лица. Идеята на тази обвързаност на 3тото л. от изпълнителния лист, който не е издаден с/у него сътоветно от изпълнителната сила на решение по дело, по което не е участвал е да се осигури синхрон с чл. 226 ГПК. Идеята е 3тото л. да бъде обвързано не само от силата на пресъдено нещо на решението, но и от изпълнителната сила на това решение. В чл. 226 ГПК, ал. 3 „с изключение на действието на вписването”, а в чл. 523 не е казано „който са придобили имота след вписването”. Тук е голямата сложност при въвода във владение във вр. с вписването на исковите молби. Текстовете на чл. 226 и чл. 523 са преписани от стария ГПК. Има едно ТР от 2010 г., в което се приема във вр. с вписването, че исковата молба се вписва чак когато има определение за допускане на исковата молба. На второ място съдът дава някакъв срок за това вписване. Виждаме от практиката, че има един дълъг период от предявяването на иска до определението на съда за допускане на иска. Дали ищеца ще може да си впише исковата молба зависи от това доколко бързо съдията ще прочете доклада за допускането на исковата молба. При това положение интереса на 3тите лица е силно застрашен, защото всяко такова лице си прави справка при публичния регистър, а не при съд. изпълнител. На основание 226 няма да е обвързан от СПН, но на основание чл. 523 ще претърпи въвод. Очаква се в един момент законодателят да установи нужният синхрон.

Ако съдебният изпълнител намери едно 3то л., което владее н. имот след завеждането на делото решението, по което се изпълнява. Третото лице обаче твърди права, които изключват правата на взискателя. Най-чести са случаите, при които той твърди че е собственик на имота и тогава когато твърди, че не е придобил собствеността от длъжника, а на основание на давностно владение.

Какво може да направи 3тото лице придобило имота в хода на висящ исков процес? Да заяви пред съд. изпълнител тези права, к. изключват правата на взискателя и да поиска от съд. изпълнител да отложи въвода. Въвода се отлага за 3 дни. Това не е спиране на изпълнението, а само отлагане. Какво може да провери съдебният изпълнител тук? Това което той е длъжен да провери е:

1. От кога владее имота това 3то лице?
2. Тези твърдени права, изключват ли правата на взискателя?

В този кратък 3 дневен срок 3тото лице може да поиска от районния съд да спре изпълнението и това искане може да бъде направено в този кратък срок, защото за да бъде удовлетворено искането му за спиране на изпълнителния процес той трябва да представи убедителни писмени доказателства.

Това е едно специфично обезпечение на бъдещ установителен иск, к. се развива по специални правила. Тук молбата се разглежда в открито съд. заседание с призоваване на 3тото лице, взискателя и длъжника. Това е едно самостоятелно производство, при което определението на съда е съдебен акт и подлежи на обжалване, както подлежат на обжалване определенията на съда, а не действията на съдебния изпълнител. Тъй като е специфично производство това определение подлежи на обжалване и пред въззивния и пред касационния съд. Касационнито обжалване е на основание чл. 274, ал.3, т.2. И тук не се прилага основанието на чл. 396, ал. 2, който текст се измени с бр. 100 от миналата година.

На тази разлика в правната защита на 3тото лице, к. владее имота преди завеждането на делото и след завеждането на делото се държи много!

Обобщение: Ако съдебният изпълнител намери едно 3то лице, което владее н. имот преди завеждането на делото решението, по което се изпълнява той няма право да извърши въвод. Ако извърши такъв, то това 3то лице може да обжалва въвода на основание чл. 435, ал. 5 ГПК + ако има имуществени вреди може да заведе иск за тях (чл. 441 ГПК). Ако съдебният изпълнител намери 3то лице, к. владее имота след завеждането на делото решението, по което се изпълнява той може да извърши въвода във владение. Третото лице може да иска отлагане на въвода в 3 дневен срок и може да поиска от районния съд да спре изпълнителното производство.

Какво става, когато РС постанови определение за спиране на изпълнителното производство. Тогава на 3тото лице се дава едноседмичен срок да предяви иск в надлежния съд. Ако третото лице пропусне краткия срок, съдът по искане на взискателя ще отмени спирането и съд. изпълнител ще извърши въвода. При така извършен въвод, 3тото л. дори и да е собственик ще претърпи въвода и ще трябва да води ревандикационен иск, за да установява пред взискателя, че той е собственик на имота. Така, ако пропусне срока за обжалване 3тото лице може да предяви владелчески иск – чл. 435, ал. 5, изр. 2 ГПК.

 

Въпрос 81.

Решение за откриване на п-во по несъстоятелност. Решението се постаноновява, когато твърдяната материално-правна предпоставка за откриване е налице – неплатежоспособност или свръхзадълженост. Решението се постановява със съдържанието, което има в исковия процес с всички индивидуализиращи белези, но има специален диспозитив, което го отличава от решението в исковия процес. Независимо дали молбата е подадена от кредитор или от длъжника съдържанието е едно и също:

1. Обявява се несъстоятелността и се посочва началната дата. Решението в тази част има установително действие. Предмет на решението не са вземанията на кредиторите, а неплатежоспособността, съот. свръхзадължеността като легално определено с правните си белези състояние на длъжника.

Изследва се въпросът за началната дата на неплатежоспосбността. За разлика от исковия процес, където има силно диспозитивно начало, в п-вото по несъстоятелност, съдът може самостоятелно да определи начална дата, различна от тази, която и длъжникът, и кредиторът посочват.

Решението има установително действие наричано в процесуално-правната практика сила на пресъдено нещо. Тази сила възниква, когато решението става необжалваемо т.е. влезе в сила. Не е предмет на решението конкретно или конкретни вземания на дадени кредитори към длъжника. В самото п-во се назначава и вещо лице, което изследва имущественото състояние на длъжника и дали той може да изпълни задълженията си.

2. Открива се п-во по несъстоятелност – фазата за откриване на п-во е предверие на самото п-во; делото става висящо със самото подаване на молбата, но самото п-во се открива с изричен акт, наречен решение – прилича на проверка за допустимост на иска, но проверка на молбата се прави още в началото на п-вото т.е. тук се установява дали е налице незаконосъобразното развитие на търг. отношения, изразяващо се в неплатежоспосбност или свръхзадълженост. Откриването на п-вото има по своя характер конститутивен елемент, защото от тук нататък започва цялата верига от проц. отношения в същинското п-во по несъстоятелност. Това са проц. последици на решението вътре в самото п-во по несъстоятелност. Не е нужно решението да е влязло в сила, защото то има незабавно действие – чл. 634 от ТЗ. Това означава веднага да се приложат съот. проц. последици – относно фазите на п-вото по несъстоятелност от този момент започва първата фаза със задължителните елементи (виж предишната лекция). Решението за откриване на производството по несъстоятелност е основата, от която започва цялата верига на същинското п-во по несъстоятелност.
3. Назначаване на временен синдик – в това отношение решението прилича на админ.акт, защото се създава орган, но то е съд. решение. Не може да има синдик без той да е назначен от съда, но във фазата на разглеждане на молбата, молитлят може да посочи синдик, който трябва да даде нотариално заверено съгласие за участие в това п-во.
4. Допусакане на обезпечителни мерки – запор, възбрана или др. предвидени в закона обезпечителни мерки. В това отношение п-вото прилича на обезпечителния процес (относно възбраната и запора, когато се обезпечава осъдителен иск и т.н.). В този елемент може да съзрем близост с изпълнителния процес, но тя е много далечна, защото наложените по чл. 630, ал. 1, т. 4 ТЗ обезпечителни мерки не предназначават това имущество за осребряване. Наложените възбрани и запори са с цел имущестовото на длъжника да се запази, за да може да се получи оздравяване чрез продължаване на дейността. Те означават също така, че синдикът не може да се разпорежда с имущестовото или дава съгласието на длъжника да се разпорежда със същото. Някои съдии налагат общ запор върху всичко, което е неправилна практика. Решението на основание чл. 634 от ТЗ има незабавно действие следователно възбраната и запора се считатат наложени от момента на постановяване му, но ако има трети добростъвестни лица, техните интереси не могат да се засегнат преди обявяването на решението в търг. регистър.

 

Др. обезпечителни мерки са по чл. 635 (2) от ТЗ, което като мярка може да се наложи и след откриване на п-вото по несъстоятелност – лишаване на длъжника от правото да управлява и да се разпорежда с имуществото.

Спец. предпоставка е да има опасност с действията си длъжникът да увреди кредиторите т.е. дейността на предприятието ще продължи, но не както повелява чл. 635 (1) от ТЗ чрез управленческите действия на страните и извършване на сделки под надзор на синдика, а длъжникът се лишава от правото да управлява дейността на дружеството и това се възлага на синдика.

Ако е очевидно, че продължаването на дейността би увредило кредиторите, тогава длъжника се обявява в несъстоятелност (чл. 630 (2) от ТЗ).

 

По силата на чл. 630 (1) т. 1 от ТЗ установителното действие се поражда от момента на влизане в сила на решението.

Др. специфично е, че установителното действие има сила спрямо всички – пример за отклонение от обективните предели на СПН (не само длъжника и кредитора, подали молба, но всички кредитори). Установителното действие обвързва кредиторите, но и трети лица, за които СПН също важи – в това число и по отношение на началната дата. Исторически е имало периоди, в които в хода на п-вото е можело да се променя началната дата като се изхожда от това, че не винаги е лесно да се установи тази дата и в хода на п-вото може да се открият др. доказателства. Подобно на немското законодателство обаче сега това не е възможно – напр. ще е лошо ако в различни искове може да се докаже различна начална дата.

 

На основание чл. 634 от ТЗ всички последици на решението с изключние на СПН, възникват веднага. В чл. 634а от ТЗ е постановено, че п-вото се смята открито от дата на решението като всички действие по чл. 636, чл. 645, чл. 646, чл. 647 от ТЗ извършени на тази дата се смятат за извършени след п-вото по несъсостоятелност. Това е така, защото няма час за постановяване на решението – т.е. ако сделката е в един и същи ден с решението, тя се смята за сключена след откриване на п-вото.

Решението за откриване на п-вото по несъстоятелност има конститутивно действие по отношение на самото п-во, но и в материално-правната сфера на длъжника. Типично такава последица е по чл. 635 от ТЗ – когато се лишава длъжника от възможността за управляване на предприятието и това право е възложено на синдика. Има последици, настъпващи по силата на закона и има промяна в материално-правната сфера на длъжника – това е десезирането като най-съществена промяна т.е. той продължава дейността си, но под надзора на синдика. Нови сделки могат да се сключват само след разрешение на синдика.

Длъжникът не може да извършва действия на разпореждане с имущество извън продължаването на дейността и синдикът няма право да дава разрешение за извършването им. Доказателство за това е чл. 639б от ТЗ – ново заглавие на текста от 2006 г. е старото заглавие от 1994 г.

 

Съдът може да разреши на длъжника да продаде бързо развалящи се вещи преди да е наредено осребряване и когато е открито п-во, но длъжникът не е обявен в несъстоятелност.

Др. хипотеза пак преди осребряване – за опр. вещи се изисква решение на събранието на кредиторите и разрешение на съда – става въпрос за вещи, чието пазене е скъпо.

От 2010 г. може да се продаде и др. имуществото за издръжката на п-вото и ако след покана разноските не са платени – пак при горните две условия.

Съществува имущество, което не може да бъде продадено – вместо да се казва, че няма имущество, с което да се плати, тогава събранието може да реши такова имущество да бъде продадено. Продажбата обаче може да става и с устна и пряка уговорка.

Имуществото, което се продава, обаче не трябва да е от съществено значение за оздравявяне на п-вото. Когато няма изричен диспозитив (за десезиране) длъжникът ще продължава да извършва сделки под надзор на синдика – т.е. за сделки, които са вътре в предприятието, длъжникът ще иска съгласието на синдика.

 

Проц. последици. За разлика от очертаното материално-правно десезиране, съгласно чл. 635 (1) (липса на изричен диспозитив) и чл. 635 (2) от ТЗ (когато има изрична мярка), синдикът става законен представител на длъжника и води делата за имуществените спорове на длъжника – чл. 658 (1) т. 7 от ТЗ. Т.е. има разлика в материално правните и проц. правните последици от десезирането – de lege ferenda следва да са еднакви.

 

Проц. последици на решението също следват по силата на закона по отношение на др. процеси, извън п-вото по несъстоятелност. В чл. 638 от ТЗ е постановено, че се спират всички изпълнителни дела, насочени срещу имуществото на длъжника – текст често прилаган в практиката на съд. изпълнители.

Не се спират само делата по чл. 193 от ДОПК – публичния изпълнител ще може да изпълни, но в ДОПК има др. текстове, които забраняват на пуб. изпълнител до изтичането на срока за оздравяване да продава имуществото.

Не се спират и производствата по ЗОЗ, когато е вписано започване на изпълнението от кредитора преди откриване на производство по несъстоятелността.

Въвода във владение не се спира.

Целта е да се спрат изпълнителните дела за паричните вземания. Тук има изрично императивно определено основание за спиране на п-вото т.е. съд. изпълнител е длъжен да спре п-вото с изрично постановление (не се споделя тезата за спиране ex lege). За това п-во може да се разбере и от вписването в ТР – ако от откриване на п-вото до вписане на решението в ТР е извършено плащане в сметката на съд. изпълнител, той трябва да го предаде на синдика. П-вото се спира, а не прекратява. Съд. изпълнител обаче трябва да спре п-вото, но трябва да задържи сумата до момента, в който решението влезе в сила – чл. 638 (4) от ТЗ. Обстоятелството, че кредитора е започвал изпълнително дело, не отнема необходимостта да предивя вземането в п-вото по несъстеоятелност, защото няма включване в служебни списъци на вземания по висящи изпълнителни дела.

Продължаването на производстово по изпълнителния процес е наложително, когато с него се удовлетворява обезпечено вземане и биха настъпили вреди за кредитора.

 

Не се спират п-вата за принудително удовлетвояване (т.е. изпълнителните процеси) срещу ипотекарния длъжник т.е. трето лице, учредило залог или ипотека върху свой имот, движима вещ или вземане, защото това са имуществени права, които не влизат в масата на несъстоятелността, те са на трети лица. Няма пречка да продължат висящите изпълнителни дела срещу тях и да започнат при вече открито п-во по несъстоятелност за главния длъжник.

С ДВ бр. 100 бяха направени изменения в чл. 637 (5) и (6) т.3 като основанието да не се спират делата е, че имуществото не влиза в масата на несъстоятелността и третото лице не е длъжник в п-вото.

 

Др. последица е спирането на исковете дела и арбитражните производства по чл. 637 от ТЗ по имуществени граждански и търговски дела срещу длъжника. Производствата се спират от датата на откриване на п-вото по несъстоятелност. Не спиране по право, а пак чрез постановяване от съда.

Изключения: трудови спорове за парични вземания и длъжника е предявил насрещен иск или възражение за прихващане по друго дело (от 2003 г.).

 

На основание чл. 637 (1) и (2) се прави извод, че става дума за делата с предмет вземания в п-вото, а не за всички дела.

Ако предмет на едно дело е правото на длъжника (спор чие е правото на сосбственост), делото не трябва да се спира.

По чл. 440 от ГПК във връзка чл. 621 от ТЗ може да се предяви иск срещу синдика за установяване, че различно от длъжника, трето лице е собственик на вещта.

Др. пример е вземане на длъжника към негов длъжник – това е дело за попълване на масата на несъстоятелността.

Процедурата ще се прекрати ако вземането бъде прието при условията на чл. 693 от ТЗ (според проф.А. Калайджиев отпада правният интерес, защото вземането е признато – З.Н).

 

Ако след като се предяви вземането синдика не го приеме, а това е най-вероятно след като за това вземане има висящ процес, п-вото се възобновява и продължава както с участието на тези страни, така и с участието на синдика (чл. 637 (3) т.1 от ТЗ). Ако синдикът е приел вземането, длъжникът и кредиторите може да го оспори и спряното п-во по чл. 637 от ТЗ ще се възобновни, но с участието на оспорващите страни (чл. 637 (3) т.2 от ТЗ).

Решението ще има субективни предели като последиците от чл. 694 от ТЗ – искът е установителен. Решението има сила спрямо всички.

 

Извод: Чл. 637 от ТЗ – искови процеси; чл. 638 от ТЗ – изпълнителни процеси.

 

Др. важни последици са в чл. 646, 645 и чл. 647 от ТЗ – при попълване на масата на несъстоятелността.

 

На основание чл. 631 от ТЗ във връзка с чл. 7 от ГПК, като става дума за акт, който подлежи на обжалване, на страните, които са такива във фазата за разглеждане на молбата, се изпраща препис и това изпращане трябва да е съобразно правилата на чл. 619 от ТЗ. Проблеми възникват, когато сградата, в което е било това управление е била продадена или ако е била под наем, договорът е прекратен по правилат на чл. 645 от ТЗ. За делата, които се водят за имуществените спорве на предприятието или срещу него, представител е синдика, но това не важи за отменителните искове по чл. 645-647 от ТЗ, защото делото се води срещу длъжника. Това правило важи и за самото п-во по несъстоятелност, защото се води срещу длъжника, а не срещу синдика.

 

Характеристики на откриване на п-вото. Откриването подлежи на вписване в ТР –  чл. 622 от ТЗ. Отпадна обябяването на решенията в ДВ. В ТР е използван термина вписване, но според чл. 14 от ЗТР съд. актове се обявяват, а се вписват обстоятелства (ако е вписване означава да се впише само фактът, че има такова решение, а обявяването означава да се качи в регисгтъра целия акт). Вписването е в партидата на търговеца.

Във връзка с обябяването има два въпроса:

1. Съдът е длъжен да извърши служебно обявяването т.е. да изпрати решението за обявяване – няма пречка да стане веднага, но трябва да стане най-късно следващия работен ден – от тогава започват да текат множество срокве: за обжалване, за предявяане на вземания. Има търговци, които са водят на хартиен носител и срокът за презаписване изтича на 31.12.2011 г.. Това създава проблем, когато е на хартиен носител за него няма обнародване на ДВ, затова съдът трябва да изпрати и решението и самата партида на търговеца – предвидено в ПЗР на наредбата за ТР; в случая се прави служебна партида на търговец на хартия с открито п-во по несъстоятелност. Тези, които не са се преобразували ще подлежат на ликвидация, но по чл. 611 ликивидаторът е длъжен да поиска откриване на п-во по несъстоятелност. Решението за откриване на п-во по Н за търг. дружество има проц. последици относно ливкидационното п-во независимо по чие искане е открито то. П-вото по Л се спира, ликвидаторът няма право да извършва действие по ликвидационната процедура и трябва да представи отчетен баланс като синдикът може да възрази, че не отг. на истината. Има незабно действие на решението за откриване на п-во по Н, но само относно спирането на п-вото по Л. П-вото по Л ще се прекрати само когато решнието за откриване на п-вото по Н влезе в сила.
2. Обжалване – обжалването е предмет на изменение с ДВ бр. 101. Първоначално по отношение на легитимираните лица – длъжник, кредитор, подал молбата, присъединили се кредитори могат да обжалват. Решението има действие спрямо всички и затова в теорията се приема, че всяко лице, което е обвързано от последиците на решението има правен интерес да обжалва – кредитоите на длъжника и третите лица, които могат да се засегнат по чл. 645-647 от ТЗ. ВКС сметна за недопустими жалбите на третите лица съконтрахенти на длъжника, но като са относителни недейстивтелни тези лица стават кредиори.

В чл. 613а (2) от ТЗ в последствие имаше изменение –

(1)  Трети лица, които не са участвали в първоинстанционно п-во по отношение на молбата;

(2)  Лица, които имат вземане, произтичащо от решение или публично правен акт, постановяващ вземане. Първо не може да произтича от решение, а е постановено в такова, защото решенията имат постановително, а не преобразуващо действие;

(3)  Кредиторите, които имат обезпечение със залог или ипотека, вписани в публични регистрии преди датата на откриване на п-вото по несъстоятелност (служба по вписване за ипотеките и РЗОЗ за особените залози). Тези промени идват от асоциацията на банките.

В чл. 630а е казано, че обжалването е по общия ред за обжалване на решенията. ДВ бр. 100 – срокът за обжалване е 7-дневен; за разлика от ГПК сроковете се броят по дни и освен това започва от датата на обявявяне на решението в ТР.

 

Призоваване и съобщение. Специални правила има в чл. 619 от ТЗ – някои, от които при съпоставка с ГПК имат съществена разлика. Длъжникът се призозова на адреса на управлението му (вписаният в ТР). Приложим е чл. 50 от ГПК. Призовката може да се връчи и на р/с на търговеца, които се съгласи да предаде призовката на самия търговец. Ако никой не бъде намерен, призовката се залепя в канцеларията – чл. 47 ГПК: залепяне на съобщението на вратата – това е съобщение, че се намират в канцеларията на съда и могат да бъдат бъдат намерени така. Търговецът е длъжен да се регистрира в ТР и да направи вписване на адрес на управление.

Правила за вписване на кредиторите страни по делото. В различните фази – във фазата по молбата – по реда на чл. 50 ако е търговец и правилата по ГПК. При открито п-во по Н има специфични правила:

1. При предявяване на вземането кредитора трябва да посочи адрес в страната – става дума за съд. адрес, а не съд. адресат, който е по седалището на съда. Ако кредиторът е в чужбина, той може да посочи в България съд. адресат т.е. лице, което да получава призовки и съобщения. Това той трябва да направи ако лицето в чужбина няма в България проц. представител. Ако чуждият кредитор не посочи съд. адресат в страната, ще бъде призоваван чрез търг. регистър, а не чрез ДВ, както се призовава по ГПК. На основание чл. 631 от ТЗ във връзка с чл. 7 от ГПК, като става дума за акт, който подлежи на обжалване, на страните, които са такива във фазата за разглеждане на молбата, се изпраща препис и това изпращане трябва да е съобразно правилата на чл. 619 от ТЗ. Проблеми възникват, когато сградата, в което е било това управление е била продадена или ако е била под наем, договорът е прекратен по правилат на чл. 645 от ТЗ. За делата, които се водят за имуществените спорве на предприятието или срещу него, представител е синдика, но това не важи за отменителните искове по чл. 645-647 от ТЗ, защото делото се води срещу длъжника. Това правило важи и за самото п-во по несъстоятелност, защото се води срещу длъжника, а не срещу синдика.
2. В чл. 679 от ТЗ при оспорване на решнието на събранието на кредиторите, те трябва да се уведомяват чрез държавен вестник (останало е след изменението, но е нелогично; най-вероятно да се попречи на оспорването на решението на съда). Кредиторите се смятат за уведомени от момента на обявяването на съотвения акт на съда в ТР (по партидите на длъжника).

 

Актове подлежащи на вписване в ТР – чл. 622 от ТЗ: става дума за решения и определения. Решенията се вписват в ТР, но всъщност се обябяват т.е. може да се види съдържанието. Обявява се определението на съда за одобряване на списъка на синдиците, сметките за разпределение; жалбите относно сметките също се обявяват в ТР.  Сметката за разпределение не се съобщава на кредиторите – практически, защото ако има 100 кредитора процедурата ще се забави особено при уведомяването.

Води се специални книга по чл. 640в от ТЗ – прономерованата и прошнорована; вписват се действията на съда и събранието на кредиторите. Целта на книгата е публичност, но като отидеш питат „какъв си ти по това дело” – аргумент за това е, че публичността е по ТР.

ДВ бр. 101 – отменително решение. Въпросът беше спорен в практиката. Кога отпада действието на решението за откриване на п-вото по несъстоятелност? То има незабавно действие, съгласно чл. 634 от ТЗ и е логично отмени ли се това решение последиците да отпаднат. Законодателят обаче реши да заложи на правната сигурност и в чл. 641 от ТЗ постанови, че наложените забрани и запори и правомощията на синдика отпадат чак от момента на вписването на влязлото в сила отменително решение. Редакцията на текста е ясна от гл.т. отпадане на последиците. Проблемът е какво точно се вписва. Има съдилища, които дори след промяната, вписват решението на апелативния съд, дори когато не е влязло сила – правят го, защото от вписването тече срокът за обжалването и после пишат, че то е влязло в сила. Др. съдилища вписват решението чак, когато е влязло в сила. Преди изменението от бр. 101 беше предвидено само вписването на отменителното решението на ВКС. Пловдивският и Варненският съд вписват невлязло в сила решение, но заедно с това трябва да представят удостверение, че то не е влязло в сила. СГС не вписва.

Основанията за откриване на ПН представляват материално-правни предпоставки, при наличието на които възникват процесуалните отношения, свързани с Н.

Нормите, които уреждат тези основания, са залегнали в чл. 607а, 608, 631 и 742 от ТЗ.

Чл. 607а определя кои са тези основания, а именно – Нп и Сз (да се цитира).

Чл. 608 и Чл. 742 дават белезите, характеризиращи тези основания (да не се цитират).

Чл. 631 дава критериите, които служат за отхвърляне наличието на тези предпоставки (да се цитира).

2. Обща характеристика на основанията:

А) като обективни състояния те са разрез на икономическия статус на търговеца;

Б) като правни категории те съдържат критериите, по които обективното състояние на търговеца предизвиква определени правни последици, свързани с откриване на ПН;

В) трябва да са налице към момента на постановяване на решението за откриване на ПН;

Г) Нп е общо основание, Сз – специално (само за капиталовите дружества).

Д) Нп и Сз могат да съществуват едновременно.

3. Нп като основание за откриване на ПН.

А) Легалното определение за Нп се съдържа в чл. 608 ал. 1 от ТЗ (да се цитира).

Б) Елементи от определението:

• (1) търговска сделка, по която да е налице неизпълнено задължение. Обективни търговски сделки – чл. 1 ал. 1 от ТЗ; субективни търговски сделки – сключени от търговец във връзка с упражняваното от него занятие. Сделката трябва да е търговска за длъжника; Алтернативно (2) – публично-правно задължение към държавата или общините (определение в чл. 162 от ДОПК), свързано с търговската дейност на длъжника; Алтернативно (3) – неплатено частно държавно вземане;
• парично задължение – задължението трябва да е парично;
• изискуемо задължение – задължението трябва да е изискуемо;
• действително задължение;
• не е необходимо задължението да е безспорно (каквото бе изискването на закона преди 2000 г.), или да е „установено по основание” (каквото бе изискването на закона преди изменението му през 2003 г.);
• длъжникът да не е в състояние да изпълни задължението. Това състояние се определя от икономическото състояние на търговеца чрез изследване на финансовите показатели на предприятието му (ликвидност, ефективност, рентабилност, съотношение между активи и пасиви, финансов резултат и др.). Икономическият анализ на състоянието на длъжника трябва да сочи финансови затруднения в дейността. Ако длъжникът е в състояние да плати вземания на отделни кредитори, това не трябва да се приема като критерий за платежоспособност (чл. 608 ал. 3).

В) Презумпция за неплатежоспособност (оборима). В чл. 608 ал. 2 законодателят е определил кога може да са направи предположение, че длъжникът не е в състояние да изпълни задължението си, а имено – когато е спрял плащанията. Това спиране на плащанията представлява външен израз на обективното състояние на неспособност да се изпълняват задълженията. Наличието на плащания към отделни кредитори не може само по себе си да обори презумпцията за спиране на плащанията (чл. 608 ал. 3) и като цяло – да обори факта на Нп.

4. Сз като основание за откриване на ПН.

А) Легалното определение за Сз се съдържа в чл. 742 ал. 1 от ТЗ (да се цитира).

В разпоредбата на чл. 742, ал. 1 ТЗ под имущество се разбира само активите на дружеството. Т.е. наличието на свръхзадълженост ще е доказано, когато паричните задължения са повече от стойността на актива. Съдът с помощта на икономическа експертиза и оценка на активите трябва да получи стойността на активите и да я съпостави  с размера на паричните задължения.

От значение за свръхзадължеността е невъзможността за покриване на паричните задължения спрямо всички кредитори, а не само спрямо задължението, поради което кредиторът – ищец иска откриване на производството по несъстоятелност.

Свръхзадължеността като предпоставка за несъстоятелност (за разлика от неплатежоспособността) не изисква да се е случило неизпълнение на изискуемо парично задължение по търговска сделка (или неизпълнение на публичноправно задължение към държавата и общините, свързано с търговската дейност, или задължение по частно държавно вземане).

5. Отрицателни предпоставки за откриване на ПН.

Законодателят в чл. 631 е дал критерии, които служат за отхвърляне на изводите, че е налице Нп или Сз.

А) Когато затрудненията на длъжника са временни.

Временни ще бъдат затрудненията, когато е сигурно че длъжникът ще получи приходи, които могат да послужат за покриване на задълженията му.

Б) Когато длъжникът разполага с имущество, достатъчно за покриване на задълженията, без опасност за интересите на кредиторите.

Законодателят е оставил тази липса на „опасност” да бъде определена от практиката. Преобладаващото становище е, че няма да има опасност за интересите на кредиторите, ако задълженията могат да се платят чрез продажба на имущество извън дълготрайните активи на предприятието (например краткосрочни вземания, материални запаси и продукция), защото евентуалната разпродажба на дълготрайните активи е стъпка към ликвидацията на длъжника (и би могла да стане в производството по несъстоятелност). Тази теза е спорна, защото длъжникът може да разполага с бързо-ликвидни дълготрайни активи, които не обслужват дейността му и могат да послужат за изплащане на изискуемите задължения, а от дейността да бъдат обслужвани другите вземания на кредиторите.

Постановяване на решение. Видове решения.

 

І. Общи положения.

Съдебното решение е последният акт, с който приключва едно спорно съдебно производство. Съгласно чл. 235 ал. 1 от ГПК, решението се постановява когато е завършено разглеждането на делото.

Съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото. Съдът взема предвид и фактите, настъпили след предявяване на молбата, които са от значение за спорното право.

Решението трябва да е мотивирано; С мотивите съдът посочва (чл. 236 ал. 2 от ГПК):

– исканията и възраженията на страните;

– преценката си на доказателствата – защо дава вяра на едни, а отхвърля други;

– фактическите констатации;

– правните изводи.

Решението трябва да има предписаното от закона съдържание (236 ал. 1 от ГПК):

1. датата и мястото на постановяването му;
2. посочване на съда, имената на съдиите, на секретаря;
3. номера на делото, по което се постановява решението;
4. имената, съответно наименованието и адреса на страните;
5. какво постановява съдът по съществото на спора;
6. в тежест на кого се възлагат разноските;
7. подлежи ли решението на обжалване, пред кой съд и в какъв срок.

Съдебното решение по молбата за откриване на ПН трябва да даде отговор дали е налице някоя от материално-правните предпоставки (основания) за откриване на ПН – неплатежоспособност и/или свръхзадълженост. В тази връзка решението ще съдържа всички констатации и изводи на съда относно отделните елементи от тези основания: има ли неизпълнение по търговска сделка, парично ли е задължението и т.н. – когато се обосновава Нп, както и покрива ли имуществото на дружеството неговите задължения – когато се правят изводи за Сз.

Съгласно чл. 613а, ал. 2 от ТЗ РОПН може да се обжалва не само от страните в производството, а и от трети лица, които имат вземане, ако то:

–     произтича от влязло в сила съдебно решение;

–     произтича от влязъл в сила акт, установяващ публичноправно задължение;

–     е обезпечено със залог или ипотека, вписани в публичен регистър преди датата на подаване на молба за откриване на производство по несъстоятелност (последният кръг лица беше въведен с изменението на закона с бр. 101/2010 г.)

Решението, с което съдът се произнася по молбата за откриване на ПН, подлежи на вписване в ТР, освен ако не се отхвърля молбата.

ІІ. Видове решения

1. Решение за откриване на ПН по чл. 630 ал. 1 ТЗ;
2. Решение за откриване на ПН, ведно с обявяване на длъжника в несъстоятелност и прекратяване на дейността му (630, ал. 2 ТЗ);
3. Решение за откриване на ПН, ведно с обявяване на длъжника в несъстоятелност, прекратяване на дейността му и спиране на производството (632, ал. 1 ТЗ), когато не могат да бъдат покрити разноските за производството;
4. Решение за отхвърляне на молбата (631 ТЗ)

ІІІ. Решение, с което се отхвърля молбата за откриване на производство по несъстоятелност, защото липсват основанията Нп и Сз.

С решение по чл. 631 от ТЗ съдът отхвърля молбата, когато установи:

• че затрудненията на длъжника са временни или
• че той разполага с имущество, достатъчно за покриване на задълженията, без опасност за интересите на кредиторите.

Двете отрицателни предпоставки са дадени алтернативно. Установяването на която и да е от тях отхвърля наличието на Нп и Сз.

Решението има СПН само по отношение на страните в производството, т.е. не е пречка други кредитори да поискат ОПН.

Решение за откриване на производството по несъстоятелност: съдържание; обявяване в търговския регистър, сила на пресъдено нещо; незабавна изпълняемост, обжалване

І. РОПН по чл. 630 ал. 1 от ТЗ.

1. Съдържание

Когато констатира неплатежоспособност, съответно свръхзадълженост, съдът с решението си:

1. обявява неплатежоспособността, съответно свръхзадължеността и определя началната й дата;
2. открива производството по несъстоятелност;
3. назначава временен синдик;
4. допуска обезпечение чрез налагане на запор, възбрана или други обезпечителни мерки;
5. определя датата на първото събрание на кредиторите (не по-късно от един месец от постановяване на решението).

Съществен елемент от решението е определянето на началната дата на неплатежоспособността (респ. Сз), която предхожда датата на решението. Датата е важна с оглед на възможността да се водят отменителни искове за сделките извършени след нея по чл. 645, 646 и 647 от ТЗ. Периодът между датата на неплатежоспособ-ността и датата на решението се нарича в теорията «подозрителен период».

2. Действие

а) РОПН има действие спрямо всички (630, ал. 3), а не само спрямо страните в производството (изключение от пределите на СПН по чл. 298 от ГПК).

Предмет на силата на пресъдено нещо с решение за откриване на ПН не са индивидуалните права или вземания на отделните кредитори към длъжника, а Нп (респ. Сз) на длъжника като обективно състояние (Определение № 821 от 24.10.2003 г. по ч. т. д. № 654/2003 г., ТК на ВКС). Ако съдът е уважил молбата по чл. 625 ТЗ и е постановил решение по чл. 630 ТЗ, т. е., установил е наличие на неплатежоспособност, върху този факт се формира сила на пресъдено нещо спрямо всички кредитори (чл. 630, ал. 3) и от значение за всички кредитори (чл. 634а и сл.), а не само по отношение кредитора-молител.

б) Решението подлежи на незабавно изпълнение (чл. 634).

ІІ. Решение по чл. 630, ал. 2

Съдът може да обяви длъжника в несъстоятелност и да прекрати дейността му едновременно с решението за откриване на производството по несъстоятелност или по-късно, но преди да е изтекъл срокът за предлагане на оздравителен план.

Предпоставки:

–     когато е очевидно, че продължаването на дейността би увредило масата на несъстоятелността;

–     да е направено искане за това от длъжника (съотв. ликвидатора), кредитор, синдика или НАП (т.е. не може служебно).

За разлика от десезирането по чл. 635 ал. 2 с това решение се прекратява и дейността на длъжника.

След постановяване на това решение отпада възможността да се предложи план за оздравяване.

ІІІ. Решение по чл. 632.

Когато наличното имущество е недостатъчно за покриване на началните разноски и ако разноските не са предплатени от кредитор(ите), съдът:

– обявява неплатежоспособността, съответно свръхзадължеността,

– определя началната й дата,

– открива производството по несъстоятелност,

– допуска обезпечение чрез налагане на запор, възбрана или други обезпечителни мерки,

– постановява прекратяване дейността на предприятието,

– обявява длъжника в несъстоятелност и

– спира производството.

В този случай съдът не постановява заличаване на търговеца от търговския регистър.

Спряното производство по несъстоятелност може да бъде възобновено в срок една година от вписването на решението по молба на длъжника или на кредитор. Възобновяване се допуска, ако молителят удостовери, че е налице достатъчно имущество или ако депозира необходимата сума за предплащане на началните разноски.

Във възобновеното производство по несъстоятелност срокът за предявяване на вземанията започва да тече от момента на вписването на решението за възобновяване в ТР.

Ако в едногодишния срок не бъде поискано възобновяване на производството, съдът прекратява производството по несъстоятелност и постановява заличаване на длъжника от търговския регистър.

Съдът може да постанови решение за обявяване в несъстоятелност и спиране на делото (на осн. чл.632, ал. 1) по всяко време в хода на производството, стига да се  установи, че наличното имущество на длъжника е недостатъчно за покриване на разноските по производството.

Това решение няма незабавно действие.

ІV. Обжалване на решенията. (чл. 613а).

Постановените от окръжните съдилища решения и определения относно:

–     откриване на ПН (по чл. 630, ал. 1 и 2, чл. 631, чл. 632, ал. 1, 2 и 4);

–     допускане и утвърждаване на план за оздравяване (чл. 701, чл. 705, ал. 2);

–     възобновяване на ПН при неизпълнение на плана (по чл. 709, ал. 1)

–     обявяване в несъстоятелност (чл. 710);

–     прекратяване на ПН (по чл. 735 и чл. 740, ал. 2)

–     възобновяване на спряно ПН (по чл. 744)

–     възстановяване на правата на несъстоятелния длъжник (по чл. 755, ал. 2),

подлежат на обжалване по общия ред на Гражданския процесуален кодекс. Т.е. производството по обжалването може да се развие като три-инстанционно.

Съгласно чл. 613а, ал. 2 от ТЗ РОПН може да се обжалва не само от страните в производството, а и от трети лица, които имат вземане, ако то:

–     произтича от влязло в сила съдебно решение;

–     произтича от влязъл в сила акт, установяващ публичноправно задължение;

–     е обезпечено със залог или ипотека, вписани в публичен регистър преди датата на подаване на молба за откриване на производство по несъстоятелност (последният кръг лица беше въведен с изменението на закона с бр. 101/2010 г.)

Извън изброените случаи постановените от окръжните съдилища актове в производството по несъстоятелност подлежат на обжалване само пред съответния апелативен съд по съответния ред за всеки акт, предвиден в Гражданския процесуален кодекс. Т.е. за тях производството ще бъде дву-инстанционно.

Срока на обжалване е 7-дневен, като в повечето случаи той тече от вписване на съответното решение в ТР.

1. Вписване на решенията в ТР.

Съгласно чл. 622 от ТЗ подлежат на вписване в ТР всички основни категории решения, с които се произнася съдът в хода на производството по несъстоятелност. В чл. 624 е предвидено задължение на съда най-късно на следващия ден след постановяване на решението, да го изпрати за вписване по партидата на търговеца. Редът за вписване е по чл. 14 от ЗТР – въз основа на акта на съда. Вписват се незабавно не само решенията, които подлежат на незабавно изпълнение, но и тези, които подлежат на обжалване и влизат в сила в един по-късен момент. Длъжностното лице по регистрацията няма право да откаже вписване с мотив, че едно решение не е влязло в сила.

Последици на решението за откриване на производството по несъстоятелност: чл. 635, ал. 1 тз; чл. 635, ал. 2 тз; чл. 637 тз, чл. 638 тз; чл. 646, ал. 1 тз и др.

Решението за откриване на ПН засяга правните сфери на длъжника, кредиторите му, длъжниците му, управляващите и представляващите го.

1. Последици за търговската дейност на длъжника:

• длъжникът продължава дейността си под надзора на синдика (635 ал.1). Той може да сключва нови сделки само след неговото предварително съгласие и съобразно мерките, постановени с решението; Синдикът не измества длъжника от управлението на дейността му и не може да се разпорежда с длъжниковото имущество;
• длъжникът може да бъде «десезиран» (т.е. лишен) от право да управлява и се разпорежда с имуществото му (чл. 635 ал. 2), ако съдът прецени че с действията си длъжникът застрашава интересите на кредиторите. Това на практика означава, че синдикът ще управлява дейността на длъжника. Десезирането не засяга правоспособността на длъжника – той продължава да бъде носител на права и задължения, както придобитите преди това, така и след десезирането. Десезирането не засяга представителните правомощия на органите на управление на ЮЛ;
• изпълнението на парични задължения се приема от синдика;

2. Длъжникът запазва личните си неимуществени права (които не могат да бъдат упражнявани от синдика): да участва в ПН, да иска освобождаване на синдика, да предлага оздравителен план, да прави искания, възражения и жалби и т.н.;
3. Спиране на делата:

• спират се делата, които се водят срещу длъжника (с изключение на трудовите спорове). Тези дела ще бъдат прекратени впоследствие, ако касаят вземания на кредитори на длъжника, които бъдат включени в одобрените списъци на приетите вземания. Ако вземанията не бъдат включени, далата ще се възобновят, но вече с допълнителното участие на синдика;
• След откриването на производство по несъстоятелност е недопустимо образуването на нови съдебни или арбитражни производства по имуществени граждански или търговски дела срещу длъжника, освен по искове за: (1) защита на правата на третите лица, които са собственици на вещи, находящи се в масата на несъстоятелността; (2) трудови спорове; (3) парични вземания, обезпечени с имущество на трети лица (нов текст от бр. 101/2010);
• делата, по които длъжникът е ищец, продължават, но ако е десезиран, в тях ще вземе участие синдика;
• спират се изпълнителните производства, водени срещу длъжника, с изключение на изп. дела по ДОПК, които са насочени върху имущество, запорирано или възбранено преди датата на РОПН;
• не се спират делата срещу длъжника, по които предмет са парични вземания, обезпечени с имущество на трети лица (нов текст от бр. 101/2010);
• съдът може да разреши делата, по които обезпечените кредитори реализират обезпеченията си, да продължат, ако спирането застрашава интересите на тези кредитори;
• откриването на производство по несъстоятелност не спира започнатото изпълнение по Закона за особените залози, когато длъжникът е залогодател (чл. 43 ал. 1 от ЗОЗ);
• наложените в изпълнителните производства запори и възбрани са непротивопоставими на кредиторите на несъстоятелността. Не се допуска налагане на обезпечителни мерки по реда на Гражданския процесуален кодекс или Данъчно-осигурителния процесуален кодекс върху имуществото на длъжника след откриване на производство по несъстоятелност.

4. Нищожност на действия и сделки (чл. 646 ал. 1)

Нищожно по отношение кредиторите на несъстоятелността е направеното след датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност не по установения в производството ред:

–     изпълнение на задължение, което е възникнало преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност;

–     учредяване на залог или ипотека върху право или вещ от масата на несъстоятелността;

–     сделка с право или вещ от масата на несъстоятелността.

Тази нищожност по естеството си представлява относителна недействителност – тя се ползва само от кредиторите на несъстоятелния длъжник.

Хипотезата изхожда от презумпцията, че след като действията или сделките са извършени след датата на решението (което е достъпно за публиката след вписването му в ТР) то третите лица, получили правата, са знаели за неплатежоспособността (Сз.) Що се отнася до длъжника той трябва да е знаел за неплатежоспособността и без да има решение за това.

ПН ще се развие като тези действия и сделки не бъдат „зачетени”. Кредиторите получили залог или ипотека ще бъдат приети като необезпечени, прехвърлените вещи (права) ще се включат в масата и синдикът ще може да ги продава. Синдикът ще има право да заведе установителен иск срещу кредитори, които са получили изпълнение и да го съедини с осъдителен иск за връщане на полученото от тях в масата на несъстоятелността (на осн. чл. 55 от ЗЗД или чл. 34 от ЗЗД; спор в практиката).

5. Последици на РОПН при търговско дружество в ликвидация.

• съдружниците, съответно акционерите не могат да вземат решение за продължаване на дейността на предприятието.
• от датата на постановяване решението за откриване на производство по несъстоятелност производството по ликвидация се спира. Докато производството по ликвидация е спряно, ликвидаторът не може да извършва действията, предвидени в глава седемнадесета (272б, ал. 5).
• производството по ликвидация се прекратява от датата на влизане в сила на решението по чл. 630, съответно по чл. 632, ал. 1.
• ликвидаторът съставя и представя пред съда по несъстоятелността баланс към датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност и отчет за дейността си по чл. 270 в 7-дневен срок от спирането на производството по ликвидация; Назначеният синдик, длъжникът или кредитор могат да направят възражение по баланса и отчета.

Кредитори на несъстоятелността. Стари и нови кредитори.

Понятие. Чл. 616 – кредитори на несъстоятелността. Масата на несъстоятелността служи за удовлетворяване на всички кредитори – няма значение какво е основание за вързникване на вземането за разлика от основанието за подаването на молба за откриване на п-вото и във фазата за присъединяването на кредитора.

Подобно на френското и немското право в бълг. право е налице оздравяване на предприятието и продължаването на дейността на предприятието. В п-вото се удовлетворяват и новите кредитори т.е. да се сключват нови сделки и да възникват нови вземания, за които има различен режим за тяхното удовлетворяване.

Длъжникът може да има парични и непарични вземания. Тъй като дейността на длъжника продължава, непаричните вземания трябва да се изпълнят по доброволно, докато при попълване на масата на Н, длъжникът няма право да изпълнява паричните задължения възникнали преди датата на откриване на п-вото по Н. Непаричните вземания трябва да се удовлетворят от длъжника. Напр. ако длъжника е п-л на стоки, той трябва да изпълни не само новите, но и старите си задължения т.е. не е налице прекъсване на дейността; ако п-вото се развие, така че освен решение за откриване на п-вото по Н, се постанови и решения за обявяване на длъжника в Н, решението има конститутивно преобразуващо действие без да се постановява допълнителен диспозитив за това – всички непарични вземания се трансфомират в парични, защото само тогава п-вото става п-во за универсално принудително изпълнение. П-вото приключва най-често като принудителна съд. ликвидация т.е. заличаването на длъжника от ТР.

Особеното на бълг. търг. закон е по чл. 617 (2), че самото изчисляване се извършва към датата на решението за откриване на п-вото. Ал. 1 постановява трансформацията, но самата оценка на пари се остойностява към решението за откриване на п-вото. Доц. Попова е против това решение, но то е de lege lata. Паричните задължения могат да са в лева и във валута. Странно е систематическото място в §3 на ПЗР на ТЗ, но това е така, защото е реципирана от френското право. Вземанията във валута се трансформират в бълг. лева към момента на решението за откриване на п-вото по Н – става по фиксинга на БНБ, а не на др. банки. При паричните вземания не е нужно да се чака решение за обявяване в Н.

Кредитори в п-вото по Н са както обезпечените, така и необезпечените кредитори. По чл. 618 от ТЗ е постановено, че кредиторите запазват своето обезпечение – те са първи ред по чл. 722 и в обособен ред в плана по оздравяване. За разлика от съществуващи в др. правни системи в сравнителен и исторически план бълг. п-во обхваща и обезпечените кредитори, докато в немските правни кръгове и по време на класическите конкурсни процедури по Н, са били само необезпечените кредитори, а обезпечените са имали право на индивидуални процедури по принудително изпълнение.

Отклонения от това правило е чл. 43 от ЗОЗ – ако кредиторът е вписал започване на изпълнение по ЗОЗ преди датата на откриване на п-вото на Н; той се удовлетворява по реда на ЗОЗ, но може да избере да се удовлетвори и по реда на Н (но никой не е толкова луд). Ако залога е върху цялото предприятие, особения залог е практически неприложим (умряла работа).

Др. изключение е публичните вземания по ДОПК – става въпрос за започнали изпълнителни процеси или наложени обезпечителни мерки преди започване на п-вото по Н.

 

На основание чл. 646 (1) от ТЗ длъжникът няма право да изпълнява старите парични задължения т.е. възникнали преди дата на възникване на п-вото по Н, недействителни са и обезпеченията наложени преди тази дата. На основание ал. 2 е недействително и изпълнение направено от длъжника след началната дата на неплатежоспосбността, респ. свързадължеността. Новите задължения по нови сделки със съгласието на длъжника трябва да се изпълнят на падежа – чл. 639 от ТЗ.

 

Във връзка с продължаване дейността под наздора на синдика е специфичното решение относно лихвите за старите необезпечните кредитори т.е. за лихвите за вземания, възникнали преди датата на откриване на п-вото по Н, но лихви,  които текат след датата на откриването на п-вото по Н. По старото законодателство лихвите спираха да текат. Сега те не спират, но на основание чл. 616 (2) т. 1 във връзка чл. 722 (1) т. 9 от ТЗ – ако има имущество няма за какво лихвите да спират да текат.

 

Др. кредитори със специален режим са кредитор-съдружник или акционер по отпуснат кредит на длъжник – безвъзмездна сделка, която не се атакува по реда на чл. 646 и чл. 647. Разноските на кредиторите във връзка с участието в п-вото по Н с изключение на разноски по чл. 629б. Разноските по принудително изпълнение са на първо място в чл. 136 от ЗЗД – разлика.

Кредиторите по чл. 616 (2) от ТЗ не могат да предлагат план за оздравяване. Съгласно чл. 703 те са в петия клас, следователно могат да гласуват плана.

Старият кредитор има право на вземане за главницата и лихвата до момента на решението за откриване на п-вото по Н се изчислява по чл. 703 (2) т. 4, а лихвата след този момента е в групата по т. 5.

За кредитора, в чиято полза длъжника е учредил ипотека или залог за обезпечение на чуждо задължение, от мат. право ипотекарния длъжник не е длъжник и само отг. за ипотеката и залога и следователно кредитора може да се удовлетвори само от предмета при едно принудително изпълнение. Водени от това разсъждение група от съдилища приемат, че той не е кредитор и няма нужда да предявява вземането си. Др. съображение в полза на това разбиране по отношение на ИК е чл. 717н от ТЗ (преписан от стария ГПК) – синдика, когато продава имота обект на ипотеката, трябва да уведоми ИК и с измнение от бр. 101 му даде възможност да задели сумата, докато кредитора не представи изпълнителен лист.

Има група съдилища, които третират тази група лица като кредитори. В изпъл. процес ИД не е длъжник по материалното право, не е страна в процеса. П-вото по Н е процедура за удовлетвоярване на вземания освен класическото осребряване има и оздравяване и понеже ИД не е длъжник няма как да се изчисли вземането, а само стойността на имота, но когато имота се продава цената при продажбата може да е различна. Във всички случаи чл. 717н показва, че и да не е предявил вземането, то не се е преклудирало – за разлика от останалите кредитори на длъжника.

Чл. 616 (3) от ТЗ казва, че чуждестранните кредитори имат равни права с местните. Показва равенството на кредиторите. В регламент № 1346 има специални правила за чуждите кредитори. Ал. 3 важи за кредитори, които са в държава нечленка относно тези уведомявания.

 Маса на несъстоятелността

Маса на несъстоятелност. Легално определение в чл. 614 от ТЗ. Разликата с ИПИ е, че се обрзува маса от всички имуществени права на длъжника, които са секвестируеми. Когато длъжникът е кооперация или търг. д-во всичките неговите активи са секвестируиеми т.е. несекевестируемостта не се отнася за ЮЛ; отнася се за ФЛ, което е търговец. Има търговци, които с оглед данъчни облечкения си купуват жилища на фирмата за офис – неограничено отг. съдружници също правя тази грешка.

Обхват на масата. По новия ГПК има режим на СИО ако няма сключен договор или рег. режим на разделност. Имуществото, което е придобито в резултат от търг. дейност на фимрмата на търговеца е индивидуално негова собственост т.е. всичко вложено в предприятието е индивидуална негова собственост. Прие се с ТР №2 от 2001 г. В масата на Н на ЕТ, който има брак при режим на СИО влиза ½ част от вещите, правата върху вещите и паричните влогове, които са СИО – последните не са съгласно новия СК. Останаха влогове създадени при режим на СИО, но бракът е прекратен преди влизане в сила на новия СК.

Откриване на п-вото по Н има конститутивен елемент – прекратяване на СИО като такава и трансформирането й в обикновена съсобственост като и тук на основание чл. 621 от ТЗ трябва да се приложи ГПК, че нито кредиторите, нито длъжникът, нито др. съпруг може да твърди по-голям дял – това следва от тълкуването на ТЗ, където е казано ½. Следователно ТЗ е съобразил правилото по ГПК.

Не влизат в масата средстава по чл. 23 от закона за подземните богатства; имуществото на ВИК необходимо за осъществяване на основания му предмет на дейност. Не се включват сумите по банковата сметка по чл. 71 от закона за отделяне на отпадъци.

 

Масата на Н по съвременото п-во по Н е динамична величина. Първия момент, към който се определя е датата на решението за откриване на п-вото по Н. Поради това, че дейността продължава, тъй като е възможно да се придобият нови имуществцени права, се включи т. 2 – имуществените права на длъжника придобити след тази дата. Продължаването на дейността е с цел да се максимализира имуществото. Поради това, че продължава дейността има имущество, с което длъжника се е разпоредил с установения в закона ред. Тази сделка е била сключна по реда на чл. 635 със съгласие на длъжника или когато е по режима на чл. 635 (2) синдика, упвалявавайки  дейността сам е сключил сделка. От чл. 639б в специалните случаи е възможно разпореждане с вещти, които не са предмет на търг. дейност – напр. бързо развалящи се вещи (ягоди в предприятие за компоти), вещи, чието опазване и съхраняване е по-скъпо от продажбата им и не са наложителни за оздравяване на предприятието (оранжерия, която трябва да се отоплява, но няма търсене на растенията, които се отглеждат там). След дата за отриваке на п-вото по Н от имуществото могат по реда да излезнат имуществени права от осъществяване на търг. дейност или по приложние не чл. 639б. Длъжникът по чл. 614 т.2 може да е получил наследство, дарение

 

Попълване на масата на Н. Съществува специален раздел, който започва с рядко срещаната хипотеза – събиране на невнесен капитал (апортните вноски, парични вноски): възможно е невнасянето на капитала да е довело до Н. Законодателят макар да е обособил като раздел попълване на масата е пропуснал задължения на синдика – да попълва масата. Това са най-честите и възможни начини на попълване с водене на изпъл. дела срещу длъжници на самия длъжник; воденето на искове дела срещу длъжници на самия длъжник; воденето на заповедно п-во срещу длъжник на самия длъжник; водене/участие/предявяване не вземане на нашия длъжник в п-во по Н на негов длъжник. От чл. 658 (1) т. 7 е видно, че синдика води делата за попълване на масата на Н – синдика е проц. представител на длъжника.

 

Чл. 646 е нищножност на сделките, но става дума за относителна недействителност на сделки и действия извършени от длъжника и тя е спрямо всички кредитори в п-вото по Н. Характерно за нея е, че тя настъпва по право! По ал. 1 – става дума за парично задължение; не е важен способа за изпълнението (за прихваща е по чл. 645); кредиторът може да направи прихващане от длъжника, като то може да бъде действително или недействително. Т. 2 и т. 3 – нарушаване на реда на сделките. Др. хипотези се обхващат по ал. 2 периода от началната дата на неплатежоспобсност до решението за откриване на п-во по Н.

Характерно за недействителността е, че е достатъчно да се осъществи фактическия състав само в т. 4 има още един допълнителен – даденото значително да надхвърля полученото. Предходнтие алинеи не се прилагат когато….. от 1999 г., когато се прие ДОПК. По ДОПК няма приравняване на частни и държавни вземания – няма принудително събиране на частни държавни вземания по реда на ДОПК, защото има ТР на КС.

Недейстивтелността по чл. 646 е недейсвителност по право т.е. за нейното проявление не трябва да се води конститутивен иск както при отменителните искове. Ако сме в хипотеза на чл. 646 (2) напр. има ипотека в полза на банка за кредит на лдъжника след началната дата на непатежпосбосността, тогава сидника трябва да сметне, че ипотеката е недейсвителна т.е. че ще приеме вземането като необезпечено. Ако има изпълнение на задължението от длъжника не е нужно да се води конститутивен иск, но за да върне даденото по договора кредитора трябва да предяви иск или да започне заповедно п-во. Има решение на ВКС, според което този иск е отменителен, но това не е така. Недействителността може да се установи и с установителен иск и дори на ниво преюдициалност. Ако предяви иск, такът трябва да се предивя и срещу третото лице и срещу длжъника (отрицателен установителен иск) т.е. по тази сделка синдика не е проц. представител на длъжника, защото длъжника е ответник. С др. думи, за да се прояви относителната недействителност не трябва да се води установителен иск. Смисъла на иска да се даденото по сделката, когато третото лицето по сделката оспорва.

 

Положението по чл. 647 е друго. Длъжника трябва да предяви сходен на иска конститутивен по реда на чл. 135 от ЗЗД. Това са множество хипотези, при които е достатъчно да се докаже самият фактически състав – т.е. по-облекчено е по реда на чл. 135 от ЗЗД (да докажеш, че не можеш да се удовлетвориш по др. начин). Напр. по точка 2 трябва да се докаже, че сделката е сключена в посочения срок и че е бевъзмездна.

Срокът се брой от решението за откриване на п-вото, но назад. Само по т. 4 се брой от началната дата на неплатежоспосбноста, респ. свързадължеността назад. Периода от началната дата на неплатежеспосбността до решението за откриване на п-вото по Н се нарича подозрителен период – този срок обаче е явен, а подозрителен следва да е периода от дата на неплатежоспособността назад. В закона за банковата несъстоятелност е така.

30-днвения срок, в който длъжника трябва да поиска откриване на п-во по Н често не се спазва. Затова тесктовете по чл. 647 се сливат с чл. 646 (2) и се получава конкуренция на основания и вторите са по-добре защитени. От късното откриване на п-вото могат да се засегнат интересите на трети лица назад във времето.

Отменителен иск се предявява задължително срещу длъжника и третото лице страна по сделката, или срещу което е извършено плащането. Според съд. практика това е така. Обаче има решения на СГС, съдът решава, че спрямо третото лице страна по сделката не е спазена местната подсдъдност (тя е относителна в исковия процес), в чл. 649 е определена подсъдност и поради естеството на иска той няма как да не е предявен задължително срещу длъжника и третото лице – въпреки това делото е изпратено в Търново (това задължително трябва да се обжалва). В случая има задължиетлна съвместна проц. легитимация, синдикът не е проц. представител на длъжника; синдикът е проц. субституент, който брани колектинвите интереси на кредиторите; ако синдикът бездейства, всеки кредитор има право на иск. Чл. 621а (3) – недопустимо е отегляне или отказ от иск. Това е оправдано, защото има натиска върху синдиците, когато синдикът става синдикът става недуодобен и атакува такива сделки. Така като се смени синдикът и новия синдик няма да може да оттели иска, предявен от сменения синдик.

Искът по чл. 135 ЗЗД може да се предивя паралелно. Има грешна практика, че само кредитор може да предяви този иск – според доц. Попова това не е така.

При бездействие на синдика, кредиторът може да предивя иска.

 

Прекраяване на договори по чл. 644. Материалните действия – виж Калайджиев.

 

Чл. 645 е за прихващането – длъжникът няма тази правна възможност. Независимо дали е след решението за откриване на п-вото или датата на неплатежоспосността, то ще е недействително към кредиторите освен за размера, който кредитора би получил при осребряване на имуществото. Създава се привилегия на кредитор, който има насрещно вземане срещу длъжника. Предпоставки:

1. Двете вземания да се преди датата на откриване на п-вото по Н.
2. Да са били насрещни, еднородни
3. Взамането на кредирота да е било изискуемо.

Препятстват се по този начин действия, които да увреждат кредиторите и ако изискуемостта е след датата, такова не може да се прави. Изискеумостта тряба да е преди датата на решнието, но има и др. вариант –когато изискуемостта е по време на процеса или в резултата на решението за обявяване на Н – от тази датата на обявяването всички взеамния става изискуеми и непаричните се превърщат в парични.

В практиакта е постановено, че волеизявлението се прави до синдика.

Чл. 645 (3) относителна недействителност на недобросъвестни прехвърлния, когато кредиторът е знаел за наплатежоспобността или е знаел, че такова ще бъде предявено. Установява се в исков процес, защото не е установена презумпция, че кредитора знае – тежестта за доказване на знанието е върху синдика, който твърди това.

По ал. 4 е иск за относнитела недействителснот; според др. е отменителен. Според доц. Попова е установителен – кредиторът може да се брани с възражение за прихващане. Законодателят е предивдил, че исковете са подсъдни на съда по несъстоятелността.

Синдикът

Имаме 3 вида: –временен – назначава се с решението за откриване на производството по несъстоятелност; –постоянен – назначава се от съда по предложение на събранието на кредиторите; –служебен – в периода м/у освобождаване на стария и назначаване на новия синдик. *и още един вид: предварителен временен синдик. Той е до постановяване на решението за откриване на производството по несъстоятелност, но няма същите правомощия като на временния синдик. С определението по чл. 629а се назначава.

Синдик може да е само ФЛ по нашето право. Изисквания за синдика – чл. 655 ТЗ – всички ги изброи.

Чл. 655. (1) Синдик може да бъде физическо лице. (2) Синдикът трябва да отговаря на следните условия:

1. да не е осъждан като пълнолетен за умишлено престъпление от общ характер, освен ако е реабилитиран; 2. да не е съпруг на длъжника или на кредитор и да няма родство с тях по права линия, по съребрена линия – до шеста, а по сватовство – до трета степен; 3. да не е кредитор в производството по несъстоятелност; 4. да не е невъзстановен в правата си несъстоятелен длъжник; 5. да не се намира с длъжника или с кредитор в отношения, които пораждат основателно съмнение за неговото безпристрастие; 6. да има завършено висше икономическо или висше юридическо образование и не по-малко от 3-годишен стаж по специалността; 7. да е издържал успешно изпит за придобиване на квалификация по ред, определен в наредбата по чл. 655а, ал. 1, и да бъде включен в утвърден от министъра на правосъдието и обнародван в „Държавен вестник“ списък на лицата, които могат да бъдат назначавани за синдици; 8. да не е освобождаван като синдик на основание чл. 657, ал. 2 от този закон или чл. 29, ал. 1, т. 6 или 7 от Закона за банковата несъстоятелност; 9. по отношение на него да не е прилагана мярка по чл. 65, ал. 2, т. 11 от Закона за банките или по чл. 103, ал. 2, т. 14 от Закона за кредитните институции.

(3) Министърът на правосъдието изключва от списъка по ал. 2, т. 7 лицата, за които е установено, че извършват нарушения във връзка с дейността им като синдици независимо дали това обстоятелство е установено от съда по несъстоятелността. Тези промени се обнародват в „Държавен вестник“.

Освобождаване на синдика(чл. 657- вж. подробно – пак си го каза целия почти): -при незаконосъобразни действия (ал. 2)? освобождава се с обосновано определение на съда. Това определение се обжалва само до апелативен съд(ал. 4). Самото определение има незабавно действие(ал. 5), независимо дали е или не е обжалвано. Може да го обжалва само синдикът. Ако жалбата се уважи, синдикът не е свръща в това производство. Смисълът – да си запази професията. -т.7 на чл. 657, ал. 1- смърт; -т.2 – запрещение; -т.3 – не е в списъка; -т.5 – събранието на кредиторите не е длъжно да обосновава решението си; -т.4 – искане на кредиторите, които притежават повече от половината от размера на вземанията. По нашето право от няколко години действията на синдика НЕ подлежат на обжалване. Синдикът упражнява надзор и дава разрешени за сключване на нови сделки. Той обаче НЕ може да сключва сделки на разпореждане извън случаите на чл. 639б – докато нямаме обявяване в несъстоятелност. Синдикът НЕ може да дава разрешения за сделки, които са извън обичайната търговска дейност(например разпореждане с дълготрайни активи). Също НЕ може да се разпорежда с вещи и вземания, в/у които са наложени по чл. 630, ал. 1, т.4 възбрани и запори. Идеята на тея възбрани и запори:

НИКОЙ да не може да се разпорежда с тях. За да се назначи – трябва да е дал съгласието си + нотариална заверка на подписа. Освен това трябва договор за застраховка – чл. 663а.

Правомощията на синдика – чл. 658, ал.1. Те трябва да се тълкуват систематично с ал. 2.

Чл. 658. (1) Синдикът има следните правомощия:

1. представлява предприятието –възниква в случаите на чл. 635, ал. 2 и когато длъжникът е обявен в несъстоятелност; 2. управлява текущите му дела – когато има открито производство по несъстоятелност с приложена мярка по чл. 635, ал. 2; 3. упражнява надзор върху дейността на длъжника в случаите по чл. 635, ал. 1- тук има открито производство по несъстоятелност; 4. получава под опис, съхранява и води търговските книги и търговската кореспонденция на предприятието – длъжникът е длъжен в 14-дневен срок да му предостави всичко това. 5. издирва и уточнява имуществото на длъжника – дори води делата за попълване масата на несъстоятелността; 6. при предвидените в закона условия прави искания за прекратяване, разваляне или унищожаване на договори, по които е страна длъжникът; 7. участва в производствата по делата на предприятието на длъжника и завежда от негово име дела – за разлика от материалноправната последица, от процесуална гледна точка, синдикът става процесуален представител на длъжника по всички дела, които се водят за защита на неговите права. Например един ревандикационен иск на длъжника, вече ще се води от синдика. В.П. – би трябвало от процесуална гледна точка длъжникът сам да си води делата. Много зле става ако синдикът е некадърен. Законодателят разреши дилемата за самото производство по несъстоятелност и за отменителните искове – по чл. 635, ал. 3. В самото производство по несъстоятелност синдикът НЕ е законен представител на длъжника. Длъжникът си има органи. Той може да си упълномощи адвокат, с големия проблем кой ще му плати. Обикновено се търси някой кредитор, който има интерес да плати, или съответният собственик на капитала. Исковете по чл. 647 и 646 се водят от синдика с/у длъжника. Синдикът е процесуален субституент на кредиторите, пази им интересите в хипотезата на суброгоация. Не се конституират кредиторите (ами ако има 2000 кредитори). Ами ако синдикът бездейства? – всеки кредитор може да предяви в 1-годишен преклузивен срок от откриване производството – чл. 649.
2. събира паричните вземания на длъжника и внася полученото в особена банкова сметка; 9. с разрешение на съда се разпорежда с паричните суми от банковите сметки на длъжника, когато това се налага във връзка с управлението на имуществото и неговото запазване; 10. издирва и уточнява кредиторите на длъжника – не ги издирва реално, те не се уведомяват лично, а се считат уведомени с обявяването акта на съда в ТР; 11. по определение на съда свиква и организира събранията на кредиторите; 12. предлага план по чл. 696 – разноските са в тежест масата на несъстоятелността; 13. извършва действия по прекратяване участието на длъжника в търговски дружества; 14. осребрява имуществото от масата на несъстоятелността; 15. извършва други предвидени от закона или възложени от съда действия – във връзка с уточняване имуществото на длъжника и на неговите пасиви.

Чл. 659. (1) записва в прономерован и прошнурован от него и заверен от съда дневник всяко свое действие, свързано с управлението и разпореждането с вещи и права от имуществото на длъжника или от масата на несъстоятелността. Когато функциите на синдик се изпълняват от две или повече лица, разногласията между тях и взетите решения се отбелязват в дневника. (2) Синдикът представя на съда и комитета на кредиторите ежемесечно, а при поискване – незабавно, отчет за своята дейност (3) При поискване от кредитор синдикът му представя дневника по ал. 1, отчета по ал. 2, както и отчет по конкретно поставените въпроси, ако те не са отразени в отчета по ал. 2 за съответния период.

Чл. 660. (1) Синдикът е длъжен да осъществява правомощията си с грижата на добър търговец. (2) Синдикът няма право да упълномощава друго лице със своите права освен с изрично разрешение на съда.

Чл. 661. (1) Синдикът получава за своята работа възнаграждение – текущо и окончателно, чийто размер се определя от събранието на кредиторите. Решение за начина на определяне на окончателното възнаграждение може да бъде взето и преди приключване на дейността на синд(2) Съдът определя текущо възнаграждение на временния синдик, както и на синдика в случаите по чл. 657, ал. 6 при назначаването му. (3) Текущото възнаграждение се изплаща ежемесечно.

Повече от един синдик – солидарна отговорност – чл. 655,ал. 4.

ВРЕМЕНЕН СИНДИК.

Чл. 666. Съдът назначава временния синдик с решението за откриване на производството по несъстоятелност или в случаите по чл. 657, ако той отговаря на изискванията по чл. 655 и е дал писмено съгласие.

ПРАВОМОЩИЯ НА ВРЕМЕННИЯ СИНДИК

Чл. 668. Временният синдик има правомощията по чл. 658. Освен това в 14-дневен срок от датата на решението за откриване на производството по 80

несъстоятелност той изготвя: 1. списък на кредиторите по данни от търговските книги на длъжника, в който посочва и размера на техните вземания;Това не е списък на приетите вземания, а има значение за провеждането на първото заседание на кредиторите. 2. заверено от него извлечение от търговските книги; 3. писмен доклад за причините за неплатежоспособността, състоянието на имуществото и взетите мерки за неговото запазване и за възможностите за оздравяване на предприятието.

ОСВОБОЖДАВАНЕ НА ВРЕМЕННИЯ СИНДИК

Чл. 667. Временният синдик се освобождава при условията на чл. 657 и при назначаване на синдик, избран от събранието на кредиторите. Като се случва да си изберат за постоянен временния синдик.

 Процедура за предявяване на вземанията.

Производството по несъстоятелност е колективна процедура, в която могат да участват всички кредитори и те, под страх от преклузия, трябва да си предявят вземанията. След вписване на решението в търговски регистър започва да тече едномесечен срок за предявяване на вземанията. Те се предявяват ПРЕД СЪДА, а не пред синдика, с писмена молба, в която кредиторът трябва да обоснове вземането си. Прилича на ИМ.

СРОК ЗА ПРЕДЯВЯВАНЕ

Чл. 685. (1)Кредиторите предявяват писмено своите вземания пред съда по несъстоятелността в срок до един месец от вписване в търговския регистър на решението за откриване на производството по несъстоятелност. (2) Кредиторът посочва основанието и размера на вземането, привилегиите и обезпеченията, съдебен адрес и представя писмени доказателства. На база тея доказателства съдът решава дали да приеме или не вземанията. Казано е „съдебен адрес” – може да е където и да е в страната, а не по седалището на съда, както е по ГПК, ако лицето има адрес/седалище в чужбина. Имало много наши търговци, които имат симулативни седалища.

Тук срокът се брои в месеци. Единият месец тече от вписването в ТР на решението за откриване на производството по несъстоятелност. Този срок НЕ Е преклузивен. Има още 2 месеца за допълнително предявяване(чл. 688). Общо 3 месеца, който срок вече е преклузивен. Погасява се правото на принудително удовлетворение както в производство по несъстоятелност, така и в производство по индивидуално принудително изпълнение. Спори се дали се преклудира самото вземане. Чл. 739 – погасяват се непредявените в производството по несъстоятелност вземания. Това че кредиторът е подал молбата за откриване производството по 81

несъстоятелност, не значи че го освобождава от „задължението” да предяви вземанията си. Същото е в исковия процес. Същото важи за вземанията, предмет на изпълнителни процеси. Винаги трябва предявяване, независимо какво съм почнал – исков/изпълнителен процес или самото производство по несъстоятелност.

Нови кредитори. Чл. 639.(1)Кредиторите, чиито вземания са възникнали след датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност, получават плащане на падежа, а когато не са получили плащане на падежа, те се удовлетворяват по реда на чл. 722, ал. 1.

Чл. 688 (3) Вземания, неплатени на падежа и възникнали след датата на откриване на производство по несъстоятелност до утвърждаване на оздравителен план, се предявяват по реда на тази глава. За тези вземания синдикът съставя допълнителен списък. Тук срокът е друг. За тях едномесечният срок тече от настъпване на падежа. Пак имаме три месеца=преклузивен срок. В практиката се случва вземане да се предяви пред синдика, ама то трябва да се предяви пред съда. Ако се спазват общите правилата, следва той да препрати в съда. Но т.к. той не е съд, се застъпи становището, че няма надлежно превяване, заради опасността от антидатиране. Има я и обратната теза.

Има вземания, които синдикът е длъжен да включи служебно. Затова има три списъка – на предявени приети и неприети вземания, и един на служебно включени.

СЛУЖЕБНО ВПИСВАНЕ

Чл. 687. (1) Вземане на работник или служител, произтичащо от трудово правоотношение с длъжника, се вписва служебно от синдика в списъка на приетите вземания. Работникът/служителят трябва да предяви вземането си, не му се отнема това право. Но ако синдикът пропусне това, няма да имаме преклудиране на вземането – това е според практиката.

(2) Синдикът вписва служебно в списъка на предявените вземания и установеното с влязъл в сила акт публично вземане. Деликатен е въпросът, когато имаме обжалван акт(т.е. не е влязъл в сила). ДОПК съдържа правило, което казва, че синдикът трябва да ги включи като вземания под отлагателно условие. От процесуална гледна точка синдикът може да обжалва акта, ако той е постановен след откриване производството по несъстоятелност. В същото време трябва да включи вземанията в списъка, а пък НАП е големият кредитор в много случаи, ако синдикът не слуша ще го сменят. Затова синдикът се наговаря с длъжника да обжалва сам той акта.

СПИСЪК НА ПРЕДЯВЕНИТЕ ВЗЕМАНИЯ

Чл. 686. (1) В 7-дневен срок от изтичането на срока по чл. 685, ал. 1 синдикът съставя:

1. списък на приетите предявени вземания по реда на постъпването им с отбелязване на кредитора, размера и основанието на вземането, привилегиите и обезпеченията, датата на предявяването; 2. списък на вземанията по чл. 687; 3. списък на неприетите предявени вземания, годишен финансов отчет за предходната календарна година и за последния месец преди датата на откриване на производството по несъстоятелност. Това са трите списъка. Те се обявяват в ТР.

СПИСЪК НА ПРИЕТИТЕ ОТ СИНДИКА ВЗЕМАНИЯ

Чл. 689.Синдикът представя за обявяване в търговския регистър списъците и финансовите отчети незабавно след съставянето им и ги оставя на разположение на кредиторите и на длъжника в канцеларията на съда. Нямало __________да ни занимава с тоя текст.

Недоволните от списъка подават възражение. Срокът е 7 дни. Чл. 690. Длъжникът или кредитор може да направи писмено възражение пред съда с копие до синдика срещу прието или неприето от синдика вземане в 7-дневен срок от обявяването по чл. 689. (2) Синдикът е длъжен да представи пред съда становище по всяко постъпило възражение в 3-дневен срок от получаването му, но не по-късно от датата на провеждане на съдебното заседание за разглеждане на възраженията. Ако няма възражение, списъкът се одобрява веднага с определение – чл. 692. Ако има – следва открито заседание с призоваване на: длъжника, кредитора, чието вземане се оспорва, синдика и кредитора, който оспорва чуждо вземане. Съдът се произнася с определение, което се обявява в ТР и то не подлежи на обжалване. Кой може да подаде възражение – длъжникът с/у приемане на вземане; кредитор – с/у неприемането на собственото му вземане или с/у приемането на чуждото вземане. Оспорването на списъците чрез тези възражения важи за всичките три списъка. При публичните вземания въпросът е деликатен.

Предявяването на възражение е абсолютна процесуална предпоставка за иска по чл. 694. По подсъдност той е подсъден на съда по несъстоятелността, но се гледа от друг състав. Тези дела са обявени за търговски в чл. 365 ГПК, ама може да не произтичат от търговска сделка реално. Процесът по чл. 694 – исков, съпътстващ процеса по несъстоятелността и си върви по ГПК за търговки спорове и двойна размяна на книжа, преклузия при неподаване на отговор.

ПРЕДЯВЯВАНЕ НА УСТАНОВИТЕЛЕН ИСК

Чл. 694.Кредитор(когато е възразил с/у неприемане на негово вземане и то не е уважено, а също и когато е оспорил чуждо вземане и това негово възражение не е уважено) или длъжникът(когато е предявил възражение с/у прието вземане и това възражение не е уважено, а също и когато е уважено ……), ако е направил възражение по чл. 690, ал. 1, може да предяви иск за установяване съществуването на неприето вземане или несъществуването на прието вземане в 7-дневен срок от момента на обявяване в търговския регистър на определението на съда за одобряване на списъка по чл. 692, ал. 4. Искът се предявява пред съда по несъстоятелността и се разглежда от друг състав на съда. (2) При предявяване на установителен иск не се внася предварително държавна такса. Ако искът бъде отхвърлен, разноските са за сметка на ищеца. (3) Правата по ал. 1 и 2 има и кредитор, чието вземане е изключено от списъка на приетите вземания с определението по чл. 692, ал. 4, както и кредитор и длъжникът за вземане, включено в списъка на приетите вземания с определението по чл. 692, ал. 4. (4) Влязлото в сила съдебно решение по ал. 1 има установително действие в отношенията на длъжника, синдика и всички кредитори в производството по несъстоятелност. Има сила на пресъдено нещо по отношение на всички.

Този иск е положителен установителен иск само когато не е уважено възражение на кредитор с/у неприемане на вземането му и той тогава иска от съда да му се установи вземането(правилото е, че е отрицателен установителен иск). Този иск е винаги установителен, а не осъдителен – все пак сме във висящо производство по несъстоятелност, а не в изпълнителен процес. Искът е с подсъдност окръжен съд – съдът по несъстоятелност, но друг състав. Видно от чл. 365 ГПК, законодателят третира тея искове като търговски спор и подчинява разглеждането им на реда на особеното исково производство за разглеждане на търговски спорове. Във вр. с оспорването на чуждо вземане, макар да не е казано изрично, поради препращащата норма на чл. 621 ТЗ към правилата на ГПК следва да се приложи чл. 464 ГПК – ако сме изправени пред вземане, установено с влязло в сила решение м/у кредитор и длъжни, то не обвърза останалите кредитори и последните могат да оспорят вземанията вкл. въз основа на факти, настъпили преди приключване на съдебното дирене. Ако нашият кредитор се е снабдил със заповед за изпълнение на основание чл. 410/417/418 и длъжникът не е оспорил по чл. 414 ГПК, аз не съм вързана от тази преклузия и мога като кредитор, който се конкурира в производството по несъстоятелност, да предявя иск на основата на факти, които са съществували до изтичане на срока за възражение. Ако нашият кредитор, чието вземане оспорвам, има решение при признание на иска, а аз съм кредитор и оспорвам чуждото вземане, аз не съм обвързана от преклузията и мога да предявя иск въз основа на факти, съществували преди признанието на иска. Ако вземането е установено с неприсъствени решение, аз не съм обвързана с преклузиите по чл. 240 ГПК и мога да предявя иск и въз основа на факти, възникнали преди приключването срока за отговор.

В ТЗ имаме понятие за неоспоримо вземане:Чл. 691. Не може да се оспорва вземане, което е установено с влязло в сила съдебно решение, постановено след датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност, по което е взел участие синдикът.

№ 40 Събрание на кредиторите

Има първо събрание на кредиторите и обикновено събрание на кредиторите.

ПРОВЕЖДАНЕ НА ПЪРВОТО СЪБРАНИЕ НА КРЕДИТОРИТЕ

Чл. 669. (1)Първото събрание на кредиторите се провежда на датата, определена от съда с решението за откриване на производството по несъстоятелност и се ръководи от съдията, който разглежда молбата за откриване на производство по несъстоятелност. Иначе се организира от синдика. Но това не е съдебно заседание. Съставя се протокол. Съдията тук проверява налице ли са процесуалните предпоставки, гледа кого да допусне и кого не като кредитор.

(2) В първото събрание на кредиторите участват кредиторите, включени в списъка по чл. 668, т. 1 и в извлеченията от търговските книги на длъжника, които временният синдик представя на първото събрание.

ВЗЕМАНЕ НА РЕШЕНИЕ ОТ ПЪРВОТО СЪБРАНИЕ НА КРЕДИТОРИТЕ

Чл. 670. (1) Участието на кредиторите в първото събрание е лично или чрез представител с изрично писмено пълномощно. Когато кредиторът е физическо лице, пълномощното трябва да бъде с нотариална заверка на подписа. Изрично е пълномощното, т.к. в това събрание се вземат важни решения – за предлагане на постоянен синдик и др.

(2) Решенията се вземат с обикновено мнозинство от размера на вземанията на кредиторите по списъка по чл. 668, т. 1.

(3) Решенията на първото събрание на кредиторите могат да бъдат отменяни по реда на чл. 679.

ПРАВОМОЩИЯ НА ПЪРВОТО СЪБРАНИЕ НА КРЕДИТОРИТЕ

Чл. 672. (1) Първото събрание на кредиторите:

1. изслушва доклада на временния синдик по чл. 668, т. 2; 2. избира постоянен синдик и предлага на съда назначаването му; Могат да се предложат, при условията на евентуалност, няколко души. Но това са редки случаи. Може да реши дали да е един синдик или двамата. А ако са двама – дали да упражняват съвместно правомощията си или разделно. 3. избира комитет на кредиторите.

(2) На събранието кредиторите могат да посочат и да класират по предпочитание за синдици няколко лица, от които съдът да назначи синдик при невстъпване в длъжност на избрания синдик в определения срок, при освобождаването му до провеждането на събранието по чл. 673 или когато по отношение на него не е налице някое от условията по чл. 655, ал. 2.

 

Обикновеното събрание на кредиторите.

СВИКВАНЕ НА СЪБРАНИЕ НА КРЕДИТОРИТЕ

Чл. 674. (1) При постъпило искане от длъжника, от синдика, от комитета на кредиторите или от кредитори, притежаващи 1/5 от размера на приетите вземания, съдът свиква събранието най-късно в 7-дневен срок от постъпване на искането.

(2) Събранието на кредиторите се свиква незабавно след одобряване на списъка на приетите вземания от съда по чл. 692, ал. 4, а когато няма постъпили възражения – по чл. 692, ал. 1, с дневен ред по чл. 677, т. 8.

ПОКАНА ЗА СЪБРАНИЕТО НА КРЕДИТОРИТЕ

Чл. 675. (1).) Поканата за събранието на кредиторите трябва да съдържа фирмата, единния идентификационен код и седалището на длъжника, дневния ред, деня, часа и мястото, където ще се проведе събранието.

(2) Поканата се обявява в търговския регистър, с което всички кредитори се смятат за редовно уведомени. Поканата трябва да е поне 7 дни преди събранието.

ПРОВЕЖДАНЕ НА СЪБРАНИЕ НА КРЕДИТОРИТЕ И ПРАВО НА ГЛАС

Чл. 673. (1) Събранието на кредиторите се провежда след одобряването на списъка по чл. 692 от съда.

(2) След приемането на вземанията право на глас в събранието на кредиторите имат само кредиторите с приети вземания.

(3) Съдът може да предостави право на глас и на кредитор по чл. 637, ал. 3, ако в подкрепа на вземането му са представени убедителни писмени доказателства, на кредитор с неприето вземане, който е предявил иск по чл. 694, както и на кредитор с прието вземане, срещу когото е предявен иск по чл. 694 за установяване несъществуване на вземането му.

(4) Не се предоставя право на глас по ал. 3 на кредитор по чл. 616, ал. 2.

ПРИЕТО ВЗЕМАНЕ

Чл. 693. В производството по несъстоятелност за прието се смята вземане, което е включено в одобрения от съда списък на приетите вземания по чл. 692, с изключение на вземане по чл. 694, ал. 1.

ВЗЕМАНЕ НА РЕШЕНИЕ

Чл. 676. (1) Събранието на кредиторите се провежда независимо от броя на присъстващите и се ръководи от съдията, който разглежда делото.

(2) При вземането на решение всеки кредитор има толкова гласа, каквато част представлява неговото вземане от размера на приетите вземания и вземанията с право на глас по чл. 673, ал. 3.

(3) Решенията се вземат с обикновено мнозинство, освен ако в този закон е предвидено друго.

(4) В събранието на кредиторите участието на кредиторите се извършва по реда на чл. 670, ал. 1.

ОТМЯНА НА РЕШЕНИЕ НА СЪБРАНИЕ НА КРЕДИТОРИТЕ ПО СЪДЕБЕН РЕД

Чл. 679. (1) По искане на длъжника или на кредитор съдът по несъстоятелността може да отмени решение на събранието на кредиторите, ако то е незаконосъобразно или при съществено ощетяване на част от кредиторите. Основанията: нарушение на закона(взема се решение по въпрос, който не е от компетентността на събранието на кредиторите или пък не е бил включен в дневния ред; ненадлежно представляван кредитор) и целесъобразност.

(2) Искането се прави в 7-дневен срок от провеждане на събранието и се разглежда от друг състав на съда по несъстоятелността с призоваване на длъжника и на кредиторите. Съдебното заседание за разглеждане на искането се провежда не по-късно от 14 дни от постъпването му. Т.е. заседанието е открито.

(3) Кредиторите по ал. 2 се призовават чрез „Държавен вестник“.Често има желание за оспорване решението на събранието на кредиторите.

(4) Съдът се произнася с определение.То НЕподлежи на обжалване.

ПРАВОМОЩИЯ НА СЪБРАНИЕТО НА КРЕДИТОРИТЕ

Чл. 677. (1) Събранието на кредиторите: 1. изслушва доклад на синдика за дейността му; 2. изслушва доклад на комитета на кредиторите; 3. избира синдик, ако такъв не е избран; в този случай се прилага чл. 672, ал. 2;Събранието на кредиторите не назначава синдика, а само взема решение и го предлага на съда, който го назначава с определение. 4. взема решение за освобождаването на синдика и замяната му; Не е нужно това решение да се обосновава с някакви незаконосъобразни или нецелесъобразни действия на синдика. 5. определя размера на текущото възнаграждение на синдика, неговото изменение, както и размера на окончателното възнаграждение; 6. избира комитет на кредиторите, ако такъв не е избран, или извършва промяна в състава му; 7. предлага на съда размера на издръжката на длъжника и на неговото семейство; 8. !!! определя реда и начина за осребряване имуществото на длъжника, метода и условията на оценка на имуществото, избора на оценители и определянето на 87

възнаграждението им. Това е процесуален ред (ред и начин за осребряване). А в нашата правна система, процесът е отнапред регламентирана процедура. А тук законодателят кривна. В чл. 718 изрично се постанови, че към преки преговори може да се премине само когато е изчерпан процесуалният ред на търговете. „Ред и начин” тук означава само там, където няма предвидена изрична правна норма. Тук събранието на кредиторите решава дали да се осребри имуществото като цяло или на части. Трябва да се назначат експерти, за да се види кое е най-изгодно за кредиторите. Защитата: по чл. 679, ако не съм съгласна с това решение на събранието на кредиторите. Определя се и метод и условия на оценка. Определяйки ги обаче, съдът по тоя начин навлиза в компетентността на експертите. В.П. критикува тоя текст с оглед пристрастността и вмешателството. (2) Когато събранието на кредиторите не може да вземе решение по ал. 1, т. 3, синдикът се назначава от съда. Определението на съда не подлежи на обжалване. (3) За събранието на кредиторите се води протокол, който се подписва от председателстващия събранието съдия и протоколиста. (4) Когато събранието на кредиторите не може да вземе решение по ал. 1, т. 8, решението се взема от синдика.

Комитет на кредиторите.

ФАКУЛТАТИВНОСТ

Чл. 680. (1) Събранието на кредиторите може да избере комитет на кредиторите в състав не по-малко от трима и не повече от девет членове.

(2) В комитета на кредиторите задължително се включват лица, които представляват обезпечените и необезпечените кредитори, с изключение на тези по чл. 616, ал. 2.

ПРАВОМОЩИЯ

Чл. 681. (1) Комитетът на кредиторите подпомага и контролира действията на синдика по управление на имуществото, проверява търговските книги и съдържанието на касата и уведомява съда в случаите по чл. 657.

(2) Касата се проверява най-малко веднъж месечно, като за резултата се уведомява съдът по несъстоятелността.

(3).) Комитетът на кредиторите може по своя инициатива или по искане на съда да дава становища относно продължаване дейността на предприятието на длъжника, възнаграждението на временния и служебния синдик, действията по осребряването, отговорността на синдика по чл. 663, ал. 1 и други случаи.

ЗАБРАНА ЗА ПРИДОБИВАНЕ НА ИМУЩЕСТВО 88

Чл. 683. Член на комитета на кредиторите не може да придобива по какъвто и да е начин пряко или чрез друго лице вещ или право от масата на несъстоятелността. Това ограничение се прилага и за съпруга на член на комитета на кредиторите, неговите роднини по права линия, по съребрена линия – до шеста степен, а по сватовство – до трета степен.

Комитетът на кредиторите не може да замести нито синдика, нито събранието на кредитор.

 

Въпрос 82.

Оздравително производство

Продължаваме с производството по несъстоятелност във факултативната фаза – оздравително производство.

Чл. 607. (1) Производството по несъстоятелност има за цел да осигури справедливо удовлетворяване на кредиторите и възможност за оздравяване предприятието на длъжника. (2) В производството по несъстоятелност се вземат предвид интересите на кредиторите, длъжника и неговите работници.Все противоречиви интереси.

Оздравителното производство е колективна процедура за изготвяне, гласуване и утвърждаване план за оздравяване с цел максимално удовлетворение на кредиторите. Сравнение с класическото принудително изпълнение: осребряване + удовлетворение. При конкордатните процедури имаме сключване на конкордата, при който кредиторите с по-големи вземания налагат волята си над останалите, т.к. определяща е волята на мнозинството. Конкордатните процедури имат само за цел избягване осребряване на имуществото. По това оздравителното производство прилича на конкордатните процедури. В оздравителното производство се предвижда процедура за оздравяване на предприятието, независимо и дори против волята на длъжника, и удовлетворение на кредиторите, пак независимо и дори против волята на длъжника.

ПРЕДЛАГАНЕ НА ПЛАН

Чл. 697. (1) Право да предложат план имат: 1. длъжникът; 2. синдикът; 3. кредиторите, които притежават най-малко 1/3 от обезпечените вземания; 4. кредиторите, които притежават най-малко 1/3 от необезпечените вземания; 5. съдружниците, съответно акционерите, които притежават най-малко 1/3 от капитала на дружеството длъжник; 6. неограничено отговорен съдружник; По чл. 610: Едновременно с откриването на производството по несъстоятелност за търговското дружество се смята за открито и производството по несъстоятелност за неограничено отговорния му съдружник. Той тук не трябва да доказва правен интерес, т.к. законодателят му е признал правен интерес да предлага план за оздравяване. 7. двадесет на сто от общия брой на работниците и служителите на длъжника. (2) Не могат да предлагат план кредиторите с вземанията, посочени в чл. 616, ал. 2. Т.е. ние тук няма да изчисляваме лихви за необезпечени вземания. (3) В случаите по чл. 630, ал. 2 не може да се предлага план за оздравяване.

Кредиторите не са групирани по класове, а всички обезпечени кредитори са в една група.

СРОК ЗА ПРЕДЛАГАНЕ НА ПЛАН

Чл. 698. (1) План може да се предложи най-късно до един месец след момента на обявяване в търговския регистър на определението на съда за одобряване списъка на приетите вземания по чл. 692. Срокът е преклузивен. Посочен е крайният момент. Началният – подаване молбата за откриване производство по несъстоятелност, както когато е подадена от длъжника, така и от кредитор. Предлагайки план за оздравяване и прилагайки го към молбата, длъжникът/кредиторът може да се опитва да докаже по този начин, че е достатъчно да се открие производство по несъстоятелност. Обаче тъй като в плана трябва да включим приетите вземания, още тук можем да прогнозираме кои вземания ще бъдат и кои няма да бъдат приети. Когато има разминаване м/у това, което ние сме включили в плана и това което съдът и синдикът приемат за предявени вземане, може да се разминават? Ние не можем да знаем кога ще влезе в сила решението, с което се утвърждава планът. Реалният момент, в който можем да започнем изготвянето на плана, е когато е постановено определението на съда по одобряване на списъците. В крайна сметка този едномесечен срок е недостатъчен. Важно е, че не може да се предлага план за оздравяване по чл. 630, ал. 2 ТЗ (това е ал. 3 на чл. 697). (2) В производството по несъстоятелност може да се предложи повече от един план.

Друго характерно: когато планът е представен от длъжника или синдика, разходите са за сметка масата на несъстоятелността – чл. 699. Не е така при кредиторите.

СЪДЪРЖАНИЕ НА ПЛАНА

Чл. 700. (1) Планът съдържа: (това са императивни изисквания) 1. степента на удовлетворяване на вземанията, начина и времето за плащане на кредиторите от всеки клас, както и гаранции за изпълнение на оспорените неприети вземания – предмет на висящи съдебни производства към датата на предлагането на плана; Става дума за изчисляване на степента на удовлетворение, т.е. трябва да проверим при тоя план за оздравяване до каква степен ще можем да удовлетвори, по какъв начин и кога. Това е доказателство, че планът за оздравяване е с оглед удовлетворението на кредиторите и това удовлетворение е независимо от волята на длъжника. Трябва да има гаранции според тоя текст. Тук няма как да оставим вземането само защото е оспорено и е предмет на иска по чл. 694. 2. условията, при които съдружниците в събирателно или командитно дружество се освобождават напълно или частично от поетите задължения; 3. степента на удовлетворяване, което получава всеки клас кредитори в сравнение с това, което би получил при разпределение на имуществото по предвидения от закона ред; Императивно определените процедури за осребряване, които следват обявяването на длъжника в несъстоятелност. Никой кредитор не може да бъде поставен в по-лошо положение от това, в което би бил при осребряване на имуществото, освен ако изрично не е съгласен. 4. гаранциите, които се дават на всеки клас кредитори във връзка с изпълнението на плана; Не им се учредяват никакви ипотеки и залози. Няма откъде. Ползват се банкови гаранции и други. Практиката за изискванията за гаранции е противоречива, но никой съд не мисли, че трябва да са ипотеки или залози. 5. управленските, организационните, правните, финансовите, техническите и другите действия за осъществяването на плана; 6. влиянието на плана върху заетостта на работниците и служителите на длъжника.

Друго императивно изискване е по чл. 189 ДОПК – разсрочване и отсрочване в производството по несъстоятелност. За публичните вземания е нужно съгласието на министъра на финансите. Представянето на това съгласие е условие за допускането на плана за разглеждане от събранието на кредиторите. Ако министърът не ни е дал съгласие, не можем да си проведем оздравителното производство. Не се допуска намаляване на главницата на публичните вземания; също не се допуска трансформиране на публичното вземане в дял от капитала и в акции. Намаляване на публичното вземане може да има само за лихва и то ще е релевантно, само ако министъра се е съгласил точно за това намаляване, точно за този срок. За да постигнем успех, трябва да съгласуваме нещата с министерство на финансите.

ДОПУСКАНЕ НА ПЛАНА

Чл. 701. (1) С определение, постановено в закрито заседание в 7-дневен срок от изтичането на срока по чл. 698, съдът допуска плана до разглеждане от събранието на кредиторите, ако той отговаря на изискванията на чл. 700, ал. 1. Съдът определя датата за провеждане на събранието не по-късно от 45 дни от датата на определението. (2) В случай че предложеният план не отговаря на изискванията на чл. 700, ал. 1, съдът изпраща съобщение на предложителя да отстрани в 7-дневен срок допуснатите нередовности. Тази разпоредба не се прилага при отмяна на решението на съда по несъстоятелността за утвърждаване на план за оздравяване и връщане на делото от второинстанционния съд за продължаване на производството. Съдът обаче често не прави това и се приема план, който не отговаря на изискванията. (3) Определението за недопускане на плана подлежи на обжалване в 7-дневен срок.

Определението е предвидено по чл. 613а, ал. 1 – подлежи на обжалване пред АС и ВКС. И това е определение, за което изрично е предвидено, че се обявява в ТР. Важно: кредиторите се смятат за уведомени от обявяването на това определение за допускане в ТР. Съдът е длъжен да призове за това събрание синдика и длъжника. И тук действа общото процесуално правило за поканата – 7 дни преди събранието.

В плана може да има освен императивни изисквания, също и други точки – чл. 700 – ал. 2-6:

(2) С плана може да се предвиди продажба на цялото предприятие (Съвкупност от права, задължения и фактически отношения), или на обособена част от него, начинът и условията на продажба, купувачът, превръщане на вземане в дял от капитала, новиране на задължение или извършването на други действия и сделки. Това било прехвърляне на предприятието против императивните условия за осребряване на имуществото според В.П. (3) В случаите по ал. 2 към плана за оздравяване се прилага пазарна оценка на имуществото – предмет на съответната сделка. (4) Когато планът за оздравяване предвижда продажба на цялото предприятие или на обособена част от него, към плана се прилага проект на договор, подписан от купувача. Това, като съдържание не е предварителен договор. Договорът трябва да се подпише след това и от длъжника. (5) С плана за оздравяване може да се предвиди назначаване на надзорен орган за осъществяване на контрол върху дейността на длъжника за срока на действие на оздравителния план или за по-кратък срок. Това е факултативна възможност. Вж. чл. 700а за надзорния орган. (6) Когато планът за оздравяване предвижда превръщане на вземания в част от капитала, към плана се прилага списък с имената на кредиторите, изразили съгласие да запишат дялове, съответно акции, пълно описание на непаричните вноски – вземания, паричната им оценка по чл. 72, ал. 2, основанията на правата на вносителя, както и броя, вида и номиналната стойност на дяловете, съответно акциите, които се придобиват. В тези случаи не се прилага чл. 72, ал. 5. Ако имуществото на дружеството не е достатъчно, за да покрие паричните му задължения, превръщането на вземането в част от капитала се извършва по номиналната стойност на дяловете, съответно акциите. Ако имуществото на дружеството е достатъчно, за да покрие паричните му задължения, превръщането на вземането в част от капитала се извършва по балансовата стойност на дяловете, съответно на акциите. Когато планът за оздравяване предвижда превръщане на вземане в дял от капитала, решението за утвърждаване на оздравителния план има сила на решение на общото събрание на акционерите, съответно на съдружниците, за увеличаване на капитала чрез непарични вноски.

Процесуални последици при продажба на предприятието или част от него – горната ал. 4 и чл. 706а.

СРОК ЗА СКЛЮЧВАНЕ НА ДОГОВОР

Чл. 706а. (1) Срокът за сключване на договор за продажба на цялото предприятие, на обособена част от него, съобразно утвърдения план за оздравяване е едномесечен от влизането в сила на решението за утвърждаване на плана. (2) Ако в срока по ал. 1 не се сключи договор за продажба съобразно проекта към утвърдения план за оздравяване, всяка от страните може в едномесечен срок от изтичането на срока по ал. 1 да поиска от съда по несъстоятелността да обяви договора за сключен съгласно проекта по чл. 700, ал. 4, приет на събранието на кредиторите. (3) Ако в срока по ал. 2 никоя от страните не поиска обявяване на договора за сключен и ако има направено искане от кредитор, съдът по несъстоятелността възобновява производството и обявява длъжника в несъстоятелност.

Планът и решението нямат прехвърлително действие. Последицата от несключването: ал. 3. Идеята на това прехвърляне: някой, който купува ще е по-заможен, за да поеме задължението.

След това съдът действа по чл. 701(вж. по-горе). Проверява дали лицето е легитимирано, дали е спазен срокът и дали планът отговаря на изискванията. Ако ли не указания за поправка. Но ако лицето не е легитимирано или ако срокът е минал, няма какво да направим.

СЪОБЩЕНИЕ ЗА ПЛАНА И НАСРОЧВАНЕ СЪБРАНИЕ НА КРЕДИТОРИТЕ

Чл. 702. (1) Съдът изпраща за обявяване в търговския регистър съобщение за датата на провеждане събранието на кредиторите за приемане на допуснатия до разглеждане план. (2) Длъжникът и синдикът се призовават за събранието, а кредиторите се смятат за призовани с обявяване на съобщението в търговския регистър.

 Допускане на плана до гласуване

ПРИЕМАНЕ НА ПЛАНА

Чл. 703. (1) Право да гласува по плана има само кредитор, чието вземане е прието (за прието вземане виж чл. 693) или му е признато право на глас по чл. 673, ал. 3. (2) Кредиторите нгласуват отделно в следните класове: 1. кредитори с обезпечени вземания и кредитори с право на задържане; 2. кредитори по чл. 722, ал. 1, т. 4; 3. кредитори по чл. 722, ал. 1, т. 6; 4. кредитори с необезпечени вземания; 5. кредитори по чл. 616, ал. 2. (3) Кредитор може да гласува и без да присъства на събранието чрез писмо с нотариална заверка на подписа. Нямало такова нещо у нас. В.П. – не е ясно защо са тия нотариални заверки. (4) Планът се приема от всеки клас с обикновено мнозинство от размера на вземанията от класа. (5) Възражение срещу приетия план може да бъде направено пред съда по несъстоятелността в 7-дневен срок от датата на гласуването. Възражение може да подаде и кредитор с неприето вземане, за което е предявил иск по чл. 694. (6) Не се счита за приет план, против който са гласували кредитори с повече от половината от приетите вземания независимо от класовете, в които се разпределят. (7) Събранието на кредиторите може да вземе решение за назначаване на надзорен орган по чл. 700а и в случаите, в които това не е предвидено в плана за оздравяване на предприятието. (8) Приемането на плана се обявява в търговския регистър. От този момент почва да тече срокът, в който можем да подадем възражение с/у този план.

 Възражения с/у приетия план.

Чл. 703, ал. 5 – вж. Съдът, ако липсват възражения, ще се произнесе в закрито заседание с решение за утвърждаване на плана.

УТВЪРЖДАВАНЕ НА ПЛАНА ОТ СЪДА

Чл. 704. (1) Съдът по несъстоятелността утвърждава приетия план, ако са спазени изискванията на закона. (приемане в класа и приемане от всички кредитори, и изрично да е приет планът от повече от 50 % от всички приети вземания) (2) Ако са приети няколко плана, утвърждава се планът, за който са гласували кредитори с повече от половината от общия размер на приетите вземания. Ако той не може да бъде утвърден, се утвърждава планът, приет от класовете кредитори, чиито интереси са увредени в най-голяма степен. (3) Планът се утвърждава в закрито заседание. Когато срещу приетия от събранието на кредиторите план са направени възражения, съдът разглежда възраженията в заседание при закрити врата с призоваване на длъжника, синдика и направилия възражението. По възможност всички възражения се разглеждат в едно заседание и съдът се произнася по възраженията в 14-дневен срок от заседанието.

УСЛОВИЯ ЗА УТВЪРЖДАВАНЕ НА ПЛАНА

Чл. 705. (1) Съдът утвърждава плана, ако: 1. са спазени изискванията на закона за приемането на плана от отделните класове кредитори; 2. планът е приет с мнозинство на кредитори с повече от половината от приетите вземания, включени в одобрените от съда списъци по чл. 692, ал. 1 и по чл. 692, ал. 4; ако планът предвижда непълно плащане, поне един клас от кредиторите, които са го приели, трябва да получава непълно плащане; 3. всички кредитори от класа са поставени при равни условия, освен ако ощетените кредитори дадат писмено съгласие; 4. на несъгласен кредитор и несъгласен длъжник планът осигурява получаване на плащане, каквото би получил при разпределение на имуществото по предвидения от закона ред; От една страна кредиторите с по-големи вземания налагат волята си, а от друга, тоя с по-малкото вземане не може да прецака другите, ако му бъде платено. 5. никой кредитор не получава повече от дължимото по приетото му вземане; 6. не се предвижда получаване на доход от съдружник или акционер до окончателното изплащане на задълженията към класа кредитори, чиито интереси са засегнати от плана; 7. не се предвижда издръжка на едноличен търговец, неограничено отговорен съдружник и на семействата им, по-голяма от определената от съда до окончателното изпълнение на задълженията към класа кредитори, чиито интереси са засегнати от плана. (2) Съдът се произнася с решение относно утвърждаването на плана за оздравяване на предприятието или отказа за това.

Чл. 679. (1) По искане на длъжника или на кредитор съдът по несъстоятелността може да отмени решение на събранието на кредиторите, ако то е незаконосъобразно или при съществено ощетяване на част от кредиторите. А решението на това специално събрание на кредиторите, в което се гласува планът, може да се оспори само за незаконосъобразност по пунктовете, за които говорихме (т.1-2 на чл. 700). (2) Искането се прави в 7-дневен срок от провеждане на събранието и се разглежда от друг състав на съда по несъстоятелността с призоваване на длъжника и на кредиторите. Съдебното заседание за разглеждане на искането се провежда не по-късно от 14 дни от постъпването му. (3) Кредиторите по ал. 2 се призовават чрез „Държавен вестник“. (4) Съдът се произнася с определение. Решението (по чл. 705, ал. 2) се вписва в ТР – чл. 624. Това решение има два диспозитива – утвърждаване на плана и прекратяване на делото.

ПРЕКРАТЯВАНЕ НА ПРОИЗВОДСТВОТО ПО НЕСЪСТОЯТЕЛНОСТ

Чл. 707. (1) С решението за утвърждаване на плана съдът прекратява производството по несъстоятелност и назначава надзорния орган, предложен в плана или избран от събранието на кредиторите. (3) По искане на кредитор, на надзорния орган или на длъжника с решението за утвърждаване на плана или по-късно с цел запазване на имуществото и осигуряване изпълнението на плана съдът може:

1. да определи имуществото, с което длъжникът да се разпорежда само с предварителното разрешение на надзорния орган, а когато няма такъв – на съда; 2. да замени един или повече членове на надзорния орган с други лица.

От чл. 624 следва, че решението по чл. 707 също се обявява в ТР.

НАДЗОРЕН ОРГАН

Чл. 700а (1) Надзорният орган по чл. 700, ал. 5 може да бъде едноличен или колективен. (2) Колективният надзорен орган се състои от 3 до 7 души, в това число председател и заместник-председател. (3) Председателят свиква заседанията на надзорния орган по свой почин, както и по искане на членовете на надзорния орган или на длъжника. (4) Редът за свикване на колективния надзорен орган, кворумът и начинът за приемане на решения се уреждат в плана за оздравяване. (5) Длъжникът представя пред надзорния орган доклад за дейността си и за предприетите действия по изпълнение на плана за оздравяване най-малко веднъж на три месеца. (6) Длъжникът уведомява незабавно надзорния орган за всички настъпили обстоятелства, които са от съществено значение за изпълнението на плана за оздравяване. (7) Надзорният орган има право по всяко време да поиска от длъжника да представи сведения или доклад по всеки въпрос, който засяга дейността на длъжника и изпълнението на плана за оздравяване. (8) Органите на длъжника само след предварителното съгласие на надзорния орган могат да вземат решения за: 1. преобразуване на длъжника; 2. закриване или прехвърляне на предприятия или на значителни части от тях; 3. сделки с имущество извън обичайните действия и сделки, свързани с упражняването на търговската дейност на длъжника; 4. съществена промяна на дейността на длъжника; 5. съществени организационни промени; 6. дългосрочно сътрудничество от съществено значение за изпълнението на плана за оздравяване или прекратяване на такова сътрудничество; 7. създаване или закриване на клон. (9) Обстоятелствата по ал. 8 се вписват в търговския регистър. (10) Възражения, че действията са извършени в нарушение на ал. 9 не могат да се противопоставят на трети лица.

Решението за утвърждаване на плана няма незабавно действие, а се изпълнява след като влезе в сила.

 

Действие на утвърдения план. Възобновяване на производството по несъстоятелност при неизпълнение на утвърдения от съда план за оздравяване.

 

1. Действие на оздравителния план

Утвърденият от съда по несъстоятелността план за оздравяване е задължителен за длъжника и кредиторите, чиито вземания са възникнали преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност (чл. 706, ал. 1 ТЗ).

Планът има трансформиращо действие по отношение на вземанията на тези кредитори. Вземанията се преобразуват при срокове, лихви, обезпечения и други условия, предвидени в оздравителния план. Веднъж настъпил, преобразуващият ефект е неотменим. При приет по реда на ТЗ оздравителен план и утвърден с влязъл в сила съдебен акт не е допустимо ревизиране на предвижданията по плана нито в производството по несъстоятелност, нито чрез самостоятелен иск, с правно основание, произтичащо от текстовете на ЗЗД или ТЗ, уреждащи изменението, развалянето или унищожаването на сделките.

Преобразуващото действие на плана се запазва и в случай че производството по несъстоятелност бъде възобновено при условията на чл. 709, ал. 2 ТЗ.

Когато планът за оздравяване на предприятието на длъжника предвижда превръщане на вземания в дял от капитала по реда на чл. 700, ал. 6 ТЗ, решението на съда за утвърждаване на плана има сила на решение на събранието на съдружниците, съответно на акционерите, в дружеството длъжник за увеличение на капитала чрез непарични вноски.

ІІ. Възобновяване на производството по несъстоятелност при неизпълнение на утвърдения от съда план за оздравяване.

Съдът по несъстоятелността възобновява производството при наличието на следните предпоставки:

1. Да е направено искане за възобновяване от оправомощени лица: Това са:

а) кредитори, чиито вземания представляват не по-малко от 15% от общия размер на вземанията, или

б) надзорния орган;

в) министърт на финансите (чл. 189, ал. 5 ДОПК).

2. Длъжникът да не изпълнява задълженията си:

а) по плана или

б) задълженията си за отчетност към надзорния орган, или

в) задълженията си за изискване на предварително одобрение от надзорния орган за извършването на правно-организационни промени.

Във възобновеното производство се запазват всички процесуални действия, извършени до момента. Не е допустимо преизчисляване на вземанията, включени във вече утвърдените списъци на приети вземания и съответно в неизпълнения оздравителен план.

При възобновяване на производството поради неизпълнение на плана правомощията на същия синдик не се възобновяват.

Във възобновеното производство по несъстоятелност не може да се провежда ново оздравително производство.

 

Въпрос 83.

Решението за обявяване на длъжника в несъстоятелност. Предпоставки. Съдържание. Обявяване в търговския регистър. Последици. Незабавна изпълняемост. Обжалване.

І. Общи положения.

В обичайния случай съдът открива производството с едно решение (по 630, ал. 1) и обявява несъстоятелността с друго решение (това по чл. 710, изр. 1).

С първото решение съдът е решил дали е налице неплатежоспособност, респ. свръхзадълженост, с второто – съдът се произнася по въпросите касаещи принудителното изпълнение срещу длъжника, т.е. съдът вече е преценил, че длъжникът не може да бъде оздравен, че има имущество, което да се осребри и затова трябва да се премине към осребряване като единственият възможен начин за удовлетворяване на кредитороите.

С първото решение (за откриване на ПН) приключва едно спорно производство относно предпоставките за ОПН (откриване на производство по несъстоятелност). С второто решение приключва фазата, в която съдът установява актива и пасива на длъжника (какво е имуществото и какви са вземанията на кредиторите), но също така се учредяват и органите на несъстоятелността.

Докато Решението за ОПН е задължителен елемент, за да имаме ПН, до Решението за ОН (обявяване в несъстоятеност), може и да не се стигне, ако е бил утвърден оздравителен план.

Както всяко съдебно решение и това трябва да е мотивирано и да има предписаното от закона съдържание (съгласно чл. 236 от ГПК; вж. въпрос 32)

ІІ. Видове решения за обявяване в Н.

1. Решение за обявяване на длъжника в несъстоятелност и прекратяване на дейността му едновременно с откриване на ПН (630, ал. 2 ТЗ);
2. Решение за обявяване на длъжника в несъстоятелност, прекратяване на дейността му, постановено също едновременно с откриване на ПН и спиране на производството (632, ал. 1 ТЗ), когато не могат да бъдат покрити разноските за производството;
3. Решение за обявяване на длъжника в несъстоятелност, когато съдът възобновява производството след неизпълнен оздравителен план (по чл. 709 ал.1)
4. Решение за обявяване в несъстоятелност при липса на предложен или утвърден план (чл. 710, изр. 1)

ІІІ. Предпоставки за постановяване на решение по чл. 710, изр. 1:

• в предвидения от закона срок да не е бил предложен план по чл. 696 или
• предложеният план да не е бил приет или утвърден

* Предпоставките за постановяване на другите решения за ОН – във въпрос 33.

** Предпоставките за постановяване на решение за ОН по 709 – във въпрос 46.

ІV. Съдържание на РОН (чл. 711 ал. 1)

1. Обявяване длъжника в несъстоятелност;
2. Постановяване прекратяване дейността на предприятието;
3. Постановяване обща възбрана и запор върху имуществото на длъжника. От момента на вписване в търговския регистър на решението за обявяване в несъстоятелност се смятат за възбранени недвижимите имоти, съответно за запорирани движимите вещи и вземанията на длъжника по отношение на трети добросъвестни лица (чл. 715 ал. 1)
4. Прекратяване правомощията на органите на длъжника – юридическо лице;
5. Лишаване длъжника от правото да управлява и да се разпорежда с имуществото, включено в масата на несъстоятелността;
6. Постановява започване на осребряване на имуществото, включено в масата на несъстоятелността, и разпределение на осребреното имущество.
7. Вписване на решението в ТР.

Съгласно чл. 712 ал. 2 от ТЗ решението подлежи на вписване в ТР. В чл. 624 е предвидено задължение на съда най-късно на следващия ден след постановяване на решението, да го изпрати за вписване по партидата на търговеца. Редът за вписване е по чл. 14 от ЗТР – въз основа на акта на съда. Длъжностното лице по регистрацията няма право да откаже вписване с мотив, че решението подлежи на обжалване и не е влязло в сила.

На вписване подлежи и решението, с което се отменя частично или изцяло или се обезсилва постановеното от окръжния съд решение за обявяване в несъстоятелност (когато това решение е обжалвано) – чл. 713 ал. 2.

VІ. Действие на решението.

Чл. 712. ал. 1 – Решението за обявяване в несъстоятелност действа по отношение на всички.

Чл. 714. Решението за обявяване в несъстоятелност подлежи на незабавно изпълнение.

VІІ. Обжалване

Чл. 713, ал. 1. Решението за обявяване в несъстоятелност подлежи на обжалване в 7-дневен срок от вписването в търговския регистър.

Съгласно чл. 613а, това решение е от категорията на тези, които подлежат на обжалване по общия ред на Гражданския процесуален кодекс. Т.е. производството по обжалването може да се развие като три-инстанционно.

Осребряване на имуществото, включено в масата на несъстоятелност. Понятие. Правомощията на синдика, събранието на кредитори и съда.

1. Понятие.

След решението за обявяването на длъжника в несъстоятелност (с изключение на решението по чл. 632 ТЗ) започва фазата на класическото универсално принудително изпълнение, която обхваща осребряването на имуществото, включено в масата на несъстоятелността (Глава четиридесет и шеста на ТЗ) и удовлетворяването на кредиторите чрез разпределение на получените от осребряването суми (Глава четиридесет и седма на ТЗ). Съгласно чл. 711, ал. 1, т. 5 ТЗ с решението за обявяване в несъстоятелност съдът постановява започване на осребряване на имуществото, включено в масата на несъстоятелността, и разпределение на осребреното имущество (т.е. на полученото от него).

Легалното определение на осребряването се намира в чл. 716, ал. 1 ТЗ (предишен текст на чл. 716 ТЗ – ДВ, бр. 58 от 2003 г.), съгласно който недвижимите и движимите вещи като цяло или в обособени части, вещните и другите имуществени права от масата на несъстоятелността се превръщат в пари, доколкото това е необходимо за плащане задълженията на длъжника. То се извършва чрез тяхната продажба.

Продажбата на имуществените права, включени в масата на несъстоятелността, може да стане като цяло, в обособени части, а също и като отделни имуществени права (чл. 716, ал. 1 ТЗ).

В чл. 716, ал. 1 ТЗ е посочено, че осребряването ще се извършва доколкото това е необходимо за плащане на задълженията на длъжника. Но то се извършва именно с тази цел – за да се удовлетворят неговите кредитори. От това следва, че ако кредиторите могат да се удовлетворят от налични парични средства, към осребряване няма да се пристъпи. Очевидно е, че в тази част на изречението се има предвид рядко срещаната в практиката хипотеза по чл. 735, ал. 2, предл. второ ТЗ, когато в резултат на осребряването са удовлетворени всички кредитори на длъжника и е останало имущество.

2. Правомощия на синдика

Продажбата се извършва от синдика и в процесуалната литература той се третира като орган на универсалното принудително изпълнение, когато извършва осребряването на имуществото, включено в масата на несъстоятелността, и разпределя получените от това осребряване суми.

Синдикът е оправомощен за осребряването с РОН, съгласно чл. 711, ал. 1, т. 5 ТЗ. Тези действия влизат в правомощията на синдика по чл. 658, ал. 1, т. 14 ТЗ.

Синдикът е подчинен на решението на събранието на кредиторите за определяне на реда и начина на продажбата. Той обаче е длъжен да съблюдава и императивните норми в Глава четиридесет и шеста на ТЗ относно продажбата. Освен това той трябва да получи разрешение от съда за всяка продажба (чл. 716, ал. 2 ТЗ).

3. Правомощия на съда.

Изискването за даване на разрешение от съда по чл. 716 ал. 2 всъщност дублира решението за обявяване на длъжника в несъстоятелност, тъй като с това решение съдът постановява започване на осребряването на имуществото и разпределението на получените от него суми. С този елемент от съдържанието на РОН съдът едновременно оправомощава и задължава синдика да започне и да извърши осребряването на имуществото. Това законодателно решение (да се иска разрешение на съда, което трябва да бъде дадено с определение) представлява процесуално разточителство тъй като се наслагват два различни акта, които са насочени към едни и същи процесуални последици.

В закона не е предвидена възможност за обжалване на акта на съда по чл. 716, ал. 2 ТЗ, поради което по арг. от чл. 613а, ал. 2 ТЗ той не подлежи на обжалване. По този начин възможността за защита на субектите в производството по несъстоятелност се оказва силно стеснена. От друга страна пък самите действия на синдика по извършване на продажбата, ако са незаконосъобразни би трябвало да подлежат на обжалване, но той е подчинен на разрешението на съда.

Съгласно чл. 717, ал. 2 ТЗ по предложение на синдика и съобразно решението на събранието на кредиторите съдът по несъстоятелността разрешава продажба на вещите и имуществените права като цяло, на обособени части или на отделни имуществени права. Съдът е длъжен да се произнесе по предложението на синдика в деня на постъпването му в съда или най-късно на следващия работен ден. Съдът е поставен в положението да действа като при обвързана компетентност, което не може да се приеме за добро законодателно решение.

4. Правомощия на СК

Съгласно чл. 717, ал. 1 ТЗ в действащата сега редакция вещите и имуществените права от масата на несъстоятелността се продават от синдика по предвидения в Глава четиридесет и шеста на ТЗ ред и съобразно решението на събранието на кредиторите по чл. 677, ал. 1, т. 8, освен в случаите по чл. 677, ал. 4 (когато СК не може да вземе решение).

Съгласно чл. 677, ал. 1, т. 8 ТЗ събранието на кредиторите определя: а) реда и начина за осребряване на имуществото на длъжника; б) метода и условията на оценка на имуществото; в) оценителите и възнаграждението им.

Недостатъци на този законодателен подход (според В.Попова):

• Даването на такива правомощия на СК нарушава един от същностните белези на съдебния граждански процес, от която категория е и производството по несъстоятелност. То е отнапред регламентирана в закона процедура, а не процедура, чиито правила се определят от участниците в нея.
• Нарушен е принципът за равенството на кредиторите в производството по несъстоятелност. В събранието на кредиторите кредиторите гласуват по размера на вземанията, така че кредиторите с по-големи вземания могат да наложат решението си над дребните кредитори. Те могат така да определят метода на оценка, условията и реда на продажбата, че да не се стигне до удовлетворяване на малките хирографарни кредитори.
• Оценката в изпълнителния процес, в т.ч. и оценката в процедурата по осребряването в производството по несъстоятелност, трябва да се прави от вещо лице (респ. оценител), за което съществува изискването за безпристрастност. Тук се предвижда оценката да се прави от оценители, които се определят от събранието на кредиторите и чието възнаграждение се определя също от него. В такъв случай не можем да имаме гаранция за безпристрастност, защото оценителите стават икономически зависими от решението на събранието на кредиторите. От друга страна, те стават и юридически и професионално зависими от метода на оценка, който е приело събранието на кредиторите.

Събранието на кредиторите, обаче, не би могло да вземе рашение в противоречие с императивни норми на закона, и да приеме ред и начин на продажба, който им противоречи.

Единственият начин на защита срещу решението на събранието на кредиторите, в т. ч. и по отношение на визираните в чл. 677, ал. 1, т. 8 въпроси, е редът по чл. 679 ТЗ. По искане на длъжника или на кредитор съдът по несъстоятелността може да отмени решение на събранието на кредиторите, ако то е незаконосъобразно или при съществено ощетяване на част от кредиторите (ал. 1). Искането се прави в 7-дневен срок от провеждане на събранието и се разглежда от съда по несъстоятелността с призоваване на длъжника и на кредиторите. Съдебното заседание за разглеждане на искането се провежда не по-късно от 14 дни от постъпването му (ал. 2). Кредиторите се призовават чрез Държавен вестник (ал. 3). Съдът се произнася с определение (ал. 4). За него не е казано, че подлежи на обжалване, поради което на основание на чл. 613а, ал. 2 ТЗ то няма да подлежи на обжалване. Тъй като синдикът не е легитимиран да иска отмяната решение на събранието на кредиторите по реда на чл. 679 ТЗ, той се оказва подчинен на това решение дори и когато то е незаконосъобразно или ощетява част от кредиторите.

Обаче, ако решението на кредиторите не е атакувано, но противоречи на императивни норми на Глава четиридесет и шеста на ТЗ относно начина на осребряване, съдът трябва да приложи закона. Това следва от неговото качество на съд, на правосъден орган, който е подчинен на закона и е длъжен да приложи него, а не да се подчинява на волята на участниците в процеса, особено когато тя противоречи на закона.

Процедура за провеждане на осребряването: обявление за продажбата. Място и време за извършване й. Таен търг. Незабавен търг чрез явно наддаване. Провеждане на нов търг с явно наддваване при условията на чл. 717ж.

1. Обявление за продажба

Продажбата започва с обявление, коеко се изготвя от синдика.

1.1.   Съдържание на обявлението за продажба:

• посочване на длъжника;
• описание на имуществото, което ще се продава;
• реда и начина на продажба, определени от събранието на кредиторите;
• мястото, където ще се извърши продажбата. Съгласно чл. 717б ТЗ това може да е канцеларията на синдика или адреса на управление на длъжника;
• деня, в който ще се извърши продажбата и крайния срок за приемане на предложенията в рамките на този ден. Съгласно чл. 717в, ал. 3, изр. второ ТЗ предложенията на наддавачите (това са кандидат-купувачите) не могат да бъдат подадени след този краен срок;
• оценката на имуществото, което ще се продава. Съгласно чл. 677, ал. 1, т. 8 методът и условията на оценката са били определени от СК, а според чл. 717в, ал. 5 наддавателни предложения под оценката ще бъдат недействителни;
• В обявлението трябва да бъде посочено и мястото, където се държат книжата за продажбата, тъй като е възможно те да са в канцеларията на синдика или по адреса на управление на длъжника;

1.2. Място и срок на поставяне на обявлението

Синдикът трябва да постави обявлението за продажбата на видно място: в сградата на общината по седалището на длъжника и в сградата по адреса на управление на длъжника.

Срокът за поставяне на обявлението е не по-кратък от 14 дни преди деня на продажбата (чл. 717а, ал. 2, изр. първо ТЗ).

Синдикът трябва да състави протокол за поставянето на обявлението.

Синдикът представя за публикуване обявлението за продажба в специален бюлетин на Министерството на икономиката в срок не по-кратък от 14 дни преди деня на продажбата. Този бюлетин има както книжен, така и електронен носител, като се публикува на интернет-страницата на Министерството на икономиката. Целта на това публикуване е да се даде по-голяма гласност за престоящия търг, като се използват съвременните технически средства и възможностите, които интернет дава.

2. Ред за извършване на продажбата.

2.1. Книжата за продажбата се държат в канцеларията на синдика или по адреса на управление на длъжника и са на разположение на всеки заинтересуван (чл. 717в, ал. 1 ТЗ).

2.2. За участие в наддаването се внася задатък 10% върху оценката (чл. 717в, ал. 2 ТЗ). Този задатък служи за удовлетворяване на кредиторите ако обявеният за купувач се откаже или не плати цената. Този извод се налага от тълкуването на чл. чл. 717е, т. 1 във връзка с т. 2 от същия член и е относим както по отношение на първия обявен купувач, така и по отношение на последващите.

2.3. Продажбата се извършва чрез търг с тайно наддаване

• Всеки наддавач посочва предложената от него цена с цифри и думи и подава предложението си с квитанцията за внесения задатък в запечатан плик.
• Предложенията се подават в деня на продажбата до края на обявения срок.

Този срок може да е различен от края на работния ден (каквото е изискването на реда за публична продан по ГПК). Той трябва да е точно фиксиран по час и минути или и секунди, а не чрез разтегливи понятия, като например – докато има наддавателни предложения.

• Синдикът отразява предложенията по реда на постъпването им във входящ регистър (чл. 717в, ал. 3 ТЗ).
• Веднага след изтичането на посоченият в обявлението срок синдикът обявява постъпилите наддавателни предложения в присъствието на явилите се наддавачи.
• Синдикът съставя протокол, в който вписва:

–  наддавачите;

–  наддавателните предложения по реда на отварянето на пликовете;

–  обявяването на определен наддавач за купувач.

Съгласно чл. 717в, ал. 4, изр. трето ТЗ за купувач на имущественото право се счита този наддавач, който е предложил най-висока цена. При буквалното тълкуване на разпоредбата на изр. трето би могъл да се направи изводът, че в случая този наддавач се счита за купувач по силата на закона. По аргумент от чл. 717в, ал. 4, изр. шесто ТЗ (макар че текстът се намира след разпоредбата за незабавния търг с явно наддаване), според който обявяването на купувача се извършва от синдика в протокола, който се подписва от него и от явилите се наддавачи, следва изводът, че синдикът е длъжен в протокола изрично да постанови, че обявява този наддавач за купувач.

• Протоколът се подписва както от синдика, така и от явилите се наддавачи. Протоколът е акт на синдика и не е много нормално да се подписва и от явилите се наддавачи. Той не е техен акт. Изглежда законодателят е искал по този начин да създаде гаранция, че процедурата е проведена законосъобразно. Въпросът ще стои, когато явилите се наддавачи или някой от тях откаже да подпише. Тогава синдикът би трябвало да отбележи в протокола кой от явилите се купувачи не е подписал протокола и защо не е сторил това.
• В чл. 717в, ал. 4 ТЗ е предвидено, че ако най-високата цена е предложена от повече от един наддавач, купувачът се определя от синдика чрез незабавен търг чрез явно наддаване в присъствието на явилите се наддавачи.

Няма правила, по които следва да се провежда явният търг. Няма определен и краен момент на този незабавен явен търг. При липсата на законови правила относно провеждането на незабавния търг с явно наддаване, на основание на чл. 717, ал. 1, във вр. с чл. 677, ал. 1, т. 8 ТЗ събранието на кредиторите е това, което би трябвало да определи правилата и крайния момент на провеждането на незабавния явен търг.

Законодателят не е посочил изрично кой може да участва в този незабавен явен търг. Според мен това право имат само наддавачите, които са дали най-високата цена. Състезанието трябва да продължи между тях. Не може да участват в явния търг наддавачи, които са дали под тази цена. Това би било в противоречие както с установения в чл. 717в, ал. 3, изр. второ срок, така и с еднаквото третиране на наддавачите. Ако някой от тях, който е предложил най-високата цена, не се е явил при отварянето на пликовете, не би могъл да вземе участие в явния търг, тъй като той се провежда незабавно. Така този наддавач рискува небрежното му поведение, процесуалният му пропуск да упражни правото си да присъства при отварянето на пликовете и обявяването на наддавачите, да доведе до неблагоприяти за него последици.

• Плащане на цената.

Обявеният за купувач трябва в срок до 5 дни от приключване на продажбата да внесе предложената от него цена, като приспадне внесения задатък (чл. 717д ТЗ). Ако в срока по чл. 717д цената не бъде внесена, внесеният от наддавача задатък служи за удовлетворяване на кредиторите (чл. 717е, т. 1 ТЗ).

• Последващи купувачи. Редът за определяне на последващите купувачи е регламентиран в чл. 717е, т. 2 ТЗ.

Ако в срока по чл. 717д цената не бъде внесена, синдикът поканва наддавача, който е предложил следващата най-висока цена, ако не си е изтеглил задатъка (чл. 717е, т. 2, предл. първо). Законодателят е установил това изискване като доказателство, че наддавачът желае да участва в търга. Ако този наддавач се съгласи, той се обявява за купувач.

Ако следващият класиран наддавач не се съгласи да бъде обявен за купувач, или ако не внесе цената (в 5-дневния срок) внесеният от него задатък се задържа за удовлетворяване на кредиторите.

Синдикът постъпва така до изчерпване на наддавачите, направили валидни предложения.

3. Недействителност на наддавателните предложения

3.1. Недействителни са предложенията от лица, които нямат право да наддават (чл. 717в, ал. 5, предл. първо ТЗ.).

• Съгласно чл. 717г ТЗ длъжникът, неговият представител, синдикът, както и лицата, посочени в чл. 185 от ЗЗД, нямат право да участват в наддаването.

Чл. 185 ЗЗД. Не могат да бъдат купувачи, даже на публична продан, нито пряко, нито чрез подставено лице:

а) лицата, които по закон или по назначение от властта управляват или пазят чужди имущества – относно същите тия имущества, както и длъжностните лица относно имотите, които по служба им е възложено да продават, и

б) съдиите, прокурорите, държавните и частните съдебни изпълнители, съдиите по вписванията и адвокатите – относно спорните права, които са подсъдни на съда, към който се числят или във ведомството на който действуват, освен ако купувачът е съсобственик на спорното право.

• Съгласно чл. 662, ал. 2 ТЗ синдикът не може да придобива по какъвто и да е начин, пряко или чрез друго лице, вещ или право от масата на несъстоятелността. Това ограничение се прилага и за съпруга на синдика, за неговите роднини по права линия, по съребрена линия – до шеста степен, а по сватовство – до трета степен.
• Съгласно чл. 683 ТЗ член на комитета на кредиторите не може да придобива по какъвто и да е начин, пряко или чрез друго лице, вещ или право от масата на несъстоятелността. Това ограничение се прилага и за съпруга на член на комитета на кредиторите, за неговите роднини по права линия, по съребрена линия – до шеста степен, а по сватовство – до трета степен.

Целта на посочените ограничения е да се изключи възможността за даване на нереални наддавателни предложения, както и да не се допускат до участие лицата, които са довели длъжника до състояние на неплатежоспособност и невъзможност предприятието му да бъде оздравено.

3.2. Недействителни са и наддавателните предложения за цена под оценката (чл. 717в, ал. 5 ТЗ).

3.3. Когато имущественото право е купено от лице, което е нямало право да наддава, продажбата е недействителна (чл. 717г, ал. 2 ТЗ). Санкцията е доста строга. Съгласно чл. 717г, ал. 3 ТЗ внесените от купувача пари се задържат за удовлетворяване вземанията на кредиторите.

4. Провеждане на нов търг.

Ако не са се явили наддавачи или не са били направени валидни наддавателни предложения, или купувачът не е внесъл цената, се провежда нов търг с явно наддаване с начална цена 80% от оценката след ново обявяване по реда на чл. 717а, ал. 2 ТЗ.

За да са валидни наддавателните предложения по този търг, те трябва поне да са равни на 80% от тази оценка.

Наддавването си извършва члез вписване на наддавателните предложения в наддавателен лист.

Стъпката за наддаването се определя от синдика и се съобщава в обявлението за продажбата.

Изисква се да е направено ново обявление по реда на чл. 717а, ал. 2. Макар и препращането да е само към чл. 717а, ал. 2 ТЗ, за този търг следва да бъдат спазени и изискванията по чл. 717а, ал. 1 ТЗ за съдържанието на обявлението. Разликата ще бъде само в това, че трябва да се посочи не само оценката, но и началната цена – 80% от нея, както и че се касае за провеждане на нов търг – с явно наддаване по чл. 717ж.

Възлагателното постановление и неговите последици

1. Когато лицето, обявено за купувач, внесе своевременно дължимата сума, съдът с постановление му възлага вещта или правото в деня, следващ деня на плащането (чл. 717з, ал. 1 ТЗ).
2. Възлагателното постановление се издава не от синдика, а от съда по несъстоятелността (арг. чл. 717з, ал. 1, т. 1 ТЗ).
3. Обжалване.

В чл. 717з, ал. 3 ТЗ е предвидено, че ВП подлежи на обжалване пред апелативния съд. Не е посочен срокът за обжалване, но по арг. от чл. 613а, ал. 2 ТЗ той следва да бъде 7-дневен.

Предвидено е, че ВП може да се обжалва от участвалите в търга и от синдика.

Ако възлагателното постановление не бъде обжалвано, действителността на продажбата може да се оспорва по исков ред:

–     при нарушаване на чл. 717г (купувач да е някое от лицата, на които е забранено да участват в наддаването), и

–     при невнасяне на цената (чл. 717з, ал. 4, изр. първо ТЗ). В този случай купувачът може да отклони уважаването на иска, ако внесе дължимата сума заедно с лихвите от деня на обявяването му за купувач (чл. 717з, ал. 4, изр. второ).

4. Последици от възлагането.

4.1. От датата на издаване на постановлението за възлагано купувачът придобива всички права, които длъжникът е имал върху имущественото право (чл. 717з, ал. 2, изр. първо ТЗ).

Съгласно чл. 717з, ал. 2, изр. второ ТЗ, правата, които трети лица са придобили върху имущественото право, не могат да бъдат противопоставени на купувача, ако тези права не могат да се противопоставят на длъжника. Този текст би трябвало да бъде тълкуван корективно – следва да се разбира изразът „ако тези права не могат да се противопоставят на кредиторите“.

Текстът е пренесен от стария  чл. 384, ал. 2 ГПК, в който е използван изразът „ако тези права не могат да бъдат противопоставени на взискателите“. Вместо законодателят да замени думута «взискателите» с «кредиторите», той е записал «длъжника».

Защото е възможно придобитите от трети лица права да могат да бъдат противопоставени на длъжника, но да не могат да бъдат противопоставени на кредиторите – например ако длъжникът неправомерно се е разпоредил с тях след решението за откриване на производството по несъстоятелност (чл. 646, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 635; чл. 6396 ТЗ; чл. 630, ал. 1, т. 4), или след налагането на обезпечителните мерки по чл. 629а, ал. 1, т. 1 и 2 ТЗ, или след обявяването в несъстоятелност (чл. 711, ал. 1, т. 2, т. 4 ТЗ).

4.2. Преминаване на риска.

След влизане в сила на постановлението за възлагане, рискът от погиване на вещта е за сметка на купувача, независимо от това че той ще бъде въведен във владение в един по-късен момент.

Разноските по опазването на вещта до въвода във владение на купувача са за сметка на масата на несъстоятелността.

5. Въвод във владение.

В чл. 717л ТЗ е предвидено, че купувачът се въвежда във владение на имущественото право от синдика въз основа на влязлото в сила постановление за възлагане, както и на удостоверение за платените такси за прехвърляне на имота и за извършеното вписване на същото постановление. Въводът се извършва срещу всяко лице, което се намира във владение на имущественото право. Това лице може да се брани само с иск за собственост (чл.717л, ал. ЗТЗ).

Текстът е взет от чл. 386, ал. 1 на отменения ГПК, който се отнася до проданта на недвижимите имоти, но законодателят се е опитал да го нагоди към производството по несъстоятелност, в което се осребряват всякакви имуществени права на длъжника, включени в масата на несъстоятелността.

Редакцията е несполучлива, защото се  предвижда въвод в имуществено право, а въвод в правото не може да се извърши – въвод се извършва в недвижим имот. Когато се продава движима вещ, тя се предава на купувача. Когато предмет на продажбата е друго имуществено право на длъжника, например вземане, на купувача трябва да се предадат документите, които го удостоверяват.

Продажба при особени случаи: при съсобственост; пряко договаряне при условията на чл. 718, ал. 1, 3, 4; продажба на дялове – собственост на длъжника в други дружества.

1. Продажба при съсобственост

В чл. 717м ТЗ е създадена специална норма относно продажбата при съсобственост. Нормата е взета от чл. 388 на отменения ГПК, който се отнася до продажбата на идеална част на длъжника в съсобствен недвижим имот. Обаче, за разлика от текста в ГПК, нормата на ТЗ се отнася за всички имуществени права.

Предвидено е, че когато изпълнението бъде насочено върху имуществено право, което е съсобствено, за дълг на някой от съсобствениците, имущественото право се описва изцяло, но се продава само идеалната част на длъжника (чл. 717м, ал. 1).

Ако става дума за недвижим имот и останалите съсобственици се съгласят (писмено) той да бъде продаден изцяло, тогава целият имот може да бъде обявен за продажба.

Спорно е как  ще се извърши продажба на идеална част на потребима движима вещ, например хранителни продукти.

Когато се касае за общо вземане, например придобито по наследство, действа принципът за разделност на вземането. Всеки от сънаследдиците има своя реална, а не идеална част от вземането, която съответства на дела му от наследството. Затова в този случай синдикът трябва да продава отделни вземания, а не идеални части.

2. Продажба чрез пряко договаряне или чрез посредник

Продажбата чрез пряко договаряне или чрез посредник е уредена в чл. 718, ал. 1 ТЗ. По предложение на синдика съдът по несъстоятелността може да разреши продажбата да се извърши чрез пряко договаряне или чрез посредник.

2.1. Предпоставки:

– имуществените права да са били предложени по реда на чл. 717 и сл., но продажбата да не е извършена поради неявяване на купувач или купувачът да се е отказал;

– продажбата да не е могла да се осъществи последователно по чл. 717в и чл. 717ж ТЗ (първи и втори търг);

– ако се продават вещи и имуществените права като цяло или обособена част от предприятие кредиторите не могат да бъдат поставени в по-неблагоприятно положение, отколкото при продажбата на отделни вещи и имуществени права (чл. 718, ал. 3 ТЗ).

2.2. Съдът е длъжен да се произнесе по предложението на синдика в деня на постъпването му в съда или най-късно на следващия работен ден.

2.3. Продавач по договора е синдикът (чл. 718, ал. 5). Т.е. прехвърлителния  акт е договор, а не ПВ.

При тази продажба извършените от купувача действия на разпореждане преди окончателното плащане на цената са недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелността (чл. 718, ал. 4 ТЗ).

3. Продажба на дял на длъжника в други дружества.

Дялове, които са собственост на длъжника в други дружества, се продават, след като бъдат предложени за изкупуване на останалите съдружници и в срок от един месец предложението не бъде прието (чл. 718, ал. 2 ТЗ).

Този начин се различава от 517 ГПК, който предвижда съдебният изпълнител да овласти взискателя да предяви иск пред окръжния съд по седалището на дружеството за прекратяване на дружеството.

 Разпределение на сумите, получени от осребряването на масата на несъстоятелност. Ред на вземанията. Сметка за разпределение.

1. Разпределение на осребреното имущество

а) Понятие

Разпределението е процесуален способ, с който получените от осребряването в ПН парични средства ще бъдат разделени между кредиторите, така че всеки от тях да получи такова удовлетворяване, каквото му се полага според закона.

* Осребряването на включените в масата на несъстоятелността имуществени права на длъжника се извършва с цел удовлетворяването на кредиторите на несъстоятелността (чл. 616 ТЗ).

б) Условие за разпределение

Разпределение се извършва, когато в масата на несъстоятелността се наберат достатъчно парични средства (чл. 720).

Синдикът не трябва да чака да продаде цялата маса на несъстоятелността и едва тогава да започне разпределението. Условие за започване на разпределението е той да е събрал от осребряването достатъчно средства. Кога са налице достатъчно средства е въпрос на конкретна преценка във всеки отделен случай.

Разпределението на получените от осребряването суми обикновено не става наведнъж, с изготвянето на една-единствена сметка за разпределение (арг. чл. 721, ал. 2 ТЗ), освен в случаите, когато обект на продажбата са всички имуществени права на длъжника, включени в масата на несъстоятелността като цяло (чл. 717, ал. 2; чл. 718, ал. 1 ТЗ).

Когато се продават обаче обособени части и отделни имуществени права, включени в масата на несъстоятелността, действително се извършват няколко разпределения. Например, когато обект на продажбата е ипотекиран имот и получената от нея сума е достатъчна за удовлетворяване само на обезпечения кредитор, той ще бъде удовлетворен от тази сума, а останалите класове кредитори ще чакат следващото разпределение. Ето защо фазата за осребряване на имуществените права, включени в масата несъстоятелността, и фазата за разпределението на получените суми, често вървят успоредно.

2. Ред на вземанията

Синдикът пристъпва към удовлетворяване на всеки последващ клас кредитори, след като вече е удовлетворил напълно предходния. В чл. 722, ал. 2 ТЗ е установено правилото, че ако получените парични средства не са достатъчни за пълното удовлетворяване на всички кредитори от съответния клас, до който е стигнал синдикът, те се разпределят между кредиторите от реда по съразмерност. Ето защо редът за удовлетворяване на вземанията е от съществено значение. Той е установен в чл. 722, ал. 1 ТЗ.

2.1. Първият клас вземания са обезпечените със залог или ипотека. Тяхната привилегия обаче е само по отношение на получената сума при реализацията на обезпечението (чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ).

• Когато продажната цена на заложена или ипотекирана вещ не покрива изцяло вземането заедно с натрупаната лихва, за остатъка кредиторът участва в разпределението заедно с кредиторите с необезпечени вземания (чл. 724, ал. 1 ТЗ).
• Когато продажната цена на заложена или ипотекирана вещ превишава обезпеченото вземане с натрупаната лихва, остатъкът от нея се включва в масата на несъстоятелността (чл. 724, ал. 2 ТЗ).
• На основание на чл. 43, ал. 1 303, когато кредиторът е обезпечен с особен залог, започнато производство за изпълнение по ЗОЗ не се спира и този кредитор ще се удовлетвори по реда на ЗОЗ. По този начин на практика е признато едно специално право на кредитора с особен залог – право на отделно удовлетворяване извън производството по несъстоятелност. Нещо повече – когато обект на особения залог е цялото предприятие, всъщност не остава нищо в масата на несъстоятелността, което да се осребри и да могат да се удовлетворят кредиторите. Разпоредбата на чл. 43 от ЗОЗ не е в синхрон с вложената в Част четвърта на ТЗ концепция на законодателя производството по несъстоятелност да бъде колективна процедура (във фазата, следваща решението за обявяването на длъжника в несъстоятелност – класическо универсално принудително изпълнение), в което участват всички кредитори на длъжника-търговец, в т.ч и обезпечените кредитори (чл. 607, чл. 722, ал. 1, чл. 724 и чл. 739 ТЗ).
• На основание на чл. 193 ДОПК „Имущество, върху което преди откриването на производство по несъстоятелност вече са наложени мерки за обезпечаване на публични вземания или срещу което е започнало принудително изпълнение за събиране на публични вземания, се реализира от публичния изпълнител при условията и по реда на” ДОПК.

Това законодателно решение е неоправдано. То създава една изкуствена конкуренция между двете производства и води до „изпразване” на масата на несъстоятелността от имущество, което да подлежи на осребряване.

Това положение беше в известна степен коригирано с приемането на новата ал. 4 от ДОПК (с ДВ бр.101/2010 г.): Ако в срок до 6 месеца от откриване на производството по несъстоятелност на длъжника публичният изпълнител не е реализирал имуществото по ал. 1, то се предава от публичния изпълнител на синдика и се реализира в производството по несъстоятелност.

2.2. Вземания, заради които се упражнява право на задържане, имат право на предпочтително удовлетворяване от сумата, получена от продажбата на задържания имот (чл. 722, ал. 1, т. 2).

При удовлетворяването на вземанията с право на задържане се спазват правилата на чл. 724, ал. 1, 2 и 3 ТЗ (чл. 724, ал. 4).

2.3. На трето място са поставени разноските по несъстоятелността (чл. 722, ал. 1, т. 3).

Легалното определение и обхватът на разноските по несъстоятелността са дадени в чл. 723 ТЗ. Те включват:

а) държавната такса за производството по несъстоятелност и останалите разноски, направени до влизането в сила на РОПН

б) възнаграждението на синдика;

в) дължимите на работниците и служителите суми, когато предприятието на длъжника не е прекратило дейността си;

г) разходите за попълване, управление, оценяване и разпределение на масата на несъстоятелността;

д) определената издръжка на длъжника и на неговото семейство.

Ако паричните средства са недостатъчни, за да се удовлетворят изцяло вземанията, включени в този ред, те трябва да се разпределят между кредиторите от реда по съразмерност (независимо от основанието, на което са възникнали).

2.4. На четвърто място са поставени вземания, произтичащи от трудови правоотношения, възникнали преди датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност (чл. 722, ал. 1, т. 4 ТЗ).

2.5. На пето място са вземанията за издръжка, дължима по закон от длъжника на трети лица. Тук законодателят има предвид издръжката, която физическото лице – ЕТ, неограничено отговорен съдружник или скрит съдружник, е задължено да плаща по правилата на СК.

2.6. На шесто място са публичноправни вземания на държавата и общините, като данъци, мита, такси, задължителни осигурителни вноски и други, възникнали до датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност (чл. 722, ал. 1,т. 6 ТЗ).

2.7. В седми ред са вземания, възникнали след датата на решението за ОПН и неплатени на падежа. С изменението на текста с бр. 101 на ДВ от 2010 г.  отпадна изискването тези вземания да произтичат от продължаване на дейността на длъжника, чието тълкуване създаваше спорове.

2.8. На осмо място са останалите необезпечени вземания, възникнали преди датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност (чл. 722, ал. 1, т. 8 ТЗ).

2.9. На девето място са вземанията по чл. 616, ал. 2, т. 1 ТЗ (чл. 722, ал. 1, т. 9 ТЗ – ДВ, бр. 70 от 1998 г.). Касае се за вземанията за законна или договорна лихва върху необезпечено вземане, възникнало преди откриването на производството по несъстоятелност, дължима след датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност.

Режимът е различен в сравнение с установеното в чл. 76, ал. 2 ЗЗД правило, според което когато изпълнението не е достатъчно да покрие лихвите и главницата, погасяват се първо лихвите, после главницата.

От друга страна, не се възприе правилото от стария ни ТЗ, според което след откриването на производството по несъстоятелност лихвите спират да текат.

2.10. На десето място са вземанията по чл. 616, ал. 2, т. 2 – произтичащи от кредит, отпуснат от съдружник или акционер (чл. 722, ал. 1, т. 10 – ДВ, бр. 70 от 1998 г.).

2.11. На единадесето място са вземанията по чл. 616, ал. 2, т. 3 – произтичащи от безвъзмездна сделка (чл. 722, ал. 1, т. 11 – ДВ, бр. 70 от 1998 г.).

2.12. На последно място са са вземанията по чл. 616, ал. 2, т. 4 – разноските на кредиторите във връзка с тяхното участие в производството по несъстоятелност, с изключение на разноските по чл. 629б.

3. Сметка за разпределение

Синдикът изготвя сметка за разпределение на наличните суми между кредиторите с вземания по чл. 722, ал. 1 ТЗ съобразно реда, привилегиите и обезпеченията. Тя може да бъде окончателна или частична. Сметката за разпределение е частична, докато не бъдат изплатени изцяло задълженията или не бъде осребрена цялата маса на несъстоятелността, с изключение на непродаваемите вещи (чл. 721, ал. 2).

3.1. За да включи в сметката за разпределение съответните кредитори, те трябва да са предявили вземанията си и те трябва да са включени в утвърдения от съда списък на приетите вземания (чл. 693 ТЗ). Със сметката за разпределение не може да бъде променян списъкът на приетите вземания.

Тъй като в сметката за разпределение синдикът задължително трябва да задели и суми за оспорените по чл. 694 вземания, той трябва да има списък и на тези вземания, в който изрично е посочен кредитор, основание, размер, обезпечение, респ. – ред на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1 ТЗ. Той ще трябва да задели съответните средства за оспореното вземане, когато стигне до реда по чл. 722, ал. 1 ТЗ, в който то се намира, или се твърди че се намира, когато е оспорен само редът на привилегията.

3.2. Съгласно чл. 721, ал. 3 не може да бъде отказано включването в сметката за разпределение на вземане по чл. 722, ал. 1, т. 7, ако задължението е поето със съгласието на синдика или е признато от него. Има известно разминаване между цитираната разпоредба и чл. 688, ал. 4 ТЗ (нова – ДВ, бр. 84 от 2000 г.), според която включването на вземанията по чл. 688, ал. 3 ТЗ в допълнителния списък или в сметката за разпределение не може да бъде отказано, ако задължението е признато от синдика и от длъжника.

3.3. Участие на вземания под отлагателно или прекратително условие

Вземане под отлагателно условие се включва в първоначалното разпределение като оспорено вземане. За него се заделя съответната сума от разпределението. При окончателното разпределение това вземане се изключва, ако до този момент условието не се е сбъднало (чл. 725, ал. 1 ТЗ).

Вземане под прекратително условие се включва в разпределението като безусловно.

3.4. Заделяне на суми за оспорено вземане.

За оспорено по съдебен ред вземане се заделя съответната сума в сметката за разпределение (чл. 726, ал. 1 ТЗ).

Когато е оспорено само обезпечението или привилегията, вземането се включва като необезпечено до разрешаване на спора, като в сметката за разпределение се заделя сумата, която кредиторът би получил за обезпечено вземане (чл. 726, ал. 2 ТЗ).

3.5. Публичност на сметката за разпределение

Сметката за разпределение се поставя в продължение на 14 дни на определено за целта видно и общодостъпно място в съда (чл. 727 ТЗ), а съставянето на сметката се обявява в ТР.

3.6. Възражение срещу сметката.

В рамките на 14-дневния срок длъжникът, комитетът на кредиторите и всеки кредитор може да направи пред съда по несъстоятелността писмено възражение срещу сметката за разпределение (чл. 728 ТЗ).

3.7. Одобряване на сметката за разпределение

Съдът по несъстоятелността одобрява с определение сметката за разпределение (след като е разгледал в закрито заседание и евентуалните възражения).

Съдът има право да направи промяна в сметката, когато служебно или при възражение е констатирал незаконосъобразност. Съдът обаче няма право, променяйки сметката, да променя редът на вземанията, или списъка на приетите вземания. Касае се за отстраняване на закононарушение в самата сметка за разпределение, което може даже да се изрази в неспазване на поредността, заложена в списъка на приетите вземания.

Определението за одобряване на сметката за разпределение и постъпилите срещу него жалби се обявяват в търговския регистър, с което кредиторите и длъжникът се смятат уведомени.

3.8. Обжалване.

Определението за одобряване на сметката за разпределение може да се обжалва от длъжника, от комитета на кредиторите или от кредитор, който е направил възражение срещу сметката (ограничаването на кръга от кредитори само до тези, които са подали възражение беше въведено с изменението на ТЗ с бр. 101 на ДВ от 2010 г.).

3.9. Допълнително включване на кредитор в разпределението.

Съгласно чл. 730 ТЗ кредитор, който е предявил вземането си след извършено разпределение, се включва в следващите разпределения без право на изравняване съобразно с вече платеното.

3.10. Допълнително включване на суми съгласно чл. 731 ТЗ.

В известен период от време процедурата по попълване на масата на несъстоятелността и осребряването могат да вървят паралелно. Именно затова, сумите, които са постъпили от:

– събраните вземания на длъжника;

– осребрено имущество;

– вземания, от които кредиторите са се отказали (невероятна хипотеза),

ще се включат в масата и ще подлежат на последващо разпределение (чл. 731).

4. Връщане на остатъка от масата на несъстоятелността

Съгласно чл. 732 ТЗ след пълното плащане на задълженията остатъкът от масата на несъстоятелността се предоставя на длъжника. Това са рядко срещаните хипотези, при които са удовлетворени всички вземания, а масата на несъстоятелността не е изчерпана и производството по несъстоятелност се приключва без заличаване на длъжника от търговския регистър (чл. 735, ал. 2, предл. второ във вр. с чл. 735, ал. 1, т. 1 ТЗ).

Приключване на производството по несъстоятелност. Предпоставки. Отчет на синдика. Заключително събрание на кредиторите. Решението на съда за приключване на производството.

 

1. Предпоставки

ПН може да се прекрати само ако са налице предпоставките за прекратяването му. Съдът няма право на преценка. По правило ПН ще се прекрати:

–     когато постигне целта си – справедливо удовлетворяване на всечки кредитори, или

–     когато тази цел вече не може да се постигне, а именно – МН се изчерпи макар кредиторите да не са удовлетворени напълно.

Съобразно с това ТЗ урежда 2 алтернативни основания за прекратяване на ПН.

1. когато са изплатени задълженията на длъжника;
2. когато МН е изчерпана

За прекратяването на ПН е достатъчно и само едно от тези основания.

2. Задължения на синдика.

Съдът преценява наличието на тези предпоставки след като получи данни от синдика за обстоятелствата, които ги обуславят.

В тази връзка, синдикът е длъжен до един месец след изчерпването на МН да представи на съда:

–     отчет за своята дейност,

–     доклад за извършените разпределения на сумите от осребряване на МН,

–     доклад за останалите неизплатени вземания на кредиторите.

Именно от този доклад и отчет съда установява налице ли са основанията за прекратяване на ПН.

Синдикът трябва да представи на съда такъв доклад и в случаите, когато са удовлетворени всички кредитори.

3. Заключително СК

В 14-дневен срок след получването на отчета на синдика, съдът следва да свика заключително събрание на кредиторите, което взима решение за съдбата на непродаваемите или труднопродаваеми вещи от МН. Събранието може да вземе решение вещите да се бракуват, дарят, предоставят на отделни кредитори и т.н.

4. Съдебно решение за прекратяване.

С решението съдът ще постанови заличаването на длъжника като търговец в ТР, освен когато са удовлетворени всички кредитори и е останало имущество от МН.

Решението подлежи на вписване в ТР.

Решението подлежи на обжалване по общия ред на ГПК (въззивно и касационно) и последиците му ще настъпят след като то влезе в сила.

С влизане в сила ще настъпят следните последици:

а) ПН ще се прекрати, съотв. ще отпаднат последиците на висящото производство – ще се прекрати компетентността на съда, правомощията на синдика, събранието на кредиторите, ще отпадне действието на наложените общ запор и обща възбрана върху имуществото на длъжника. След прекратяване на ПН синдикът ще трябва да предаде търговските книги и остатъка от имуществото на длъжника на неговите органи.

б) непредявените в ПН вземания и неупражнените права се погасяват.

Ще се погасят и предявените в ПН, но неудовлетворени вземания на кредитори.

Значението на тази последии:

–     когато длъжникът е ФЛ (ЕТ, неогр. отг. съдружник или скрит съдружник) – той ще продължи да съществува и след прекратяването на производството, но кредиторите му няма да могат да търсят вземанията си срещу него; ако той придобие ново имущество сред прекратяване на ПН това ново имущество няма да подлежи за удовлетворяване на останалите неудовлетворени вземания от ПН;

–     когато има трети задължени лица, които не отговорят на самостоятелно основание – поръчители, ипотекарни и заложни длъжници – техните вземания също ще се погасят, тъй като се е погасило главното задължение.

в) Съдът постановява заличаване на търговеца, освен ако:

1. всички кредитори са удовлетворени; и
2. останало е имущество на длъжника.

Когато длъжникът продължи съществуването си, а и запази търговското си качество, след прекратяване на ПН той ще възобнови своята нормална дейност и занапред ще я извършва напълно свободно, така като я е извършвал преди да се открие ПН.

Обжалване на определенията и решенията, постановени в производството по несъстоятелност.

1. Обжалване на решенията – въпрос № 33, т. ІV.
2. Обжалването на определенията – на осн. чл. 613а ще се приложи редът предвиден в Глава 21 (чл. 274 и сл.) от ГПК.

Извънсъдебно споразумение между длъжника и кредиторите и прекратяване на производството по несъстоятелност. Възобновяване на производството при неизпълнение на извънсъдебното споразумение.

1. Същност на споразумението.

Удовлетворяването на кредиторите винаги е тяхно право, не и задължение. Кредиторите могат да направят отстъпки от правното положение, което претендират, като опростят изцяло или отчасти задълженията на длъжника или променят сроковете за плащане. Законът винаги стимулира доброволното уреждане на споровете между длъжник и кредитори пред тяхното принудително уреждане. В тази връзка в ЗЗД чл. 365 и сл. е уреден договор за спогодба, а в ГПК – чл. 234 е уредена съдебната спогодба в исковия процес. В глава 48 ТЗ се съдържат правила за извънсъдебно споразумение във висящото ПН, които целят да уредят извънсъдебно отношенията като държат сметка за особеностите на ПН.

По своята правна същност извънсъдебното споразумение е договор, сключен между длъжника и кредиторите с приети вземания, който има за цел да уреди плащането на паричните задължения на длъжника.

Сключването на извънсъдебната спогодба в Г.Процес е основание за прекратяването на ПН. Извънсъдебното споразумение има сходна цел с производството по оздравяване на длъжника, защото и двете имат за цел отношенията между длъжник  и кредитор да се уредят извънсъдебно и да се прекрати ПН. И в двата случая след тяхното прекратяване длъжникът трябва да изпълни определени задължения, поети от него, а ако не ги изпълни, рискува ПН да се възобнови и длъжникът да бъде обявен незабавно в несъстоятелност.

2. Разлики с оздравителния план.

Макар да имат подобни цели извънсъдебното споразумение и оздравителният план се различават:

• оздравителният план трябва да бъде одобрен от съда, докато извънсъдебното споразумение е договор, който се сключва без участието на съда;
• извъсъдебно споразумение между длъжника и кредиторите може да се сключи и след обявяването на длъжника в несъстоятелност;
• длъжникът не само не участва в оздравителното производство, неговото съгласие не е необходимо за приемането на оздравителния план от събранието на кредиторите. При извънсъдебното споразумение длъжникът е едната от страните по договора и следователно споразумение не може да се сключи без неговото съгласие.
• споразумението не е извънсъдебно изпълнително основание и въз основа на него кредиторите не могат да искат издаването на заповед за изпълнение срещу длъжника, за разлика от ОП.
• Сключването на договора за извънсъдебно споразумение е основание за прекратяване на ПН, така както и утвърждаването на оздравителния план.

3. Условия в споразумението.

ТЗ урежда условията за сключването и валидността на споразумението.

а) Страни по извънсъдебното споразумение са длъжникът – от една страна, а от друга – всички кредитори с приети вземания.

Длъжникът сключва споразумението лично, дори когато е десезиран. При сключването на споразумението той не се представлява от синдика нито е нужно съгласието на синдика.

Кредитори с приети вземания са кредиторите, които са предявили вземанията си в 1-месечния срок след вписване на решението за откриване на ПН и чиито вземания са включени в първия одобрен от съда списък на кредиторите с приети вземания по чл. 692 на ТЗ. Не се считат обаче за кредитори с приети вземания тези лица, вкл. в списъка по чл. 692 на ТЗ, когато срещу техните вземания е предявен отрицателен установителен иск по чл. 694 (1) ТЗ.

За да бъде валидно сключено извънсъдебното споразумение най-напред се изготвя списъкът и след този момент това споразумение може да бъде валидно сключено.  Неподписването на договора дори и от един от кредиторите ще направи споразумението нищожно поради липса на съгласие.

С оглед на целта на извънсъдебното споразумение, кръгът на кредиторите с приети вземания трябва да се ограничи до кредиторите с парични вземания към длъжника. Кредиторите с непарични вземания могат и да не подписват споразумението.

В споразумението най-често ще се уговори частично опрощаване или пък разсрочване на тези парични задължения на длъжника както и допълнителни негови задължения във връзка с плащането на задълженията.

Когато става въпрос за публични задължения – чл. 189 ДОПК предвижда специални правила при сключване на извънсъдебни споразумения от публичен кредитор. Според тези правила – не е допустимо намаляване на главницата, а за евентуалното разсрочване се изисква съгласието на министъра на финансите.

б) Начин на погасяване. Под уреждане на плащането на парични задължения следва да се разбира всяка уговорка за промяна на параметрите на паричното задължение – тя може да засяга основанието на задължението, неговия размер или срок за изпълнението или дори обезпечението на паричното вземане на кредитора.

Предмет на споразумението е погасяването на парични задължения на длъжника независимо от начина на погасяването им (това се има предвид под „уреждане на плащането”).

в) Форма. Това споразумение трябва да се сключи в писмена форма (за действителност). Макар, че според закона извънсъдебното споразумение може да се сключи по всяко време от производството по несъстоятелност, на практика споразумението може да се сключи едва след като съдът одобри списък на кредитори с приети вземания. Краен момент – прекратяване на ПН.

Споразумението е формален и консенсуален договор, а за неуредените в него въпроси ще се приложи гражданското законодателство (ЗЗД).

Споразумението стои най-близко до договор за спогодба по ЗЗД, но за разлика от него тук не е необходимо и двете страни да правят взаимни отстъпки. В случая отстъпките ще са от страна на кредиторите.

4. Последици от сключването.

а)  Съдът трябва да постанови решение за прекратяване на ПН. С това решение съдът ще се десезира от производството.

Произнасянето на съда става по искане на длъжника или някой от кредиторите, който прилага и споразумението между страните.

Съдът проверява условията за законосъобразност:

–     съдържа ли се съгласие на страните за начина на погасяване на задълженията

–     участват ли като страна всички кредитори;

–     да няма предявени искове по чл. 694 (1) ТЗ за установяване несъществуването на прието вземане.

Решението за прекратяване на ПН подлежи на вписване в ТР и на обжалване по общия ред на ГПК – въззивно и касационно обжалване.

б) С влизането в сила на РППН ще се прекратят правомощията на събранието на кредиторите и на синдика

в) Длъжникът възобновява дейността си.

г) Възобновява се и възможността на кредиторите да преследват индивидуално длъжника.

г) След прекратяване на ПН започва да тече нова давност по чл. 110 ЗЗД за приетите вземания на кредиторите

ІІ. Възобновяване на ПН.

След прекратяване на ПН длъжникът трябва да изпълнява своите задължения по извънсъдебното споразумение. Ако не изпълнява задълженията си, ПН може да се възобнови без да се доказва нова неплатежоспособност или свръхзадълженост на длъжника. Фактът на неизпълнение на задълженията по споразумението е достатъчно основание за възобновяване на ПН.

Съдът не може служебно да възобнови ПН, а само въз основа на искане на кредиторите, чиито вземания са минимум 15 % от общия размер на приетите вземания към длъжника. И тук ДОПК предвижда привилегия за публичните кредитори – позволява на министъра на финансите да поиска възобновяване дори и размерът на вземането му да е под 15%. ТЗ не урежда процедурата по подаване на иска и неговото разглеждане, но за нея по аналогия ще се приложат правилата за възобновяване на производството поради неизпълнение на оздравителния план на длъжника.

Съдът по несъстоятелност с решение възобновява ПН, което решение подлежи на вписване в ТР и на обжалване по общия ред.

Възобновеното ПН продължава от фазата и в момента, в който е било прекратено, като извършените действия до прекратяване на производството се запазват. Във възобновеното производстнво не се провежда производство по оздравяване на длъжника, а това означава, че с решение за възобновавеането му съдът ще обяви незабавно длъжника в несъстоятелност (започва от втората фаза).

Възобновяване на производството по несъстоятелност при условията на чл. 744. Особености на възобновеното производство по несъстоятелност.

І. Общи положения.

Под това понятие се разбира възобновяването на висящото производство след като то веднъж е било прекратено, така че извършените до прекратяването му процесуални действия както и възникнали и упражнени права се запазват. Затова се говори за възобновване на ПН, а не за образуване на ново производство. ПН се възобновява на същото основание, на което първоначално е било открито. Поради това за възобновяването му не е нужно ново доказване на неплатежоспособност или свърхзадълженост на длъжника, нито да се внася нова ДТ. Същевременно с възобноваването на производството се възстановяват последиците на първоначалното открито производство. ТЗ урежда три случая на възобновяване с оглед основанията за възобновяването:

1. възобновяване на производството по чл. 709 ТЗ поради неизпълнение на оздравителния план на длъжника;
2. възобновяването на производството по чл. 741а ТЗ поради неизпълнението на извънсъдебното споразумение от длъжника; и
3. възобновяване на производството по реда на чл. 744 и сл. ТЗ поради наличие на неразпределено имущество на длъжника.

Възобноваването на производството в 3-ия случай е уредено в глава 50 ТЗ (чл. 744 – 746). В случая прекратеното ПН ще се възобнови от съда, когато в определен срок след неговото прекратяване се освободят суми, заделени за оспорени вземания или се открие имущество на длъжника, което не е било известно в момента на прекратяване на производството. Целта на възобновяване на производството от съда ще бъде освободените суми да се разпределят на кредиторите или новооткритото имущество на длъжника да се осребри и със сумите да се постъпи по същия начин.

ІІ. Предпоставки:

1) ПН да е прекратено след осребряването на МН поради нейното изчерпване;

2) към момента на прекратяване на ПН да са останали неудовлетворени или пък частично удовлетворени кредитори (иначе никой няма интерес от възобновяване);

3) патримониумът на длъжника да се попълни с достатъчно ново имущество, от което кредиторите да се удовлетворят. Имуществото ще бъде достатъчно, ако по стойност то покрива разноските по въобновеното ПН. Ако новото имущество не е достатъчно, съдът следва да откаже възобновяване на ПН освен ако заинтересовано лице не предплати необходимата сума, която да покрие разноските по възобновяването.

Под новооткрито имущество разбираме такова имущество, което длъжникът е притежавал преди да се прекрати ПН, а не придобито след прекратяване на производството.

Източници на това имущество на длъжника могат да бъдат два:

–  освободени суми от МН, които са били заделени за оспорени вземания;

–  новооткрито имущество на длъжника, което не е било известно при прекратяване на ПН.

4) патримониумът на длъжника да се попълни с новото имущество в срок до 1 година след прекратяването на ПН. Този срок е преклузивен и започва да тече от влизането в сила на решението за прекратяване на ПН.

ІІІ. Сезиране на съда.

При кумулативното наличие на установените от закона предпоставки, съдът ще възобнови прекратеното ПН, но само когато е сезиран с писмена молба от легитимирано лице. Такъв е длъжникът или пък кредитор с прието (установено) по съдебен ред вземане. Легитимиран да подаде молбата е този кредитор, чието вземане не е удовлетворено. ТЗ не предвижда срок за подаване на молба за възобновяване, поради това молбата може да се подаде безсрочно включително и след изтичането на 1-годишния преклузивен срок за попълване на МН.

ТЗ не урежда процедурата за разглеждане на молбата от съда и постановяване на съдебния акт по нея, затова за разглеждането й ще се приложат по аналогия правилата за възобноваване по чл. 709 ТЗ (след неизпълнен ОП).

ІV. Решение на съда.

Съдът се произнася с решение по молбата като при уважаването й ще възобнови ПН.

Това решение се вписва в ТР и подлежи на обжалване по общия ред на ГПК.

От влизане в сила на решението за възобновяване на производството, то ще се възобнови и ще продължи от това положение, в което е било прекратено. Ще се възобнови от момента на приемане на окончателна сметка за разпределение от кредиторите. С възобновяване на ПН тази сметка се трансформира или се счита за частична, защото новото имущество, с което е попълнена МН се разпределя на кредиторите и едва след това се изготва нова сметка  – окончателната.

Във възобновено ПН ще се възобновят и функциите на синдика, на комитета на кредиторите и на събранието на кредиторите.

След възобновяването синдикът трябва да осребри новото имущество, да изготви сметка за разпределение, да се одобри от съда, след което синдикът ще пристъпи към изпълнение на сметката – ще разпредели получените от осребряването парични суми на съответните кредитори.

VІ. Прекратяване на ПН.

ПН ще се прекрати при наличие на едно от 2 законови основание:

1. когато се изчерпи новото имущество; или
2. когато се удовлетворят всички кредитори.

Възможно е в рамките на 1-годишния преклузивен срок по чл. 744 ТЗ имуществото на длъжника да се попълни няколко пъти с ново имущество. Възможно е веднъж прекратеното ПН да се възобнови няколко пъти – всеки път, след като се освободи (открие) ново имущество. Но 1-годишния срок тече само от първото прекратяване на производството, а не от всяко следващо прекратяване на възобновеното ПН.

 Процедура за възстановяване правата на длъжника.

1. Неблагоприятни последици от обявяването в несъстоятелност.

Възстановяване в права на длъжника, а и на неговите неограничено-отговорни съдружници (по глава 51 ТЗ) означава заличаването и отмяната занапред на неблагоприятните последици, които настъпват във връзка с прекратяването на ПН след обявяването на длъжника в несъстоятелност.

Тези неблагоприятни последици настъпват, когато ПН е прекратено при наличието на две кумулативни условия:

1) длъжникът да е обявен в несъстоятелност (без значение основанието за това обявяване);

2) след прекратяването на ПН да са останали неудовлетворени кредитори.

Именно втората предпоставка е причина за неблагоприятните последици.

Неблагоприятните последици засягат три групи физически лица:

–  ЕТ;

–  неограничено отговорен съдружник;

–  лице участвало в управлението на обявено за несъстоятелно дружество.

По-важните ограничения на правоспособността на тези лица са следните:

1)   не могат да се регистрират като ЕТ;

2)   не могат да бъдат член на управителен или контролен орган на АД;

3)   не могат да бъдат назначавани за ЧСИ, нотариус, синдик;

2. Предпоставки за възстановяване (чл. 748):

а) длъжникът да изплати напълно приетите в ПН вземания заедно с лихвите и разноските по тях. Не е задължително паричните вземания да се погасят чрез плащания под формата на пари, достатъчно е да бъдат погасени независимо от начина на изпълнение. Не е достатъчно вземанията на кредиторите да са погасени в техния редуциран размер, съгласно с приет оздравителен план или пък в редуциран размер, установен в извънсъдебно споразумение между длъжника и кредиторите.

б) длъжникът може да не е погасил напълно всички вземания, ако докаже че причините за изпадането му в неплатежоспособност са обективни – това има предвид закона когато казва „несъстоятелността се дължи на неблагоприятно изменили се стопански условия”.

3. Процедура.

Възстановяването в права става в съдебно производство, което се открива след прекратяване на ПН. Това производство е охранително – засяга единствено правата на лицата, които искат техните права да бъдат възстановени. Самото производство започва с подаване на писмена молба до съда по несъстоятелността. Легитимирани да подадат молбата са лицата, които са засегнати от неблагоприятните последици (вж. по-горе). Към молбата съответното лице прилага доказателства, че са налице законовите предпоставки за възстановяване – най-често документ за погасяване на всички вземания на кредиторите. Няма срок за подаване на молбата. Тя се обявява в ТР, за да се уведомят кредиторите (неудовлетворените), които могат да направят възражения в съда срещу молбата за възстановяване в права. Всеки кредитор, който твърди че е останал неудовлетворен може в едномесечен срок от обявяването да направи писмено възражение пред съда (чл. 753 ТЗ).

Съдът разглежда молбата за възстановяване в открито заседание, в което призовава и изслушва молителя и кредиторите, които са направили писмени възражения. След изслушването съдът се произнася с решение – може да уважи молбата и да възстанови молителя в права или пък да я отхвърли. И в двата случая решението на съда подлежи на вписване в ТР (755 ал. 3).

На обжалване в 7-дневен срок подлежи онова решение, с което се отхвърля молбата (по общия ред по ГПК – 3 инстанции).

Решението за отхвърляне на молбата не се ползва със СПН, следователно влизането му в сила не е пречка до съда да се подават нови молби за възстановяване в права. Законът обаче предвижда едно ограничение във връзка с подаването на нова молба – такива молби могат да се подават най-рано след изтичането на 1 година от влизането в сила на съдебното решение по предходната молба за възстановяване в права.

Решението, с което молбата за възстановяване се удовлетворява не подлежи на обжалване (производството е охранително, следователно положителни решения не се обжалват).

От момента на постановяване на положителното решение по молбата се считат заличени всички неблагоприятни последици свързани с обявяването на длъжника в несъстоятелност.

 

Въпрос 84.

ОБЕЗПЕЧИТЕЛЕН ПРОЦЕС

СЪЩНОСТ И ДОПУСКАНЕ НА ОБЕЗПЕЧАВАНЕ НА ИСКА. ЦЕЛ И СЪЩНОСТ НА ОБЕЗПЕЧАВАНЕ НА ИСКА

1. Времето, през което трае исковото производство, по необходимост за­бавя исковата защита. В периода, който дели нуждата от защита, респ. иска­нето за защита, от деня на дадената защита, недобросъвестният ответник може да предприеме такива фактически или правни промени, които да осуетят осъ­ществяването на правните последици, в които исковата защита се състои.

Така например в очакване на осъдителното решение ответникът може да отчужди секвестируемите си права или да ги укрие (ако те са движими вещи), така че предприетото из­пълнение на решението да се окаже удар във въздуха (§ 160). Докато се води установителният процес, че длъжникът не дължи (§ 187), започнатият срещу него изпълнителен процес може да приключи, така че целеното с иска прекратяване на изпълнението да се окаже непостижимо.

В зависимост от двете основни форми на правен спор (§ 2) и съответната им защита (§ 3) се очертават принципиално две опасности спрямо търсената защита: а) да не може да се осъществи съдебно потвърденото право; и б) да се осъществи съдебно отреченото право.

Средството срещу тези опасности е обезпечаването на иска (ОИ). За­това неговата цел е: а) да осигури, докато спорът е висящ, че неоснователно отричаното право ще бъде осъществено; б) да попречи, докато спорът е ви­сящ, да се осъществи неоснователно претендираното право. И в двата случая ОИ брани заплашеното материално право (§ 2), като прави възможно прак­тическото осъществяване на целената с иска защита, т.е. като обезпечава тая защита. От тази пряка цел произтича и самото наименование на разглежда­ната институция.

1. За да бъде годно средство срещу опасността от промени, пред­приети от ответника и осуетяващи защитата, търсена с иска, ОИ трябва да лиши ответника от фактическа или правна възможност да предприеме такива промени. За да лиши ответника от подобна възможност, съдът с едностранни, властнически актове (обезпечителни мерки) навлиза в правната сфера на от­ветника, като я ограничава двояко: а) било чрез отнемане на правни възмож­ности, с които иначе ответникът разполага; б) било чрез възлагане върху от­ветника на задължения, които той иначе няма. В това се състои обезпечителната защита, която ОИ дава на ищеца, и обезпечителната санкция, която то същевременно налага на ответника (§ 3). Чрез нея фактическото и правно положение се запазва в състоянието, което е било заварено от обезпечител­ната мярка.

Така например запорът запазва принадлежност на запорираната движима вещ, като ли­шава длъжника от разпоредителната власт (чл. 451, ал. 1) при предвидената в чл. 452, ал. 1 от­носителна недействителност на действията на разпореждане на длъжника. На основание чл. 397, ал. 1, т. 3 освен запора върху движима вещ може да се наложи като обезпечителна мярка (ако обезпечителната нужда налага това) и с назначаване на пазач и да се лиши ответникът от държане на вещта; спирането на изпълнението запазва висящността на спрения изпълнителен процес, като лишава взискателя – ответник по обезпечения иск (чл. 439; чл. 240; ал. 2, чл. 424; чл. 440 и § 187; § 190), от правото да продължи изпълнението и т.н. (§ 192).

2. Проф. Сталев приемаше, че спрямо правните последици на реше­нието, които осигурява, обезпечителната защита е с по-малък интензитет както по трайност, така и по съдържание.

а.   Докато правните последици на решението имат окончателен характер, обезпечителната защита е привременна. Тя важи, докато е висящ исковият процес, чийто изход очаква. Тя предпоставя вероятната основателност на иска (§ 195) и затова отпада, ако той бъде отхвърлен като недопустим или неоснователен (§ 198). Бъде ли искът уважен, обезпечителната защита се за­мества от прилагането на правните последици на решението. Те я поглъщат в себе си, защото са по-интензивни от нея: изпълнителният запор замества обезпечителния; прекратяването на изпълнението замества неговото спиране.

б.   Обезпечителната защита не навлиза така дълбоко в правната сфера на ответника, както обезпечената правна последица на решението. Спрямо прекратяването на изпълнението, целено с исковата защита на длъжника (чл. 254, чл. 255 ГПК (отм.), съотв. чл. 439 от новия ГПК; § 187), спирането на изпълнението очевидно засяга по-малко интересите на взискателя. Спрямо принудителното изпълнение и удовлетворяване на взискателя обезпечителният запор или възбрана е само тяхна подготовка. Този характер на обез­печителната защита да бъде не само по трайност, но и по съдържание по- ограничена от целената с решението защита произтича от предназначението на обезпечителната защита: да подготви, да осигури, но не и да осъществи търсената с иска защита.

По този свой белег ОИ се различава от т.нар. привременни мерки по брачни дела (присъждане на привременна издръжка, привременно изваж­дане на единия съпруг от жилището, привременни мерки относно децата – вж. § 122), както и от привременната делба на владението и ползването на общия имот при съдебна делба (§ 125). В тия случаи не се подготвя бъдещото осъществяване на правото, но се пристъпва към временното му осъществя­ване, при нужда с помощта на изпълнителния процес.

Според мен (В. П.) интензитетът на обезпечителните мерки не е по- малък от интензитета на защитата, която ни дава влязлото в сила решение с неговите последици – СПН, ИС и КД. Запорът върху банковата сметка засяга много сериозно правата на Дл по тази банкова сметка, тъй като му пречи да извършва разплащателните действия и поради това се оказва често по-силен стимул за доброволно изпълнение от влязлото в сила осъдително решение. Вярно е, че ако искът се отхвърли с влязло в сила решение, обезпечителната мярка се отменя и в това отношение тя има само временно действие в рамките на обезпечителния процес. Не е такова положението, когато искът бъде ува­жен с влязло в сила решение. Влязлото в сила осъдително решение осъжда длъжника, но още не ни дава реалната защита на претендираното право. Длъжникът въпреки решението може де не изпълнява. Ако ние не сме нало­жили съответните обезпечителни мерки и междувременно длъжникът се е разпоредил със секвестируемите си права, решението ще остане удар в празно пространство и усилията, които сме вложили в исковия процес, може да се окажат напразни. Защитата, която се дава с обезпечителния процес, не е толкова привременна, както изглежда на пръв поглед. Ако искът бъде ува­жен, обезпечителната мярка не се поглъща от правните последици на реше­нието. Например по един осъдителен иск за парично вземане сме наложили възбрана върху недвижим имот и постигаме влязло в сила решение. Неговата СПН и ИС не могат нито да заместят защитата, която сме постигнали чрез наложената в обезпечителния процес възбрана, нито могат да я погълнат. Възбраната, наложена в обезпечителния процес, прескача границите на ис­ковия процес и преминава в приложението на изпълнителния процес (вж. и т. III, 2). Нова възбрана в изпълнителния процес не се налага. Наложената в обезпечителния процес възбрана ще ни свърши същата работа, както ако беше наложена в изпълнителния процес. Тя даже, ще ни свърши по-добра ра­бота, защото на основание чл. 452, ал. 2 и чл. 453 относителната недействи­телност ни брани и срещу действията на разпореждане, които длъжникът е извършил след налагането на възбраната, преди още да сме образували из­пълнителен процес и преди да сме имали право да образуваме такъв, защото не сме имали годно изпълнително основание, въз основа на което да си изва­дим изпълнителен лист. Разбира се, в сравнение със същинските действия на принудително изпълнение, изразяващи се в разпореждането на ДЛ с възбранения имот, съотв. запорираната движима вещ, обезпечителните мярки възбрана и запор имат по-малка интензивност, защото само обезпечават и подготвят възможността тези действия да бъдат извършени. Вярно е, че спи­рането на изпълнението (чл. 397, т. 3) има действие докато исковият процес е висящ. Защото, ако искът по чл. 439, чл. 240, ал. 2, чл. 424, чл. 440 бъде уважен с влязло в сила решение, изпълнителното дело трябва да се прекрати (чл. 433, ал. 1, т. 7). Но ако не бъде обезпечен този иск със спиране на изпълнението, прекратяването на делото може да се окаже „след дъжд качулка“, защото меж­дувременно възбраненият в изпълнителния процес имот е продаден.

Именно привременните мерки в брачния процес (за издръжката на де­цата, привременно решаване на въпроса за ползване на жилището, привре­менни мерки относно децата) за разлика от повечето обезпечителни мерки имат временен характер, само докато трае исковият процес. След това се за­местват от последиците на решението. Самото принудително осъществяване на правата по привременните мерки става в изпълнителния процес, защото това определение е годно ИО (чл. 404, т. 1).

3. Спрямо исковата защита и защитата чрез принудително изпълнение обезпечителната защита има предимството да бъде бърза и внезапна. Иначе тя не би била ефикасна. За да пресече опасностите, които заплашват ищеца, ОИ трябва да изненада ответника, като му отнеме възможността да обезсмисли защитата, търсена с иска, преди да е могъл да предприеме промените, заплашващи правото на ищеца. Цялата уредба на производството за ОИ отразява тоя стремеж на обезпечителната защита. Образно казано, докато исковата защита е готова да пожертва бързината в името на истината, ОИ е готово да поеме риска на материално неоправдано обезпечаване в името на бързината (§ 200).

III. ОИ се намира с исковия и изпълнителния процес във функционална зависимост.

1. Понеже осигурява осъществяването на исковата защита, ОИ предпоставя предстоящ или висящ исков процес, по повод на който влиза в действие. Същевременно съдбата на допуснатото ОИ зависи от изхода на висящия исков процес. Той е критерий за материалноправната законосъобразност на ОИ (§ 200).

От тази зависимост на ОИ от исковия процес обаче не следва, че ОИ е съставка на ис­ковия процес, някакво несамостоятелно производство, което се развива инцидентно по повод на исковия процес и му служи, като подготвя съдържанието на решението. Такава е функцията на производството по обезпечаване на доказателствата (§ 63). Общото между него и ОИ е само това, че те и двете предотвратяват една заплаха. Но естеството на заплахата и на сред­ството, с което тя се отстранява, е в двата случая различно. Обезпечаването на доказателства предпоставя опасност да не се съберат известни доказателства; то се състои в тяхното съби­ране и по този начин осигурява постановяване на правилно решение. То е предварително раз­вила се доказателствена фаза на исковия процес. ОИ, напротив, се предизвиква от опасности, които заплашват не съдържанието на решението, а осъществяването на неговите правни после­дици. Поради това ОИ обезпечава не правилността на решението, а неговото осъществяване.

Затова ОИ е една самостоятелна форма за защита на граждански права.

Тази защитна форма чрез самото свое съществуване като институция за ОИ от своя страна въздейства върху исковия процес. Тя придава практиче­ски смисъл на исковия процес, насърчава неговото използване, позволява в обстановка на спокойствие да се дири истината, след като заплашеното право е обезпечено. Същевременно ОИ действа задържащо спрямо стремежа на ответника да шиканира и бави делото. Подобен подход накърнява интересите на ответника, тъй като удължава по време ограниченията в неговата правна сфера, в които ОИ се състои. Така ОИ косвено ускорява исковия процес и е даже в състояние да напъти ответника към доброволно разбирателство с ищеца, когато оспорването е безнадеждно, а осъществяването на правото – осигурено.

2. ОИ обикновено служи, за да се осигури успешния изход на предстоящ изпълнителен процес, като запазва физическата цялост и принадлежността на имуществата – обекти на бъде­щото изпълнение срещу ответника. Специално при обезпечаване на парични притезания ОИ има функцията на предварително развиваща се обезпечителна фаза на изпълнението на тия притезания, спестяваща изпълнителния запор или възбрана, когато изпълнението бъде по­искано въз основа на осъдителното решение. Като имат предвид тази често използвана функ­ция на ОИ, някои окачествяват ОИ като антиципирана фаза на предстоящ изпълнителен про­цес. Това окачествяване не трябва да се обобщава. Защото, когато се обезпечава исковата за­щита срещу незаконно изпълнение, ОИ не служи на изпълнителния процес, а обръща своето острие срещу него, като спира развитието му (§ 155 и чл. 397, ал. 1, т. 3). С други думи, ОИ може да се яви и като защитно средство срещу незаконен изпълнителен процес (Опр. от 28.VI.2000 V, Б 2000 V 33; Опр. № 20 от 13.01.2010 г. на ВКС по ч.гр.д. № 737/2009 г„ I г.о.,

ГК – за спиране на изпълнителното дело като ОИ при иска по чл. 440), а не само като подго­товка на законно изпълнение.

1. IV. Както при другите форми за защита, така и при обезпечителната за­щита заинтересованият от нея има процесуалното право да я получи. Касае се за правото за ОИ. То е насочено не спрямо ответника, а спрямо съда. Той дължи да постанови ОИ, когато са налице неговите условия. Спрямо ответника съдът разполага с власт да постанови ОИ, на която ответникът е подчинен.

Правото за ОИ предпоставя вероятна основателност на иска, индицирана чрез условията за допускане на ОИ (§ 195). Когато се търси обезпечаване на самото спорно право, правото за ОИ предпоставя вероятното съществуване на това право (§ 191II4 б) и по това се различава от правото на иск за същото право. Правото на иск се задоволява с твърдението, че претендираното право съществува (§ 37). Тази разлика в предпоставките за допустимост на исковата и на обезпечителната защита още веднъж подчертава тяхната взаимна самостоятелност.

Правото на ОИ не е право да се започне производството по ОИ. То е право да се получи надлежната обезпечителна мярка. Бъде ли тя постановена, то се превръща в право тя да се приложи.

Обезпечителната защита се дава по реда на обезпечителния процес. Той обхваща две производства: а) производството по допускане на ОИ (§ 195); и б) производство по налагане на допуснатото ОИ (§ 196).

 

ОБЕЗПЕЧИТЕЛНИ МЕРКИ

ВИДОВЕ ОБЕЗПЕЧИТЕЛНИ МЕРКИ

Обезпечителната мярка (ОМ) представлява защитата и санкцията, в които се състои обезпечението на иска. За да бъде ефикасна, ОМ трябва да се приспособи към обезпечителната нужда. Важно предимство на уредбата на обезпечението на иска, дадена от ГПК, е предоставената от закона правна възможност на съда гъвкаво да приспособява вида на ОМ към обезпечител­ната нужда.

1. Съобразно с двете основни насоки на нуждата от обезпечаване ОМ се обединяват в две основни групи: а) ОМ, осигуряващи бъдещото осъще­ствяване на неоснователно отричаното право; и б) ОМ, осуетяващи настоя­щото осъществяване на неоснователно претендираното право.

ОМ от първата група се прилагат при осъдителни и положителни установителни искове. ОМ от втората група се прилагат при отрицателни установителни искове. Съобразно с целе­ните с конститутивния иск нови правни последици те могат да бъдат обезпечени с ОМ било от първата група (например възбрана като ОМ на иск по чл. 29 СК), било от втората група (например спиране изпълнението на атакувано порочно решение на етажна собственост).

440. Съобразно с това, дали ОМ е посочена от закона, уговорена от стра­ните или пък е предоставена на преценката на съда, различаваме: а) ОМ, предписани от закона: запор, възбрана (чл. 397, ал. 1, т. 1 и 2); б) ОМ, уго­ворени от страните (чл. 399); в) ОМ по преценка на съда (чл. 397, ал. 1, т. 3). Чрез мерките от последната група съдът е в състояние да приспособи обез­печителната защита към разнообразните обезпечителни нужди, които жи­вотът може да породи във връзка с различните видове граждански права. Ка­заното сочи, че нашето право не предписва някакъв изчерпателен каталог от ОМ. Той би ограничил обезпечителната защита. В групата на ОИ, които се налагат от съда, изрично са предвидени спиране на принудителното изпълне­ние и спирането на МПС от движение. Спирането на принудителното из­пълнение е стара, класическа ОМ, която е най-адекватната с оглед на обезпечителните нужди при отрицателните установителни искове по чл. 439; чл. 240, ал. 2; чл. 424; чл, 124, ал. 1 и чл. 440. Спирането от движение на МПС за първи път се предвиди изрично в новия ГПК, с което се сложи край на съмненията в практиката на някои съдилища за допустимост на тази обез­печителна мярка, поради обстоятелството, че спирането на МПС от движение означава забрана да се ползва тази вещ съобразно предназначението й. Спи­рането от движение на МПС е подходяща ОМ при ревандикационни искове, както и облигационни искове за предаване на владението, съответно държа­нето на МПС, за да не попаднем в хипотезата на чл. 521, ал. 2. С оглед на по­ведението на ответника и опасността да укрие или повреди МПС спирането от движение на МПС може да се използва и като допълваща запора върху МПС ОМ. Това временно спиране от движение е с цел да се ,локализира“

МПС, за да може да се извърши описът, а когато чрез него се извършва за­порът – и самият запор.

С изричното предвиждане на спирането на МПС от движение като ОМ в гражданския процес проблемите в практиката с нейното използване не са преодолени (вж. и § 197).

Съдът може да допусне няколко вида обезпечения до размера на цената на иска по чл. 69, ал. 1 (чл. 397, ал. 2).

III. Съобразно с вида на материалното гражданско право, което ОМ за­щитава, различаваме: а) ОМ в защита на парични притезания; б) ОМ в защита на вещни права; в) ОМ в защита на потестативни и на всякакви други права.

ОМ в защита на парични притезания целят да осигурят успешния изход на тяхното бъдещо принудително осъществяване. Тук спадат: запорът върху движими вещи или вземания на ответника, както и възбраната върху недвижими имоти, а също и спирането от движение на МПС. На практика това са най-често използваните ОМ, тъй като най-често възниква нуж­дата да се обезпечават осъдителни искове относно парични притезания. Със запор и възбрана се постига обезпечение на иск за собственост (ревандикационни искове). Но правото на собст­веност се брани и чрез спиране на изпълнението, насочено върху вещи на длъжника, който оспорва вземането на взискателя (§ 187), а също и чрез иска по чл. 440, когато изпълнението е насочено върху вещ, собственост на TJI. С помощта на ОМ, предоставени на преценката на съда, се обезпечават най-различни граждански права (например правото за делба може да бъде обезпечено, като се забрани на владелеца на общия имот да го разрушава; иск за изменение на мерки относно децата може да се обезпечи чрез спиране изпълнението на решението, което ги постановява (1287-83-И, Сб. 128).

• 197. НАЛАГАНЕ НА ОБЕЗПЕЧИТЕЛНИ МЕРКИ И ТЕХНИТЕ ПОСЛЕДИЦИ

1. I. Предвид различното им естество и цел обезпечителните мерки (ОМ) не се налагат еднакво и нямат еднакви последици. Тук могат да се разгледат само налагането и последиците на най-типичните ОМ. Преди това обаче трябва да се разгледа обезпечителната заповед, която е условие при нала­гане на всички ОМ.

Определението, с което ОМ се допуска (§ 195), още не я налага. Затова определението, допускащо ОМ, се явява спрямо нея основание, за да бъде наложена, и носи поради това името обезпечително основание. Спрямо при­нудителното налагане на ОМ обезпечителното основание изпълнява в обезпечителния процес същата функция, каквато изпълнява изпълнителното ос­нование в изпълнителния процес. Така, както въз основа на него се издава изпълнителен лист, така въз основа на обезпечителното основание се издава обезпечителна заповед. Тя удостоверява правото на ищеца за обезпечаване и заповядва да се осъществи то, като се наложи допуснатата от съда ОМ. Обезпечителната заповед е условие, за да се упражни правото за обезпеча­ване. Тя изпълнява в обезпечителния процес същата функция, каквато из­пълнява изпълнителният лист в изпълнителния процес (§ 151).

Съдът, който е постановил ОМ, издава обезпечителната заповед. Преди да я издаде, той проверява изпълняемостта на обезпечителното основание. Ако ОМ е допусната от съда под гаранция (чл. 391, ал. 1, т. 2 и чл. 391, ал. 2), обезпечителната заповед ще бъде издадена от съда само след като ищецът представи определената от съда гаранция. ОМ се налага по молба на ищеца въз основа на обезпечителна заповед от органа, компетентен да наложи ОМ. При запор върху вещи или вземания това е съдебният изпълнител, а при възбрани – съдията по вписванията (чл. 400).

1. II. Запорът и възбраната като ОМ на осъдителни искове за парични притезания стоят твърде близко до запора и възбраната като изпълнителни действия при събиране на парични вземания (§ 161-163). Като тях те забра­няват на ответника да се разпорежда със запорираната вещ или вземане, съответно с възбранения имот с последицата на относителната недействи­телност, ако въпреки това се направи разпореждане, задължават го да пази запорираната или възбранена вещ и могат да доведат до предаване вещта на пазач (чл. 401).

Съгласно чл. 393, ал. 2 не се допуска обезпечение на иск за парично вземане чрез налагане на запор върху вземания, върху които не се допуска принудително изпълнение. Това са вземанията по чл. 446, съответно за възнаграждението за. труд и за пенсия до определения там несеквестируем размер, както и вземанията по чл. 520, ал. 2. Законодателното решение по чл. 393, ал. 2 се различава коренно от това на аналогичната разпоредба на чл. 316, ал. 3 от стария ГПК. В нея беше постановено, че запор и възбрана за парични вземания не могат да се налагат върху имуществата, посочени в чл. 339 (освен в случаите на чл. 340) (текстове, почти идентични със сегаш­ните чл. 444 и чл. 445), както и върху възнагражденията срещу труд над раз­мерите, посочени в чл. 341 (почти идентичен със сегашния чл. 446). С други думи чл. 316, ал. 3 изключваше възможността за налагане на запор и възбрана за обезпечаване на иск за парично вземане върху всяко несеквестируемо имуществено право. Ето защо при действието на стария ГПК проф. Ж. Сталев приемаше, че на основание чл. 316, ал. 3 не могат да се на­лагат В и 3 върху несеквестируеми имуществени права. Това негово стано­вище съответстваше на тогавашната нормативна уредба. Концепцията на за­конодателя в новия ГПК е различна от тази, която беше вложена в чл. 316, ал. 3 на стария ГПК. В новата законодателна концепция е възприето нало­жилото се в последните години на действието на стария ГПК становище в практиката за допустимостта на В и 3 в изпълнителния процес. Сега се из­ключва възможността за налагане на ОМ запор и възбрана само върху по­сочените в чл. 393, ал. 2 вземания. Касае се за парични вземания на Дл, чието използване води до изразходването на сумите по тях. Те са с цел осигуря­ването на жизнения минимум за съществуване на ФЛ, съответно за съще­ствуването на лечебните заведения по чл. 5, ал. 1 3JT3. Що се отнася до В върху несеквестируемите недвижими имоти, тя води до ограничаване на раз­поредителното правомощие на Дл и то само с последицата на относителната недействителност спрямо взискателя и присъединилите се кредитори. В не пречи Дл да използва имота. Ако Дл въпреки В се разпореди с несеквестируемия имот, несеквестируемостта отпада, защото разпореждането с този имот показва, че той няма нужда от него. Същото важи и за движимите вещи, чието използване не е свързано с тяхното изразходване (непотребими вещи например печка, хладилник). Затова запорът върху тях е допустим. По арг. на чл. 393, ал. 2 обаче следва да се приеме, че 3 върху несеквестируеми дви­жими вещи, които са за осигуряване на елементарните жизнени нужди на човека и използването им води до тяхното изразходване (потребими вещи) – запорът е недопустим (например храна, горива)

Голямо е сходството и в начина за налагане на обезпечителния запор и възбрана в сравнение с изпълнителния запор и възбрана (чл. 400). Все пак запорът и възбраната като ОМ се характеризират с някои особености, които трябва да бъдат отбелязани.

1. Когато налага обезпечителен запор върху движими вещи или вземания, съдебният из­пълнител изпраща на ответника съобщение. Проф. Сталев приемаше, че това съобщение из­пълнява същата функция както тогавашната призовка за доброволно изпълнение (почти иден­тична със сегашната покана за доброволно изпълнеие) при изпълнителния запор по отношение на налагането на запора. Според мен (В. П.) съобщението в обезпечителния процес няма харак­тер на покана за доброволно изпълнение. В обезпечителния процес не се изпраща ПДИ. И това е така, защото обезпечителният процес се провежда по време на висящ исков процес, или по бъдещ иск, т.е. когато спорът между страните още не е разрешен и нито има висящ изпълнителен процес, нито има ИЛ, нито ИО. Съвпадането в последиците на ПДИ и съобщението по чл. 400 е в самото налагане на запора. С получаване на запорното съобщение от СИ, в което вещта или вземането са посочени, обезпечителният запор върху тях се счита наложен (чл. 400, ал. 1). Що се касае до обезпечителната възбрана, тя се налага само чрез действия на съдията по вписва­нията, които се състоят: а) във вписване на обезпечителна заповед в книгите за вписвания; и б) изпращане на длъжника на съобщението за извършеното вписване (чл. 400, ал. 2).
2. Обезпечителният запор и възбрана пораждат една присъща за тях правна последица, изгодна за ищеца. Те го правят присъединен кредитор, ко­гато върху запорираното или възбраненото право е насочено принудително изпълнение от друг кредитор, разполагащ вече с изпълнителен лист (чл. 401 във връзка с чл. 459, ал. 1). За правното положение на обезпечения кредитор, когато той се счита присъединен по право, вж. § 176. Чрез тази своя после­дица обезпечителният запор и възбрана запазват функцията си на ОМ и при принудително изпълнение върху правото, обект на ОМ, като осигуряват на обезпечения кредитор привременно участие в разпределението, докато се снабди въз основа на осъдителното решение с изпълнителен лист.
3. Според чл. 401 обезпеченият кредитор може да предяви подобно на кредитора, комуто вземането е възложено за събиране (чл. 510; § 172), иск за събиране на запорираното вземане. За случая се прилагат чл. 435, ал. 4 и чл. 440.

Но за разлика от чл. 510 легитимацията на обезпечения кредитор произтича направо от обезпечителния запор, а не предпоставя нарочен акт за възлагане на вземането за събиране (1598-67-1, Сб. 93) и обезпеченият кредитор не може да получи дължимите от третото за­дължено лице суми или вещи. След тяхното предаване от третото лице върху тях ще се раз­простре ОМ. Както във всеки случай на процесуална субституция, така и тук носителят на съдебно предявеното вземане (длъжникът по обезпечението) ще трябва да бъде конституиран служебно като страна съобразно с чл. 26, ал. 4.

III. Когато запорът или възбраната се налагат като ОМ по искове за собственост на запорираната или възбранената вещ, те имат по хипотеза за обект вещ, за която ищецът твърди, че принадлежи нему. Затова правните последици на запора и на възбраната като ОМ при искове за собственост се ограничават в лишаване на ответника от държане на вещта, като тя се предава на пазач, или пък в задължаване на ответника да се грижи за вещта като добър стопанин, когато тя се оставя в негово държане.

При иск за собственост на движима вещ нейното предаване на пазач предпазва ищеца от опасността да се види лишен от собствеността на вещта, като тя бъде прехвърлена на трето лице при условията на чл. 78 ЗС. В такъв случай, както знаем, приобретателят на спорната вещ не е обвързан и от силата на решението, постановено срещу ответника – негов праводател (чл. 226, ал. 3 и § 84).

Възбраната може да бъде използвана като обезпечителна мярка и на възнамерявай (бъдещ) конститутивен иск, за да предпази правоимащия от разпореждания, които длъжникът може да предприеме до предявяване на иска. Обезпечителната възбрана ще антиципира пред­пазния ефект на вписването на исковата молба по чл. 114 ЗС (вж. 1146-67-1, Сб. 75 – възбрана за обезпечаване на бъдещ иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД).

В част от съвременната съдебна практика се приема, че нужда от обезпечителната мярка „възбрана“ възниква, когато се преследва ефектът, произтичащ от чл. 347, вр. чл. 320 от ГПК (отм.), аналогични на действащите чл. 453, вр. чл. 401 от ГПК – на непротивопоставимост на извършеното след възбраната прехвърляне или учредяване на вещни права върху недвижимия имот, предмет на правния спор. В случаите, при които вписването на исковата молба има оповестително-защитно действие, аналогично на действието на наложената възбрана (например при искове по чл. 17; чл. 19, ал. 3; чл. 33; чл. 87, ал. 3,135,227 от ЗЗД), липсва обезпечителна нужда, тъй като непротивопоставимостта по отношение на ищеца на извършеното в хода на процеса прехвърляне на права от ответника в полза на трето лице следва от самото вписване на исковата молба – чл. 114, б. „а“, ал. 2 и б. „б“, ал. 2 от ЗС (Опр. № 411 от 30.10.2008 г. по ч.гр.д. № 1597/2008 г., II г.о. на ВКС). Приема се още, че в съдебната делба като особено ис­ково конститутивно производство, което има за предмет прекратяване съсобствеността върху една вещ по съдебен ред по искане на ищците и независимо от волята на другите съсобстве­ници, мярката „възбрана на имота“, предмет на делбения процес, е недопустима. Тя трябва да кореспондира с правата на ищците по решението като обезпечи тяхното осъществяване. Из­вършването обаче на разпореждане с идеалните части на съделителите по време на процеса е ирелевантно с оглед разпоредбата на чл. 226. Оттук и не е налице обезпечителна нужда от за­брана на съделителите да се разпореждат със своя дял в имуществената общност. Хипотетич­ната възможност по време на процеса съделителите ответници да прехвърлят целия имот като изключителни негови собственици с оглед евентуалното им позоваване на придобивна давност не може да наложи извод за наличие на предпоставките на чл. 391 ГПК за допускане обез­печение на предявения иск поради липса на обезпечителна нужда по смисъла на същата раз­поредба, тъй като не засяга действителните права на собственост (Опр. № 381 от 17.09.2009 г. по ч.гр.д. № 352/2009 г., г. к., II г.о. на ВКС).

Цитираната съдебна практика е за обезпечение на висящ иск.

Проблемът с допустимостта на възбраната се увеличи с изменението на чл. 112, ал. 1 ЗС, с чието допълнение (ДВ, бр. 34 от 2000 г., в сила от 01.01.2001 г.) се предвиди, че подлежат на вписване всички актове, с които се прехвърля правото на собственост или се учредява, пре­хвърля, изменя или прекратява друго вещно право върху недвижими имоти, както и актове, с които се признават такива права. На основание чл. 114, б. „а“ ЗС това доведе до вписване на всички искови молби, които имат за предмет право на собственост или ограничени вещни права върху недвижими имоти, или са конститутивни искове, чието уважаване води до про­мяна в правото на собственост или ограничени вещни права върху недвижимия имот.

Практиката е противоречива. Според постоянната практика на СГС на­пример не се допуска възбрана като ОМ при подлежащи на вписване искови молби. Приема се, че ищецът няма нужда, съответно интерес от В и предви­дените в чл. 401 нейни последици, защото той е защитен с предвидената в чл. 226, ал. 3 противопоставимост на решението във връзка с предвиденото в чл. 114, б. „а“ ЗС във вр. с чл. 112, ал. 1 вписване на исковата молба. В практи­ката на ВОС допускането е по-широко.

Според мен разпоредбите на чл. 114, б. „а“ ЗС във вр. с чл. 112, ал. 1 ЗС и чл. 226, ал. 3 за вписването на исковата молба не отменят нуждата от В при бъдещ иск на подлежащите на вписване искови молби. Това становище се възприемаше от проф. Ж. Сталев. Както сполучливо се изразяваше проф. Ж. Сталев, в тези случаи В антиципира, т.е. придърпва напред последиците на вписването на исковата молба. От възбраната ищецът няма нужда след вписването на исковата молба. От неговата воля обаче не зависи когато той ще може да впише исковата молба. За съжаление в практиката от предявява­нето на исковата молба до възможността на ищеца да я впише минава в най- добрия случай около седмица, а нерядко и няколко месеца. Това е не малък за гражданския оборот период от време. Ето защо от възбраната като обез­печителна мярка ищецът може да има нужда не само при бъдещ иск, но и при предявен иск от момента на предявяването му до момента до разпореждането на съдията за вписване на исковата молба. Защото може да има опасност от­ветникът да се разпореди до вписването на исковата молба. От друга страна, на основание чл. 395, ал. 2 съдът е длъжен да се произнесе по искането за обезпечение на иска в деня на подаването на молбата. Последиците по чл. 401, свързани с относителната недействителност на действията на разпореж­дане след вписването на възбраната и последицата по чл. 226, ал. 3, свързани с противопоставимостта на СПН, се наслагват и не се изключват взаимно. Поради тяхната близост действително може да се говори, че В по отношение на такива искове антиципира последиците на вписването на исковата молба, т.е. прави решението противопоставимо на TЛ във вр. с чл. 226, ал. 3. Що се отнася до висящия исков процес след възможността за вписването на ИМ (а при Т.р. № 3/2009 г. ОСГК, което е задължително за съдилищата), ищецът няма как да не впише исковата молба, защото съдът няма да образува делото, считайки вписването на искова молба за абсолютна процесуална предпо­ставка за допустимостта на процеса.

След пораждането на възможността на ищеца да впише исковата си молба той няма обезпечителна нужда от възбраната, защото тогава същият ефект се постигнат с вписването. В обезпечителния процес за разлика от из­пълнителния, за да назначи пазач, на съда (за разлика от СИ) не му е нужно да налага възбрана. На основание чл. 397, ал. 1, т. 3 той може да стори това, като допусне тази обезпечителна мярка с оглед на обезпечителна нужда, ако съществува опасност ответникът физически да повреди имота.

1. IV. Налагането на другите ОМ и техните правни последици се предопре­делят от тяхното съдържание. Така например ОМ спиране на изпълнението (чл. 397) ще се наложи, като съдебният изпълнител въз основа на обезпечи­телната заповед на съда преустанови занапред изпълнителните действия по висящия изпълнителен процес (вж. за последиците от спиране на изпълне­нието § 155 I). Когато съдът е възложил на ответника задълженията за дей­ствия или въздържане от действия, изпълнението на тия задължения при про­тиводействие на ответника ще бъде предизвикано с помощта на принудител­ните глоби по чл. 527, налагани от съдебния изпълнител.

В чл. 400 от ГПК не е посочен начинът за налагане спирането от движе­ние на МПС. Налице е непълнота на нормативния акт, която съгласно чл. 36, ал. 2 ЗНА следва да бъде попълнена чрез прилагане на разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи. В разпоредбата на чл. 431, ал. 6 е дадена възможност при необходимост съдебният изпълнител да поиска от органите на МВР спиране от движение на моторно превозно средство, върху което е насочено изпълнение за срок до три месеца. Ето защо в хипотезата на чл. 397, ал. 1, т. 3 обезпечителната заповед трябва да бъде адресирана до дирек­тора на ОД на МВР, сектор КАТ – Пътна полиция и да бъде изпратена нему и да съдържа искане за предприемане на необходимите действия съгласно ЗДвП и Наредба № 1-45 от 24. 03. 2000 г., като се изземе част втора на сви­детелството за регистрация и се постави знак „спрян от движение“ на посоче­ното МПС.

В ЗДП Наредба № 1-45 от 24.03.2000 г. за регистрацията, отчета, пускането в движение и спирането от движение на моторните превозни средства и на ремаркетата, теглени от тях, приложението на тази мярка, наложена от съда, не е изрично предвидено. Това е причина ор­ганите на полицията на места да отказват да я изпълнят, въпреки, че чл. 397, ал.1, т. 3 се явява специална норма по отношение на ЗДП. Избягването на този практически проблем може да се разреши чрез изрична препраща норма в ЗДП, както и в издадената въз основа на него На­редба № 1-45 от 24.03.2000 г. (вж. и § 196).

• 198. ЗАМЕНЯНЕ И ОТМЕНЯНЕ НА ОБЕЗПЕЧИТЕЛНИ МЕРКИ

1. I. Заменяне на обезпечителна мярка (ОМ) е налице, когато постановената ОМ се отменя и вместо нея се определя друга ОМ за същия иск (чл. 398). За­менянето на ОМ е един съвкупен акт, който едновременно заличава правните последици на старата ОМ и създава правните последици на новата ОМ.
2. Заменянето на ОМ предпоставя начално или последващо несъответ­ствие между старата ОМ и обезпечителната нужда, респ. между ОМ и спра­ведливия интерес на ответника да се задоволи обезпечителната нужда на ищеца без ненужно обременяване на ответника.

Заменянето на ОМ може да бъде искано не само от ответника, но и от ищеца (например, когато поради повреда на запорираната вещ запорът е пре­станал да обезпечава иска).

2. Производството за заменяне на ОМ започва по молба на заинтересо­ваната страна, проф. Сталев приемаше, че тя се подава до съда, постановил ОМ, ако се иска замяна на ОМ по бъдещ иск, и до съда, който разглежда де­лото, когато се иска замяна на ОМ по висящ иск. В чл. 317 от стария ГПК, както в чл. 398 ГПК тази компетентност не е изрично посочена. Съдебната практика следва това разбиране (Опр. № 85/6.03.2006 г. по ч.гр.д. 28/2006 г. на ВКС – IV г.о.; Опр. № 305 от 14.10.2008 г. на ВКС по ч.т.д. № 243/2008 г., II т.о., ТК, в което във връзка с недопускането на касационната жалба, се сочи, че практиката на ВКС е постоянна). Тълкувателно решение по въпроса няма.

Като се следва това разбиране, ако е бил обезпечен бъдещ иск (вж. § 194-196), компетентен е съдът, наложил обезпечението. Съображението е, че частното гражданско дело се образува и съхранява при него. Ако е бил обезпечен вече предявен иск, компетентен е съдът, който разглежда делото, тъй като произнасянето е обективирано в акт по това дело (например обез­печението е допуснато от СРС, делото е изпратено по въззивна жалба на СГС, който е компетентен да се произнесе по молбата за замяна по чл. 398 ГПК и не следва да я изпраща за произнасяне на СРС).

На мен (В. П.) ми се струва, че би било добре практиката да приеме по- гъвкаво разрешение. Докато искът не е предявен, съдът който е постановил ОМ на този бъдещ иск, е компетентен да се произнася по нейното заменяне. А ако искът вече е предявен, това да е съдът, пред който делото е висящо съот­ветно като първа или въззивна инстанция. Иначе разликата в компетентността може да доведе до разкъсване на функционалната връзка между исковия и обезпечителния процес, защото съдът който е постановил обезпечението на бъдещия иск, не може да знае как са се развили нещата по делото по пред­явения иск. Впрочем за сравнение подобно е разрешението в Art. 927, Abs. 2 на немския ZPO, където изрично е предвидена възможността ОМ да се из­мени или отмени от съда, пред който е предявен искът. Би било добре освен това да се предвиди (подобно на чл. 427, ал. 2), че след предявяването на иска делото по обезпечителния процес се прехвърля в съда, който разглежда пред­явения иск. Впрочем като допълнително съображение бих посочила още, че предложенията за реформа на чл. 31 от Регламент 4/2001 в Зелената книга са свързани именно с възможността съдът, разглеждащ исковото дело, да от­мени или измени обезпечителна мярка, постановена от съд на друга държава членка на основание чл. 31 от Регламента, с която възможност се смята, че би се спазило и изискването за реална връзка по чл. 31 от Регламента, за което се настоява в практиката на Съда на ЕС. Ако се запази сегашната съдебна практика по чл. 398 и чл. 402, може да изпаднем във вакуум. Възможно е съд на държава членка, който не е компетентен да разгледа иска, да постанови обезпечителна мярка въз основа на чл. 31 от Регламента (на­пример върху имущество намиращо се в тази държава). Тогава следването на практиката по чл. 398, и чл. 402 би могло да доведе до невъзможност българският съд, пред който е предявен искът, обезпечен в друга държава членка като бъдещ иск, да не може да замени, съответно отмени обезпечи­телната мярка, наложена на основание чл. 31 от Регламент № 4/2001 в друга държава членка. Особено проблемно би се получило, ако по вътрешното про­цесуално право на държавата членка, чийто съд е постановил обезпечител­ната мярка по чл. 31 от Регламента на бъдещия иск, само съдът, сезиран с иска, е компетентен да замени, съответно отмени мярката. Това отрицателно стълкновение на компетентност е крайно нежелателно. По тази причини в хипотезата с международен елемент по чл. 31 от Регламент № 4/2001 се приема, че чл. 398 ГПК и чл. 402 ГПК дават право на българския съд, раз­глеждащ исковото дело, да отмени, съответно замени ОМ. Както посочих по- горе, според мен има достатъчно аргументи за приемане на това разрешение и по вътрешния обезпечителен процес.

Впрочем вече такава по-гъвкава практика има в първоинстанционните съдилища (вж. Опр. № 1659/1.6.2010 г. по ч.т.д. 666/10 на ВОС, т.о. на ВОС), но по-горните инстанции след­ват традиционната и утвърдена още при действието на стария ГПК практика (Опр. № 402/ 03.09.2010 г. на Вар. АС, т.о. по ч.т.д. № 454/2010 г.).

Законът изисква противната страна да бъде уведомена за молбата и да се вземат предвид нейните възражения, които тя може да представи в три­дневен срок от съобщението (чл. 398, ал. 1). Производството за замяната на ОМ е аналогично на производството за отменяне на ОМ (чл. 402). Ето защо на противната страна следва да се връчи препис от молбата за заменяне на ОМ и тя може да подаде възражения срещу заменянето в тридневен срок от получаването на преписа (чл. 402, ал. 1 във вр. с чл. 398, ал. 1).

Съдът се произнася по молбата в закрито заседание с определение, което подлежи на обжалване с частна жалба (чл. 402, ал. 2 във вр. с чл. 317).

При съгласие на противната страна съдът е длъжен да удовлетвори молбата за заменяне на ОМ. Удовлетвори ли молбата, съдът постановява да се отмени старата ОМ и определя вме­сто нея новата ОМ. Докато новата ОМ не бъде наложена, старата не се вдига. Налагането на новата ОМ и вдигането на старата стават само след като влезе в сила определението, допус­кащо заменянето на ОМ (арг. чл. 402, ал. 3).

3. Съдът е длъжен да отмени старата ОМ по оценим в пари иск въпреки противопоставянето на ищеца, когато ответникът учреди в полза на ищеца залог в пари или в ценни книги съобразно с чл. 180 и чл. 181 ЗЗД (вж. чл. 398, ал. 2). В такъв случай ищецът няма интерес от ОМ: залогът му дава по-силни права от нея, а именно право на предпочтително удовлетворяване, каквото ОМ не дава.

Ако обаче запорът или възбраната са наложени за обезпечаване на иск за собственост, те не могат да бъдат заменени със залог, учреден от ответника по чл. 180 и чл. 181 ЗЗД (чл. 398, ал. 2). Не може да бъде заменено с такъв залог и спирането на изпълнението като ОМ по исковата защита срещу незаконно принудително изпълнение (чл. 439; чл. 240, ал. 2; чл. 424; чл. 440). И при него ищецът цели да запази принадлежността на правото – обект на принуди­телното изпълнение, както при иск за собственост на вещта. Този интерес залогът не брани.

1. II. За разлика от заменяне на ОМ отменянето на ОМ се изчерпва в пре­установяване действието на наложена ОМ. Ето защо отменянето на ОМ е акт, обратен по съдържание и цел на акта, с който се постановява ОМ. По­ради това отменянето на ОМ предпоставя първоначална липса или послед­ващо отпадане на предпоставките за допускане на ОМ. В зависимост от раз­личните случаи на такава липса или последващо отпадане различен е и редът за отменяне на ОМ.
2. Когато ОМ е била допусната въпреки липсата на предпоставките за обезпечаване по чл. 391 (§ 195), тя ще бъде отменена чрез обжалване на определението, с което е била постановена (чл. 396). Отменителното опре­деление влиза веднага в сила (арг. чл. 396, ал. 2, изр. II – изм. ДВ, бр. 100 от 2010, в сила от 21.12.2010) и въз основа на него ОМ ще бъде вдигната. В практиката съдилищата използват подходящ и съответстващ на същността на разглежданата тук отмяна на ОМ диспозитив на отменителното опреде­ление с формулировката „Обезсилва издадената обезпечителна заповед“. Това се прави, за да няма съмнение, че не могат да се черпят права за времето от налагането на ОМ до нейното отменяне.
3. Когато ОМ е била допусната законосъобразно, но ищецът се отказва от нея и моли тя да бъде вдигната, съдът е длъжен да я вдигне, без да спазва производството по чл. 402. То важи, когато отменянето се иска от ответника. Ищецът е господар на ОМ не само защото тя е постановена в негов интерес, но и защото той носи отговорността за вредите от неоснователно обезпеча­ване (чл. 403).
4. ОМ може да е била допусната процесуално законосъобразно (налице са били условията по чл. 391). Впоследствие обаче се разкрива, че тя е не­оправдана, защото очакваното уважаване на обезпечения иск не е настъпило. Налага се тогава да бъде отменена неоправданата ОМ, защото тя противоза­конно ограничава правната сфера на ответника (§ 200).

Такива са случаите: а) когато възнамеряваният иск, за който ОМ е била допусната, не бъде предявен в дадения от съда срок (чл. 390); б) когато обезпеченият иск бъде отхвърлен като неоснователен; в) когато производството по обезпечения иск бъде прекратено било вследствие недопустимост на иска, било вследствие на оттегляне на иска или на отказ от него (вж. чл. 403, ал. 1). Във всички тия случаи решението, чиито правни последици са обезпечени, не може да бъде постановено, вследствие на което ОМ се оказва лишена от основание и оправдание.

В тия случаи отменянето на ОМ трябва да стане по реда на чл. 402, който бе вече разгледан по повод заменянето на ОМ. Особеното тук е, че ак­тивно легитимиран е ответникът, а не ищецът, както и че предмет на проверка от страна на съда ще бъде дали е отпаднало основанието за допуснатата по- рано ОМ (чл. 402, ал. 2). Отменената ОМ се вдига, след като влезе в сила определението за нейното отменяне (чл. 402, ал. 3). Иначе ищецът би могъл да бъде лишен от обезпечителна защита преждевременно.

4. Проф. Сталев приемаше, че за правата на третите лица, договаряли относно запорираното или възбраненото право, е от значение не дали те са придобили правата си след формалното вдигане на ОМ, а дали се е осъще­ствило основанието, което налага тя да бъде отменена. То действа по право, и то с обратна сила, така че е без значение кога е било придобито правото на третото лице, дали преди или след възникване на основанието за отменяване на ОМ. Ако обезпеченият бъдещ иск не е бил предявен, третото лице, при­добило права върху възбранения имот преди изтичане на срока за предявя­ване на иска, трябва да ги запази, ако искът не бъде предявен в този срок. Аз (В. П.) съм чужда на идеята за отмяна по право. Споделям обаче извода на проф. Сталев не поради действието по право на настъпването на основанието за отмяната, а поради обстоятелството, че отмяната на ОМ води до залича­ването на нейните последици назад, към момента на налагането й (например при непредявен бъдещ иск, за който е допуснато обезпечението и е наложена ОМ; отхвърлен иск, за който е допуснато обезпечението и е наложена отме­нената ОМ като неоснователен или недопустим). А то е така заради функ­ционалната връзка между обезпечителния и исковия процес. В подкрепа на моето разбиране е и разгледаната вече процедура по чл. 402, която впрочем винаги е двустранна, защото няма необходимост от изненада, щом като мяр­ката вече е била наложена.

Споделям разбирането, че производство по чл. 402 е отделно по смисъла на чл. 274, ал. 3, т. 2. В Т.р. № 1 от 21.07.2010 г. по тьлк.д. № 1/2010 г., ОСГКТК на ВКС обаче се прие об­ратното, а именно, че обезпечителният процес не е отделно производство по смисъла на цити­раната разпоредба и че във всички негови стадии, то е двуинстанционно производство, т.е. не подлежи на касационен контрол.

Обезпеченият ищец, който не е предявил бъдещия иск, чийто иск е от­хвърлен с влязло в сила решение като неоснователен или с влязло в сила определение като недопустим няма достоен за защита интерес, оправдаващ недействителност на извършеното в полза на третото лице разпореждане (613-65-1, Сб. 55). Положението е сходно с отменяне на запора или възбра­ната при прекратяване на изпълнението (§ 156).

Производство по обезпечение на иска

ПРОИЗВОДСТВО ПО ДОПУСКАНЕ ОБЕЗПЕЧАВАНЕ НА ИСКА

1. I. Приложното поле на обезпечаването на иска (ОИ) се определя от обезпечителната нужда.
2. Такава нужда може да възникне по повод на всеки иск без оглед на вида на защитата, търсена с иска. Затова ОИ е допустимо не само при осъ­дителни искове, където е главното приложно поле на тази институция, но и при конститутивни и установителни искове

Така например като обезпечаване на иска за отмяна на незаконосъобразно решение на общото събрание на етажна собственост може да се спре изпълнението на това решение (чл. 40, ал. 3 от Закона за управление на етажната собственост). Отрицателните установителни искове по чл. 439, чл. 240, ал. 2 (Опр. № 283 от 3.10.2008 г. на ВКС по т.д. № 337/2008 г., II т.о., ТК; Опр. № 394 от 1.12.2008 г. на ВКС по ч.гр.д. № 1602/2008 г„ IV г.о., ГК; чл. 424; чл. 124, ал. 1 (Опр. № 108 от 12.02.2009 г. по ч.гр.д. № 55/2009 г. на К. ОС); чл. 464, чл. 440 (Опр. № 1211 от 12.07.2010 г. по ч.гр.д. № 1083/2010 г., ГК, I с-в на АС – С.) (§ 187-190) се обезпечават, като се спре принудителното изпълнение. Законът изрично подчертава, че ОИ се допуска по всички видове искове (чл. 389, ал. 2; Опр. № 22 от 13.01.2010 г. по ч.гр.д. N1) 603/2009 г„ ГК, I г.о. на ВКС; Опр. № 349 от 07.06.2010 г. по по ч.гр.д. № 335/2010 г., ГК, IV г.о. на ВКС; Опр. № 349 от 07.06.2010 г. по ч.гр.д. № 335/2010 г„ ГК, IV г.о. на ВКС; Опр. 108 от 9.03.2009 г. на ВКС по ч.гр.д. № 105/2009 г., III г.о., ГК). Исканията за постановяване на актове на спорна администрация не подлежат на обезпечаване. По такива искания е възможно постановяването на привременни мерки (Опр. № 362 от 30.06.2009 г. по гр.д. X!) 333/2009 г„ ГК, IV г.о. на ВКС).

2. Нуждата от обезпечаване може да възникне не само по повод на заплашени имуще­ствени права, но и по повод на неимуществени права. Затова е допустимо ОИ и на искове от­носно права, неоценими в пари (Опр. 64-63-И, Сб. 155; Опр. 27-67-П, Сб. 143; Опр. от 16.05.2002 г. на САС по ч.гр.д. № 991/2002 г., ГК, 2 с-в).
3. Обезпечителната нужда може да възникне преди да е бил предявен иск относно спорното право. Затова чл. 390 допуска да се обезпечава бъдещ иск (III). Нуждата от обезпечаване може да възникне по всяко време, докато делото е висящо, и отпада, след като решението е влязло в сила. Тогава за­интересованата страна може да приложи пряко решението и не се нуждае да обезпечава бъдещото осъществяване на неговите последици. Ето защо ОИ би трябвало да е допустимо, докато исковият процес е висящ. Законодателят обаче в разрез с утвърденото в доктрината разбиране постанови, че ОИ може да се иска до приключване на съдебното дирене във въззивното производство (чл. 389). Така се въведе в изрична норма установеното в т. 7 на Т.р. № 1- 2001-ОСГК, Б 2001 разбиране, че не е допустимо да се иска за първи път обезпечение на иска в касационното производство пред ВКС. Най-вероятно законодателят е изходил от обстоятелството, че на основание чл. 404, т. 1 не- влязлото в сила осъдително въззивно решение е ИО. Въз основа на него може да се извади ИЛ и да се проведе принудително изпълнение. Така е, но въззивният съд може да е отхвърлил иска, или част от него, и това негово решение да е неправилно. Обстоятелството, че е въззивно решение, не означава, че на 100% то е правилно. Касационната жалба може да е вероятно основателна, Освен това обезпечителната нужда може да настъпи във всеки момент. Во­лята на законодателя за недопустимост на ОИ за първи път в касационното производство пред ВКС обаче е ясно и категорично изразена в чл. 389, ал. 1 (Опр. № 66 от 11.02.2009 г. по ч.гр.д. № 18/2009 г., ГК, II г.о.. на ВКС; Опр. № 439 от 26.11.2008 г. по гр.д. № 4168/2008 г., II г.о. на ВКС; Опр. № 439 от 26.11.2008 г. по гр.д. № 4168/2008 г., ГК, II г.о. на ВКС; Опр. № 94 от 21.06.2010 г. по гр.д. № 784/2010 г., ГК, I г.о. на ВКС; Опр. № 429 от 08.12.2008 г. по ч.т.д. № 379/2008 г., ТК на ВКС).

Спирането на исковото производство не премахва обезпечителната нужда, нещо повече – тогава тя може да се почувства особено остро. Затова ОИ е допустимо даже и производството по иска да е спряно (чл. 391, ал. 5).

Наред с общите правила, уреждащи типичното ОИ, законът съдържа особени правила при обезпечаване: а) на бъдещ иск (III); б) на иск за из­дръжка (IV); и в) на искове от или срещу държавни учреждения (V).

1. II. Типичното ОИ е това, което се иска по вече висящ исков процес без оглед на особености на страните и на предмета на иска.
   1. Понеже според чл. 389, ал. 1 ОИ може да бъде допуснато по всяко време на делото до приключването на съдебното дирене във въззивното про­изводство, компетентен да допусне ОИ е не само първоинстанционният съд, но и въззивният съд, т.е. съдът, пред който делото е висящо (чл. 389, ал. 1).
   2. Производството по ОИ започва по молба на ищеца, а не служебно (чл. 2, ал. 2 и чл. 395, ал. 1). Изключение има за иска за издръжка (чл. 392 – вж. и т. IV, 1).

Молбата за ОИ може да бъде включена в исковата молба. Тя трябва да бъде писмена (чл. 395, ал. 1). В нея ищецът трябва да посочи обезпечителната мярка и цената на иска (чл. 395, ал. 1). Препис от молбата не се представя и не се връчва на ответника.

3. По молбата за ОИ съдът се произнася в същия ден на нейното по­стъпване, и то в закрито заседание, без да се призовава и изслушва ответ­никът. Понеже нему не се връчва препис от молбата, той не може да направи и писмени възражения срещу нея. Целта е бързина и изненада (§ 194). Иначе уведомяването на ответника за исканото ОИ би могло да бъде тревожен сиг­нал за мерки, с които ОИ да бъде осуетено.

Казаното сочи, че производството по допускане на ОИ се развива едно­странно, но спорният, двустранен характер на това производство се проявява в правото на ответника да обжалва допуснатото ОИ.

4. За да допусне исканото ОИ, съдът трябва да установи, че ищецът има право за ОИ (§ 194). Такова право той има: а) когато предявеният иск е до­пустим и вероятно основателен; и б) когато е налице интерес от ОИ, т.е. нужда от обезпечаване.

а. Законът не поставя изрично изискването, че предявеният иск трябва да е допустим. Но то следва от целта на ОИ: да осигури осъществяването на правните последици на решението.

Когато е процесуално недопустимо да се постанови решение поради липса на право на иск (§ 38), такива последици не могат да възникнат, понеже решение не може да бъде постановено. Същият извод следва от чл. 403, ал. 1 във връзка с чл. 402; при прекратяване на делото ОИ се отменя. Очевидно е, че когато делото подлежи на прекратяване, ОИ не следва да се допуска.

б. Допустимият иск трябва да е вероятно основателен. ОИ представлява сериозно ограничаване на правната сфера на ответника (§ 194). Такава санкционна последица не може да бъде въведена въз основа на голословни пре­тенции или отричания на права. Трябва да има данни, сочещи, че правото, претендираш с иска, вероятно съществува или че правото, отричано с иска, вероятно не съществува.

аа. Налице е вероятна основателност на иска, когато той е подкрепен с писмени доказателства (чл. 391, ал. 1, т. 1), доказващи било факта, пораждащ претендираното право, било факт, изключващ, унищожаващ или погасяващ отричаното с иска право. Представеният документ не трябва да възбужда съмнение в неговата автентичност.

бб. Когато не разполага с документ, подкрепящ основателността на предявения иск, ищецът може да удостовери вероятната му основателност, като изрази готовност да представи гаранция в определен от съда размер, уч­редена съобразно с чл. 180 и чл. 181 ЗЗД (чл. 391, ал. 1, т. 2).

Касае се за вещно право на залог или на ипотека, обезпечаващо евенту­алното вземане за вреди, което би имал ответникът срещу ищеца, ако ОИ се окаже неоправдано (чл. 322, § 200). Както се вижда, гаранцията по чл. 391, ал. 1, т. 2 е по своето естество обезпечаване на бъдещия иск за вреди, който ответникът би могъл да предяви срещу ищеца. Обезпечаването на този иск е условие, за да се допусне обезпечаването на предявения иск. То е такова условие, защото не само е индиция за сериозността на предявения иск, но и защото обезпечава интересите на ответника при евентуална неоснователност на иска. Размерът на гаранцията по чл. 391, ал. 1, т. 2 се определя от съда, така че тя се представя, след като съдът я определи (вж. § 197).

Съдът може да обуслови допускането на ОИ от гаранция по чл. 391, ал. 1, т. 2 и когато ищецът е представил в подкрепа на иска документи, които обаче не създават у съда убеждението за вероятна основателност на иска.

вв. Даже и да са налице изискванията на чл. 391, ал. 1, т. 1 и 2, съдът ще откаже ОИ, ако от самата искова молба личи неоснователността на иска. Такъв ще е случаят, когато ищецът претендира права, които нашият правен ред отрича, или пък когато се позовава на нищожна сделка, респ. на правноирелевантен факт.

гг) Обезпечение на бъдещ иск чрез спиране на изпълнението се допуска само срещу представяне на гаранция (чл. 390, ал. 4 – вж. и т. III, 3).

дц) Размерът на гаранцията по чл. 391, ал. 1, т. 2 и чл. 391, ал. 2 и чл.

• ал. 4 се определя от размера на преките и непосредствени вреди, които ответникът ще претърпи, ако обезпечението е неоснователно (чл. 391, ал. 3).

в. Даже и искът да е вероятно основателен, съдът не ще допусне ОИ, ако ищецът няма нужда от ОИ, така че липсва интерес от ОИ. Според чл.

• ал. 1 ОИ се допуска, когато без него осъществяването на правата по ре­шението ще бъде за ищеца невъзможно или ще се затрудни.

Има случаи, когато нуждата от ОИ е очевидна (например спиране на из­пълнението при оспорване на изпълняемото право – § 187, при иска по чл. 440), както и случаи, когато е очевидна липсата на такава нужда (например ОИ за малка парична сума срещу солидна банка). В други случаи съдът съоб­разно с данните на конкретния случай в зависимост от исканата обезпечителна мярка ще прецени наличността или липсата на обезпечителна нужда. При липса на данни, които да я опровергават, тя трябва да се предполага. Ищецът не трябва винаги да я доказва (Опр. от 14.05.2008 г. на ОС – В. по ч.т.д. № 425/2008 г.; Опр. № 1638/ 21.10.2010 г. по ч.гр.д. № 1267/2010 г. на САС).

5. Увери ли се, че ищецът има право за исканото ОИ, съдът го допуска.

а. Да се допусне ОИ, означава да се постанови определена обезпечи­телна мярка. Съдът няма право да се отклонява от посочената от ищеца обез­печителна мярка. Намира ли я неоправдана с оглед на обезпечителната нужда, съдът ще отхвърли исканото ОИ, но не може да постанови мярка, различна от исканата. Относно видовете мерки вж. § 196.

6. Когато искът се основава на договор, в който договарящите са уго­ворили кое имуществено право на ответника ще служи при нужда като обект на обезпечение, запор или възбрана могат да бъдат наложени само върху този имот. Към друг обект на обезпечаване в този случай може да се прибегне само ако договорно посоченият не е вече налице или пък е обременен меж­дувременно с други тежести (залог, ипотека, запор, възбрана), които правят ОИ чрез него недостатъчно (чл. 399). В случая сме пред договор за ОИ. Той не поражда ОИ, но обвързва съда относно избора на обекта на ОИ.

в.   Когато съдът обуславя ОИ от гаранция по чл. 391, ал. 1, т. 1 (чл. 391, ал. 2), ОИ се допуска условно, ако бъде представена определената от съда гаранция. Докато не бъде представена, допуснатото ОИ няма сила, обезпечи­телна заповед не се издава.

г.   Когато една обезпечителна мярка не обезпечава иска в целия му раз­мер, ОИ може да стане с няколко обезпечителни мерки (няколко запора; за­пор и възбрана: вж. чл. 397, ал. 2). А когато писмените доказателства се от­насят до част от иска, като правят само тази част вероятно основателна, съдът може да допусне ОИ само относно тази част (чл. 394; Опр. № 474/11.10.2010 г. по ч.възз.т.д. № 509/2010 г. на Варненски апелативен съд).

д. По допускането на ОИ съдът се произнася с определение и когато до­пуска ОИ, и когато го отхвърля (чл. 396, ал. 1).

6. Определението на съда по ОИ може да се обжалва с частна жалба (чл.

396).

а.   Легитимиран да обжалва е ищецът, ако молбата за ОИ бъде от­хвърлена, или уважена при неблагоприятни за ищеца условия (например срещу гаранция).

Когато ОИ е допуснато, легитимиран да обжалва е ответникът. Той може да оспорва наличността на условията за ОИ.

б.   Срокът за обжалване е едноседмичен.

Спрямо ищеца той започва да тече от деня на съобщаването му, а за от­ветника – от деня, когато е бил уведомен за наложената обезпечителна мярка: от съдебния изпълнител – при запор; от съдията по вписванията – при възбрана, и от съда – в случаите на чл. 397, ал. 1, т. 3 (спиране на изпълнение или други подходящи мерки) (чл. 396, ал. 1).

в.   Подадената жалба не спира налагането на обезпечителната мярка (чл. 396, ал. 3). Спиране не може да постанови и втората инстанция.

За да е възникнало право на жалба, мярката трябва да е наложена – т.е. не може да се спре обратно налагането й. Тя може само да се отмени или за­личи, ако в резултат на жалбата се отмени определението за допускането й и самата заповед се обезсили.

г.   Втората инстанция разглежда жалбата по реда на производството за частни жалби. Препис от частната жалба се връчва на насрещната страна за отговор в едноседмичен срок. При обжалване на определение, с което е от­казано обезпечение на иска обаче препис от частната жалба на молителя не се връчва на ответника (чл. 396, ал. 2 – доп. – ДВ, бр. 100 от 2010 г., в сила от 21.12.2010 г.).

С този текст законодателят възприе в изрична норма утвърдената в по­вечето съдилища практика по време на стария ГПК. Цели се ответникът да бъде изненадан от налагането на обезпечителната мярка, за да се избегне възможността да възпрепятства това налагане.

В случай че въззивният съд допусне обезпечението, определението му подлежи на обжалване с частна жалба пред ВКС, ако са налице предпостав­ките на чл. 280, ал. 1 (чл. 396, ал. 2, изр. II). Ограничението по чл. 280, ал. 2 с оглед на цената на иска не важи (Опр. № 394 от 1.12.2008 г. на ВКС по ч.гр.д. № 1602/2008 г., IV г.о., ГК).

Допускането на касационното обжалване в чл. 396, ал. 2, изр. II обаче е много ограничено. По арг. на чл. 396, ал. 2, изр. II определението на въззивния съд, с което се оставя без уважение жалбата на ответника срещу опреде­лението на съда, с което е допуснато обезпечението, не подлежи на обжал­ване пред ВКС. Не подлежи на обжалване и определението на въззивния съд, с което е оставено без уважение искането за обезпечение на иска. В това от­ношение на Т.р. № 1 от 21.07.2010 г. по тълк. д. № 1/2010 г., ОСГКТК на ВКС запазва действието си.

На пръв поглед възприетото в сегашната редакция съкратено обжалване при ОИ като че ли съответства на изискването за равенство на страните в процеса, прогласено изрично в чл. 9 за един от принципите на българския граждански процес. Защото за всяка от страните остава възможност само за едно обжалване. Това равенство обаче е илюзорно. Ограничението по чл. 280, ал. 1 е сериозно и както е известно, в практиката си ВКС допуска до разглеждане по същество само малка част от касационните жалби. Съчетано и с механизма на изненадване на ответника в ОИ чрез неизпращането на копие от молбата за ОИ и на Ж срещу определе­нието, с което ОИ не се допуска, то ограничава съществено правото на участие на ответника. Член 396, ал. 2, изр. II е специален по отношение на чл. 274, ал. 3 и цели да се ограничи до­стъпът до касационното обжалване. В него обаче не е третирано определението на въззивния съд, с което той за първи път се е произнесъл по искането за допускане на обезпечението, което на основание чл. 389, ал. 1 за първи път е направено пред него, тъй като самият исков процес е висящ пред въззивната инстанция. За него важат предвидените в чл. 274, ал. 2 пра­вила. Такава е и утвърдената практика по време действието както на стария ГПК, (Т.р. № 1- 200ЮСГК, Б 2001 III 8), така и на новия ГПК (Опр. № 394 от 1.12.2008 г. на ВКС по ч.гр.д. № 1602/2008 г„ IV г.о., ГК).

III. Спрямо общия ред за допускане ОИ обезпечаването на бъдещ иск се характеризира със следните особености:

1. Родово компетентен да допусне ОИ в този случай е винаги родово компетентният съд с оглед на цената на възнамерявания иск и страните по него. При искове, при които родовата компетентност се определя от размера на данъчната оценка на недвижим имот, компетентен е окръжният съд по ме­стонахождението на имота, независимо от цената на иска (ал. 2).

Местно компетентен е родово компетентият съд по постоянния адрес, съответно седалището на ищеца или по местонахождението на имота, обект на исканата обезпечителна мярка. (В чл. 390, ал. 1 не е посочено изрично и седалището на ищеца. Пропускът е неволен. Ищецът – ЮЛ няма постоянен адрес а седалище.)

Изборът е предоставен на ищеца (чл. 390, ал. 1).

Молбата за обезпечение на бъдещ иск чрез спиране на изпълнението се по­дава до родово компетентния съд по мястото на изпълнението (чл. 390, ал. 4).

2. Допусне ли ОИ, съдът винаги трябва да определи и срок, в който възнамеряваният иск следва да бъде предявен, който не може да бъде по- дълъг от един месец. Иначе ОИ би се превърнало в едно безсрочно огранича­ване на правната сфера на бъдещия ответник, което е недопустимо. Съдът определя срока съобразно с времето, необходимо за подготовката на иска. Срокът може да бъде продължен, преди да е изтекъл (арг. чл. 390, ал. 3), но заедно с продължаването не може да бъде по-дълъг от един месец (чл. 390, ал. 1). С оглед на спецификата на делата по ЗОПДИППД в Т.р. № 1 от 14.09.2009 г. по т.д. № 1/2008 г., ОСГТК на ВКС се прие, че началният мо­мент, от който започва да тече срокът за предявяване на искането по чл. 28, ал. 1 ЗОПДИППД след допускане на обезпечението по чл. 3, ал. 1 във вр. с чл. 22, ал. 2 ЗОПДИППД и чл. 390, ал. 3 ГПК, е влизане в сила на осъдител­ната присъда по наказателното производство. Ако в дадения срок искът не бъде предявен, погасява се не правото на иск, а допуснатото ОИ (613-65-1). Ако не бъдат представени доказателства за предявяването на иск в опреде­ления срок, съдът служебно отменя обезпечението (чл. 390, ал. 3). В чл. 390, ал. 3 е установено императивно определено основание за отмяна на обез­печението. В определения от съда срок по чл. 390, ал. 3 трябва както да бъде предявен искът, така и да бъдат представени доказателства за неговото пред­явяване (Опр. № 257 от 28.04.2009 г. по ч.т.д. № 278/2009 г., ТК, II т.о. на ВКС). Целта е да се пресекат тиканите от ищеца, който не е предявил бъде­щия иск, за който е допуснато обезпечението. Бъде ли искът предявен в срока, допуснатото ОИ важи до приключване на делото с влязло в сила ре­шение.
3. Обезпечението на бъдещ иск чрез спиране на принудителното изпълне­ние на оспорваното с него вземане се допуска само срещу представяне на га­ранция (чл. 390, ал. 4, изр. II). Целта на чл. 391, ал. 4, изр. II е да се даде си­гурност за кредитора, при допускане на обезпечението на бъдещия отрицате­лен установителен иск чрез спиране на принудителното изпълнение за взема­нето, предмет на бъдещия иск, ако този иск бъде отхвърлен. Това е така заради спецификата на изпълнителните основания по новия ГПК и съчетанието им с исковата форма на защита при оспорване на вземането от страна на Дл. Макар и да не е изрично посочено в чл. 390, ал. 4, изр. II, това изискване не важи при обезпечение на бъдещ иск по чл. 440 (обратно Опр. № 184 от 04.05.2010 г. по ч.гр.д. № 168/2010 г., г. к., II г.о. на ВКС). TJI, засегнато от принудителното изпълнение, не е обвързано нито от СПН на ИО, нито от неговата ИС (Опр. № 134 от 23.02.2010 г. на ВКС по ч.гр.д. № 700/2009 г., IV г.о., ГК). Преди изменението на чл. 390, ал. 4 изр. II (ДВ, бр. 100 от 2010 г., в сила от 21.12.2010 г.) беше използвана думата обезпечение. И в този случай обаче става дума за обезпечение по чл. 180, 181 ЗЗД (Опр. № 454 от 11.03.2010 г. по ч.гр.д. № 213/2010 г., г.о., IV с-в на САС). Това е обезпечение пред съд. То може да бъде залог или ипотека, които правят кредитора, в чиято полза са учредени, привилегирован. Банковата гаранция не е обезпечение пред съд. Тя не прави кредитора привилегирован, а само го снабдява с още един длъжник, макар и това да е банка. Кредиторът не е привилегирован и не е защитен, ако банката стане неплатежоспособна и бъде обявена в несъстоятелност. Терми­ните „обезпечение“ и „гаранция“ се използват в обезпечителния процес като синоними. Като такива се използваха и от проф. Ж. Сталев по време на стария ГПК във връзка с чл. 310, ал. 1,6. „б“ и чл. 310, ал. 2, които имат същото съдържание като това на сегашните чл. 391, ал. 1, т. 2 и чл. 391, ал. 2.
   1. Особеностите на ОИ за издръжка са твърде съществени.
      1. Преди всичко ОИ за издръжка може да бъде допуснато не само по молба на ищеца, но и по служебен почин на съда, пред който е висящо делото за издръжка (чл. 392).
      2. То се допуска и без да се спазват изискванията на чл. 391. Те са не­уместни.

Особеностите при ОИ за издръжка улесняват ОИ и представляват сред­ство за засилена защита на правото за издръжка (§ 9).

1. Отклонения от общия ред за ОИ се наблюдават и при ОИ в полза или срещу държавата, държавните учреждения, общините, както и лечебните за­ведения по чл. 5, ал. 1 от Закона за лечебните заведения. Посочените субекти се освобождават от представяне на гаранция.
2. Според чл. 391, ал. 4 държавата, държавно учреждение или лечебно заведение по чл. 5, ал. 1 от Закона за лечебните заведения се освобождават от представяне на гаранция. Когато се иска ОИ от тях, то се допуска и без да се представи гаранция (Опр. от 26.VI.2000 -V, Б 2000 V 33; Опр. 1883-2000- V, Сб. 123; Опр. № 460 от 31.03.2008 г. по в.гр.д. № 222/2008 г. на Bp. ОС; Р. № 470 от 01.04.2008 г. по в.гр.д. № 242/2008 г. на Bp. ОС (по последните две дела ищец е Агенцията за следприватизационен контрол). Законът е готов да постъпи така, защото предполага, че посочените субекти не ще злоупот­ребят с предоставената им лека възможност за ОИ и защото тяхната отго­ворност за вреди от неоснователното обезпечаване е осигурена от държавния бюджет, съответно от бюджета на общината, така че ответникът няма интерес от нарочна гаранция. Това предположение обаче в съвременната действител­ност в доста от случаите се оказва недостатъчно обосновано.
3. По съображението, че държавата, държавните учреждения и лечеб­ните заведения по чл. 5, ал. 1 от Закона за лечебните заведения (които ле­чебни заведения за разлика от другите лечебни заведения имат статут на държавни учреждения) са сигурни платци, се приема, че спрямо тях не съще­ствува оправдана нужда да се обезпечават вземания за парични суми. Затова чл. 393, ал. 1 не допуска срещу тях ОИ за парично вземане. Това ОИ е недо­пустимо срещу посочените субекти на още едно основание. Принудителното изпълнение на парично вземане срещу тях е недопустимо (чл. 519; § 146). Поради предвидената в чл. 519 недопустимост на принудително изпълнение на парични вземания срещу тези субекти нямат място както запорът и възбраната, така и обезпечителната мярка по чл. 397, ал. 1, т. 3 – спиране на изпълнението.

В чл. 393, ал. 2 е постановено, че не се допуска обезпечение на иск за парично вземане чрез налагане на запор върху вземания, върху които не се допуска принудително изпълнение (вж. и § 197). Ето защо във вр. с чл. 520 срещу общините и бюджетно субсидираните заведения не се допуска обез­печение на иска върху средствата по банковите сметки, постъпили като суб­сидия от републиканския бюджет. Недопустимостта на обезпечение на иск за парично вземане срещу общините върху каквото и да е тяхно имуществено / право впрочем е изрично предвидена в чл. 393, ал. 1.

 

ЗАЩИТА СРЕЩУ НЕЗАКОННО ОБЕЗПЕЧАВАНЕ НА ИСКА

ЗАЩИТА СРЕЩУ ПРОЦЕСУАЛНО НЕРЕДОВНО ОБЕЗПЕЧАВАНЕ НА ИСКА

1. I. Процесуалната нередовност на обезпечаването на иска (ОИ) се състои в нарушаване на изискванията на процесуалния закон: а) при допускане на ОИ; или б) при налагане на обезпечителната мярка (ОМ), респ. при нейното заменяне или отменяне.

Средството за защита при процесуална нередовност на ОИ е обжалва­нето на определението на съда по допускане, заменяне или отменяне на ОМ (чл. 396, чл. 398 и чл. 402, ал. 2) или на действията на съдебния изпълнител или на съдията по вписванията по налагане на ОМ.

Действията на съдебния изпълнителя (както и неговите откази) ще под­лежат на обжалване, когато нарушават правилата на закона, уреждащи нала­гането на съответната ОМ. По арг. на чл. 435, ал. 1 ищецът може да обжалва отказа на СИ да извърши действията по налагането на запора. Проф. Ж. Ста­лев приемаше, че запорът, когато е насочен върху несеквестируема вещ, може да се обжалва, както се обжалват действията на СИ, като и в този слу­чай обжалването ще стане съобразно с реда за обжалване действията и отка­зите на съдебния изпълнителя (§ 191). Допуснатите нередовности при нала­гане на възбраната ще доведат до обжалване на действията или отказите на съдията по вписванията.

Според мен (В. П.) в случая на налагане на запор върху несеквестируемо имущество в обезпечителния процес (т.нар. обезпечителен запор) защитата трябва да стане чрез обжалване на определението и обезпечителната заповед (в случаите на несеквестируемост поради нарушение на чл. 393, ал. 2), а не чрез обжалване действията на СИ. Защото в случая на обезпечителния запор СИ е подчинен на обезпечителната заповед, която е акт на съда, постановен в обезпечителното производство и СИ няма право да контролира съда. Об­жалването е по реда на чл. 396, ал. 2, както когато се обжалва допускането на обезпечението, така и когато се обжалва определената обезпечителна мярка, а не по реда на обжалване действията на СИ по чл. 435, ал. 2. В обез­печителния процес съдът постановява едновременно двата акта и не се из­чаква определението за допускане на обезпечение да влезе в сила. Нещо по­вече, в самото определение за допускане на ОИ се посочва и обезпечителната мярка, за която се допуска това ОИ. Ако СИ обаче е излязъл извън обсега на определената от съда ОМ, ответникът може да търси защита чрез иска за обезщетение на претърпени вреди. Само когато запорът се налага чрез опис на неиндивидуализирани в обезпечителната заповед движими вещи на СИ в самата обезпечителна заповед е предоставено правомощието да ги определи. Запорът върху движими вещи, с изключение на запора върху потребими дви­жими вещи е допустим (чл. 393, ал. 2). Затова в случая на налагане на запора чрез опис задължение на СИ при описа е да прецени кои вещи са несеквестируеми потребими вещи. Само в този случай ответникът по обезпечителния процес трябва да се брани чрез жалба срещу действията на СИ и е изцяло подчинен на обезпечителната заповед. При налагането на запора чрез съоб­щение СИ само изпраща съобщението вместо съда. На основание чл. 435, ал. 1 подлежи на обжалване от ищеца, в чиято полза е допуснато обезпече­нието, отказът на СИ да образува дело по обезпечителната заповед, както и да извърши действията по налагането на запора.

Подобно е положението и при обжалване действията на съдията по впи­сванията. Съдията по вписванията е подчинен на обезпечителната заповед и не може да я проверява и контролира за законосъобразност. Подлежи на об­жалване отказът на съдията по вписванията да впише възбраната съобразно обезпечителната заповед (чл. 538, ал. 1), защото вписванията в Службата по вписванията на подлежащите на вписване актове на съда са охранителни про­изводства.

Освен това становището на проф. Сталев по отношение несеквестируемата вещ е загубило своята актуалност и поради променената концепция на законодателя, изразена изрично в чл. 393, ал. 2, според която не е допустимо налагане на обезпечителен запор само върху несеквестируемо вземане, но не и върху несеквестируем недвижим имот или несеквестируема движима вещ, с изключение на потребимите движими вещи.

Що се отнася до отмяната и заменянето на обезпечението трябва да се има предвид следното. В чл. 402, ал. 3 изрично е постановено, че вдигането на запора, възбраната и заличаването на другите обезпечителни мерки става въз основа на влязлото в сила определение на съда за отмяна на обезпече­нието. Това важи и за заменянето на една ОМ с друга, защото тя съчетава отменяне на една наложена мярка, с налагане на друга. Затова за обжалването по аналогия е приложим чл. 396, ал. 2 по отношение на подлежащите на об­жалване актове. Тук обаче не се търси изненадата, както е при първоначал­ното допускане на обезпечението, поради което следва да се спазват прави­лата за размяната на книжата при обжалването на съдебните определения (чл. 276).

1. II. Легитимирани да обжалват са лицата, засегнати от нередовното про­цесуално действие по допускане или налагане на ОМ. Обикновено това ще бъде ответникът, защото ОМ се насочва срещу него. С оглед на лимитативното изброяване на действията на СИ, които подлежат на обжалване (чл. 435, ал. 2 и 3), тези негови възможности са силно стеснени (сравни и т. I).

Но легитимирано да обжалва ще бъде и третото лице, когато ОМ се на­лага върху вещ, която по време на запора или на възбраната се намира в не­гово владение. Проф. Ж. Сталев приемаше, че в случая ще се приложи чл. 322, ал. 2 от стария ГПК (идентичен на чл. 435, ал. 4), към който препраща чл. 320 от стария ГПК (който е идентичен на чл. 401). Подобно на изпълни­телния запор или възбрана и обезпечителният запор или възбрана предпо­ставя, че запорираната или възбранената вещ се владее от лицето, срещу което се насочва ОМ, а не от трето лице.

Въз основа на това разбиране в преобладаващата практика се приема, че жалбата на ТЛ срещу определението на съда за допускане на обезпече­нието чрез определената в обезпечителната заповед обезпечителна мярка е недопустима и че то трябва да се защити не чрез обжалване определението на съда, а чрез обжалване на действията на СИ и на съдията по вписванията на основание чл. 435, ал. 4 (Опр. № 372/22.12.2005 г. по ч.гр.д. № 426/2005 г. на АС-В., г.о.; Опр. № 91/29.03.2005 г. по ч.т. дело № 122/2005 г. на АС- В., т.о. и Опр. № 531/17.11.2010 г. по ч.възз.т.д. № 556/2010 г.). Съображе­нията са, общо взето, следните: а) ТЛ не е страна в обезпечителното про­изводство, поради което не е легитимирано да обжалва; б) препращането в чл. 401 е към чл. 435, ал. 4, която норма третира обжалването на действията на СИ. Не съм склонна да споделя тази практика. Съображенията от гледна точка на формалната правна логика изглеждат приемливи. Пропуска се обаче обстоятелството, че препращането в нормите на целия обезпечителен процес е еднаквостта на обезпечителните мерки. Именно по тази причина препра­щането в чл. 401, изр. II е към чл. 435, ал. 4. Да определи условията, при които третото лице, засегнато от обезпечителната мярка, може да обжалва, а не чий акт то може да обжалва. Една и съща е процесуалната незаконосъобразност на обезпечителната мярка, както когато тя е наложена в изпълнителния про­цес, така и когато е наложена в обезпечителния процес. В случая на обез­печителния запор СИ е подчинен на обезпечителната заповед. Само когато в нея е постановен запор върху движими вещи, които не са индивидуализирани, поради което описът се налага чрез опис на неиндивидуализирани в нея вещи, само тогава СИ може да допусне процесуално нарушение, като в разрез с чл. 465, ал. 1 наложи запора, като опише вещта, въпреки че се намира във вла­дение на TJI. В останалите случаи, подчинявайки се на обезпечителната за­повед, СИ налага запора чрез изпращане на запорно съобщение.

При ОМ възбраната пък в цитираната практика не се отчита специфи­ката на вписването като охранително производство. Член 435, ал. 4 не е при­ложим за производствата по вписванията относно обжалването на действията на съдията по вписванията. Той не е съдебен изпълнител. Вписването на възбраната става като вписването на който и да е друг подлежащ на вписване акт. Отказът да се впише възбраната подлежи на обжалване (чл. 538, ал. 1). Вписването не подлежи на обжалване. На основание 537, ал. 2 TJ1 може да се брани с иск, а не с жалба.

В цитираната практика съдът се позова на формалната правна логика и затваряйки кориците на делото, забравя, че определението на съда за допуска­нето на съответната обезпечителна мярка, както и обезпечителната заповед остават незасегнати и въз основа на тях могат да се правят нови искания до СИ. Новият СИ няма и да знае, че е имало обжалване по предишното дело. Въз основа на необезсилената заповед може да се прави ново искане до Службата по вписванията, което на основание чл. 538, ал. 3 си е напълно допустимо.

В резултат на цитираната практика TJT се лишава от възможността да се брани чрез жалба срещу определението за допускане на обезпечението и обезпечителната заповед въпреки наличието на условията по чл. 435, ал. 4. То на практика е принудено да използва по-бавния и по-скъп път на защита посредством иска по чл. 440, към който чл. 401 също препраща.

Въз основа на изложеното според мен (В. П.) препращането към чл. 435, ал. 4 е с цел да препрати към условията за легитимиране на ТЛ като жалбоподател срещу обезпечителната мярка, която го засяга. Но за разлика от ИП в ОП тя се определя в определението на съда за допускане на обезпечението и издадената въз основа на него обезпечителна заповед. Ето защо препраща­нето, което се прави в чл. 401 към чл. 45, ал. 4 е с цел да се установи изключе­нието от правилото, че актовете на съда в обезпечителния процес подлежат на обжалване само от страните по делото именно за да установи надлежна защита на ТЛ, засегнато от обезпечителната мярка.

~ Разглеждането на проблемите с възбраната и третото лице при преминаването от пер­соналната система на вписване към реалната система в нашето право са извън предмета на настоящия параграф.

• 200. ЗАЩИТА СРЕЩУ МАТЕРИАЛНО НЕОПРАВДАНО ОБЕЗПЕЧАВАНЕ НА ИСКА

1. Обезпечаването на иска (ОИ) е тогава материалноправно неоправдано и поради това незаконно, когато: а) е допуснато по иск, по който не се е стиг­нало до влязло в сила решение, благоприятно за ищеца; или б) когато ОИ е било насочено върху имуществено право, което не принадлежи на ответника, а на друго лице. Касае се за хипотези, съществено различни с оглед на пред­поставките, легитимацията и реда за защита, което налага те да бъдат разгле­дани поотделно.

ОИ цели да осигури, че правните последици на решението, което ищецът търси с предявения иск, ще бъдат осъществени. ОИ се допуска с оглед на очакването, че обезпеченият иск ще бъде уважен. Само с оглед на това очак­ване е оправдано да се ограничава чрез ОИ правната сфера на ответника. Не се ли сбъдне това очакване, ОИ, постановено по искане на ищеца, се оказва лишено от оправдание и се превръща в незаконно посягане върху правната сфера на ответника, което той не е трябвало да понесе.

Очакването, че обезпеченият иск ще бъде уважен, не се сбъдва, когато: а) той бъде от­хвърлен като неоснователен с влязло в сила решение; б) когато делото, образувано въз основа на обезпечения иск, бъде прекратено на каквото и да било основание освен спогодба, призна­ваща предявения иск; в) когато възнамеряваният иск, който е бил обезпечен по реда за обез­печаване на бъдещ иск (чл. 390), не е бил предявен в срока, определен от съда.

Във всеки от тия случаи, когато ОИ е материално неоправдано и неза­конно, ответникът разполага с две защитни възможности: а) да иска от съда да отмени незаконното ОИ; и б) да търси от ищеца обезщетяване на вредите, причинени от незаконното ОИ.

Как ответникът ще постигне отменяне на незаконното ОИ, вече видяхме (§ 198). Остава да разгледаме неговото притезание за обезвреда, учредено от чл. 403.

9. Това притезание лежи на плоскостта на отговорността за непозволено увреждане (чл. 45 ЗЗД). От тази отговорност обаче отговорността за вреди по чл. 403 се отличава с оглед на изискването за вина. Отговорността по чл. 403 е невиновна (обективна). Ищецът не може да се освободи от нея, като докаже, че е положил дължимата грижа да провери допустимостта или осно­вателността на иска (Опр. № 170 от 09.03.2010 г. по ч.гр.д. № 144/2010 г., ГК, IV г.о. на ВКС; Опр. № 666 от 23.11.2009 г. по ч.гр.д. № 650/2009 г., ГК,

IV г.о. на ВКС). Той отговаря при обезпечаване на бъдещ иск, ако той не е бил предявен в срока (Опр. № 170 от 09.03.2010 г. по ч.гр.д. № 144/2010 г., ГК., IV г.о. на ВКС; Опр. № 666 от 23.11.2009 г. по ч.гр.д. № 650/2009 г„ ГК, IV г.о. на ВКС), даже и ако искът е основателен (613-65-1, Сб. 55). Ищецът носи риска от несбъдване на очакването, че обезпеченият иск ще бъде предявен в срок или че ще бъде уважен. Справедливо е той да понесе този риск, защото той търси и получава облагата, в която се състои ОИ.

Не трябва да се забравя, че когато са налице условията на чл. 391, ОИ ще бъде допус­нато, без ответникът да има възможност чрез жалба по чл. 396 да го отмени даже и предявеният иск да е всъщност неоснователен. Допуснатото и наложено ОИ може да бъде отменено едва след като искът бъде отхвърлен като неоснователен с влязло в сила решение (чл. 403, ал. 1 във връзка с чл. 402). А през този период могат да възникнат вредите от ОИ, за които ответ­никът претендира.

Отговорността се носи от ищеца даже той да е действал при предявяване на иска за сметка на другиго като негов скрит пълномощник или подставено лице (2009-65-1, Сб. 109) или процесуален субституент. Наред с ищеца ще отговаря и третото лице, учредило залог или ипотека върху свой имот като гаранция за допускане на ОИ. Но то носи отговорност само с този имот, и то докато гаранцията е в сила (2009-65-1, Сб. 109).

Понеже е невиновна, отговорността по чл. 403 се отличава и от отговорността за зло­употреба с процесуални права, която предпоставя умисъл (§ 13 II 5). Разбира се, възможно е ищецът да е нарушил чл. 3, когато е искал и е получил ОИ. Но тъй като обемът на отговор­ността за непозволено увреждане, а следователно и на отговорността по чл. 403 не зависи от вида на вината, злоупотребата с правото за обезпечаване ще бъде ирелевантна за отговор­ността на ищеца. Във всеки случай той ще отговаря за всички преки и непосредствени вреди, които ОИ е причинило на ответника (чл. 51, ал. 1 ЗЗД; 29985 чл., Сб. 97; МАД 4494, БЗ 95 IX; 1 Опр. № 170 от 09.03.2010 г. по ч.гр.д. № 144/2010 г„ ГК, IV г.о. на ВКС; Опр. № 666 от 23.11.2009 г. по ч.гр.д. № 650/2009 г., ГК, IV г.о. на ВКС).

Такава вреда е обезценяването на запорираната или възбранената вещ през време на ОИ, както и настъпилата през този период преоценка на лева при даден от ответника паричен залог по чл. 398, ал. 2 (1633—57—IV; разликата между платената по ползвани банкови заеми лихва, лихвата по запорираните банкови сметки (МАД 4494, БЗ 95 IX 1), вредите във връзка с невъзможността да извършва разплащания поради запора върху банковата си сметка.

Проф. Сталев приемаше, че ищецът отговаря за вредите, настъпили до деня на някой от фактите по чл. 403, ал. 1, които дават възможност на ответника да иска да бъде отменено ОИ. За вредите, настъпили след този момент, ответникът ще се яви като съпричинител по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, ако не поиска отменяне на ОИ Според мен (В. П.) ищецът трябва да носи отговорност до влизане в сила на определението за отмяна на ОМ. При отчитането на съот­ношение между принципа за понасяне на вредите от ползващия се от ОИ и отчитането На съпричиняването от страна на ответника последното отпада от момента, в който ответникът е предявил искане за отмяна, независимо колко ще трае това производство. Щом обезпече­нието е в полза на ищеца, той трябва да си носи и риска от обжалването на определението отмяна на ОИ за забавянето на влизането му в сила. От друга страна, ответникът е този, който трябва да носи последиците от несвоевременното предявяване на искането за отмяна на обез­печението, като за съпричиняване от негова страна може да се говори за периода от настъпва­нето на основанието за отменяне на обезпечението до подаването на молбата за това. Отго­ворността по чл. 403, ал. 1 ГПК, макар и да лежи на плоскостта на отговорността за непозво­лено увреждане, не е деликтна, тъй като се отличава от последната с оглед изискването за вина. Поради това подсъдността по този иск попада в хипотезата на чл. 105, а не в тези по чл, 115 (Опр. № 170 от 09.03.2010 г. по ч.гр.д. № 144/2010 г., ГК, IV г.о. на ВКС; Опр. № 666 от 23.11.2009 г. по ч.гр.д. № 650/2009 г., ГК, IV г.о. на ВКС).

III. За да осъществи принудително своето притезание за обезщетение, ответникът трябва да предяви срещу ищеца осъдителен иск. Ако ОИ е било допуснато срещу гаранция, представена от ищеца като обезпечение на евентуалното притезание на ответника за вреди от ОИ, тази гаранция ще се яви спрямо предявения осъдителен иск като негово обезпечение. Бъде ли той уважен, ответникът ищец по този иск ще се удовлетвори, като насочи изпълне­нието върху учредената в негова полза гаранция по чл. 180 и чл. 181 ЗЗД.

Имаме ли предвид тази функция на гаранцията, дадена от ищеца по чл. 391, ал. 1, т. 2 и ал. 2 и чл. 390, ал. 4, разбираме уредбата, която чл. 403 дава на освобождаването на тази га­ранция по молба на ищеца, който е я представил.

Ищецът може да иска да бъде освободена дадената от него гаранция в две хипотези: а) когато неговият иск е бил уважен с влязло в сила решение, така че не може да се поставя въпрос за отговорност на ищеца за вреди, тъй като тя не е възникнала: липсва който и да било от фактическите състави, пораждащи тази отговорност по чл. 403, ал. 1 – Опр. № 441 от 27.07.2009 г. по гр.д. № 323/2009 г., ГК, IV г.о. на ВКС; б) когато се е осъществил някой от тези състави, така че е открита възможността ответникът да предяви иск за обезвреда Опр. № 441 от 27.07.2009 г. по гр.д. № 323/2009 г., ГК, IV г.о. на ВКС.

Проф. Сталев беше приел, че в първия случай съдът, който е уважил иска с влязло в сила решение, ще освободи дадената от ищеца гаранция. Когато това е на въззивната инстан­ция, освобождаването ще стане от нея след влизане на нейното решение в сила. Ако се следва тази идея, би трябвало да се приеме, че когато влязлото в сила решение е на ВКС (чл. 296, т. 1) по съществото на делото (чл. 293, ал. 3 и чл. 295), би трябвало той да освободи гаранцията.

В постоянната практика на съдилищата в тази хипотеза освобождаването на гаранцията става от съда, пред който тя е представена. Тази практика е съобразена с чл. 181, ал. 3 ЗЗД, отнасящ се до освобождаването на обезпечение пред съд. В него е постановено, че заложените пари и ценни книжа се връщат на залогодателя и ипотеката се заличава по нареждане на съда, пред който е представено обезпечението. Важно е кой съд е постановил внасянето на гаран­цията, а не с чие влязло в сила решение е уважен искът. Ако това е първоинстнационният съд, той ще отмени гаранцията, независимо от това чие е влязлото в сила решение, с което искът е уважен – неговото, на въззивния съд (чл. 296, т. 2 и 3) или на ВКС (чл. 296, т. 1 във вр. с чл. 293, ал. 3 и чл. 295). Въззивинят съд ще бъде компетентен да отмени постановената от него гаранция, когато той е допуснал ОИ при внасяне на гаранция от ищеца (чл. 389 във вр. с чл. 391, ал. 1, т. 2 и чл. 391, ал. 2) или когато е сторил това с определението си по чл. 396, ал. 2, с което е уважил жалбата на ищеца срещу отказа на първоинстнационния съд да допусне ОИ, ВКС ще бъде компетентен да отмени постановената от него гаранция, когато той е бил втора инстанция по обезпечението, допуснато за първи път от въззивния съд (чл. 396, ал. 2 във вр, с чл. 389). Тази практика е съобразена и с обстоятелството, че внасянето на паричното обезпечение е по сметката на съда, който е постановил да се внесе то.

Във втората хипотеза (чл. 403, ал. 1) ищецът трябва да подаде до съда, постановил ОИ, молба с препис за ответника (чл. 403, ал. 2). По повод на молбата ответникът трябва да вземе становище дали смята да предяви срещу ищеца иск за вреди, причинени от ОИ, Реши ли да предяви такъв иск, ответникът трябва в едноседмичен срок от получаването ни препис от молбата за освобождаване на гаранцията да се противопостави на нейното осво­бождаване чрез писмено възражение. Противопоставянето е равнозначно на молба да се конституира гаранцията като обезпечение на бъдещия иск за вреди, който ответникът възна­мерява да предяви. Този иск ответникът следва да предяви в едномесечен срок, след като му е бил връчен препис от молбата за освобождаване на гаранцията (чл. 403, ал. 2). Предяви ли иска си в месечния срок по чл. 403, ал. 2, гаранцията ще функционира като ОИ, докато делото е висящо.

Ако в седмичния срок по чл. 403, ал. 2 ответникът не възрази срещу молбата на ищеца да се освободи дадената от него гаранция, съдът освобождава гаранцията. Законът презюмира, че ответникът няма намерение да предявява иск за вреди. Гаранцията се освобождава и ако в месечния срок по чл. 403, ал. 2 ответникът не предяви иска за вреди. В качеството си на обез­печение на бъдещ иск гаранцията отпада, щом като в срока за предявяване на иска той не е бил предявен (чл. 390 и чл. 403, ал. 2). Пропускането на сроковете по чл. 403, ал. 2 лишава от­ветника само от обезпечението на неговото вземане за вреди. Ответникът губи гаранцията, но той не губи вземането си за вреди. Той може да го предяви с осъдителен иск в общата пет­годишна давност (чл. 110 ЗЗД). Спрямо това вземане сроковете по чл. 403, ал. 2 не са нито преклузивни, нито давностни (1633—57—IV).

В практиката се поставя въпросът дали чл. 403 е приложим и при процесуална незаконосъобразност на допуснатото ОИ, когато по-горната инстанция го е отменила, като е уважали жалбата срещу него. В част от практиката на базата на стриктното тълкуване на чл. 403, ал. 2 във връзка с ал. 1 се приема, че тъй като допускането на обезпечение и последващата му от­мяна по пътя на обжалването не е сред посочените от законодателя фактически състави, при които е допустима претенцията по чл. 403, ал. 1 ГПК, в случаите, когато гаранцията е внесена при процесуално нередовно обезпечаване на иска, същата следва да се върне без спазване на реда, предвиден в чл. 403, ал. 2 ГПК (Опр. № 1 от 03.01.2011 г. на АС-В., т.о. по ч.гр.д. № 641/2010).

1. IV. ОИ е материалноправно незаконно и тогава, когато ОМ се насочва върху имуществено право, което не принадлежи на ответника (запор или възбрана върху чужда вещ, респ. върху чуждо вземане).

В такъв случай възниква същата нужда от защита, която бе разгледана по повод на принудително изпълнение за събиране на парични притезания, насочено върху имуществено право, непринадлежащо на длъжника по из­пълнението. Ето защо и способът за защита е същият (чл. 401 и § 190).

Разкрие ли се, че имущественото право, обект на ОМ, не принадлежи на ответника, ОМ следва да бъде отменена от съда и вдигната (например чрез заличаване на вписаната възбрана). Тя незаконно посяга върху правната сфера на лице, което не е длъжно да понася ОИ, а същевременно няма ха­рактера на санкция спрямо ответника, тъй като не ограничава неговата правна сфера.

 

Въпрос 85.

Същност и общи правила на охранителните производства

В чл. 530-607 ГПК се уреждат няколко отделни охранителни производства (ОП). С тях обаче ОП не се изчерпват. И други закони въвеждат и уреждат различни особени ОП (чл. 530). Такива са например производствата: за назначаване на представител на безвестно от­състващия (чл. 8 3ЛC) и въвеждане на неговите наследници във владение на имотите му (чл. 10 3ЛC); за допускане на осиновявяне (чл. 77-98 СК); за разрешаване на сделки от името на ненавършили пълнолетие (чл. 130, ал. 3 и 4 СК), както и за извършване на доброволна делба с тяхното участие или с участието на отсъстващи (чл. 35 ЗС) и т.н. (вж. чл. 69, чл. 97 ЗЗД; чл. 112, чл. 114 ЗС; чл. 24-27, чл. 45, чл. 51, чл. 52, чл. 59, чл. 61 ЗН и др.). За всички тях, а не само за уредените от ГПК ОП важат, доколкото друго не е предвидено, общите правила за ОП, постановени от ГПК (чл. 530 и § 202). Когато особен закон урежда някакво производство, той рядко го окачествява. Ето защо, за да решим дали дадено производство се урежда от пра­вилата на ГПК, важащи за ОП, ние трябва предварително да окачествим това производство като охранително. С оглед на тази нужда ни е необходимо понятието ОП. То обединява беле­зите, с помощта на които можем да отделим от различните производства, възложени на раз­лични органи и завършващи с най-различни актове, тези, които са охранителни.

1. Белезите, характерни за ОП, се извличат от разпоредбите на ГПК, уреждащи ОП, защото те ни разкриват кои производства законът счита за охранителни.
2. ОП споделят белезите, които са присъщи на всяко производство като динамичен фактически състав (§ 4). Но те са съдебни производства. По всички тях като орган, който движи производството и постановява охрани­телния акт (OA), действа съдът (арг. чл. 531, ал. 2) или нотариус. Затова не са ОП тези, които са възложени на несъдебни органи, макар и да завършват с актове, сходни по правни последици с OA.

Така например не са ОП производствата за съставяне на актове за гражданско състояние (глава III ЗГР), макар че са сходни с ОП за удостоверяване на факти с правно значение (чл. 542-548 ГПК), или за назначаване на настойник (чл. 111 СК).

Съдебният характер на ОП е основанието, за да се прилагат спрямо тях редица правила, присъщи на съдебните производства (чл. 540). Все от тази особеност на ОП следва, че за тях важи изискването за съдийска независи­мост. То е основанието, за да се причисляват ОП към юрисдикционната дей­ност, като се обявяват за проява на доброволна юрисдикция за разлика от исковите производства като проява на спорна юрисдикция (вж. по-долу т. 4 и §7).

1. Правните последици на актовете, към които са насочени ОП, се отна­сят до граждански правоотношения в широк смисъл на думата, а не до държавноправни отношения. От тази гледна точка искането да се издаде OA е гражданско дело в широк смисъл на думата (§ 22). Тази особеност на ОП подчертава чл. 2, когато задължава съдилищата да разглеждат всяка подадена до тях молба за съдействие на лични или имуществени права, т.е. на граж­дански права (арг. чл. 14, ал. 1). Ето защо не са ОП производствата, насочени към актове, пораждащи само държавноправни последици, даже и актът да се издава от съд (например вписване на гражданин в избирателните списъци по решение на съда).
2. Производството, възложено на съда, е тогава охранително, когато е насочено към акт, който по естеството си е охранителен. За да бъде такъв, не е достатъчно да поражда последици в сферата на гражданските отношения. В тази сфера проявяват своето действие и защитните (санкционни) актове на гражданския исков, изпълнителен или обезпечителен процес, а те не са охра­нителни.

За да изрази същността на OA, чл. 2 си служи с понятието „съдействие“, като го противопоставя на понятието „защита“. Така чл. 2 се явява опора за два извода.

а.   OA не е акт за защита на накърнено гражданско право. OA лежи извън сферата на защитата по повод на правонарушения. Той не се предиз­виква от правонарушение и не се явява санкция поради правонарушение. Ето защо не са ОП тези, които се развиват по повод на правонарушение и целят акт на защита или санкция срещу правонарушение.

б.   Този отрицателен белег обаче не е достатъчен. Именно защото не е акт на защита OA е акт на съдебно съдействие при правомерното проявление на гражданската правоспособност и на упражнението на гражданските права.

Единственото предназначение на OA е да породи изгодни за молителя правни последици, без те да представляват същевременно посягане върху чужда правна сфера. Само ако е порочен, OA може да засегне чужда правна сфера (§ 202). Затова само тези производства са охранителни, които целят издаване на OA.

4. От тази същност на ОП следват редица техни производни белези, които са били въздигани в същност на ОП, макар че са само нейни отражения, За разлика от защитните и санкционните производства ОП са едностранни и безспорни. Те са едностранни (развиват се само с участието на молител и и на съда), защото OA се отнася само до правната сфера на молителя. Няма друго лице, върху чиято правна сфера актът да посяга, така че то да е леги­тимирано да участва в ОП като насрещна страна. Те са безспорни, защото молбата да се издаде акт, ползващ молителя и непосягащ върху чужда праши» сфера, не е в състояние по правило да предизвика спор.

Когато обаче фактически молителят цели с OA да накърни правата на трето лице и възникне поради това спор между това лице и молителя, този спор осуетява развитието пи ОП (чл. 536; § 202). Чрез тази уредба законът ярко подчертава, че ОП може да се развие само като безспорно, а не и като спорно производство. Затова не може по реда на ОП да се раз­глежда и решава граждански спор (напр. спор за унищожаване на нотариален акт – 1560-66 1, Сб. 80).

Все поради изтъкнатата същност на ОП актът, който ги завършва, има не репресивен, а превантивен характер. Той цели да предотврати правона­рушенията в областта на гражданските отношения, а не и да наложи санкция поради вече извършено правонарушение. Така например нотариалните удо­стоверявания целят да осуетят споровете относно граждански права, като създават сигурни доказателства относно факти, релевантни за тези прани. Тъкмо защото целят превенция, а не репресия OA за разлика от защитно- санкционните не подлежат на принудително изпълнение.

5. Изтъкнатото естество на охранителните последици: да ползват опре­делено лице, без да засягат правната сфера на друго лице, отличава ОП от производствата, по реда на които съдът постановява актове на спорна адми­нистрация на гражданските отношения, които са двупосочни: а) създават за едно лице изгодни правни последици, като същевременно; б) обременяват правната сфера на друго лице с неизгодни последици (вж. 7).

Тези производства не са охранителни. С ОП те имат обаче това общо, че представляват държавна (съдебна) намеса в областта на гражданските от­ношения, която не е предизвикана от правонарушение и тъкмо поради това може да бъде окачествена като проява на съдебно управление на граждан­ските отношения. ОП са такова управление: удостоверяване и разрешаване на сделки; допускане на осиновявания; назначаване на представители и т.н. Но не всяко проявление на съдебно управление на граждански отношения е ОП. ОП е само такава проява на съдебно управление на гражданските отно­шения, която се изчерпва в съдействието, което се оказва на определено лице, без това съдействие да представлява същевременно по своите последици по­сягане върху правната сфера на друго лице. В това се състои същността, а същевременно и отликата на ОП спрямо другите съдебни производства.

Със сходно понятие за ОП си служи гражданският процес на Испания, Италия, Франция, Румъния, Руската федерация и други държави. Напротив, гражданският процес на някои други държави (например Австрия, Германия, Полша) си служи с формален критерий. Неисково (охранително) е всяко производство, за което е предвидено, че ще се развива съобразно с осо­бен процесуален ред, различен от исковия процес. Този особен ред законът нарича „неисков“ (Полша), „безспорен“ (Австрия) или „доброволна юрисдикция“ (Германия). На този ред са подчинени не само производства, имащи белезите на ОП по нашето право, но и ред спорни производства, които от гледна точка на нашето право са искови, респ. са проява на спорна ад­министрация на граждански отношения (II, 5).

III. С обща власт за охранително въздействие върху гражданските от­ношения съдът не разполага. Законът овластява съда да дава съдействие чрез OA в определени случаи, като предписва естеството на OA. Ето защо нашето право не познава някакво общо ОП, а въвежда съвкупност от множество ОП, по реда на които се издават съответните OA. Предвид разликата между OA, към която трябва да се приспособи производството за тяхното издаване, всяко отделно ОП има свои особености, отразяващи особеностите на OA, към който то е насочено. Наред с тези особености еднаквата същност на мно­жеството ОП налага и еднаква уредба на редица въпроси, които всяко ОП поставя и които отразяват общите техни белези. Еднаквата уредба на тези въпроси се дава от общите правила, които ГПК предвижда за всички ОП.

ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ОХРАНИТЕЛНИТЕ ПРОИЗВОДСТВА

1. I. До влизането в сила на ГПК (отм.) у нас липсваше обща уредба на охранителните производства (ОП). Без същностни изменения е правната уредба по действащия ГПК от 2007 г. Много от ОП, предвидени от отделни закони, са твърде оскъдно уредени. Законът често се ограничава да предвиди охранителната намеса на съда, но не урежда реда, по който тя следни да се осъществи. В такъв случай влизат в действие общите правила на ГПК, (при които би била налице празнота на уредбата с произтичащите от това неже­лателни последици. Понеже са общи и предпоставят празнота на уредбата, тези правила важат за съответното ОП, доколкото за него не са предвидени особени правила, отклоняващи се от общите (чл. 530; 483-94-5, Б 94 II 9), Действащите общи правила за ОП (чл. 530-541) са от тази гледна точка една кодификация на ОП – важна заслуга на ГПК (отм.), толкова повече, че е ш.м висша степен оригинална.
   1. ОП не започват служебно, а по молба на заинтересованото лице (чл. 531, ал. 1 и чл. 2). Диспозитивното начало важи и по ОП: охранителният акт (OA) е желан, а не наложен акт. Молбата трябва да бъде писмена. Тя трябва да сочи OA, при нужда – доказателствата в подкрепа на искането, и да бъде подписана. Дефектите на молбата са поправими по чл. 129 (§ 43 IV). Прение от молбата не се представя. Както видяхме, ОП са едностранни. По тях няма противна страна.

Охранителните дела са родово подсъдни на районния съд.

Понеже производството за отмяна на осиновяване по взаимно съгласие е охранително, то е родово подсъдно на районния съд, макар че искът за унищожаване или отмяна на осиновяване е родово подсъден на окръжния съд (1900-84-П, Сб. 102).

Местната подсъдност се определя от постоянния адрес на молителя, а при няколко молители – от постоянния адрес на когото и да било от тях. Тази подсъдност улеснява молителя.

Тя важи и за съставяне на акт за гражданско състояние (Опр. 107-84 П, Сб. 69).

Приложена буквално, тя ще затрудни издаването на OA, когато той се отнася до недвижим имот или до наследство. В тия случаи по аналогия на чл. 109 и 110 би трябвало да важи подсъдността по местонахождението на недвижимия имот (например в случая на чл. 35, мл, 2 ЗС) или по местооткриване на наследството (например в случая на чл. 553 ГПК или чл. 59 411),

• Разглеждането на охранителните дела поради едностранния им характер става в закрито заседание. Но с оглед на изискванията за издирване на истината (например при нужда от разпит на свидетели) то може да стане и в открито заседание (чл. 532).

И по охранителни дела важи принципът за дирене на истината. Но раз­криването на истината по тия дела е затруднено от липсата на противна страна, заинтересована да разкрие неистинността на фактите, твърдени от молителя. Като се има предвид, че OA ползва молителя, съществува опасност молителят да се опита да въведе в заблуждение съда относно предпоставките за издаване на OA. Така се обяснява защо законът особено подчертава слу­жебното дирене на истината по охранителни дела.

1. То намира израз преди всичко в задължението на съда по свой почин да провери дали са налице условията, предвидени от закона, за да бъде изда­ден OA. За да е в състояние да направи тази проверка, съдът е властен по своя инициатива да събира доказателства и да взема предвид факти, реле­вантни за OA, макар и те да не са посочени от молителя (чл. 533).
2. За да издири истината, съдът може да постанови молителят да се яви лично пред него, за да го разпита. Когато е затруднен да събере други дока­зателства относно условията за OA, съдът може да задължи молителя да по­твърди с декларация истинността на фактите, твърдени от него (чл. 534). За истинността на тази декларация молителят носи наказателна отговорност по чл. 290а НК. Декларацията няма обаче доказателствена сила, задължителна за съда. Той ще оцени нейната достоверност с оглед на всички данни по де­лото.
3. При установяване на фактите са допустими всички доказателствени средства, предвидени от ГПК във връзка с исковия процес (чл. 540), като и по охранителни дела важат присъщите на исковия процес ограничения на свидетелските показания.

За разлика от чл. 434 ГПК отм., който препращаше изрично към определени правила на исковото производство, чл. 540 възприе обратния подход – в охранителните производства са приложими общите правила по ГПК и съответно правилата за исковото производство, с изрично посочените в текста изключения: чл. 207-266 и чл. 303-388. При изброяването на нормите, които са неприложими, са пропуснати и други, които поради естеството на охрани­телните производства не могат да бъдат приложени – например правилата относно събирането на доказателствата и тяхната проверка не могат да важат по охранителните дела вследствие липсата на противна страна и поради преодоляването на личното участие на молителя в про­изводството от служебното начало. Така се обяснява защо по охранителни дела, въпреки чл. 540, не може да важи правото да се изискват намиращи се у противната страна доказателства (вж. чл. 190) и не се прилагат правилата за реда за оспорване истинността на документи (чл. 193,194). Съдът обаче има право по свой почин да подложи на проверка истинността на пред­ставените документи с помощта на вещи лица и на свидетели. Все по изложените съображения съдът може да се основе и на свидетелски показания, събрани не от него, а от други органи, и то не по негова поръчка, а по друг повод. Той може и да възложи да бъдат събрани свидетелски показания, но и други доказателства от органите на полицията или от общински съвети, а не само от друг съд по делегация (чл. 535). Принципът за събиране на доказателствата с личното участие на заинтересованата страна не важи по ОП.

1. След като събере доказателствата относно фактите, релевантни искания OA, съдът се произнася по молбата с решение.
   1. Ако съдът установи, че са налице условията за издаване на OA (чл, 533), той уважава молбата и издава акта (назначава представител; разрешава сделката от името на непълнолетен и т.н.). Решението на съда, с което OA си издава, не подлежи на обжалване (чл. 537, ал. 1; Опр. 206-92-5, Б 93 I 10), То удовлетворява молбата, така че молителят няма интерес да обжалва, и противна страна, засегната от акта, няма (например при отмяна на осиновяване по взаимно съгласие: 1900-84-Н, Сб. 102). За защитата срещу противозаконния OA вж. по-долу т. VIII.
   2. Намери ли, че някое от условията за издаване на OA не е налице, съдът отхвърля молбата, като отказва да издаде искания OA. Отказът па съда подлежи на обжалване с частна жалба (чл. 538). Легитимиран да об­жалва е молителят. С жалбата той брани правото си да иска да бъде издаден OA, когато условията, предвидени от закона, са налице.

Жалбата следва да бъде подадена в едноседмичен срок от връчването на решение то пи страната (чл. 538, ал. 1).

Жалбата се подава чрез съда, издал решението, до втората инстанция. Жалбата може ди бъде основана и на нови факти и доказателства. Тя се разглежда по реда на чл. 278 (чл. 5;1Н, ал. 2). Това значи, че втората инстанция, ако намери, че жалбата е основателна, сама издава дължимия OA, а не връща делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд. Казаното сочи, че обжалването по ОП е въззивно (§ 102).

Отказът на въззивния съд да издаде дължимия охранителен акт подлежи на касационно обжалване (чл. 274, ал. 3, т. 2, при наличие на основанията по чл. 280, ал. 1 – вж. в същия смисъл т. 6 на Т.р. № 1 от 2001 г. ВКС при действието на ГПК отм.).

1. Решението по ОП влиза в сила съобразно с изискванията на чл. 298 (§ 69).
2. Като обща характеристика на всички решения по ОП независимо от това, дали с тях OA е издаден, или отказан, важи, че те не се ползват със

сила на пресъдено нещо. Въпросът дали молителят е имал право да иска OA може да бъде пререшен по исков ред (арг. чл. 537, ал. 2-3) и отхвърлянето на молбата с влязло в сила решение не пречи повторно да се подаде молба за същия OA от същия молител (чл. 538, ал. 3).

2. Но ако решенията по ОП нямат сила на пресъдено нещо, това не значи, че съдът е властен по всяко време без ограничение да изменя или от­меня OA, който е издал. На въпроса за оттегляемостта на OA не може да се даде еднакъв отговор, важащ за всички OA, предвид дълбоките разлики в предназначението и правните последици на тия актове. От предназначението и правните последици на акта с оглед и на изискванията на правната сигур­ност ще зависи дали OA ще може да бъде оттеглян от съда, който го е поста­новил, или ще трябва да бъде считан за неоттегляем, т.е. за стабилен.

Така например назначението на представител трябва да може да бъде отменяно поради неспособност, невъзможност на представителя да изпълнява функциите си или поради отпа­дане на нуждата от представляване. Напротив, разрешението да се продаде недвижим имот на ненавършил пълнолетие (чл. 130, ал. 3 и 4 СК) не може да бъде отменено, след като въз основа на разрешението имотът е бил продаден. Принципът би трябвало да бъде: породени ли са въз основа на OA права на трети лица, той не може да бъде оттеглен.

3. Що се касае до правните последици на отделните OA, те се пораждат, след като OA влезе в сила. По естеството си те са най-разнообразни. Те за­почват с формалната доказателствена сила на удостоверяващите OA (нота­риални удостоверявания; решения по чл. 542), преминават през оповестява­щото действие на вписванията, за да стигнат до създаване на ново правно по­ложение чрез актовете за разрешаване и потвърждаване на сделки или за на­значаване на представители. Държим ли сметка за тази широка гама от правни последици на OA, не можем да кажем, че за разлика от решенията по исковия процес, които са декларативни, OA са винаги конститутивни.
4. VI. Отклонения от типичното развитие на ОП представляват спирането и прекратяването на ОП.

Както видяхме, ОП са по предназначение безспорни, защото целят акт, който, без да засяга нечия правна сфера, ползва молителя. Ето защо ОП е не­допустимо и не може да се развие, а трябва да се спре, когато е налице спор относно издаването на OA (чл. 536).

1. Такъв е преди всичко случаят, когато преди или след образуването на ОП е започнат исков процес относно правоотношение, което е условие, за да бъде издаден OA, или което е предмет на установяване с този акт.

Така например правото на собственост върху недвижим имот в полза на продавача е условие, за да се издаде нотариален акт за продажба, и предмет на установяване при нотариален акт за собственост (§ 207). Същото право на собственост може да бъде предмет ми пикни процес между молителя по нотариалното производство и едно трето лице. Нотариусът е длъжен да спре нотариалното охранително производство, докато съдът разреши спора за собствеността.

2. Даже и да не е предявен иск относно правоотношение, преюдициално за OA или предмет на установяване с OA, производството за издаване на този акт трябва да бъде спряно, ако трето лице, узнало за ОП, се противопостави на издаване на OA, тъй като оспорва правоотношението, което о усло­вие или предмет на искания OA. При такова оспорване между молителя u третото лице възниква граждански спор, който е пречка да се развие ОП (чл. 536, ал. 1, т. 2).

Бъде ли спряно ОП, съдът дава на молителя месечен срок да продяни иск срещу третото лице, с който да установи съществуването на претопдИ“ раното правоотношение (например да предяви иск, че е собственик на подни жимия имот, който иска да продаде с нотариален акт). Ако в срока искът по бъде предявен, ОП се прекратява (чл. 536, ал. 1, т. 2).

Спирането и в двата случая цели да се предотврати OA, който фактически ще накърни правата на трето лице, ако се окаже, че правоотношението, което е условие или предмет пи OA, не съществува. В такъв случай третото лице ще трябва да атакува незаконния ОЛ по реда на чл. 537, ал. 2 (вж. т. VII). За да се избегне нежелателното издаване на порочен ОЛ, трябва се да се спре ОП. От друга страна, само така ще може съдът в ОП да вземе предвид силата на пресъдено нещо по спора относно правоотношението, което е условие или предмет ми ОЛ, Както видяхме (§ 73), съдът е длъжен и по ОП да зачете силата на пресъдено нещо, разбира се, в границите и при условията на чл. 298: субективно и обективно тъждество между предмети и страните на исковия процес и предмета и адресатите на OA. Тези условия са предпоставки и за спирането на ОП. Безпредметно е да се спира ОП, по което силата на пресъдено нещо пи висящия или бъдещия исков процес не може да бъде зачетена (вж. чл. 536, ал. 2).

Определението за спиране на охранителното производство не подлежи на обжалване с частна жалба (така и Опр. 176-95-V, Сб. 163).

VII. За прекратяване на ОП говорим, когато неговото развитие се преустановява окончателно, преди да се е стигнало до издаване на OA. Прекратяването на ОП осуетява издаването на OA, като същевременно заличава процесуалните действия, извършени по прекратеното ОП. ОП се прекратява (вж. чл. 539):

а)   когато бъде оттеглена молбата за издаване на OA; прекратяването в тоя случай е проява на диспозитивно начало в ОП;

б)  когато молителят не бъде намерен на адреса, който е посочил; ненамирането пречи да се приложи чл. 534 и по този начин осуетява установява­нето на условията за OA;

в)   когато при възникнал спор по чл. 536, ал. 1, т. 2 молителят не предяви в месечния срок иск срещу оспорващото трето лице; прекратяването се на­лага от бездействието на молителя, което е указание за неоснователност на молбата му.

Определението, с което ОП се прекратява, може да се обжалва с частна жалба (чл. 539, ал. 2). Ако окръжният съд потвърди прекратяването, неговото определение подлежи на обжалване пред ВКС съобразно чл. 274, ал. 3, т. 2, при условията на чл. 280, ал. 1.

Прекратеното ОП може да бъде образувано отново с нова молба.

VIII. Издаденият OA може да бъде порочен (издаден въпреки липса на условия, които законът предвижда; има съдържание, противоречащо на за­кона, и т.н.).

1. Порочният OA засяга обществения интерес: а) той накърнява закон­ността; и б) интересите, на които е призован да служи законният OA. Ето защо чл. 537, ал. 3 овластява прокурора да предяви иск за отменяне (уни­щожаване) на незаконния OA. Искът се насочва срещу лицата, за които ата­куваният OA е породил изгодни правни последици. Те са легитимирани да бранят неговото запазване. Исковият път за атакуване на незаконния OA е възможен и наложителен, защото OA не се ползва със сила на пресъдено нещо. Той не прегражда пререшаването на въпроса по исков ред (чл. 224). Тъкмо затова той не може да бъде атакуван чрез извънредните средства за отмяна (99-154-ОСГК, Сб. 17, Опр. 10-99 И, Б 98 XI-XII32) и единственият път за защита срещу него е исковият.

СК изрично предвиди, че порочното осиновяване може да бъде атаку­вано с иск за унищожаването му, вкл. от прокурора (чл. 64). Особеното при осиновяването е, че иск за неговото унищожаване може да бъде предявен и от участниците в неговото допускане.

2. Исковият път може и следва да използва и това трето лице, чиито права OA засяга, защото е порочен (чл. 537, ал. 2; Опр. 61402-V, Б 02 X 18).
   1. Когато в хода на исковия процес възникнат условия, при които можа да бъде издаден охранителен акт, може да се премине от исково към ОП (например от иск за развод или за отмяна на осиновяване към развод по взаимно съгласие или към отмяна на осиновяване по взаимно съгласие (чл. 321, ал, 5; вж. 1900-84-П, Сб. 102: даже въпреки разликата в подсъдността на исковото и ОП за отмяна на осиновяването, арг. чл. 270, ал. 4; вж. също § 122).

Преминаването обаче от ОП към исково в рамките на самото ОП е не­допустимо. Възникне ли между молителя и трето лице спор, подлежащ на разрешаване по исков ред, молителят трябва да предяви срещу третото лице иск вън от ОП, което се прекратява (вж. по-горе VI 2).

308. Според чл. 540 в ОП се прилагат общите правила на ГПК и съответно правила на исковото производство, с изключение на чл. 207-266 и чл. 303 –

Освен възраженията относно приложимостта на някои правила при доказването, посочени по-горе, не могат да намерят приложение и нормите на Глава 22 относно касационното обжалване на решенията, тъй като обжалването на актовете, постановявани в хода на ОП, подлежат на обжалване по реда на Глава 21, съгласно специалните правила за ОП,

Що се касае до разноските по ОП, те са за сметка на молителя (чл. 541). Поради липса на противна страна проблемът за отговорност за разноски по ОП не може да съществува. Молителят трябва да внесе държавната такса за ОП и разноските за събиране на доказателствата.

 

!!! липсват Нотариални и Регистърни производства!!!

Четат се от учебника на Сталев.

^[1] В законопроекта за нов ГПК, представен от австрийските партньори, се цитират решения на Европейския съд по правата на човека в Страсбург, в които се съдържат констатации за неефективността.на жалбата за бавност по чл. 217а ГПК (отм.), направени по конкретни дела, по които страна е била България. Сочат се и конкретни дела, по които същият съд е приел, че австрийският институт на молбата за определяне на срок при бавност съответства на стандартите на ЕКПЧ. Уредбата на глава деветнадесета изцяло е заимствана от посочения проект (чл. 169 и мотивите към него).

^[2] Проф. Сталев, Ж., цит. съч., осмо издание, 100-107.

^[3] Вж. проф. Сталев, Ж., цит. съч., във всичките му издания, параграфите, пос­ветени на отказа от иск и на признанието на иск.

⁷¹¹ Мингова, А. Отказът от иск. С., Софи-Р, 2000.

^[5] Това предвижда чл. 282, ал. 2 от Проекта на ГПК, представен от австрийски­те партьори, който в редица отношения се различава от внесения в МС от Министер­ството на правосъдието законопроект.

[6] Тук се поставя въпросът колко подписа трябва да има съдебното решение, за да е валидно? Когато става въпрос за съдебен състав с повече от 1 състав, необходими са подписите на членове на състава, които да формират мнозинство. При тричленните състави са достатъчни и два подписа, защото те формират мнозинство. С тези подписи се съставя гаранция, че такава е волята на мнозинството, затова и поначало членът на съдебния състав, който има особено мнение, също трябва да подпише решението, но неподписването от такъв член не води до порочност на решението. Не бива да се стига до злоупотреба с властнически правомощия, каквото би станало, ако само един член на състава откаже да подпише решението. Възможно е все пак да има и обективна невъзможност и субективен отказ да се подпише решение – това е ирелевантно; причината за липсата на подпис не е свързана с валидността на съдебното решение.