И като явление на пазара на труда, и като осигурен социален риск безработицата се ползва с богата международноправна уредба. Трябва изрично да се посочи, че втората конвенция на МОТ, приета на първото заседание през 1919г. на Международната конференция по труда е за безработицата. Понастоящем уредба се съдържа в чл. 23, ал. 1 от Всеобщата декларация за правата на човека – този риск там е свързн със закрилата за правото на труд. Чл. 6 от Международния пакт за икономически, соц и културни права, като посочва възможните и желателни средства, които държавите тр да прилагат, за да се упражнява правото на труд. Конвенция 8 относно обезщетенията при безработица при корабокрушение (1920г.); Конвенция 44 за безработицата (1935г.) – все на МОТ. В тази област България не е ратифицирала съответната част от общата конвенция 102 относно минималните стандарти на общественото осигуряване.

Регионално европейско равнище – чл. 34, ал. 1 от Хартата за основните права на ЕС изрично включва безработицата сред осигурените социални рискове.

В българското законодателство има своето конституционно основание в чл. 51, ал. 2 от КРБ, която изрично предвижда осигуряването при безработица, но наричайки го към времето на приемането си „временно оставане без работа“. На основата на конституционната разпоредба е създадено текущото законодателство, което предвижда безработицата като риск изрично в чл. 1, т. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 3 от КСО. Има разпоредби и в някои специални закони. Законът за насърчаване на заетостта урежда реда за установяване на безработицата; Законът за отбраната и въоръжените сили в РБ уст някои осигурителни права при безработица на съпрузите на военнослужещи и др. Има и един специален подзаконов НА, какъвто е Наредбата за отпускане и изплащане на паричните обезщетения за безработица (ще я нарича Наредба за безработицата).

Кои са лицата, осигурени за безработица? – задължително осигурени са осигурените за всички осигурени социални рискове (чл. 4, ал. 1 КСО). От това правило има няколко изключения. Изключени са лицата, които осъществяват по ТПО, по програми за насърчаване на заетостта, член-кооператори в производствени кооперации, които полагат труд без ТПО. Чл. 4а, ал. 1 изключва от осигурените за безработица морските лица, които по дефиниция са работници/служители по ТПО.

Възможно е и доброволно осигуряване за безработица. Това е предвидено в чл. 4а, ал. 2 КСО по отношение на морските лица. Те могат да се осигуряват за безработица по свое желание в НОИ.

Другата категория лица, които могат да се осигуряват за безработица, са трудоводееспособните граждани (навършили 16г.); осигуряването може да става в осигурителни дружества. Към настоящия момент обаче в България няма осигурителни дружества за безработица (макар да е предвидена тази възможност в закона).

За съжаление нашето законодателство предвижда възможност за доброволно осигуряване за безработица и професионална квалификация, без да може да се намери логическо обяснение кое е рисковото на професионалната квалификация; с какви неблагоприятни материални последици е свързано придобиването и повишаването на професионална квалификация.

Какво представлява безработицата като осигурен социален риск? – това е явление от обективната дейсвителност, което е различен факт от безработицата като юридически факт на трудовото право. За трудовото право безработицата е налице, когато някой гражданин желае да полага труд по трудово правоотношение и търси съдействие от държавата за упражняване на това право. За трудовото право няма значение причината, поради която се търси и не може да се намери работа – може да е прекратяване на предходно правоотношение, да е невъзможност за първоначално постъпване на работа и т.н. Много по-широк е обемът на понятието безработица като юридически факт на трудовото право от обема на понятието безработица като осигурен социален риск.

На първо място, за разлика от почти всички други рискове, които са свързани с неработоспособност или смърт, при безработицата сме изправени пред работоспособност на осигуреното лице. Този извод правим от чл. 54а, ал. 1 и чл. 54г, ал. 1 от КСО. От една страна е предвидено, че право на обезщетение за безработица няма лице, което е упражнило правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст, защото по презумпция то е неработоспособно (тази пенсия предполага една презюмирана неработоспособност). От друга страна, обезщетение за безработица не се дължи на лицата, които са в състояние на временна неработоспособност, защото те не могат да полагат труд не поради друга причина, а поради причина на здравното си състояние и за това време те имат право на парично обезщетение за временна неработоспособност.

На второ място, за да е налице рискът безработица, е съществено не всяко затруднение за намиране на работа, а оставането без работа поради прекратяване на правоотношението, основание за осигуряването. Това е предвидено в чл. 54а, ал. 1 КСО. Много съществена черта на риска безработица според нашето законодателство – докато за международноправната уредба, представлявана от Конвенция 34 на МОТ е значение само принудителното оставане без работа, т.е. прекратяване на трудовото правоотношение независимо и против волята на работника или служителя, у нас няма значение основанието за прекратяване на трудовото правоотношение. Безработица ще бъде налице при наличието на другите изисквания и когато правоотношението е прекратено при взаимно съгласие, и когато е прекратено от работника или служителя с предизвестие или без предизвестие. Има значение причината за прекратяването на правоотношението за продължителността и размера на обезщетението, но не и за самото право на осигуряване!

В общия случай обезщетението за безработица се дължи за срок от 4 м. до 1 година според общия осигурителен стаж на лицето; но ако трудовото правоотношение е прекратено от самото лице например с предизвестие или с волята на самото лице (взаимно съгласие), тогава обезщетението е в минималната продължителност (4 м.), защото лицето по своя воля се е оставило в състояние да не полага труд по съществувалото правоотношение.

И третият елемент на риска безработица, извличан от чл. 54а, ал. 1 КСО, е оставане без работа. Прекратено е трудовото правоотношение на работоспособно физическо лице, но то не може да постъпи на работа по трудово/служебно или друго правоотношение (а не, че не може да осъществява трудова дейност в никаква форма).

Ред за установяване на безработица като осигурен социален риск

За да е безработно по смисъла на осигурителното законодателство, лицето трябва да е останало без работа. Това се установява чрез регистрация в държавния орган по труда (териториалното поделение на Агенцията по заетостта, което се нарича Бюро по труда). Регистрацията е уредена в чл. 1, ал. 1, т. 1 от Наредбата за обезщетенията за безработица във връзка с чл. 18 от Закона за насърчаване на заетостта. Регистрацията е едностранно волеизявление за упражняване на правото на съдействие от държавата за преодоляване на неблагоприятните последици на безработицата. И за активните мерки на пазара на труда (т.е. съдействие за преодоляване на състоянието на безработица чрез постъпване на подходяща работа) е необходима регистрация. Но регистрация е необходима и за пасивната политика на пазара на труда, каквато е осигуряването при безработица. Пасивната политика няма за цел да премахне състоянието на безработица, но има за цел да облекчи неблагоприятните материални последици на безработицата – загубата на трудово възнаграждение. Регистрацията се извършва в нарочен регистър на безработните. Регистрацията може да бъде направена по постоянния или настоящия адрес на лицето. С удостоверение за регистрацията си в Агенцията по заетостта, безработният трябва да се регистрира като такъв и в териториалното поделение на НОИ – това е районното управление Социално осигуряване по постоянния адрес на безработния. Според чл. 2 от Наредбата в териториалното поделение на НОИ се водят досиета на безработните, в които се отразяват факти и обстоятелства, свързани с тяхното осигуряване.

Не е достатъчно лицето да е останало без работа поради прекратяване на правоотношението, което е било основание за неговото осигуряване. За да е налице осигуреният риск безработица, трябва да сме изправени пред невъзможност за започване на нова работа. Тази невъзможност се удостоверява с периодично явяване на осигурения в Бюрото по труда. То е уредено в чл. 19, ал. 1 и чл. 20, ал. 1 от Закона за насърчаване на заетостта. При регистрацията му на всеки безработен се определя трудов посредник и график за посещения в бюрото по труда. Предназначението на тези посещения е да се потвърждава състоянието на безработица и желанието на безработния да му се окаже съдействие за постъпване на друга работа. Но освен в определения график, безработният трябва да се явява в Бюрото и при повикване; това задължение е установено в чл. 20, ал. 2 ЗНЗаетостта. Явяването става в Бюрото по труда, а то предоставя ежемесечна информация на съответното ТП на НОИ за състоянието на безработния.

Какви осигурителни права предвижда нашето законодателство при безработица?

Едно единствено право – обезщетение за безработица. По законодателството преди КСО (1999г.) се предвиждаше една особена помощ за безработица на лица, на които остава малък период до придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст; + помощ за дълготрайна безработица. Но според действащата уредба единственото осигурително плащане, което се дължи е обезщетение за безработица.

За да породи предвидените в закона правни последици, увреждането трябва да бъде признато за трудова злополука, да бъде установена тя. Това става по определен в законодателството ред. Редът за установяване на трудова злополука е поредица от фактически и правни действия, които трябва да бъдат осъществени, за да се установи фактът на злополуката и да бъде тя квалифицирана като трудова. Тази поредица от действия е установена в чл. 57-60 КСО и в Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки.

Установяването на трудовата злополука започва с установяване на факта на увреждането – то е уредено в чл. 57 КСО и в раздел II от Наредбата. Това става с деклариране на злополуката – съгл. чл. 57, ал. 1 КСО осигурителят, а когато пострадалият е изпратен за изпълнение на временна работа – предприятието ползвател, е длъжен в срок от 3 работни дни да декларира пред териториалното поделение на Националния осигурителен институт всяка трудова злополука. Декларира се злополука, а не трудова злополука, тъй като към момента на увреждането все още не е изяснено тя трудова ли е, или не. Това става с акт – декларация за злополука, в която се посочва фактът на злополуката и обстоятелствата при настъпването ѝ. По своята правна природа декларацията за злополука е официален удостоверителен документ, защото изразява настъпили факти и обстоятелства с писмени знаци, има определено в закона съдържание и притежава доказателствена сила, издава се от изрично посочени в закона лица по образец, приложен към Наредбата. Компетентният субект да декларира злополуката е осигурителят/ползвателят. Срокът е три работни дни от настъпването на злополуката (от настъпване на неблагоприятните последици). Задължението на осигурителя възниква ex lege, но законът предвижда още една възможност – злополуката може да бъде декларирана от пострадалия или от неговите наследници (чл. 57, ал. 2) в едногодишен срок. Адресат на уведомлението е ТП на НОИ, на чиято територия се намира осигурителят.

Установяване на неблагоприятните последици – неработоспособността се установява от органите на медицинската експертиза. Временната неработоспособност може да се установи и от лекуващия лекар, лицата от спешна помощ и други чрез болничен лист, а трайната – от ТЕЛК чрез експертно решение. Когато злополуката е довела до смърт, смъртта се установява със съобщение за смърт, което се издава от лекаря, констатирал смъртта. Въз основа на това съобщение службата по гражданската регистрация издава акт за смърт.

Установяване на връзката между увреждането и неблагоприятните последици – това става от съотвените органи на медицинската експертиза.

Установяване на връзката между увреждането и изпълняваната работа, т.е. квалифициране на злополуката като трудова – редът за това е установен в чл. 58-60 КСО. За квалифицирането се извършват няколко групи необходими правни действия:

1. Разследване на злополуката (чл. 58 КСО) – дейност по установяване на обстоятелствата и причините за злополуката. Съгл. чл. 58, ал. 3 разследването на трудова злополука трябва да установи:

а) причините и обстоятелствата за възникване на трудовата злополука;

б) вида на уврежданията;

в) други сведения, които ще подпомогнат териториалното поделение на Националния осигурителен институт да се произнесе за характера на злополуката.

За някои злополуки задължително трябва да се проведе разследване – те са посочени в чл. 58, ал. 1-2. На първо място това са смъртните трудови злополуки. Също тези, които са причинили увреждане на повече от трима работещи или за които се предполага, че ще доведе до инвалидност.

За другите е възможно да се проведе разследване, но не е задължително. ТП на НОИ по своя преценка разследва тези, които не са задължителни.

Органът, който е компетентен да проведе разследването, е ТП на НОИ съвместно с Инспекцията по труда, комитетите и групите по условията на труд и други предвидени органи в зависимост от конкретния случай. Пострадалият също има право да участва в разследването (лично или чрез представител – чл. 58, ал. 4).

Актът, с който се установява резултатът от разследването, е протокол – чл. 58, ал. 6 КСО (Резултатите от разследването се оформят в протокол в типизирана форма, който е валиден до доказване на противното. Екземпляр от протокола се връчва от териториалното поделение на Националния осигурителен институт на пострадалия или на неговите наследници и на осигурителя/предприятието ползвател.). Съдържанието е на протокола е установено в чл. 10 от Наредбата. Протоколът е официален удостоверителен документ за фактите, причините, обстоятелствата, при които е настъпило увреждането. Пострадалият и осигурителят имат право да направят възражения срещу протокола, след като получат екземпляр от него.

2. Изготвяне на досие – то е уредено в чл. 59 КСО. То е съвкупност от документи относно осигурителноправното значение на злополуката. Съдържанието му е посочено в чл. 59, ал. 1. То се изготвя и съхранява в съответното ТП на НОИ.
3. Квалифициране на злополуката като трудова – чл. 60 КСО. То представлява признаване на едно внезапно увреждане на здравето, настъпило през време или изпълнение или по повод на изпълняваната работа, довело до неработоспособност или смърт характера на трудова злополука. Компетентно да го направи е длъжностно лице от ТП на НОИ чрез разпореждане за приемане или неприемане на злополуката като трудова. Разпореждането е индивидуален административен акт, с който един факт от обективната действителност придобива правно значение и от него възникват или не възникват съответните правни последици. Инструктивният срок за издаването на разпореждането е 7 дни, както и за изпращането му на осигурения и осигурителя.

По здравното осигуряване квалифицирането поражда право на медицинска помощ по чл. 45, ал. 1, т. 3-4 ЗЗО.

Специфични права поражда трудовата злополука по общественото осигуряване – краткосрочното осигуряване (при временна неработоспособност) предоставя обезщетение за временна неработоспособност, обезщетение при трудоустрояване при временно намалена работоспособност, рехабилитация, помощ за помощно-технически средства. Що се отнася до дългосрочното/пенсионното обществено осигуряване, трудовата злополука е основание за отпускане на пенсия за инвалидност поради трудова злополука – това е особен вид пенсия, който се предоставя при най-привилегировани условия. Осигурителният стаж е ирелевантен.

Осигурeните социални рискове са факти от обективната действителност, чиито настъпване

е непридвидимо за отделната личност. Осигурените социални рискове се разделят на общи и професионални – общите могат да настъпят по отношение на всеки осигурен независимо от формата на труда, който полага, а професионалните са свързани с полагането на зависим труд.

1. Понятие: ОСР е явление от обективната действителност, свързано с неблагоприятни им. последици за осигуреното лице, които се поемат от осир. орган чрез предоставяне на обезщетения и помощи на осиг. лице:

– риск – явление от обективната действителност, настъпва независимо от човешката воля, то е верояна възможност (нито фактът на настъпването му, нито момента на евентуалното му настъпване е сиг.), случаен за конкретното лице (но се проявява и съществува в обективната действителност, което го прави предвидим на общест. основание); винаги има неблагопр. последии (им характер);

– социален характер – неговите последици настъпват за човека като част от обществото; винаги са свързани с конкр. осиг. лице, но по опр. начин засягат и него, и осиг. общност;отразява се върху обществ. производство, защото в повечето случаи изключва от участие в него за опр. период от време съответните лица.;

– осигуреност на риска – признат от правото като ЮФ, чието настъпване е свръзано с опр. осигорителноправни последици, които се изразяват в поемане на част от неблагопр. последици;

2. Категории ОСР – в зависимост от връзката им с полагането на зависим труд се разделят на общи и професионални. Разграничението е важно за условията за придобиване на право и за размера на ос. плащания:

– общи – рисковете, настъпили независимо от каквата и да е връзка с работа по трудово или др. подобно правоотношение; могат да се проявят по отношение на всяко физическо лице; кръгът на осиг. лица е мн широк; общи са общо заболяване, старост, смърт и майчинство;

– проф. рискове – свързани с полагането на зависим труд по тр. или друго правоотн; по-тесен кръг на ос. лица – само работниците и служителите по тр правоотн и приравнени на тях лица – държ. служители, управители на търг. дружества и др.; специфичен ред за установяване на настъпването на риска (поредица от правни действи, в които участват медицински, осигурителни и др. органи); по-малко изисквания за придобиване на право на ос. плащания (правото на обезщ. за ВНер поради проф. болест не изисква предварителен стаж, докато поради общо заболяване да- 6-месечен); по-голям размер на осиг. права  (например обезщ за ВНе поради пр. болест е 90 на 100 а поради общо забол. 80 на сто); това са рисковете трудова злополука, проф. болест и безработица.

Правоотношение по набиране на средствата по общественото осигуряване:

1) Страни – то се развива между осигурителя и осигурителния орган. Осигурителят е физическо или юридическо лице или неперсонифицирано образувание, което има задължение да участва в набирането на средствата по общественото осигуряване чрез плащането на осигурителни вноски; при доброволното осигуряване той участва пряко, като непосредствено внася вноските в осигурителното дружество. По-сложна е хипотезата в задължителното осигуряване – при него осигурителят участва чрез посредник, каквато е НАП: осигурителните вноски се внасят не непосредствено на осигурителния орган, а на НАП. Само когато осигуряването е за сметка на държавния бюджет държавата превежда дължимите от нея вноски директно на осигурителния орган. Участието на НАП се определя от чл. 7, ал. 7 КСО и чл. 179 ДОПК. НАП не е осигурителен орган – тя само получава в набирателна сметка вноските и ги прехвърля ежедневно по сметките на НОИ и НЗОК. Може да участват и други посредници – по силата на чл. 8 КСО това са осигурителните каси, които от своя страна превеждат вноските към НАП. Другата хипотеза на посредничество е при търговските дружества – тя е предвидена в чл. 2 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица; вноските на лицата, упражняващи търговска дейност чрез търговско дружество, се внасят в НАП чрез търговското дружество.

Другата страна в правоотношението по набирането на средствата по общественото осигуряване е осигурителният орган – те са различни при задължителното и доброволното осигуряване. Орган по задължителното обществено осигуряване в тесен смисъл е НОИ; осигурителен орган по задължителното здравно осигуряване е НЗОК. Осигурителен орган по задължителното обществено осигуряване, и в частност при задължителното допълнително пенсионно осигуряване, е пенсионноосигурителното дружество. В тези случаи вместо в униварсален пенсионен фонд осигуряването може да е и в НОИ – чл. 4б, ал. 1 КСО.

При доброволно осигуряване – осигурително дружество; в хипотезите на доброволното здравно осигуряване то е възложено на застрахователните дружества. По изключение орган по доброволното осигуряване може да е и НОИ – хипотезите са две: едната е по чл. 4, ал. 3 КСО; другата е когато определени категории физически не са осигурени задължително за никакъв риск – това са хипотезите по чл. 4, ал. 5-9 КСО.

Възникване на правоотношението – възниква при наличието на определени юридически факти. При задължителното осигуряване това става по силата на закона, щом като е налице някоя от предвидените хипотези (моментът на настъпване на основанието за осигуряване). При доброволното правоотношението възниква със сключването на осигурителния договор.

Съдържание на правоотношението – определя се от съвкупността от права и задължения на страните по него. В зависимост от източника съдържанието може да е законоустановено или договорно – преобладат законоустановените задължения. Това правоотношения се характеризира със задълженията на осигурителя по него, на които съответстват права на осигурителния орган. Общи задължения са тези, които се отнасят до осигурителите за всички рискове – такова е задължението за регистрация в НАП, която служебно го регистрира в осигурителния орган (чл. 5, ал. 3 КСО и чл. 80, ал. 1 ДОПК); регистрацията става с декларация пред териториалното поделение на НАП – по своята природа декларацията е едностранно волеизявление на осигурителя, че е настъпило основанието за осигуряване. Важно задължение на осигурителя е предоставянето на информация на осигурителния орган – чл. 5, ал. 4-6, чл. 66, чл. 108 КСО; чл. 39 и чл. 42, ал. 3 ЗЗО; чл. 2, ал. 1 от Наредбата за общественото осигуряване на самоосигуряващите се лица. Обект на дължимата информация са все факти и обстоятелства, свързани с общественото осигуряване. Задължение на органа, на когото е предоставена информацията, е да опазват в тайна получената информация – чл. 109, ал. 2 КСО.

Основното задължение на осигурителя е да внася осигурителни вноски – чл. 6, ал. 3 и ал. 5-9, чл. 7 КСО, чл. 40 ЗЗО, чл. 179 ДОПК. Това значи внасяне на средствата в определения размер и в определения срок. Размерът зависи от основанието за осигуряване и осигурените социални рискове. Сроковете са месечни – осигурителите за другиго са длъжни да внасят вноските в деня на изплащане на възнагражденията на осигурените лица. Самоосигуряващите се лица са длъжни да внасят вноските до десето число на месеца, следващ този, за който се дължат. Осигурителят удържа от възнаграждението за труд на осигуреното лице дължимата осигурителна вноска и я превежда към НАП.

Осигурителят е длъжен да извършва канцеларската работа на осигурителния орган – да подготвя необходимите документи, сведения и др., които са от значение за общественото осигуряване (чл. 5, ал. 7 КСО).

Специфични задължения на осигурителите по задължителното обществено осигуряване – те са свързани само с някои осигурени социални рискове. Осигурителят е длъжен да декларира настъпилите злополуки в срок от три работни дни пред ТП на НОИ (чл. 57, ал. 1 КСО). Също така, осигурителят е длъжен да участва в разследването на злополуките на основание чл. 58 КСО. Осигурителят има задължение по чл. 62 КСО да участва в изготвянето на документи за преценка дали едно заболяване на негов работник или служител е професионално. Осигурителят е длъжен да отчита трудовите злополуки и професионалните болести – чл. 57, чл. 63, чл. 66, т. 2 КСО; редът за отчитане е установен в раздел II от Наредбата за трудовите злополуки и в раздел IV от Наредбата за професионалните болести.

В правоотношенията по доброволното обществено осигуряване могат да се установят и други задължения за страните чрез договора.

Правна характеристика на правоотношението – то е едностранно, защото само едната страна по него има задължения (осигурителят); осигурителният орган няма задължения към осигурителя. Правоотношението е сложно, защото няма едно, а множество задължения. То е сукцесивно, защото всяко от задълженията по него подлежи на многократно периодично изпълнение (с изключение на регистрацията – това задължение е еднократно). Правоотношението има строго имуществен характер – неговият облик се определя от задължението за плащане на осигурителни вноски, което винаги парично задължение; по правило то е държавно вземане по смисъл на ДОПК, когато става дума за задължителното обществено осигуряване; частно вземане е, когато става дума за доброволното осигуряване.

Прекратяване на правоотношението – най-честата причина е отпадане на основанието за осигуряване (напр. закрива се предприятието на работодателя-осигурител); правоотношението се прекратява и със смъртта на осигурителя, когато той е физическо лице; в осигурителният договор могат да бъдат предвидени и други основания за прекратяване (например да може по взаимно съгласие).

Общественото осигуряване предоставя материални обезпечения на определени в закона лица при настъпване на определени в закона събития. Тези обезпечения се предоставят за сметка на предварително натрупвани средства, к се дължат от осигурителите или от осигурените лица, или заедно. Тези средства се управляват от определени органи- осигурителните органи.

Осигурителният орган е орган, който осъществява общественото осигуряване. Той го осъществява чрез набиране на средства и предоставяне на осигурителни престации при настъпване на осигурителни случаи, т.е. при настъпване на конкретен осигурен социален риск за конкретно осигурено лице с конкретни неблагоприятни последици.

Осигурителните органи са държавни или други органи със специална компетентност управление на общественото осигуряване. ДО е например НОИ, к осъществява основното задължително обществено осигуряване. Недържавните органи са частни институции, осигурителни дружества, които осъществяват допълнителното задължително пенсионно осигуряване, както и частното осигуряване. Правната уредба на осигурителните органи се съдържа преди всичко в осигурителните закони. Това е КСО, част първа, глави 1-3 и част втора, дял 1 и 5. ЗЗО урежда осигурителните органи по здравното осигуряване в глава 2, раздел 3 и глава 3, раздел 1. Уредба на осигурителните органи по допълнителното обществено осигуряване и по доброволното здравно осигуряване се съд в специални закони – ТЗ (урежда осигурителните органи по допълнителното задължително и по доброволното осигуряване, които са акционерни търговски дружества). Кодексът за застраховането – урежда доброволното здравно осигуряване, осъществявано от застрахователни дружества. Уредба се съдържа също така в подзаконови нормативни актове за прилагане на осигурителните закони, Наредба за елементите на възнаграждението и за доходите, върху к се правят осигурителните вноски.

Правна уредба се съдържа и в устройствени актове на осигурителните органи – напр Правилник за устройството и дейността на НОИ; Правилник за дейността на осигурително дружество и т.н.

Какво характеризира осигурителните органи като главна страна в осигурителните ПО?

1. Техният предмет на дейност – това е осъществяване на общественото осигуряване. По своя характер осигурителният орган може да бъде бюджетно учреждение. Такива са осигурителните органи по основното задължително обществено осигуряване и по здравното осигуряване, съответно НОИ и НЗОК. Те са бюджетни учреждения, тъй като функционират въз основа на ежегодно утвърждаван със закон техен бюджет.
2. Осигурителният орган може да бъде и търговско дружество – хипотезите на допълнителното задължително общ осиг, на доброволното общ осиг и на здравното осигуряване.

Видовете осигурителни органи:

1. Органите на задължителното осигуряване – те имат основно значение, участват в ПО с най-голям кръг осигурители и осигурени лица.  В зависимост от своето значение задължителното осигуряване се разделя на основно и допълнително. Основното предоставя осигурителна закрила на най-широк кръг осигурени лица. Допълнителното предоставя по-висока осигурителна закрила, но не на всички, а на определени категории осигурени лица.

Орган на основното обществено осигуряване е НОИ. Орган на здравното осигуряване е НЗОК.

Родната уредба на положението на НОИ се съдържа в глави 2 и 3 от КСО и в Правилника за организацията и дейността на НОИ. Неговият предмет на дейност е задължително обществено осигуряване при неработоспособност, майчинство, безработица и смърт. По изключение НОИ осъществява и доброволно обществено осигуряване за лица, които не подлежат на никакво основание на задължително осигуряване – например съпрузите на дългосрочно командированите дипломатически служители, бг граждани, изпратени на работа в чужбина от бг посредник и други, посочени в чл.4, ал. 4 до 9 КСО.

НОИ е публично бюджетно учреждение, което работи въз основа на бюджет, определян ежегодно от НС с отделен закон (Закон за бюджета на държавното обществено осигуряване). Бюджетни учреждения са не само тези, к получават средства от държавния бюджет (например СУ), но и тези, които получават средства и от други източници (в случая от осигурителни вноски), но които могат да функционират само в рамките на този бюджет, който определя размера на приходите и допустимите от тези приходи разходи.

Каква е структурата на НОИ? – той включва централно управление с функционални и териториални поделения. Централното управление е в София и се състои от ръководство и функционални звена, например краткосрочно обществено осигуряване, международно сътрудничество и координация на системите за социална сигурност в ЕС и т.н. Териториалните поделения на НОИ са създадени в областните центрове. Те се наричат Районни управления „Социално осигуряване“.

Управлението на НОИ се осъществява от два органа: единият е Надзорният съвет. Неговият състав и функции са установени в чл. 35 и 36 КСО. Надзорният съвет е тристранен орган. Той включва по равен брой представители на държавата и на представителните синдикални и работодателски организации. Представителите на представителните синдикални организации изразяват интересите на най-големия кръг осигурени лица, каквито са работниците и служителите и приравнените на тях други лица, които полагат зависим труд (държавни служители, съдии и пр.). Представителите на представителните работодателски организации изразяват интересите на най-широкия кръг осигурители. Представителите на държавата изразяват интересите от една страна на държавата като осигурител на редица лица (д-те служители, военнослужещи и др.), но и общия интерес от нормално, безпрепятствено функциониране на осигурителната система.
Надзорният съвет приема основните насоки на дейността на НОИ, взима решения за използване на средствата от резерва по бюджета на държавното ОО и т.н.

Другият орган е управителят. Той се подпомага от подуправител. Техните правомощия са уредени в чл. 37 до 39 КСО. Избират се от НС с 4-годишен мандат, без ограничение на броя на мандатите. Управителят представлява института, организира и ръководи дейността му. В негово отсъствие или в изрично определени от него случаи, функциите му се изпълняват от подуправителя.

Териториалните поделения на НОИ се ръководят от ръководители, определяни въз основа на конкурс.

Орган на основното задължително здравно осигуряване е НЗОК. Нейната правна уредба се съдържа в глава 2, раздел 2 от ЗЗО и в Правилник за устройството и дейността на НЗОК. Предмет на дейност е задължителното здравно осигуряване. НЗОК се състои от централно управление и териториални поделения. Централното управление има седалище в София – то има определени функционални поделения, например „медицинска помощ“, „контролни органи“ и др. Териториални поделения на касата са Районни здравноосигурителни каси. РЗОК се създават в областните центрове.

Органи на управление на касата са Надзорен съвет и управител. Съставът и функциите на Надзорния съвет са установени в чл. 13 до 19 от ЗЗО. Надзорният съвет на здравноосигурителната каса е четиристранен орган. За разлика от Надзорния съвет на НОИ, к се състои от равен брой представители на представените в него страни, този се състои от 9 членове, от които 4 са представители на държавата, а другите 5- представители по двама на представителите синдикални, съответно работодателски организации и един представител на представителните организации за защита на правата на пациентите.

Надзорният съвет приема правилника за устройството и дейността на НЗОК, участва в подготовката и сключването на Националния рамков договор и упражнява други функции, предоставени му в чл. 15 ЗЗО.

Представител на НЗОК е нейният управител. Функциите му са определени в чл. 19  ЗЗО. Той се избира от НС, мандатът му е 5 години. Управителят се подпомага от подуправител, чиито правомощия са определени в чл. 19а ЗЗО. Териториалните поделения на НЗОК и съответните районни здравноосигурителни каси, серъководят от свои директори.

И НЗОК, както НОИ, е бюджетно учреждение, к функционира въз основа на ежегодно приеман от НС бюджет на НЗОК.

Допълнителното осигуряване предоставя допълителна осигурителна закрила при настъпване на риска старост на определени в закона лица. Това осигуряване се осъществява от пенсионно-осигурителни дружества. Правната им уредба се съдържа в чл. 121 до 121г и чл. 317 до 339 от КСО.

Пенсионноосигурителните дружества са винаги капиталови акционерни дружества. Тяхната правна уредба се съдържа в част 2, раздели 1 и 2 от КСО, както и в множество подзаконови нормативни актове за прилагане на кодекса. По неуредените въпроси се прилага ТЗ.

Предметът на дейност на пенсионноосиг дружества е единствено допълнително пенсионно осигуряване. Това е изключетелен предмет на дейност – друг, освен нарочно създадени пенсионноосигурителни дружества не може да осъщ допълнително пенсионно осигуряване, но и те не могат да осъщ друга дейност освен тази.

Пенсионноосигурителното дружество се създава или за управление на универсален пенсионен фонд, к предоставя допълнителна пенсия за старост; или за управление на професионален пенсионен фонд, к предоставя срочна пенсия за ранно пенсиониране на лицата, к осъществяват трудова дейност при условията на първа или втора категория труд.

Пенсионноосигурителните дружества са акционерни дружества с изключителен и единствен предмет на дейност. Законът установява някои изисквания, които се различават от общите изисквания към капиталовите търговски дружества, установени в ТЗ. Такова е изискването за минимален размер на капитала – според чл. 121в, ал. 2 КСО минималният размер е 5 млн лева. Изрично изискване има относно фирмата ПОД – според чл. 121а, ал. 1 КСО – тя трябва задължително да съдържа в комбинацията думите „пенсия“ и „осигуряване“ или производни на тях.

Пенсионноосигурителните дружества подлежат на лицензиране и регистрация. На основание КСО лицензирането се извършва от Комисията за финансов надзор. Според чл. 122, ал. 1, за да извършва дейност по допълнително пенсионно осигуряване, акционерното дружество трябва да получи пенсионна лицензия от комисията.

Регистрацията на лицензираните ПОД се извършва от Агенцията по вписванията в нейния търговски регистър (чл. 122г), след предоставяне на издадената от КФН пенсионна лицензия.

ПОД, за разлика от общите правила относно АД, може да издава само безналични акции с право на един глас. То не може да издава облигации, да предоставя заеми, да бъде гарант на трети лица.

Определени ограничения установява чл. 121в КСО и на емисионната и инвестиционната дейност на ПОД.

Органи на доброволното осигуряване, което в най-големия брой от случаи е пенсионно, са две категории. В едни случаи се осъществява от НОИ – по чл. 4, ал. 4 -10 КСО. (Например, к бг медицинска сестра, изпратена на работа във Великобритания с посредничеството на бг посредник, желае да се осигурява при условията по чл. 4, ал. 4, това се прави в НОИ). Това е изключението.

Правилото е, че доброволното пенсионно осигуряване се осъществява от пенсионно осигурителни дружества – те са търговски дружества, създадени по ТЗ с ограниченията за осигурителните дружества.

Пенсионно осигурителните дружества, в зависимост от конкретния предмет на осигуряването, може да бъдат дружества за управление на общ фонд (може да се осигурява всяко ФЛ за пенсия за старост или инвалидност) или за управление на фонд по професионална схема, в к осигуряването е въз основа на колективен трудов договор.

В КСО е предвидено и доброволно осигуряване за безработица, к е възложено на осигурителни дружества, уредени в чл. 123к-123л КСО), но към настоящия момент няма създадени такива дружества.

Доброволното здравно осигуряване се осъществява от застрахователни дружества, които са особен вид ТД. Съгласно чл. 83, ал. 1 ЗЗО дейност по доброволно здравно осигуряване може да осъществяват застрахователните АД, лицензирани по видовете застраховки, лицензирани по… – това са застраховките „Живот“, „Медицинска помощ“ и „Смърт“.

РАЗГРАНИЧЕНИЕ МЕЖДУ ОСИГУРИТЕЛНИ ОРГАНИ И ДРУГИ ПРАВНИ ФИГУРИ, КОИТО УЧАСТВАТ В ОБЩЕСТВЕНОТО ОСИГУРЯВАНЕ

1. От осигурителя (по чл. 5, ал. 1 и 2 КСО, но не и по пар. 1, т. 14 от допълнителните разпоредби на ЗЗО, според к осигурител по смисъла на този закон е НЗОК). Осигурителят е правният субект, к държи осигурителни вноски на осигурителния орган. А ОО е този, к събира и управлява разходването на средствата, получени от осигурителните вноски.
2. Осигурителната каса (чл. 8 КСО) – тя осъщестява осигуряването на своите членове като събира техните вноски и ги внася в ОО, и поддържа документацията във връзка с осигуряването. Осигурителната каса служи като посредник от 1 страна между осигурителя и осигурителния орган чрез превеждане на дължимите от осигурителя осиг вноски, а от друга страна – между осигуреното лице и ОО, като поддържа и съхранява документите във връзка с общественото осигуряване.
3. Органите по експертизата на работоспособността, определени в чл. 113 от Закона за здравето. Това са лекуващ лекар, лекарска консултативна комисия, ТЕЛК и НЕЛК. Органите на експертизата на работоспособността осъществяват дейност, к е свързана с общественото осигуряване, но това е фактическа дейност – специализирана медицинска дейност, к се изразява в оценка на здравното състояние на осигуреното лице. А здравното състояние на осигуреното лице е основание за здравно осигуряване, както и за обществено осигуряване при неработоспособност и бременност. Тези органи не са независими, както ОО- те са в системата на Министерството на здравеопазването и техните актове имат характера на експертни медицински заключения. Докато ОО са независими – било бюдженти учреждения, било ТД. Те осъществяват не фактическа, експертна, а правна дейност- набиране на средства и преценка за наличието на необходимите предпоставки за разходване на тези средства.
4. С определени правомощия в областа на общественото осигуряване разполагат пощенските оператори. Тези правомощия са свързани с изплащането на пенсии и са уредени в чл. 50-63 и чл. 67-77 от НПОС.Пощите изпращат чрез пощенски запис или по личен картон пенсиите на лицата, к не са изрично пожелали да им бъдат превеждани в посочена от тях банка.
5. Банката – правомощията им са установени в чл. 67-77 НПОС; чл. 23 Наредбата за изчисляване и изплащане на обезщетенията и помощите по държавното обществено осигуряване; чл. 11 Наредбата за обезщетенията при безработица. От една страна както пощенските оператори, така и банките могат да изплащат пенсиите на осигурените лица. В този случай, когато пенсионерът изрично пожелае и посочи сметка в определена от него банка, пенсионният орган превежда средствата от пенсията му в тази банка; ако не го е направил, превеждането е чрез пощенския оператор. Освен пенсиите, по банкови сметки се превеждат обезщетенията и помощите по краткосрочното осигуряване (например за бременност) + обезщетенията за безработица. За разлика от банката, ОО осъщ осигуряването, управлява средствата по осигуряването и той е задълженият към осигуреното лице, а не банката/пощенският оператор.
6. НАП – (чл. 7, ал. 7 КСО) – тя не осъществява осигуряването. Тя само събира осигурителните вноски по задължителното обществено осигуряване и служи като посредник между осигурителя и осигурителния орган, защото тя не управлява събраните от осигурителни вноски средства, а ежедневно ги превежда по сметките на осигурителните фондове и по бюджета на НЗОК. Сметката на НАП за осигурителните вноски е само набирателна – тя не разходва тези средства, а ги превежда на осигурителните органи.
7. Изпълнител на медицинска помощ (чл. 58 ЗЗО) – това е ФЛ или ЮЛ, което има право да осъществява медицинска дейност. Изпълнителите на мед помощ предоставят от името и за сметка на осигурителния орган дължимата по здравното осигуряване престация (медицинската помощ). Медицинската помощ е високоспециализирана фактическа дейност, която не може да бъде осъществявана от самия осигурителен орган, а само от лица със специална подготовка. Затова изпълнителят на мед помощ е също посредник между осигуреното лице и осигурителния орган. Престацията по здравното осигуряване се дължи от НЗОК, но се предоставя чрез едно трето лице, каквото е изпълнителят. На това трето лице НЗОК предоставя от името на осигуреното лице паричната равностойност на предоставената помощ.

ОСИГУРИТЕЛНИ ФОНДОВЕ

ОО се осъществява за сметка на специално обособени средства, които се натрупват в осигурителни фондове.

Осигурителният фонд представлява специално обособени средства, набирани по определен ред и разходвани за точно определени цели – целите на общественото осигуряване. Общественото осигуряване в двете му разновидности (основно и допълнително; задължително и доброволно) е изградено изцяло на фондова организация на средствата, за разлика от положението до 1996г., к бе приет отмененият Закон за фонд Обществено осигуряване, когато общественото осигуряване се изплащаше от държавния бюджет. Различни са фондовете на задължителното и на доброволното осигуряване.

Основното задължително обществено осигуряване, което се осъществява от НОИ, функционира за сметка на няколко фонда – всички те се управляват от НОИ. Не можем да открием някакъв общ критерий за разграничение на тези фондове и затова условно като общ фонд може да бъде определен фонд „Трудова злополука и професионална болест“, уреден в чл. 23 и 24 КСО. Общ, защото по него се извършват осигурителни плащания както по краткосрочното осигуряване, така и по дългосрочното осигуряване. Осигурителните вноски по този фонд се дължат само от осигурителите – това са работодателите за р/сл по тпо и държавата за различните категории държавни служители. Другите два фонда изплащат само обезщетения по краткосрочното осигуряване. Един от тях е фонд „Общо заболяване и майчинство“, уреден в чл. 25 и 26. От него се предоставят обезщетения и помощи само по краткосрочното осигуряване. Подобен на него е фонд „Безработица“ (чл. 26а и 26б КСО) – от него се изплащат обезщетения по краткосрочното осигуряване, каквото е осигуряването при безработица.И двата фонда натрупват средства от осигурителни вноски, дължими както от осигурителите, така и от осигурените лица в определено от закона съотношение. Другите фондове са по дългосрочното осигуряване. Тук съвсем няма критерий.  Основният е фонд „Пенсии“, уреден в чл. 21 и 22 КСО. От него се извършват плащания по дългосрочното обществено осигуряване, което се нарича още пенсионно осигуряване (пенсии за осигурителен стаж и възраст, пенсии за инвалидност поради общо заболяване, наследствени пенсии и т.н). Нов фонд (от тази година) – „Пенсии за лицата по чл. 69“ (чл. 22а-22б КСО) – тези лица са различни категории военнослужещи, държавни служители по Закона за МВР, вкл цивилни, Закона за специалните разузнавателни средства, ЗИНЗС, Закона за пощенските услуги и т.н. Особеното е твърде привилегированият режим за придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст от тези лица. Например, за разлика от общия случай, при който правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст през 2015г. се придобива при наличието на 60 г и 10 м възраст на жените и 63 г и 10 м от мъжете, правото на пенсия от военнослужещите се придобива на възраст 52 г и 10 м. За разлика от осигурителния стаж, к в общия случай е 35 г и 2 м за жените и 38 г и 2 м за мъжете, за тази  категория е 27 г. С различни вариации при такива по-благоприятни условия придобиват право на пенсия и други категории лица, посочени в чл. 69. За да не се получи дисбаланс във фонд „Пенсии“, бе създаден този нов фонд.

Още един фонд – „Пенсии, несвързани с трудова дейност“ – уреден в чл. 22в -22г КСО. Пенсиите, несвързани с трудова дейност, са неконтрибутивни плащания по дългосрочното осигуряване. Те не предполагат предварително участие в набирането на средствата за тяхното изплащане. Такава е например пенсията за гражданска инвалидност, к ще бъде отпусната на лице, пострадало при изпълнение на обществен дълг. Или например пенсия за военна инвалидност; социална пенсия за старост.

Всички тези фондове почиват на разходопокривен принцип. Това означава, че всички средства от осигурителни вноски, от държавен бюджет, от дарения и т.н. постъпват общо по фонда, но те се разходват само за конкретно лице, при настъпване на конкретен осигурителен случай.

Има и още един фонд по основното задължително общ осигуряване- „Учителският пенсионен фонд“, предвиден в чл. 20а КСО – от него се изплащат пенсии и добавки към тях, отпускани на учителите по силата на чл. 69в КСО при по-благоприятни условия. По този фонд постъпват средства от осигурителни вноски и се разходват за пенсиите на учителите до достигането на обшата възраст, на която се добива право на пенсия за осиг стаж и възраст.

Фондовете по допълнителното осигуряване:

• Универсален пенсионен фонд/фонд „Пенсии“ или „Пенсии за лицата по чл. 69“ (чл.4б; чл. 139 КСО) – допълнителното осиг предоставя допълнителна пенсия за старост, за която са осигурени лицата, родени след 31.12.1959г. Този фонд се управлява от пенсионно осигурително дружество. С измененията на КСО от лятото на 2015г. с новия чл. 9б и „в“ се предвиди възможност по избор на осигурените лица осигуряването за допълнителна пенсия за старост да може да бъде вместо в универсален пенсионен фонд, във фонд „Пенсии“ на НОИ или ако лицето е военнослужещ – във фонд „Пенсии за лицата по чл. 69“.
• Професионален пенсионен фонд (чл. 140 КСО) – за пенсия за ранно пенсиониране. Фондът се управлява от пенсионно осигурително дружество за допълнително задължително пенсионно осигуряване. Този фонд отпуска пенсии за ранно пенсиониране на работещите при първа или втора категория труд.

И двата фонда, макар че се управляват от ПОД, са самостоятелни ЮЛ. И двата са изградени на капиталов принцип – това означава, че средствата от осигурителни вноски се натрупват по индивидуална партида на осигуреното лице. По тази партида се натрупват и средства от инвестиции, които прави фондът. От тези средства се приспадат таксите за обслужване и каквото остане, се изплаща като пенсия на осигуреното лице. (Затова по-големи са разходите по разходо-покривния принцип: независимо от това колко сме внесли, ще получаваме дължимата ни пенсия; докато при капиталовия принцип ще получавам само това, което се е натрупало по моята индивидуална партида, но при евентуална смърт, натрупаните средства се изплащат на наследниците по закон).

Доброволното осигуряване:

• Пенсионно – за сметка на два фонда: общ (чл. 212, ал. 1 КСО), от к може да се изплащат пенсия за старост или пенсия за инвалидност. Или от фонд по професионална схема (чл. 212, ал. 2 КСО). За тях се отнася казаното за фондовете по допълнителното задължително пенсионно осигуряване – управляват се от ПОД, едно ПОД може да упр само един такъв фонд, функционират на капиталов принцип.
• Осигуряване за безработица – от фонд за доброволно осигуряване при безработица и професионална квалификация (чл… – упр от ПОД

Задължителното здравно осигуряване – финансира се от бюджета на НЗОК по чл. 22-33 НЗОК. Бюджетът на НЗОК е финансов план за набиране и разходване на средствата за задължителното здравноосигуряване. За разлика от фондовете на задължителното обществено осигуряване, к са изградени на разходо-покривен принцип, и за разлика от принципите на допълнителното задължително осигуряване (капитало принцип), при здравното осигуряване няма нито разходо-покривен, нито капиталов принцип. Плащаме различно, получаваме еднакво. („Направо като при комунизма, хехе!“).  Размерът на здравноосигурителните престации е еднакъв за всички здравноосигурени лица, независимо от размера на осигурителните вноски.

Доброволното здравно осигуряване – финансира се от капитала на застрахователното дружество.