Въпрос 33:
Вещни права върху чужда вещ. (сервитути)

1) Лични сервитути
Правата върху чужда вещ били вещни права и техният притежател можел да разполага с един вещен иск, който можел да предяви срещу всеки, който нарушавал неговото право.

В последствие вещните права били ограничени по обем – те давали само възможността да се използва чужда вещ в определена насока. Според Юстиниановото право, личните сервитути били такива права върху чужда вещ, които били свързани с определено лице, а поземлените сервитути били такива, свързани с определен имот.

>> Видове лични сервитути
– Плодоползване
Право да се употребяват вещта на друг и да се използват нейните плодове, без да се засяга субстанцията й.
– Това право не е можело да се наследява;
– Плодоползвателят можел да отстъпва правото на ползване такова, каквото е неговото;
– Той нямал никакви задължения към собственика, но преторът предвидил в своя едикт, че собственикът можел да откаже да предостави вещта на плодоползвателя, ако вторият не се задължи да я ползва като добър домакин;
– Плодоползването не било владение над вещта, но било защитено с интердикти, изготвени по образец на тези за владение.
– При квазиплодоползването, когато между вещите, върху които е учредено плодоползване, имало и потребими вещи, плодоползвателят придобивал право на собственост върху тях, за да може да упражни своето право върху тях. След изтичането на плодоползването, той се задължавал да върне вещи в същия вид, количество и качество.

– Употребление
По неговата сила едно лице можело да ползва една чужда вещ, без да засяга субстанцията й, като не давало право върху плодовете на тази вещ. То не е можело да се отстъпва на трети лица.

– Обитаване
Не е обособен личен сервитут в римското право. Можело да се отстъпва на трето лице срещу заплащане (по Юстиниановото право).

– Работа на роб
Не е обособен личен сервитут в римското право. Можело да се отстъпва на трето лице срещу заплащане (по Юстиниановото право).

2) Поземлени сервитути
Вещно право, тежащо върху един недвижим имот, чрез което се обслужвал друг недвижим имот (например право на преминаване, на водоползване, на изглед и т.н.). Имотът, в полза на който се създава сервитутът, се нарича господстващ имот, а този, в тежест на който е той, се нарича служещ имот.

>> Видове
– полски – в полза на полски, незастроен имот;
– градски – в полза на градски застроен имот.

>> Учредяване и погасяване на поземлените сервитути
Учредяване:
– чрез манципация;
– чрез in iure cessio;
– чрез пакт и стипулация;
Погасяване:
– при изчезване на някое от условията за тяхното учредяване;
– отказ от страна на титуляра на сервитута (чрез in iure cessio или неформално по преторското право);
– чрез неупражнение (2 години по класическото право и 10/20 години по Юстиниановото право).

>> Защита
Чрез един вещен иск – ищецът трябвало да докаже, че сервитутът за който претендира, е негов и че той е собственик на господстващия имот.

>> Квазивладение на поземлените сервитути

Фактически действия по отношение на служещия имот е можело да упражнява и лице, което не е имало сервитутно право.

 

Въпрос 35: Правен акт и волеизявление. Унищожаемост и нищожност

 

 

Волеизявление

Волеизявлението е основен елемент на правната сделка. За да има правен резултат трябва:
– волята да бъде изразена от дееспособно лице;
– лицето да е желаело резултата ефективно;
– волята да се изрази външно, чрез волеизявлението;
– волеизявлението трябвало да бъде направено и чрез конклудентни действия – постъпки, чрез които се прави недвусмислен извод за съдържанието на волята на правния субект.

Декларация – когато едностранното волеизявление следвало да се извърши пред орган на публичната власт.

 

Унищожаемост и нищожност:

Когато волята на една от страните била засегната от грешка, изтръгната с измама или насилие, се поставял въпросът за обезсилване на договора, поради опорочаване. То може да доведе до нищожност (договорът не поражда последици) или унищожаемост (договорът може да бъде отменен)

НИЩОЖНОСТ:
Нищожност на договора има при наличието на грешка. Грешката почива на една невярна представа за действителността. Грешката била от значение, когато изключва постигането на съгласие между договарящите. Т. е. когато засяга естеството на договора, предмета или договарящите страни.

а) Грешка относно естеството на договора: Когато една от страните искала да сключи определен договор, а другата искала да сключи друг. Напр. едната мислела, че сключва договор за заем, а другата 0 за влог

б) Грешка относно предмета на договора: когато едната страна смятала, че договаря за определен предмет, а другата – за друг. Напр. купувачът смятал, че купува Стих, а продавачът – Тиций.

в) Грешка относно субстанцията на предмета на договора: когато купувачът смятал, че купува златна ваза, а продавачът – че продава медна. Има значение, когато е предизвикана с измама от отсрешната страна.

г) Грешка относно личносттта: изключвала съгласието и правела договора недействителен. Ако Гней мисли, че се договаря с Цезар, а всъщност се договаря с Антоний

УНИЩОЖАЕМОСТ: Унищожаемост на договора има, когато е налице измама или насилие.

а) Измамата опорочава постигнатото съгласие между страните. Лабеон дефинира измамата като хитрост, излъгване, уловка, употребени от единия договорител, по отношение на другия, за да го накарат да даде своето съгласие за сключване на договора. Измамата започва да се взема предвид в края на Републиката.

Първоначално борба срещу измамата се водела със стипулацията de dolo, с която всеки договаряш обещавал да заплати на другия вреди и загуби в случай, че извърши измама.

В последното столетие преди настоящата ера преторът създал Actio doli – субсидиарен иск, който се давал от магистрата в срок от 1 година от деня, в който е разкриа измамата и само ако ощетеният нямал друго правно средство да премахне последиците й. Това е арбитрарен иск, който осъжда ответника да заплати причинените от неговата измама щети, в случай, че не изпълни поканата на съдията да върне това, което е получил по силата на опорочения договор.

С помощта на exceptio doli потърпевшият могъл да парализира винаги иска на противната страна.

б) Насилието било признато като основание, опорочаващо съгласието на страните в последното столети епреди новата ера.

Физическото насилие се свеждало към оковаването на някого във вериги или затварянето му в затвор, за да бъде накаран да сключи договор или да извърши някакъв юридически акт.

Психическото насилие представлявало заплаха срещу живота, честта или свободата на едно лице или неговите близки. За заплаха се приема тази, която могла да впечатли един твърд човек.

Преторският едикт дава на пострадалия от насилие или заплаха няколко правни средства:

restitutio in integrum – възстановяване на нещата в предишното им положение. В такъв случай вредоносните последици на опорочения договор се считали за ненастъпили.

actio quod metus causa – заплащане на четворната стойност на претърпяната щета. Могъл да се води срещу всеки, който е получил нещо по силата на опорочения договор. Искът е арбитрарен.

exceptio metus – ексцепция, която можела да отблъсне иска, предявен по силата на опорочения договор

 

37. Престация. Понатие и класификационни критерии

    1. Историческо развитие на облигационните отношения

В римското право /РП/ понятието за облигация постоянно се изменяло. Първо в неликвидната родова организация облигационните отношения все още не обслужвали размяната. Тогава облигацията се изразявала във физическо обвързване на длъжника. Наред с тази облигация по – късно се появила и „obligatio – iuris vinculum“ – правна връзка .
Развитието на размяната довело довело до идеята за кредита. Първоначално създаваните по този начин връзки били само връзки на доверие между кредитор /от гл „credo“ – давам нещо на доверие/ и дебитор /от „dehibeo“ – притежавам чужда вещ/, но много скоро те били признати и от правния ред. Тази връзка се установила най- вече чрез спонзията- акт на религиозно обвързване.
По нататъшното развитие на облигационните отношения е свързано с появата на договорите – санкцията на облигационните отношения се насочила към имуществото на длъжника вместо къв неговата личност.
2. Същтност и елементи на облигационните отношения.
Облигация е правна връзка. Санкционирано от· правото отношение, по силата на което едната страна – длъжник трябва да извърши по отношение на другата – кредитор определена престация.
Облигационото отношение съществува винаги между две страни – кредитор и длъжник.
Свободата на длъжника е обвързана в определена насока и за определено време. Тази обвързаност престава да съществува с изпълнение на задължението.
Кредитор е тази страна на отношението, която може да иска изпълнение на задължението.
· „dare“ – прехвърляне на собственост или на друго вещно право
„facere“ -· други действия вън от прехвърлянето; установяване на собственост и други вещни права
„praestare“ – „поръчителствам“. Всички други действия с цел да се· погаси облигационно отношение.
3. Изисквания към престацията, за да е налице действително задължение
~ Да е възможна: „Impossibilium nulla obligatio est“ – недействително е задължението за невъзможни неща. Но тя е невъзможна само, когато причините за неизпълнението и са обективни, при субективни причини тя се счита за възможна.
~ Да е определена или поне определяема;
~ Предмет на задължението трябва да е оценим в пари интерес на кредитора;
~ Да бъде позволена от правния ред;
§ В РП всеки тип облигационно отношение имало свой иск /actio/
Облигационото право е насочено към определено лице или лица.· Кредиторът, носител на облигационото право, могъл да предявява иск само срещу задължения или срещу задължените и от тях да търси изпълнение на задължението.
4. Естествени задължения – задължения, изпълнението на които не може да се търси чрез иск. Принадлежът най – вече на робите и подвластните. Не може да има юридеческа обвързаност, но съществува фактическа такава.
# „naturalis obligatio“ – естествени задължения.
5. Източници на облигационите отношения
5.1 Контракти – съглашение, което поражда облигациона връзка, признато от цивилното право и скрепено с иск.
В текст на Гай се казва, че облигационите отношения се създават „re, verbis, litteris, consensu“ – „чрез вещ, с думи, писмено, чрез съгласие“
В класическото Юстинианово право римските контракти са:
~ формални – съгласието се изявява в точно определена форма;
~ реални – освен съгласие се изиска и предаване на вещта;
~ консесуални – простото съгласие, изразено в каквато и да е форма е достатъчно;
5.2 Деликти – неправомерни деяния, които нарушават интересите на частни лица
5.3 Други източници
# „quasi ex contractu“ /квази контракти/ – няма съгласие на двете страни, но няма и деликт
# „quasi ex delicto“ /квази деликти/ – няколко случая на отговорност, приведени в преторския едикт

Облигационното отношение имало за предмет дадено действие или бездействие на длъжника.
Означава се с термините:
– dare – прехвърлянето на собственост или на друго вещно право;
– facere – други дейности извън прехвърлянето;
– praestare – в най-общ смисъл означава всяко действие или бездействие; в по-тесен – поръчителстване.

Изисквания към престацията, за да бъде тя действителна:
>> Престацията преди всичко трябва да бъде възможна (Целз: „Недействително е задължението за невъзможни неща“).
>> Тя трябвало да бъде още и определена или поне определяема – недействително било задължението да се построи къща, без да е указано къде и каква.
>> Изисквало се предметът на задължението да представлява оценим в пари интерес за кредитора.
>> Престацията трябвало да бъде позволена от правния ред.

 

Въпрос 39:
Солидарност

1) Същност
Солидарността (кореалността) била положение, при което няколко длъжници или кредитори държали, респективно имали правото да получат една единствена престация, и то изцяло и само един път.

На кредитора се давала възможност да подбере най-състоятелния от длъжниците и да насочи изпълнението срещу него. Един от солидарните кредитори от своя страна можел да играе ролята на представител на останалите, тъй като римското право не допускало представителството. След Юстиниановата кодификация погасителният ефект на литисконтестацията бил отменен и завеждането на иск срещу един от длъжниците/кредиторите не оказвало въздействие върху останалите.

2) Видове
>> активна
Налице е тогава, когато един длъжник дължал на няколко кредитора една и съща престация, така че щом я изпълни по отношение на един от тях, се погасявали вземанията и на останалите.

>> пасивна
Налице е тогава, когато няколко длъжника дължали на един кредитор една престация, така че тя била дължима само един път. Изпълнението й погасявало дълговете на всички длъжници, независимо дали е изпълнена само от един от длъжниците.

Според класическото римско право, нито активната, нито пасивната солидарност давали иск в полза на длъжниците/кредиторите. Подобни искове са можели да се завеждат не по силата на самата солидарност, а по силата на предшестващи солидарни отношения (съдружие, договор за поръчителство и т.н.).
При следкласическото право в определени случаи се допускало платилият задължението солидарен длъжник да иска от кредитора да му отстъпи акциите, за да ги предяви срещу останалите съдлъжници.
При Юстиниановото право можело да се иска отстъпване на акциите и се създала възможност да се иска отстъпване на акциите и да се създава самостоятелен регресен иск в полза на платилия.

3) Източници
>> стипулация
При пасивната солидарност кредиторът запитвал последователно всички длъжници дали обещава договорената престация, след което длъжниците отговаряли последователно или едновременно, че обещават.
При активната солидарност всеки един от кредиторите запитва длъжника дали обещава, като той дава един общ отговор.

>> легат
Чрез легат можела да се уреди и активна и пасивна солидарност.

 

Въпрос 41:
Погасяване на облигационното отношение чрез изпълнение

1) Изпълнение (solutio) – страни и предмет
Изпълнението е извършване на действие или бездействие, за което длъжникът се е задължил.

>> Страни
– длъжник
Той е задълженият да извърши изпълнението; самата престация обаче би могла да се извърши не само от него, защото целта й е да се изпълни това, което се дължи на кредитора. Изключение правят договори, сключени с художник или артист (заради конкретните умения на длъжника, които не могат да се заместят с тези на друг).

– кредитор
Задължението трябва да се извърши така, че да престира самия кредитор или на посочено от него лице.

– трето лице
Тъй като основната идея е, престацията да се извърши и да се изпълни дължимото на кредитора, то би могло да се направи и от трето лице.

>> Предмет
Предметът на задължението е това, което трябва да се престира. Само, когато се престирал именно определеният предмет изцяло, престацията погасявала дълга. Кредиторът не бил длъжен да приема частично изпълнение, но този принцип е смекчен в Юстиниановото право.
Било възможно (само със съгласието на кредитора) да се престира друго, вместо дължимото.

>> Даване вместо изпълнение
Именно това е престирането на друга вещ, вместо предварително определената. Това ставало единствено със съгласието на кредитора.
В Юстиниановото право вече в повечето случаи кредиторите се задължавали да приемат недвижимо имущество вместо пари.

2) Място и време на изпълнението
Мястото на изпълнението трябвало да бъде уговореното в договора между страните. Ако вещта се намирала на определено място, то се считало за място на изпълнението. Когато обаче то било неопределено, за местоизпълнение се считало това, където можел да се предяви искът.

Времето на изпълнението също се определяло в договора между страните. Ако срок не бил уговорен, важало правилото, че задължението става изискуемо веднага: „При всички задължения, при които срок не е поставен, дължи се веднага“ – Помпоний

В последствие се приел един „мълчалив срок“, чиято продължителност се определяла от времето, нужно на добрия домакин да извърши съответната престация.