1) Социална структура
По това време българското население се дели на крепостно селячество и болярско съсловие. Феодалните отношения са в своя разцвет през XI-XII в. По-голямата част от населението са крепостните селяни. Тяхното закрепостяване започва още по времето на Първата българска държава, но през XIII-XIV в. вече селячеството е в крепостна зависимост от царя и неговите боляри.
Сред крепостните селяни съществува известна диференциация:
➡ парици и клирици – това са зависими селяни с еднакъв социален статус; първите са закрепостени към светски феодали, а вторите – към духовни; и двата вида са трайни владелци и обработват земи със собствен добитък, като феодалите получава т.нар. феодална рента (част от произведеното от селяните им се дава), която е натурална.
➡ отроци – трайно закрепостени съм болярина, нямат право да търсят защита дори от царския съд; нямат собственост и не обработват земя;
Сред градското съсловие също има разделение:
➡ боляри и висше православно духовенство – това са привилегированите прослойки, които притежават имения и материални ресурси, имунитети и независимост; делят се на велики и малки боляри*; не всички боляри са държавни служители, както и не всички държавни служители са задължително боляри.
➡ градска аристокрация
➡ занаятчии и дребни търговци
➡ богати търговци

2) Административно-териториално деление:
Териториалните единици са хори (еквивалентни на комитатите), начело със севаст; катепанакиони, начело с катепани; градски общини, начело с кефалия; съществува и дукът, който е над катепана и е подчинен на севаста.

3) Обществено-политическо устройство

➡ Владетел
> Титулува се цар и самодържец;
> Властта му има божествен произход и е неограничена – според Теократично-патримониалната теория (Държавата е патримониум, собственост на владетеля. Това води до отъждествяването на владетеля и държавата и до разбирането, че след смъртта на царя, властта трябва да остане в ръцете на наследник от неговата фамилия. Ето защо владетелят е изобразяван, държащ в едната си ръка скиптър, а в другата земното кълбо).
> Владетелят е върховен съдия, законодател и военачалник;
> Той представлява държавата в международните преговори, подписва договори от нейно име;
> Властта му е пожизнена и наследствена; преминава в ръцете на първородния син, като има и изключения, ако наследникът е малолетен, се назначава регентски съвет, а ако няма такъв, новият цар се избира от болярския съвет;
> Атрибутите на царската власт са трон, корона, скиптър, червени ботуши и пурпурна мантия – заимствани от византийските.

➡ Други висши длъжности
> Велик логотет – пръв помощник на царя, еквивалент на кавхана, начело на държавната администрация;
> Протовестиарий – финансов министър, ръководител на държавната хазна (докато във Византия императорската хазна е отделна от държавната, в България тя е само една);
> Велик воевода – помощник на царя в управлението на войските;
> Протостатор – друг военен помощник;
> Болярски съвет – съвещателен колективен орган; има и съдебни функции; освен болярите, в него вече влиза и българският патриарх; след XIII-XIV в. се превръща в репресивен орган;
> Църковно-народен събор – извънреден съдебен трибунал; извършва репресии по отношение на разпространените ереси.

➡ Има редица длъжностни лица, които макар да са пряко свързани с царя, не изпълняват административни функции:
> Велик примикюр – маршал на двора, организатор на дворцови церемонии;
> Протокилиот – царски адютант, грижи се за спокойствието в царските покои;
> Епикерний – царски виночерпец.

➡ Въвеждат се и титли за благородство, които са единствено белег на висок съсловен ранг (напр. деспот и севастократор) и се дават предимно на роднини на царя.

➡ Военни длъжности
> Кастрофилакс – управител на крепост;
> Алагатор – командир на ескадрон;
> Находник – царски пратеник и др.

➡ Финансови длъжности
> Практор – означава държавен служител и данъчен чиновник;
> Десектар – събира натуралния десятък;
> Перпераки – бирници, които събират паричния данък перпера;
> Аподохатори – завеждащи складове.

➡ Данъци
> Натурален десятък – основен данък;
> Димнина – данък за всяко „огнище“ (домакинство);
> Волоберщица – поземлен данък;
> Перпера – паричен данък;
> Каноникон – църковен данък;
> Косвени налози – натурални данъци.

➡ Такси
> Комод – възнаграждение за бирника;
> Аподохия – за завеждащия склад;
> Мостнина – такса за преминаване на мост;
> Кошарщина – такса за построяване на на кошара и др.

➡ Глоби – ако на територията на някое длъжностно лице се извърши престъпление и убиецът не бъде заловен, то трябва да заплати глоба:
> Фун – за убийство;
> Конски тат – за кражба на кон;
> Девичи разбой – за кражба на мома и др.

➡ Ангарии
> Мита – задължение на населението да осигурява храна на преминала през населеното място царска войска или чиновници

➡ Съдебни правомощия освен царя, имат и практорите (означава държавен служител и данъчен чиновник), севастите (управителите на най-голямата териториална единица – хората), ватасите (имат също и финансови и административни правомощия). Сведения за това намираме в Мрачката грамота (от 1347 г. – от цар Иван Александър – за манастира „Св. Никола“ в местност Мраката, до София).

➡ При централното и провинциалното управление се наблюдават две основни тенденции – броят на царските чиновници нараства трайно, а византийските наименования започват да се заменят с българска терминология.

13. Възникване и формиране на феодалната собственост в България, форми. Съдържание на правото на феодална собственост. Защита на средновековната собственост

1) Характеристика
Феодалната собственост се свързва с правното разбиране за собствеността на древните римляни. Съдържанието на правото за собственост у нас е по-сложно, отколкото в Древен Рим, където робовладелецът има право на собственост върху земята и хората по еднакъв начин.
Има три вида собственически правомощия:
Право на ползване (ius utendi, usus) – вещта се намира във фактическата власт на едно лице;
Право на плодосъбиране (ius fruendi, fructus) – лицето ползва вещта по предназначение;
Право на разпореждане (ius abutendi, abusus) – лицето-собственик има право да извършва правни сделки с вещта.
Едва когато са налице и трите правомощия можем да говорим за право на собственост.

Земята е основно средство за производство в условията на феодалното общество. За да носи печалба, феодалите и селяните делят собствеността върху нея. Необходимо е държавата да е налице – именно тогава болярите се сдобиват с икономическа власт и могат с икономически и неикономически средства да си присвояват част от производството.

2) Форми на феодална собственост
При създаването на българската държава през VII в. съществуват три форми на феодална собственост:

Колективната общинска собственост
Тя включва гори, пасища, обработваеми земи, които са достъпни за всеки член на общината и могат да се ползват по един и същ начин от всички. Тази форма на собственост е позната на селяните още от додържавния период и в първите столетия от съществуването на Първата българска държава заема най-голям дял от собствеността. С времето дялът й намалява (заграбена от аристокрацията и превърната в индивидуална частна собственост), но въпреки това се запазва през целия период от съществуването на средновековната българска държава. Информация за съществуването на тази форма на феодална собственост черпим от Земеделския закон – чл. 7 (норми относно спор между селища за границата).

Колективна задругарска собственост
Тя се формира в резултат на съществуването на обичайния семейно-правен институт задруга. Този вид собственост е познат в Сърбия, Русия, поради което се правят изводи, че съществува и у нас. Тя показва голямата си устойчивост във времето, запазвайки се чак до 30-те години на XX в.

Индивидуално-частната собственост
Тя се формира в додържавния период в резултат на разпределението на военната плячка или благодарение на лични качества. Първоначално малка част от собствеността е частна – намира се в ръцете на болярската прослойка и свидетелства за имуществена диференциация.

3) Формиране на феодалната собственост
Феодалната собственост се формира в следствие на възникването и утвърждаването на феодалните отношения.
Първи наченки откриваме в т.нар. патронатни отношения (когато едно лице се поставя доброволно в защитна зависимост от друго лице: бедните търсят закрила от по-имотните) – така те сами се лишават от своята собственост и се поставят в зависимост.
Чрез наемните отношения, чиито предмет е земята, се постига икономическа зависимост. Земеделският закон регулира изполичарството и мортитството. Размерът на наема е точно определен и се дължи независимо от природните бедствия. Когато не могат да изпълнят задълженията си, селяните изпадат в крепостна зависимост.
Свидетелство за изпадането в зависимост по юридически път, е Крумовото законодателство („Който проси, да му се дава…“). Отново по силата на юридическата санкция се загубва личната свобода и според статия I на Закона за съдене на людете (наказанието за село, извършващо езически обреди – предаване в робство на господарите, а имуществото се отдава на църквата).

4) Извори
До края на IX в. феодалните отношения все още са в начален стадий. Сведения за тяхното наличие откриваме в:
> „Житие на Климент Охридски“ от охридския архиепископ Теофилакт Охридски – за извъникономически средства на закрепостяване. Княз Борис нарежда на жителите в Македония да дават на Климент всичко необходимо – чрез административно разпореждане задължава селяните на предоставят продукция. В края на IX в. у нас се налага т.нар. натурална форма на феодална рента.
> „Беседа против богомилите“ на Презвитер Козма – авторът се оплаква, задето селяните не отделяли време за молитва, принудени да работят от здрач до здрач. Те били задължени да работят ангария, т.е. отработъчния дял на феодалните отношения.
> Грамота на Василий II – владичеството ускорява процеса на феодализация. Към висшето духовенство има голям брой закрепостени селяни и до края на владичеството техният брой нараства.
След възстановяването на българската държава феодалните отношения са в своя разцвет, голяма част от населението е трайно закрепостено.

5) Форми на феодална собственост

Прония
Пронията е форма на феодална собственост, разпространена във Византия и макар да е заимствана, не е развита у нас. Владетелят дава на някои феодали недвижими имоти срещу задължението да му оказват помощ по време на война. Прониарът има право да събира данъци и ангарии от селяните, но не може да оставя земята в наследство на синовете си. Пронията може да бъде отнета по всяко време. При нея земята има трима титуляри – феодалът, прониарът и зависимият селянин.
Пълна феодална собственост
Тя е противоположност на пронията – тя се учредява с царските дарствени грамоти чрез формулата „да държи…“ (т.е. селата се дават във фактическата власт на манастира) „…и обладава“ (т.е. юридическата власт над селяните и тяхното имущество).
Разделна феодална собственост
През XIII-XIV в. пронията и пълната феодална собственост не изчерпват собствеността. Налице е също и разделна феодална собственост, която се изразява в подялба на феодалната рента между царя и болярина. Тази форма на феодална собственост е доминираща у нас. Поземлената собственост се дели на terra indominicata (селски земи) във феодалните имения и terra dominicata, която се ползва непосредствено от феодала.
Върху terra dominicata собствеността се поделя по следния начин:
Селянинът има ограничено право на ползване, на плодосъбиране и силно ограничено такова на разпореждане – полезна собственост (dominium utile);
Феодалът има пряка собственост (dominium directum) – върху земята има ограничено право на ползване, на плодосъбиране и право на разпореждане, слабо ограничено; върху селянина има ограничено право на ползване, право на плодосъбиране и ограничено право на разпореждане (може да отчуждава селянина заедно със земята му).
Царят има върховна собственост върху земята – dominium eminens.

6) Защита на средновековната собственост
Защитата на средновековната собственост се осъществява чрез гражданско-правен способ, ревантационният иск е този на невладеещия собственик срещу владеещия. Но поради оскъдните извори и информация е трудно да се определи точно доколко наистина е използван този способ. Защитата на собствеността се осигурява чрез наказателната репресия – всяко посегателство върху собствеността се приема за престъпление и се санкционира като такова – кражба, грабеж, повреждане. През Средновековието наказанията са били твърде сурови, известни са членовредителни наказания.

14. Феодални имунитети в средновековна България

Етикети: История на Българската държава и право

1) Характеристика
Имунитетите са съдебни, административни и финансови привилегии, които някои феодали получават чрез царски дарствени грамоти. Съдържанието им е еднакво за светските и духовните лица – утвърждават се правата им не само върху земята, но и върху населението. Появата и развитието на имунитетите се свързват с разцвета на феодалните отношения и собственост. Предполага се обаче, че тези права имат връзка със стари обиаи от додържавния период. През Средновековието имунитетите се развиват еднакво за цяла Европа. В България те са заимствани от Византия, израз са на милостта, която царят проявява, а не са права, които автоматично следва да се предоставят на всички боляри или духовници. В хрисовулите (царски грамоти, подпечатани със златен печат) се отбелязва , че това е инициатива на царя и проява на неговата добра воля. Във владетелския акт се изразява и почитта към светите места (Ватопедска грамота, Рилска грамота, Витошка грамота). Съдържанието на запазените грамоти потвърждава, че през XIII-XIV в. имунитетите са се развили до голяма степен.

2) Видове имунитети, които дават хрисовулите

дават административен имунитет
> забраняват на държавните служители достъп до подареното село. Използва се общата форма за забрана („да извършват всякаква работа“); освен изчерпателен списък на всички държавни длъжности, се добавя и „и за всички непосочени“ – за да се избегне пропуск от страна на царя; по този начин хрисовулите дават глобален запред до всички царски служители, като в следствие на това самият цар ограничава собствените си права;
дават финансов имунитет
> указват от какви данъци се освобождава населението на дарения имот;
> овластяват съответния манастир или феодал да събира данъците и ангариите;
> освобождават „манастирските люде“, занимаващи се с търговска дейност от преки и косвени данъци към държавата, дори когато търгуват и извън пределите на манастирската собственост. Подобно разширяване на финансовия имунитет е изключение и се съдържа в Рилската грамота от цар Иван Шишман.
дават съдебен имунитет
Той се формира по-късно от административния и финансовия.
Формулата „всякаква работа“ вероятно включва и правораздаването. Само във Виргинската (от цар Константин Тих Асен) и Мрачката (1347 г., от цар Иван Александър) грамота има по-обширни фрагменти, отнасящи се за тези компетенции. Макар първата да не е автентична, Мрачката е безспорна. На манастирите се дава възможност да решават граждански и наказателни дела. В тях винаги има две страни: когато двете лица са подвластни на манастира, казусът е под юрисдикцията на игуменовия съд; когато едната страна е подвластна на манастира, притежаващ съдебен имунитет, а другата – не, съществуват две възможни решения – спорът да бъде решен от игуменовия съд или от царския съд. Наказателните дела за престъпления срещу държавата и владетеля едва ли са влизали в компетенциите на феодалите със съдебен имунитет.
Имунните права се дават завинаги и не се налага царят да ги препотвърждава.

>> В други страни не всички грамоти се дават с трите имунитета.

17. Българското средновековно семейно право

Етикети: История на Българската държава и право

През езическия период в България семейно-брачните отношения са се уреждали посредством обичайното право, за чието съдържание не разполагаме с достатъчно извори. По това време са били познати двуженството (бигамия), зестрата при женитба, кражбата на булката и други обичаи. След Покръстването вече тези отношения се регламентират от екложното право и от Номоканона, но обичайните норми са продължили да се взимат предвид.
Преди да се осъществи бракосъчетание межди двама души, се пристъпва към годеж. Той представлява обещание между двама души, че ще се оженят. За да бъде осъществен обаче, има някои ограничения: лицата трябва да са навършили 7-годишна възраст, а родителите им трябва да са дали съгласие. Този договор е със светски характер, при неговото сключване се разменят дарове като гаранция за сключването на брака. Ако брак не се състои, виновната страна е длъжна да върне получените дарове и губи тези, които е дала.
Според Еклогата сключването на брак е религиозен християнски и светски договор, а като тайнство изисква специален ритуал – венчавка. Сключването на този договор е уредено в Еклогата, Номоканона, както и в Азбучната Синтагма.

За да се сключи брак, има няколко изисквания:
минимална възраст;
Еклогата: младежи: 15 г.<>девойки: 13 г.
Номоканона: младежи: 18 г. <> девойки: 16 г.
Синтагмата: младежи: 20 г. <> девойки: 18 г.
съгласие на годениците и родителите им;
годениците да са християни.

Съществуват и няколко пречки за сключване на брак:
Кръвно родство по права линия и съребрена линия до шеста степен (т.е. втори братовчеди) между годениците;
Родство по сватовство (свекър и снаха, мащеха и заварен син и т.н.);
Духовно родство (кръстник и кръщелница);
Душевна болест на някой от годениците (според Номоканона).

Основания за прекратяване на брака:
Изневяра на съпругата;
Опит за убийство на другия;
Тежка болест на единия съпруг;
Лудост (според Номоканона);
Импотентност на мъжа за 3 год.;
Тригодишно отсъствие от дома (според Номоканона);
Сифилис (според Номоканона);
Тежко пиянство (според Номоканона);
Ако жената гуляе с други мъже (според Синтагмата);
Ако жената ходи на баня с други мъже (според Синтагмата);
Ако жената нощува извън дома (според Синтагмата);
Ако мъжът злоупотребява с целомъдрието на жена си (според Синтагмата).

19. Българското средновековно наказателно право

Етикети: История на Българската държава и право

1) Субект на престъплението
Субектът на престъплението е наказателно-отговорното лице. То може да бъде всеки човек, от чийто действия или бездействия настъпи конкретен противоправен резултат. Според средновековното право, не се изисква някаква възрастова граница, за да носи лицето наказателна отговорност. Според Синтагмата на Матей Властар (гл. 5, раздел 25) лицата до 7-годишна възраст са наказателно неотговорни, но подобно определение има единствено в нея. Това неопределяне на минимална възраст в Средновековна България говори за недоразвита наказателно-правна система.
Субект на престъплението може да бъде и колектив от хора. Колективната наказателна отговорност ни е известна още от Отговорите на папа Николай I и от Закона за съдене на людете (статия 1).
Освен обект на правото, робите биха могли да бъдат и субект (Земеделския закон, чл. 46). Субект на престъпление може да бъде и животно (Земеделски закон, чл. 49).
Причинна връзка между поведението на дееца и резултата не се търси – наказуемо е всяко виновно извършено деяние като не винаги се различава умисъл или непредпазливост. Въпреки това тези две форми на вина са познати, съдейки по статия 15 от Закона за съдене на людете.

2) Видове престъпления
Престъпленията се обособяват в три групи:
Престъпления против държавата и държавния глава
>> бунт срещу владетеля;
>> измяна, предателство;
>> заговор против здравето и честта на владетеля;
>> престъпления против религията – вероотстъпничество, разпространение на ереси;
>> военни престъпления като дезертьорство, отказ от влизане в сражение, явяване на война с неизправно оръжие, немарливост на граничар, кражба по време на война и др.

Престъпления против личността
>> убийство;
>> нанасяне на телесни повреди;
>> нанасяне на обида и клевета;
>> престъпления против половата неприкосновеност – блудство, изнасилване.

Престъпления против собствеността
>> кражба;
>> разбойничество;
>> повреждане или унищожаване на чужда вещ.
Познат е и опитът за престъпление – рецидивът.

3) Видове наказания

смъртно наказание (най-широко разпространено)
>> посичане с меч
>> изгаряне на клада
>> хвърляне на зверове

опозорителни наказания
>> бой
>> жигосване
>> остригване
>> изгонване

членовредителни наказания
>> пречупване на ръцете при кражба;
>> отрязване на езика при лъжесвидетелстване;
>> отрязване на носа при нарушаване на половата неприкосновеност;

имуществени наказания
>> обща конфискация на имуществото;
>> глоба.

Тези наказания са светски. Съществуват и църковни (епитимийни) наказания, които смекчават светските санкции и се използват като алтернативни.*
При самозащита например може да се освободи лицето от наказателна отговорност, както и при други обстоятелства.
––––––––––––
• Епитимийните наказания:
– свеждали се до налагане на дългогодишен пост и покаяние, недопускане до литургия / изцало или частично /.
– Тези наказания са предвидени в ЗСЛ заедно с установените от Еклога членовредителни наказания
– Законодателят е дал възможност за смекчаване на наказанието, поради неразбиранито на извършеното , разкаянието и др. – за да се привлекат определени обществени класи към новата религия
– При започващото изграждане на църковната организация и йерархия в българските земи, не могло да съществува рязко разграничаване на функциите на светска и духовна власт. Били са използвани чужди образци своеобразно нуждите на момента, както законодателя ги е разбирал.
– Епитимийните наказания в ЗСЛ са били точно фиксирани, така че съдът е трябвало само да подведе извършеното под съответния текс на ЗСЛ, за да бъде точно определено съответно епитимийно наказание
– Изпълнявали се от православната църква