Въпрос 23:
Служебен когнитивен процес

1) Служебният когнитивен процес в класическото и следкласическото римско право
Той е дело на императорското право. Въведен е в началото на Принципата като извънредна процедура наред с формуларния процес.

При него е премахнато разделянето на процеса на две фази (които досега са производство пред съдебния магистрат и пред заклетия съдия), а цялото производство се развивало само пред съдебния магистрат. Ликвидирани са заклетият съдия и арбитърът – частноправните елементи в процеса.

Служебният когнитивен процес се променя значително от началото на неговото създаване до времето на Юстиниановата кодификация. В началото той се явява, за да защити случаи, незащитени от формулата. По време на класическото римско право, той се разпространява значително в провинциите. В последствие, в следкласическото римско право, служебният когнитивен процес се налага над формуларния.

Процесът се осъществява с помощта на писмени молби, в определени срокове, има специални служебни лица – екзекутори, вече не е безплатен.

2) Съдоустройство
Йерархия (в низходящ ред):
>> Императорът – върховен съдия – пред него се обжалвали решенията на подчинените му; можел да разглежда и първоинстанционни дела, по искане на някоя от страните;
>> Praefecti praetorio (стоящите начело на префектурите) и викариите на диоцезите;
>> Съдиите, които били натоварени да разглеждат като първа инстанция спорове, които са със значително материално значение;
>> Губернатори на провинции и praefectus urbi;
>> Duumviri iuredicundo и defensores civitatis – разглеждащи маловажни дела.

>> Отделно функционирали и военни, фискални и черковни съдилища.

3) Призоваване пред съд
– през първите три века на съществуване на този процес, призоваването ставало с участието на магистрата, но то се изявявало по различен начин: 1) при denuntiatio ex auctoritate съдебният магистрат овластявал ищеца да извърши призоваването; 2) когато страните не живеели в един район, магистратът призовавал чрез свои органи ответника; 3) edicto – по отношение на отсъстващите ответници, служебно се издавал едикт, който се оповестявал публично.
– в Юстиниановото право призоваването се извършвало по нареждане на съдебния магистрат от натоварен с тази задача държавен чиновник – екзекутор (без намесата на ищеца). След като получи исковата молба, магистратът проверява дали е процесуално допустима. Ако е такава, връчвал преписа й на ответбика с упомената дата, на която трябва да се яви. След като получи молбата, ответникът излагал своите възражения в libelli contradictiorii. При подаване на исковата молба ищецът се задължава чрез клетва или даване на поръчителство в определен срок да извърши litis contestatio и при неуспешен край на процеса, да заплати направените от ответника разноски.
Ответникът се задължавал да се яви в указаната дата в съда. Ако не го направел след трикратно призоваване, делото било разглеждано и решавано без него. Задължението за явяване било установено само по отношение на ответника. Ако ищецът не се явявал, делото се прекратявало, но той не губел иска си, а само заплащал разноските на ответника. През Юстинианово време, правилата на контумацията важели и за ищеца.

4) Ход на процеса
– след явяване на страните, съдията проверява дали са налице процесуалните предпоставки за започване на процеса;
– следва литисконтестация* – съдията започва разглеждането на делото като изслушва обясненията на страните. Новата литисконтестация се състояла от изложение на иска и изложение на защитата;
– разглеждане на доказателствата – независимо от своето убеждение, трябвало да приеме даден факт за установен или неустановен, в зависимост от това дали е налице дадено доказателство; ищецът трябвало да установи фактите, които пораждат неговата акция, а ответникът – тези, на чиято основа пледира своите възражения.

5) Доказателства
>> свидетелски показания
класическото право отдавало еднаква доказателствена тежест на устни и писмени показания; през Домината показания на свидетели се приемали само ако са под клетва; имало значение общественото положение на свидетеля; според Юстиниановото право се приемали само писмени доказателства или петима достоверни свидетели под клетва.

>> писмени доказателства
през Домината играели важна роля; делели се на: частни актове, нотариални актове, актове, съставени и регистрирани в книгите на един компетентен чиновник;
последните имали пълна доказателствена стойност;
ако документът е изготвен от едно служебно лице – табелион, има пълна сила, ако автентичността му се потвърди от лицето;
частните актове имат стойността, ако бъдат потвърдени от присъстващите при съставянето им лица.

>> вещи лица
този институт придобил значение по времето на Домината; графолозите например играели важна роля, тъй като често се налагало да се установи дали дадени почерци съвпадали.

>> признание
(confessio) съдебното признание било фактическо (признанието на известни факти, които обуславяли пораждането и съществуването на правото на ищеца) или правно (когато ответникът признавал само основателността на предявения иск);

>> клетва
клетвата разширила своето приложение, в Юстиниановото право се прилагала при всички искове, имала за предмет не само спорното право, но и отделни факти; обуславяла съдебното решение по един абсолютен начин.

>> презумпции
за служене на съдията с презумпции говорим, когато няма преки доказателства за съществуващ факт, а се използва друг, установен факт по силата на своето убеждение – фактическа презумпция;
юридическите презумпции са имали голямо значение, те са били предписани от самото право пред съдията, извлечени от правната норма;
в известни случаи се е допускало да бъдат представяни доказателства, които установяват обратното на изложеното в презумпцията.

6) Съдебно решение и обжалване
Извеждало се в писмена форма, прочитало се в присъствието на двете страни (освен при отсъствено производство); липсата на писмена форма водела до нищожност на решението.
Съдията е можел да присъжда самата спорна вещ, вместо нейната парична стойност. Парично обезщетение той присъждал само в случаите, когато присъждане в натура било невъзможно.

За разлика от формуларния процес, тук недоволната страна можела да обжалва, и то още при произнасянето на присъдата е можела да апелира устно, или писмено в кратък срок. Делото се препращало в йерархически по-висок съдия с един рапорт. В Юстниниановото право апелът се ограничил до 2 пъти.

7) Принудително изпълнение
>> Изпълнение върху личността на длъжника
Въпреки, че империята направила опити за премахване на задържането на длъжниците в личните затвори на кредиторите и го забранила, на практика това не се случило. Това било упоменато наред със стогите наказания за нарушаването му в няколко императорски конституции.

>> Изпълнение върху имуществото на длъжника
Вещта, която е била присъдена на дадена страна се отменала от ответната страна, дори със сила, ако се наложело.

Изпълнение върху цялото имущество се налагало рядко – само в случаите, когато длъжникът доброволно се отказвал, бил несъстоятелен или бил избягал.

Когато с решението се присъждала сума пари, изпълнението се насочвало към отделни вещи на длъжника. Върху тях се установявал залог, след 2 месеца по нареждане на съдебния изпълнител, заложените вещи се продавали и с получената сума се погасявали дълговете. Ако оставала разлика, тя се връщала на длъжника.

________
* Понятието, известно по време на формуларния процес се запазва, но е значително по-различно от известната ни от онова време литисконтестация.

 

Въпрос 25:
Владение. Същност и елементи. Придобиване и изгубване на владението

1) Владение – същност и елементи (possessio)
>> Същност:
Фактическото господство над вещите. Фактическото обладаване на вещите се изразявало в надлежно отношение към предмета на владението.

>> Елементи:
– намерението да се владее (animus possidendi) – субективен елемент;
– действията, чрез които се осъществява animus (corpus possessionis) – обективен елемент.

Владението и право на собственост са били две съвсем отделни неща. В повечето случаи владелецът и собственикът бил едно и също лице, но не отсъствали случаи, в които едно лице е собственик на вещта, а съвсем друго я владеело.

2) Придобиване и изгубване на владението
>> Придобиване би могло да бъде налице, само при наличието на двата елемента на possessio – animus & corpus. Завладяването на вещта трябвало да бъде окончателно и да обезпечава фактическото господство върху нея. Не е било необходимо anumus и corpus да бъдат дадени едновременно – когато обаче вече и двата били налице, то е било налице и владението. Прехвърляне на недвижими вещи ставало със съгласието на предстоящия собственик на вещта и новият й такъв.
Придобиване на право на собственост можело да стане или от първо лице или чрез робите, или подвласните. В този случай обаче, трябва да е налице анимус не само при роба/подвластия, но и при неговия господар – „Владението придобиваме чрез animus и corpus – винаги с наш анимус и наш или чужд корпус„.

>> Изгубване на владението се обуславяло от
– изгубване на анимусът;
– изгубване на корпусът на владението (изгубването на фактическото владение ставало не веднага, ами след определен период от време, в който при наличието на анимус, владелецът не е владеел фактически вещта).

3) Кратък исторически очерк на владението в Древен Рим*
– владението възниква в областта на недвижимите имоти, на земята;
– когато обработваемите земи били собственост на родовете, отделните фамилии получавали части от тези земи в свое временно владение;
– след като била създадена римската държава, тя продължила да дава във владение на частни лица земи;
– в класическото право вече владението било подробно разработен инситут, но разработено в две отделни области: цивилно владение (придобиване на вещ след определено време на владение) и интердиктно владение (фактическото състояние). По-късно въникнало и естественото владение (което не се ползвало с юридическа защита);
– в следкласическото право с този термин започнало да се нарича и правото на собственост.

4) Значение на владението*
>> В много случаи владението служело за основание за правна защита на владелеца;
>> Владението служело като основание за придобиване на право на собственост:
– завладелият една безстопанствена вещ по силата на самото завладяване ставал неин собственик (окупация);
– владелецът на една чужда вещ след изтичането на определен срок и при спазването на определени условия, ставал неин собственик;
– добросъвестният владелец ставал собственик на плодовете, произведени от вещта;
– владението давало на владелеца позицията на ответник в процес за собственост – той не трябвало да доказва основанията, на които владее вещта, а ищецът трябвало да докаже, че е неин собственик, ако не успеел, тя ставала собственост на владелеца-ответник.

 

Въпрос 27:
Право на собственост. Същност. Съдържание

„Против волята на субекта не се придобива собственост. Собственикът има пълна вещна власт върху обекта. Собствеността не може да бъде на неопределен носител.“

1) Същност и съдържание
Правото на собственост било разбирано като юридическата власт върху обекта. Правото на собственост и владението често съвпадали, но това не било задължително. Пълната юридическа власт била разбирана от древноримските юристи като отношение между собственика и вещта, а не между него и останалите правни субекти по отношение на дадената вещ. Така то установявало право да се ползва вещта, да се прибират нейните плодове и правото на разпореждане с нея. Както всички вещни права, така и правото на собственост е абсолютно. То за дължава всички останали субекти да се въздържат от действия, които биха го накърнили по някакъв начин.

По време на предкласическото и класическото римско право, правото на собственост е ясно разграничено от владението. Докато владението се е схващало като пълна фактическа власт върху вещите, правото на собственост се е схващало като правна власт върху вещите, която обикновено е довеждала и до фактическа власт, но това не било задължително. Правото на собственост продължило да се схваща като отношение на господство между собственика и прилежащата му вещ.

Изхождайки от разбирането, че правото на собственост е абсолютно право, което се изразява в отношение на непосредствено господство между собственика и принадлежащата му вещ, римските юристи приемали, че правото на собственост се разпростира и върху всички материални приращения на вещта. Най-сетне, изхождайки от същата идея за абсолютния характер на правото на собственост, те приели че собствеността има способността да се възстановява в своята пълнота, когато отпаднат ограниченията, установени върху нея (личните и поземлените сервитути).

Правото на собственост давало възможност на собственика да търси своята вещ от всекиго, независимо в чии ръце се намира тя.

 

Въпрос 29:
Защита на правото на собственост. Акции. Други правни средства

1) Ревандикационен иск
>> Вещен иск, предявяван от лишения от владението на вещта цивилен собственик срещу владеещия в момента несобственик, с който се е търсело възвръщане на отнетото владение.
– Ищецът е трябвало да докаже, че е собственик според правилата за първично или деривативно придобиване. Ответникът от своя страна гарантирал чрез поръчители, които да гарантират, че ще предаде вещта доброволно.
– По отношение на всякакви вещи, без провинциални земи.
– В архаичното и предкласическото право не се е присъждала вещта на спечелилата страна, а нейната парична равностойност.

2) Публициев иск
>> Иск, чиято формула предписвала на заклетия съдия да реши спора за собствеността на спорната вещ така, както би го решил, ако в полза на ищеца беше изтекла придобивна давност, дори такава давност да не съществувала. Тя защитавала всички владелци, намиращи се в узукапионно владение, които след изтичане на давностния срок ще станат собственици на вещта.
– По отношение на бонитарната собственост.

3) Негаторен иск
>> Този иск пазел правото на собственост чрез претенции за наличие на ограничени вещни права върху чужда вещ или при фактически действия на трето лице, насочени към осъществяване на такива права.
– Ищецът можел да забрани на ответника да преминава през имота му или словесно отправял такава претенция.

4) Специализиран иск
>> Служел е за определяне на границите между два съседни имота, при който заклетият съдия по силата на преторската формула получавал правото чрез съдебното решение да прехвърли право на собственост върху части от спорната земя.

5) Интердикт quod vi aut clam
>> Той служел за работи, които са били извършени в един чужд имот с насилие или тайно, преторът давал на пострадалия този интердикт. Дава се тогава, когато едно лице разрушавало чужда къща (напр. сваля керемиди от покрива). Нарушителят бил задължен да възстанови първоначалното състояние и да обезпечи потърпевшия

Въпрос 31:
Първични (оригинерни) способи за придобиване на право на собственост

Начините за придобиване на право на собственост се делят на две основни групи, според това дали собственикът придобива чрез свое действие върху вещта, или на основата на правоотношения с друг правен субект, който е бил собственик преди реализацията на отчуждителната сделка.

1) Същност на първичните или оригинерни способи
Тези, при които правото на собственост на приобретателя не се извежда от правото на собственост на друго лице (окупация на безстопанствена вещ).

2) Видове първични способи

>> Окупация
Установяване на владение върху една безстопанствена вещ в момента на завладяването й, която не е имала собственик или е изоставена от него.

>> Узукапия (придобиване по давност)
Притежаваната в момента от друго лице вещ, върху която правният субект установява владение с цел да я присвои. В случая е определен кратък срок, в който собственикът е можел да се опита да защити своето право чрез иск. Ако не го направел, губел правото на собственост върху вещта.

>> Откриване на съкровище
За съкровище се е считала всякаква вещ или ценност, скрита толкова отдавна, че собственикът й по никакъв начин не може да бъде открит. Отначало не е уреден въпросът как се процедира с вещ, открита в чужд имот, но Юстиниановото право го решава с делба между собственика на имота и субекта, който е намерил съкровището.

>> Чрез преработване и сливане
Възниква в следствие на прилагането на определен труд върху вещта (в този случай вещта се придобива, като се дължи стойността й) и чрез прибавяне на вещи (собственикът на главната вещ остава собственик и на прибавената срещу обезщетение, а ако вещите са равностойни се учредява съсобственост).