1) Понятие за извор
Извори наричаме всички средства, с помощта на които проучваме държавните и правните явления в тяхното развитие във времето. Чрез тях проследяваме процесите на възникване, развитие и изменение на държавно-правните институции.
За изворите можем да дадем три определения:
– Всеки паметник на миналото, който съдържа сведения или свидетелства и развива факти за историята на българската държава и право.
– Всеки паметник от миналото, който се отнася пряко или косвено към ИБДП, е извор.
– Всички вещи, предмети, паметници от миналото, достигнали до наши дни, които носят пряка или косвена информация за историческото развитие на българската държава и нейният правен ред, са извори.
Без наличието на извори е невъзможно да се направи изследване.

2) Класификация на изворите за ИБДП през Средните векове
Изворите на средновековната българска държава и право са разнообразни и понякога противоречиви, ето защо е направена класификация според различни критерии.
– Според произход и език:
Те биват домашни и чужди. Домашните извори (създадените в българските земи или от български автори извори) – през Средновековието са малко на брой и крайно недостатъчни, но въпреки това са от особено значение за изследванията. Предполага се, че информацията, която носят е по-достоверна, ето защо при несъответствие на такава между домашен и чужд извор, под съмнение се подлага отразеното във втория. От особено значение са договорите на наши владетели с други държави, сборници, грамоти, литературни произведения, съчинения, хроники, каменни надписи, пръстени и печати и други.
От чуждите извори (създадени от чужди автори) най-многобройни са византийските, информация черпим и от латински, арабски, сръбски, арменски и др.
– Според съдържанието:
Без значение дали са домашни или чужди, изворите се класифицират на юридически и неюридически.
Юридическите извори са правни актове, които носят информация за характера, устройството и историята на българската държава и нейната правна система. Те или обективират правната норма (закони и законодателни сборници, обичайно-правни норми) или са форма на реализиране на правната норма (междинародни договори, царски грамоти и др.).
Нормативни актове – закони, законодателни сборници, ориентирани към неопределен кръг от хора. Те се класифицират на свой ред според формата на официални (издадени от законодателен орган) и неофициални (систематизация на вече действащи правни норми от частни лица); според връзката с чужди правни актове на оригинални български (напр. Крумовото законодателство), реципирани чужди (създадени въз основа на чужд правен акт – напр. Славянската Еклога) и прилагани чужди (чужди актове, прилагани в българските земи направо или чрез превод – напр. Византийската Еклога).
Неюридическите дават информация за възникването и развитието на държавата и правото, но по своето естество не са публични или частни правни актове. Те могат да бъдат литературни произведения, фолклорни и етнографски или веществени (сгради и предмети).
– Според естеството си се делят на
веществени паметници (това са всички предметни наследства като оръжия, монети, печати, занаятчийски произведения и др., чието изучаване спомага за оформяне на една значително по-ясна картина за бита, стопанския и културен живот, както и за развитието на държавните и църковни институции в нашите земи през Средновековието) и на писмени паметници (те са основните извори за ИБДП, носят информация чрез писмени значи, отбелязани върху камък, хартия, кожи и др.).

Изворите се разглеждам посредством няколко въпроса:
– Характеристика – кога е създаден, какъв тип е по произход и съдържание;
– Връзка с други извори – дали заимстван или повлиян от друг извор;
– Структура на извора;
– Съдържание на извора.

3) Крумово законодателство

– Характеристика
Крумовото законодателство е най-старият домашен юридически извор, предполага се, че е създаден по време на управлението на хан Крум (803-814). Той е първото достигнало до нас официално законодателство, което представлява домашен извор. Оригиналът му не е запазен, достига до наши дни благодарение на описанието му в лексикона “Свидас” от втората половина на X в., като едва ли е предаден същия обем, в който първоначално е бил създаден. Някои изследователи дори отричат съществуването на Крумовото законодателство, като определят неговия характер като легендарен.
Крумовото законодателство е отразено в рубриката “Българи” на лексикона “Свидас”, който е с византийски произход. В нея се съобщава първо за богатството на хан Тервел, а след това се описват законите на хан Крум. Информацията за него делим на две части – първата е с легендарен характер, която описва причините за издаването на законите, свързвайки ги с легендата за разговора на хан Крум с аварите; а втората посочва как са оповестени разпоредбите и се възпроизвежда съдържанието на 5 от правните норми, създадени от хана.
В исторически аспект, би било логично след значителното разширяване на територията на българската държава при хан Крум, да се наложи и силата му по законодателен ред над многобройното население, което се присъединява. Въпреки, че сведението за Крумовото законодателство не присъства в други извори, неговото съществуване следва да бъде прието и то при условие, че в лексикона “Свидас” са отразени само част от нормите, съдържащи се в него.
Няма потвърждение дали законите на хан Крум са били писани. Във византийския лексикон е упоменато само, че ханът “свика всички българи” и пред тях обявява новите закони. Вероятно тук става въпрос за свикан народен събор, за каквито има сведения неведнъж в изворите.
Като цяло Крумовото законодателство е отражение на социалните отношения в българското общество по онова време, пречупени през призмата на тогавашните норми. То има определено наказателен характер и ни дава сведения за характера на съдебния процес.

– Съдържание

“Ако някой наклевети някого, то той да не се слуша, докато вързан не се разпита и ако се окаже лъжец или клеветник, да се убие”

“Ако някой наклевети някого… и ако се окаже лъжец или клеветник, да се убие” – наказателно-правна норма. Дава сведение за това каква санцкия следва при извършването на определено деяние – в случая ако се установи, че заподозреният е извършител на клеветнически донос. Предполага се, че тази най-тежка санкция се прилага в случай, че клеветникът се опитва да набеди друг в извършването на особено тежко престъпление.
“…да не се слуша, докато вързан не се разпита…” – тази процесуално-правна норма ни дава информация за характера на съдебния процес, а именно че чрез мъчения се изтръгва самопризнание.

“Който дава храна и подслон на крадеца, да се конфискува имуществото, а на крадеца да се пречупят пищялките”

“Който дава храна и подслон на крадеца…” – следва да се тълкува като защита и укриване на крадеца
“…да се конфискува имуществото…” – наказателно-правна санкция, която се налага над укривателите
“…а на крадеца да се пречупят пищялките.” – под пищялки се има предвид китките; членовредителните санкции като тази са характерни за средновековното право, целяло се е да се увреди този орган, който извършителят би използвал отново за да повтори престъплението си.

“Да се изкоренят всички лозя.”

Тази правна норма не съдържа наказателна санкция, по своята същност е административна норма.

“На просяците да се дава толкова, че те повече да не просят, а който не прави така, да му се конфискува имуществото.”

Най-вероятно тук става въпрос за отстъпването на земя на просещите, но не напълно безвъзмездно. Тази правна норма показва, че вероятно е имало голяма имуществена диференциация в българското общество, а при положение, че просяците се споменават изрично в закон, то по всичко личи, че те са били много на брой.

– Заключение
Крумовото законодателство по своя характер е назателно. То ни дава картина за най-разпространените по това време престъпления в българските земи, както и за съдебния процес, който се осъществява. В него не се дават сведения за развитието на феодалните отношения, ето защо следва да заключим, че те са в своя начален стадий на развитие. Освен да накаже престъпленията, със своето законодателство хан Крум цели и да премахне съществуващия дотогава административен дуализъм и да консолидира държава с единно законодателство за всички нейни поданици.

1) В Панония и негов автор е Методий
Проф. Шмид се аргументира с предвиждането на епитимийни наказания (като пост и покаяние) наред със светските (бой, глоба и др.). Този факт той свързва със съществувалите в Панония смесени синодални съдилища, в чиито състав участват както съдии миряни, така и съдии духовници. Те са налагали едновременно за едно деяние както светско, така и епитимийно наказание.
Предвидените в ЗСЛ епитимийни наказания обаче са точно определени от законодателя и не представлява трудност налагането им от светски съд. Още повече, че в ЗСЛ като съдебни органи са посочени само князът и съдията. Неправилно се свързва съществуването на епитимийни наказания с необходимостта от прилагане на закона от смесени съдилища. В ЗСЛ те са предвидени като алтернативни на светските, а целта на смесените е била комулативното прилагане на двата вида наказания.
Доказателство за алтернативността на светското и епитимийното наказание се съдържа в редица норми на закона, особено в статия 15 (за палежа). Епитимийните закони в ЗСЛ подчиняват християнския дух на закона и чрез тях се смекчава тежкото членовредително наказание за нарушаването на морала.

2) Във Великоморавия от Константин Кирил – Философ
Тази теза е подкрепена от чешкия проф. Вашица и тя се основава на езикови аргументи, а именно съществуването на много моравизми в текста. Този факт би могъл да бъде обяснен с използването на моравизми от учениците на Методий и възпитаниците им в България за обозначаването на понятия, свързани с християнската религия и новия съдебен процес. Освен това в началото на ЗСЛ се посочва името на Константин, но това не би могло да бъде свързано с името на Константин Кирил – Философ, защото би противоречило на обичаите по това време авторите да не опоменават така открито имената си в творбите. Най-вероятно тук става въпрос за Константин Велики и преписи на негови закони.

3) В областта Стримон от Методий
Тази теза би могла да бъде опровергана с това, че едва ли нископоставен служител би бил упълномощен да създава цял закон.

1) Характеристика
Византийската Еклога е създадена от император Лъв III и е обнародвана през 726 г. от негово име и от името на сина му Константин V. С нейната поява се поставя началото на реформирането на добре познатото дотогава Римско право. След нея се изготвят още Земеделския, Военния и Морския закон. Целта на Византийската Еклога е била законите да станат достъпни за всички и да бъдат полезни за съдиите. Чрез нея е трябвало да се заместят големите сборници на Юстиниан (Corpus iuris civilis). В превод “еклога” означава “избрани закони”. Византийската Еклога е чужд юридически извор.

2) Съдържание
Византийската Еклога се състои от 18 титула:
1, 2, 3, 7: отнасят се за семейното право, като годежи, бракове, настойничество и др.;
5 и 6: в тях става въпрос за наследственото право и процеса по наследяване;
8: за освобождаване на робите и повторното им поробяване;
4, 9, 10, 11, 12 и 13: става въпрос за облигационно-правните отношения – различните видове договори;
14 и 15: съдържат процесуално съдържание – информация за съдебния процес;
16: тук се регламентират разпоредбите за военното имущество;
17: съдържа наказателно-правни норми;
18: информация за подялбата на военната плячка.
Промени в сравнение с Юстиниановото законодателство:
Семейно право: 1) съпругът не може да разполага със зестрата на своята съпруга както намери за добре – няма право да го залага, отдава под наем и т.н.; 2) разширен е кръгът от роднини, които имат право да сключват брак.
Наследствено право: 1) кодифицира се формата на завещанието; 2) правата на вдовицата са защитени; 3) кръгът от наследници на починалия се разширява.
Наказателно право: Появяват се нови членовредителни наказания в титул 17, които се прилагат при извършването на престъпления, чиито наказания при Юстиниан са били наказвани със смърт; въвеждат се и имуществени санкции.

3) Съпоставка на Византийската и Славянската Еклога
Славянската Еклога е създадена след Покръстването в България и по своя произход е домашен извор. Тя също е юридически извор, който се отклонява от Византийската Еклога, въпреки че по всичко личи е заимствана от нея.

Различия има и в съдържанието и в структурата на текстовете.
Докато Славянската се състои от 16 титула, то Византийската Еклога съдържа 18 такива. Тази разлика е обяснена с небрежност от страна на автора на Славянската Еклога, защото той слива последните два текста.
Разлики в съдържанието:
– Според Славянската Еклога лудостта на единия от съпрузите не е основание за прекратяване на брака от страна на другия, докато според Византийската е.
– В Славянската Еклога е пропуснат умишлено титул 12, отнасящ се за емфитезви (дългосрочният наем на недвижимо имущество), тъй като в България не е имало условия за прилагане на този титул. Той предполага страната да разполага с по-големи феодални владения, но на този етап България не е била развита достатъчно.
– Пропуснат е закона за наказание за фалшифициране на монети, защото по това време в България не е имало такива.
– Славяните са давали възможност на робите да се освободят и откупят чрез труда си след 5 години, докато византийците не са го позволявали.
– Славянската Еклога не е правила разграничение между граждански и наказателен процес, докато Византийската е уреждала това разграничение.
– Според Византийската Еклога, когато някой почине и няма законни наследници, имуществото му се разделя между църквата и държавата, докато при славяните това се извършва между църквата, държавата и бедните.
– При славяните за детеубийство се счита убийството на новородено едва след проплакването му, докато при византийците съществува т. нар. криминален аборт.

Славянската Еклога се явява рецепция на Византийската, като преводачът се е постарал да я пригоди към социално-обществените условия в България по това време.

1) Характеристика на Синтагмата:

Синтагмата на Матей Властар представлява сборник от канонично-правни разпоредби, както и такива от светското право. Още в началото на Синтагмата авторът посочва, че към църковните закони е прибавил и такива от светски характер.
По своя характер, тя е чужд – византийски юридически извор. Създадена от Матей Властар (именно затова носи и неговото име) през 1335 г. У нас е преминала като превод на сръбски, вероятно към 1345 г. Неин препис се пази в библиотеката на Рилския манастир. Тя не е оригинален сборник, защото са известни заемки от Прохирон („Закон градски“) и от Византийската Еклога. Освен като Синтагмата на Матей Властар, тя е известна и като Азбучна синтагма.

2) Съдържание

Сборникът се състои от 303 глави, обединени в 24 раздела. Наричан е още Азбучна синтагма, защото всеки един от разделите е обозначен с буква от гръцката азбука. 80 от главите са обозначени с църковни разпоредби, 31 – със светски, а 81 имат смесен характер. Останалите са препращащи към други глави.

Раздел 01:
гл. 4 регламентира договора за покупко-продажба – консесуален (необходимо е постигането на договорка от двете страни); тук се изяснява ролята на задатъка (капарото) – парична сума, която купувачът трябва да даде като гаранция, че договорът ще бъде изпълнен; при проваляне на сделката ако е по негова вина, губи задатъка, а ако е по вина на продавача, виновният връща капарото в двоен размер.
Раздел 02:
Регламентира каква е санкцията за спекулативна покупко-продажба – ако търговец закупи стока, която след това не изнася на пазара, се наказва с отнемане на правото да търгува или със заточение.
Раздел 03:
Регламентира семейното право: гл. 13 определя основанията за развод (значително различаващи се от тези в Еклогата и каноническото право) – съпругът може да поиска развод ако съпругата гуляе с други мъже, нощува извън дома и др, а обратното – ако съпругът „злоупотребява с целомъдрието й“ или прелюбодейства.
Раздел 04:
гл. 2 – регламентира договора за наем на вещи и свързания залог. Създава се привилегия в полза на съпругата и нейната зестра.
Раздел 14:
Съдържа светски разпоредби: гл. 1 – във връзка с наследственото право, нормира запазената част (фалкидиева четвърт) от имуществото на низходящите наследници – размерът й зависи от броя на децата (1-4 деца – 1/3 от имуществото; над 5 – 1/2);
гл. 5 – с наказателно-правно съдържание – нормира се убийството като престъпление, дели се на волно и неволно (ако някой нанесе другиму вреда чрез причиняване на рана, убийството е волно; ако е с камшик, жезъл – неволно, ръка или дърво – неволно, но се приближава до волно). Умишлените убийства се наказват сурово, като санкциите са със социално-класова определеност (ако убиецът е почтен човек – конфискация на имуществото му; ако е селянин – наказва се с убийство – посичане с меч, хвърляне на диви зверове и т.н.). Ако убийството е неволно, се наказва с 5-годишно заточение.
Наказанието за убийство на роднина е смърт чрез изгаряне на клада.
Накрая на раздела Матей Властар съветва болярите да посещават затворите и да носят храна на затворниците.
В Синтагмата на Матей Властар за пръв път се изисква определена възраст за носене на наказателна отговорност – според нея, лицата под 7-годишна възраст не носят такава. Предвидени са и разпоредби, които освобождават от наказателна отговорност (напр. убийството на крадец през нощта).