8. Състезателно начало и равенство на страните в производството

/в , /от
  1. СЪСТЕЗАТЕЛНО НАЧАЛО – чл.8 ГПК. Състезателното начало бе въведено в ГПК от 1997г. и оттогава до 2002г. съдията беше само безпристрастен наблюдател на спора между страните – т.нар. чисто състезателно начало или „принцип на съдийската пасивност”. При него се наблюдаваше едно социално неравенство – този, който имаше повече знание и умение и по-големи финансови възможности обикновено излизаше победител. Сега съдът не седи безпристрастно, а напротив – има задължения да подпомага и напътства страните – виж 1.2. по-долу

1.1. Същност – всяка страна има право да участва в п-вото (може и чрез свои представители, а не задължително лично) и да въздейства чрез своите процесуални действия върху неговото развитие и върху съдържанието на акта, с който то ще приключи. Това право включва: а) право на всяка страна да бъде уведомена за исканията и възраженията на противната страна; б) право на всяка страна да подкрепи своите искания и възражения чрез факти и доказателства, които защитният орган е длъжен да обсъди; в) право на всяка страна да бъде призована за съдебните заседания и да бъде уведомена за актовете на съда, постановени вън от съдебното заседание; г) право на всяка страна да участва в събиране на доказателствата и в разискване на фактическата и правната страна на делото (т. нар. устни състезания;) д) право на всяка страна да атакува порочните действия на защитния орган, за да наложи законосъобразно развитие и приключване на процеса.

1.2. Съст. Начало по новия ГПК се проявява в 2 направления

  • По силата на този принцип страните са тези и само те са тези, които посочват фактите. Съдът няма право да се позовава на факти, непосочени от страните. Той обаче е длъжен да й укаже съдействие при посочване на фактите, но тя не е длъжна да се съобрази;
  • Страните и само и единствено те могат да посочват док. С-ва.  Съдът е длъжен да съдейства на страната при посочване на доказателствените с-ва, в смисъл да ги насочи, че за един или друг факт не са посочили док. С-ва.

 

  • Законът предоставя редица гаранции за правото на участие на страната в п-вото:
  • Призоваване за заседанието най-малко 1 седмица преди него – чл.56, ал.3;
  • Представяне на заключението на вещото лице най-малко 1 седмица преди заседанието – чл.199;
  • Отмяна на влязло в сила решение, когато страната е била лишена от възможност да участва в делото – чл.303,ал.1,т.5 ГПК и др.

 

  1. РАВЕНСТВО НА СТРАНИТЕ – чл.9 ГПК

 

2.1. Същност – страните имат еднакви процесуални права за да защити в процеса материалните си права съобразно с процесуалната роля, която заема (не може да имат еднакво процесуално положение, защото например само ищецът има право да оттегля или се отказва от иска. Ако би го имал и ответникът, щеше да може да осуети веднага исканата с/у него защита).  ПРИМЕРИ ЗА РС: право на всяка страна да участва в делото с представител – чл. 32; право на всяка страна да иска да бъде отстранен от участие в делото заинтересуван член от с-ва на решаващия орган – чл.23 и др. Принципът има и типични проявления само в исковия процес – правото на всяка страна да предяви инцидентен установителен иск – чл.212; да привлече 3-то лице за свой помагач – чл.219,ал.1 и др.

2.2. Гаранции

  • Законност на правната помощ – ако страната няма средства може да си издейства служебен защитник в процеса;
  • Съдът оказва съдействие на страните във връзка с равенството в процеса

 

7. Диспозитивно и служебно начало

/в , /от
  1. ДИСПОЗИТИВНО НАЧАЛО (ДН) – чл.6 ГПК

1.1. Същност – по смисъла на този принцип съдът дава защита ако е поискана, докато се иска и само за това, което е поискано. Така, ДН има з направления:

  • Кога съдът дава защита – само когато страната е поискала, т.е. не може да се самосезира. Съгласно чл.6,ал.1 съдените п-ва започват само по молба или жалба на носителя на правото на защита;
  • Докога дава защита – докато страната я иска, т.е. докато п-вото не бъде прекратено, т.е. докато защитният орган не бъде десезиран (оттегляне или отказ от иск – чл.232 и 233; съдебна спогодба – чл.234; при оттегляне или отказ от жалба – чл. 264). Апогей на ДН е правомощието страните да възложат на избран от тях арбитражен съд разрешаването на спора;
  • В какъв размер е защитата – за това количество, което е поискано (напр. не може ищецът да е поискал 5000 лв., а съдът да присъди 10000, но може да присъди 3000, ако уважи иска частично). Качеството на защитата също зависи от волята на този, к. Има право на защита – може да поиска осъждане с осъдителен, установителен или конститутивен иск с различни пр. Последици – СПН, ИС и КД. Иначе казано съдът е длъжен да даде защита само в рамките, посочени от ищеца с основанието и петитума на иска – затова именно съдът не може да уважи иска на непосочено основание или на незаявен петитум (например – съдът не може да постанови пълно осиновяване, ако е поискано непълно; не може да се произнесе по преюдициално правоотношение, за което това не е било поискано с инцидентен установителен иск и др.)

 

1.2. ДН е процесуално отражение на разпоредителната власт на носителите на гражданските права, която е вкл. в съдържанието на тези права. Както сбственикът на 1 имот може да се разпореди с имота, т.е. да упражни правото си на собственост чрези правомощието разпореждане или не, така и от него зависи дали ще предяви ревандикационен иск или не, когато друго лице без основание владее неговия имот.

 

1.3. Как се гарантира ДН? По реда на обжалването, както и извънредните средства за отмяна – В две направления:

  • Нарушение на ДН в позитивен план – например ако съдът се самосезира – съдебното решение е недопустимо и подлежи на обезсилване; ако присъжда повече от поисканото отново е недопустимо в частта над поисканото и в тази част също следва да бъде обезсилено; съдът служебно е възобновил делото, спряно по взаимно съгласие; – т.е.
  • Нарушение на ДН в негативен план – съдът е сезиран, но не образува дело. Определението му тук подлежи на обжалване с частна жалба, а и ако е необходимо, на касационен контрол.

 

  1. СЛУЖЕБНО НАЧАЛО (СН) – чл.7 ГПК.

2.1. Същност –

  • По силата на новия ГПК, както беше и по стария, съдът е длъжен служебно да извършва необходимите процесуални действия по п-вото от момента, в к. Е сезиран до момента на обявяване на съдебното решение. СН не противостои на ДН. Молбата за защита е искане да се развие цялото производство – така когато искането за защита е заявено и с поддържа съдът по свой почин извършва процесуалното действие, без да чака нарочна молба от заинтересуваното лице (веднага след получаването на исковата молба съдът я изплаща на ответника – чл.131; съгласно чл.230 когато делото е спряно то си възобновява не само по искане на заинтересуваната страна, но и служебно от съда, ако основанието за спирането му е отпаднало.) По този начин защитата става бърза и икономична и по-достъпна. След като подаде молбата за защита страната е освободена от това изрично да предизвиква последващите процесуални действия. Това обаче не означава, че тя не може да го прави, т.е. не й е забранено – именно затова ако съдът не извършва своевременно необходимите действия страната може да подаде
  • молба за бавност – уредена е в чл.255, 256 и 257 ГПК. Съгласно 255, ал.1, във всяко положение на делото, когато съдът не извърши своевременно определено процесуално действие, страната може да подаде молба за определяне на подходящ срок до по-горестоящия съд чрез този, който се бави. Съдът обаче може и незабавно да извърши съответните действия, при к. Молбата се счита оттеглена – чл.256, ал.1. Ако не – молбата се разглежда в едноседмичен срок от съдия от по-горестоящия съд. Ащко той прецени, че бавност има дава срок за извършване на действието, който е задължителен за забавилия се съд. Ако прецени, че няма забавяне, отхвърля молбата и определението за това не подлежи на обжалване. – чл.257, ал.2, изр. Последно. Ж. Ст. – По аргумент за по-силното основание правилата относно молбата за бавност трябва да се прилагат и за неисковите п-ва, напр. Изпълнителния процес, защото за страната, която бързо се нуждае от защита в изп. Или обезпечителния процес, забавянето е почти равнозначно на отказ от защита.
  • Съдът не е обвързан от правната квалификация на фактите от страните, а е длъжен по свой почин да издири приложимия материален закон. (арг. От чл.235,ал.2)

 

2.2. СН във въззивното и касационното п-во – Съгласно становището на ВКС, изрично прокарано в новия ГПК въззивната и касационната инстанция служебно проверяват дали съдебното решение е процесуално допустимо или не; дали е нищожно и т.н.

 

2.3. В новия ГПК са възстановени отменените от 1997г. други важни проявления на принципа на СН, а именно – подпомагане на страните при изясняване на делото от фактическа и правна страна – чл.7,ал.1, изр.2 ГПК, както и задължението за слежубно изпращане на страните на препис от негови актове, които подлежат на самостоятелно обжалване (например някакво преграждащо определение) – чл.7,ал.2

 

  1. КОНЦЕНТРАЦИОННО НАЧАЛО – Според стария ГПК до приключването на устните състезания страните можеха да посочват всякакви док-ва. При пропускането на този срок следваше само имуществена санкция, но не и недопустимост на док-вата, които страната не е посочила по своя вина. Това водеше до често отлагане на делото. По новия ГПК късното посочване на нови факти и док-ва е недопустимо и съдът не обосновава решението си въз основа на тях. Ако го направи, решението е порочно и подлежи на отмяна. Последният момент за попълване на делото с док-ва е с отговора на насрещно процесуално действие, например – на подадения иск – ответникът може да посочи док-ва в отговора на исковата молба, но не и след това; на направените възражения с отговора на исковата молба ищецът може да противопостави нови факти и док-ва, но само в първото заседание по делото. Във второто вече е късно. Единствената възможност нови док-ва да се представят и по-късно – до приключването на съдебното дирене (началото на устните състезания), ако не са могли да бъдат изтъкнати своевременно поради обективни обстоятлества. Концентрационното начало съответсва на засиленото с новия ГПК служебно начало – съдът трябва да даде указания на страните какво ще се случи ако не посочат фактите в срок/

 

6. Принципи на ГПр. – същност и тяхното взаимодействие в новия ГПК

/в , /от
  1. СЪЩНОСТ – Съществуват 2 разбирания за принципите – като основни ръководни идеи и като основни ръководни правни норми. Вярно е второто разбиране – принципите са основни ръководни правни норми. Такива са, защото: а) отразяват и изразяват основните, ръководни правни идеи и ценности на обществото и държавата; б) предопределят (обуславят) съдържанието на цели комплекси от правни норми, които се явяват като тяхно прилагане и осъществяване; в) разкриват най-ярко качествените особености на обусловените от тях съвкупности от правни норми; и г) служат като опора за тълкуване и за попълване на празнините в действащото законодателство по пътя на аналогията на правото.

– Уредени са в глава 2 на ГПК, озаглавена „Основни начала”.

– За да бъде 1 правна норма основно начало (принцип) тя трябва да бъде основна, т.е. на нейна база да са изградени цели комплекси от правни норми и ръководна – когато съдът прилага една или друга правна норма и има съмнение ще се обърне именно към тази ръководна правна норма.

 

  1. ВИДОВЕ – с оглед на това дали се проявяват само в ГПр. Или в цялата правна система биват:

А./ общо правови принципи – те са характерни за цялата правна система – например принципът на законност – чл.5 ГПК; чл.4,ал.1 К.;

Б./ междуотраслови – действат в няколко правни отрасъла – принцип за установяване на истината – чл.10 ГПК; има го и в НПК;

В./ Отраслови принципи, познати само на ГПр. – концентрационното начало.

 

!!!!! Ядрото на ГПр. Са принципите на диспозитивното начало, служебното начало и състезателното начало – чл.6,7 и 8 от ГПК, както и новото концентрационно начало. Чл.11 постановява, че делата се разглеждат публично и непосредствено, а чл.12 определя вътрешното убеждение. Това обаче не са самостоятелни принципи на ГПр., а гаранция за осъществяване на принципа за законност (чл.5 ГПК). Другите т.нар принципи за бързина и процесуална икономия са допълнителни изисквания и идеи, а не норми, за по-голямата практическа ефикасност на ГПр. Като защита-санкция. Неефикасната защита обаче не е незаконосъобразна.

 

  1. ЗАНЧЕНИЕ – Принципите на ГПр. Дават неговия облик и се намират в диалектическо единство. Всяка промяна в 1 принцип влече промяна и в останалите.

 

  1. ПРИНЦИП НА ЗАКОННОСТ

4.1. уреден е в чл.5 ГПК и чл.4,ал.1 К.;

4.2. Той гласи, че всяко процесуално действие, както на органите на процеса, така и на страните трябва да бъде съобразено с изискванията на процесуалния закон, а когато постановява решението си, правораздавателният орган трябва да приложи точно материалния закон. В този смисъл се проявява в 2 направления – процесуално и материално.

4.3. Несъобразяването с този принцип води до ирелевантност на процесуалните действия на страните (чл.101,ал.3; 129, ал.3 и др.) и до атакуемост на порочните действия на защитния орган – обжалване на определенията и решенията на съдилищата, на действията на съдия-изпълнителя и извънредните средства за отмяна на влезли в сила порочни решения.

4.4.  Освен горните съществуват и други гаранции за спазване на принципа на законността:

  • Независимостта и безпристрастието на органите на ГПр. – съд, арбитър – чл.117 К.; 22 ГПК и 14 ЗМТА;
  • Участието на прокурора в ГПр.;
  • Спиране на производството от ВКС, ако прецени, че приложимият закон противоречи на К. И сезиране на КС;
  • Неизгодните правни последици – процесуални тежести (виж по-горе), които настъпват при несъобразяване с изискванията на процесуалния закон.
  • Забрана за злоупотреба с процесуални права – чл.3 ГПК. Съгласно този член участващите в делото лица са длъжни да упражняват добросъвестно процесуалните си права, т.е. когато правото се упражнява с убеждението, че съществува, а когато се касае до право на иск, пр.из-ние или обезпечение, това убеждение трябва да се разпростира и по отношение на материалното право, чиято защита се търси. Така, злоупотребява това лице, което упряжнява процесуалното си право, макар да знае, че то не съществува или че не съществува материалното право, к. Цели да защити. (например – взискателят търси принудително изпълнение, макар да знае, че няма вземане). Когато обаче страната мисли, че правото съществува, злоупотреба няма, т.е. незнанието за несъществуването на правото изключва недобросъвестността. Този, който твърди недобросъвестност, трябва да я докаже.

Когато установи злоупотреба съдът трябва да тохвърли искането. Освен това злоупотребилият отговаря спрямо противната страна за вреди, когато те са настъпили вследствие на злоупотребата – чл.3 ГПК.

 

  1. ПРИНЦИП ЗА СОЦИАЛНА СПРАВЕДЛИВОСТ – той изисква защитата, която ГПр. Предоставя да е достъпна, а санкцията, която налага – хуманна.

 

5.1. Под достъпна защита се има предвид не формален достъп до процеса чрез процесуални права като правото на иск; равенство на страните и т.н., а гарантиране на фактическата възможност за осъществяване на тези права – достатъчен брой първоинстанционни съдилища с широка родова подсъдност; ниски държавни такси или изобщо неплащане на такива (напр. за издръжка; за тр. възнаграждение); безплатна правна защита (тя се дава от съда по негова преценка въз основа на декларация на молителя. Адв. Съвет определя кой адвокат, а той не може да откаже  – ако откаже –  дисциплинарна отговорност.); кратки срокове и др.

 

5.2. хуманен – например не е справедливо имуществените права на длъжника, които са опора на достойното му съществуване – чл.444 ГПК, да бъдат обект на принудително изпълнение. Затова именно, по хуманни съображения чл.444 ГПК ги изключва изрично такива вещи.

5. Материално Гражданско право и ГПр.

/в , /от

МГП и ГПП се намират във взаимна зависимост. МП има свои необходими, присъщи нему процесуални форми. От друга страна МП зависи от ГП поради връзката между право и държавна принуда, т.е. връзката е функционална и бива както права така и обратна – материалното право обуславя ГПр., к. От своя страна обратно въздейства върху материалното право чрез защитата, к. Му дава.

 

  1. Зависимост м/у МГП и ГПП като правни отрасли (на нормативна основа)

 

  • Зависимост на ГПП от МГП

 

  • На първо място уредбата на ГПП трябва да се съобрази с нуждата от възстановяване на нормалното функциониране на гражданските отношения. Израз на това са трите основни способа на защита-санкция, т.е. 3-те процеса;
  • После защитните способи на ГПр. Трябва да се приспособят към особеностите в съдържанието и правния режим на защитаваните права;
  • С оглед значимостта на различните накърнени права ГПр. Степенува силата на тяхната защита и силата на санкцията (напр. Със засилена защита се ползват правото на издръжка – бързо п-во; изгодна местна подсъдност, както и правото на трудово възнаграждение – бързо п-во; освобождаване от д-вна такса и др. Същевременно е ограничено посягането върху тези права, когато техният носител е страната, с/у к. Се води процесът.);
  • ГПр. Трябва да се приспособи и към усложненията на гражданските правоотношения, напр. Множество носители на 1 и също право; правоприемство; регресна отговорност и др. Израз на това приспособяване са институти като другарството; обратен иск; инцидентен установителен иск и др.

В заключение трябва да се каже, че колкото е по добре приспособен към особеностите на накърнените граждански права, толкова по-добре ГПр. Като система от норми ще служи за тяхното възстановяване.

 

  • Зависимост на МГП от ГПП
  • Нормативна зависимост – дължи се на зависимостта на правото от д-вната принуда. ГПр. Обезпечава осъществяването на гражданските права чрез организираната от него санкция;
  • Социологическа зависимост – изразява се в превантивното въздействие на ГПр., к. Като обезпечава със защита и заплашва със санкция служи като преграда срещу желанието да се извърши правонарушение.

 

  1. Зависимост м/у между конкретното субективно МП и конкретния ГПр.

 

  • Зависимост на конкретния ГПр. От конкретното накърнено МП – проявява се различно при различните способи за защита, т.е. при различните процеси.
  • Изпълнителен процес – тук зависимостта е най-ярка. Ако не съществува субективното притезателно право, процесът е недопустим. Ако през висящността на процеса МП се погаси, принудителното изпълнение трябва да се прекрати.
  • Обезпечителен процес – обезпечението предхожда или съпровожда исковия процес, а това означава, че нуждаещото се от обезпечение МП е спорно. Така за да бъде законосъобразна обезпечителната мярка (т.е. да се реализира законосъобразно обезп. процес) е необходимо да има едно вероятно съществуващо право (вероятно, защото не е ясен изходът от исковия процес);
  • Исков процес – тъй като тук винаги има наличие на правен спор няма и сигурност, че спорното право съществува. !!! Затова съществуването на спорното право не би могло да бъде въздигнато в условие, за да може да започне исков процес. Зависимост обаче има – за да се развие исковият процес трябва да има едно твърдяно право (било от ищеца с + установителен, осъдителен или конститутивен иск, било от ответника, когато с/у него ищецът е завел – установителен иск). Без твърдяно право исковият процес би бил недопустим, защото няма да има правен спор. Защита се дава дори, к. Процесът завърши с отричане на твърдението на ищеца – защитата е за противната страна, а санкцията е за ищеца, тъй като неговото правно твърдение се отрича. !!! Ето защо исковият процес никога не се прекратява ако се установи, че твърдяното право не съществува (тогава исковият процес дава защита на ответника, потвърждавайки неговото положение по спора). Обратно, при изпълнителния и обезп. Процес, ако се установи, че притезанието/вероятно съществуващото право не съществуват, п-вата трябва да се прекратят.

!!!! Процесуалните роли на ищец и ответник в исковия процес не са предопределени от ролите в спорното правоотношение. Ищец става този, к. Пръв вземе инициативата да сезира съда с правния спор. Независимо по чия инициатива обаче започне процеса, в него ще бъде упражнено правото на иск на всяка една от страните по същия правен спор. Ответникът с отговора на исковата молба се стреми към решение със съдържание, обратно на това, к. Иска ищецът. Друго е положението при изп. И обезп. Процес – там защита може да търси само 1-та страна – носителят на притезанието или на вероятно съществуващото право.

 

  • Зависимост на конкретното накърнено МП от конкретния ГПр.
  • Конкретният ГПр. Се явява спрямо накърненото МП необходима форма на неговия живот;

Освен това в хода на своето развитие ГПр. Поражда и редица материалнопрвани последици (исковата молба прекъсва давността; запорът и възбраната възпрепятстват длъжника да се разпореди с вещта/имота). Това са типични случаи на процесуални действия с гражданскоправни последици, проява на т. нар. смесени правни институти, чийто фактически състав се корени в един клон на правото, а правните им последици лежат в друг клон на правото. Такива смесени институти са арбитражният договор, договорът за местна подсъдност, съдебната спогодба. При тях обаче фактическият състав е гражданскоправен (договор), а правните последици са процесуални.

 

 

4. Гражданско процесуално право (ГПП)

/в , /от
  1. Определение – ГПП e съвкупност от норми, които уреждат а) процесуалните действия, образуващи ГП като производство; б) процесуалните права и задължения, образуващи ГП като правоотношение, и в) защитните и санкционните правни последици, в които ГП като защита-санкция се състои. В съвкупността от тези норми се състои Гражданският процес като институция, т.е. като възможност за защита на накърнени граждански права.
  2. Характеристика
  • ГПП е клон на правото
  • ГПП урежда регулираните от него отношения чрез метода на държавна власт и подчинение. По това ГПП противостои на ГМП (гражданско, търговско, трудово и семейно), което урежда регулираните от него отношения с метода на равнопоставяне. Въпреки това обаче ГПП се намира в тясна функционална връзка с ГМП, тъй като урежда тяхната защита при правонарушение. В този смисъл ГПр. Норми са вторични по отношение на ГМП норми;
  • ГПП е самостоятелен клон на правото – различава се от другите клонове на правото по специфичния си предмет на регулиране – защита на накърнени граждански права чрез специални производства

 

  1. Разлика между ГПр. Норми и ГМП норми

 

  • Нормата ще е материалноправна ако има за свои адресати граждани или ЮЛ и урежда техните взаимоотношения като равнопоставени един спрямо друг субекти. Нормата ще е процесуалноправна ако има за свои адресати орган, облечен в държавна власт да даде защита и наложи санкция и лица, заинтересувани от защитата и санкцията. Защитният орган не е никога в това си качество адресат на материалноправни норми и носител на граждански права или задължения. N.B. Поради това не е едно и също неправилно прилагане на материалния закон от защитния орган и нарушаване на процесуалния закон от последния – тази разлика има важно значение в практиката по отношение на порока на решението и начина за атакуването му.
  • ГМП широко използва диспозитивните норми, т.е. тези норми, които важат при изрично или мълчаливо предвидено от нейния хипотезис условие, че адресатите на нормата не са уговорили нещо друго – тя се прилага, доколкото друго не е уговорено.

ГПП е съвкупност от императивни норми. Методът на държавна власт и подчинение, койтоГП използва, изключва договора като средство за уреждане на процесуалните отношения и налага едностранните действия като способ за движение на процеса. Действията на защитния орган са проява на държавна власт и са поради това едностранни. Едностранни са обаче и действията на страните. В ГП техните интереси са противоречиви: едната търси защита чрез санкция, наложена на другата. 1) При това положение да се въведе взаимното тяхно съгласие като условие за предприемане на процесуални действия би значило да се предостави на волята на правонарушителя налагането на санкцията. 2) Договорното регулиране на процеса е несъвместимо и със строежа на процесуалното правоотношение, основен адресат на което е защитният орган. Той ще бъде винаги „трето лице“ спрямо процесуалния договор, който страните биха сключили. А както е известно, договорът поражда задължения само между страните – трети лица той не обвързва. 3) На трето място процесът би бил подчинен на неравенство при договарянето и би изключило равенството на страните като принцип на процеса.

!!!!! Ето защо съвременното право отрича т.нар. конвенционален (договорно регулиран) процес. Той е допустим само пред арбитраж. Недопустими са и т.нар. процесуални договори, с които страните по гражданския спор се задължават да извършат или не определени действия по бъдещ или висящ между тях спор. (напр. Да не се предявява иск; да не се обжалва решението и т.н). НЕ са процесуални договори съгласувано предприетите в хода на процеса процесуални действия (общо искане на експертиза; спиране на делото по взаимно съгласие), защото съвпадащи действия от 2-те страни са насочени към съда. НЕ е пр. Договор и съдебната спогодба – тя е съгласие за оттегляне на иска и е допустима.

 

  • ГПр. Норми имат обратна сила, т.е. при наличие на нова уредба тя се прилага незабавно не само за възникнали след влизането му в сила спорове, но и за висящите производства, започнали при действието на стария закон. Възможно е обаче законът с нарочна разпоредба да изключи обратното си действие. !!! Трябва да се има предвид, че възникналите под действието на стария процесулен закон защитни и санкционни последици (напр. СПН) запазват своято сила и под новия закон, дори последният да урежда по друг начин техните предпоствки или съдържание.

Материалноправните норми по правило нямат обратна сила. Последицата е, че между субектите на гражданското правоотношение остават в сила тези права и задължения, които законът е предписвал в деня на факта, от който те са възникнали, макар че в деня на упражнението на правата и изпълненията на задълженията новият закон е лишил от правно значение този факт или прикрепва към него други правни последици.

 

  • Видове норми на ГПр.
  • Според вида защита – на исковия, изпълнителния или обезпечителния процес;
  • Норми, които уреждат препоставките за допустимост на търсената защита; норми, уреждащи процесуалните действия на защитния орган и на страните, с които се подготвя крайният акт; норми, които уреждат предпоставките и съдържанието на защитните и сънкционните последици

 

  1. ИЗточници на ГПр.

 

  • Регламенти на ЕС
  • Конституцията – преди всички тези рапоредби, които се отнасят за съдебната власт;
  • Ратифицираните и обнародвани МД (например Европейската Конвенция за външнотърговски арбитраж);
  • Закони – ГПК, ЗСВ, ЗА, ЗМТА и др.
  • Подзаконови НА;
  • Решения на КС
  • Тълкувателните решения на общите събрания на колегиите на ВКС и ОС на съдиите на ВАС – те са вторични нормативни актове. При противоречие м/у дадените от тях тълкувания то се преодолява чрез тълкувателно постановление, прието на съвместно заседание на пленумите на ВКС и ВАС. Съдилищата са подчинени на тълкувателния акт

 

3. Гражданският процес като производство и правоотношение

/в , /от
  1. I. ГП КАТО ПРОИЗВОДСТВО

 

  1. Правният акт (решение, принудително удовлетворяване или обезпечителна мярка) не може да бъде постановен отведнъж, а трябва да бъде подготвен. Трябва да се проверят условията, при които защитният акт може да бъде издаден, както и да се подготви надлежното негово издаване, налага той да се предхожда от поредица последователни действия на защитния орган и на лицата, адресати на защитния и санкционен акт. Съвкупността от тези действия заедно със защитния акт, който ги завършва, образува ГПр. Като производство.

 

  1. Всяко производство е динамичен фактически състав.

 

2.1. ФС е онзи сбор от факти, които трябва да бъдат осъществени, за да влезе в действие правната норма.

 

2.2. Разлика между динамичен и статичен ФС – При статичния ФС трябва да се осъществят определени факти, за да настъпят правните последици, а при динамичният тези условия, без които не може са сведени до минимум. Неговото развитие и осъществяване е правно регламентирано и гарантирано от държавата. Динамичен е този последователно осъществяващ се ФС, чието развитие до крайния, завършващ го акт, е правно обезпечено чрез специфични процесуални права и задължения. Те се пораждат от предходното действие и са насочени към следващото процесуално действие. !!! По този начин всяко процесуално действие е едновременно правопораждащ ЮФ спрямо прикрепените към него процесуално право и задължение и правопогасяващ ЮФ спрямо това процесуално право и задължение, в изпълнение на което е предприето.

 

2.3. Минимален и максимален ФС – Минималният ФС обхваща процесуалните действия, които са необходими, за да се стигне до крайния резултат, т.е. да се възстанови законосъобразното състояние. ПРИМЕР: подаване на искова молба; проверката и от съда; изпращане на препис от нея до ответника; минава срокът, но отговор не постъпва; насрочва се съдебно заседание; ответникът не се появява; ищецът иска от съда да се произнесе с неприсъствено решение; съдът се произнася с такова; ответникът не го обжалва в срок и то влиза в сила. Процесуалните действия при минималния ФС са задължителни, необходими и затова, с цел да обезпечи развититието на производството ГПК прикрепва към тяхното неизвършване неизгодни правни последици (напр. Чл.40,ал.2 от ГПК казва, че страната, която не посочи съдебен адрес, въпреки че е длъжна, се счита редовно призована). Чрез този механизъм законът едноврменно стимулира страната да действа и обезпечава развитието на процеса ако тя все пак не предприеме дължимото действие. Неизгодните последици от бездействието на страните се наричат процесуални тежести.

Максималният ФС обхваща възможните процесуални действия, които могат да се осъществят преди да се стигне до крайния резултат. Той може при обжалване пред въззивен съд и пред ВКС да включи 5 производства, 1 първоинстанционно и по 2 въззивни и касационни, както и други усложнения (правоприемство, съединяване на искове, изменение на иска и др.).

 

2.4. Този ФС е многоличен, т.е. трябва да участват поне 2 различни лица

2.5. Процесуалните права и задължения могат да имат за предмет само процесуални действия и поради това ГПр. Като производство се гради от юридически действия;

2.6. От една страна всяко действие има самостоятелна релевантност (подаване на иск; призоваване; оттегляне или отказ от иск и т.н.). Същевременно отделните процесуални действия, подготвящи крайния акт (решение, принудително удовлетворяване или обезпечителна мярка) нямат директно значение за правните последици на този краен акт. Последиците му настъпват дори и някое от подготвящите действия да липсва или да е порочно, т.е. това не го прави нищожен, но води до тяхната недопустимост или неправилност. Ако обаче крайният акт не може да бъде постановен, всички тези действия стават безпредметни и с обратна сила изгубват правното си значение (именно защото те са средство за постигане на крайния акт и когато такъв няма те не могат да изпълнят ролята си).

2.7. ФС, в който се осъществява ГПр. Като производство, е основан на 3 принципа, даващи характеристика на това производство.

  • Диспозитивното начало – правната защита не се натрапва на лицето, а зависи от неговата воля. Този принцип дава времевите параметри на ГПр. Като прозиводство – началото, когато се подаде исковата молба и краят – напр. До оттеглянето на жалбата или произнасянето на съда.
  • Състезателно начало – със свои сили страните се борят да спечелят процеса-състезание
  • Служебно начало – това е една необходимост във всеки 1 процес. Задължава съда служебно, без искане за това, да извърши едни или други процесуални действия. Необходимо е с цел гарантиране на процесуалните права и задължения на страните. (например съдът служебно проверява редовността на исковата молба и ако не е ок дава 7-дневен срок на ищеца да я коргигира. Ако не го направи, съдът служебно прекратява делото.)

 

  1. Специфики на ГПр. Като производство – Специфични са особеният предмет – накърнени граждански права и особените защитни и санкционни последици – СПН, изпълнителна сила, конститутивно действие. !!!!! СПН имат всички спорни производства, в тома число и административни и наказателни дела (няма СПН обаче в охранителните производства).

Основните производства на ГПр. Са 3 – исково, изпълнително и обезпечително. Към всяко от тях се напластяват производства, обезпечаващи тяхното законосъобразно развитие – т.нар. вторични производства (обжалвания на определения и решения, отмяна на влезли в сила решения). Така ГПр. Като производство обхваща както първичните, така и вторичните!

 

  1. II. ГПр. КАТО ПРАВООТНОШЕНИЕ –
  2. Общо – в ГПр. Има повече от едно правоотношение. Те не са самоцелни, нито хаотични, а имат за цел даване на защита и санкция. При наличието на предвидените в закона условия защитният орган дължи защита на лицето, което се нуждае от нея и има право на защита. Същеврменно този орган е и овластен да предприеме срещу извършителя действия на държавна принуда, които последният е длъжен да търпи. С оглед горното по-правилно е да се говори за ГПр. Като СИСТЕМА ОТ ПРАВООТНОШЕНИЯ. Основните, (но не и винаги единствените правоотношения – м/у съда и вещото лице например също има правоотношение) са: 1. правоотношението между този, който търси защита и защитния орган, чието съдържание образуват правото на защита и задължението тя да се даде и 2. между защитния орган и лицето, срещу което се търси защита чието съдържание образуват властта да се наложи санкция заради правонарушението и задължението тя да се понася.

 

  1. Характеристика на ГПр. Като система от правоотношения

 

2.1. Пр. Правоотношения са динамични и се намират в постоянно развитие – ПРИМЕР – правото на иск е правото да се получи съдебно решение. С упражняването му обаче то не се погасява. То възниква към момента на възникване на пр. Спор. В първия момент то е право на подаване на искова молба и в този си вид с подаването й се погасява, но реално се трахнсформира в право да се иска изпращането на исковата молба на ответника. После право на съдебно заседание, докато накрая не се погаси с постановяването на съдебното решение.

 

2.2. Процесуалните правоотношения се извършват с цел постигане на крайния резултат – решение и ако поради 1 или друга причина този резултат не се постигне, те се заличават с обратна сила, т.е. все едно искова молба не е подавана.

 

2.3. N.B. В българския ГПр. Отношения между страните НЯМА. Отношенията са между страните и съда. Централният субект на процесуални права и задължения е защитният орган. Страните също са носители на процесуални права (право на иск; на жалба; на оттегляне на иска) и задължения (да не пречат за събирането на док-ва; да говорят истината. ГПК обаче не съдържа директни правила, с които да принуди страната да изпълни такова задължение. Тя постига това чрез процесуалните тежести – виж по-горе).

Правоотношенията между лицето, к. Търси защита и защитния орган и това, с/у к. Се търси и защитния орган, се наричат основни. Допълнителни – правоотношения между съда и свидетеля, вещото лице и т.н. Тези лица са сътрудници на защитния орган, но не са адресати на търсената защита и налаганата санкция.

 

!!!!! За ГПр. Субекти на процеса като система от правоотношения са всички лица, к. Участват в процеса – страни, свидетели, вещи лица, съдът и т.н.

 

2.4. Процесуалните правоотношения са властнически, защото са отношения между орган, носител на държавна правозащитна власт и страните, к. Са подчинени на тази власт. Единственото изключение от това правило е арбитражът, който не е дължавен съд. ГПр. Правоотношения са различни от другите влъстнически правоотн., защото защитават накърнени граждански права. Различават се и от материалноправните граждански правоотношения, където страните са равнопоставени.

2. Гражданският процес като защита и санкция

/в , /от
  1. ОБЩО – ГПр. Се разглежда в 3 различни аспекта: 1. като производство; 2. като защита и санкция и 3. като система от правоотношения. ГПр. Обаче не е нито 1, нито 2, нито 3 поотделно, а е производство, защита и санкция и система от правоотношения едновременно.

 

  1. Гражданският процес е организиран като защита-санкция – защита в полза на правоимащия и санкция спрямо правонарушителя. Целта е с помощта на държавната принуда да се възстанови законосъобразното развитие на накърненото гражданско правоотношение. ГПр. Предлага 3 способа на защита-санкция: исков, изпълнителен и обезпечителен процес.

 

2.1. Исков процес като защита-санкция – Той влиза в действие по повод на правен спор и цели да издири действителното правно положение между страните и да реши спора със СПН. СПН означава предварително съдено нещо – с нея се установява правното положение такова, каквото е, задължават се страните да се съобразят с него и забранява на страните да водят същия спор, който вече е решен от съда с влязло в сила решение. Res judicata (законна сила на съдебното решение) – установява се правното положение такова, каквото е, като това може и да не е действителното правно положение. Там е разликата. Защитното и санкционното въздействие на исковия процес не се изчерпва със СПН. При осъдителен иск – осъдителното решение има и изпълнителна сила (ИС) и въз основа на него може да се извади изпълнителен лист. Ри конститутивен иск, решението има и конститутивно действие (КД), с помощта на което се осъществява принудително потестативното право. !!! Исковият процес още от самото му възникване (от подаването на исковата молба) е Защита-санкция.

 

2.2. Изпълнителният процес като защита-санкция – влиза в действие при неудовлетворени притезания и цели да достави принудително на правоимащия дължимото. Този процес е по-ефективен като защита и санкция ,тъй като има реално разместване на блага.

 

2.3. Обезпечителният процес влиза в действие при опасност от такова поведение, което заплашва осъществяването на правото, защото ще осуети защитата, която то предстои да получи чрез исковия и изпълнителния процес. Обезпечителната мярка цели да запази непроменено статуквото, докато трае исковият и изпълнителният процес.

 

2.4. ГПК урежда тези 3 процеса като самостоятелни способи за защита. Те обаче не са последователни фази, защото е напълно възможно например изп. Процес да предхожда исковия (напр. Започнало е принудителното събиране и едва тогава вземането става спорно)

 

  1. Общи белези на защитата-санкция в 3-те процеса

 

3.1. И СПН, и принудителното изпълнение, и обезпечителната мярка са сурогат на липсващото дължимо поведение;

3.2. Защитата и санкцията в ГПр. Са проява на държавна принуда. Те се постановяват с властнически акт, който едностранно обвързва правонарушителя.

3.3. защитата се дава от 3-то незаинтересовано лице, което стои между и над страните и изхожда само от закона при даването на защита на накърненото право;

3.4. диспозитивно начало – защита от съда се дава само, ако е поискана, само дотогава, докогато е поискана и само за това, за което е поискана.

3.5. Защитата-санкция се дава по нарочно предвидени и уредени в закона производства с равна възможност за страните в тези производства да си издействат равен шанс за благоприятен изход от процеса.

 

  1. Макар че е дължима, защитата-санкция, в която ГП се състои, може да не бъде дадена (отказ на правосъдие) или пък да е незаконосъобразна (неправилно решение; принудително изпълнение върху несеквестируема вещ). Отказът на защита и незаконосъобразната санкция са правонарушения. Срещу тях е също необходима защита-санкция. Тя се състои в обжалване на незаконните откази или действия на защитния орган (частни жалби, обжалване на съдебните решения и на действията на съдия-изпълнителя), както и в отмяна на влезли в сила порочни решения. Те представляват също производства за защита-санкция, но не пряко срещу нарушението на граждански права, а срещу незаконосъобразното поведение на защитния орган. Затова производствата за защита-санкция срещу незаконосъобразен отказ или незаконосъобразно развитие на ГП образуват заедно с производствата за пряка защита на гражданските права едно функционално единство подобно на единството, характерно за всяка верига от санкции. Особеното обаче на интересуващото ни единство от санкции е, че второто звено на веригата (обжалвания, отмени) е поверено на контролни органи, включени в същата защитна система (висшестоящи съдилища), развива се с участието на същите страни и е регулирано от същия закон (ГПК). Поради това първичната защита-санкция (исков, изпълнителен и обезпечителен процес) и обезпечаващата я вторична защита-санкция (обжалвания и извънредни средства за отмяна) образуват заедно ГП като институция за защита на граждански права. Обжалванията и извънредните средства за отмяна не са обаче необходима съставна част на конкретния процес, т. е. на всяко гражданско дело.

84. Отговорност за нарушаване на законодателството по соц. подпомагане

/в , /от

Специфичната  отговорност за нарушаване на законодателството по социалното подпомагане е уредена в чл.36 и чл.37 ЗСП и в чл.16 ЗСПД.

Основание за тази отговорност е правонарушение в областта на социалното подпомагане.

Това е противоправно, общественоопасно дейяние, което е извършено виновно.

Субект на отговорността (тя еадминистративна по характер) :

са преди всичко длъжностните лица – чл.36, ал.1 ЗСП („Длъжностно лице, което виновно нарушава законодателството по социално подпомагане, носи административнонаказателна отговорност, независимо от дисциплинарната и имуществената отговорност за същото деяние.”)  и чл.16 ал.1 ЗСП („ длъжностните лица, нарушили разпор на този закон,се наказват с глоба”)

В един случай административно-наказателна отговорност могат да понесат и подпомаганите лица – чл.36 ,ал.3 ЗСПВ един случай административно-наказателна отговорност могат да понесат и подпомаганите лица – чл.36, ал.3 ЗСП – когато не се изпълняват задължителни предписания по чл.34 ,ал.1, т.1 ЗСП.

 

Основание  на отговорността – административно нарушение – виновно противоправно неизпълнение на публичноправни задължения.

 

Общ състав на основанието – чл.36, ал.1 ЗСП – нарушаване на законодателството по социалното подпомагане.

Има и 2 специални състава:

–              Нарушаване на правилата за семейни помощи за деца – чл.16 ,ал.1 ЗСПД.

–              Неизпълнение на задължително предписание на контролен орган –  чл.36, ал.3 ЗСП – специфичен е, т.к. субект на отговорността по него може да бъде всяко лице, а не само длъжностните лица (включително и частен доставчик, на когото е предписано отстраняване на нарушение по соц. Законодателство, а той не го е изпълнил.)

Наказанието – глоба. Размерът зависи от вида на нарушението.

За нарушенията на зак по соц. Подпомагане. Независ дали общия състав или специалния – 600 лв

А за нарушение на ЗСПД – 500- 1000лв.

Квалифициращи състави:

По ЗСП – 1200лв

ЗСПД – 1500лв.

Редът за налагане на административнонаказателната отговорност –     чл.37 ЗСП и чл.16, ал.5 ЗСПД.

Уредбата е скромна, т.к. по начало се прилага общият ред по ЗАНН.

Законодателството по социално подпомагане предвижда:

  • Установяване на нарушението – то поставя началото на административно- наказателно производство.

Установяването се изразява в обвиняване на определено лице в извършване на конкретно административно правонарушение.

Установяването на нарушението става чрез съставяне на акт –      чл.37 ,ал.1 ЗСП –  съставен от инспектор. Актосъставител е инспектор от Инспектората към АСП – този, който извършва проверката и установи съответното нарушение.

Доколкото чл. 37, ал.3 предвижда, че Установяването на нарушенията, издаването, обжалването и изпълнението на наказателните постановления се извършват по реда на Закона за административните нарушения и наказания, трябва да се има рпедвид, че по всеки съставен акт обвиненият в извършване на административно нарупшение има право да направи възражение – пред актосъставителя, и той е слъжен да ги отрази в съставения акт. Това е възможността за предварителна защита на обвинения за извършване на нарушението (той още не е нарушител  – ще бъде такъв, само ако бъде наложено административно наказание. Преценява се както отразеното от актосъставителя, така и евентуалните възражения на лицето.)

Административнонаказващ орган в областта на соц. Подпомагане – чл.37, ал.2 ЗСП – изпълнителният директор на АСП. (или упълномощено от него длъжностно лице).

Актът, с който се налага отговорността – наказателно постановление – то е един правораздавателен акт, с който се установява извършено конкретно административно нарушение от конкретно лице и му се налага административно наказание. Наказателното постановление може да бъде обжалвано по съдебен ред – пред РС (а не пред административен съд.)

 

83. Принудителни административни мерки при нарушаване на законодателството по соц. подпомагане

/в , /от

Принудителни административни мерки – контролно средство за въздействие при констатиране на нарушение или вероятност за извършване на такова; всяка ПАМ е властническо правомощие с преобразуващо действие – тя задължава лицето, което е извършило съответното нарушение да съобрази своето поведение с наложената мярка, а в някои случаи и самата ПАМ извършва такава промяна.

Предпоставка на всяка ПАМ е обективно правонарушение – несъответсвие между правната норма и фактическото положение; няма значение дали нарушението се дължи на виновно поведение на дадено лице – достатъчен е фактът на несъответствието.

Целта на всяка ПАМ е предотвратяване или отстраняване на нарушението.

Видове ПАМ по социалното подпомагане:

Задължително предписание за отстраняване на нарушението (чл. 34, ал. 1, т. 1 ЗСП) – то представлява властническо волеизявление на контролния орган за отстраняване на констатирано нарушение; то може да поставя срок за отстраняването, но може и такъв да липсва. За неизпълнението на задължителното предписание чл. 36, ал. 3 ЗСП предвижда административно-наказателна отговорност.

Спиране на изпълнението на неправомерни решения (чл. 34, ал. 1, т. 2 ЗСП) – за решения на органите на социалното подпомагане и на частните доставчици на социални услуги; спирането се изразява във временно преустановяване на действието на съответното решение.

Вписване на нарушението в Регистъра на доставчиците на социални услуги (чл. 34, ал. 1, т. 3 ЗСП) – въз основа на него, когато нарушението е достатъчно тежко, може да се направи предложение за заличаването на вписването от Регистъра.

Ред за налагане на ПАМ – компетентен орган да наложи мярката е инспекторът към Агенцията за социално подпомагане (чл. 34, ал. 1 ЗСП). ПАМ се налагат по реда на АПК – те могат да бъдат обжалвани по правилата на АПК, тъй като актовете по тяхното налагане са индивидуални административни актове.

82. Контрол за спазване на законодателството по социалното подпомагане – понятие, правна характеристика, органи

/в , /от

Правна уредба – чл. 14-15 ЗСПД; чл. 31-35 ЗСП; гл. 5 ППЗСП.

Контролът представлява правно регламентирана дейност, насочена към осигуряване на спазване на правните норми чрез предотвратяване и отстраняване на нарушенията. Той се характеризира преди всичко с това, че е властническа държавна дейност и е част от изпълнителната власт. Контролът се упражнява служебно. Той се изразява в проверка на състоянието на спазването на правната уредба; при него се установява съответствието на фактическото състояние с изискванията на правните разпоредби и винаги оценъчна дейност. Обект на контрола са нормативните актове в областта на социалното подпомагане. Функцията на контрола е да служи като юридическа гаранция за спазването на правната уредба чрез предотвратяване на нейните нарушения и отстраняване на вече допуснатите.

Контрол осъществяват две категории органи:

Държавни – министърът на труда и социалната политика (чл. 15, ал. 1 ЗСПД; чл. 31, ал. 1 ЗСП) осъществява цялостен контрол за спазване на правната уредба; Инспекторатът към Агенцията за социално подпомагане (чл. 15, ал. 2 ЗСПД; чл. 31, ал. 2 ЗСП) осъщестява специализиран контрол.

Недържавни – такива, които не могат да прилагат средства на принуда, а само на обществено въздействие: общински съвети по социално подпомагане (чл. 35 ЗСП; чл. 52 ППЗСП) – те могат да уведомяват общинските съвети и директорът на АСП за констатирани пропуски и нарушения в осъществяването на социалното подпомагане; съвети на потребителите на социални услуги към специализираните институции (чл. 54а ППЗСП) – те имат съвещателни функции в осъществяване на дейността на съответната институция и имат право да уведомяват органите по социално подпомагане за констатирани нарушения.

За осъществяването на контролните им функции на органите са предоставени определени права и са им възложени определени задължения:

Право на посещения (чл. 15, ал. 3, т. 1 ЗСПД; чл. 32, ал. 1, т. 1 ЗСП) – гарантиран достъп до местата и органите по социално подпомагане, за да се запознават на място с дейността им.

Право на информация (чл. 15, ал. 3, т. 2-3, чл. 32, ал. 1, т. 2-3 ЗСП).

Чл. 15, ал. 6 ЗСПД и чл. 33 ЗСП предвиждат задължение на всички длъжностни лица да оказват съдействие на инспекторите при осъществяване на функциите им.

Задължения:

Спазване на изискванията за защита на класифицираната информация (чл. 15, ал. 4 ЗСПД, чл. 32, ал. 2 ЗСП) – става дума за информацията, която са узнали при осъществяването на контролните си функции.

Зачитане на честта и достойнството на нуждаещите се лица (чл. 15, ал. 4 ЗСПД, чл. 32, ал. 2 ЗСП).

Уведомяване на прокуратурата при данни за извършено престъление (чл. 15, ал. 5 ЗСПД, чл. 32, ал. 3 ЗСП).