23. СТАРОСТ и СМЪРТ

/в , /от

Също е обект на международноправна уредба. Тя се съдържа в основните универсални м актове. Най-напред в чл. 25, ал. 1 от Всеобщата декларация за правата на човека. На нея са посветени и  две нарочни конвенции на МОТ, които са в сила за България – Конвенция 35 относно осигуровката старост в индустрията (1933г.); Конвенция 36 относно осигуровката старост в земеделието (1933г.). От значение е и Общата конвенция 102 за социалната сигурност – минимални стандарти (1962г.).

На регионално европейско равнище: чл. 34, ал. 1 от Хартата за основните права на ЕС също прогласява риска старост.

Вътрешното ни законодателство закрепва изрично този риск в чл. 1, т. 1; чл. 11, ал. 1, т. 4, б. „а“; чл. 13, ал. 1, т. 2; чл. 139; чл. 142; чл. 243 КСО. Уредба на реда за установяването на риска се съдържа в Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж.

Кръгът на осигурените за старост лица е широк. Задължително осигурени са лицата както при инвалидност за общо заболяване – както осигурените за всички рискове по чл. 4, ал. 1 и чл. 4а, ал. 1 КСО, така и задължително осигурените само за някои рискове по чл. 4, ал. 3 от КСО. Доброволно може практически да бъде осигурено всяко физическо лице.

Като осигурен социален риск старостта се изразява в естествен спад във физическите и умствените сили на човека, който настъпва в определен момент от неговото биологично развитие. Този естествен спад е нормален. Той не е свързан с отклонения в здравното състояние. Но е толкова съществен, че се предполага, че лицето става трайно неработоспособно. При риска старост сме изправени пред хипотезата не на доказана, а на предполагаема трайна неработоспособност. За едни хора този спад във физическите сили може да настъпи по-рано, за други по-късно, но се приема, че общо за всички граждани в съответната държава той настъпва с достигането на определена възраст. => настъпването на риска се определя общо за всички граждани; не се преценява дали в конкретния случай рискът е настъпил спрямо конкретното лице. Затова и установяването му е много лесно – става с документа за самоличност, който се представя на осигурителния орган, когато лицето желае да ползва предвидените при този риск права. Предвидените по този риск права са по дългосрочното обществено осигуряване (пенсионното).

Права:

  • Правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст;
  • Професионална пенсия за ранно пенсиониране на лица, които полагат труд от по-тежка категория (в по-неблагоприятни условия);
  • Допълнителна пенсия за старост по универсален пенсионен фонд – задължително подлежат на осигуряване в такъв фонд лицата, родени след 31.12.1959г. На тези лица ще се изплаща наред с общата пенсия за осигурителен стаж и възраст, и допълнителна пенсия за старост;
  • Две персонални пенсии във връзка с риска старост. Едната е персонална пенсия на многодетни майки, за които не е възможно поради раждането и отглеждането на голям брой деца да придобият и другата предпоставка, която е свързана с възрастта – осигурителния стаж. Вторият вид персонална пенсия, която се предоставя пак по задължителното обществено осигуряване, е персоналната пенсия за гледане на болен член на семейството инвалид, за който е призната необходимостта от полагане на грижи. Пак поради това не е могло съответното лице (поради грижата за член на семейството), да придобие осигурителен стаж;
  • Социална пенсия за старост, която се отпуска 5 години след достигане на възрастта, за която се приема, че лицата са остарели и лицето няма право на друг вид пенсия, и се намира в тежко материално положение.

Освен по задължителното, старостта е свързана и с пенсионни права по доброволното обществено осигуряване. Това са две пенсии. Едната е пенсия от общ фонд за допълнителното доброволно пенсионно осигуряване (общ, защото в него може да бъде осигурено всяко физическо лице). Другата е пенсия от фонд за доброволно пенсионно осигуряване по професионална схема (в този случай осигуряването се извършва въз основа на колективно споразумение между осигурените лица и техния работодател).

СМЪРТ

(„иде едно странно явление, щото настъпването му е неизбежно и в този смисъл не може да говорим за риск в същинския смисъл на думата; а е несигурен, както при всички други рискове, моментът на настъпването му. Еййй.“)

На международно равнище, смъртта е предвидена в чл. 25, ал. 1 от Всеобщата декларация за правата на човека, като овдовяване, т.е. явление, с което настъпват осигурителни права, но само за преживелия съпруг. В конвенциите на МОТ – две специални относно осигуровката смърт (в сила за Бг) – 39 относно осигуровката смърт в индустрията; 40 относно осигуровката смърт в земеделието. И двете са от 1933г., в сила за нас от 1936г. Трябва да се включи и конвенция 102 относно социалната сигурност – минимални стандарти.

Вътрешното ни законодателство предвижда изрично риска смърт в чл. 1, т. 1; чл. 11, ал. 2; чл. 13, ал. 2; чл. 139, т. 3; чл. 142, т. 3; чл. 245 КСО.

Кои са осигурените за смърт лица?

Хипотезата е същата както при осигурените за инвалидност поради общо заболяване и старост – всички задължително осигурени лица по чл. 4, ал. 1 и 3 и по чл. 4а, ал. 1 КСО. Но има лица, които не са задължително осигурени за никакви рискове, но за тях е предоставена възможност за доброволно осигуряване за три риска, сред които е и смъртта. Тези лица са посочени в чл. 4, ал. 5, 7 и 8 от КСО. Например, според чл. 4, ал. 5 лицата, изпратени на работа в чужбина от бг посредник, могат да се осигуряват за инвалидност поради общо заболяване, за старост или смърт. Или според ал. 9 – съпрузите на лицата по ал. 3, т. 1 и 4  (упражняващите свободна професия, занаятчиите, земеделските производители), когато с тяхно съгласие участват в упражняваната от тях трудова дейност могат да се осигуряват по свое желание и за своя сметка за инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт.

Понятие за смъртта като осигурен социален риск

Определя се от обективното състояние на осигуреното лице:

  • В този смисъл смъртта може да бъде възможна последица на осигурен социален риск – общо заболяване, трудова злополука, професионална болест.
  • Може да бъде и самостоятелен риск.

И в двата случая смъртта се изразява в преустановяване на биологичното съществуване на осигуреното лице. То изчезва не само от правната, но и от природната действителност. Изчезва като правен субект. („Да ме извиняват онези колеги, които вярват в задгробния живот.“) Особеното за този риск са материалните неблагоприятни последици. Те няма как да настъпят за осигуреното лице, но настъпват за други лица – за издържаните от осигурения лица. Затова субект на осигурителите права при смърт са издържаните от него лица.

Ред за установяване на смъртта

  1. Лекарят, който е констатирал настъпването ѝ, издава съобщение за смърт, в което се посочва времето и причината за смъртта.
  2. Въз основа на съобщението за смърт, службата по гражданското състояние издава акт за смърт. Този акт, заедно с още един, е от значение за упражняването на осигурителните права.

Осигурителни права при смърт (когато са налице субекти, те упражняват общо правото на осигурения, а не всеки поотделно)

  1. Еднократна помощ при смърт  – това право имат преживелият съпруг, децата и родителите на починалото осигурено лице. Право на еднократна помощ при смърт възниква само при смърт на осигурено лице, т.е. на лице, за което се дължат осигурителни вноски и което има право на осигурителни плащания. (ако почине пенсионер – не се дължат осигурителни вноски=> няма право). Достатъчно за възникването на правото е фактът на смъртта. Тази помощ се отпуска, за да могат да бъдат посрещнати първоначалните разходи, които довежда смъртта (погребение).
  2. Наследствени пенсии – макар че традиционно в нашето законодателство тези пенсии са наследствени, те нямат нищо общо с наследяването по смисъла на ЗН. Това право имат преживелият съпруг, децата и родителите. Но това не е абсолютно право – то е свързано с предположението, че тези лица са издържани от починалия осигурен. Затова децата са включени в кръга на наследниците, но не цял живот, а до достигане на определена възраст, до която се приема, че те са неработоспособни (16г.), а ако продължават образованието си (до 18г. при средно училище, до 26г. при висше училище). Само ако детето е станало трайно неработоспособно преди достигане на горната възрастова граница, до която има право на наследствена пенсия, то ще има право на такава пенсия независимо от възрастта. Преживелият съпруг има право на такава пенсия само ако не е встъпил в нов брак – защото ако е, тогава новият съпруг дължи издръжка.
  3. Добавка към личната пенсия на преживелия съпруг. Например преживелият съпруг няма право на наследствена пенсия, защото получава лична пенсия (тя е по-голяма от наследствената). Тогава вместо наследствена пенсия ще се отпусна добавка към личната, за да замести част от участието на починалия съпруг в поемането на общите разходи на домакинството.
  4. Когато лицето е било осигурено в професионален пенсионен фонд и почине преди да е упражнило правото си на пенсия за ранно пенсиониране от този фонд, тогава неговите наследници имат право на еднократно или разсрочено изплащане на натрупаните средства по индивидуалната му партида.

Осигурителните права се ползват не от починалия, а от неговите наследници по смисъла на осигурителното право – само преживелият съпруг; само по права линия по първа степен – деца/родители. И то само ако са били издържани от починалия, т.е. смъртта му е довела до неблагоприятни материални последици.

22. МАЙЧИНСТВО – понятие, елементи, ред за установяване

/в , /от

Риск е, защото има същите неблагоприятно имуществени последици, както другите осигурени рискове.

Правната уредба на майчинството като осигурен социален риск има своето място преди всичко на международно равнище. Съдържа се в основните универсални международни актове, които имат отношение към социалните права. Това са главно актове на ООН. Чл. 25, ал. 2 от Всеобщата декларация за правата на човека, която като установява основното човешко право на общ осигуряване, предвижда и осигуряването при майчинство, както и закрилата на жената майка. Същото се отнася до чл. 10 от Международния пакт за икономически, социални и културни права. Основната м уредба на този риск се съдържа в три специални конвенции на МОТ. Едната е Конвенция 3 относно майчинството – приета още на първата сесия на Международната конференция по труда през 1919г. Конвенция 103 – Бг не е ратифицирала тази. Конвенция 183 за майчинството от 2001г. (в сила и за Бг).Важно значение има и Конвенция 102 относно социалната сигурност- минимални стандарти.

Регионални европейски актове: чл. 8 ЕСХ, който е ратифициран от България (държавата може да ратифицира само някои разпоредби) – урежда въобще закрилата на майката и в частност гарантирането на нейните доходи при майчинство. Чл. 34, ал. 1 от Хартата за основните права на ЕС, която като част от първичното право (приложение към Лисабонския договор), има значението на международен регинален източник на правото. Посочва задължението на европейските държави-членки да гарантират на своите граждани правото на обществено осигуряване, като изрично вкл и риска майчинство.

Вътрешната уредба има своето основание в две конституционни разпоредби. Едната е чл. 14, а другата – чл. 47, ал. 3 КРБ, която закрепва изрично особената закрила на жената-майка от държавата и сред формите на закрила посочва безплатната медицинска и акушерска помощ при раждане, както и различни помощи във връзка с раждането и отглеждането на деца.

Текущото законодателство относно риска майчинство се съдържа преди всичко в КСО, който изрично прогласява този риск и урежда осигурителните права при него, в чл. 1, т. 1; чл. 11, ал. 1, т. 1, б. „в“-г; чл. 48-50. Според чл. 1, т. 1 този кодекс урежда общ отношения, св с държавното обществено осигуряване при майчинство.

Във връзка с реда на установяване на този риск са чл. 26 до 34 от Наредбата за медицинската експертиза.

Кои са осигурените за майчинство лица?

  • Здравно осигурени за майчинство са всички български граждани на основание чл. 33, ал. 1, т. 1 и 2 от ЗЗО), така и небългарски граждани, които имат трайна териториална връзка с българската държава (чл. 33, ал. 1, т. 3 до 6 ЗЗО).
  • Обществено осигурени в тесен смисъл на думата са задължително осигурените лица по чл. 4, ал. 1 (всички лица, които полагат зависим труд) и чл. 4а, ал. 1 (морските лица) КСО. Но сред задължително осигурените за майчинство са само тези, които са осигурени за всички рискове.
  • Доброволно (чл. 4, ал. 4 КСО). Лицата, които са задължително осигурени за това, че полагат труд за своя сметка, НЕ подлежат на задължително осигуряване, но изрично е предвидена възможността да се осигуряват по свое желание и за майчинство. Лицата по чл. 4, ал. 3 са задължително осигурени за инвалидност поради общо заболяване, за старост и за смърт. Но ал. 4 предвижда, че лицата по ал. 3, т. 1, 2 и 4 по свой избор могат да се осигуряват и за общо заболяване и майчинство. Това са упражняващите свободна професия, търговска дейност, земеделските стопани и т.н.

Какво представлява майчинството като ОСР?

Понятие – това е най-сложният осигурен социален риск откъм своето съдържание. Рискът майчинство се състои от няколко последователно развиващи се елемента; всеки от тях следва предходният. Разбира се, възможно е някъде да не е налице първият риск (бременност) – при осиновяване. Правилото е, че рискът се състои от три елемента:

  1. Започва с бременността. За здравното осигуряване бременността е от момента на зачеването. За общественото осигуряване обаче бременността започва 45 дни преди предполагаемата дата на раждане. През тези 45 дни жената е неработоспособна поради това си състояние. Ако поради някакви причини тя е неработоспособна и по-рано (например патологична бременност), тогава тя ще ползва осигурителни права както при общо заболяване.
  2. Раждането/ по правни последици му е приравнено осиновяването. Тук различаваме два периода:
  • Период, през който жената е неработоспособна поради самият факт на раждането. По правило е установено, че жената е неработоспособна 42 дни след раждането. Затова тя има осигурителни права като при раждане дори и детето да е родено мъртво, да е починало през този период или да е дадено за осиновяване. Възможно е обаче работоспособността да не се възстанови до 42-ия ден. Тогава жената продължава да ползва осигурителни права за раждане до възстановяването на работоспособността – това се преценява от здравните органи.
  • Период на работоспособност (чл. 50, ал. 1 КСО). Той е включен в елемента раждане на риска майчинство не по физиологични, а по социални съображения. Този период се определя с различна продължителност в зависимост от социалната политика на държавите. България е абсолютен световен шампион – у нас продължава до навършване на 1г. на детето. Общият период на бременност и раждане е 410 календарни дни. Идеята, с която беше въведено това законодателно решение, съвсем не постигна очакваните резултати.

На раждането е приравнено осиновяването, но рискът бременност и раждане започва от деня, в който детето е предадено за осиновяване. Тук нямаме 45 дни преди раждането. От 410 дни извеждаме тези 45, но и възрастта на детето към датата на предаване за осиновяване. Например детето е осиновено на 3 месеца – изваждаме ги. Оттам нататък е осиновяването. Този елемент приключва до навършване на 1 г. от детето.

  1. Отглеждането на малко дете (чл. 53-54 КСО). По правило този елемент продължава до навършване на 2-годишна възраст на детето. Според чл. 53, ал. 1 КСО след изтичането на срока на обезщетението за бременност и раждане, през време на допълнителния платен отпуск за отглеждане на малко дете, на майката/осиновителката се изплаща парично обезщетение.

Едно ново законодателно решение беше включването на един допълнителен елемент на този риск, какъвто е отглеждане на осиновено дете от 2 го 5-годишна възраст (чл. 53а, ал. 1 КСО) – осигуреното за общо заболяване и майчинство лице, което има 12 месеца осигурителен стаж като осигурено за този риск и ползва отпуск при осиновяване на дете от 2 до 5-годишна възрат, при условията на пълно осиновяване, има право на обезщетение в размера по чл. 49 (бременност и раждане) за 365 дни, но не по-късно от навършването на 5-годишна възраст на детето.

Какъв е редът за установяване на майчинството?

Бременността се установява от органите на медицинската експертиза. Те установява вероятната дата на зачеването и във връзка с това, вероятната дата на раждане, 45 дни преди която настъпва рискът бременност за общественото осигуряване (а за здравното осигуряване настъпва от констатирането му от здравните органи). Този елемент на майчинството се установява с болничен лист.

Раждането: 2 периода – 42 дни след раждането или до възстановяване на работоспособността – този период се установява от органите на медицинската експертиза, наред с акта за раждане. (актът за раждането установява факта на раждането, а болничният лист удостоверява здравното състояние на майката). Периодът на работоспособност, т.е. след 42-ия ден от раждането и до приключването на елемента отглеждане на дете, се установява с акта за раждане на детето.

Осиновяването, когато е приравнено на раждането, т.е. преди достигане на 1 г. на детето, се установява пак с болничен лист (чл. 34 НМЕ). След това вече се установява със съдебното решение.

Отглеждането на малко дете: установява се с акта за раждане, който показва възрастта на детето и със съдебното решение за осиновяване (при дете от 2 до 5-годишна възраст). Във всички случаи е необходима декларация от осиновеното лице с определено в Наредбата за работното време, почивките и отпуските съдържание – че детето не е дадено за осиновяване, че не е починало и че майката не е лишена от родителски права.

Майчинството е свързано с редица осигурителни права (СЪДЪРЖАНИЕ):

  1. Медицинска помощ при бременност и раждане (чл. 45, ал. 1, т. 6 ЗЗО) – НЗОК заплаща оказването на следните видове медицинска помощ – медицински грижи при бременност, раждане и майчинство. Вероятно тук са имали предвид отглеждане на дете, но там пък нямат място медицинските грижи (Средкова се възмущава).
  2. В краткосрочното обществено осигуряване се предоставя обезщетение при трудоустрояване поради бременност. Осигурената има също така право на обезщетение за бременност и раждане, съответно за осиновяване. Право на обезщетение за отглеждане на малко дете.
  3. Пенсии (дългосрочното/пенсионно осигуряване):

-персоналната пенсия на многодетна майка, която се отпуска на жени, родили и отгледали 5 и повече деца до 18-годишна възраст, поради което не са успели да придобият осигурителен стаж;

-наследствените пенсии на родители от починали техни деца, които са били осигурени.

Титуляр

  • Майката – само при нея може да настъпят всички елементи на риска. С майката се свързват грижите за детето в най-ранната му възраст.
  • Бащата – рожден (има право на самостоятелно обезщетение за бащинство по време на отпуск, който му предоставя КТ, с продължителност 15 дни от деня на изписването на детето от родилния дом). Самотният мъж осиновител също има самостоятелни права.
  • Други лица – в тези хипотези правата се предоставят поначало на майката, но когато тя не може да ги упражнява или дори когато може да ги упражнява, но има нейното съгласие, тези права могат да бъдат упражнявани от друго лице. В едни случаи това става по силата на закона (например осигурителните права при раждане могат вместо от майката да се упражняват от бащата на детето, когато майката не е в състояние да ги упражнява, например починала е при раждането или е в тежко здравно състояние след раждането и т.н.). Но има и хипотези, когато жената е в състояние да упражнява грижите,но дава съгласието си вместо нея правата й да бъдат упражнявани от бащата/баба/дядо, ако са осигурени лица. Това се отнася за правата във връзка с отглеждане на дете.

21. ОБЩО ЗАБОЛЯВАНЕ и приравнени случаи. Ред за установяване

/в , /от

(Общи рискове: определението „общи“ не се използва за означаване, че те настъпват наведнъж за всички хора. То се използва в смисъл на непрофесионални – т.е. рискове, които могат да настъпят по отношение на всяко физическо лице, независимо от формата на полагане на труд и независимо от това дали въобще се полага труд. („една студентка може да роди дете, дай боже“)

Правна уредба

Няколко основни универсални международни акта: чл. 25, ал. 1 Всеобщата декларация за правата на човека. България е страна по 3 конвенции на МОТ – Конвенция 24 относно осигуровката болест в индустрията (1927г.); Конвенция 25 относно осигуровката болест в земеделието (1927г.); Конвенция 102 относно социалната сигурност, минимални стандарти.

На регионално европейско равнище общото заболяване е предвидено като риск в чл. 34, ал. 1 от Хартата за основните права на ЕС.

Вътрешната уредба: преди всичко чл. 1, т. 1 КСО изрично посочва сред осигурените социални рискове общото заболяване. Чл. 21 до 26 от Наредбата за медицинската експертиза определят реда за установяване на общо заболяване.

Какъв е кръгът на осигурените за този риск лица?

Здравноосигурени са всички български граждани, както и небългарски граждани, които имат трайна териториална връзка с българската държава на основание чл. 33, ал. 1 ЗЗО.

Осигурени за неработоспособност и смърт, т.е. обществено осигурени в тесен смисъл на думата за общо заболяване, са 2 категории лица:

  1. основната са задължително осигурените (ex lege):
  • Осигурените за всички осигурени социални рискове (чл. 4, ал. 1; чл. 4а, ал. 1 КСО) – лицата, които полагат зависим труд (работници/служители, държавни служители);
  • Осигурени за общо заболяване (трайна неработоспособност) – лицата по чл. 4, ал. 3 и 10 КСО – които осъществяват трудова дейност за своя сметка (например упражняващи свободна професия; лицата, които осъществяват занаятчийска дейност; търговци – еднолични и съдружници в персонални дружества и т.н.)
  1. Доброволно осигурени (възможно в 2 хипотези):
  • Основно осигуряване (т.е. лицата не са осигурени за нищо, но могат по своя воля да се осигуряват, включително за общо заболяване) – това е предвидено в чл. 4, ал. 5-9 КСО. Осигуряването е само за трайна неработоспособност – за инвалидност. То е основно, защото е единствено.
  • Допълнително доброволно осигуряване за общо заболяване (чл. 4, ал. 4 КСО). Допълнително е, защото те са осигурени задължително за инвалидност поради общо заболяване, но могат да се осигуряват и за временна неработоспособност.

Какво представлява юридически общото заболяване?

Различаваме две хипотези: същинско общо заболяване и приравнените на общото заболяване случаи. Извод за същността на общото заболяване можем да направим от легалната му дефиниция, установена в чл. 3, ал. 1 от Конвенция 24 на МОТ относно осигуровката болест в индустрията. Заболяването е ненормално състояние на физическото или психично здраве на човека. => обективното състояние на осигуреното лице е ненормално състояние на здравето; това е отклонение от нормалния строеж на човешкия организъм или от нормалното функциониране на органите в човешкия организъм. Няма значение причината и затова заболяването е общо. Това отклонение от обективното състояние е достатъчно за здравното осигуряване – за предоставяне на медицинска помощ.

За общественото осигуряване в тесен смисъл при неработоспособност и при смърт са важни неблагоприятните последици на това ненормално състояние:

  • неработоспособност (временна или трайна);
  • смърт (същинско общо заболяване от значение за общестеното осигуряване?!

Приравнените случаи – това са явления от обективната действителност, при настъпването на които осигуреното лице е възпрепятствано да работи както ако е неработоспособно, но това се дължи на важни лични или други причини. В този случай, чрез техниката на правната фикция, законът приравнява на общо заболяване факти от обективната действителност, за които не е налице един от белезите на заболяването, а именно ненормално състояние на здравето на лицето, но е налице другият белег – невъзможност да осъществява трудовата си дейност.Тези случаи са различни категории:

  • едни от тях са свързани с личното състояние на осигуреното лице – не е установено дали то е неработоспособно, но не може да полага труд (такива случаи се включени в групата на предполагаема неработоспособност): 1. Належащ медицински преглед или изследване (чл. 11, ал. 1, т. 1, б.„а“ и чл. 12, ал. 1, т. 1 КСО) – належащ означава, че е необходимо провеждането на прегледа в кратък срок, за да се постави диагноза. Но този преглед се налага да бъде проведен през работното време на осигуреното лице – тогава имаме или предполагаема неработоспосбност или настъпила неработоспособност, но за целта трябва да се произнесат компетентните органи на медицинската експертиза. 2. Хипотеза на санаторно-курортно лечение (чл. 11,ал. 1, т. 1, б. „а“; чл. 12, ал. 1, т. 1 КСО). В тази хипотеза са необходими две условия – едното е лицето да е било в състояние на временна неработоспособност, която е възстановена, но не напълно. Второто изискване е необходимост от санаторно-курортно лечение; това означава лечение в лечебно заведение чрез използване на климатични и други подобни фактори за довършване на активното лечение. Но не всяко санаторно-курортно лечение е осигурен социален риск, а само това, което по преценка на здравните органи се налага за довършване на активното лечение.  Аборт (чл. 23 от Наредбата за медицинската експертиза) –  изкуствено прекъсване на бременността, в резултат на което за опр период от време жената е неаботоспособна и затова се приравнява на временна неработоспособност поради общо заболяване.

Личното състояние може да е свързано с предотвратяване увреждането на други хора – лицето е работоспособно, но поради предвидени в закона причини неговото състояние може да доведе до увреждане на здравето на други хора: 1. Карантина (чл. 11, ал. 1, т. 1, б.“а“ и чл. 43 КСО) – ефективно мероприятие за възпрепятстване разпространението на зараза чрез наблюдение в условията на изолация. Изолацията може да бъде на болен, може и да е на заразен, който още не е болен. Ако карантината е наложена поради заболяване на самото лице, тогава си е налице рискът общо заболяване. Но може да бъде карантинирано и лице, което да е заразено или да е в контакт със заразно болен, без да е неработоспособно. 2. Отстраняване от работа по предписание на здравните органи (чл. 11, ал. 1, т. 1, б.“а“ и чл. 43 КСО) – това е една принудителна административна мярка, която могат да налагат здравните органи. За да е налице този риск е необходимо отстраняване от работа. КСО счита за правнорелевантно в тези случаи отстраняването от работа, когато едно лице е преболедувало от заразна болест или когато е бацилоносител, или е в контакт със заразно болен. За да бъде признато за осигурен социален риск отстраняването от работа, е необходимо да сме изправени пред невъзможност за трудоустрояване. Ако на бацилоносителя може да се предложи друга работа, която няма да е свързана с опасност от пренасяне на заразата, той ще бъде трудоустроен.

Освен с личното състояние на осигурените лице, приравнените на общо заболяване случаи може да са свързани с необходимост от грижи за близки на осигуреното лице. В този случай лицето е работоспособно. Хипотезите са две:

  1. Грижи за болен член на семейството:
  • гледане на болен (чл. 11, ал. 1, т. 1, б.“а“ и чл. 45 КСО). Необходимо е да имаме определен член на семейството (а членовете на семейството по осигурителното законодателство се различават от членовете на семейството по семейното право). Съгласно чл. 45, ал. 4 КСО за членове на семейството на осигуреното лице се считат неговите възходящи и низходящи по права линия, съпругът и съпругата. На второ място, необходимо е едно лице от този кръг, да е неработоспособно поради заболяване. На трето място, необходима е чужда помощ за това неработоспособно лице, защото то не може да полага елементарни грижи за себе си. В тези случаи зкаонът придава такова значение, както ако самият осигурен би бил неработоспособен.
  • Придружаване за належащ медицински преглед, изследване или лечение (чл. 11, ал. 1, т. 1, б.“а“ и чл. 45 КСО) – тук може и да не е установена неработоспособност, но е наложително да бъде придружаван за лечение… член на семейството. Затова последиците са както личната неработоспособност.
  1. Грижи за здраво дете (чл. 11, ал. 1, т. 1, б.“а“ и чл. 41, ал. 1, т. 5 КСО) – за да бъде приравнен на общото заболяване случаят е необходимо на първо място детето да е настанено в детско заведение (това са детските ясли и детските градини). Настанено означава да посещава. Второто условие – да е наложена карантина на заведението.

Как се установява общото заболяване?

От органите на медицинската експертиза – лекуващи лекари, лекарска консултативна комисия, ТЕЛК – в зависимост от последиците, с които е свързано (временна неработопособностот лекуващ лекар или ЛКК; трайна неработоспособност от ТЕЛК). Актът, с който се установява наличието на риска общо заболяване, зависи от последиците, до които е довело заболяването. Когато последицата е временна неработоспособност или приравнените й случаи, установяването е с болничен лист. Когато последицата е трайна неработоспособност или инвалидност, актът е експертно решение.

Понятията трайна неработоспособност/трайно намалена работоспособност и инвалидност са синоними. (in-validis – не-здрав).

Ако последицата е смърт, тогава лекарят, който е констатирал смъртта издава съобщение за смърт.

Осигурителни права

Общото заболяване поражда право на медицинска помощ (за диагностика и лечение на заболяванията) по чл. 43, ал. 1 ЗЗО. То създава право и на редица осигурителни плащания. Едни от тях са по краткосрочното обществено осигуряване:

  • Обезщетение при временна неработоспособност;
  • Обезщетение при трудоустрояване;
  • Помощ за профилактика и рехабилитация;
  • Помощ за помощно-технически средства;
  • Помощ при липса на право на пенсия за инвалидност поради общо заболяване – ако общото заболяване е довело до трайна неработоспособност, за да бъде допусната пенсия е необходим определен минимален осигурителен стаж според възрастта. Ако пострадалият няма достатъчно стаж, той няма право на пенсия за инвалидност, но за определен период от време ще има право на помощ.

Редица права са предоставени и по дългосрочното осигуряване:

  • Пенсия за инвалидност поради общо заболяване;
  • Социална пенсия за инвалидност;

Добавка за чужда помощ, когато инвалидността е най-малко 90/100 в сравнение със здравия човек.

20. БЕЗРАБОТИЦА – понятие и ред за установяване

/в , /от

И като явление на пазара на труда, и като осигурен социален риск безработицата се ползва с богата международноправна уредба. Трябва изрично да се посочи, че втората конвенция на МОТ, приета на първото заседание през 1919г. на Международната конференция по труда е за безработицата. Понастоящем уредба се съдържа в чл. 23, ал. 1 от Всеобщата декларация за правата на човека – този риск там е свързн със закрилата за правото на труд. Чл. 6 от Международния пакт за икономически, соц и културни права, като посочва възможните и желателни средства, които държавите тр да прилагат, за да се упражнява правото на труд. Конвенция 8 относно обезщетенията при безработица при корабокрушение (1920г.); Конвенция 44 за безработицата (1935г.) – все на МОТ. В тази област България не е ратифицирала съответната част от общата конвенция 102 относно минималните стандарти на общественото осигуряване.

Регионално европейско равнище – чл. 34, ал. 1 от Хартата за основните права на ЕС изрично включва безработицата сред осигурените социални рискове.

В българското законодателство има своето конституционно основание в чл. 51, ал. 2 от КРБ, която изрично предвижда осигуряването при безработица, но наричайки го към времето на приемането си „временно оставане без работа“. На основата на конституционната разпоредба е създадено текущото законодателство, което предвижда безработицата като риск изрично в чл. 1, т. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 3 от КСО. Има разпоредби и в някои специални закони. Законът за насърчаване на заетостта урежда реда за установяване на безработицата; Законът за отбраната и въоръжените сили в РБ уст някои осигурителни права при безработица на съпрузите на военнослужещи и др. Има и един специален подзаконов НА, какъвто е Наредбата за отпускане и изплащане на паричните обезщетения за безработица (ще я нарича Наредба за безработицата).

Кои са лицата, осигурени за безработица? – задължително осигурени са осигурените за всички осигурени социални рискове (чл. 4, ал. 1 КСО). От това правило има няколко изключения. Изключени са лицата, които осъществяват по ТПО, по програми за насърчаване на заетостта, член-кооператори в производствени кооперации, които полагат труд без ТПО. Чл. 4а, ал. 1 изключва от осигурените за безработица морските лица, които по дефиниция са работници/служители по ТПО.

Възможно е и доброволно осигуряване за безработица. Това е предвидено в чл. 4а, ал. 2 КСО по отношение на морските лица. Те могат да се осигуряват за безработица по свое желание в НОИ.

Другата категория лица, които могат да се осигуряват за безработица, са трудоводееспособните граждани (навършили 16г.); осигуряването може да става в осигурителни дружества. Към настоящия момент обаче в България няма осигурителни дружества за безработица (макар да е предвидена тази възможност в закона).

За съжаление нашето законодателство предвижда възможност за доброволно осигуряване за безработица и професионална квалификация, без да може да се намери логическо обяснение кое е рисковото на професионалната квалификация; с какви неблагоприятни материални последици е свързано придобиването и повишаването на професионална квалификация.

Какво представлява безработицата като осигурен социален риск? – това е явление от обективната дейсвителност, което е различен факт от безработицата като юридически факт на трудовото право. За трудовото право безработицата е налице, когато някой гражданин желае да полага труд по трудово правоотношение и търси съдействие от държавата за упражняване на това право. За трудовото право няма значение причината, поради която се търси и не може да се намери работа – може да е прекратяване на предходно правоотношение, да е невъзможност за първоначално постъпване на работа и т.н. Много по-широк е обемът на понятието безработица като юридически факт на трудовото право от обема на понятието безработица като осигурен социален риск.

На първо място, за разлика от почти всички други рискове, които са свързани с неработоспособност или смърт, при безработицата сме изправени пред работоспособност на осигуреното лице. Този извод правим от чл. 54а, ал. 1 и чл. 54г, ал. 1 от КСО. От една страна е предвидено, че право на обезщетение за безработица няма лице, което е упражнило правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст, защото по презумпция то е неработоспособно (тази пенсия предполага една презюмирана неработоспособност). От друга страна, обезщетение за безработица не се дължи на лицата, които са в състояние на временна неработоспособност, защото те не могат да полагат труд не поради друга причина, а поради причина на здравното си състояние и за това време те имат право на парично обезщетение за временна неработоспособност.

На второ място, за да е налице рискът безработица, е съществено не всяко затруднение за намиране на работа, а оставането без работа поради прекратяване на правоотношението, основание за осигуряването. Това е предвидено в чл. 54а, ал. 1 КСО. Много съществена черта на риска безработица според нашето законодателство – докато за международноправната уредба, представлявана от Конвенция 34 на МОТ е значение само принудителното оставане без работа, т.е. прекратяване на трудовото правоотношение независимо и против волята на работника или служителя, у нас няма значение основанието за прекратяване на трудовото правоотношение. Безработица ще бъде налице при наличието на другите изисквания и когато правоотношението е прекратено при взаимно съгласие, и когато е прекратено от работника или служителя с предизвестие или без предизвестие. Има значение причината за прекратяването на правоотношението за продължителността и размера на обезщетението, но не и за самото право на осигуряване!

В общия случай обезщетението за безработица се дължи за срок от 4 м. до 1 година според общия осигурителен стаж на лицето; но ако трудовото правоотношение е прекратено от самото лице например с предизвестие или с волята на самото лице (взаимно съгласие), тогава обезщетението е в минималната продължителност (4 м.), защото лицето по своя воля се е оставило в състояние да не полага труд по съществувалото правоотношение.

И третият елемент на риска безработица, извличан от чл. 54а, ал. 1 КСО, е оставане без работа. Прекратено е трудовото правоотношение на работоспособно физическо лице, но то не може да постъпи на работа по трудово/служебно или друго правоотношение (а не, че не може да осъществява трудова дейност в никаква форма).

Ред за установяване на безработица като осигурен социален риск

За да е безработно по смисъла на осигурителното законодателство, лицето трябва да е останало без работа. Това се установява чрез регистрация в държавния орган по труда (териториалното поделение на Агенцията по заетостта, което се нарича Бюро по труда). Регистрацията е уредена в чл. 1, ал. 1, т. 1 от Наредбата за обезщетенията за безработица във връзка с чл. 18 от Закона за насърчаване на заетостта. Регистрацията е едностранно волеизявление за упражняване на правото на съдействие от държавата за преодоляване на неблагоприятните последици на безработицата. И за активните мерки на пазара на труда (т.е. съдействие за преодоляване на състоянието на безработица чрез постъпване на подходяща работа) е необходима регистрация. Но регистрация е необходима и за пасивната политика на пазара на труда, каквато е осигуряването при безработица. Пасивната политика няма за цел да премахне състоянието на безработица, но има за цел да облекчи неблагоприятните материални последици на безработицата – загубата на трудово възнаграждение. Регистрацията се извършва в нарочен регистър на безработните. Регистрацията може да бъде направена по постоянния или настоящия адрес на лицето. С удостоверение за регистрацията си в Агенцията по заетостта, безработният трябва да се регистрира като такъв и в териториалното поделение на НОИ – това е районното управление Социално осигуряване по постоянния адрес на безработния. Според чл. 2 от Наредбата в териториалното поделение на НОИ се водят досиета на безработните, в които се отразяват факти и обстоятелства, свързани с тяхното осигуряване.

Не е достатъчно лицето да е останало без работа поради прекратяване на правоотношението, което е било основание за неговото осигуряване. За да е налице осигуреният риск безработица, трябва да сме изправени пред невъзможност за започване на нова работа. Тази невъзможност се удостоверява с периодично явяване на осигурения в Бюрото по труда. То е уредено в чл. 19, ал. 1 и чл. 20, ал. 1 от Закона за насърчаване на заетостта. При регистрацията му на всеки безработен се определя трудов посредник и график за посещения в бюрото по труда. Предназначението на тези посещения е да се потвърждава състоянието на безработица и желанието на безработния да му се окаже съдействие за постъпване на друга работа. Но освен в определения график, безработният трябва да се явява в Бюрото и при повикване; това задължение е установено в чл. 20, ал. 2 ЗНЗаетостта. Явяването става в Бюрото по труда, а то предоставя ежемесечна информация на съответното ТП на НОИ за състоянието на безработния.

Какви осигурителни права предвижда нашето законодателство при безработица?

Едно единствено право – обезщетение за безработица. По законодателството преди КСО (1999г.) се предвиждаше една особена помощ за безработица на лица, на които остава малък период до придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст; + помощ за дълготрайна безработица. Но според действащата уредба единственото осигурително плащане, което се дължи е обезщетение за безработица.

19. Професионална болест – понятие и ред за установяване

/в , /от

Другият професионален риск е професионалната болест – правната уредба на международноправно равнище са посветени три конвенции на МОТ, като България е страна по две от тях – Конвеция 18 относно професионалните заболявания (1925 г.) и Конвенция 42 относно обезщетенията при професионални болести (1934 г.). Вътрешната уредба на професионалната болест се съдържа в чл. 1, т. 1, чл. 56, чл. 59, чл. 61-63 КСО, както и в Наредбата за съобщаване, регистриране, потвърждаване, обжалване и отчитане на професионалните болести, Списъка на професионалните болести и Наредбата за медицинската експертиза.

Кръгът на осигурените за професионална болест лица е същият като при трудовата злополука – чл. 4, ал. 1 и чл. 4а, ал. 1 КСО.

Системи за определяне на професионалните болести – познати са три системи, признати от МОТ. Едната е система на легалната дефиниция – законодателството определя легално и за да бъде признато едно заболяване за професионална болест то, тя трябва да отговаря на законоустановените признаци. Другата е система на листата (списъка) – такава система съществуваше у нас до приемане на сегашния КСо; при нея сме изправени пред изрично и изчерпателно изброяване на професионалните болести и дейностите, които ги причиняват в нормативен акт. Третата е комбинираната система, която предлага съчетание между легална дефиниция и примерно изброяване на професионалните болести – такава е нашата в момента.

Понятието за професионална болест се извежда от разпоредбата на чл. 56 КСО – професионална болест е заболяване, което е настъпило изключително или предимно под въздействието на вредните фактори на работната среда или на трудовия процес върху организма и е включено в Списъка на професионалните болести, издаден от Министерския съвет по предложение на министъра на здравеопазването.

При професионалната болест е важно обективното състояние на осигуреното лице – това обективно състояние е заболяване, т.е. отклонение от обичайното здравно състояние на човешкия организъм. Това заболяване трябва да има за резултат определени последици – те са както при трудовата злополука (неработоспособност или смърт).

За да е налице професионална болест, трябва да е налице причинна връзка между заболяването и неработоспособността, както и връзка между неблагоприятните последици и условията на труда. Това са типични, неотстраними, неблагоприятни фактори на трудовия процес, които пораждат тези последици.

Има две хипотези – в едната увреждането се причинява изключително и само от неблагоприятните условия на труда, но е възможно да има и съпътстващи фактори, които да са определящи. За да може да се признае характерът на заболяването на професионално, то трябва да е включено в Списъка на професионалнте болести, издаден от Министерския съвет. Списъкът определя изрично кои заболявания имат характерът на професионални – той представлява таблица, която определя първо заболяванията по групи, а след това вредните фактори, които водят до тези заболявания.

Увреждането не е травматично, а е резултат на постоянно въздействие на дадените неблагоприятни фактори.

Възможно е, по изключение, едно заболяване да не е включено в Списъка и пак да бъде признато за професионална болести – чл. 56, ал. 2 КСО: за професионална болест може да се признае и заболяване, невключено в Списъка на професионалните болести, когато се установи, че то е причинено основно и пряко от обичайната трудова дейност на осигурения и е причинило временна неработоспособност, трайно намалена работоспособност или смърт на осигурения.

За да настъпят осигурителноправните последици на професионалната болест, трябва да бъдат спазени установени в законодателството правила – те се съдържат в чл. 61-63 КСО, в Наредбата за професионалните болести и в Наредбата за медицинската експертиза. Редът за установяване представлява поредица от предвидени в закона действия, които трябва да бъдат осъществени, за да се признае на едно заболяване характерът на професионална болест:

  1. Установяване на факта на увреждането – съгл. 61 КСО практикуващите лекари и лекари по дентална медицина при съмнение за професионална болест изпращат известие и до териториалното поделение на Националния осигурителен институт. Органите на медицинската експертиза установяват не само фактът на увреждането, но и неблагоприятните му последици.
  2. Установяване на причинната връзка между неблагоприятните последици и увреждането – също от компетентността на органите на медицинската експертиза (чл. 74-78 от Наредбата за медицинската експертиза).
  3. Установяване на причинната връзка между заболяването и условията на труда – чл. 61 КСО и чл. 5 от Наредбата за професионалните болести; чрез известие, което се изпраща до осигурителния орган и осигурителя. Въз основа на известието се извършва проучване на заболяването, което е уредено в чл. 62 КСО и чл. 6 от Наредбата за професионалните болести – то е аналогично на разследването на трудовите злополуки. Основание за неговото извършване е разпореждане на ръководителя на ТП на НОИ. Проучването се извършва от комисия с участието на представители на Инспекцията на труда, на осигурителя и на пострадалия под ръководството на НОИ. Резултатите се прикрепват към протокол, в който се отразява заболяването и установените в предприятието условия на труда. Той се представя на Комисията по експертните медицински досиета, която подготвя за ТП на НОИ досие на професионалната болест, аналогично на това при трудовата злополука (чл. 59 КСО, чл. 6, ал. 9 от Наредбата).

Признаването на професионалния характер на заболяването е от компетентността на медицинските органи – съгл. 62, ал. 3 КСО органите на експертизата на работоспособността издават експертно решение за потвърждаване или отхвърляне на професионалната болест и попълват регистрационна карта за професионална болест. Произнася се ТЕЛК с експертно решение, което може да бъде обжалвано пред НЕЛК.

Всички професионални болести се регистрират в нарочен регистър на професионалните болести, който се води в картотеката на експертните медицински досиета.

Осигурителни права – те са същите както при трудова злополука.

18. Ред за установяване на трудовата злополука и на приравнениете й случаи

/в , /от

За да породи предвидените в закона правни последици, увреждането трябва да бъде признато за трудова злополука, да бъде установена тя. Това става по определен в законодателството ред. Редът за установяване на трудова злополука е поредица от фактически и правни действия, които трябва да бъдат осъществени, за да се установи фактът на злополуката и да бъде тя квалифицирана като трудова. Тази поредица от действия е установена в чл. 57-60 КСО и в Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки.

Установяването на трудовата злополука започва с установяване на факта на увреждането – то е уредено в чл. 57 КСО и в раздел II от Наредбата. Това става с деклариране на злополуката – съгл. чл. 57, ал. 1 КСО осигурителят, а когато пострадалият е изпратен за изпълнение на временна работа – предприятието ползвател, е длъжен в срок от 3 работни дни да декларира пред териториалното поделение на Националния осигурителен институт всяка трудова злополука. Декларира се злополука, а не трудова злополука, тъй като към момента на увреждането все още не е изяснено тя трудова ли е, или не. Това става с акт – декларация за злополука, в която се посочва фактът на злополуката и обстоятелствата при настъпването ѝ. По своята правна природа декларацията за злополука е официален удостоверителен документ, защото изразява настъпили факти и обстоятелства с писмени знаци, има определено в закона съдържание и притежава доказателствена сила, издава се от изрично посочени в закона лица по образец, приложен към Наредбата. Компетентният субект да декларира злополуката е осигурителят/ползвателят. Срокът е три работни дни от настъпването на злополуката (от настъпване на неблагоприятните последици). Задължението на осигурителя възниква ex lege, но законът предвижда още една възможност – злополуката може да бъде декларирана от пострадалия или от неговите наследници (чл. 57, ал. 2) в едногодишен срок. Адресат на уведомлението е ТП на НОИ, на чиято територия се намира осигурителят.

Установяване на неблагоприятните последици – неработоспособността се установява от органите на медицинската експертиза. Временната неработоспособност може да се установи и от лекуващия лекар, лицата от спешна помощ и други чрез болничен лист, а трайната – от ТЕЛК чрез експертно решение. Когато злополуката е довела до смърт, смъртта се установява със съобщение за смърт, което се издава от лекаря, констатирал смъртта. Въз основа на това съобщение службата по гражданската регистрация издава акт за смърт.

Установяване на връзката между увреждането и неблагоприятните последици – това става от съотвените органи на медицинската експертиза.

Установяване на връзката между увреждането и изпълняваната работа, т.е. квалифициране на злополуката като трудова – редът за това е установен в чл. 58-60 КСО. За квалифицирането се извършват няколко групи необходими правни действия:

  1. Разследване на злополуката (чл. 58 КСО) – дейност по установяване на обстоятелствата и причините за злополуката. Съгл. чл. 58, ал. 3 разследването на трудова злополука трябва да установи:

а) причините и обстоятелствата за възникване на трудовата злополука;

б) вида на уврежданията;

в) други сведения, които ще подпомогнат териториалното поделение на Националния осигурителен институт да се произнесе за характера на злополуката.

За някои злополуки задължително трябва да се проведе разследване – те са посочени в чл. 58, ал. 1-2. На първо място това са смъртните трудови злополуки. Също тези, които са причинили увреждане на повече от трима работещи или за които се предполага, че ще доведе до инвалидност.

За другите е възможно да се проведе разследване, но не е задължително. ТП на НОИ по своя преценка разследва тези, които не са задължителни.

Органът, който е компетентен да проведе разследването, е ТП на НОИ съвместно с Инспекцията по труда, комитетите и групите по условията на труд и други предвидени органи в зависимост от конкретния случай. Пострадалият също има право да участва в разследването (лично или чрез представител – чл. 58, ал. 4).

Актът, с който се установява резултатът от разследването, е протокол – чл. 58, ал. 6 КСО (Резултатите от разследването се оформят в протокол в типизирана форма, който е валиден до доказване на противното. Екземпляр от протокола се връчва от териториалното поделение на Националния осигурителен институт на пострадалия или на неговите наследници и на осигурителя/предприятието ползвател.). Съдържанието е на протокола е установено в чл. 10 от Наредбата. Протоколът е официален удостоверителен документ за фактите, причините, обстоятелствата, при които е настъпило увреждането. Пострадалият и осигурителят имат право да направят възражения срещу протокола, след като получат екземпляр от него.

  1. Изготвяне на досие – то е уредено в чл. 59 КСО. То е съвкупност от документи относно осигурителноправното значение на злополуката. Съдържанието му е посочено в чл. 59, ал. 1. То се изготвя и съхранява в съответното ТП на НОИ.
  2. Квалифициране на злополуката като трудова – чл. 60 КСО. То представлява признаване на едно внезапно увреждане на здравето, настъпило през време или изпълнение или по повод на изпълняваната работа, довело до неработоспособност или смърт характера на трудова злополука. Компетентно да го направи е длъжностно лице от ТП на НОИ чрез разпореждане за приемане или неприемане на злополуката като трудова. Разпореждането е индивидуален административен акт, с който един факт от обективната действителност придобива правно значение и от него възникват или не възникват съответните правни последици. Инструктивният срок за издаването на разпореждането е 7 дни, както и за изпращането му на осигурения и осигурителя.

По здравното осигуряване квалифицирането поражда право на медицинска помощ по чл. 45, ал. 1, т. 3-4 ЗЗО.

Специфични права поражда трудовата злополука по общественото осигуряване – краткосрочното осигуряване (при временна неработоспособност) предоставя обезщетение за временна неработоспособност, обезщетение при трудоустрояване при временно намалена работоспособност, рехабилитация, помощ за помощно-технически средства. Що се отнася до дългосрочното/пенсионното обществено осигуряване, трудовата злополука е основание за отпускане на пенсия за инвалидност поради трудова злополука – това е особен вид пенсия, който се предоставя при най-привилегировани условия. Осигурителният стаж е ирелевантен.

17. Трудова злополука. Приравнение на трудовата злополука случаи.

/в , /от

Трудова злополука – тя има преди всичко богата международноправна уредба. От универсалните международни актове за България са в сила Конвенция 12 относно обезщетенията при трудова злополука в земеделието (1921 г.), Конвенция 17 относно обезщетенията при трудова злополука (1925 г.), Конвенция 19 относно еднаквото третиране на трудови злополуки (1925 г.), Обща конвенция 102 относно минималните стандарти на социална сигурност. На регионално европейско равнище – чл. 34, ал. 1 ХОПЕС.

Във вътрешното право рискът трудова злополука е предвиден изрично в чл. 1, т. 1 КСО.

За трудова злополука са осигурени преди всичко лицата, които са осигурени за всички рискове, а това са лицата, които полагат зависим труд, независимо от неговата правноорганизационна форма. Те са посочени изрично в чл. 4, ал. 1 и чл. 4а, ал. 1 КСО. Освен тези лица има и категория лица, които поради характера на тяхната работа не са осигурени за всички рискове, но са осигурени само за трудова злополука – които осъществяват краткотрайни трудови дейности.

Легална дефиниция на понятието се съдържа в чл. 55, ал. 1 КСО – всяко внезапно увреждане на здравето, станало през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието, когато е причинило временна неработоспособност, трайно намалена работоспособност или смърт.

Легални белези на понятието:

  1. Обективното състояние на осигуреното лице – то се характеризира с две възможни хипотези. Едната е внезапно увреждане на здравето – това означава нарушение на целостта на човешкия организум или на нормално протичащите процеси в него. Увреждането трябва да е внезапно – да е резултат на еднократно външно въздействие. Втората хипотеза е, че може да сме изправени не пред внезапно (травматично) увреждане, а пред нетравматично увреждане – този извод правим от чл. 60, ал. 2 КСО, според който при декларирана злополука по повод на нетравматично увреждане разпореждането по чл. 60, ал. 1 се издава въз основа на решението на органите, осъществяващи експертизата на работоспособността (това е изключение).
  2. Последиците от това състояние – временна неработоспособност, трайно намалена неработоспособност, смърт. Тези възможни последици са свързани със загуба на доходите, които лицето е получавало срещу трудовата си дейност.
  3. Причинната връзка между увреждането и неблагоприятните последици – увреждането трябва да е породило последиците или последните да са пряк резултат от увреждането.
  4. Функционалната връзка между увреждането и трудовата дейност – „през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието“. „Извършваната работа“ – трудовата функция, за която е създадено правоотношението. „Всяка работа, извършена в интерес на предприятието“ – увреждането е настъпило при дейност, която е в интерес на работодателя (напр. счетоводител се опитва да се справи с проблем с водопровода и претърпява злополука). „През време на работа“ – както при редовното, така и при извънредното редовно време (трябва работодателят да е наясно с извънредно извършвания труд – иначе няма да е налице трудова злополука). „По повод на извършването“ – когато не е при непосредственото изпълнение на трудовата функция (напр. Средкова отива да търси микрофона и пада по стълбите).

Злополуката, която отговаря на всички тези белези, е същинска трудова злополука.

Чл. 55, ал. 2 – приравнени случаи на трудова злополука. Те представляват приравнени по правни последици на трудовата злополука явления от обективната действителност, които нямат някой от белезите на същинската трудова злополука. Три хипотези, посочени в разпоредбата – те са свързани с пътуването по определен маршрут. Характерни белези:

  1. Обективното състояние на осигуреното лице – внезапно увреждане на здравето.
  2. Резултат от увреждането – неработоспособност или смърт.
  3. Причинна връзка между увреждането и последиците – последните са пряк резултат от увреждането.
  4. Злополуката е станала по време на пътуване до и от определено място, което винаги е свързано с работата – при пътуване по обичайния маршрут до мястото на живеене (основно или допълнително); до мястото на хранене през работния ден (не и ако на самото място на хранене се претърпи злополука); до мястото на получаване на възнаграждение.

16. Осигурен социален риск – понятие, обща характеристика, видове

/в , /от

Осигурeните социални рискове са факти от обективната действителност, чиито настъпване

е непридвидимо за отделната личност. Осигурените социални рискове се разделят на общи и професионални – общите могат да настъпят по отношение на всеки осигурен независимо от формата на труда, който полага, а професионалните са свързани с полагането на зависим труд.

  1. Понятие: ОСР е явление от обективната действителност, свързано с неблагоприятни им. последици за осигуреното лице, които се поемат от осир. орган чрез предоставяне на обезщетения и помощи на осиг. лице:

– риск – явление от обективната действителност, настъпва независимо от човешката воля, то е верояна възможност (нито фактът на настъпването му, нито момента на евентуалното му настъпване е сиг.), случаен за конкретното лице (но се проявява и съществува в обективната действителност, което го прави предвидим на общест. основание); винаги има неблагопр. последии (им характер);

– социален характер – неговите последици настъпват за човека като част от обществото; винаги са свързани с конкр. осиг. лице, но по опр. начин засягат и него, и осиг. общност;отразява се върху обществ. производство, защото в повечето случаи изключва от участие в него за опр. период от време съответните лица.;

– осигуреност на риска – признат от правото като ЮФ, чието настъпване е свръзано с опр. осигорителноправни последици, които се изразяват в поемане на част от неблагопр. последици;

  1. Категории ОСР – в зависимост от връзката им с полагането на зависим труд се разделят на общи и професионални. Разграничението е важно за условията за придобиване на право и за размера на ос. плащания:

– общи – рисковете, настъпили независимо от каквата и да е връзка с работа по трудово или др. подобно правоотношение; могат да се проявят по отношение на всяко физическо лице; кръгът на осиг. лица е мн широк; общи са общо заболяване, старост, смърт и майчинство;

– проф. рискове – свързани с полагането на зависим труд по тр. или друго правоотн; по-тесен кръг на ос. лица – само работниците и служителите по тр правоотн и приравнени на тях лица – държ. служители, управители на търг. дружества и др.; специфичен ред за установяване на настъпването на риска (поредица от правни действи, в които участват медицински, осигурителни и др. органи); по-малко изисквания за придобиване на право на ос. плащания (правото на обезщ. за ВНер поради проф. болест не изисква предварителен стаж, докато поради общо заболяване да- 6-месечен); по-голям размер на осиг. права  (например обезщ за ВНе поради пр. болест е 90 на 100 а поради общо забол. 80 на сто); това са рисковете трудова злополука, проф. болест и безработица.

15. Правоотношение между осигуреното лице и осиг. орган

/в , /от

Правоотношение по предоставяне на осигурителните престации – то се създава за упражняване на правото на обществено осигуряване по чл. 51, ал. 1 от Конституцията. Именно по това правоотношение се разпределя рискът от настъпване на неблагоприятни материални последици между съответното лице и обществото, представлявано от осигурителния орган. По това правоотношение се упражнява правото на обществено осигуряване чрез разходване на натрупаните по предходното правоотношение парични средства.

1) Страни – правоотношението се развива между осигурителния орган и осигуреното лице. Едната страна по него е осигуреното лице – физическо лице, което има право на осигурително плащане при настъпването на осигурителен случай; по отношение на него правоотношението е intuitu personae. Другата страна по правоотношението е осигурителният орган – той може да участва както непосредствено, така и опосредено. Осигурителният орган е юридическото лице, което управлява средствата по общественото осигуряване. Непосредствено участва осигурителният орган по доброволното обществено осигуряване при изплащането на престациите. В повечето случаи обаче участва опосредено – осигурителният орган може да предоставя осигурителните престации, дължими на осигуреното лице, чрез пощенски оператор, като превежда дължимите средства на пощенския оператор и той ги предоставя на осигуреното лице (чл. 50, ал. 1 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж); посредник може да бъде и банка; особен посредник в областта на здравното осигуряване е изпълнителят на медицинска помощ – лечебни заведения по смисъла на ЗЛЗ, които се състоят от медицински специалисти и предоставят на здравноосигурените лица дължимите фактически действия по предотвратяване, диагностика и лечение на заболяванията (чл. 47 ЗЗО).

2) Основание за възникване – според основанието за осигуряване. В неговото съществуване има два етапа – единият е, когато правоотношението съществува в латентно състояние като възможност за получаване на осигурителни престации (до настъпване на осигурителния случай), а другият – когато то преминава в реално състояние, щом настъпи осигурителен случай.

3) Съдържание – в зависимост от източника на правата и задълженията то може да бъде законоустановено и договорно.

Основни общи задължения – за разлика от правоотношението между осигурителя и органа, тук задължения имат и двете страни.

Задължения на осигуреното лице – то дължи информация на осигурителния орган по определени въпроси, посочени в чл. 108, ал. 3 КСО; чл. 1, ал. 1 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица; чл. 14, ал. 1 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж. Осигуреното лице е длъжно да се явява на медицински прегледи – чл. 95, ал. 1, т. 2 КСО и чл. 110 ЗЗО. То е длъжно и да спазва предписанията на здравните органи – чл. 46, ал. 1, т.2 и чл. 95, т. 2 КСО; чл. 38 ЗЗО; то е установено, за да се предотвратява необоснованото разходване на средстване по осигурителните фондове; предписанията могат да бъдат общи или индивидуални (чл. 46, ал. 1, т. 2 КСО).

Задължения на осигурителния орган – основното му задължение, което определя облика на правоотношението, е това за предоставяне на осигурителни престации; отделните елементи на това задължение се извличат от чл. 11-13, чл. 139, чл. 142, чл. 212, чл. 287, чл. 298-299 КСО и чл. 35 ЗЗО. Осигурителният орган има задължение да предоставя на осигуреното лице определена информация – тя може да бъде свързана с ползваната медицинска помощ, когато става дума за здравното осигуряване (чл. 64 ЗЗО), или за средствата по индивидуалната партида на осигуреното лице по допълнителното задължително и доброволно обществено осигуряване (чл. 123ж-чл. 123 з КСО). Органът е длъжен да опазва в тайна даннните, свързвани с осигуряването, които получава и съхранява (чл. 109, ал. 2 КСО; чл. 68 ЗЗО).

Специфични задължения на осигуреното лице – такова е задължението по чл. 37 ЗЗО да извършва определени парични плащания вън от осигурителните вноски (напр. при престой в лечебно заведение). Друго задължение е задължението на осигурения безработен да се поставяна разположение на Агенцията по заетостта, за да може тя да му окаже съдействие при започване на работа – то се изпълнява чрез регистрацията на безработния и чрез задължението му за периодично явяване по график или при повикване в Бюрото по труда; целта е да се мотивира активното поведение на безработния.

Специфично задължение на осигурителния орган – да заплаща на изпълнителя на медицинска помощ от името на осигуреното лице равностойността на предоставената медицинска помощ.

Договорното съдържание зависи от волята на страните.

Правна характеристика на правоотношението – то е двустранно, защото по него задължения има както осигурителния орган, така и осигуреното лице. Правоотношението е сложно, тъй като и двете страни имат задължения една спрямо друга и те са множество. То е строго лично, тъй като е свързано с личното състояние на конкретно физическо лице, което има качеството осигурено. В това правоотношение преобладават имуществените елементи, но в него има и някои организационни такива, свързани с поведението на осигуреното лице. То е сукцесивно правоотношение, което се развива периодично във времето, докато се прекрати.

Прекратяване – със смъртта на осигуреното лице, тъй като изчезва осигуряваният правен субект. В някои случаи смъртта на осигуреното лице поражда правоотношения с други лица – напр. при изплащане на наследствени пенсии. Правоотношението се прекратява също и с отпадане на основанието за осигуряване (напр. прекратяване на трудовото правоотношение). Трета хипотеза на прекратяване – когато правоотношението продължава да съществува определен период от време след отпадане на основанието за осигуряване.

 

14. Правоотношение между осигурителя и осигурителния орган

/в , /от

Правоотношение по набиране на средствата по общественото осигуряване:

1) Страни – то се развива между осигурителя и осигурителния орган. Осигурителят е физическо или юридическо лице или неперсонифицирано образувание, което има задължение да участва в набирането на средствата по общественото осигуряване чрез плащането на осигурителни вноски; при доброволното осигуряване той участва пряко, като непосредствено внася вноските в осигурителното дружество. По-сложна е хипотезата в задължителното осигуряване – при него осигурителят участва чрез посредник, каквато е НАП: осигурителните вноски се внасят не непосредствено на осигурителния орган, а на НАП. Само когато осигуряването е за сметка на държавния бюджет държавата превежда дължимите от нея вноски директно на осигурителния орган. Участието на НАП се определя от чл. 7, ал. 7 КСО и чл. 179 ДОПК. НАП не е осигурителен орган – тя само получава в набирателна сметка вноските и ги прехвърля ежедневно по сметките на НОИ и НЗОК. Може да участват и други посредници – по силата на чл. 8 КСО това са осигурителните каси, които от своя страна превеждат вноските към НАП. Другата хипотеза на посредничество е при търговските дружества – тя е предвидена в чл. 2 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица; вноските на лицата, упражняващи търговска дейност чрез търговско дружество, се внасят в НАП чрез търговското дружество.

Другата страна в правоотношението по набирането на средствата по общественото осигуряване е осигурителният орган – те са различни при задължителното и доброволното осигуряване. Орган по задължителното обществено осигуряване в тесен смисъл е НОИ; осигурителен орган по задължителното здравно осигуряване е НЗОК. Осигурителен орган по задължителното обществено осигуряване, и в частност при задължителното допълнително пенсионно осигуряване, е пенсионноосигурителното дружество. В тези случаи вместо в униварсален пенсионен фонд осигуряването може да е и в НОИ – чл. 4б, ал. 1 КСО.

При доброволно осигуряване – осигурително дружество; в хипотезите на доброволното здравно осигуряване то е възложено на застрахователните дружества. По изключение орган по доброволното осигуряване може да е и НОИ – хипотезите са две: едната е по чл. 4, ал. 3 КСО; другата е когато определени категории физически не са осигурени задължително за никакъв риск – това са хипотезите по чл. 4, ал. 5-9 КСО.

Възникване на правоотношението – възниква при наличието на определени юридически факти. При задължителното осигуряване това става по силата на закона, щом като е налице някоя от предвидените хипотези (моментът на настъпване на основанието за осигуряване). При доброволното правоотношението възниква със сключването на осигурителния договор.

Съдържание на правоотношението – определя се от съвкупността от права и задължения на страните по него. В зависимост от източника съдържанието може да е законоустановено или договорно – преобладат законоустановените задължения. Това правоотношения се характеризира със задълженията на осигурителя по него, на които съответстват права на осигурителния орган. Общи задължения са тези, които се отнасят до осигурителите за всички рискове – такова е задължението за регистрация в НАП, която служебно го регистрира в осигурителния орган (чл. 5, ал. 3 КСО и чл. 80, ал. 1 ДОПК); регистрацията става с декларация пред териториалното поделение на НАП – по своята природа декларацията е едностранно волеизявление на осигурителя, че е настъпило основанието за осигуряване. Важно задължение на осигурителя е предоставянето на информация на осигурителния орган – чл. 5, ал. 4-6, чл. 66, чл. 108 КСО; чл. 39 и чл. 42, ал. 3 ЗЗО; чл. 2, ал. 1 от Наредбата за общественото осигуряване на самоосигуряващите се лица. Обект на дължимата информация са все факти и обстоятелства, свързани с общественото осигуряване. Задължение на органа, на когото е предоставена информацията, е да опазват в тайна получената информация – чл. 109, ал. 2 КСО.

Основното задължение на осигурителя е да внася осигурителни вноски – чл. 6, ал. 3 и ал. 5-9, чл. 7 КСО, чл. 40 ЗЗО, чл. 179 ДОПК. Това значи внасяне на средствата в определения размер и в определения срок. Размерът зависи от основанието за осигуряване и осигурените социални рискове. Сроковете са месечни – осигурителите за другиго са длъжни да внасят вноските в деня на изплащане на възнагражденията на осигурените лица. Самоосигуряващите се лица са длъжни да внасят вноските до десето число на месеца, следващ този, за който се дължат. Осигурителят удържа от възнаграждението за труд на осигуреното лице дължимата осигурителна вноска и я превежда към НАП.

Осигурителят е длъжен да извършва канцеларската работа на осигурителния орган – да подготвя необходимите документи, сведения и др., които са от значение за общественото осигуряване (чл. 5, ал. 7 КСО).

Специфични задължения на осигурителите по задължителното обществено осигуряване – те са свързани само с някои осигурени социални рискове. Осигурителят е длъжен да декларира настъпилите злополуки в срок от три работни дни пред ТП на НОИ (чл. 57, ал. 1 КСО). Също така, осигурителят е длъжен да участва в разследването на злополуките на основание чл. 58 КСО. Осигурителят има задължение по чл. 62 КСО да участва в изготвянето на документи за преценка дали едно заболяване на негов работник или служител е професионално. Осигурителят е длъжен да отчита трудовите злополуки и професионалните болести – чл. 57, чл. 63, чл. 66, т. 2 КСО; редът за отчитане е установен в раздел II от Наредбата за трудовите злополуки и в раздел IV от Наредбата за професионалните болести.

В правоотношенията по доброволното обществено осигуряване могат да се установят и други задължения за страните чрез договора.

Правна характеристика на правоотношението – то е едностранно, защото само едната страна по него има задължения (осигурителят); осигурителният орган няма задължения към осигурителя. Правоотношението е сложно, защото няма едно, а множество задължения. То е сукцесивно, защото всяко от задълженията по него подлежи на многократно периодично изпълнение (с изключение на регистрацията – това задължение е еднократно). Правоотношението има строго имуществен характер – неговият облик се определя от задължението за плащане на осигурителни вноски, което винаги парично задължение; по правило то е държавно вземане по смисъл на ДОПК, когато става дума за задължителното обществено осигуряване; частно вземане е, когато става дума за доброволното осигуряване.

Прекратяване на правоотношението – най-честата причина е отпадане на основанието за осигуряване (напр. закрива се предприятието на работодателя-осигурител); правоотношението се прекратява и със смъртта на осигурителя, когато той е физическо лице; в осигурителният договор могат да бъдат предвидени и други основания за прекратяване (например да може по взаимно съгласие).