След като провери редовността и допустимостта на предявените искове, както и другите искания и възражения на страните, съдът се произнася с определение по всички предварителни въпроси и по допускане на доказателствата. Когато в отговора са предявени насрещни искания, съдът може да се произнесе по тях и по допускането на някои от доказателствата в първото заседание по делото. Съдът насроча делото в открито заседание, за което призовава страните, на които връчва препис от определението по ал.1. Съдът може да съобщи на страните и проекта си за доклад по делото, както и да ги напъти към медиация или друг способ за доброволно уреждане на спора.

 

Ответникът става страна в исковия процес и е подчинен на неговия ефект независимо от своята воля. От неговата воля обаче зависи поведението, което той ще възприеме по повод на предявения иск!!!

3 хипотези:

1. Пасивно поведение- ответникът не реагира;
2. Признаване на иска;
3. Защита на иска

 

1. Пасивно поведение на ответника

Може да се заключи че това е най-неразумно и губещо поведение, тъй като в този случай може да се стигне до неприсъствено решение (чл.238-240).

 

Ако ответникът не е представил в срок отговор на ИМ и не се яви в първото заседание по делото, без да е направил искане за разглеждането му в негово отсъствие (3 фази на пасивно поведение), ищецът може да поиска постановяване на неприсъствено решение срещу ответника или да оттегли иска.

Съдът ще постанови неприсъствено решение и ще уважи иска (не е необходимо съдът да е напълно убеден че искът е основателен чл.239 (1) т.2). Неприсъственото решение не се мотивира по същество. В него е достатъчно да се укаже, че то се основава на наличието на предпоставките за постановяване на неприсъствено решение. Когато съдът прецени че не са налице предпоставките за постановяване на неприсъствено решение, той отхвърля искането с определение и продължава разглеждането на делото.

 

Чл.240- защита срещу неприсъственото решение

В едномесечен срок от връчването на неприсъственото решение ответникът може да поиска от въззивния съд неговата отмяна, ако е била лишена от възможност да участва в делото поради ( В този случай въззивният съд не проверява дали решението е правилно):

1. ненадлежно връчване на преписа от ИМ или призовките за съдебното заседание
2. невъзможност да узнае своевременно за връчването на преписа от ИМ или призовките за съдебното заседание поради особени непредвидени обстоятелства.
3. невъзможност да се яви лично или чрез повереник поради особени непредвидени обстоятелства, които не е могла да преодолее.

 

 

1. Признаване на иска- чл. 237, активно поведение (не е доказателствено средство)

 

Това е такова процесуално действие на ответника, с което той заявява, че искът е основателен. Това не е еквивалентно на признаването на факти (доказателствено средство).

При такова поведение на ответника ще се стигне до постановяване на решение против него. В този случай обикновено ще се стигне до освобождаване от разноските по делото.

По искане на ищеца съдът прекратява съдебното дирене и се произнася с решение съобразно признанието. Тук не е необходимо да има доказателствени средства, които да правят иска основателен. В мотивите на решението се указва, че то е постановено при признаване на иска.

Чл.237 (3) Съдът не може да постанови решение при признание на иска, когато:

 

1. признатото право противоречи на закона или на добрите нрави;
2. е признато право, с което страната не може да се разпорежда

Признанието на иска не може да бъде оттеглено!

 

• Защита на ответника срещу иска- 2 вида защита (процесуална и по същество). По-ефективна е защитата по същество. Процесуалната защита в най-добрия случай води до прекратяване на делото с определение. Но искът може да бъде предявен отново! Докато ако защитата по същество е успешна и се постанови съдебно решение, с което искът се отхвърля- този иск не може да се повдига отново (СПН)

 

1. Процесуална е защитата на ответника, когато той оспорва правото на иск на ищеца или неговото надлежно упражняване. Тогава ответникът предявява отвод. Отводът е искане да се прекрати или спре делото поради липсата на положителна или наличността на отрицателна процесуална предпоставка.

Процесуалната защита цели да освободи ответника от участие в един недопустим процес, като предизвика неговото прекратяване или спиране. Тя предхожда защитата по същество, защото, защото обсъждането на въпроса дали съществува спорното право е допустимо само ако процесът е редовно учреден.

 

• може например да се твърди че делото не е подведомствено на съдилищата (отвод за арбитраж като ответникът представя арбитражно споразумение) или да има възражение за местна или родова подсъдност
• малък резултат от процесуалната защита: препращане делото на друг съд или арбитраж
• максимален резултат: прекратяване на делото без СПН

1. Защита по същество- такава защита имаме когато ответникът по един допустим иск оспорва неговата основателност. Тогава ответникът противопоставя на правното твърдение на ищеца своето правно твърдение, като иска от съда да отрече твърдението на ищеца и да потвърди със СПН това правно положение, което ответникът твърди. Чрез защитата по същество ответникът осъществява по повод на заведения от ищеца процес своето право на иск относно същия правен спор. Докато при процесуалната защита ответникът се противопоставя на решение по съществото на делото, при защитата по същество ответникът настоява за решение по съществото на делото, с което предявеният иск да бъде изцяло или частично отхвърлен.

 

Защитата по същество се приспособява към правното твърдение на ищеца. Затова различаваме защита срещу претендирано от ищеца право и защита при отричано от ищеца право.

 

А) Защитата срещу претендирано от ищеца право е необходима при положителен установителен, осъдителен или конститутивен иск. Тя се състои в отричане на съществуването на претендираното право или на неговата изискуемост (при осъдителен иск). За да съществува правото трябва да е породено и да не е погасено. Затова то не съществува когато правопораждащият го факт не е възникнал, както и когато са налице факти, които изключват възникването на правото или унищожават , или погасяват възникналото право.

 

а)   Тази защита може да се състои преди всичко в отричане на правопораждащия факт. Ответникът твърди, че твърденият от ищеца факт не е възникнал. Няма значение дали ответникът се ограничава с отрицание или заявява, че всъщност е възникнал някакъв друг факт. Отричането налага на ищеца да докаже твърдения от него факт;

 

б)   Без да отрича твърдения от ищеца факт като явление на действителността, ответникът може да отрича неговата правна релевантност, като твърди че от този факт не следва претендираното от ищеца право. Тогава ответникът се брани с правни доводи като признава фактическите твърдения на ищеца.

 

в) Като признава фактическите твърдения на ищеца, ответникът може да предяви възражения срещу съществуването на претендираното право. Възраженията могат да бъдат: правоизключващи, правоунищожаващи, правопогасяващи и правоотлагащи.

 

• Правоизключващи са възраженията, с които ответникът твърди факти, осуетяващи възникването на правото. Такива са възраженията за нищожност или относителна недействителност на акта, от който ищецът извежда правото си.
• Правоънищожаващи са възраженията, с които ответникът твърди факти, опорочаващи правопораждащия факт и водещи до унищожаване на правото, извеждано от този факт. Такива са възраженията за грешка, насилие, измама, недееспособност и т.н.
• Правопогасяващи са възраженията, с които ответникът твърди факти, които погасяват възникналото право или отговорността на ответника за него, респ. лишават ищеца от правото. Такива са възраженията за плащане, за прихващане, за опрощаване на дълга, за отказ от наследство, за прехвърляне на вземането и т.н.
• Правоотлагащи са възраженията, с които ответникът твърди факти, които отлагат изискуемостта на вземането. Такива са възраженията за различни модалитети  на сделката (условие, срок), за право на задържане, за неизпълнен двустранен договор.

С възражения ответникът може да предяви и свои права срещу ищеца. За някои права законът изрично допуска това (чл.31, ал.2 ЗЗД и чл.44, ал.3 ЗН).

 

Възраженията на ответника във всички случаи са твърдения на факти, пораждащи изгодни за ответника последици, затова той носи тежестта да ги докаже.

 

Б) Защитата при отричано от ищеца право става необходима срещу отрицателен установителен иск. Тогава ответникът е всъщност претендентът на спорното право и затова той трябва да разкрие съществуването на правото. С оглед на тази цел той трябва да изтъкне фактите, които пораждат това право, както и да обори възраженията на ищеца срещу правото. С други думи неговата защита се състои в обосноваване на претендираното право, т.е тази дейност, която е присъща на ищеца по ПУИ, ОИ и КИ.

 

Ответникът може и да предяви насрещен иск (самостоятелна защита на ответника)- напр. иск по 108 ЗС, ответникът може да предяви насрещен иск за подобренията в имота!!!

 

1. Обща Характеристика

 

1.1. Определение: Процесуалните действия (ПД) са действия на съда и страните, които са насочени към учредяване, развиване и завършване на исковия процес и чийто фактически състав и правни последици се уреждат от процесуалното право.

 

1.2. Процесуалните действия на съда са не само тези, извършени от съдебния решаващ орган, но и действията на другите органи (пр: секретаря на съда съставя съдебния протокол; призовките се връчват от нарочен служител на име Призовкарят Павлин).

 

Под ПД на страните се има предвид не само на главните страни в процеса, но и на другите видове страни, включително и подпомагащите.

 

1.3. ПД трябва да се отграничават от юридическите събития, които имат значение за процеса (пр: смърт на страна или поставянето и под запрещение).

 

Нека освен това да ги различаваме и от действията на свидетелите, вещите лица и преводачите. Действията на преводачите се сливат с тези на страните и нямат самостоятелно процесуално значение. Действията на свидетелите и вещите лица пък сами по себе си не пораждат право и задължение, насичени към следващо процесуално действие. Те са процесуално релевантни (т.к. доставят доказателствен материал), но не са звена на процесуалната верига.

 

1. Процесуални Действия на Съда

 

Най-важни са съдебните постановления. Те са израз на решаващата и разпореждащата дейност на съда т.к. се използват за произнасяне по исканията на страните и по движението на делото (даване на ход, спиране, прекратяване).

Делят се на разпореждания, решения и определения.

 

2.1. Решение – актовете, към които са насочени и с които завършват различни самостоятелни производства (исковото, извънинстанционния контрол и т.н.).

 

С решенията съдът се произнася по съществото на делото. С него той взема становище по предмета на исковия процес: спорното гражданско право.

 

Решението завършва исковото производство, но този белег е по скоро формален и вторичен. Той произтича от основния белег, който е да вземе становище по материалноправния спор и който е основната причина да се обозначава решението, като основният и най-важен акт на исковото производство, към който са ориентирани всички други процесуални действия.

 

2.2. Определенията – това са постановленията на съда, с които той се произнася по процедурни въпроси.

 

2.2.1. Процедурни са въпросите дали и как съда да процедира по съществото на делото (пр: въпроси по допустимостта на производството, по неговото развитие).

Процедурните въпроси са винаги процесуални и по това те се различават от главния въпрос, въпреки че не винаги той е материално правен (пр: производството по обжалване действията на съдия-изпълнителя).

 

2.2.2. Разлики в сравнение с решенията: а/ правните последици на определенията не могат да надхвърлят рамките на производството (те имат само вътрешнопроцесуален ефект); б/ не подлежат на отделно обжалване или се обжалват с частна жалба; в/ могат да бъдат изменяни или отменяни от съда, който ги е постановил (чл. 252); г/ не могат да се атакуват с извънредните средства за отмяна.

 

2.2.3. Определенията се делят на 2 групи съобразно предмета си:

• Определения, които прекратяват производството поради неговата недопустимост.

 

Те съдържат отказ на съда да продължи да процедира. Те си приличат с решенията по това че подобно на тях не могат да бъдат изменяни или отменяни от съда, който ги е постановил (чл. 253). Тяхното обжалване става отделно, с частна жалба, защото преграждат пътя на исковата защита.

 

Н.Б. Разглежданите определения да не се обозначават като процесуални решения!

 

2) Определения по движения на делото – с тях съдът администрира движението на производството. Имат за цел да подсигурят развитието на делото до нормалния му завършек с решение.

 

Биват 2 групи:

 

Определения по движение на делото

• определения, с които съдът дава ход на делото;
• определения, с които той препраща делото на компетентния орган (чл. 118) или го спира (чл. 229).

 

Определения, които целят да обезпечат бързото, икономичното и законосъобразното развитие на производството 

• определения по отстраняване на съдии, по участието на 3ти лица в процеса, по съедияване на искове и т.н.

 

• Правен режим на двете групи определения

 

Съдът постановил определение по движение на делото може сам да го измени или отмени. Съдът не трябва и не може да бъде обвързан от становищата си по допустимостта и подготовката на делото.

 

Основанията за упражняване на това правомощие на съда:

а/ промяна на обстоятелствата, при които е било издадено определението, като поради това то е станало безпредметно или нецелесъобразно. (пр: определение за събиране на доказателства, когато искът в частта му отнасяща се до непроверените факти бъде оттеглен)

 

б/ Очевидна грешка или пропуск на съда (пр: приел погрешно, че страната е дееспособна)

 

2.3. Разпорежданията

 

В исковия процес с разпореждане се решават само процедурни въпроси. За разлика от определенията обаче предмет на разпореждане могат да бъдат само въпроси, които законът допуска да се разрешават от едноличен орган (пр: чл. 141 – с разпореждане се ръководи заседанието на съда; насрочване на заседание; връчване на препис от исковата молба на ответника).

 

1. Призовавания и Съобщения

 

3.1. Цел – да уведомят страната за процесуалните действия, които са или предстоят да бъдат извършени от другата страна или от съда, за да може да вземе участие в тях. Обезпечават правото на страните да подготвят и осъществят правото си на защита.

 

Връчването на съобщенията става по правилата за връчване на призовки – чл. 58 ГПК.

 

3.2. Призоваване на лица с известен адрес

 

3.2.1. Става чрез призовка, която трябва задължително да има предписаното в чл. 57 съдържание – съд, призоваван, кое дело, в какво качество, време и място на заседанието, последици от неявяване.

Призоваването трябва да стане най-малко 7 дни преди заседанието. Ако този срок не бъде спазе решението подлежи на отмяна.

 

3.2.2. Призоваването става чрез връчване на призовката. 3 начина а) от нарочне съдебен служител – Павлин, б) от служител на общитната, когато в населеното място няма съд, в) от пощенски раздавач с препоръчано писмо (чл. 42).

Страните се призовават само за първото заседание. След това сами следят развитието на производството. Съдът е длъжен да изпрати призовка отново когато заседанието, за което са били призовани е отсрочено в закрито заседание, както и в случаите на възобновяване на спряно дело (чл. 229, 230).

 

Призоваването става и по телефона, с телекс, на електронния адрес (с копие от електронния запис – чл. 44, ал. 3) или чрез телеграма, като в тези случаи то се удостоверява писмено с подпис на длъжностното лице, което го е извършило. Документът е официален с обвързваща доказателствена сила.

 

3.2.3. Призовката трябва да се връчи лично на призовавания.

 

Изключения: 1) 3то лице, което е упълномощено от призовавания да бъде адресат на събощенията (съдебен адрес) или пълномощника по делото (чл. 39, ал.1). Когато пълномощника е адвокат той не може да откаже да получи призовката освен след оттегляне на пълномощното или когато последното не е за тази инстанция.

 

2) Ако призовавания е недееспособен, призовката се връчва на законния му представител.

 

3) Ако връчителя не може да намери призовавания в дома му, той може да връчи призовката на лицата посочени в чл. 46, 50 като е длъжен да спазва поредността, посочена в закона.

а) първо – връчване на пълнолетно лице от домашните на призовавания, т.е. лицето, което живее с него в едно домакинство. ! Да е дееспособно!

б) второ – работник, служител или работодател на призовавания, когато призовката се връчва по местоработата му.

в) призоваването на юридически лица става в канцеларията им, като се посочва длъжността и името на получателя (чл. 50)

г) новия ГПК в чл. 47 предвижда залепването на уведомление на входната врата или пощенската кутия на призовавания, в което се посочва, че книжата са оставени в канцеларията на съда.  (явно вече не може да се връчва на съседи)

 

Ако призоваваният или домашнте му откажат да получат призовката/съобщението, отказът се отбелязва в разписката и се удостоверява с подписа на връчителя. (чл. 44, ал.1)

 

3.2.4. Смяната на адреса по време на висящ процес, (независимо дали на призовавания, неговия представител, адвокат или месторабота) поражда задължение за страната да уведоми съда за новия си адрес (чл. 41, чл. 50). Санкцията  за неизпълнение е всички призовки да се прилагат към делото и да се считат връчени.

Пребиваващите у нас чужденци се призовават на адреса, посочен при съответните административни служби (чл.  53).

 

3.3. Призоваване на ответник чийто постоянен адрес е неизвестен.

 

Това става чрез обнародване/публично обявление (чл. 48).

 

Необходимо е съдът да се увери, че е обективно невъзможно лицето да се издири. Това става чрез справка в съответната адресна регистрация. След като не даде резултат се прави публикация в неофициалния раздел на “Държавен Вестник” поне един месец преди заседанието. Прави се само веднъж.

 

4. Процесуални Действия на Страните

 

3.1. Разлика между ПД на страните и действия с материално-правен ефект.

 

ПД са само тези, при които процесуалното право регулира както фактическия състав, така и правните последици на действието на страната. Ако материалноправните волеизявления (пр: прихващане, спогодба, отказ от право) бъдат извършени валидно пред съда, той ще извърши тяхната правна оценка въз основата на материалното право.

 

3.2. Изисквания за валидност на ПД:

1) Да изхождат от процесуално правоспособна и дееспособна страна, или страна с преставителна власт.

2) Да са в предписаната от закона форма и във времето определено за тях.

3) Да са насочени към съда, не пряко към другата страна.

4) Да бъдат предприети като безусловни и безсрочни изявления. Може да има обаче евентуални ПД – тези, които страната предприема в зависимост от сбъдването на едно процесуално събитие (пр: евентуален иск, ако главния иск бъде отхвърлен).

5) Чрез ПД да се упражнява съществуващо процесуално право. Липсва ли такова, предприетото действие е опорочено (пр: предявяване на иск без право на иск).

6) ПД да не са предприети недобросъвестно или при злоупотреба с процесуално право.

 

3.3. Процесуалните действия са оттегляеми. Следователно е безпредметно да се допуска атакуването им поради порок на волята, както при гражданските сделки (грешка, насилие…). В случай, че ги има се атакува направо решението по реда на отмяната на влезли в сила решения (чл. 303).

 

ПД са оттегляеми до приключване на устните състезания. Не могат обаче да бъдат оттеглени ПД, след извършването на които другата страна е придобила права (съгласие за заменяне на страна в делото – чл. 226).

 

3.4. Видове ПД на страните:

 

• Искания – насочени са да предизвикат желаното ПД на съда. Биват искания по същество (предопределят съдържанието на решението) и процесуални.
• Твърдения – изявления за знание на страната относно съществуването или несъществуването на определени факти. Биват правни (претендирани права) и фактически (имат за предмет факти).
• Доказвания – действия на страните, с които те сочат, представят доказателства или участват в тяхното събиране (пр: разпитват вещи лица)

 

1. Форма на Процесуалните Действия

 

4.1. ПД трябва да се извършват на съдебния език – български. Чужденците – с преводач.

 

4.2. Задължителна писмена форма, когато се извършват вън от съдебното заседание. Пр: искови молби, определения и разпореждания, взети в закрито заседание.

 

4.3. Задължителна устна форма, когато се извършват през време на съдебното заседание (пр: показания, заключения на свидетели или вещи лица).

 

Това правило се основава на принципа на устността, инкорпориран в чл.20, 134, 136 ГПК. Законодателят обаче изисква всички устни ПД да бъдат удостоверени писмено със съдебен протокол не за да бъдат валидни, а за да могат да бъдат доказани.

 

4.4. Решаващият орган трябва лично да възприеме процесуалните действия. Това е принципа на непосредствеността. Той гарантира принципа за установяване на истината. Пр: съда изслушва твърденията, събира доказателствата. Изключение: събиране на доказателствата от делегиран съд (чл. 163)

 

4.5. ПД трябва да бъдат извършени публично. Ясно ви е за кой принцип става въпрос.

 

Изключение – обществения интерес или интимния живот на страните да налагат закрито заседание.

 

4.6. Всички ПД се удостоверяват в съдебен протокол. Той е официален документ който ги доказва. Трябва да бъде изготвен или по време на заседанието или в 3дневен срок. Изготвя се от секретаря под диктовката на председателя.

 

1. Време на Процесуалните Действия

 

Периодите от време, в които следва да се извършат ПД, са заседанията и сроковете.

 

5.1. Заседанията са такива периоди от време, през които се предприемат съчетаните ПД на съда и страните, насочени към разглеждане на делото (134, 136, 143).

 

Заседанието се насрочва от районния съдия или от председателя на окръжния съд, чрез точното определяне на времето и мястото на ПД. Заседанието може да се състои само ако страните са редовно призовани. Заседанието е винаги публично.

 

Заседанието може да бъде отсрочено и отложено. Отлагане има когато някоя страна не е редовно призована или неявяването и се дължи на заболяване или природна стихия. Неявяването на свидетели или вещи лица също може да доведе до отлагане.

 

5.2. Сроковете са периоди от време, в течение на които трябва да бъде извършено

пд на страните под страх, че правото ще бъде погасено. Що се отнася до ПД на съда, които са обвързани от срокове – тяхното неспазване не пречи да се извърши ПД по-късно. Санкцията е само дисциплинарна.

 

Сроковете са законни – чиято продължителност е предвидена от закона и съдебни – определените от съда срокове за извършването на посочените от съда ПД.

 

5.3. Продължителността на сроковете се определя по дни седмици и месеци. Срокът определен по дни изтича в последния ден, като денят на събитието, от което срокът започва да тече не се брои. Когато срокът изтича в неприсъствен ден – важи следващия ден. Когато ПД е извършено чрез пощата в последния ден на срока, счита се за спазен, независимо кога пощаджията сколаса да го донесе!

 

5.4. Решителните срокове (сроковете за обжалване и срокът за молба за отмяна на влязло в сила решение) не могат да бъдат продължавани. Всички останали могат, само ако още не са изтекли. Молбата може да бъде направена и устно в съдебното заседание. Основание може да бъде само уважителна причина, която да е от такова естество, че да не зависи от волята на страната да я преодолее.

 

6. Процесуални Бездействия

 

О. – Липса на възможно или дължимо действие, т.е. неупражняване на процесуално право или неизпълнение на процесуално задължение.

 

6.1. Действията на съда са винаги дължими, затова ПБ на съда са винаги неизпълнение на негови процесуални задължения. Неизпълнението на задълженията не е основание за тяхното погасяване.

 

6.2. ПБ на страните са или неупражняване на процесуални права или неизпълнение на процесуални задължения.

 

а/ неупражняването на процесуални права се нарича още процесуални пропускания. Пропускането на преклузивен срок (всички срокове за страните) има следните последици:

• погасяване на правомощието да се извърши валидно процесуално действие.
• Непораждане на изгодни за страната последици (пр: необжалването пречи делото да се пренесе пред втора инстанция)
• Независимо от Процесуалното пропускане развитието на делото е обезпечено (пр: неявяването на редовно призована страна не пречи на разглеждане на делото)

 

Когато имаме Пропускане, негативните последици от пропускането на срок могат да бъдат отстранени чрез възстановяване на срока (чл. 64 ал.2). Молбата се подава в 7 дневен срок от съобщението за пропускане и се основава на непредвидени обстоятелства (пр: природни стихии, заболяване, неполучаване на съобщение).

 

б/ Неизпълнение на процесуални задължения – страната се подчинява на неизгодно за нея положение, за да се обезпечи целта на задължението.

1. С осъдителния иск (ОИ) ищецът иска от съда а) да установи със СПН, че в полза на ищеца срещу ответника съществува неудоволетворено гражданско притезание; б) да допусне принудително удоволетворяване на притезанието срещу ответника. Допускането на принудителното удоволетворяване срещу ответника намира израз в неговото осъждане. Затова ОИ включва винаги искане за осъждане на ответника.

 

Защитата, която се търси с ОИ включва в себе си защитата, която се търси с установителния иск, но не се изчерпва с нея. Затова докато решението по УИ се ползва само със СПН, Р по ОИ се ползва и с изпълнителна сила (само решението, с което се уважава ОИ). Решението, с което ОИ се отхвърля, отрича наличността на такова притезание и затова се ползва само със СПН, която брани ответника срещу неоснователната претенция на ищеца.

Понеже се ползва с изпълнителна сила, осъдителното решение е изпълнително основание.

 

1. Предмет на ОИ

Претендираното от ищеца изискуемо притезание за определена престация от страна на ответника или претендирана от ищеца отговорност на ответника със своя вещ за чужд дълг (149, ал.2 ЗЗД).

Предметът на ОИ в сравнение с този на УИ е по-ограничен. Въпреки това на практика много по-често се търси защита чрез ОИ. Осъдителни са: искът за цената на продадена вещ; за наема на жилище; за трудово възнаграждение, за издръжка, ревандикационният, владелческият иск и др.

 

1. Дали притезанието е изискуемо ни казва гражданското право. Ои относно неизискуемо притезание е преждевременно предявен. Той не е недопустим, а е неоснователен. Този, който няма право да иска доброволно изпълнение, очевидно няма право да иска принудително изпълнение, а към него е насочен ОИ.

Настъпи ли обаче изискуемостта на притезанието в течение на исковия процес и остане ли притезанието неудоволетворено, ОИ трябва да бъде уважен. Защото съдът е длъжен да вземе предвид и тези факти, които са настъпили след предявявяне на иска, щом като те са от значение за спорното право (235, ал.3).

1. В някои случаи законът допуска да се предявява и уважава ОИ, макар че притезанието още не е станало изискуемо.

• Според чл. 124 ал.2 може да се предяви ОИ за повтарящи се задължения, макар и тяхната изискуемост да настъпва след постановяване на осъдителното решение. Интересът на такъв ОИ се състои в опасението , че слъжникът може да бъде неизправен относно всяко следващо плащане, така че да се наложи да се водят редица последователни ОИ за всяко последвашо плащане. (първото плащане обаче трябва да е станало изискуемо; при това изискуемостта на следващите плащания трябва да зависи само от настъпването на срока, но не и от предварителното или едновременното изпълнение на насрещна престация от страна на ищеца. Затова Ои по чл.124, ал.2 е възможен при задължения за издръжка; за прехрана срещу вече прехвърлен имот, за застрахователни премии (387, ал.4 ТЗ); за периодично дължимо обезщетение при непозволено увреждане. Не може обаче да бъде уважен ОИ за още неизискуемо трудово възнаграждение по ТД, зашото ТВ се дължи срещу вече престиран труд!!!
• Подвид на иска по чл. 124 ал2 представлява ОИ да се изоставят занапред такива действия, с които ответникът нарушава правото на ищеца (напр. Да се осъди ответникът да не преминава през имота на ищеца; да не употребява неговото име чл.326). Решението по такъв ОИ ще бъде изпълнено по реда на чл.527.
• До ОИ относно притезание , което не само не е изискуемо, но не е даже още възникнало се стига, когато ОИ се съединява с друг иск, чието уважаване ще породи и ще направи изискуемо притезанието, предмет на ОИ. Такъв е напр. Случаят когато се предявява иск за унищожаване или разваляне на договор и с него се съединява ОИ за връщане на даденото от ищеца или пък се предявява иск по чл. 19 ал.3 ЗЗД и с него се съединява иск за осъждане на ответника да предаде владението на имота, който ще бъде придобит от ищеца възоснова на конститутивното решение.
• Интересът от ОИ е предпоставка за неговата допустимост

 

Липсата на такъв налага да се прекрати делото по ОИ. Интересът от ОИ е налице, когато ищецът твърди че притежава изискуемо притезание срещу ответника, което последният не удоволетворява. Дали вземането съществува и дали то е изискуемо е въпрос не на допустимост, а на основателност на иска. На него ще се отговаря с решението, т.е. не в началото, а в края на процеса.

За разлика от установителния иск интересът от ОИ ще е налице, ако ответникът нарушава правото на ищеца, макар и да не оспорва неговото съществуване (напр. Владелецът на ревандикираната вещ не оспорва собствеността, но не връща вещта; длъжникът не оспорва дълга, но не плаща; собственикът не оспорва правото на ползване, но възпрепятства упражняването му от ответника, като го лишава от достъп до имота).

Ще липсва интерес от ОИ, когато с него се търси осъждане за такива притезания, за осъществяването на които не е допустимо принудително изпълнение, тъй като в него е смисълът на ОИ. Такъв е случаят при естествените задължения, при задълженията да се престира работна сила.

 

1. Легитимация

Легитимиран да предяви Ои е по правило само носителят на неудоволетвореното притезание. И процесуалният субституент може да предяви ОИ, но ще иска осъждане не в своя полза, а в полза на носителя на притезанието. Надлежен ответник по ОИ е само това лице, срещу което се търси принудително изпълнение (чието осъждане се иска). Това е лицето, за което се твърди че е длъжник или отговаря със своя вещ за чужд дълг. Неговите права са заплашени от търсеното принудително изпълнение и затова то е легитимирано да ги брани, оспорвайки ОИ.

Поначало само този, който материалноправно е овластен да получи дадена престация и който е материалноправно задължен да я даде (разбира се съобразно с твърденията на ищеца), са надлежни страни по ОИ.

 

1. ПОНЯТИЕ – условията за възникване, съществуване и надлежно упражняване на ПИ. Проц. Предпоставки са 2 основни групи:

 

1.1. За възникване и съществуване на ПИ – за да възникне спрямо съда в полза на определено лице ПИ трябва:

• Да е налице правен спор – наличността на такъв поражда нуждата и интереса от защита. Чл.124, ал.1 ГПК поставя изрично изискването за наличие на правен интерес само при установителните искове, защото при осъдителните и конститутивните интересът произтича директно от естеството на търсената защита. По проекта на ГПК беше предвидено, че ако страната тръгне по заповедното п-во (виж чл.404 и сл.) тя не може да предяви иск за същото право. Стамболиев е съгласен, че така би трябвало да е – ако можеш да се възползваш от по-лекото заповедно п-во, нямаш интерес от ПИ. По новия ГПК обаче можеш да си избереш и исков път, дори да имаш на разположение и основание да започнеш заповедно п-во по чл.417;
• Процесуална легитимация;
• Подведомственост – ако не е насочено спрямо съд, ПИ не съществува;
• Правоспособност – само правоспосособно лице може да притежава ПИ. Ако такова няма ПИ няма да има субект;

 

Всички тези предпоставки дотук са положителни, т.е. трябва да са налице, за да съществува ПИ. Те са абсолютни и за тях съдът следи служебно;

 

Има и една отрицателна абсолютна предпоставка – същият спор да не е вече решен със СПН. Тъй като повторен иск по спор, решен със СПН е недопустим – чл.299, наличието на такова решение процеусална пречка за възникването и съществуването на ПИ.

В учебника на Сталев пише и че изтичането на давонстен или преклузивен срок, от който ПИ е обусловен, ще доведе до отхвърляне на иска като недопустим, а не неоснователен, защото тези срокове погасяват ПИ, а не материалното право. От друга страна ВКС приема, че искът предявен след изтичане на преклузивен срок, се отхвърля като неоснователен!!!

 

1.2. За надлежно упражняване на ПИ – и тук са положителни и отрицателни, като първите трябва да са налице, за да може ПИ да бъде надлежно упражнено, а вторите – да липсват

• Положителни

– исковата молба да отговаря на посоченото в 127-129 съдържание. Ако не отговаря съдът дава срок да се оправи;

–  родова подсъдност (тя е абсолютна) – например ако се подаде иск до ВКС, той ще го препрати на компетентния 1-воинстанционен съд;

– местна подсъдност (тя е относителна, т.е. съдът не следи служебно за нея, а се взема предвид само ако ответникът направи възражение);

– процесуална дееспособност на страната или представителна власт на представителя (абсолютни)

• Отрицателни

– наличие на договор за отнасяне на спора до арбитраж или международен съд (относителни);

– наличие на висящо дело между страните за същия правен спор;

– Наличие на наказателно дело относно престъпление, което е от значение за решаване на спора – в този случай се изчаква присъдата;

– наличие на висящ спор по преюдициален въпрос по още незаявения граждански спор

 

2. ВИДОВЕ

2.1. такива, които се отнасят до възникването и съществуването на ПИ и такива, които се отнасят до надлежното му упражняване (виж по-горе);

2.2. положителни – те трябва да са налице, за да съществува или може да се упражни ПИ и отрицателни – тяхното наличие е пречка за съществуването или упражняването на ПИ;

2.3. абсолютни – те водят до недопустимост на съдебното решение, ако ги няма и за тях съдът следи служебно; относителни – вземат се предвид само ако ответникът направи възражение

 

3. ЗНАЧЕНИЕ

 

• – Процеуалните предпоставки имат непряката функция да обуславят самия исков процес, защото те обуславят съществуването и надлежното съществуване на ПИ. ПИ от своя страна, ако съществува и е надлежно упражнено, искът и исковият процес са допустими, а ако не съществува или не е надлежно упражнено – процесът е недопустим, а предявеният иск е опорочен и затова недействителен. Порочността на недопустимия иск обаче е поправима, и то с обратна сила – ако липсвашата предпоставка възникне или наличната пречка отпадне. Ако въпреки липсата или ненадлежното упражняване на ПИ съдът постанови решение – то ще е не нищожно, а недопустимо.
• Ако съдът установи, че липсва положителна ППр. Или е налице процесуална пречка, съдът в зависимост от естеството на самата ППр. Може:

• Да вземе мерки, за да се поправи порока (чл.129 за исковата молба и чл.101 за проц. действия);
• Да препрати делото на компетентния орган (чл.118,ал.2) – това е в случаите на сгрешена подсъдност – била тя родова или местна;
• Да спре делото (чл.229, ал.1, т.4 и 5);
• Да прекрати делото като обезсили всчики извършени по него процесуални действия, вкл. И постановеното съдебно решение (виж чл.126 и чл.270 ГПК)

 

Съдът установява дали са налице или липсват ППр. В отделно производство по повод на висящия исков процес и с участието на същите страни. !!! Това производство не представлява исков процес или част от него, защото има различен предмет – не материалното спорно право, а ПИ. То се нарича условно „процес относно процеса”. Той се различава коренно от самия исков процес в следните направления:

– при ПоП съдът се произнася по претендирано спярма него право –ПИ и затова се произнася с определение, а не с решение;

– най-ярко се усеща разликата, когато в резултат на проверката се установи, че липсват положителни ППр. И исковият прозес трябва да се прекрати – виж чл.126 и 270. Тогава всички извършени процесуални действия, заедно със самото решение се обезсилват. Обратното, всички процесуални действия по ПоП запазват пълната си валидност, защото на тях се крепи обезиславането на исковия процес => двата процеса са различни.