21. Държавно устройство на Османската държава в периода XV-XIX в. Органи на национално управление. Административно-териториално деление. Социална структура на обществото

Етикети: История на Българската държава и право

1) Държавно устройство
Устройството на Османската империя се формира XIV-XV в. в Анадола и на Балканите. Оформя се като централизирана, военно-теократична средновековна държава, като неограничена монархия.

1.1) Държавни длъжности
Владетел
Нарича се султан, разполага с абсолютна власт, с неограничени правомощия и във външната политика, носител на духовната власт, формата на управление е автократична (не се ограничава от никакви съсловни или държавни организации), върховен военачалник, законодател и съдия.
Помощници на султана:
Велик везир (садразам) – пръв помощник на султана, носи туграта (държавния печат), всички министри са му подчинени.
Високата порта – обединените министри, решава текущите държавни въпроси. Министри: кехая бей (вътрешните работи), реис ефенди (външните работи), баш дефтердар (финансите; няколко души, един от които е главен), нишанджия (пазител на туграта).
Диван хумаюн (султански съвет) – колективен орган на управление, състои се от председател (султана или великия везир), 7 по-малки по ранг везири, кадията на Истанбул, баш-дефтердаря, нишанджията, двама кадъ-аскери, еничар ага (началник на еничарския корпус) и капудан паша (началник флота).
Шейх-юл-ислям – главният мюфтия, главата на мюсюлманската църква, върховен тълкувател на ислямския закон и съветник на султана, на практика равен на великия везир. След около 1566 г. титлата му не е пожизнена.
Кадъ-аскер – висш военен съдия, подчинен на шейх-юл-исляма, назначава кадиите, първоначално са двама – за Анадола и Румелия.

1.2) Административни системи
Военно-териториална администрация
Държавните й служители имат административни, стопански и полицейски функции. Управлява се от великия везир >> бейлербейовете >> санджакбейовете и спахиите.
Съдебно-религиозна администрация
Оглавява се от шейх-юл-исляма, съдебните актове се оформят под формата на сиджиди (регистри). Начело на съдебната система е султанът >> велик везир и диван >> кадъ-аскери >> велики молли >> малки молли >> наиби и кадии.
Данъчна система
Данъци: юшур (натурален десятък), беглик (данък върху овцете), серчим (данък върху свинете), джизие (данък за немюсюлманите), девшурме (кръвният данък).

2) Административно-териториално деление
Състои се от: 1) Бейлербейство (губерния) – Анадолско и Румелийско, начело с бейлербей (притежава административни и правораздавателни правомощия), подчинени са му тимарския дефтердар, кехаята на регистрите и алай-бейовете; 2) Вилает (област)- начело с валия.
3)Санджак (окръг) – начело със санджакбей, подчинени са му военните ленници – заими и тимариоти. 4)Кааза (околия) – начело с каймакам. 5)Нахия (община) – начело с коджабаша (кмет на няколко селища).

3) Социална структура
Османска феодална класа (не плащат данъци):
>> едра аристокрация (бейове-завоеватели); феодали-християни, приели исляма; дребна аристокрация (военните ленници – спахиите) – тимари (носят на тимариота годишен доход до 19 999 акчета, в българските земи – до 8 000), зиамети (носят на заима от 20 000 до 99 9999 акчета) и хасове (над 100 000, като се причисляват към едрата аристокрация и са малко на брой). Поземлен участък се дава посредством берати (в тях се посочва какви данъци да взимат от населението, в замяна спахията е длъжен да се явява с определен брой конници, ако ли не се наказва и му се отнема линът) и не се предава по наследство.
Средновековно селячество (плащат данъци) – не само раята, но и бедното мюсюлманско население, христоянското население се нарича рум-милет. Земята е собственост на държавата и се дава на крепостното селячество с тапии. Селяните имат ограничено право на ползване (нямат право произволно да изменят предназначението на земята) и разпореждане (нямат право да сключват правни сделки без разрешението на спахията), плащат натурална, парична и обработвана рента.
Рая със специални задължения
Отделни групи от покореното население, които нямат статут на войници, но изпълняват определени задължения към османската армия: войнуци (обоз в походите, в мир се грижат за конницата); дервенджии (пазачи на проходите); маданджии (работят в мините); доганджии (соколари); кюпрюджии (строят и поддържат мостовете); чалтъкджии (произвеждат ориз).
Чифликчии
Тази прослойа се заражда едва след разпадането на военно-ленната система.
Гулями (роби)

23. Съдебната система и османското светско право след Танзимата.

Етикети: История на Българската държава и право

1. Реформиране на съдебната система – започва с оповестяването на Хатишерифа 1839г. Той е политически и устройствен акт,с който се цели стабилизация на държавата и приспособяване на Осм. империя към европейските капиталистически отношения. Той не успява да се справи с религиозния дух в мюсюлманското общество,а произволът на чиновниците и феодалите не се ограничава.

   – Хатихумаюнът (1856):
   – въвеждат се смесени съдилища за граждански,наказателни и търговски дела;
   – консулски съдилища – за чужденците,гледат се всички граждански и наказателни дела;
   – ограничава се шериатското право,но корупцията и неспазването на законите продължава; няма справедливост към немюсюлманите.

   – Основен устав на Върховния съвет на правосъдието – учредява се Върховен редовен съд; съдебната и изпълнителната власт се отделят.
   – 1869 – ново съдебно устройство:
   – старейски помирителни съдилища – създават се във всяка нихия.
   – казаалийски първоначални съдилища
   – санджакски апелативни съдилища
   – вилаетски апелативни съдилища
   – Върховно съдилище – Върховен съвет на правосъдието.

   Върховният съвет се състои от:
   – Касационен съд (има граждански и наказателен отдел)
   – Върховен редовен съд /разделя се на Държавен съвет и Върховен съд,който в последствие се дели на апелативен и касационен)
   – от 1869г. се учредяват търговски съдилища,като по-големите имат два отдела – за морска и сухопътна търговия.
   – шериатските съдилища запазват и правораздават паралелно с новосъздадените светски съдебни органи.

   2. Реформи в осм. светско законодателство:

   а) аграрно законодателство – Закон за земите (1858г) – регламентира новите обществени отношения. Разделя поземлената собственост на три вида:
   – държавна
   – вакъфска
   – частна.
   Освен това се обуславят пет юридически категории земи:
   – мирие
   – меват
   – метрука
   – вакъфска земя
   – мюлк.

   б) търговско законодателство – Търговски закон (1850 – ТЗ), Търговски процесуален закон (1861 – ТПЗ), Морски търговски закон (1863 – МТЗ) – създават се на основата на френското законодателство.
   – от тях се облагодетелстват преди всичко чуждестранните търговци.
   – ТЗ – регулира по нов начин на частноправните отношения;
   – МТЗ – само по море;
   – ТПЗ – постановления за разглеждане на търг. спорове.

   в) гражданското законодателство – Граждански законник (Меджеле) – 1869г – обнародвана е много малка част,защото мюсюлманското богословие се противопоставя на реформите. В резултат на това ГЗ е недоразвит източник на правото и не отговаря на западноеврпейските гражд. кодекси.

   г) наказателно законодателство:
   – 1840г – първият светски наказателен закон – Наказателен закон – кратък и непълен.
   – 1858г – нов Наказателен закон,рецепция на Френския наказателен кодекс. Законът усвоява някой либерално-демократични наказателни принципи,но мюсюлманското религиозно право оказва задържащо влияние в/у новия закон.
   – утвърждава се принципът за законоустановеност на престъплението и наказанието;
   – не се усвояват наказателно-правни институции като неизбежна самоотбрана,смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства и др.

   3. Заключение – Високата порта не само се опитва да приспособи своето законодателство към съответните потребности на осм, общество,но е и отговор към претенциите на Великите сили за ликвидиране на религиозната дискриминация и за равни права за всички граждани. Тези закони оказват голямо влияние върху българската правна система след Освобождението.

Фактори: ролята на българските общини, църква и еснафски организации за запазването на българското обичайно право в периода XV-XIX в.

Етикети: История на Българската държава и право

1) Х-ка на българските институции след падането под османско робство
След нахлуването на османците на Балканите българската държава е разрушена, българите губят своята държавност. Въпреки това те успяват да запазят някои нейни елементи. Съществуват български общини, християнски църкви и еснафски организации, благодарение на които се запазва българското обичайно право. Същевременно Османската империя се стреми да ислямизира местното население като насилствено ги помохамеданчва или ги привлича в своята военна организация. Успоредно с централизираната система на османската държава, е разгърнат и децентрализиран държавен апарат. Разрешено е на занаятчийските и религиозните организации да решават въпроси, незасягащи сигурността на държавата сами. Държавните органи не са успели да обхванат еднакво цялото население, като същевременно това запазване на българските институции всъщност е друго средство за осъществяване на политическа власт над райони с немюсюлманско население.

2) Българските институции – видове
Органи на местно самоуправление
Те притежават съвсем ограничени права – относно облагането с данъци и разпределението на земите. Ръководителите на тези общности са лоялни на османската власт лица, също така тя има задължително свои представители във всички селища с немюсюлманско население. Османската власт има различна сила в големите и по-малките селища – съответно по-голяма и по-малка. Най-слаба е в селищата с рая със специални правомощия, а е известно, че е имало и такива, в които не замръква турски крак. Възникващите спорове между българи са се уреждали посредством обичайно-правните норми известни в Средновековна България.
Църквата
Запазването на обособени социално-религиозни общности, обединени в източноправославната църква, се обосновава с политически съображения. Въпреки, че позициите на християнската църква се променят, запазването й е от изключителна важност за утвърждаването на новата власт. Съответно през вековете на османско иго тя се превръща в главната опора за запазване на българското, което довежда до ранното й санкциониране – през 1453 г. султан Махмуд II издава ферман, с който християнската църква става част от структурата на османската държава, запазвайки нейното съществуване от съображения за сигурност и стабилност на османската власт. Църковните общини се запазват на базата на религиозната принадлежност на членовете, а не на тяхната народност, така всички те минават под юрисдикцията на Цариградската патриаршия. Като институт християнската църква запазва компетенциите си спрямо духовните служители, както и спрямо гражданско-правните спорове сред христоянското население.
Еснафски организации
Тези организации са покровителствани от султана, защото той има интерес от тяхното развитие. Те са производствено-териториални самоуправляващи се общности – тайфи. Те са корпоративни общности, които се развиват под чуждо влияние. Има няколко хипотези за произхода на еснафите:
>> византийско-западноевропейски произход;
>> византийско-арабско-турски произход;
>> старите манастирски братства;
>> само арабско-турско влияние.
Над българските еснафски организации оказват влияние както западноевропейските цехови организации, така и източните арабско-турски руфети. Думата „еснаф“ е с арабски произход, а „лоджа“, майстор“, кондика“ идват от латиснкия език.
Структурата на еснафите е следната:
>>> чирак – момче на 10-13 години, преминава обичение 3 години – през първата е домашен прислужник на майстора, подлага се на сурова подготовка.
>>> калфа – след чиракуването и провеждането на определен ритуал момчето става калфа; един от калфите става баш-калфа; калфите вече работят срещу определено възнаграждение (хак).
>>> майстор – веднъж годишно някои от калфите стават майстори; те имат собствена работилница;
>>> уастабашия (първомайстор) – началник на еснафската организация, излъчва се от лонджата;
>>> чаушбашия – пръв личен помощник на устабашията;
>>> лонджа – общото събрание, колективен орган, който определя отношенията между еснафите; изработва кондиката (устава) на организацията, като когато е нужно играе ролята на еснафски съд; с фермана на султан Мустафа III от 1773 г. се подчертава еснафите да се ръководят от старите традиционни удостоверения, т.е. от обичайното право на българите. Така българите са можели да уреждат частно-правните си спорове според обичайно-правните норми.

27. Българското обичайно семейно право в периода XV-XIX в.

Етикети: История на Българската държава и право

„Сгледването става във всякой празник и неделните дни, а най-много в светлата седмица. Местата за сгледване на моми са: седенките, меджиите и хората. Когато момъкът хареса момата, той вече не се оставя от да я гледа и пита околните за нея, за качествата й, за хубостта й и прочие. Местата за най-добро свиждане на двамата са: 1) седянката; 2) връщането вечер от водата с котлите от чушмата или кладенецът… Момъкът обикновено не се задоволява с ходене на хоро и седенки само в едно село: напротив: той обидва най-малко десет села, па тогава избира своята невеста…“

1) Сключване на брак
В своя архаичен вид то се запазва до началото на XX в. Бракът е църковен, предхожда се от годеж, като той може да бъде малък (пред най-близките) и голям (широк кръг). Разменят се дарове, в някои райони свекърът подарява недвижим имот.
За да се сключи брак не трябва да има родство до десета степен по права и съребрена линия*. Няма фиксирана минимална възраст, в повечето случаи булката е по-възрастна. Задължително е първо да се оженят по-големите братя/сестри, а ако момчето е калфа, се искасъгласието и на майстора. При несъгласие на родителите се прилагат методи като: момата пристава, момъкът става заврян зет… При такива обстоятелства чеизът се изгаря, а момъкът се лишава от наследство.

2) Задруга
Обичаен семейно-правен институт. Тя се запазва заради чуждия гнет, икономическата експлоатация и правната и религиозна дискриминация. Изследванията на проф. Бобчев и проф. Маринов през XIX . показват, че тя все още съществува и само в Северозападна България има близо 1000 такива.
С ферман от 1766 г. се легитимира съществуването на задругата като обединение от индивиди, свързани с кръвна връзка. Според проф. Бобчев тя е юридическо лице, което има пълна правоспособност, представлява се от домакина, упълномощен от обичайното право. Проф. Маринов я дефинира като домакинство от 10, 20 и повече индивидуални семейства, които се хранят заедно и се управляват от един човек. Според проф. Иван Сакъзов, задругата е голямо общежитие, включващо потомците на общ родоначалник, които общо стопанисват земите си.
Задругата има едно лице с представителни и управленски функции – старей. Обединява само кръвните роднини и за нея е характерно колективно владеене и ползване на земите. Не се създава по инициатива на едно лице, тя е традиция за обединение за по-добри условия за живот и защита. Не е дружество, а съществува по силата на създаденото фактическо състояние.

3) Развод
Както бракът, така и той се извършва в църквата. Той е рядкост, случва се по вина на мъжа, ако е гурбетчия, сключва друг брак, пиянства, бие, отсъства 5-7 години от дома, не се грижи за прехраната; или по вина на жената, ако тя прелюбодейства.

4) Отношения родители-деца
Бащата осигурява прехраната, майката въпитава децата. Бащата учи синовете на занаят, селскостопанска работа или ги дава на майстор. Майката подготвя дъщерите за бъдещи съпруги.

5) Отношения деца-втори съпруг/а
Наблюдава се лошо отношение към доведените и заварените деца. Те често се дават за отглеждане при родителите на починалия съпруг/а.

6) Осиновяване
Обикновено се осиновяват невръстни деца на бедни родители. То става пред свещеник и роднини, в някои райони се изготвя и писмен акт като гаранция срещу разваляне на осиновяването. Има пълни (осиновените скъсват връзки с кръвните родители и наследяват своите осиновители) и непълни (не скъсват връзките, осиновени са отмилосърдие и не наследяват осиновителите) осиновявания.

7) Настойничество
В случай на смърт на родителите, общинските власти назначават настойник – достоен роднина. То се прекратява с встъпването в брак на детето.

__________________
* Ето ги и тях:
Права линия
майка/баща <> дете I степен
баба/дядо <> внук II степен
прабаба/прадядо <> правнук III степен

Съребрена линия
брат <> сестра II степен
чичо/леля <> племенник III степен
първи пратовчеди IV степен

29. Българското обичайно наказателно право в периода XV-XIX в.

Етикети: История на Българската държава и право

“ Има престъпления тежки, има и леки. Тежките и леките престъпления различаваме: а/ според самото престъпление, б/ според лицето, което е извършвало и върху което е извършено престъплението и в/ според щетата, която е направена от едно престъпление…
…Тежък грях, тежко престъпление или много грозна работа е: ако убиеш човека, ако го запалиш; ако го нападаш; ако се закълнеш криво и лъжовно сведочиш, та човека убият, затворят или му продадат стоката; ако правиш магии… – всичко това е грозно и заслужава смърт.“

1) Субект на престъплението
Той може да бъде само човешко същество. Няма колективна наказателна отговорност. Няма изрично посочена минимална възраст, но невръстните и лицат анад 60 г. не носят наказателна отговорност. Ако престъплението е извършено от невръстен, в следствие на подбуда, отговорност носи подбудителят. Деянията се делят на умишлени и неумишлени, като наказауеми са само първите. Неизбежната отбрана освобождава от наказателна отговорност.

2) Престъпление
Престъпление е убийството, нанасянето на телесни повреди, посегателството върху чуждо имущество, прелюбодействието, нанасянето на обида (да се изкашляш на минаваща жена, да дърпаш кон на другоселец за опашката или гривата, да пуснеш умряло куче в нечий комин, да откачиш и занесеш нечия порта на мегдана…). Еснафските престъпления са: непослушание на чирак или калфа пред майстора, такова на майстора пред устабашията, отваряне на работилница в празничен ден, нелоялна конкуренция и др.

3) Наказания
Вида на санкцията се определя от вида на престъплението, от извършителя и от потърпевшия. Наказанията се решават от турците.
>> бой
>> конфискация на имущество
>> окичване на крадеца с краденото и изкарване на показ
>> прелюбодейците ги качвали на магаре голи, с лице към опашката
>> за еснафските престъпления: бой/глоба или затваряне на дюкяна.